Бързи връзки към разработките в страницата за 9-ти клас
- Как се пише есе
- Джонатан Сюифт- „Приключенията на Гъливер“ – Фантастиката и реалността
- Даниел Дефо – “Робинзон Крузо” – Човекът между природната среда и цивилизованото общество
- Джордж Байрон- „Как искам пак да съм дете“
- Александър Пушкин- „Евгений Онегин“ – В търсене на смисъла на живота
- Оноре дьо Балзак- “Дядо Горио” – Романът “Дядо Горио”- картина на времето и нравите
- Оноре дьо Балзак- „Дядо Горио” – Конфликт на ценности, страсти и амбиции в романа
- Оноре дьо Балзак- „Дядо Горио” – Смисълът на човешките ценности според времето и нравите на обществото (Есе)
- Гюстав Флобер- „Мадам Бовари“ – Между илюзиите и действителността (Eсе)
- Модернизъм – Образът на света като нов свят на символи
- Пол Верлен – Откровенията на един „прокълнат” поет
- Шарл Бодлер- „Сплин“ – Тъгата и невъзможността да се промени света
- С какво се измерва патриотизмът в нашето съвремие (Eсе)
- Паисий Хилендарски – “История славянобългарска” – Книга за родовата памет на българския народ
- Паисий Хилендарски –„История славянобългарска” – Възкресяването на българската духовност
- Петко Рачев Славейков- “Изворът на Белоногата” – Изборът на сърцето като израз на свободна воля
- Свободата срещу изкушението на богатството – Есе върху „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков
- Христо Ботев – „Майце си” – Несъвършенството на света като извор на лично страдание
- Христо Ботев – „Моята молитва” – Съкровена поетична молитва за „любов жива за свобода”
- Христо Ботев – „Хаджи Димитър” – Възпяването на героичния подвиг и безсмъртието
- Христо Ботев – „Обесването на Васил Левски“
- Христо Ботев – „Странник“
Как се пише есе
Знам, че има предостатъчно обяснения как се пише есе и по- голяма част от тях са доста сложни Аз обаче имам моя по-практичен вариант и мисля, че така изготвянето на есе може да бъде разбрано и запомнено по- лесно. Моите ученици пишеха често есета и доста от тях бяха публикувани и наградени. Пожелавам и на вас успех!
Представете си, че сте в ролята на адвокат, който трябва да защити успешно своя довереник- човека, за когото е поел отговорност да защитава пред съда. Най- напред трябва да си изясните тезата- основното твърдение, което представяте и защитавате. В случая тази теза трябва да е в пряка връзка със заглавието на есето. Всяка дума в него ви води в следващите ви стъпки като смисъл. Самото заглавие носи важен смисъл, с който да са обвързани вашите аргументи и вашата теза естествено.
Аргументите трябва да са подредени последователно и да са логично свързани, а не хаотично разпилени и най – важното- да изясняват и потвърждават тезата, която сте избрали и оформили още в началото на своите разсъждения. Представете си, че някой като прокурор и друг адвокат изразява несъгласие с вашите аргументи. Затова трябва да търсите още по- убедителни такива и да ги надграждате.
Към аргументите е добре да се подберат точни примери, които да илюстрират аргументите, с които защитавате тезата. Ако заглавието на есето е свързано с литературна творба, примерите трябва да са от нея. Ако е на свободна тема, примерите може да изберете по своя преценка. Не се отклонявайте от заглавието на есето, за да не загубите ориентация.
След като сте подредили аргументите и примерите към тезата си, трябва да направите обобщаващи изводи. Както например защитникът (адвокатът) пледира, че всичко казано дотук потвърждава, че това е правилно и има основание да се приеме с основание тезата му.
В заключение потвърждавате казаното в началото, но само като смисъл, а не със същите думи. Добре е да изразите лична позиция или преценка, както и да дадете идея, свързана с темата на есето.
Джонатан Сюифт- „Приключенията на Гъливер“
Фантастиката и реалността
Джонатан Сюифт намира подходящ израз на своята политическа сатира в книгата си- алегория на основата на фантастиката. Така се получава доста увлекателен разказ за приключенията на неговия герой- Гъливер. Изборът не е случаен, той е високо образован, любознателен, с буден поглед към всичко, което го заобикаля. Винаги търси разумна връзка между събитията и хората и намира подходящия момент за изход или решение в дадена ситуация. Гъливер е лекар, една благородна професия, която би трябвало да му носи много добри приходи, но явно не всички лекари печелят добре, а само тези, които имат богата клиентела или които следват лошия пример да са безсъвестни и безчувствени. Това, което разказва за себе си, за своя живот и професия, всъщност разкрива в какво време и общество живее. Макар че баща му има свое имение, разноските по издръжката на сина в колежа се оказват непосилни. Все пак, с подкрепата на близките, си любознателното момче успява да изучи медицина с една ясна цел- „ще ми бъде полезна при далечни пътувания“. Жаждата да пътува го кара отрано предвидливо да влага дребните суми, получавани от вкъщи, в „изучаването на мореплаването и онази част от математиката, която е необходима при далечни пътешествия“. Естественото любопитство към непознати земи се съчетава с умението на Гъливер да наблюдава бита и нравите на хората, както и старанието да изучи езика им, което благодарение на силната му памет му се отдава лесно. Знанията му за света се обогатяват и чрез четене на най- добрите автори- класически и съвременни, тъй като винаги се запасява с много книги на кораба. Така освен доста пари младият лекар придобива и много широк и богат поглед за света.
Оказва се, че търговията и превоза на стоки по море носят много повече приходи, отколкото лекарската професия например. Пътуванията на Гъливер като корабен лекар му дават възможност да види далечни екзотични страни като Индия, но и го поставят на сериозни изпитания. Всъщност животът и здравето на моряците не е от голямо значение, важна е печалбата, а не условията на труд на екипажа. Немалко от тях измират от тежкия труд на кораба, от болести, които тогава все още са нелечими, както и при буря в морето. Онези, които оцеляват, са истински щастливи да се приберат на родна земя с това, което са спечелили.
Така се случва при последното пътуване на Гъливер, когато попада в страната на лилипутите. Съдбата го понася към приключения, които оставят дълбока следа в съзнанието му. Изумлението от това, което вижда, когато се събужда, е един фантастичен свят, населен с дребни човешки същества, каквито никога преди не е виждал и ме е предполагал, че съществуват. Срещата с тях е доста драматична. Те смело и планирано връзват и приковават непознатото за тях грамадно чудовище, обстрелват го, когато се опитва да се освободи. Макар и малки на ръст, те имат числено превъзходство и принуждават неканения пришълец да се подчинява. Гъливер е впечатлен от умението на човечетата да се организират така, че да се справят с неочаквания гост в земята им. Според неговия разказ те са отлични математици, достигнали голям напредък в областта на механиката. Изобретили са машини, с които да превозват материали за строеж на кораби. Императорът им покровителства развитието на всичко това. Така те се справят и с преместването на грамадния човек, „Хекина дегул“, до столицата. Не може да се отрече и тяхната дързост да се приближат съвсем близо да непознатия гигант при опасността той да ги улови. Гъливер осъзнава, че стратегията да не го убият е доста разумна, защото обратното би имало трагични последици за тях. Той отбелязва, че това е доста смело и опасно и със сигурност „никой владетел в Европа не би постъпил така“.
Гостоприемството на дребните по ръст хора проличава и от щедрото доставяне на храна и напитки за чудовището. Огромният му апетит (според тях) предизвиква удивление и радостни възгласи. Описанието на транспортирането на човека с потресаващи размери до двореца на императора е доста живописно. Всичко е внушително и изисква специални усилия- най- силните мъже, най- едрите коне, множество помощни материали. И всичко това, за да се изминат само 800 метра. Авторът обаче не използва ироничен тон, напротив, разказът е привидно сериозен. Комичното се поражда съвсем естествено. Самочувствието на тези малки човечета с размери едва около 15 см. е твърде високо и предизвиква смях, както и тяхната войнственост и готовност да обезвредят такъв великан като Гъливер, като използват всичките си усилия за това.
Така в края на първа глава от книгата пътешественикът моряк се оказва окован с вериги за крака и принуден да прави това, което му наредят лилипутите. В този момент той осъзнава какво е да си свободен. Осъзнава липсата на свобода като „тъга, каквато никога в живота си не бях изпитвал“. Оковите за свободния човек се оказват нещо, което не може да приеме безболезнено, защото е унижение и безсилие. Така свободата може да се разбере по- ясно, когато човек загуби възможността да се движи и да действа свободно.
Ако не влизаме в подробности, които понякога са доста увлекателни, може да се откроят важните изводи, към които ни насочва авторът. Винаги в края на някоя случка, събитие или разговор той отбелязва интересни наблюдения. Търси връзка със своята цивилизация и ценности. Фантастичният разказ за Лилипутия, страната на съвсем дребните човечета, дава възможност да се изгради картината на реалния свят, но с един по- различен поглед. Ето как описва проблемите в страната висш държавник на Лилипутия:“ Колкото и цветущо да изглежда за един чужденец нашето положение, ние страдаме от две големи злини: силно разцепление вътре в страната и заплаха от нахлуването на извънредно мощен неприятел отвън“. Той обяснява враждата между двете основни партии като много сериозен конфликт, но всъщност става дума за един безумно комичен спор- за предимствата на високите или ниските токове, които определят връзките с конституцията и управлението на страната и всички постове, раздавани в двореца. Едва ли е било трудно за читателите на книгата да се досетят кои може да са двете партии в Англия и вечните им спорове и вражда.
Втората най- могъща империя в света според думите на главния секретар по личните дела на държавата е Блефуску, която е основният съперник на Лилипутия. Този държавник е уверен, че няма други империи на света освен тези двете, защото в историческите сведения ( а те са много отдавна, от цели 6000 месеца) не се споменава никаква друга страна. Тук може без съмнение да се открият имената на Англия и Франция, стари съперници за надмощие по море, както и високото им самочувствие като велики империи, каквито няма другаде по света. Причината за непримиримата война между „най- великите“ е повече от смешна- неразбирателството дали яйцата да се чупят от острия или тъпия край. Резултатът от това несъгласие е впечатляващ- шест въстания, подстрекавани от Блефуску, стотици томове по този спор, както и разкол в религията. В крайна сметка остава нерешен въпросът- кой е удобният край за чупене на яйцата? Също така продължава и войната по море, която вече коства сериозни загуби в кораби и загинали моряци. Изводите за тази политическа вражда ясно показват колко безсмислена е тя и за едната, и за другата страна. Гъливер продължава своя фантастичен разказ, който обхваща науката, която осмива с фин хумор, моралните ценности и законите на държавата. Разсъждава върху измяната, доносничеството, наградите и наказанията. Явно всичко това е било особено актуално по времето на Дж. Сюифт, но може би и в следващите времена. Справедливостта при правораздаването, моралните качества на кандидатите за управляващи безспорно са актуални и днес. Особено внимание заслужава едно важно обобщение на тези разсъждения: “липсата на морални качества не може в никакъв случай да бъде заместена от големи умствени дарования и затова обществени постове не трябва да се поверяват в опасните ръце на неморални хора, защото при добра воля грешките, извършени поради невежество, не могат да имат такива страшни последици за обществото, както постъпките на човек, чиито склонности го тласкат към поквара и който умее да използва и прикрива безчестието си“. Не по- малко интересно е мнението на Гъливер, че законите първоначално са били замислени точно и правилно преди да стигнат хората до позорната корупция поради „поддаващата се на поквара човешка природа“. Сатирата на автора вече е явна, когато отбелязва по какви критерии се раздават високи постове в държавата на тези, които умеят да играят на въже, и титли на онези, които прескачат пръчка или пълзят под нея.
Интересни са методите на възпитание на децата в Лилипутия. Макар да казва, че се различават коренно от английските, вероятно могат да се намерят доста прилики, като например факта, че училищата са според пола и общественото положение на родителите, както е в неговата съвременна Англия.
Втората част от „Пътешествията на Гъливер“ поставя героя на Сюифт в съвсем различна позиция. Ако в първата част той е големият, великанът, тук е обратното- той е малък, дребен и незначителен в страната на великаните. Това дава възможност за още един друг поглед към реалността, макар и във фантастичния стил на книгата. Както сам признава, доктор Гъливер предпочита деен, неспокоен живот и това го отвежда отново на пътешествие с кораб към азиатските брегове. Поради липса на вода част от екипажа слиза на непозната земя, където Гъливер попада в един удивителен свят на чудовища, което го изпълва със страх и ужас от неизвестното. Човекът тук се смалява до нищожност, става едва забележим в света на онези, които запълват пространството изцяло със себе си. За тях малкият, дребният човек не се вмества в представите им за нещо важно и значително. Тук, сред великаните, пътешественикът трябва да разчита на своя изобретателен ум, както и на благоволението на чудовищно големите същества. Гъливер си помня с тъга за Лилипутия, където жителите на страната са гледали на него като на най- голямото чудо на света: „ Аз си мислех какво унижение би било за мене да бъда така незначителен в тази страна, както някой лилипут би бил между нас“. Лекарят мореплавател се сеща в този момент, че човешките същества са толкова по- диви и жестоки, колкото са по- едри. Наистина, философите са прави, че понятията за малко и голямо са относителни. Уплашен и смутен от приближаващата опасност, Гъливер все пак успява да запази малко смелост и да съобрази как да се спаси. В такива критични ситуации човек съвсем естествено започва да съжалява за риска, който е поел така неразумно в този момент. Гъливер оплаква своята нещастна жена и децата си, които ще останат сираци, ако той загине, и упреква лудостта и дебелоглавието си, заради което потегля на това пътешествие въпреки съветите на близки и приятели. Разбира се, подобно съжаление няма да помогне особено и затова английският моряк се оставя в ръцете на съдбата. Неговата щастлива звезда му помага да оцелее и да спечели благоразположението на великаните. След като чифликчията се убеждава, че има работа с мислещо същество, той го приема в дома си и се отнася с внимание и грижа. Впечатлява привързаността и обичта на малкото великанско момиче, което винаги е готово да закриля своя гост. Приключенията, които следват в разказа на Гъливер, показват, че благодарение на смелостта, която проявява при явна опасност, той успява да се справи с успех и да оцелява. Тук той припомня нещо много важно- ако побегнеш или покажеш страх пред някое свирепо животно, това значи да го накараш да те подгони или нападне. Тъгата по дома и близките изпълва сърцето на пътешественика, останал сам, заключен в стая с великански размери, но отново храбростта го спасява, когато го нападат свирепи животни. В обръщение към читателя разказвачът изяснява защо се впуска в тези подробности. Той смята, че те положително ще помогнат на всеки по- дълбоко мислещ човек да обогати мислите и въображението си и да извлече полза както за обществото, така и лично за себе си. Това е неговата единствена цел- да предаде истината, а не само да блесне със знания и стил.
Преживяното от пътешественика в страната на великаните оставя незабравими белези в съзнанието му. Онова обаче, което е от съществено значение, е представено чрез алегория. Тук,, във втората част на книгата, великаните са по- силните, по- големите и когато английският мореплавател се опитва да представи пред тях своята велика страна Англия, тя вече не изглежда толкова могъща и застрашителна за другите. Всъщност нейният представител изглежда доста незначителен с малкия си ръст. Нещо повече, оказва се, че има дори сериозни недостатъци в държавно й устройство. В шеста глава на втора част ироничният тон се усеща в прекаления патос, с който Гъливер се опитва да представи величието и благоденствието на своята родина пред владетеля на великаните. Англичанинът търси най- достойните думи, за да опише в бляскава светлина нейният парламент, правосъдната система, финансите и храбрата английска армия. Как само звучи твърдението, че в Камарата на общините участват изтъкнати джентълмени, свободно избрани от самия народ поради способностите и любовта им към отечеството, за да представляват мъдростта на цялата нация. Би било хубаво, ако това е така, но дали е истина? Въпросите на владетеля изразяват сериозни съмнения и възражения относно това, което ораторът представя с много голям ентусиазъм. Тук проличава умението на императора да прозре ясно зад красивите думи и възхвали. Той иска убедителни доказателства за важните качества и критерии при избора на хората, които управляват. Дали в някои случаи не се използва влиянието на някоя политическа партия, но във вреда на обществените интереси? Особено интересен е въпросът за това каква система се използва при избора на депутати в Камарата на общините. Дали някое лице, непознато в даден град, което има пълна кесия, не би могъл да привлече на своя страна простите избиратели и да ги накара да изберат него, а не някой достоен местен джентълмен. Владетелят на великаните продължава с провокативните си въпроси, като насочва вниманието към подбудите за депутатско място, което може да е в угода на порочен владетел или правителство, при което се жертва общото благо? Тези разсъждения звучат актуално и днес, въпреки че от времето Сюифт ни делят почти 300 години.
Най- силно впечатление прави явно неодобрителното отношение към воденето на множество тежки и продължителни войни. Мнението на великанския крал предизвиква насмешка, когато казва, че англичаните сигурно са много свадлив народ. Разумен е въпросът каква работа може да имат извън техните острови освен да търгуват, да водят преговори и да охраняват бреговете на страната си? Нужна ли е армия от наемници, от кого се страхуват всъщност? Като извод от всичко кралят заключава, че през последното столетие в историята на тази уж велика държава доминират най- опасните последствия- алчността, раздорите, лицемерието, жестокостта, омразата и завистта.
Въпреки че е разочарован и се опитва да обвини великанския крал в невежество и ограничени възгледи, Гъливер признава, че този владетел притежава доста мъдрост и умение да управлява страната си, при което се ръководи от здравия разум и справедливостта. Този мъдър човек казва, че „този, който е спомогнал да израснат два житни класа или два стръка трева там, където преди е имало само един, заслужава по- голяма почит от човечеството и е сторил повече за своята страна, отколкото всички политици, взети заедно“.
Законите в държавата на великаните са кратки, точни и ясни и нямат нужда от допълнително тълкуване. В сатиричен стил авторът отбелязва, че великаните нямат опит в съденето на престъпници, което всъщност означава, че няма много престъпления. Войската на великанската държава има забележителен ред . Съставена е от занаятчии и земеделци, които обаче са много добре подготвени и имат силна дисциплина. Техни командири са местните благородници и първенци, избирани чрез гласоподаване, и които не получават нито заплата, нито възнаграждение за своята дейност. Необходимост да се поддържа такава армия се е появила заради „оная болест, на която е изложено цялото човечество: аристокрацията се е борила за власт, народът- за свобода, а кралят- за неограничено господство“. Ако променим някои названия в системата на управление, можем да получим точната картина на съвременния свят.
Всичко това прави книгата на Джонатан Сюифт изключително ценна и полезна като изводи и възможност за един задълбочен аналитичен поглед към общественото и политическото устройство на една страна, нещо важно за всеки мислещ човек, както и за съдбата на всеки народ по света.
Приключенията на един високообразован моряк като доктор Гъливер се превръщат от фантастичен разказ в мъдър опит за разпознаване на реалността с важни и ценни поуки за хората, живеещи в нея.
Даниел Дефо – “Робинзон Крузо”
Човекът между природната среда и цивилизованото
общество
Името на Даниел Дефо е свързано с века на Просвещението, време, в което се поставят значими проблеми, свързани със същността на човешката природа, с индивидуалната отговорност на човека към собствената му съдба, с рационалното възпитание и устройство на обществото. В изграждането на нова ценностна система на гражданското общество особено голяма роля има литературата. Чрез нея се утвърждава просвещенския морал, който насърчава човека да развива способност да изгражда съдбата си със собствени усилия, като разчита преди всичко на трудолюбие, постоянство и спестовност. Самоизградилият се като личност човек трябва да развива нравствена отговорност както към себе си, така и към обществото, и към природата. По този начин той би могъл да съхрани ценностите на своята цивилизация и да ги развие дори в необичайни условия на живот.
