АНТИПРИМИРЕНОСТ
Да живееш примирено
между искам и не мога
в сън, прояден от тревога,
в дни, заспали уморено.
Да живееш примирено
в ранно днес и късно утре,
с рисковете, вечно трудни
и с достойнство уязвено.
Да живееш примирено,
без да вкусиш от живота,
полетът ще е Голгота
в битието подредено.
Но ако запалиш огън
изпод скрежа на душата,
като пътя на водата
пак ще бъдеш непокорен.
СВЕТЛИНИ И СЕНКИ
Светлини и сенки
разпростират крила
в устрем към победа
на безмерна цена.
Разпределят роли –
играчи на билярд
в неспирен карамбол
за пространство земя.
След слънце и облак
съперничат вечно,
изтеглили жребий
на безкрайна вражда.
АКО ОТКРИЕШ…
Ако откриеш света
вътре в себе си,
ще бъдеш ли неуязвим
за болки, страдания,
горчиви прозрения
за човека, твоя възлюбен събрат?
Ако откриеш света
вътре в себе си,
ще бъдеш ли по-защитен
от заблуди, коварства,
от скрити предателства,
породени от “вярно” приятелство?
Ако откриеш света
вътре в себе си,
не го осъждай с явен гняв
като древен философ
върху свой пиедестал –
приеми го както сам си го създал.
ЛИРИЧНА КОНСТАТАЦИЯ
Светът прилича на гора
с птици и гнезда
със залез и зора.
Сам живота пресъздава,
в пролет и есен
се пресътворява.
Более за всяко дърво,
за всяка трева,
макар да изглежда
тъй млада, безгрижна гора.
Минават оттук
сезони и хора,
тъжат, смеят се и спорят.
Срещат заблуди,
изгарят в самота
в дебрите на тази гора.
Търсят истини
с отразени лица
в млади извори и слънца
Все пак светът
прилича на гора.
ДЪРВОТО НА ЖИВОТА
Къде ли се намира
дървото на живота?
В корените му извира
в струи живата вода.
Нежно птиците събира
в клони с вечните гнезда.
Сякаш в ствола му опира
разноцветната дъга.
А върхът му се простира
всред небесната снага.
Чрез душата си разбира
полъха на светостта.
В цветовете си побира
знаците на мъдростта.
До него пътят спира
като енигма за света.
ПЛАНИНСКА ВИСОТА
Планинска свята висота,
стръмен подстъп към небето,
сама ти криеш в красота
вечни тайни в битието.
Белег в теб е всеки камък,
на Времето безмълвен знак,
олтар на призвезден пламък,
сияещ над обречен мрак.
В теб цветята са омайни,
с погледи смирени шепнат,
от Земята пият тайни
и небето гледат с трепет.
Сред лъчи от небосвода,
под купола на храм зелен,
пред самия Бог – природа
човек застава причестен.
Така докрая извисен
за истинския тайнствен зов,
духът се чувства опростен
с небесен явен благослов.
ПРОЗРАЧНА ЛЯТНА НОЩ
Прозрачна лятна нощ
с було от звезди
с дихание божествено
в невидими следи.
Прозрачна лятна нощ
с ухаещи коси,
с приспивен нежен лъх
в листата на брези.
Прозрачна лятна нощ
с космичен таен зов,
с божествена ръка
в ефирен благослов.
МУЗИКА
Музика ефирни ветрове
довяват с нежен аромат
в съня ми.
Музика – небесни звукове –
разлива жива благодат
в слуха ми.
Свободен, с нови светове
прелива моя малък свят
в духа ми.
Прероден, духът ми ме зове,
отминава грях, препознат
в греха ми.
Музика, пречистила духа ми.
МАКРОКОСМОС
Разстила ритуално здрачът
мистичната си паяжина.
Като в тайнство бавно крача
под звездната врата да мина.
Пространството от хиляди планети,
същинска звездна диадема,
белязана от светещи комети,
магнетично погледа превзема.