Съдбата отвежда героя на Даниел Дефо далече от дома и го среща с непознати земи и хора. Tърговската предприемчивост и страстта към пътешествия стоят в основата на авантюрите, които преживява Робинзон Крузо. По силата на съдбата животът му се превръща в емблематичен за развитието на човешката цивилизация. Стъпка по стъпка, на един безлюден остров европеецът изминава почти всички етапи от тази цивилизация, като доказва силата на човешкия дух, изправен пред трудно изпитание – да оцелее при изключителни обстоятелства. До този момент цивилизованият човек е консумирал благата и достиженията на своето общество и никога не е имал повод или причина да се замисли над тях. Уменията на занаятчията или интелектуалеца за него са представлявали само готов продукт, предназначен да се ползва от обществото, в което всеки заема определено място. С попадането си сред дивата природа този цивилизован човек трябва да приеме като своя единствено природната среда и да се приобщи към нея, дори да се слее с нейната същност. Отначало това става поради невъзможността за избор, после заради потребността да оцелее, и накрая той я приема като напълно естествена среда за живот и се разделя с нея с известна тъга.
Малкият безлюден остров се възприема от читателите на Даниел Дефо като един екзотичен свят, див и първичен до идването на човека, който постепенно променя неговия облик –прави го по – гостоприемен и удобен за обитаване. Доколко обаче островът се цивилизова и доколко Робинзон Крузо става природен човек? Безспорно над тези въпроси ни кара да се замислим разказът за живота и “необикновените, изумителни приключения на моряка Робинзон Крузо”, прекарал двайсет и осем години на безлюден остров край бреговете на Америка.
Макар че е пряко обвързан с идеите на времето, в което е създаден, романът на Дефо утвърждава универсални ценности. Те засилват човешкото самочувствие и вяра във възможностите на човека, особено когато може да разчита единствено на личните си качества и сила на волята. Младият Робинзон Крузо разчита повече на благосклонността на съдбата преди да попадне на острова като корабокрушенец. Оттам насетне всичко е единствено в собствените му ръце. Извън обществото с неговите права и задължения, европеецът започва да гради цивилизационен ред, на базата на онези данни, които паметта му е съхранила през първите му 28 години (на тази възраст се оказва сам сред дивата природа). Предстоят му приблизително точно толкова години да живее на ничия земя, на остров, откъснат от света и хората.
Първата реакция на цивилизования човек спрямо непознатата среда, в която попада, е страх от хищни зверове. Земята, на която е намерил спасение, на пръв поглед за него е пустош, в която е невъзможно да се живее. Отчаянието се смесва със страх от неизвестното. Самотата предизвиква мъчително чувство у нещастния корабокрушенец, след като осъзнава ясно случилото се с него и с другарите му. Но още в този момент Робинзон Крузо преосмисля ситуацията от позицията на деятелния човек, който вярва в собствените си сили. Той си казва, че “сълзите никога не могат да премахнат нещастията”. Едно от най –ценните негови качества се оказва съобразителността, благодарение на която той успява да спаси от разбития кораб множество ценни неща, принадлежали към товара или на моряците. Впоследствие именно тези предмети ще бъдат не само полезни на самотния корабокрушенец, но и ще поддържат връзката с цивилизацията, към която той принадлежи по рождение и като възпитание.
Първото, което предлага природата на непознатия остров, е сладката вода от едно ручейче, а това е “голяма радост” за героя. В следващите дни той започва да опознава стъпка по стъпка тази природа, изпълнен отначало с известна неприязън и тъга: ”каква горчива участ ми е била отсъдена: намирах се на остров”. Флората и фауната на тази откъсната от материка земя обаче се оказва изключително богата и разнообразна. Робинзон е впечатлен от многото видове птици, между които разпознава папагали и пингвини. Приятна изненада е откритието на грозде, лимонови и портокалови дървета, кокосови палми. На няколко пъти той открива нови прекрасни кътчета на острова. Човекът се чувства възхитен от естествената красота на природните очертания –“чудесна долина” с “живописно местоположение”: ”Всичко наоколо се зеленееше, цъфтеше и благоухаеше”. Струваше ми се, че се намирам в градина, създадена от човешка ръка. Всеки храст, всяко дръвче, всяко цвете бяха облечени във великолепна премяна”. Възпитан в едно цивилизовано общество, създадено с намесата на човека във всичко, Робинзон все пак не може да предпостави дивата, първичната красота и явно затова отбелязва, че великолепната растителност прилича на градина, която е резултат от човешка дейност. Каквито и блага и придобивки да му предоставя природната среда на острова, някогашният английски моряк се опитва да ги приспособи към понятията си за цивилизацията. Той си създава свое стадо от кози, за да има винаги месо и мляко и суши грозде за стафиди за запаси през зимата, както се прави това в цивилизования свят. Опитомява папагал и го учи да говори. По подобен начин по – късно ще се отнесе Крузо към новия си приятел, дивака Петкан. Засажда ориз и ечемик, прави брашно и дори си опича хляб, което му доставя върховна радост: ”Колко приятно ми беше да си хапна прясно изпечен хляб! Струваше ми се, че никога през живота си не съм ял такова чудно лакомство”. Успява да изработи здрави глинени съдове. Особено голяма емоция за него е изработването на лула: ”Но струва ми се, никога досега не бях се радвал и гордял толкова със своята изобретателност, както в деня, когато успях да си направя лула”. Островният отшелник се чувства толкова щастлив, защото е открил нови способности у себе си и това го изпълва със самочувствието на знаещия и можещия човек. Разбира се, зад всичките му сполуки и несполуки стои усилен и дълготраен упорит труд, но и изключително удовлетворение от постигнатото. Така е например, когато Робинзон успява да си ушие дрехи от кожите на козите и да си направи сгъваем чадър. Всяка една цивилизационна придобивка за него е стъпка напред към подобряване и разнообразяване на условията за живот. В сравнение с човека от цивилизацията дивакът Петкан и хората от неговото племе лесно се приспособяват към природната даденост и макар да живеят бедно, се примиряват и не търсят път за промяна, може би защото просто не знаят, че такава е възможна.
Предприемчивият и деятелен Робинзон, като истински син на своето време и социална прослойка, е доказал неведнъж, че с каквото и да се захване, той влага цялата си енергия, за да успее и наистина го постига, въпреки премеждията, които преживява. Изхвърлен от бурята на безлюден остров, за да оцелее, той няма друг изход, освен да работи усърдно, да си поставя все нови задачи и цели, като им посвещава цялото си време, тъй като то и без това му е в излишък. Заставен от обстоятелствата, европеецът изминава почти целия път на културната еволюция на човека. Може би затова е уместно да се отбележи, че на своя остров той създава умален модел на цивилизован свят, но ако например в родината му този свят е наблюдаван в почти завършен вид, тук, на острова, цивилизацията е като в музейна експозиция, която показва различните етапи в развитието й. Именно това прави разказа за моряка от Йорк и неговите приключения толкова увлекателен и занимателен. За разлика от съвременниците си, героят на Даниел Дефо не се отдалечава от природната среда, а само съчетава постиженията на цивилизацията с природните условия за живот. Той се старае да не нарушава реда в природата, а единствено да се възползва от онова, което в нея е в изобилие –дървета, птици, животни, плодове. Островът му дава подслон и храна, останалото човекът измайсторява благодарение на своята изобретателност и упорит труд. Наистина, трудът осмисля живота му и приглу-шава мъката от самотата сред екзотичната красота на една далечна от родината земя. Макар че привиква към нея и започва да се чувства като “крал и владетел на острова” и да твърди, че не се нуждае от нищо (около него има винаги “предани придворни” –папагала, кучето, котките, козлетата), но, отбелязва той, “нямаше хора” и това го натъжава често. Вероятно затова за Робинзон е щастлив деня, когато освобождава един дивак, на когото дава име Петкан. Англичанинът посвещава този нов приятел в ценностите на своята собствена цивилизация, от които се ръководи и самият той. Това са представите и критериите за добро и зло, за хуманност, чест, достойнство, благородство, за цената на човешкия живот. Докато учи Петкан, Робинзон осмисля отново всички морални стойности и се чувства обогатен от това. В замяна получава от новия си другар по съдба обич и преданост.
В особено критични моменти душевна сила му дава Библията, в която открива опора да продължи борбата си за оцеляване. Важно значение за него имат дневникът и календарът като ориентир за времето, а това е едно от най –големите постижения на цивилизацията. Като съчетава уменията и усилията си за подобряване на условията за живот, някогашният неопитен моряк и авантюрист открива у себе си неподозирани качества и способности. Това го изпълва с радост и със самочувствие, но му дава и възможност да опознае сам себе си.
Героят на Даниел Дефо не е само човекът от епохата на Просвещението –деятелен и енергичен, уверен в смисъла на своя труд и в своите усилия; този, който не отстъпва от трудностите, а ги преодолява със силата на волята и разума си. Той може да бъде винаги пример за оцеляване в необичайни условия благодарение на всичко, придобито като знания и умения, както и на способността да надмогне отчаянието и да намери смисъл в живота сред първичната природа. А може би всичко, разказано от автора на романа “Робинзон Крузо” трябва да ни напомни още веднъж за прекрасната природа на Земята, от която цивилизацията безспорно доста ни е отдалечила и отчуждила.
Джордж Байрон-
„Как искам пак да съм дете“
Вероятно всеки, който вече е израснал, поне веднъж е поискал да се върне във времето с пожеланието „Как искам пак да съм дете“. Връщането към детството винаги носи незабравими спомени, емоции и преживявания. Съвсем естествено е всеки човек да пази в сърцето си образи и картини от детските дни, когато се е чувствал безгрижен и защитен. Може би затова връщането към тях носи радост, но и носталгия, тъга, че това все пак е едно отминало време, което е невъзможно да се върне отново. Единственият начин е чрез спомените, които съхраняваме в паметта си като нещо скъпоценно за нас. Английският поет Джордж Байрон се отправя към детството като пожелание да усети отново онези прекрасни и незабравими мигове, когато се е чувствал щастлив и свободен. Близо до морския бряг или в планината, усещането за безгрижие и свободна воля изпълва сърцето му с онези емоции, които с годините на порастването вече изчезват и на тяхно място се появява разочарование и болка. Картините от детските дни са докосване до радостното изживяване сред природата на родния край. Нищо не ограничава и не възпира детския порив към свобода и непокорство. Желанието „пак да съм дете“ е изпълнено с копнеж по тази свобода, от която има нужда и която не намира в света, в който живее. Дори титлите на аристократ не струват повече от нея, нито имотите, които притежава. Те привличат само угодниците и онези с робска нагласа към обществото. Стремежът към свобода е много силен и завладява цялото му емоционално съзнание: „да скитам в наште пещери, / да плувам в синьото море,/ да бродя в здрачните гори!“. Щастието за лирическия Аз се измерва с неповторимото преживяване сред природата, сред която е израснал:“ сред планините съм щастлив,/ прибоят морски ми е мил“. Възприятието за свобода е свързано определено с родния край- „Не съм саксонец горделив, /на свобода съм се родил“. Усещането за радост и щастие е естествената му връзка с родното място, затова призовава:“ Върни любимия ми бряг- / прибой от яростни вълни./ Там искам да се скитам пак,/ тъй както в детските ми дни“. Лирическият изповедник още твърде млад осъзнава илюзията за света, в който е принуден да живее. Това не е светът, в който може да бъде щастлив. Осъзнава, че „този свят не е за мен“. Истината, до която достига, му носи душевно страдание. Мечтите се разрушават, илюзиите са изместени от „лъчи омразни“, които очертават истинските образи на хората около младия човек. Това поражда явно отчуждение и усещане за самота. Не намира истинското приятелство, истинската любов: “Обичах, но останах сам;/ дружах- но без другар съм днес“. Вместо сила и полет на младия дух, той чувства болка в сърцето си, дори опитът да я излекува „с вино някой път“ не успява и отново „ сърцето гасне в самота“. Сърцето е центърът на човешкия свят, в него се побират всички чувства, всички копнежи и разочарования. Ето защо то „тупти едвам“, когато този свят не носи радост, а вярата не намира място сред шумната пустота на обществото, в което живее. Всичко това го прави злочест, нещастен, лишен от възможността да се радва на младостта и живота. Вместо това трябва да търпи наложените правила на поведение. Празникът не е истински, когато го споделяш с онези, които имат „злато, сан и власт“. Освен това, което владеят, те явно нямат какво друго да допринесат в човешките отношения. Може би затова Байрон ги определя като сганта, която убива радостта. Ето защо си пожелава:“ Душите верни ми върни /и чувствата от младостта“. Нищо от това не намира сред онези, с които „случайно те събират днес“.
Не само общуването с неподходяща за него среда носи разочарование и неудовлетворение. Най- светлото, най- ценното в човешкия живот- любовта, не носи щастието в младата му душа. Явно любовта към обичаната жена си отива безвъзвратно, макар че тя, както сам признава, „всичко за мен“, усмивката й избледнява заедно с „разкоша тъжен, с пошлостта“. Точно тази пошлост, това принизяване, заместването на извисеното с дребнавото битуване, вероятно е причината да търси „тишина и доброта“ вместо „разкоша тъжен“. Готов е спокойно и осъзнато да се раздели с това, което принизява полета на духа, за който жадува и към който се стреми. Няма предел за човешкия ум, устремен към нови измерения за неспокойния и търсещ дух, който носи в себе си. Да полети далече от низостта, от „тоя хорски шум“, който измества истинските ценности- това е, което иска да почувства, да изживее лирическият изповедник в творбата. Той все пак различава хората, човешката общност като цяло, от онзи безсмислен и празен шум на определени хора, за които е особено важно да се шуми и да се демонстрира тяхното присъствие, но то не допринася с нищо полезно за другите, а единствено въздига личното им его. Затова подчертава: „шума- не хората- презрях“. Има съществена, значителна разлика между суетата и полезните човешки дела, затова той търси друг път, друго поле за изява на човешката си същност. Човекът винаги е завиждал на птиците, че могат да летят. Това става символ на издигането към висините, които неизменно привличат будния човешки дух. Лирическият герой на Джордж Байрон пожелава точно това за себе си като връщане към истинските човешки ценности, към хармония в душата. Полетът нагоре към Небесата може да донесе онова удовлетворение, което жадуват отдавна душата и ума на човека, който може да се потопи без страх дори в бездни, да се слее с мрака в тях, но да бъде неизменно устремен нагоре. Това, което нарича „гнездото си“, към Небесата устремен, може би насочва към божествения дух, който човекът носи в себе си. Използваната перифраза на псалм от Библията още веднъж подчертава тази връзка. Роден на Земята, но с вечен устрем към Небето, това е успокоението, което жадува да постигне в своя живот.
„Как искам пак да съм дете“ е впечатляваща емоционална изповед на завладяващи размисли за очакванията и за илюзиите за света, в който живеем. В същото време поетът Байрон осветява истинското лице на онази част от обществото, която се води преди всичко от суетата и от прикритата си вътрешна празнота. Пътят към истината обаче, макар често да е болезнен, всъщност пречиства и връща човека там, където е неговото точно място, там, където ще се чувства удовлетворен да живее със свободен ум и дух.
Александър Пушкин- „Евгений Онегин“
В търсене на смисъла на живота
Всеки млад човек е изправен пред избора на път в живота. Естествено, този избор зависи от времето, в което живее, от ценностите във възпитанието в семейната среда, от представите за света, които са се оформили в обществото, към което се причислява.
Александър Пушкин, авторът на романа в стихове „ Евгений Онегин“, насочва вниманието към един универсален проблем- търсене на смисъла в човешкия живот. Във времето на романтизма или в днешното съвремие този проблем остава все толкова актуален и важен. Различни са лицата на хората, модата на дрехите или разстоянията, през които пътуват. Онова, което привлича вниманието безспорно винаги, са човешките отношения. Евгений Онегин е типичен представител на своето общество. Възпитан според предписанията на висшето общество от възпитател французин, той бързо усвоява това, което би му било полезно, за да бъде приет добре навсякъде. Евгений си създава своя стратегия за успех в аристократичната среда. Както е обичайно всъщност за доста млади хора от неговата среда, и той не се отличава със системно образование:“ Все учили сме малко- много, /какво да е и как да е,/ та с възпитание, ей богу,/ да блеснеш- лесно е поне“. Свободата, с която се гордее той, се изразява най- вече по отношение на модата, , която е почти закон на живота. Така че „пред страх от мнения надменни“ модата е приоритет за младото конте и се налага а се съобразява точно с модните предпочитания.
Модата всъщност не е всичко важно и ценно По- скоро така се получава едно повърхностно поведение. Да бъдеш ефектен обаче се оказва по- привлекателно, отколкото търсенето на дълбок смисъл на живота. Така например Онегин усвоява от латинския език толкова, че да завърши писмото си впечатляващо. Историята се оказва интересна не с истината за събития и факти, а със своите забавни истории. Модните политически теории са възприемани по същия начин. Животът на младия аристократ се подчинява не на вътрешните му желания, а на часовника („модния брегет“), който определя времето според поканите за гости, за балет, за бал или приятелски среднощен пир. Това всъщност са неизменните правила, които превземат живота и подчиняват цялата енергия на неща, които имат повече повърхностен смисъл и силен външен блясък. Дните започват да си приличат удивително- „каквото вчера, туй и днес“. Разнообразието всъщност е само „пъстра смес“, която се повтаря непрестанно. Всичко изглежда много добре подредено. Изглежда, че Онегин се наслаждава на всеки ден от живота. Защо тогава авторът задава доста сериозен въпрос: „ Но беше ли щастлив Евгений/ свободен в златните си дни?“ … И безнаказан ли живя/ непредпазлив сред пиршества?“. Когато има всичко, което може да поиска, когато жъне успехи навсякъде, внимание, любов, наслада- точно тогава този млад и безгрижен човек започва да усеща разочарование и досада: „ Рано охладня гръдта му/ дотегна му от светски шум…“. Макар и да изглежда повърхностен, Онегин започва да търси истинския и дълбок смисъл на нещата от живота. Явно затова се оказва в плен на модния за епохата на романтизма сплин. Поетът го нарича „недъг, чиято зла причина/тук никой още не разбра“. Салонните порядки, „хубавици млади“, препускащи в нощта карети и дълги пиршества оставят само белег на вечната досада. Евгений се затваря у дома, като решава да се отдаде на творчество- „прозина се, перо взема“. Неумението му да се труди обаче му пречи и тук- „не съчини той нито ред“. И така „ едно безделие печално/ душа, лишена от мечти“ определят настроението в живота на младия дворянин, който се опитва да намери отговорите, които търси, в книгите. Търси, но не открива нито мъдрост, нито посока, за да промени своя живот.
Авторът на романа „Евгений Онегин“- Александър Пушкин, сам принадлежи към това отбрано общество и съвсем ясно разбира своя герой, чувства го близък като събрат по съдба:
Бе мрачен той, аз озлобен;
тежеше ни една умора
подир игрите на страстта,
в сърцата ни изтля жарта;
Онегин изглежда външно странен, излъчва носталгичност, която често се преобразява в язвителни насмешки и злъчни шеги. Поетът му придава и една склонност към романтично настроение, когато е сред природата, обзет от спомени за отминалите безгрижни дни, от желанието да пътува и да открива красота и любов в далечни страни. Всичко това се свързва съвсем естествено със стремежа към свободата на духа: „Кога ще дойде свободата?/ Ела!- сърцето я зове,/ все виждам мачти в далнинатаа/ и чакам сгодни ветрове“.
Все пак съдбата на Евгений засега остава обвързана повече с материалните грижи и дългове , които го отвеждат в затънтеното провинциално имение, наследено от неговия вуйчо. Селски жител по неволя, в началото той сякаш изпитва облекчение от промяната, която обстоятелствата му предлагат. Това обаче се оказва краткотрайно и Онегин отново попада в плен на предишното неудовлетворение:“ Хандра и скука без пощада“. Все пак младият стопанин, вероятно под влиянието на някои модерни икономически теории, прави някои реформи в имението:“ Мъдрец сред тая шир пустинна/ той ангарията старинна/ смени с по- лекия оброк“. Това естествено предизвиква неодобрението на другите дворяни- вдигнаха ужасен вой/, че бил чудак опасен той“.
Приятелството на Онегин с младия поет Ленски вероятно е породено по- скоро от скука или донякъде заради това, че той е по- различен от останалите съседи с техния примитивен еснафски начин на живот. Времето, прекарано в наследеното имение, не донася щастие и удовлетворение, нито нов смисъл на живота за героя на романа. Напротив, той дори успява да отблъсне една истинска и чиста любов, просто защото не вярва, че тя може да съществува и защото не вижда смисъл да се впуска в подобно житейско приключение. Все пак трябва да се отбележи, че Евгений е откровен и проявява благородство в отношението си към любовното признание на влюбената девойка. Може би нейната искреност е причина той да не започне обичайната игра на преструвки в любовта, която е овладял достатъчно добре.
Още нещо безсмислено и неразумно извършва Онегин. Вместо да намери мъдро решение на зародилия се конфликт с единствения му приятел, Ленски, той безразсъдно вдига ръка и го убива на дуел, като се съобразява с измислени правила, налагани във висшето общество. Не само че отнема един млад живот, но и губи уважение към самия себе си. Не му остава нищо друго освен да замине далече с надеждата да се освободи от спомените, които му тежат.
Връщането към светското общество, от което някога се е отдалечил по своя воля, става по доста драматичен начин. При повторната среща с Татяна той открива, че е пропуснал възможността да бъде истински щастлив, но опитите му да промени обстоятелствата са обречени на неуспех. Татяна пази все още любовта в сърцето си, но решава драмата в полза на морала и почтеността към своя съпруг:“ Държите ли на свойта чест/ ще ме оставите от днес. Обичам ви, ( защо да лъжа), но ме венчаха с друг човек/ и вярна ще съм му навек“. Драмата на любовта всъщност се оказва една екзистенциална драма на обществото, към което принадлежат и Онегин, и Татяна. Всичко, което преживяват те, е част от времето и нравите, които то оформя. Нито един от двамата в крайна сметка не успява да преодолее напълно влиянието на тези нрави и морални предписания.. Наистина Татяна Ларина проявява необичайна за времето дързост като разкрива любовта си в писмото до Онегин. Това я издига над всички, които примирено се съобразяват с правилата на морала и нравите в обществото. Татяна израства под влиянието на романтичните образи и картини в модните за съвремието й любовни романи. Вероятно заради това се влюбва именно в Онегин, който е твърде различен, загадъчен и може би затова особено привлекателен за младата девойка. Дали обаче преживяното разочарование след поучителните, но студени думи на човека, в когото е влюбена, е отрезвило сърцето на младата дворянка или недоверието в искрените чувства на променилия се Онегин:“ Обичах ви, а за награда/ какво в сърцето ви видях?/ Какво открих? Една суровост… „. И с тъга и болка в сърцето пита: “А днес какво ви води тук,/ какви ли помисли презрени?“
Макар че Ал. Пушкин оставя романа в стихове без ясен край, съдбата на героите му е представена с прецизна точност на характерите и житейската им среда. А те безспорно носят знаците на търсенето на дълбокия и истинския смисъл на живота Доколко това е успешно и възможно, остава тема за размисъл на всеки търсещ и непримирим човешки дух. Съдбата на младия човек, който не изживява пълноценно своят живот е сериозен повод да се замислим, че всеки миг е неповторим и ценен и трябва да се изживява смислено и пълноценно. Пушкин ясно и точно е успял да го изрази в своята поетична визия:“ …тъжно е да виждаш ясно,/ че си прахосал младостта,/че си я лъгал ежечасно,/че изиграла те е тя“. Това е и неговото послание- да не пропускаме щастието да премине покрай нас, без да го изживеем.
Оноре дьо Балзак- “Дядо Горио”
Романът “Дядо Горио”- картина на времето и нравите
Според творческия замисъл на Балзак неговата “Човешка комедия”, назована така в определено метафоричен аспект, е създадена като епопея на съвременното му общество. За разлика от “Божествена комедия” на Данте, нито човешките дела, нито присъдите за тях протичат в отвъдния свят, а в реалния земен свят. Събитията и образите са част от едно общество, чиито страсти и амбиции са обсебени дълбоко и патологично от едно своеобразно божество- парите.
Авторът на грандиозната поредица, обединена под заглавието “Човешка комедия”, успява да изгради забележителна картина на живота на френското общество в един почти хронологичен ред, който обхваща времето от 1816 до 1848 година. Самият Балзак е убеден, че ”действителността е най-великият романист на света”. Воден от силната си писателска амбиция, той се опитва, според собственото си признание, да напише “историята, забравена от толкова историци- историята на нравите”. Към тази цел се насочва, като съставя “списък на пороците и добродетелите, събирайки в едно главните последици от страстите, описвайки характерите, избирайки основните събития, които стават в обществото, създавайки типове чрез обединяване на чертите на няколко еднородни характера…” Широкият обхват на повествованието изисква ясна структура, затова авторът разпределя творбите си в три раздела:”Етюди за нравите”, “Философски етюди” и “Аналитични етюди”, като първият раздел се състои от шест части: ”Сцени от частния живот”, “Сцени от живота в провинцията”, “Сцени от парижкия живот”, “Сцени от политическия живот”, “Сцени от военния живот” и “Сцени от живота на село”. Всеки роман от “Човешка комедия” според Балзак “представлява само една глава от големия роман за обществото”.
Типична за Балзаковите романи е опростената интрига, атмосферата на времето, социалният климат на Франция, както и образите на героите в социално- историческия им аспект. Повествованието в тях може да се определи като “романизирана форма на драма”.
Романът ”Дядо Горио” се характеризира от изследователите на Балзак като възлов в цялата поредица и като ядро на неговата “Човешка комедия”. Творбата е включена в раздела “Сцени от парижкия живот”, по-късно в “Сцени от частния живот” и е част от “Етюди за нравите”. В този роман са изобразени герои, които по-късно стават централни образи в другите романи като Растиняк, Вотрен, Нюсенжан, Ресто и други. Сюжетът на “Дядо Горио” има за основа не необикновеното или занимателното, а една човешка съдба, подчинена изцяло на определена човешка страст. В случая това е бащината любов- всеотдайна, безпределна и обсебваща. Тази страст е противопоставена на лишеното от благородство и възвишени чувства парижко общество, чиято най- значима ценност и смисъл на съществуване са парите и личното преуспяване чрез тях. Драмата на стареца Горио се развива на фона на човешките взаимоотношения, предопределени от парите и материалното благосъстояние. Балзак успешно навлиза в същността на парижкото общество- от най-ниските до най-високите му слоеве, като не само повдига завесата, но и размества декорите, за да открие ясно пред читателите си действителната картина и истинските лица на хората. Безпроблемно може да се определи водещият мотив в повествованието- забогатяване с цената на всичко: морални норми, мечти и идеали.
В темпорално отношение събитията се развиват сравнително бавно, ритъмът на разказаното като че ли нарочно е забавен, но това е в съответствие с философията на Балзак, че събитията се подготвят бавно, преди да се откроят ярко и внезапно в светлина. Не са необходими обаче особени прозрения, а по-скоро една тънка наблюдателност, за да се достигне до вярната диагноза на човешките отношения и поведение на героите. Те са ясни и последователни, особено по отношение на целите, които преследват в живота си. Типичен пример за това е животът на графиня дьо Ресто, на баронеса Нюсенжан и на техните съпрузи; на богатата роднина на Йожен Растиняк- виконтеса дьо Босеан, както и на самия Йожен. Тук особено се откроява Вотрен, избягалият каторжник с истинско име Жан Колен, чийто персонаж се откроява сред останалите с една по- различна гледна точка за живота и обществото.
Важно значение в този смисъл има експозицията на романа, която трябва да въведе читателя в една определена социална среда и да насочи към предстоящата драма. Тук се разкрива доста живописно местният колорит, но и същевременно авторът прави един вид изследване на обществото като влияние върху отделните ситуации и характерите на персонажите. Представянето на живеещите в пансиона на госпожа Воке е свързано с възела на интригата и затова води към миналото на героите, в което е и ключът към техните действия и отношения. Подробностите в описанието са твърде многобройни, но онова, което остава, е впечатлението за овехтялост и занемареност в противоречие със съдържанието на рекламните твърдения на мадам Воке, че това е един от най- уважаваните пансиони в Латинския квартал. Авторът създава внушението за социалната същност на една почтена бедност чрез определението “миризма на пансион”, за която уточнява, че тя представлява “смесица от спарен въздух, мухъл, граниво, от нея те побиват студени тръпки, в нея има нещо лепкаво, което дразни и прониква в дрехите…” Смислово мотивът за вонята се приема в неговия метафоричен смисъл, който насочва към същността на обитателите на пансиона, към онова, което се крие зад благопристойната им външност и претенции за почтеност. Авторът на романа представя с чувство за мярка героите си, избрали “почтения”дом Воке за свой пристан в големия град. Всеки един от тях се запомня с някакъв характерен детайл във външността му или в принадлежностите му, издаващ човешката същност и социалното положение. В точността на описанието, неговата сила и изразителност, както и в гротесковия рисунък ясно се усеща и сатиричната язвителност на Балзак, който се самоопределя като историк на нравите, изобличаващ недъзите и пороците. Гротеската доминира в шаржирания портрет на стопанката на пансиона, в скицирания образ на госпожица Мишоно, допълнен от използвания като въздействащ похват реторичен въпрос: ”Каква ли киселина бе лишила това същество от женственост ( защото тя трябва да е била красива, добре сложена)- порок, мъка, алчност?”
Не случайно литературоведите отбелязват,че при Балзак се забелязва съчетаване на творческия маниер на Шекспир и на Молиер. В неговите романи образите са изградени като типове с пълнокръвни характери, а характерите са внушителни типове с подчертана психологическа доминанта. Подобен тип- характер е и неговият дядо Горио. В този персонаж са обединени в едно типичният образ на предприемчив буржоа, натрупал голямо богатство, и баща, завладян от една маниакална страст- да даде на любимите си дъщери всичко, за да живеят те щастливо и в разкош. Случайните посещения на двете му дъщери в пансиона на мадам Воке, която впрочем си прави свои сметки да се свърже с богатия макаронаджия, му донасят славата на потаен и развратен тип. Колкото е типичен за времето си като пример за обикновен работник, който е забогатял от сделки и спекулации след революцията, толкова Горио е нетипичен в поведението си на родител, който е готов на всякаква саможертва за децата си. Именно безумната му бащина любов става причина за потресаващото му нещастие, до пълното му разорение, нищета и преждевременна смърт. Това, което особено впечатлява в съдбата му, е че неговата безпределна и всепоглъщаща любов остава без отглас в сърцата на дъщерите му- Анастази дьо Ресто и Делфин дьо Нюсенжан. В тях има място единствено за парите, които могат да получат от богатия си баща, но остават затворени и студени за неговите страдания в самотната му старост, за душевните му терзания, както и за предсмъртната му мъка и напразна надежда да ги види още веднъж, преди да напусне този свят. Житейската драма на някогашния богат търговец на макарони и фиде е в центъра на повествованието. Нейното проследяване провокира непрестанно читателя към възможности за размисъл върху нравствено- етичните измерения в човешките отношения. Явните и скритите механизми в тях се изясняват последователно в разговорите и поведението на героите в романа на Балзак, откривайки психологическите мотиви, които ги ръководят. Авторът не дава обаче пряк израз на своето отношение към персонажите. Когато скицира физическия портрет на дядо Горио, той не проявява авторова симпатия или снизходителност. Старецът е обрисуван с кръгло “като луна простовато лице” и като”едро, здраво животно, способно да си даде и сърцето, и душата”. Постепенната социална и духовна деградация на Горио е показана символично чрез неговото преместване от най-хубавата стая в пансиона на Воке към най-мизерното помещение на мансардния етаж, където умира самотен и отхвърлен от близките си. Верен на обективното изображение, присъщо за реализма, Балзак показва събитията откъм различни гледни точки- отношението на живеещите в пансиона към съдбата на дядо Горио, изпълнено с подигравки към него; отношението на неговите дъщери и техните съпрузи, които го допускат в дома си само докато все още има пари; коментарите във висшето общество (графиня дьо Босеан и херцогиня дьо Ланже) за бившия производител на фиде и за неговата история на забогатяването му, както и стремежът му да осигури на двете си дъщери място в аристократичните среди чрез своите пари. Трагизмът на този персонаж се корени в неговата неразумна и прекомерна бащина обич, която го поглъща изцяло и го унищожава както душевно, така и физически. Неговите любими дъщери- Анастази и Делфин, се срамуват от него и го оставят без подкрепа, дори когато умира. Единственото, което правят за своя баща, благодарение на когото са си купили аристократични титли, е да изпратят празните си карети с техните гербове. Това е равностойно на цинизъм спрямо бащината обич и грижа, с която той винаги ги е обграждал. Едва в края на дните си, в предсмъртната си агония Горио стига до горчивото прозрение за истинската същност на нещата: ”Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му.” Старецът осъзнава, че носи лична вина за своето нещастие: ”Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума- всичко за мене!” Равносметката на бащата спрямо децата му е потресаващо тъжна:”Аз напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи.” Всъщност посланието на Балзак е насочено към извода, че според морала на парижкото общество всичко се измерва с пари и влияние.
Образът на Йожен Растиняк в рамките на романа “Дядо Горио” е ярко индивидуализиран, въпреки че е изграден също като тип характер на кариерист. Младият и честолюбив провинциалист дълбоко в себе си е решил да завоюва Париж, но все още сърцето му е чувствително към човешкото нещастие и отворено за чуждото страдание. Той единствен се грижи за болния и умиращ старец, възмутен от бездушната жестокост на високопоставените роднини на пансионера Горио. Същевременно обаче Растиняк усилено изучава пътищата за издигане във висшето общество и старателно усвоява уроците, които му преподава неговата роднина графиня Босеан, и нейните съвети:”Колкото сте по- хладно пресметлив, толкова по- далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно- ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да мрат, щом стигнете до сменна станция- така ще се изкачите до желания връх.” Студентът по право твърде скоро разбира, че цената на успеха, която трябва да плати, е ясно определена и ако иска да се издигне, няма друг избор.
Йожен Растиняк има още един учител за истините в живота- Вотрен, избягалият каторжник, който е проникнал дълбоко под повърхността на обществените отношения и доста точно ги характеризира. Той оприличава образно младите и честолюбиви хора като Йожен на хиляди паяци, затворени в буркан, които взаимно се изяждат безмилостно. Житейската философия на бившия каторжник, известен още като Измами смърт, утвърждава правото на по-силния, на коварния и силен хищник, който си служи с измама, нечестна конкуренция или престъпление, за да достигне до заветната цел: ”Човекът си е несъвършен. Той е повече или по- малко лицемер, а глупците казват, че е нравствен или безнравствен.” Като характер Вотрен представлява модерният изкусител, един приземен Мефистофел, както го определят някои критици. За него не е трудно да проникне в мислите на другите, да улови амбициите и желанията им, но и да ги насочи натам, накъдето за него самият е изгодно. Следвайки мечтата си да набави парите, които са му необходими, за да замине в Америка, Вотрен замисля плана, в който главно действащо лице е младият студент, а изпълнител на пъкления замисъл е самият той, за което обаче ще получи своите проценти от наследството на Викторин Тайфер. Изкушението, на което е подложен Растиняк чрез този план, е наистина силно, тъй като опитният изкусител се стреми да създаде у младия човек чувство за превъзходство и морална безнаказаност: ”Един човек е всичко или нищо. Той е по- малко от нищо, когато се нарича Поаре; можеш да го смажеш като дървеница, защото е плосък и вони. Но човек, който прилича на вас, е бог…” За Растиняк е наистина трудно да се освободи от влиянието на една магнетична сила на волята и характера, каквато въплъщава личност като Вотрен, но успява да го направи, благодарение на все още незагасналото благородство и чистота на чувствата. В крайна сметка обаче уроците на графиня Босеан и философията на Вотрен имат и своето въздействие върху изпълнения с амбиции младеж, решен да бъде сред победителите, а не сред жертвите на живота. За себе си Йожен избира пътя на възхода и не случайно в края на романа той се обръща със закана към Париж:” А сега ще видим: аз или ти!”
В своя роман “Дядо Горио” Балзак е използвал контрастите като похват, като противопоставя различни социални групи, човешки характери и отделни детайли в изображението на героите или на обстановката, в която протича действието. Особено явен е основният контраст- между бедността в пансиона на Воке и богатството и лукса в квартал “Сен Жермен”. В повествованието ясно са противопоставени образите на героите, разделени не само от принадлежността си към различни социални прослойки, но и от своите цели и амбиции, както и житейскта им философия, изградена върху личните им възприятия за света и хората. От началото на творбата до края са развити три водещи теми: бащината любов в нейното патологично измерение чрез съдбата на Горио; амбицията за издигане в обществото и средствата за нейната реализация чрез образа на Растиняк и бунтът срещу обществото в образа на каторжника Вотрен. Обединени като цяло и подчинени на изясняването на историята на нравите, към което се стреми авторът, те създават една пълнокръвна картина на времето, но и насочват към значими изводи за същността на социалните и моралните параметри в човешките взаимоотношения.
Оноре дьо Балзак- „Дядо Горио”
Конфликт на ценности, страсти и амбиции в романа
Романът „Дядо Горио” е своеобразна енциклопедия на нравите в парижкото общество. Като част от „Етюди за нравите” творбата на Балзак анализира и показва явно прикритата зад лицемерието същност на това общество, което налага своя морал като мярка на поведение. Естествена и целенасочено търсена е връзката с времето, в което се развиват събитията в повествованието. Без тази връзка авторът не би постигнал конкретното въздейстиве на художествената си идея. Отбелязани са историческите процеси, свързани със съдбата на героите в романа. Жан- Жоспен Горио, наричан впоследствие дядо Горио, натрупва богатството си в годините след Великата френска революция, а след Реставрацията (връщането на аристокрацията на власт) изпада в неблагоприятно положение и скоро става неудобен и ненужен за близките си. Другите персонажи като Йожен Растиняк, Вотрен, дъщерите на дядо Горио, както и останалите герои също са продукт на своето време и неговия морален код.