Несъвършеното човешко тяло
нагоре с мисълта полита.
А в макрокосмоса по чудо оцеляло
все в земна пъпна връв се вплита.
БЕЛЯЗАН ПРЪСТЕН
Белязан с обич пръстен,
с невидим диамантен разрез
в глъбината на сърцата ни.
Белязан вечен пръстен,
без украса от красив опал,
само с филиграни – “ти и аз”.
Белязан с пламък пръстен
от изгарящ разтопен метал –
лавата на истинската страст.
Белязан свиден пръстен,
странна диаграма на сърца,
свързала навеки “ти и аз”.
БЕЛИ РОЗИ
Бели рози,
свята белота
в градината
на светлината.
Бели звезди
в зелен небосклон,
осветен
с ароматни лъчи.
Бяла нежност,
спомен от любов,
сътворен
в изумрудени листа.
Бели следи
от райски покой,
в упоени
от обич сърца.
Бели рози,
бяла нирвана,
мистерия,
вечно желана.
САКРАЛНИЯТ МИГ
Ярък слънчев дъжд
преля в очите
с досега на мъж,
в миг овладял лъчите
от извори небесни.
Бликна внезапно
сакралният миг.
Изгря в сърцето
сякаш неземен светлик,
лъч от небитието.
Може би капна
небесен елей
в граал от любов
и душата възкръсна
в нейния свят благослов.
ДЪЖД НАД БАДЕМИТЕ
Дъжд поръси бадемите
дръзнали да разцъфтят.
Украси диадемите
с предпролетен аромат.
Бледорозови накити
тръпнат в целувка с дъжда –
феерична мистерия,
обсебила в миг света.
ЕСЕННИ ДЪРВЕТА
Есенни дървета,
дръзко оцветени
като тийнейджърски коси,
огрени пестеливо
от бледи слънчеви лъчи.
С кичури от листа,
потрепващи от вятъра
на есенните дни.
Есенни дървета,
изрисувани грижливо
без палитра, без бои
като част от земния пейзаж.
С предизвикателна украса
като древен воин страж.
Зелено в пазвите си скрили,
назаем взели слънчев цвят,
от огъня искри прикриват.
И загадъчно мълчат.
ИМПРЕСИЯ
Къщите танцуват из мъглата,
хората са бледи силуети,
светлосенки се движат зад стъклата,
разместващи се в странни пируети.
Млечнобяла небесна наметка
сътвори свой иреален пейзаж.
Превърнала света в призрачна гледка,
завладя отново земния етаж.
РАЗМИНАВАНЕ
Разминаваме се –
както деня и нощта,
както слънцето с облака,
без прилив на чувства,
с дълбоко прикрита тъга.
Разминаваме се.
Над нас притъмнява
сякаш стопени сме в залез.
Разминаваме се.
В сърцата застива
ледена стена между нас.
И твоите очи
отново остават без цвят,
бледни от празнота,
когато си близо до мен.
Разминаваме се –
вече не си принадлежим.
Разминаваме се –
обречени, един без друг.
РАНЕНА САМОТА
Когато птиците
градят гнездата си
под мириса уханен
на люляков цвят,
разтварят се раните,
с лъжи упоявани,
с жажда неутолявана.
Когато птиците
градят гнездата си
под мириса упойващ
на люляков храст,
сам открехвам полека
вратата на спомена,
за да ме утеши
мене, самотника,
в раненото празно гнездо.
ПРОЗРЕНИЕ
Усещам как някой се опитва
да улови душата ми
в сребристи тънки пипала;
да я притегли с фалшива нежност
в небе с безплътни сиви мрежи.
Там няма полет, няма кълн,
там е бездуховен унес.
Не мога да политна там,
не вярвам, че душата ми го иска.
Защо ми е това небе – покров,
единствено да ме притиска?