Картината на обществените нрави обхваща като цяло рамките на града Париж, наречен образно „тресавище”, с два пространствени центъра на действието: аристократичните салони и пансиона на мадам Воке. Контрастното им съпоставяне обогатява представата за дълбокия конфликт на ценностите според различните социални слоеве. Градът обединява различни амбиции и страсти, породени от стремежа на хората към успех и надмощие или просто за оцеляване в пределите на собствените им интереси и възможности. Така например дядо Горио търси и жадува единствено вниманието и любовта на своите дъщери, Йожен Растиняк е привлечен от блясъка на парижкото висше общество, а бившият каторжник Вотрен работи за идеята си да замине за Америка, където да живее необезпокояван богато и сигурно. Каквито и да са целите и амбициите на героите в романа на Балзак, те задължително са обвързани с вездесъщото божество- парите. Тяхната сила определя мястото и влиянието в обществото, изградено най- вече върху лицемерие, подлост, изгода и борба за надмощие. Парите са мярата за стойността на човешките отношения в едно меркантилно общество, в каквото живеят и дядо Горио, и любимите му дъщери, Анастази и Делфин, и обитателите на пансион Воке. Докато има пари, Горио се радва на почит, уважение и обич. Дори в пансиона живее в най- хубавата стая. Колкото повече намалява благосъстоянието му, съответно толкова по- мизерно става мястото му при мадам Воке, както и отношението към самия него. Но не това го измъчва, а промяната в поведението на любимите му същества Анастази и Делфин. Бедният вече баща, дал всичко, което притежава, за дъщерите си, умира самотен и отритнат от тях. На предсмъртния си одър той осъзнава, че именно с парите се измерват чувствата и роднинските връзки: „Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му”. Макар че се самообвинява за прекомерната любов към децата си, и смята, че това е причината за нещастията му, Горио всъщност става жертва на безчувствената власт на парите. Балзак неслучайно съпоставя времето на преуспяващия и предприемчив производител на фиде с времето, когато вече е изчерпал всичкото си богатство. Това, за което не си дава сметка Жан Горио, е, че самият той е възпитал дъщерите си така, че да търсят само наслади и разкош в живота. Докато печели пари с умело водената търговия, изпълнен с енергия и самочувствие, той се чувства силен и щастлив, но когато остава самотен и наранен от обожаваните от него деца, разбира ясно въздействието на парите и злото, което се ражда от него. Авторът на романа прави своеобразно изследване на това пагубно влияние. Всеки от персонажите, който е обсебен от страстта да забогатее на всяка цена, или да спечели повече, сякаш е сключил сделка с душата си. Изборът е ясен- богатство и влияние или съществуване извън обществото (Вотрен), или дори извън живота ( Горио, графиня дьо Босеан). Балзак избира целенасочено град като Париж за сцена, на която да покаже човешката драма. Тук лицата са „студени, сурови, безизразни, като образите по извадени от употреба монети”. Тук няма място за благородство, за приятелство и съчувствие. Въпреки че младият Растиняк проявява такова отношение към нещастния баща дядо Горио, по- нататък вероятно ще трябва да се промени, защото неговата амбиция да се издигне в обществото изисква подобна промяна. Как обаче се отварят вратите на висшето общество и каква е цената, която трябва да се плати, за да влезеш в него, ако не си имал шанса по рождение да принадлежиш към него? Какъв е ключът към успеха? От трите възможни пътя: дълъг и усилен труд в професията, но с бавен и не особено сигурен успех; убийство, което да осигури богата партия за брак, но с цената на нечистата съвест; спечелване на любовта и покровителството на жена от висшето общество, младият провинциалист избира третия път. При пристигането си в Париж той се настанява в „Дом Воке”. Сякаш няма по- ужасен квартал или по- неизвестна улица в този град. Цялото излъчване на сградата, и външно, и вътрешно, като подредба, е изключително потискащо и отблъскващо, сякаш една непрестанна „воня” се просмуква навсякъде и във всичко. Тази „воня” се превръща в морална метафора за хората, обитаващи пансиона на госпожа Воке. Хора с различни съдби, ръководени от своите скрити или явни пристрастия, а в някои случаи дори липсват такива. Докато едни са се примирили с участта си, други като Растиняк усещат, че се задушават в тази атмосфера. Така той започва усилено да търси изход и промяна. Неговият образ е от малкото в повествованието на романа, който носи все още следи от душевна чистота и човечност. В началото на повествованието студентът по право впечатлява със своята жизненост:„южняшко лице- бяла кожа, черни коси, сини очи”. Макар и да е беден, той има навиците на „истинско конте”. Контактите му с хора от различни социални групи повлияват в някаква степен върху възгледите на младия човек. Все още неоформил напълно житейската си философия и стратегия, той с готовност споделя идеите на дядо Горио за семейството; на Вотрен за волята да е могъщ; на Анастази и Делфин- за удоволствията; на виконтеса дьо Босеан за висшето общество. Растиняк не се ръководи от желание да промени света, както например се стреми Жулиен Сорел в „Червено и черно” на Стендал. Той просто се опитва да направи своя избор в живота. Във вътрешните му размисли звучат различни гласове. Неговата далечна роднина виконтеса дьо Босеан, е едновременно и „жертва”, и „повелителка” на обществото. Тя е човек, пред когото се прекланят всички, но на чието унижение всички искат да станат свидетели. От позицията на своята житейска драма тази високопоставена дама съветва Растиняк:”…отнасяйте се с хората, както заслужават. Вие искате да се издигнете, добре, ще ви помогна. Ще разберете колко е дълбока покварата на жените, ще измерите жалката суета на мъжете… Колкото сте по- хладно пресметлив, толкова по- далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно- ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да умрат, щом стигнете до сменна станция- така ще се изкачите до желания връх”. Това всъщност е „диагнозата” на висшето общество- една „сбирщина от измамени и измамници”. Като следва съветите на своята благодетелка, Йожен си намира жена, която да се интересува от него. Така се сближава с Делфин дьо Нюсенжан, една от дъщерите на Горио, след като няма успех при другата. В Париж важни са благородническите титли и богатството, затова ако нямаш едното от двете, си осъден на невъзможност за успех и на всекидневни унижения. Веднъж поел по пътя на успеха, човек като Растиняк или стига до победа, или до загуба.
Другата житейска философия, с която се сблъсква студентът провинциалист, е тази на Вотрен. Неговата идея е да осигури смъртта на брата на Викторин Тайфер, която ще стане единствена наследница на бащините милиони. За Йожен остава само да се ожени за нея и да плати уговорената сума на бившия каторжник, за да може той да замине за американския Юг като „господин Четири милиона”. Образът на Вотрен в романа се явява като „демонът изкусител”. Неговата пресметливост и безскрупулност плаши, но и привлича Растиняк по особен начин. Вотрен съветва все още неориентирания в морала на обществото млад човек така: „Знаете ли как се напредва тук? Чрез блестящ гений или чрез умерено продажничество. Сред тази човешка маса трябва или да връхлетите като снаряд, или да се промъкнете като чума. Честността за нищо не служи… Поквара има колкото щеш, талантът е рядкост. Така че покварата е оръжието на посредствеността, която е масова, и вие навсякъде усещате нейните стрели.” Това е още една „диагноза” на висшето парижко общество, към което се е устремил Йожен Растиняк, по най- „чистия” според него начин, обладан от страстта да стане един от „господарите” в този град. Блясък и безскрупулност, материално богатство и духовна бедност са в явно съжителство в салоните на аристокрацията, но въпреки това те неизменно привличат довчерашния провинциалист.
Докато младият човек насочва цялата си страст и амбиция да придобие богатство и влияние, убеден, че това ще го направи щастлив, възрастният му съсед в „Дом Воке”, дядо Горио, изживява дълбоко и болезнено своята драма като последица от стремежа да осигури богатство и влияние на двете си дъщери. Безумната бащина любов става причина за потресаващото му нещастие, за пълното му разорение, унижение и преждевременна смърт. В творбата на Балзак се забелязва нещо необичайно. Наистина не е странно баща да обича своите деца, но това, което особено впечатлява, е, че този баща забравя изцяло за собствения си живот, не мисли за своите лични дела, а единствената му цел е да осигури всичко онова, от което имат нужда вече порасналите му деца. Той е положил свръхусилия, за да се издигне в обществото, като успява да стане преупяващ и заможен човек, но за другите членове в социума, където се опитва да се интегрира след постигането на целта си- да омъжи дъщерите си за богати и влиятелни съпрузи- Горио си остава само един прост буржоа. Зетьовете му го уважават и приемат в домовете си, докато той все още е „богатият тъст”, но става нежелан при последвалите политически промени. Това обаче, което силно го наранява, е фактът, че през цялото време родните му дъщери се срамуват от него. Макар че Анастази и Делфин са влезли във висшето общество благодарение на парите на своя всеотдаен баща, те лесно заменят любовта към баща си с чист интерес само да получат това, което им е потребно от него и дори си позволяват безцеремонно да го обиждат и оскърбяват. Жертвената бащина любов на дядо Горио не е просто трогателна. Тя е особено поучителна за това, че там, където парите и материалното благополучие са на първо място, няма искрена и чиста любов. Страстта да достави всичко на обожаваните от него дъщери довежда стареца до тъжния му край в един мизерен пансион в Латинския квартал на Париж, където той дори избягва да обяснява кой е и кои са неговите тайни посетителки. Изповедта пред съчувстващия му Растиняк съдържа потресаващи прозрения за последиците от една маниакална човешка страст. Напразна се оказва надеждата на изоставения и отхвърлен баща, че милите му деца ще се разкаят и ще се обърнат отново с обич към него; че повикът на кръвта ще ги накара да осъзнаят какво недопустимо и ужасно престъпление са извършили спрямо този, който би дал и сърцето си, за да види лицата им озарени от щастие. Повествованието на Балзак ни насочва към драмата на изгубените ценности в свят, изграден върху илюзии и нравствена поквара. Анастази и Делфин, двете дъщери на дядо Горио, в стремежа си към лукс и високо положение в обществото изгубват най- ценното- чистата и безкористна бащина любов, закрила, нежност и възхищение- нещо, което никой друг на този свят не би им отдал така всеотдайно. Колко голямо значение има всичко това личи в предсмъртните думи на един отчаян баща –дядо Горио:”Родината ще загине, ако всеки почне да тъпче бащите. Това е ясно. Обществото, светът се крепят върху бащинството, всичко ще се провали, ако децата вече не обичат бащите си”. В думите му има истина, но само ако се вземе предвид, че това става, когато децата са възпитани така, че да знаят, че всичко ще им се даде заради една тяхна целувка. А какво би станало, ако стойността на детската обич се приравни към тази на парите? Вината на родителя в този случай е явна. Съвсем логично героят на Балзак стига до прозрението: „Жалък човек съм аз и справедливо съм наказан. Моя е вината за несполуките на дъщерите ми, аз ги разглезих”. Тъжна е равносметката на една прекомерна страст, чийто израз надминава разумните граници:”Аз напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи”.
Повествованието на романа „Дядо Горио” представя един свят, в който искрените човешки взаимоотношения, семейните връзки, дори повикът на кръвта са заменени с безнравственост, морално падение, жажда за пари и влияние. Чрез образите и събитията авторът изгражда точна и колоритна картина на парижкото общество, разделено на низши и висши социални слоеве. Амбициите на човека за по- добър живот се сблъскват с невъзможността това да стане с почтеност, честност и трудолюбие. Изкачването по стълбата към по- високо място в обществото, се заплаща задължително с духовното падение на личността. Всичко това насочва към една типична характеристика на времето и обществото, изразена като конфликт между изначалните човешки ценности, от една страна, и от друга- прекомерните човешки страсти и амбиции, заради които се заплаща жестока и безумна цена.
Оноре дьо Балзак- „Дядо Горио”
Смисълът на човешките ценности според времето и нравите на обществото
Есе
Като част от „Етюди за нравите” творбата на Балзак анализира прикритата зад маската на лицемерието същност на едно общество, което налага своя морал като мярка на поведение. Обществените нрави са представени образно като „тресавище”. Хората в него се ръководят от представата си за ценностите на времето, в което живеят, от амбиции и страсти, породени от стремежа към успех и надмощие или просто към оцеляване според собствените им възможности. Така например дядо Горио търси и жадува единствено вниманието и любовта на своите дъщери, Йожен Растиняк е привлечен от блясъка на парижкото висше общество, а бившият каторжник Вотрен следва идеята си да замине за Америка, където да живее необезпокояван богато и сигурно. Каквито и да са целите и амбициите на героите, те задължително са обвързани с вездесъщото божество- парите. Тяхната сила определя мястото и влиянието в обществото, което е изградено най- вече върху лицемерие, подлост, изгода и борба за надмощие. Парите са мярката за стойността на човешките отношения в едно меркантилно общество, в каквото живеят и дядо Горио, и любимите му дъщери, Анастази и Делфин, и обитателите на пансион Воке. Докато има пари, Горио се радва на почит, уважение и обич. Дори в пансиона живее в най- хубавата стая. Колкото повече намалява благосъстоянието му, съответно толкова по- мизерно става мястото му там, както и отношението към самия него. Но не това го измъчва, а промяната в поведението на любимите му същества Анастази и Делфин. Бедният вече баща, дал всичко, което притежава, за дъщерите си, умира самотен и отритнат от тях. На предсмъртния си одър той осъзнава, че именно с парите се измерват чувствата и роднинските връзки: „Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му”. Макар че се самообвинява за прекомерната любов към децата си, и смята, че това е причината за нещастията му, Горио всъщност става жертва на безчувствената власт на парите. Балзак неслучайно съпоставя времето на преуспяващия предприемач с времето, когато вече е изчерпал всичкото си богатство. Това, за което не си дава сметка Жан Горио, е, че самият той е възпитал дъщерите си така, че да търсят само наслади и разкош в живота. Докато умело печели пари с търговия, пълен с енергия и самочувствие, той се чувства силен и щастлив, но когато остава самотен и наранен от обожаваните от него деца, разбира ясно въздействието на парите, които за тях са само път към висшето общество. Балзак прави своеобразно изследване на това пагубно влияние. Всеки от персонажите, който е обсебен от страстта да забогатее на всяка цена, или да спечели повече, сякаш е сключил сделка с душата си.
Човешката драма е показана като на сцена Лицата са „студени, сурови, безизразни, като образите по извадени от употреба монети”. Няма място за благородство, за приятелство и съчувствие. Въпреки че младият Растиняк проявява такова отношение към нещастния баща дядо Горио, по- нататък вероятно ще трябва да се промени, защото неговата амбиция да се издигне в обществото изисква подобна промяна.
Как обаче се отварят вратите на висшето общество и каква е цената, която трябва да се плати, за да влезеш в него, ако не си имал шанса по рождение да принадлежиш към него? Какъв е ключът към успеха? От трите възможни пътя: дълъг и усилен труд в професията, но с бавен и не особено сигурен успех; убийство, което да осигури богата партия за брак, но с цената на нечистата съвест; спечелване на любовта и покровителството на жена от висшето общество, младият провинциалист избира третия път. При пристигането си в Париж той се настанява в пансиона на мадам Воке. Цялото излъчване на сградата е изключително потискащо и отблъскващо, сякаш една непрестанна „воня” се просмуква навсякъде и във всичко. Тази „воня” се превръща в морална метафора за хората, обитаващи пансиона. Докато едни са се примирили с участта си, други като Растиняк усещат, че се задушават в тази атмосфера. Така той започва усилено да търси изход и промяна. Неговият образ е от малкото в повествованието на романа, който носи все още следи от душевна чистота и човечност. В началото на повествованието студентът по право впечатлява със своята жизненост. Макар и да е беден, той има навиците на „истинско конте”. Контактите му с хора от различни социални групи повлияват в някаква степен върху възгледите на младия човек. Все още неоформил напълно житейската си философия и стратегия, той с готовност споделя идеите на дядо Горио за семейството; на Вотрен за волята да е могъщ; на Анастази и Делфин- за удоволствията; на виконтеса дьо Босеан- за висшето общество. Растиняк не се ръководи от желание да промени света, както например се стреми Жулиен Сорел в „Червено и черно” на Стендал. Той просто се опитва да направи своя избор в живота. Във вътрешните му размисли звучат различни гласове. Неговата далечна роднина виконтеса дьо Босеан, е едновременно и „жертва”, и „повелителка” на обществото. Тя е човек, пред когото се прекланят всички, но на чието унижение всички искат да станат свидетели. От позицията на своята житейска драма тази високопоставена дама съветва Растиняк:”…отнасяйте се с хората, както заслужават. Вие искате да се издигнете, добре, ще ви помогна. Ще разберете колко е дълбока покварата на жените, ще измерите жалката суета на мъжете… Колкото сте по- хладно пресметлив, толкова по- далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно- ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да умрат, щом стигнете до сменна станция- така ще се изкачите до желания връх”. Това всъщност е „диагнозата” на висшето общество- една „сбирщина от измамени и измамници”. Като следва съветите на своята благодетелка, Йожен си намира жена, която да се интересува от него. Така се сближава с Делфин дьо Нюсенжан, една от дъщерите на Горио, след като няма успех при другата. В Париж важни са благородническите титли и богатството, затова ако нямаш едното от двете, си осъден на невъзможност за успех и на всекидневни унижения. Веднъж поел по пътя на успеха, човек като Растиняк или стига до победа, или до загуба.
Другата житейска философия, с която се сблъсква студентът провинциалист, е тази на Вотрен. Образът му се явява като „демонът изкусител”. Неговата пресметливост и безскрупулност плаши, но и привлича Растиняк по особен начин. Вотрен съветва все още неориентирания в нравите на обществото млад човек така: „Знаете ли как се напредва тук? Чрез блестящ гений или чрез умерено продажничество. Сред тази човешка маса трябва или да връхлетите като снаряд, или да се промъкнете като чума. Честността за нищо не служи… Поквара има колкото щеш, талантът е рядкост. Така че покварата е оръжието на посредствеността, която е масова, и вие навсякъде усещате нейните стрели.” Това е още една „диагноза” на висшето парижко общество, към което се е устремил Йожен Растиняк, по най- „чистия” според него начин, обладан от страстта да стане един от „господарите” в този град. Блясък и безскрупулност, материално богатство и духовна бедност са в явно съжителство в салоните на аристокрацията, но въпреки това те неизменно го привличат.
Докато младият човек насочва цялата си страст и амбиция да придобие богатство и влияние, убеден, че това ще го направи щастлив, възрастният му съсед в дома, дядо Горио, изживява дълбоко и болезнено своята драма като последица от стремежа да осигури богатство и влияние на двете си дъщери. Безумната бащина любов става причина за потресаващото му нещастие, за пълното му разорение, унижение и преждевременна смърт. Наистина не е странно баща да обича своите деца, но това, което особено впечатлява, е, че този баща забравя изцяло за себе си, не мисли за своите лични дела, а единствената му цел е да осигури всичко онова, от което имат нужда вече порасналите му деца. Той е положил свръхусилия, за да се издигне в обществото, като успява да стане преуспяващ и заможен човек, но за другите членове в социума, където се опитва да се интегрира след постигането на целта си- да омъжи дъщерите си за богати и влиятелни съпрузи- Горио си остава само един обикновен буржоа. Зетьовете му го уважават и приемат в домовете си, докато той все още е „богатият тъст”, но става нежелан при последвалите политически промени. Това обаче, което силно го наранява, е фактът, че през цялото време родните му дъщери се срамуват от него. Макар че Анастази и Делфин са влезли във висшето общество благодарение на парите на своя всеотдаен баща, те лесно заменят любовта към баща си с чист интерес само да получат това, което им е потребно от него и дори си позволяват безцеремонно да го обиждат и оскърбяват. Жертвената бащина любов на дядо Горио не е просто трогателна. Тя е особено поучителна за това, че там, където парите и материалното благополучие са на първо място, няма искрена и чиста любов. Страстта да достави всичко на обожаваните от него дъщери довежда стареца до тъжния му край в един мизерен пансион. Изповедта пред съчувстващия му Растиняк съдържа потресаващи прозрения за последиците от една маниакална човешка страст. Напразна се оказва надеждата на изоставения и отхвърлен баща, че милите му деца ще се разкаят и ще се обърнат отново с обич към него; че повикът на кръвта ще ги накара да осъзнаят какво недопустимо и ужасно престъпление са извършили спрямо този, който би дал и сърцето си, за да види лицата им озарени от щастие. Това е драмата на изгубените ценности в свят, изграден върху илюзии и нравствена поквара. Двете дъщери на дядо Горио, в стремежа си към лукс и високо положение в обществото изгубват най- ценното- чистата и безкористна бащина любов, закрила, нежност и възхищение- нещо, което никой друг на този свят не би им отдал така всеотдайно. Колко голямо значение има всичко това личи в предсмъртните думи на един отчаян баща –дядо Горио:”Родината ще загине, ако всеки почне да тъпче бащите. Това е ясно. Обществото, светът се крепят върху бащинството, всичко ще се провали, ако децата вече не обичат бащите си”. В думите му има истина, но само ако се вземе предвид, че това става, когато децата са възпитани с увереността, че всичко ще им се даде заради една тяхна целувка. А какво би станало, ако стойността на детската обич се приравни към тази на парите? Вината на родителя в този случай е явна. Съвсем логично героят на Балзак стига до прозрението: „Жалък човек съм аз и справедливо съм наказан. Моя е вината за несполуките на дъщерите ми, аз ги разглезих”. Тъжна е равносметката на една прекомерна страст, чийто израз надминава разумните граници: ”Аз напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи”.
В романа „Дядо Горио” е показан един свят, в който искрените човешки взаимоотношения, семейните връзки, дори повикът на кръвта са заменени с безнравственост, морално падение, жажда за пари и влияние. Амбициите на човека за по- добър живот се сблъскват с невъзможността това да стане с почтеност, честност и трудолюбие. Изкачването по стълбата към по- високо място в обществото, се заплаща задължително с духовното падение на личността. Всичко това насочва вниманието към конфликта между истинските човешки ценности, от една страна, и от друга- прекомерните човешки страсти и амбиции, заради които се заплаща жестока и безумна цена.
Гюстав Флобер- „Мадам Бовари“
Между илюзиите и действителността
есе
Наистина, първото, което можем да си помислим за героинята в романа на Флобер, е, че нейната съдба е пряко свързана с начина на възпитание и с времето, в което живее. Ако се ограничим с това обаче, може да направим неточния извод, че само в предишните времена е имало подобни проблеми, които явно са резултат от прекалено романтични и наивни представи за света и живота, за любовта и щастието. Всъщност подобно разминаване между идеал и действителност можем да открием във всяка епоха, във всяко общество, независимо от годините, в които се развива или какви са моралът и обществените отношения в него.
Ема Бовари не е изключение като характер и представи за света и живота по отношение на своята среда- това са хората, които имат достатъчно средства, за да живеят добре, но не са достатъчно богати, за да живеят в лукс, блясък и разкош. Този социален статус е основна причина за постоянната неудовлетвореност у младата жена, която мечтае за много повече, отколкото може да получи в своята среда. Гюстав Флобер представя своята героиня доста обстоятелствено, като навлиза дълбоко в нейния вътрешен свят, за да осветли всяко ъгълче в душата на Ема. Той отделя достатъчно внимание на нейното възпитание и на това, което силно я впечатлява. През годините, когато расте, тя изпитва различни, понякога противоположни влияния. В манастира, където прекарва няколко години, младото момиче се увлича дори в мистичен копнеж, който я кара да изпитва особени религиозни чувства. Госпожица Руо, както е моминското й име, въздиша при вида на романтичните послания в албумите, донесени от някои момичета, образите и картинките в тях остават задълго в съзнанието й. Романтичните и сантиментални настроения стават част от характера на Флоберовата героиня.
Възможно ли е след това Ема да се примири с една примитивна, груба действителност, в която липсват възвишени чувства? Тя вече си е изградила собствена представа за любовта и щастието, когато в живота й се появява Шарл Бовари. Макар че е образован и уважаван от всички, лекарят не отговаря на очакванията на младата си жена, която си представя един необикновен живот, изпълнен с романтика и разтърсващи емоции. Тя търси в него идеалния образ от книгите, без да си дава сметка, че реалният свят е нещо различно. Новата госпожа Бовари не се интересува толкова от външния свят, колкото от своя вътрешен свят. В него тя жадува оная чудна страст, оприличена на птица с розови пера, „зареяна сред великолепието на поетичните небеса“. Естествено, младата жена си мечтае за меден месец в страни със „звучни имена“. Въображението й рисува привлекателни картини, в които тя се вижда на терасата на швейцарска вила или в старинна шотландска къща със съпруг, облечен в черно кадифе. „Струваше й се, че някои места на земята трябва да дават щастие“.
Ема очаква щастието да бъде подредено от някой друг. Тя смята, че мъжът трябва да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни. Започва във всичко да сравнява Шарл с въображаемия образ, който вече е сътворила в съзнанието си като идеал. Всъщност този нереален образ става основа за илюзиите, с които тя все по- често захранва душата си. Все повече младата жена убеждава сама себе си, че вероятно е сгрешила, като се е омъжила за д- Бовари и дори неговото внимание и израз на възхищение от нея започва да я дразни вместо да я радва. Начинът, по който говори Шарл, тя намира за досаден, безизразен. Речта му според нея е „плоска като уличен тротоар“. В това, което разказва, няма нищо вълнуващо или възвишено, само най- обикновени, делнични случки. Той не се интересува например от театъра и парижките актьори, които я очароват. Ема открива и други недостатъци на съпруга си- не умее да плува, да фехтува, да стреля с револвер. Прекалено взискателната млада дама остава разочарована, че Шарл не успява да й разясни някаква дума, която е срещнала в един роман.
Явно е, че представата за семейно щастие у двамата съпрузи е доста различна. Докато д-р Бовари приема за щастие спокойствието и се радва на семейния уют, то за Ема Бовари точно тази „блажена отпуснатост“ в непоносима. Това, че не се случват нещата според нейните предварителни очаквания, започва да я потиска и отчуждава от Шарл. Смята, че той трябва да се досети какво преживява тя, да разгадава желанията и настроенията й, но тъй като това не се случва, започва да се затваря в себе си. Тя дори не се опитва да говори със съпруга си за това, което изпитва, не споделя разочарованията си с него, нито своите очаквания в тяхната връзка. Ема даже прикрива истинските си чувства и с това създава погрешна представа у мъжа си, че е щастлива в техния брак. Той се възторгва от нейните способности- тя свири на пиано, умее да подреди с артистичен вкус масата, да поднесе изискано ястията, рисува доста добре. Възхитен от това, Шарл поръчва да поставят в рамки малките скици на Ема, за да ги показва на гостите си и се гордее с нея. Нищо от това обаче не носи достатъчно радостни емоции за младата жена на лекаря. Сантименталната й същност я тласка във въображаеми светове, в които има всичко онова, което й липса в реалността. Когато мислите й се насочват към някогашните й другарки от манастира, тя си представя бляскавия и шумен живот, който те вероятно водят- театрите, баловете, оживените улици на големия град. Всичко това е свързано с копнежа да изживее онази романтична любов, за която си е мечтала. Тя обаче се оказва неосъществима. Според Ема „животът й е студен като таванско помещение със северен прозорец“. Досадата от този живот като „мълчалив паяк“ плете мрежа в ъглите на сърцето й.
Защо мадам Бовари не се чувства добре в своята среда, в дома си? Дори когато се ражда дъщеря й, тя почти не мисли за детето си. Заета е преди всичко да изяснява личните си чувства, опитва се да прилага теориите, които е усвоила, за да разбере дали е влюбена Тя не пита първо сърцето си, а се ръководи от чужди съвети и примери. Не си дава сметка, че Шарл не може да разбере някакви излияния в стихове, песни и въздишки. За него любовта има реален израз в близостта между двамата, в грижата, вниманието и радостта да са заедно, докато за Ема любовта движи облаците по небето, лети с вятъра и се носи високо над земята. Така всъщност любовта си остава за нея една илюзия, която не намира място в живота й с Шарл. Постепенно завладявана от все по- голямо разочарование, тя достига до болезнения въпрос: „ Защо, боже мой, се омъжих?“ Точният отговор на този въпрос е, че това е било възможност да се измъкне от скуката в селския чифлик на баща си и да промени живота си. Вярно е обаче и това, че тя късно осъзнава, че женитбата не й дава онези изживявания, които смята за важни и определящи щастието й. Оттук нататък започва копнежът за други възможности да изживее онази любов, за която е слушала или е чела, но досега не е срещала. Ема мечтае вече за друг мъж,- хубав, духовит, изискан, привлекателен. Осъзнава ясно, че той няма да е като Шарл, който не отговаря на нейния идеал. Мадам Бовари започва да мечтае за различен живот. Този живот е възможен в различна социална среда и тя вижда всичко това по време на гостуването в замъка във Вобиесар. След бала там и всички преживени емоции животът на Ема е завладян почти напълно от мечти за един друг свят, друг живот, определян от нея като необикновен. В това определение се съдържа смисълът на нейните копнежи. Ема Бовари ще ги последва, раздвоена вечно между илюзиите и действителността, без да може да постигне истинско щастие в сърцето си.
Модернизъм
Образът на света като нов свят на символи
Стремежът към търсене на нов творчески израз, към преодоляване на традицията, която се възприема като ограничител на духовния полет, ражда ново творческо съзнание, наречено модернизъм. В началните си изяви то се свързва с натурализма през XIX век., а по-нататък, от края на XIX и началото на XX век, намира друга концепция като символизъм, импресионизъм и декаданс.
В областта на поезията особено значима новаторска роля има символизмът, чийто принцип са движението и промяната. По своята същност символизмът е сложно и противоречиво явление, характерно с навлизането в нови вътрешни светове, отворени към вечността и безкрая, което дава нови простори за духовно битие на човека. Символистите се опитват да изразят философския смисъл на битието чрез образи – символи, изпълнени с нова естетика и с разностранен художествен израз. Отрицанието на съществуващата действителност е в основата на търсенето на други, скрити ценности, достъпни обаче само за избрани, за онези, които могат да проникнат отвъд завесата на грубата и покварена реалност, която ги заобикаля. Поетите символисти приемат ролята на разгадаващите знаците в тази реалност и ги превеждат на скрития език, изтъкан от музика и думи, очистени от тривиалното им звучене.
Един от най-ярките изразители на художествени смисли на символизма е Шарл Бодлер. Като поет той налага въображението като основен елемент на творческия процес. Чрез него творецът може свободно да създава своите художествени светове, като съчетава анализ и синтез, при което, след дълбокото проникване в същността на нещата, те се преобразуват в съставните им елементи, от които се образуват нови измерения на всичко значимо като символ – цвят, форма, звук и ухание.
В стиховете на Бодлер се забелязва засилен интерес към проблемите на живота и смъртта, изведени чрез интелектуалното, философско- обобщаващото начало. В стихосбирката “Цветята на злото” битието е като затвор:”Душа – сред самота /вдън мрачната килия на Действителността”. Човекът е дух от “мрак и светлина” и този дух изпитва ужас от тъмницата, в която е заточен. В “Седемте старци” се появява като акцентен образ градът, завладян докрай от покварата и разврата. Същият образ откриваме и в “Епилог”:
…пред мене се разстила градът със своя ад-
вертепи, болници, чистилища, затвори, –
където всяка крайност разтваря своя цвят.
Поетът символист се опитва да предизвика егоцентриците, “заспалите съвести” и да ги преведе през ада към чистилището.
В огледалото на живота се оглеждат потресаващи образи и видения, които трябва да събудят сетивата за ужасяващото страдание на хората, изтласкани и притиснати в покрайнините, извън руслото на истинския живот (“Малките старици”, “На едно червенокосо просекинче”, “Слепците”). В “Лебедът” звучи гласът на състрадаващия човек: “За всички мисля аз – бездомници, матроси / и за пленници … И още толкова съдби!”
Бягството от отвратителната реалност на града според Бодлер може да стане по пътя на съзерцанието на прекрасното – просторите на небето и морето: “Самота, тишина, неописуемо чист лазур” (“Малки поеми в проза”): здрачът с розови отблясъци, “които още тлеят на хоризонта”, “догарящото сияние на залеза”.
Поетът възприема щастието като резултат от индивидуалното желание или съзнание. Дори за да се приближи към него, е нужно опиянение: “трябва постоянно да се опиваш. С какво ли? С вино, с поезия или с добродетели – все едно. Само- опивай се!”
В символния свят на твореца животът е изобразен чрез посланието на символите, които обичайно са и заглавия на стихотворенията му. Морското пътешествие е един от тези символи (“Албатросът”, “Прекрасният” кораб”), а също и природният кръговрат (“Предутринен здрач”, “Слънцето”, “Вечерен здрач”, “Мракът”)
Чрез смисъла на символите е изразено навлизането в тайните на хармонията и красотата, която според Бодлер е като светкавица в мрака, загадъчна и трудно уловима: “Внезапна красота / възвръща ме в миг с окото лъчезарно, / нима не ще те срещна – освен във вечността?” Красотата като съвършена е осмислена и като част от идеята за смъртта, в която се съдържа “неизвестното и новото” и която единствена ще даде успокоение.
Привличането от изкуството е дълбоко и мистично. Само то може да изтръгне лирическия герой от сплина, с който го зарежда заобикалящия го свят – “море и свод, по-черни от мастило”. В Изкуството душата търси идеала, “създание с криле от светлина и вятър”.
Шарл Бодлер смята, че между всички видими и невидими неща съществува взаимодействие, в което поредица от усещания води до същността на духовното. Пряк израз на тази “теория за съответствията” откриваме в неговото стихотворение “Съответствия”:
Природата е храм и живите колони
неясни думи често отронват в този храм.
В гора от символи човек се лута сам,
изпращан от очи към него благосклонни.
И както се настигат все по –далеч оттук
и сливат се в един зловещ кънтеж ехата, –
дълбок като нощта и като светлината –
така си съответстват и мирис, цвят и звук.
Пол Верлен е автор на прочутото стихотворение “Поетическо изкуство”, публикувано в стихосбирката му “Далечно и близко”, което се приема като една от програмите на символизма и придобива не случайно манифестен характер. В него Верлен опоетизира лирическия език и техника на символистите:
Във всичко – музиката само!
И тъй да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.
……
Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът –о, не! –тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.
……
Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка рима –
на място да стои в реда.
Композицията на творбата е на принципа на противопоставянето. Срещу материалното е безплътното; точното изображение е изместено от свободния избор на нюанси. Нормативността, на която някога са подчинявали например класицистите като Боало, трябва да се пренебрегва свободно, с чувство на необвързаност. Естествено над всичко според Верлен е музиката на стиха. В края на “Поетическо изкуство” е подчертана връзката на поезията с един друг свят, изграден чрез полета на душата “към друга обич, друг всемир”.
В стиховете на Пол Верлен се чувства известно преливане на границата между символизъм и импресионизъм. Както и при художниците имресионисти като Мане, Дега, Моне, Реноар, Сезан, въздухът и светлината доминират например в любовната лирика в стихосбирката “Добрата песен”. Тук природата е възприета със сетивата на душата, за да се постигне хармония и единство на човек и природа. Импресионистични по чувствителност и техника са например стихотворенията “Луната бяла” и “Утринна молитва”:
Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.
Нощта – мечтателка красива –
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов ръб едва гори.
Близостта между символизъм и импресионизъм се забелязва и в “Романси без думи”, като психологични пейзажи, в които чрез любовното чувство природата става по-осезаема. Така е например в цикъла “Вали в сърцето ми”, където пейзажът е състояние на душата:
Сърцето ми сълзи лее,
тъй както навън вали;
какво го срази, че зле е
и сълзи лее.
Звъни водата дъждовна
по стрехи и по стъкла.
За тая мъка отровна –
о, песен дъждовна!
Предпочитаните теми в поетическото творчество на Верлен са типични за символизма. Преобладаващата част от тях са посветени на екзистенциални проблеми като страх от самота, отчаянието, което пленява духа, както и безсмисленото му блуждаене в света на материалното.
В “Униние”(“Томление”) преобладават явно мотиви, характерни за декадентството, с доминиращото меланхолично настроение, породено от разочарования и душевна умора:
Аз съм Империята в своя декаданс.
……………
Сама душа – и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш – немощен, с желания що доизтляват –
о, да не искаш да разцъфнеш сред тоз живот без блян.
Артюр Рембо е другият от “прокълнатите поети”, както ги нарича Верлен в своята книга с това заглавие. За него се отбелязва, че доразвива теорията за съответствията на Бодлер в един свой модел – “Алхимия на словото”, където следва жаждата си за откривателство. Рембо споделя: “Аз измислих цветовете на гласните. А –черно, Е – бяло, И – червено, О – синьо, Ю – зелено. Аз нагласих формата и движението на всяка съгласна”. Поетът вярва в способността на твореца да създава свои светове чрез магическата сила на словото, в които той е владетел и демиург едновременно. В творчеството на Артюр Рембо е заложен бунта на отрицанието като неудържим гняв, но и стремеж към неограничена свобода, съчетана с изключителна жизненост. Поетът носи порива на юношеската душа, привлечена от безкрайните пътища и ветрове по света и не престава да вижда света като различни цветове и движение:
През синя лятна нощ ще тръгна през полята –
ръжта ще ме пощипва и ситната трева
с прохладни ласки ще ме милва по краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.
Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще се лее свежина
и като скитник млад – все по и по –далеко –
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.
Според Рембо душата може да стигне до непознати граници, извън нормалните представи за добро и зло, като за това е необходимо да достигне до разрушаване на сетивата. По този начин поетът според него може да бъде ясновидец.
Лирическата метафизика е присъща за Рембо. Често изградените сцени, образи, сюжети са препратки към различни асоциации с реално или абстрактно съдържание, както в стихотворенията “Спящият в дола”, “Скринът”, “В зелената кръчма”, “Седящите”. В “Пияният кораб” най-явно се усеща преминаването от конкретното в иносказателното:
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изцяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.
Към поетите символисти, които съграждат новия свят от символи, трябва да прибавим имената и на Етиен Маларме, Жан Мореас, Шарл Морис, а след тях и Пол Валери, Морис Метерлинк, Емил Верхарн, в чиито творби явлението символизъм намира своя ясен израз.
Същността на това явление в европейската литература може би най-определено разкрива Пол Валери в “Битието на символизма”: ”Впрочем взаимното проникване между изкуствата, започнало при романтиците, но твърде рядко прилагано от тях, се превръща в истинска система, която се уточнява, и то понякога дори до крайност. Някои пишат с намерение да заимстват от музиката всичко използваемо по пътя на аналогията; те често се стремят да придадат на творбите си вида на оркестрови партитури. Други пък, изтънчени изкуствоведи, искат да вложат в своя стил нещо, подобно на цветовите съчетания и на контрастите, присъщи на системата от багри. Трети не се колебаят да създават думи, да нарушават леко синтаксиса, като едни значително го подмладяват, а други, напротив, внасят обрати от славното му минало. Никога не е имало литературно движение, чиито представители да са били по –изкусни, по –отворени за всички идеи, непрестанно обединени от отказа, за който вече споменах, че е техен общ принцип…”
А Жан Мореас в своя манифест на символизма допълва: “Ето защо едно ново художествено явление ставаше желано, необходимо, неизбежно”. И продължава по-нататък с въпроса:”…в какво упрекват новата школа?”, за да уточни:”В премного стилово великолепие, в необичайни метафори, в нов речник, в който съзвучията се комбинират с цветовете и линиите – признаци, характерни за всяко възраждане.”
Пол Верлен
Откровенията на един „прокълнат” поет
Като начало новите естетически търсения в европейската литература от края на XIX в. са израз на отрицание на доминиращия тогава реализъм в изкуството и литературата. Според „Манифест на символизма” на Жан Мореас, един от създателите на новото литературно направление, изместването на обективното описание на видимото трябва да се замени с формите на осезаемото, тоест светът да се представя така, както творецът го чувства и възприема в себе си. На въпроса „в какво упрекват новата школа?”, Мореас отговаря:” В премного стилово великолепие, в необичайни метафори, в нов речник, в който съзвучията се комбинират с цветовете и линиите- признаци, характерни за всяко възраждане”. Символите стават новият език на модерното изкуство и създават едно ново, собствено измерение на света.