Там няма озарение, светлик,
там има само предписания
на чужда воля, чужда страст,
тъмен гняв и отчаяние.
Не търся мост с това небе –
то не е моето пространство,
душата ми стреми се всеки ден
към истинско небе – безкрайност.
ЛИРИЧЕН АПЕЛ
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
Макар че си вече обречен
пред олтара на своята глупост
и плащаш дан на нечестиви пророци,
възхваляващи твоята лудост.
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
В делата си отиваш твърде далече,
а душата си залагаш скъпо,
за да станеш цар на царете,
дори когато не признаваш чудо.
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
Времето ти в света отдавна изтече,
остана да се покаеш в храма,
който сам носиш потайно в сърцето
като светеща звезда и рана.
ТОЗИ МАЛЪК СВЯТ
Боли ме в този малък страдащ свят
в плен на суета и пустота,
с рой позлатени сърчица,
белязани от самота.
В изворите му текат отрови,
в очите прегарят гняв и страх,
пътищата са окови,
а дланите ни – пълни с прах.
Боли ме в този малък, страдащ свят
с представи смъртни за рай и грях,
с остарели детски лица
и с пространство в безсмислен бяг.
Господи, ти пощади го от нас,
грешни, слаби и безнадеждни!
Подай ни милост, а не власт
и лъч от човешка нежност!
СТЕНА
Стена между хората,
обгорена
в пещта на завистта,
обляна
с плача на безсилието,
укрепена
с горчилката на съмнението.
Стена между хората,
Вавилонска кула
на недоверие,
Берлинска стена
на омразата.
Паметник от пепел
на изгорени илюзии.
Стена между хората
с отворена врата
към кръговете на ада.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ
Твърде дълго наказвахме душите си
с една мисъл и с една формула – мяра.
Теглехме бавно една композиция
от празни вагони за ничия гара.
Чакахме мълком птицата Феникс
пепелта да разрови и да политне,
защото ние бяхме заровени в пепел
и душите ни бавно умираха в нея.
ДИАЛОГ С ХАМЛЕТ
Принце на тъжните мисли,
с безкръвни рани тайно страдащ,
с вечно неспокойна съвест,
с вечно в яростна тирада.
Сам от Шекспирова сцена
бокал горчив към нас поднасяш.
С неразрешимия вапрос
скръбта през времето пренасяш.
Пак слова – лъчи насочваш
и разпалваш уморена жар.
Мислите обливат жадно
в съвестта ни тежкия товар.
Принце, вечен обвинител
на тъмната и сляпа корист,
светлина бъди в морето,
преляло с нелечима горест.
АНТИОБРЕЧЕНОСТ
Покълнваме с пролетта
като зърна незрими
в безумно реален свят
върху малка частица земя,
скъпоценни, но уязвими.
А могъщите птици
с тежки и хищни крила
в мрак обсебват небето
под печата на своята власт.
Нарцистично си вярват,
че даже са божества,
а ние – житото за
жертвоприношение.
Жадно виното от кръвта ни
те искат за себе си.
Но дали Земята ни
кротко ще се примири
да бъде жертвеникът
в техните безмилостни игри?!
СТЪПКИ
Стъпките водят човека,
мрежа от стъпки
върху земната гръд.
Стъпките раждат човека,
стъпка след стъпка
по житейския път.
Стъпки към ада и рая,
множество стъпки,
стъпала в безкрая.
ПОЗНАНИЕ
Да опознаеш света
както децата –
всеки лист, всеки цвят,
всяко старо дърво
с протегнати клони.
Да надникнеш в света
както децата –
пак с наивно сърце,
с открити обятия,
с отворени длани.
Да прогледнеш за света
както децата –
с живите зеници
на светлия поглед,
с вяра в чиста любов.
Тогава ще откриеш
на битието
тайнствения ключ,
с мъдрост да отключиш
жадуван благослов.
IN VINO VERITAS
Чашата с младо вино
е жив рубинен кристал
с клетки искрящи от жар.