Един от най- значителните представители на модерното изкуство- символизнма- е френският поет Пол Верлен. Макар че славата му се издига много повече след смъртта му, отколкото приживе, този творец винаги е следвал вътрешните си желания и стремежи, както в изкуството, така и в живота. Отначало той става по- известен сред хората на изкуството заради скандалното си поведение, отколкото със своите стихосбирки като „Сатурнически стихотворения” (1866 г.), „Галантни празници”(1869 г.),”Добрата песен”(1870 г.) Въпреки това в тях ясно личи поетичният му талант. Днес дори най- ранните му стихове са включени в различни поетични антологии по света.
В една от първите си творби- „Есенна песен” („Сатурнически стихотворения”) Верлен представя природата и човека, слети в едно изживяване, в едно общо лирическо настроение. Възприятията следват непосредствените впечатления за света и са предадени с великолепна музикалност на стиха:” Цигулков плач, / изплувал в здрач/ сред късна есен,/ ме е ранил/ и аз унил,/ вървя унесен/ и тръпна цял…”. Тъгата и чувството за безцелност съвсем естествено се сплитат в един импресионистичен рисунък на късната есен: ”Студът снове/ и ветрове/ са ме подели/ като златист/ отбрулен лист/ без свои цели”. Глаголните форми „ранил”, „тръпна”, „ридай” сякаш са само илюстрация на душевното състояние, което е неотделимо от „есенната” мелодия. Импресионистичният подход към изображението на света при Верлен поражда и самата техника на поетичния изказ. Рисуването със слово е наистина високо изкуство, не по- малко значимо от музиката и живописта. Ако художникът импресионист Клод Моне казва: ”Искам да нарисувам само онова, което усещам с очите си”, то за Верлен може да се каже, че рисува онова, което усеща с душата си. В „Луната бяла” символните знаци са водещи в чувствата на лирическия герой. Това са „чудеса от звуци”, „посред потока върба висока…вятър стене”. Прекрасна и омайваща е картината в последния куплет на стихотворението. Тя създава впечатление за сливане в едносъщност с вселената, с безкрая, едно преодоляване на границите на битието от духа:
Трепти всемира
и благ покой
се разпростира
сред звезден рой,
от сън събуден…
Обръщенията към любимата-„нали, любима”, „Мечтай със мене”- съдържат нежност и желание за съпричастие в изживяването на лирическото настроение. Неповторимостта на това изживяване е изразена в края на творбата с едно въздействащо поетично обобщение: ”Часът е чуден”. Рисунъкът е плавен и сякаш извайва образите под лунната светлина. Така се създава едно почти нереално усещане между светлината и мрака, мистично и донякъде романтично изживяване, тъй като извиква нагласа за мечтание. Цветовите нюанси са единствено бялото на луната и черното на мрака, в който потъва върбата. В изображението обаче има и движение, и звук („вятър стене”, „чудеса от звуци”, „трепти всемира”). Игра на светлини и сенки, разнообразие на елементи в сътворената от поета картина- с това се отличава тази Верленова творба.
Подобен подход и техника на изображение, на пресъздаване на света в символистичен ред, има и в „Утринна молитва” от стихосбирката „Някога и неотдавна”:
Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.
Тук нюансите в „песента мъглява” (израз на самия Верлен по отношение на поетическото изкуство) са придимно в червено- розово- зората е сравнена с „паст червена”, просторът е „окървавен”, а по- нататък в текста „розов ръб едва гори” като очертание на хоризонта. Летният ден не носи топлина, нито при изгрева, нито при залеза. В картината има само „случаен лъч”. Контрастът между зората и нощта с лекота прелива в „мъглица над треви и клони”. В тази призрачност на възприятията остава отново усещането за неясната граница между реално и нереално. Сравненията са неочаквани и донякъде провокативни- „като гола сабя в здрача/ се лъсва тихата река”, „със смътен шум сънят се рони”, „въздишка може би- трепти”.
Светът на Верлен се състои предимно от образи- символи, които се градят от личните му възприятия за заобикалящата го действителност. В резултат на това се получават иаключително оригинални поетически образи, чрез които психологическите състояния стават по- осезаеми. Така е например в „Романси без думи”, едно доста озадачаващо заглавие, но може би напълно типично за поет като Верлен. В стихотворението „Сърцето ми сълзи лее” (в буквален превод „Вали и в сърцето ми”) пейзажът всъщност е състояние на душата:
Сърцето ми сълзи лее,
тъй както навън вали;
какво го срази, че зле е
и сълзи лее.
Звъни водата дъждовна
по стрехи и стъкла.
За тая мъка отровна-
о, песен дъждовна!
В стиховете тук се забелязва един необичаен словесен израз, който създава усещането за изначалната и безкрайна тъга и мъка, която залива всичко. Безпричинната мъка сякаш е част от неизменното страдание. Тя обаче носи за лирическия изповедник донякъде странна упояваща сладост в изказа й. Вътрешното състояние е уподобено на външното, свързано с природното явление. Дъждът вали и вътре, в сърцето. Лирическият Аз явно няма за цел да търси причините за изливащата се странна мъка в неговото „ранено сърце”. Той единствено съзерцава това, което е открил в себе си, и намира един доста интересен метафоричен израз, за да го обрисува. Мелодиката на стиховете напомня мелодията на плача. Звучните рими като „лее- зле е”, възклицанията „о, песен дъждовна”, „о, най- ужасната мъка” сякаш самоцелно създават тази песенност и ритмичност. Тя обаче не съдържа усещане за някаква хармоничност и подреденост на битието. Според разбиранията на самия Верлен точно това не е необходимо. Може би затова откриваме само проклинане на света „без причина” и вглъбяване в болката от преживяването:
Това е плач без причина
в едно ранено сърце!
Измяна? Уви- проклина
света без причина!
Символните състояния в поезията на Пол Верлен създават образа на света – той е съграден от представите за него единствено в съзнанието на лирическия Аз. Драматизмът, доколкото го има тук, се поражда от явната безпричинност на състоянието:
О, най- ужасната мъка,
че сам не знаеш защо-
без обич и без разлъка-
топиш се от мъка!
В „Поетическо изкуство” , една от най- значимите творби на Верлен, публикувана в стихосбирка му „Далечно и близко”, доминира мотивът за музиката. Авторът опоетизира лирическия език и техниката на символистите:
Във всичко- музиката само!
И тъй да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.
Стихотворението е изградено на принципа на противопоставянето. Срещу материалното се изправя безплътното; точното изображение е изместено от свободния избор на нюанси:
Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът- о, не!-тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.
Нормативността, на която някога са се починявали например класицистите като Боало, трябва да се пренебрегва свободно, с чувство на необвързаност. Естествено над всичко авторът на тази програмна за символистите творба поставя музиката на стиха. В края на „Поетическо изкуство” се подчертава връзката на поезията с един друг свят, изграден чрез полета на душата:
О, музиката- пак, безспир!
Че стиховете са крилати,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.
Над всичко обаче застава мотивът за свобода на полета на поетичната душа, а изразеното е само „словесност”:
Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен-
над ръж и мента- ден след ден…
А всичко друго е словесност.
В лириката на Пол Верлен сякаш не съществува обективният свят, той е заменен с едно субективно, вътрешно освободено пространство за лирическия глас на поета. Верлен сам се определя като един от „прокълнатите поети” в своята книга с есета, издадена през 1885 г.. Както всеки един от тях, той е част от групата на символистите, но остава в литературното пространство като „Принцът на поетите”. Според Гео Милев „Името Верлен е нещо повече от обикновено име на един безспорно голям поет; нещо повече от странен психологически случай: то може да бъде символ на цяла една епоха”.
Шарл Бодлер- „Сплин“
Тъгата и невъзможността да се промени света
Шарл Бодлер се определя като „бащата на литературния модернизъм“, едно ново за своето време направление в изкуството, което се отличава с крайния си субективизъм. Чрез него се въвежда понятието за „странна красота“, нещо непознато и неприемливо преди модернистите. Това позволява на твореца да превърне в обект на вдъхновение всичко, което пожелае. За него е важно да удовлетвори своята вътрешна творческа потребност, без да се вълнува от това как ще бъде прието от другите. Поетическото изкуство се насочва към творчески експерименти, понякога доста дръзки и необичайни, както е според философията на модернизма- светът да се представи така, както творецът субективно го чувства и възприема.
Разочарованията от стария свят водят към отрицанието му. Новият поглед обаче не е оптимистичен, защото реалността не дава храна за възвишени идеали и чувства. Миналото също не носи радостни и щастливи спомени. Преживяното отпреди тежи на душата и предизвиква усещането за пресищане от безсмислените емоции, които някога са вълнували сърцето. Всички тези далечни емоции сега изглеждат непотребни и всяка вещ оттогава остава в огромния шкаф на отминалото време: „ непотребни билети, писма, мадригали,/ тежки къдри, в квитанции стари заспали“. Този сън напомня за смъртта, той е преходът към нея. Естествено възниква мисълта – върху старите, вече ненужни спомени, да се постави знак, за да я оприличи на древна пирамида или мавзолей, който да побере в себе си мъртвите безсмислени чувства и мисли. Докосването, връщането към тях поражда потискащо, депресивно настроение. Мисълта е проникнала дълбоко и е открила безсмислието и празните чувства, останали след усещането за скука и досада. Нищо не може да съживи онова, което е отминало по своя ред на живота. То вече не съществува: „Аз съм гробище- там луната унила/ мъртъвците ми скъпи остават без плът“. Художествените определени, които Бодлер подбира, са насочени към поетичното внушение за мъртвило- „повече мъртви от братска могила“, „мъртъвците ми скъпи“.
Заедно с това се наслагва възприятието за дълготрайно остаряване-„сякаш вечност съм живял“, което създава асоциация за безжизненост, за отдалечаване безнадеждно във времето: „стар будоар“, „ рози изтлели“, „ моди- отдавна умрели“. Дори изкуството не въздейства с положителни емоции: „дремят тъжни пастели и бледен Буше“/ и въздишат с парфюма на празно шише“. Отново асоциация за безсмисленост, за празното битие, което притиска духа и извиква меланхолия във всичко. Дните започват да изглеждат „окуцели“, без движение във времето, сякаш са покрити с товара на зимата; “мокрите зимни парцали“. Това сравнение отново отбелязва меланхолия- зимата е тъжен сезон. Когато настъпва усещането за пресищане, напълно естествено идва Досадата, която отново напомня колко безсмислено може да е човешкото съществуване в този обречен на тъга свят. Досадата е тази, която причинява сплин и оставя своя отпечатък в душата. Нещо повече- тя сякаш е вечна, обречена на безсмъртие, по- дълготрайна от самия живот. Неслучайно Досада е изписана с главни буква, за да се подчертае нейната особено важна роля да предопределя неудовлетворението на духа. Тази непоносимо тъжна прогноза за бъдещето е достатъчна, за да замъгли картината на реалния, живия свят и той да изчезне, сякаш никога не е съществувал: „И потъваш след миг, о, материя жива!“ Очертанията на картината отбелязват един друг свят, изграден според философията на модернизма, свят, изпълнен с видения или мираж сред пустинята на живота- „мъгливата знойна Сахара“. Житейските битки са „ужасните вихри“, след които дори „гранитът почива“. Впечатляващият монументален образ на древния Сфинкс метафорично е изобразен като победен в сблъсъка със суетата на света. Неговото спасение е бягството, но с цената на забравата, която оставя горчив вкус на разочарование и неудовлетворение: „Сфинксът грохнал избяга от светския плен / и- забравен на картата, горд, недоволен – пее само в лъчите на залеза болен“. На границата между реално и нереално доминира умората и болната красота на залеза. Всичко отново е условно, със знаци за разгадаване, мистично и заплетено в сложния пъзел на живота, който не може да бъде подреден. Това е основание за този екзистенциален сплин, обсебил духа на поета с безпомощна тъга с убеждението, че е невъзможно да се промени света.
С какво се измерва патриотизмът в нашето съвремие
есе
Времената се менят и хората се променят заедно с тях. Можем ли тогава да намерим нещо сходно и близко с времето на Паисий, когато създава своята уникална „История славянобългарска“? Нещо, което да ни сближава с неговите идеи, с неговата кауза- да запали отново искрата на родолюбието и самочувствието ни като народ. Да помогне за духовното събуждане на един примирен със съдбата си народ, забравил, че има впечатляваща история, която отбелязва високото му място сред останалите народи. Съхранил ли е своята духовност българският народ? Цени ли още родолюбието и смисъла на това да се утвърждава българското в съвременния свят? Има ли достатъчно самочувствие, за да отстоява своето достойнство като народ?
Ние живеем в глобален свят, но въпреки това всеки от нас запазва родовата си принадлежност, където и да се намира, и в някаква степен е чувствителен към всичко, свързано с България. Дали намираме с какво да се съизмерваме с други народи и да запазим ненаранено националното си самочувствие? В глобализирания свят често се размиват националните ценности. Изглеждат неактуални, защото вниманието се насочва към други приоритети. И все пак, в някои моменти може да се наложи споменаването на дадена националност във връзка с важни събития или изяви като участие в експедиция към непокорени върхове или неизследвани земи, спорни състезания, музикални събития или филми. Когато има успехи на българи, където и да са по света, у нас се запалва естествено искрата на патриотична гордост, дори да не познаваме лично тези хора. Достатъчен е фактът, че са българи, че са свързани с България. Колкото повече се чува нейното име по света с успешните изяви на българи, толкова по- голямо самочувствие можем да имаме и ние като нация. Вероятно всеки българин в родината или извън нея е изпитвал това. Ето защо има смисъл да се утвърждава успехът на талантливите ни сънародници. Всъщност се оказва, че ние знаем малко , а в някои случаи и почти нищо за изключителни българи, заслужили признание по света. Не познаваме нито имената им, не знаем къде са живели и какво са постигнали. Случайно научаваме например, че българин е участвал в проекти на НАСА, че е участвал в наградени филми, че е направил важни научни открития и още много различни факти в тази посока. Гласовете на талантливи българи са огласяли световните оперни сцени, едни от най- добрите концертмайстори в света са българи. Можем да прибавяме още и още към това. И си заслужава. Иначе рискуваме да ни познават само с негативните прояви, а те всъщност са на една много по- малка част от нас, но оставят незаслужено петно върху всички.
Да си представим, че някой по примера на Паисий Хилендарски започне да събира в една поредица имената и изявите на онези българи, които са достигнали сериозни успехи в науката, културата, спорта или в други области. Това ще бъде удивителна книга, извор на основателна гордост. Нея ще могат дори да изучават в училище така, както например някога се е изучавала Омировата „Илиада“, която е възпитавала поколенията на Елада в патриотична гордост. Всеки народ може да има такава книга и това е напълно естествена необходимост от патриотично вдъхновение.
Често се споменава, че България не е достатъчно известна, че в други страни, особено по- далечни, не са чували за нея. Всъщност това може да е въпрос на слаба обща култура, на непознаване на географията на света или липса на интерес към други страни и култури, а може би е израз на високомерие. Може това да е резултат на целенасочено създаван негативен образ на страната ни по политически и други причини. Как иначе да си обясним факта, че има подобно негативно отношение, дори в Европа, към една толкова древна култура и цивилизация като България; към страна, която е членка на ЕС. Това, че в момента няма особени успехи в икономиката или в спорта, съвсем не означава, че всички българи заслужават пренебрежение. Измерването на качествата на един народ трябва да е съчетание от много и различни области. Както казва Паисий Хилендарски, има народи, които осъзнават, че други ги превъзхождат по слава, но това не намалява техния патриотизъм и самочувствието им като народ. Дори нещо повече- те търсят всеки повод , който им дава възможност да се гордеят със страната си.
Дали ние нямаме достатъчно поводи или бързо ги пренебрегваме поради комплекси за малоценност, често по внушение от други, външни фактори, на които прекомерно вярваме. Ако се възстанови истинската история на България, с нейните истински възходи и падения, с точните факти и оценки за тях, ще знаем ясно кои сме, откъде идваме, какво сме създали и какво не сме успели да постигнем, докато вървим по пътя към бъдещето. Има достатъчно изводи и напомняния, че голяма част от историята ни е неясна или променена. Представяна е по начин, по който недоброжелателите на България са успели да принизят или да заличат важните за нас събития, да оставят онова, което може да ни насажда вина без причина. Подобно отношение забелязва самият Паисий в онези далечни времена, когато се опитва да възстанови историята на българския род. За жалост, дори в по- близко време това не се е променило особено.
Често самите българи се поддават на внушения, които принизяват самочувствието ни още повече. Така е например с твърдението, което се повтаря за съжаление доста често. че сме малка страна и затова нямаме големи възможности за развитие или нямаме особено голямо значение. Ако се вгледаме в картата на Европа например, ще забележим държави, които не са големи по територия, но са с достатъчно висок социален и национален статус. Това са добре развити и благоденстващи страни, които никой не пренебрегва заради малката им територия, напротив, те имат висок авторитет сред другите. Това са държави като Швейцария, Дания, Белгия, Нидерландия. Защо тогава ние, българите, приемаме като недостатък това, че нямаме огромна територия? Явно е, че постиженията на един народ не се измерват с мерни единици за площта му, която може например да е преобладаващо пустинна или замръзнала земя, голяма водна площ или скали. Броят на населението също може да не е точен показател за висока степен на материално или културно развитие на дадена страна. Природата на България е благословена с прекрасни места и това неслучайно винаги ни е зареждало с възхищение и обич. Затова трябва още повече да я опазваме чиста и да я ценим като божествен дар. България е една от най- древните държави в света и това трябва да се помни и да бъде основа за бъдещото й развитие. Малко страни имат толкова ценни артефакти за високо развита цивилизация в древността. Колко държави например са запазили името си, дори когато са променяли мястото, на което съществуват? България е такава държава и сигурно може да бъде и занапред силна и успешна, защото има добър пример в това отношение.
Факт е, че винаги е имало много българи, които са постигнали успехи и признание с делата си. С това те издигат не само себе си, но и България, защото са част от нея, където и да са по света. Това е истинският патриотизъм, истинско родолюбие- когато всички ние като българи изпитваме заедно радост и гордост. Когато осъзнаваме, че всеки един от нас допринася с нещо за родината ни България. Макар че от многобройните лозунги тези думи са изгубили силното си въздействие, все пак може да имат своя смисъл. Защото не лозунгите и политическите речи са важни, а делата на нас, българите. Важна е онази обич към България, която е дълбоко в сърцето ни и чака само да я призовем.
Паисий Хилендарски -“История славянобългарска”
Книга за родовата памет на българския народ
Най- ярките прояви на българската национална идея са свързани с Възраждането като израз на нов подем на българския национален дух в стремежа му към национална идентичност и самосъзнание. Този стремеж се обединява с романтичния копнеж за свобода и независимост- духовна и политическа, както и за едно достойно бъдеще и завладява душите на истинските родолюбиви българи. Възкръсва волята за етнокултурно и духовно въздигане на българския народ и сдобиването му с жадуваната свобода.
Паисий Хилендарски дава първия могъщ импулс в тази насока със своята уникална “История славянобългарска” през 1762 година. Тази малка по обем, но колосална по значение книга, е създадена по времето, когато вследствие на едно дълготрайно чуждо владичество българите са застрашени от обезличаването и отричането на своите родови корени и памет. Хилендарският монах споделя с болка и загриженост кое го е подтикнало да създаде своята “История славянобългарска”: “Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете…” Паисий намира нови ценности във величавото минало от времето на българските владетели, за да възпламени огъня на ново могъщо духовно движение. Затова основна негова грижа е да пробуди и укрепи гордостта и самочувствието на българския род като основа за отстояването на неговата духовна и национална независимост. Родолюбивият българин се ръководи от идеята за възстановяване на историческите права на българската нация.
Във втория увод на “История славянобългарска”, отправен към българския народ, Хилендарският монах отбелязва, че знанията за миналото са едни от най- важните за всеки човек: “За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език”. Над всичко според него стои необходимостта от национално осъзнаване и пробуждане на историческата памет, за да се превърне по- късно в чувство за национално достойнство и самочувствие на българите, които са ощетени от невежеството и заблудите в резултат на духовно и политическо робство. С възрожденски патос Паисий призовава: “Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи”.
Авторът на “История славянобългарска” избира творбата му да бъде учебник по история, което в неговото време означава публицистичен труд, съдържащ необходимия обхват от знания, потребни за националната идея за българско възраждане. Все пак трябва да се отбележи, че Паисиевата история не е чисто исторически труд. Тя може да бъде определена като история с коментар, защото творецът прави свой собствен прочит на историята и това личи ясно в личните му бележки и изразената позиция, които имат емоционално- оценъчен характер. Често основа за тях е преживяното, извършеното или наблюдаваното от самия него. В този смисъл в “История славянобългарска” намираме не толкова научност, колкото една значима концепция за възрожденските ценности. Книгата съдържа диалог на миналото с настоящето и бъдещето. В нея Паисий пресъздава духа на епохата и в това именно е нейното голямо значение въпреки неточностите в историческите факти или други пропуски.
Искрената родолюбива позиция на възрожденеца Паисий е наситена с патос и съпричастие със съдбата на българския народ. Авторът нееднократно споделя, че пише за “ полза на българския род”, за полза на онези, които обичат своя род и отечество. Според авторовия замисъл за въздействие върху читателите и слушателите на написаното, книгата на Светогорския монах може да се определи като “родова книга за българския род”.
Родолюбието на българския възрожденец намира израз във всяка една част от неговата История, чиято композиция обхваща две предисловия, няколко глави, посветени на различни исторически събития; глава за славянските учители, глава за славянските светци и послесловие. Първото предисловие, наречено “Ползата от историята”, цели убедително да въздейства върху читателя, наречен от Паисий “любомъдри читателю”, което показва умението му да намери път към сърцето и съзнанието на хората от своя народ. Впечатлява и образното представяне на историческата съдба на света като игра в театър. Това отваря възможност за автора да разясни чрез примери ползата от познанието на историята, която “дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели, за добро властвуване…” Особено се старае Паисий да подчертае оптимистичното начало в събитията от световната история. Той напомня за “промяната и гибелта на големите царства и непостоянството на тяхното благополучие”, за внезапното им отслабване, смирение и упадък. Към това прибавя и размисли за Божията воля, естествено в стила на религиозните представи за своето време: “Дивни са присъдите на Бога”. Според това Бог управлява царствата по своя промисъл- “раздава ги, променя, пренася и когато си иска, погубва и пак възстановява”. Не е трудно да се улови посоката на всички тези размисли. Те целят да породят надежда у поробените, че Бог не ги е забравил и че нищо не е подредено завинаги; че е напълно възможно отново да се придобие изгубената независимост на българския народ.
В обръщението си към своите сънародници Светогорският монах разкрива съкровените си помисли и стремежи. Във второто предисловие той наставлява, но премерено и с добри чувства: “За вас е потребно и полезно да знаете…”, “Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи”. Изповядва обичта и привързаността си към българския народ: “Твърде много обикнах българския род и отечество”, “Написах я за вас…” Така Паисий открива и своите личностни качества, и някои биографични факти: “Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година. А събрах тая история в 1762 година за полза на българския род”; “Много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Съзнанието, че всичките му усилия са насочени към възстановяването на родовата памет, дава импулси на родолюбеца да преодолява трудностите и изпитанията, за да може и неговият народ да се гордее, както народите със своя история, и да възвърне своето достойнство. Затова наставлява читателите си: “Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят “да пишат, и пазете я да не изчезне!” От позицията на човек, отдаден изцяло на всичко родно, той си позволява да отправя укор към онези, които са се поддали на невежеството и чуждопоклонничеството: “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?” Обръщенията, изпълнени с горчив упрек, са израз не само на несъгласие с родоотстъпчивите българи, но и на искрена болка, защото подобни хора са обществено безполезни, лишени от съзнание за народност и нация и от любов към нея. Затова Паисий се обръща към тях с “глупави човече”, “неразумни и юроде”, нарича ги отцеругатели”. Все пак той осъзнава ясно, че причината за подобно поведение е преди всичко непознаването на собствената родова история, липсата на родовата памет, която да ги задържи при родовите корени. Хилендарският монах дава конкретни примери за други народи, сравнява качествата им с тези на българите и призовава: “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!” За да бъде достатъчно убедителен, възрожденецът дава уместно подбрани примери и заключава след това: “Виж как Бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най- първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш , защото българите са прости и неизкусни, и овчари и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”. Светогорският монах разяснява как и защо са изчезнали българските летописни книги и кондики, като подчертава ролята на обстоятелствата за това. Авторът на “История славянобългарска” не пропуска да отбележи и неоснователното неприязнено отношение на горделивите гърци към българската история, като цитира латинеца Мавро Орбини: “Така казват гърците поради завистта и ненависттта, която имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противно писали, както им е било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са вземали от тях данък”.
Паисий непрестанно насочва читателите си към важни изводи, за да промени примирението и отчаянието в сърцата на своите сънародници и да влее в тях закономерна гордост, основана на преданата вярност на синовете към делата на бащите, белязани с победи и слава. Само така родолюбивият възрожденец може да постигне своята цел- осъзнаването на всички, които принадлежат към българския род, като хора, свързани с еднаква обща историческа участ, способни да се обединят от стремежи и идеали като духовно и национално освобождение. Макар да не назовава пряко тези цели, те звучат в контекста на всички призиви и размисли на Светогорския монах: “ Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии…”; “ От целия славянски род най-славни били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели”.
В своя труд Паисий Хилендарски подрежда в отделни глави по- важните сведения за историческата съдба на българите, като ги споява отново с възрожденската тенденция да се реабилитира човекът като личност и да се подчертае участието на народите в световните събития. В главата, посветена на събраното за историята на българския народ, авторът започва своя разказ за българските “деяния и събития” от библейските текстове за началото на човешкия род. Не толкова религиозни са обаче мотивите за това, колкото желанието на Паисий да създаде у читателите си убеждението, че славяните и българите са част от световния исторически процес и са равноправни сред останалите народи. Библейските митове и националното самосъзнание се оказват тясно свързани. Тъй като възстановяването на знанието за съществувалото българско царство започва от рода, Светогорският монах сам съгражда мита за българската земя, “толкова хубава и изобилна”. Ценностите в този мит са преди всичко духовни и нравствени- българите са “ безстрашни и силни във война, люти като лъвове”; “Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим”. Митологичният характер на разказаното носи смисловото послание , че качествата, които притежава този народ , и земята, която е завоювал с божията подкрепа, го правят достоен да бъде уважаван, както всички други славни народи. Като предпоставя в посочените примери храбростта и безстрашието, авторът се опитва да ги противопостави на страха, вселил се в душите на поробените. Възрожденският творец набляга върху ценните качества у българите- доброта, гостоприемство, искреност, незлобивост, християнско смирение. Особено красноречиви според него обаче са делата, затова отбелязва, преди да започне разказа си за българските владетели: “Виж техните дела и познай истината”.
Паисий дава свое тълкуване на причините за превратностите в българската историческа съдба. Той посочва Божията воля и подкрепа в победите на българските владетели или търси нравствена вина у тях, като обяснение за страданията и несполуките за българския народ. Християнската ценностна система все още е силно значима във времето на Българското възраждане, така че този подход се е възприемал съвсем естествено. Светогорският монах отделя преднамерено повече място за победите на българските царе, за да може да влее национално историческо самочувствие у своя народ. Без да има претенциите за достоверност, Паисий се старае да изведе на преден план тези исторически събития, които трябва да се запомнят като част от родовата памет и съзнание. Фолклорно- митологичното засилва въздействието на разказа. Очевидно повествователят има ясна представа за силата на този подход към читателите и в него той търси възможност да даде повече познание като оръжие срещу обезличаването на неговите сънародници, подложени на духовен и етнически геноцид твърде дълго време, както и на незаслужени подигравки, че нямат славно минало.
В своята “История славянобългарска” бележитият ни възрожденец отделя специално място и за славянските първоучители. Това е още една възможност да обогати националното самочувствие на своите съвременници. С истинска гордост Паисий отбелязва: “Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение”. Родолюбивият монах има ясно съзнание за историческата роля на българския народ в съдбата на другите европейски народи, като спира агарянската напаст към тях. Българите страдат в насилието, но “държат неизменно своята вяра”. Светогорецът смята за свой дълг да посочи с гражданска смелост онези, които са причина за страданията на народа му. Той разкрива ясно духовното насилие , което гръцкото духовенство налага над поробените българи, като унищожава всяка искра на българското самосъзнание- българските училища, читалища, българските духовници, и под прикритието на християнска благовидност насажда чуждо за народа ни самосъзнание. В тези тъжни размисли Паисий все пак намира утеха за сънародниците си: “Затова ще приемат от Бога своята награда за незлобието си”.
“История славянобългарска” има определено публицистична насоченост и висок емоционален патос, породен от активната съпричастност на нейния автор със събитията и съдбата на род и отечество. Историята на Паисий има определено синкретичен характер. Чрез нея са изразени възможностите да се въздейства върху националния дух и съзнание- тя дава познание, полемизира с отрицателите на всичко българско и същевременно носи качествата на апология спрямо онова, което въздига стойностите на родова памет и я пренася през времето, като свързва в едно цяло миналото, настоящето и бъдещето и с това съдейства за духовното възраждане на българския народ и за изявата на воля за достойно човешко съществуване наред с другите европейски народи.
Паисий Хилендарски –„История славянобългарска”
Възкресяването на българската духовност
„История славянобългарска” е началото на българската възрожденска литература. Малка по обем, но уникална по своето значение, творбата на Паисий Хилендарски въплъщава идеята на своя създател чрез нея да възкреси духа на българския народ, неговото самочувствие и достойнство. За да реализира своя творчески замисъл, хилендарският монах събира дълго и старателно материалите за българската история, разпилени в различни източници. С болка и огорчение установява, че тази история умишлено е скривана или унищожавана от поробителите и враговете на българския народ. За всичко, свързано с това, Паисий споделя с читателя в първото предисловие на книгата си, отправено „към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. Обръщението „роде български’ изразява приобщаването на онази част от българския народ, която все още пази българския дух, към каузата на пробуждането на народностното самочувствие. Тонът на повествованието издава естественото пристрастие на автора към задачата, с която се е заел: ” Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”. Съветът му е настоятелен, защото е убеден, че именно това е потребно във времето на силно разколебаване на българската родова памет и българско самосъзнание. От една страна, България е поробена и политически, и духовно. Враговете й унищожават целенасочено, всичко, свързано с културното наследство на българите. Хиляди църкви и манастири са разрушени до основи, стотици ценни книги са изгорени. В съвремието на Паисий градското население все повече се увлича от гръцката култура и може би само в отделни селища на страната се запазва жива искрата на българщината. Именно нея иска да разпали авторът на „История славянобългарска”, като прегради пътя на гърчеенето, което оплита като паяжина душите на заблудените. Паисий ясно разпознава истинските врагове на своя народ. Страда заедно с него и търпи всекидневните нападки, обиди и унижения, които той незаслужено трябва да понася заради народа си. Хилендарският монах пише историята си, за да помогне на събратята си по съдба в борбата с чуждопоклонничеството и да им влее кураж, за да могат отново с гордост да се нарекат българи.
Още в началото на своето историческо съчинение Паисий Хилендарски подчертава значението на своята цел, на която е подчинил всичките си усилия. Той е убеден, че само светлината на знанието може да разпръсне мрака на невежеството, в което умишлено е държан векове подред българският народ. Хилендарският монах вярва, че когато узнае славното си историческо минало, този народ ще придобие отново гордостта си и няма повече да прекланя глава пред поробителите и пред чуждите свещеници, които го омайват на чужд език и го отклоняват от род и отечество. Надеждите му за пробуждане са отправени към онези, които още пазят свято българското си съзнание и искат да знаят историята на своя род. За жалост, немалко са и онези, които „се срамуват да се нарекат българи”, ругаят отечеството си и се отказват от езика си. Към тях авторът на „История славянобългарска” отправя гневни упреци, които да разчупят леда и в най –безчувственото сърце; да накарат заслепените да прогледнат. Пламенният родолюбец Паисий намира точните отговори, които да противопостави на аргументите на чуждопоклонниците: „Но виж, неразумни, от гърците има много народи по –мъдри и по –славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?” Според хилендарския монах, който е опознал в Атон хора от различни народности, именно непознаването на собствената история води до ниско самочувствие у един народ. Затова той насочва вниманието към факта, че причината за гърчеенето у нас е, че народът ни не познава славното минало на България като държава и се оставя да му бъде внушено, че е прост и неук, че сред българите няма толкова „търговци и грамотни, и вещи, и знаменити”, колкото сред съседните гърци, но че повече са „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Пайсий дава достатъчно добри примери, за да докаже точно обратното. За тази цел се обръща към Библията, свещената книга за всеки християнски народ, и отбелязва, че там се отдава почит именно на земеделци и овчари, „богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобиви на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф”. Като подчертава, че „никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек”, допълва: „Виж как Бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най –първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни овчари и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”. Увлечението по всичко гръцко дълбоко огорчава автора на „История славянобългарска”, но той искрено вярва в здравия разум на своите съотечественици. Не случайно в повествованието се споменава участта на евреите. Това трябва да насочи към извода, че съдбата не е необратима и нищо не е вечно, че когато народът силно пожелае да промени съдбата си, може да заживее достойно, по човешки. Хилендарецът сполучливо и образно оприличава историята на театър, в който ясно може да се види „промяната и гибелта на големи царства и царе и непостоянството на тяхното благополучие…”. С това се опитва да влее надежда у своя народ, като внушава, че и властта на сегашните му господари може да отслабне и така той със собствени усилия да възвърне предишната си славна и силна държава. Макар че никъде открито не се споменава идеята за освобождение, тя може да се открие в логиката на всичко, което авторът разказва. Народът може сам да промени съдбата си, ако е достатъчно просветен по отношение на историческите факти и истини, което ще му вдъхне вяра и ще му посочи правилния път. Не случайно Паисий споменава, че „историята дава разум” и цитира думите на император Василий към неговия син: „Не преставай да четеш историята на древните. Защото там без труд ще намериш онова, за което други много са се трудили…ще познаеш превратностите на човешкия живот…Ще размислиш и ще видиш наказанието на злите и наградата на добрите”. Освен познаването на историята обаче са необходими и важни качества като увереност в собствените сили, смелост и решителност, за да може българският народ да се спаси от робството и унижението. Отново родолюбивият монах се обръща към дебрите на историята и търси там факти, доказващи безстрашието на българите в битки, от които те излизат победители, а царете им са вземали данък от най –могъщите императори. Книжовникът описва българите като храбри воини и добри управници и как благодарение на тези качества те изграждат една могъща държава, която вдъхва респект, и е достоен пример за подражание: „И издигнал Бог царството на българите против гърците и смирявал ги Бог много пъти с тоя малък и прост български народ. Най –сетне те намерили толкова хубава и изобилна земя. Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най –много земя и царували през толкова години самостоятелно и славно”. Авторът на „История славянобългарска” познава библейските митове, в които началото на човешката историята е свързано с рода и земята. Затова той умело съгражда мита за българската земя, „толкова хубава и изобилна”. Ценностите в този мит са преди всичко духовни и нравствени –българите са „безстрашни и силни във война, люти като лъвове””, „Българите са са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим”. В посочените примери храбростта и безстрашието трябва да се противопоставят на страха, насаждан в душите на поробените българи и да влеят ново самочувствие у тях. Възрожденският писател подчертава и други качества у своя народ, които са наистина ценни: доброта, искреност, гостоприемство, с които те с основание могат да се гордеят. Разказът на Паисий е подчинен на патриотична цел –да пробуди чувството за национална чест и достойнство, загубено през годините на чужда зависимост. Съзнанието за свободното и славно минало дава криле за бъдещето на българския народ. Паисий не пропуска да отдаде заслуженото на нито един от българските владетели, като показва колко силни и мъдри владетели е имала България, и че много от тях са обявени и за светии заради чистия им и праведен живот. Най –важното според него са делата, затова отбелязва преди да започне разказа си за българските владетели: „Виж техните дела и познай истината”.
Възрожденският будител насочва вниманието на читателите си към още един важен момент от историята. За него той отделя цяла глава, посветена на онзи културен възход, с който България заема високо място сред другите народи, благодарение на писмеността, създадена от славянските учители Кирил и Методий. Това доказва, че българите са не само добри воини, но и хора с духовни интереси, което ги издига високо като народ. Според Паисий писмеността и езикът са най –ценното богатство, което се е съхранило през вековете въпреки превратностите на времето. Именно езикът и православната вяра са най –силното оръжие и най –сигурното средство за самосъхранение на българската народност. Родолюбецът съзнава ясно значението на духовните средища като манастирите, църквите и училищата, затова с болка разказва за антибългарската политика на цариградските патриарси, които „с турска помощ и насилие” завладяват духовното пространство и поставят гръцки архиереи да ръководят църковните дела вместо български. Всичките им действия са продиктувани от „злобата, която имали към българите”. Вероятно по същата причина те „не се грижат за българските училища, но обръщат всичко на гръцки език”. Като анализира фактите, Паисий Хилендарски ясно посочва причините за процеса на гърчеене сред българския народ в неговото съвремие: „Затова българите са останали прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език”. От всичко това той прави точен и ясен извод за състоянието на духовно невежество на своите съотечественици: „Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт”. Сякаш за да утеши в страданието от несправедливостите на гръцките владици и да даде поне малко кураж, авторът на „История славянобългарска” отбелязва: „Така и ония архиереи, които с турска сила, а не с архиерейски закон причиняват на българите голяма обида и насилие, и те по своите дела и безсъвестност ще приемат своята награда от Бога, както е казано: въздай всекиму според неговите дела”. Докато пребивава в Хилендарския манастир в Света гора, родолюбивият българин многократно изпитва върху себе си високомерието и презрението, с което се отнасят другите монаси към българите, увлечени от примера на гърците.Като не пропуска да отбележи колко по –ниско всъщност стоят в духовно отношение много от тях, Паисий насочва вниманието към един особено важен факт, който често се пропуска –българите спират турското нашествие към другите страни на Европа и поемат върху себе си тежестта на удара. И въпреки всички трудности и страдания устояват и запазват вярата и народността си: „Но тия руси и сърби да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянско рабство и от гръцка архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха били благодарни много на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра”. Това е истински духовен подвиг.
Подобен подвиг е и делото на хилендарския монах, който преодолява множество изпитания и трудности в името на една висока и свята кауза –възкресяването и спасяването на българската духовност. В послесловието на книгата си той отбелязва мотивите да се заеме с нелеката задача: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци, царе”. За да създаде тази уникална и изключително важна книга в смутното и несигурно време, Паисий търси упорито и дълго сведения от различни източници, пропътувал е големи разстояния. Когато говори обаче за трудностите и пречките, той се вълнува повече за ограбената и унищожена история на народа си, отколкото за своите лични страдания: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно, но никак не можах да намеря”. Споделя с болка за безумната ненавист на враговете на всичко българско, затова се доверява на един безпристрастен летописец: „Някой си Маврубир, латинец…Самият този Маврубир е написал:” Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противно писали, както им било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са вземали данък от тях”. Заради искреното съпричастие със съдбата на своя народ и заради невероятния изтощителен труд при събирането на тая „историйца в полза на нашия български род”, ние, българите, дължим искрена почит и уважение към този, който скромно представя себе си:”Паисий, йеромонах и проигумен хилендарски”; който ни учи да обичаме своя народ и отечество, както и да познаваме историята си, за да не биваме „укорявани и подигравани” от други народи, да живеем достойно, със заслужено самочувствие.