Тук страстта на гроздето
оживява с ясен знак
както властен господар.
В омаята на вино
земята ни изпраща
своя щедър земен дар.
В него търсим мъдрост,
а откриваме пред нас
вечен загадъчен чар
в истина възгласяна:
“In vino veritas!”
НЕПОКОРСТВО
Мога да съм покорна
и пак непокорена
както в самодивска легенда.
Между два камъка
да е сърцето ми
и пак да не замре.
Между два извора
да са очите ми –
пак да не заплачат.
Между две планини
да са ръцете ми –
да не се прекършат.
В чудни нощни омайни
все покорство да пия,
непокорна ще се събудя.
ПРИЗРАЧНА ЖЕНА
Тя, призрачна жена
в сънищата на мъжа,
в лоното на любовта
единствено неповторима
от него всичко свято взима.
Измамлива дъга
в цветовете на деня,
в езерото на нощта,
възможна и недостижима –
изгрява тъй неотразима.
Променлива река
в изворите на кръвта,
в пътищата към страстта,
звезда загадъчна и явна
съня му вечно освещава.
ЛУНА
Луна – променлива и съвършена,
загадъчен часовник на небето,
времето сама в нощта отмерваш
върху осветената небесна сцена.
Коварно в светлина обливаш
влюбените в пазвите на мрака;
прикрито – самотно въздишаш,
че слънцето никога не те чака.
Под млечнобяла тайнствена маска
пътуваш над света като скитник.
Недочакала в любовта ласка
вечно търсиш за себе си пристан.
ЧЕТИРИСТИШИЯ
Очите ти са звезден знак
с послание от небитието,
една пространна дълбина
с кладенец в средата на сърцето.
*
Мога да те нарисувам,
без да се докосвам до боята,
само с обич неизпята,
както вътре в мен я чувам.
*
В сърцето ми думи няма –
там цветно венче стои
и вместо перла бяла, голяма
слагам клонче зелени гори.
*
Музика.
И падащи звезди.
Пожелай си нещо
и го освети!
*
Под синия полет на птица
зрее бавно слънчевият кръг.
Виж как в миг изниква светъл стрък,
лъч от небесната зеница.
ЕКОАПОКАЛИПСИС
Изсъхнало дърво,
вейки пак простираш
като тъжни длани.
Знаеш, че умираш
без човешка милост
върху пръст ронлива.
Тихо пак ми шепнеш
с обгорели клони,
сплиташ ми косите
в незабравен спомен.
В сухата градина
сякаш пресъздаваш
сцена в земна драма
Образът ти молещ
с белези и рани
присъда е над нас.
ЕНИГМА
Вглеждам се жадно в света
хората да разбера –
тъмните им помисли
и светлите стремежи,
от верните посоки
до грешните кроежи.
Вглеждам се жадно в света
с невидими импулси
в енигмата да вникна
всред потънали мечти
и огнени копнежи
към бреговете вечни
и ветровете свежи.
Вглеждам се жадно в света
над тъмната повърхност
истини да осветля.
ЕЗЕРО
Сякаш слънчевият диск
претворен в цветята,
в златножълти ивици
на езерния бряг украса.
Езерото е вода извечна,
съхранена тук високо,
под небето вечно будно,
в унес спряло без посока.
Все сълзите ли събира
в глъбините на земята
или в знак от светлината
вечността си преоткрива?
ЛЕТЕН МИРИС НА ТРЕВА
Летен мирис на трева,
лудо избуяла,
спомням си едва сега
как бе разцъфтяла.
С цветните венци в едно
себе си е сляла
под слънчевото колело
пак зелено – бяла.
Водата езерна следи
с крехки тръпнещи стъбла
и в кристалните води
оглежда хиляди лица.
Летен мирис на трева
лудо избуяла,
в слънчевата светлина
с дързост е преляла.
БЕЗГРАНИЧНОСТ
Звездното небе,
засияло
в тъмния ефир,
бавно се спуска над нас.
Човекът чете
замечтано
предсказания смътни
върху този необятен атлас.
Като истина разгадана
той все търси избрана звезда
със своя непонятен компас
в една безграничност,
изчислена в светлинни числа.
ПЪТЯТ НА ЛУНАТА
Луната плахо пътува
в неспокойните облаци.
Моливът на бледи сенки
рисува сякаш за нея
свои загадачни знаци.
Върху греещото й лице –
блянове за ласки слънчеви.
Откъм вечно тъмната страна –
непрестанни морски приливи.
Облаците неизмерни
празнуват дръзко бохемски
в нощните дебри небесни.
И пак Луната стаена
унесено дълго плува
между мрака и зората.
ДОБРОТА
Може би за доброто,
което правя,
няма да доживея
признание.
Само че аз
така съм скроена –
от някаква светла
материя.
И в мен живеят ангели,
изпратени тук
на Земята
на изпитание.
Но дори и децата
не вярваха
на крилата.
После решиха,
че щом ги нямат,
значи не съществуват.
Оттогава събирам
сълзите,
както мидата перлите.
Оттогава крия
крилата
и само нощем
с тях политам.
Но не мога да скрия
добротата,
защото само ня нея разчитам.
ПИЕТЕТ
“Това отвъд не ме интересува”
Гьоте “Фауст”
Не искам да живея
отвъд Земята,
обречена на космическа самота.
Обичам истински светлината
на божествената й красота.
Планините й –
стъпала към трона на Бога.
Водите й –
небесен образ в жив кристал.
Косите й –
венци заплетени с цветя.
Очите й –
загадъчните езера.
Не искам друга планета
освен Земята.
Не искам друга съдба.
Дай, Боже, да съхраним красотата
и да останем нейни деца.
ПОЛЕТ
Непрестанно се търсим –
както птиците над нас,
една към друга полетели
в люлката на вятъра.
Небесната безкрайност
с незрими висоти и бездни
в космичен вечен ритъм
ни направлява и увлича.
Молещи простираме криле,
разтваряме сърцата в рани
и тръпнем чудото да стане,
чудото от вечността ни.
Но то е сляпо и безмълвно
и чака знак от нас самите,
забравили да се докоснем,
забравили да се погледнем.
От вечния забързан полет
с опасни спускания в бездни,
с устрем в шеметни висоти,
крилете ни не се отпускат.
Сълзи очите наслояват
от срещите с въздушни струи.
Кръвта прегаря твърде скоро
в сърцето, ожарено в огън.
Да спрем – защо е този полет,
не е ли празен и безсмислен?
В нас отнема съкровеното,
без знак, че ще го върне някога.
Тогава, нека да останем
на Земята.
Тя е мъдра, вечна.
Единствена Земята знае,
че всеки полет е витален
опит само да се опознаем.
ДАЛИ
Дали всички думи са казани
и всички песни – изпети?
Нали не всички истини са опазени
и не всички грехове – опростени?
Ако беше така, как бихме живели
на тази страдна жадна земя –
като реликви ли, единствени оцелели?
И с какво да ги заменя?
Няма да чувстваме нежни трепети,
няма от нищо да ни боли,
ще живеем предълги столетия
като митични бели орли.
Може би ще знаем всички тайни,
ще потъваме във великата бездна
но пак нашата жажда безкрайна
ще роди нова космогония звездна.
ВМЕСТО ПРИЗНАНИЕ
Каква ли поетеса съм аз!
Не търся явно признание.
Не ми нашепва вътрешен глас.
Не нося древно послание.
Музата не ме посещава,
когато съм будна в късен час.
В нея сама се въплащавам
и в лиричен профил, и в анфас.
Смирено не чакам присъда
от явно признати критици.
Единствени нека отсъдят
приятелски чисти зеници,
ако в тях свети лъч
с моя стих!