Петко Рачев Славейков- “Изворът на Белоногата”
Изборът на сърцето като израз на свободна воля
Творбата на П. Р. Славейков “Изворът на Белоногата” е една истинска “бисерна” поема за любовта и красотата с трагичен край, но и с художествено внушение за вечност. Свързана с фолклорно-баладичното начало, поемата пресъздава мотива за вграждането, като около него авторът подрежда останалите мотиви, съдържащи се в народното предание за извора на Белоногата.
Още в епиграфа, който предшества лироепическия разказ, П. Р. Славейков отбелязва като забележителна “една чешма”, наречена паметно на момата от село Бисерча. Превръщането на извора в чешма се съдържа в началото и в края на творбата, като нейна композиционна рамка. Наситена е с много драматизъм, но освен познатите фолклорни мотиви за младите влюбени и за трагичната предопределеност ( обреченост), като смислов художествен център в нея е изграден един драматичен словесен двубой, основан върху значението на личния избор по волята на сърцето. Спорът на Гергана с везира е съпоставяне на две противоположни и несъвместими позиции, на две ценностни системи.
Преди да насочи вниманието към него обаче поетът съгражда една лирична предистория на трагичната случка. В нея той разкрива красиво привлекателния свят на влюбените, върху който ляга сянката на злите сили. Портретното изображение на героите- Гергана и Никола, е създадено почти изцяло в стила на фолклора, с употребата на постоянните епитети- “пиле шарено”, “кротко агънце”, “бисер между мъниста”, които се отнасят за момата, а момъкът е представен чрез ярко метафорично сравнение-“вакло огиче пред стадо / помежду селски ергени”. Общата характеристика подчертава хармонията в отношенията между младите влюбени:
Гергана още Никола,
двамата лика- прилика,
като два стърка иглика,
двамата млади, зелени,
един за друг родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
Митологичните елементи в лирическия разказ са част от народните вярвания и представи за света и неговата определеност като противоборство на добро и зло. На желанието на влюбения момък девойката отвръща с предпазливо предупреждение за опасностите, които дебнат посреднощ. В думите на Гергана сякаш звучи трагичното предусещане, потвърдено от по-нататъшния ход на събитията, който ще доведе и до трагичния финал на поемата. Обещанието на Славейковата героиня да даде израз на любовта си на следния ден, е свързано също с народната космогония, според която зората (денят, слънцето) противостоят на тъмните сили (“веди прелитат край нази- /змееве, змейски духове / и самодиви нощянки”). Опозицията “китка кръвена”-“черна веда” като аналог на мрак-светлина и видимо-невидимо предопределя мотива за обреченост въпреки спазването на всички ритуали, които младото момиче почита като поверие и традиция в бита и светоусещането на народа ни.
В композицията на поемата “Изворът на Белоногата” доста пространно място заема разказът за драматичната среща и диалога между девойката и везира. Този момент в творбата може да се определи като сюжетен център, в който е разположен напрегнат конфликт на два психологически типа характери, но и на два национални и разноезични възгледа за ценностните възприятия в живота. Завръзката в този, определян често като драматургичен момент, е пожелаването на девойката от везира:
…чудил ся хубост таквази
де е взела на село.
Гледал я везир, сматрял я
и от сърце я поревнал.
Диалогът започва с ласкателство от страна на турския сановник, който цели да постигне намерението си- красивата бяла българка да стане негова- “бяла ханъма да бъдеш/ все по чардаци да ходиш…” Примамливият блясък на обещавания богат дом с удобства и разкош обаче са неприемливи за младото момиче. Гергана има ясно изградена своя ценностна система. Тя й дава опора и убеденост, за да отстоява уверено позицията си в диалога с везира, който постепенно преминава в спор между две взаимно отричащи се мерки за стойностите на човешкото битие и отношения. В думите на младата българка ясно се изявява нейната позиция, изградена върху значението на родното като сакрален център:
Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубавите сараи-
там онзи моя бащин дом.
Славейковата литературна героиня мотивира своя избор за тази позиция, като включва все повече детайли в картината на живота сред природата с нейната естествена красота и освободеност на човешкия дух. От привидно тесния кръг на родното пространство тя разширява обхвата му да размерите на вселената с нейната необятност:
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около?
В словесните характеристики на своята жизнена среда везирът се стреми да подчертае предимствата й и така да изкуши девойката с бяла красота. Всъщност в неговия пространствен модел се забелязва все повече стесняване и затваряне, умаляване. Градините, които обещава, сараите с “дванадесет капии,/ с триста прозорци джамлии” са белег на една красота, отделена от живата природа и затова изкуствена и безжизнена. Затвореното пространство е подобие на златния кафез за красивата уловена птица, защото то е зад многото врати, които го разделят от света и правят невъзможна свободата и живота на воля. Всичко това ясно осъзнава селското момиче Гергана. В нейните думи звучи своеобразен апотеоз на живия свят, на живата красота, която е по-ценна от всички богатства, които предлага ориенталската цивилизация:
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Свидната “мала градинка” на селското момиче е одухотворена от нейната чиста любов и грижа за цветята, които там растат на воля. Те са живи, защото са част от едно освободено пространство. Ето защо Гергана избира тях пред богатствата като “злато, коприна да носиш, жълти жълтици да нижеш, размесом с дребен маргарец”. Цветята са символ на младостта на Гергана и на нейния неподправен малък свят, изпълнен със светлина и радост. Опоетизирането на градинката е насочено именно към израза на тези ценности, затова никак не е случайно, че Славейков отделя значително място за изброяване на цветята като наименование, багра или връзката им с природните сезони. Богатите епитети:”теменужка дъхава”, “ален божур”, “всякакви ружи шарени, шарени, жълто-алени”, карамфил зимен и летен”, “шибой ми кичест ператен”, се наслагват, като създават емоционален тонус в картината, заедно с милите умалителни имена за всяко цвете, обградено с ласката на влюбената девойка. Прави впечатление съотнасянето в характеристиките на цветята с белезите на богатството, което предлага везирът: “злат минзухарец”, “бял кремък , чисто сребърен”, “бисерно росно леденче”. Романтичното възприятие за света и неговите стойност у младата българка не е просто наивно и лишено от основание. По този начин тя живее в хармония със земята, на която е родена, и със вселената. Това придава висока стойност на нейното предпочитани към простонародния начин на живот вместо разкоша на един чужд, далечен и херметизиран бит, ограден и отдалечен от волната природа. Самата Гергана оприличава участта на цветята в един изкуствен рай със своята собствена, ако би приела изкушенията на везира:
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене…
Емоционалната привързаност към родното-дом, родители, градинка, е свързано с осъзнатата свобода, която съществува само в близост до всичко това. Категоричният отказ на българската девойка да приеме наложения й от господаря начин на живот (“ще дойдеш- друго не бива”) показва увереността и яснотата в нейния ценностен избор:”не ми ся драги хареми”. На егоцентризма на везира тя противопоставя правото на сърцето да избира. Сърцето е нейният истински сакрален център, който определя съкровените й чувства, както и смелото й поведение в спора с турския сановник:
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено.
Изборът на сърцето й прави Гергана лично определена като човек със собствена мярка за щастие. За нея това е любовта към Никола:
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
първо ми либе Никола-
първо венчило той ще е…
Не случайно това е най-силният й аргумент в словесния двубой с везира, изграден от поета в стила на характерната за фолклора градация: родовият дълг (“стари баща и майка”), родният дом и родната земя (“хубаво всичко на село”), за да достигне до свободния избор на индивида за своя позиция, за свое право да защитава любовта и верността в нея. Гергана прави именно това, като е готова на саможертва, за да запази любовта и честта си.
Духовното превъзходство на “простата селянка” от Бисерча сломява настоятелността на нейния опонент, който, удивен от нейната хубост и дързост, прави един благороден жест:
Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато;
после за помен поръча
изворът чешма да стане.
Мотивът за вграждането е вписан в баладично-фолклорния финал на поемата “Изворът на Белоногата”. Въпреки че е отвоювала своето човешко право на свободен избор по сърце, героинята на Славейков не изживява щастието си с любимия. Вграждането на сянката й в чешмата има своята еднозначност с представата за жертвата, като цена за постигането на нещо трайно и вечно. Това насочва от своя страна към мотива “неразделни и след смъртта”, разработен по- късно от Пенчо Славейков в неговите поетични творби, но познат и в световната класика-една толкова силна любов няма реални измерения и трагичната й предопределеност е нейният път към безсмъртието и вечният спомен за нея.
В лироепическата творба на Петко Р. Славейков “Изворът на Белоногата” се съдържат високи и значими екзистенциални понятия, свързани с човешкия живот и смъртта; с доброто и злото; любовта и раздялата; вечността и безсмъртието. Всички те пораждат драматизма в човешката съдба и вътре в самия човек като унииверсално творение на разум и чувства.
Художествената оценка на тази забележителна поема може би се съдържа най-точно в думите на Тончо Жечев:”Аз не познавам друго произведение на българската литература, което така леко и естествено да ни сродява с духа, реда, поезията, морала, жертвите и саможертвите на нашите майки, бащи, деди и предци, както тази поема… В нея има всичко, което духовно ни привързва и държи към мястото, отдето идваме, в нея има дори оправдание за нашите съблазни към други светове и предчувствие за нещастията, които ни дебнат вън от нашия дом…”
Свободата срещу изкушението на богатството
Есе върху „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков
Според един от най- великите поети в Европа, Шандор Петьофи, две неща са най- ценни в живота на земята- любовта и свободата. Опитите да се заменят с други приоритети, най- често свързани с консуматорското общество, са довели до снижаването им, но не и до отричането на тези вечни ценности. Наистина, от времето, когато Петко Славейков създава поемата си „Изворът на Белоногата“, доста неща са се променили и естествено представата за любовта и свободата също. В нашето съвремие свободата има други измерения. Ние вярваме, че живеем в свободно общество, че имаме неограничени възможности да се изявяваме, да направим свободен избор.
Дали обаче е така? Дали не се налага да се съобразяваме повече, отколкото ни се иска? Наистина, не се налагат пряко строги закони освен в екстремни ситуации, но голяма част от хората ги приемат с убеждението, че са разумни и са от полза за тях. Забраните и ограниченията често са под формата на демократични мерки. Най- често те се отнасят до достъпа на информация или до възможността за избор на източниците за информация. Така оставаме с определени впечатления за света около нас, които ни се поднасят доста целенасочено. Разбира се, медиите активно участват в създаването на определени представи за това, кое се цени, кое е предпочитано или модерно. Често това става чрез различни риалити формати или други предавания, в които участниците търсят възможност за изява, която да ги направи популярни, известни или просто да ги забележат. Хората, които ги гледат, остават с впечатлението, че това е пътят към успеха и щастието.
Всъщност в живота има много други възможности и не е задължително да търсиш слава и богатство. Свободата на избор е свободата да прецениш какъв път да избереш. Дали този, който някой друг ти показва, или този, който ти подсказва сърцето. В поемата на П. Р. Славейков младата девойка е подложена на изкушението да избере богат и охолен живот. Да има градини, каквито иска и „цветя вътре всякакви“, „нови сараи / със дванадесет капии,/ с триста прозорци джамлии“. Везирът е властен и богат, по своето положение в империята той е втори, след самия султан. Самочувствието му е основателно, за него почти няма нещо невъзможно. Смята, че може да придобие всичко, което поиска, и никой не може да му откаже. Вярва, че всяка жена в неговите владения трябва да е щастлива безкрайно да е в неговия харем, да живее в блясък и разкош. Затова везирът обещава на младата българка да живее богато и безгрижно. Той я нарича „безумно момиче“, когато тя се отказва от неговия свят, затворен зад стените на двореца му, но за Гергана е по- важен живият природен свят. Там се чувства щастлива и свободна. Дори само от едно малко прозорче тя вижда и чувства повече, отколкото в затворен зад големи прозорци, но чужд, неестествен ред, създаден от някой друг. Младото момиче възприема своята свобода като част от Вселената, която е безкрайна. Гергана вижда „слънцето / и вечер ясен месечко / с мильони звезди около“, „небесни сводове“ над „зелена морава“. В градините на везирските сараи няма свободна воля дори за цветята: „Там всичко расте насила / и дето расте, там вене…“. А градината на девойката е част от божествената природа ,създадена с много любов и свободен избор. Прекрасни са описанията на цветята в този малък земен рай, обгрижван от сърцето й. Богатство от колорит и форми, съчетани в хармония са тези „живи цветя“.
Когато везирът се опитва да изкуши младата българка със скъпоценности като „жълти жълтици“ и „дребен маргарец“, с възможността да носи злато и коприна, тя предпочита своята огърлица от мъниста. Това я прави щастлива, така не зависи от чужда воля и грижа. По силата на свободната си воля девойката е дарила любовта си на този, който тя е избрала:“първо ми либе Никола- първо венчило той ще е…“. За нея тази любов стои над волята и властта на везира. Макар и толкова млада, Гергана знае, че над сърцето никой не може да бъде господар. Тя издига любовта като смисъл на живота. Затова смело отстоява пред везира правото си да обича този, когото сама е избрала: „На живот си ми господар/ но на волята не ми си“. Тази вътрешна сила на българката успява да смае високопоставения управник и той променя отношението си към нея. Щедростта, която проявява- да я надари богато, и заръката „изворът чешма да стане“, са израз на това, което властният господар осъзнава- че има нещо много по- ценно от всички материални богатства- това са любовта и свободната воля.
Тъжният край на това старинно предание за Извора на Белоногата не намалява силата и въздействието му. Макар че не се сбъдва щастието в любовта на девойката, тя остава в съзнанието ни с това, че успява да опази правото си да бъде свободна в избора на сърцето си и дава пример за това, че е напълно възможно да се чувстваш със свободен дух, дори когато над теб тежи властта на чужд за земята и народа ти господар.
Христо Ботев- „Майце си”
Несъвършенството на света като извор на лично страдание
Христо Ботев не е само едно от великите имена в българската литературна класика и българската история. Зад това име стои човешка личност с изключително обаяние на един гениален ум и чиста искрена всеотдайност към стремежа да види своето отечество България като свободна земя и своя народ като достойни и свободни хора. Всичко това намира точен израз в поезията и публицистиката на великия българин. За да разберем ясно смисъла и посланието на Ботевите творби, безспорно е необходимо да направим връзка с неговия житейски път, преопределен от високи идеали и стремежи, но изпълнен с множество изпитания за духа и волята.
Изграждането на Христо Ботев като личност започва в семейството на родолюбивия учител от Калофер Ботьо Петков, с примера на бащата, с обаянието на майчиното слово, което възпитава у сина усет за силата и въздействието му върху човешките сетива. Излизането извън родния дом среща младия Ботев както с разочарованието от помешчическа Русия, където заминава да учи, така и с ярки свободолюбиви личности, които са избрали пътя на революционната промяна. По- късно пътят на живота му го среща с Любен Каравелов и Васил Левски, за да се утвърди у него стремежът към свобода и всеотдайност в борбата за нейното осъществяване в отечеството България.
Преди да достигне до пълна яснота за личното си участие в борбата като революционен деятел, Ботев изживява своите вътрешни терзания като естествено последствие от все още неукрепналия дух на юношата, принуден от обстоятелствата да живее в атмосфера на духовно угнетение в Русия. По- късно, като емигрант в Румъния, ще се наложи да изживее нееднократно лишения и унижения поради липса на средства, но наличието там на другари и съидейници в революционната борба, както и ясният смисъл и цели в живота на този етап, ще го крепи, за да устоява на житейските превратности и бури до края на краткия си жизнен път, когато, слизайки от парахода, целува родната земя, а не след дълго куршум пронизва огненото му сърце, принадлежащо завинаги на Отечеството като най- свята ценност за него.
Поезията на Христо Ботев въздейства силно както с героичните мотиви и образи, така и с драматизма на чувствата и събитията, които гениалният поет е пресъздал в творбите си. Развитието на лирическия герой в Ботевата поезия преминава често през сложни драматични моменти в търсене на път за осъществяване на възвишените идеали и цели, към които се стреми. Така е в стихотворението „Майце си”, една от първите творби на Ботев, публикувана през 1867 г. Както всяко начало е трудно, така и съзряването в младостта е нееднозначен и труден процес. Това, което споделя лирическият изповедник като съкровение, е свидетелство именно на драматичното страдание в резултат на вътрешно неудовлетворение от несъвършенството на света, от реалността, в която живее. Тя потиска ентусиазма на младия му дух и разколебава решителността му да я промени. Авторът използва умело утвърдени и познати фолклорни мотиви и образи, за да изрази това, което вълнува дълбоко ума и сърцето на младия човек. Фолклорният мотив за майчината клетва в началото на стихотворението насочва към тежестта на страданието и несполуката в живота:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Използваната алитерация със звука „з” – „злочестен”, „ази”, „мрази”- засилва внушението за болка и страдание, а асонансът в „мале”, „пела”, „клела” създава ясно усещане за елегичния тон на творбата, за сподавени с мъжка гордост мъка и ридание. Болезнените риторични въпроси на лирическия герой, съчетани с анафоричните обръщения „ти ли си”, постепенно обхващат във формата на вътрешен монолог различни предположения и възможности за причините за тази негова съдба. В търсенето на отговор той достига и до мотива за нарушените родови ценности, които също могат да доведат до подобни трагични последствия: „Бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани…” Тъжната участ на неразбрания самотник, чието сърце е завладяно от носталгията и разочарованието, е обрисувана с присъщата за Ботевия стил метафорична образност: „та мойта младост, мале, зелена,/ съхне и вехне, люто язвена?!” Емоционалната сила на въпросителните изрази въздейства пряко върху възприятията. Първите два куплета на „Майце си” създават атмосферата на драматичните преживявания, затаени дълбоко в младата, но вече наранена душа на лирическия герой. Това са съкровени преживявания, които остават скрити, неизразени дори и пред „мили другари”. Лирическият Аз търси и не открива вина у другите за нерзбирането на личната му драма, пресъздадена отново чрез метафорична образност, характерна за фолклора- „че мойта младост слана попари”. Драматичен е контрастът между външния вид на веселие и затаената дълбоко болка- „аз веч тлея”. Този контраст обаче е породен от незнанието на другите, от невъзможността за лирическия герой да сподели своите истински чувства и преживявания:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам-
мечти и мисли- от що страдая.
Сложен и богат е душевният свят на лирическия изповедник в стихотворението „Майце си”. В него са събрани в едно любов и вяра, „мечти и мисли”, и страдание. Всичко това насочва към един по- различен поглед към света, към представите и очакванията на младия човек от живота и явното разминаване с обкръжаващата го действителност. Изразите „любя” и „вярвам” имат пряка смислова връзка със сакралните библейски ценности. Чрез тях тук се откроява способността на лирическия субект да приема света дълбоко осмислено чрез своите възприятия, с увереността, която е присъща за младостта, че светът може да се промени, да стане по- добър и по- съвършен. Тази вяра той носи дълбоко в себе си, тя осветява мечтите и мислите му. В стихотворението обаче вниманието е насочено преди всичко към разочарованието и неудовлетворението, което вероятно е породило и страданието. Признанието „Приятел нямам” насочва към липсата на съмишленик, на човек, който да споделя сродни „мечти и мисли”. В този особено труден момент от живота на лирическия герой, далече от родината и близките хора, единствено майката остава като свят символ на „любов и вяра”. Болката от преживяното разочарование обаче надмогва над оптимизма в този момент и засилва драматизма на чувствата до краен предел: „сърце догаря”. Това разколебава надеждата, че може да се намери духовна опора у майката и поражда рязкото отрицание на възможността най- съкровените мечти да се превърнат в реалност:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах- що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
Желанията са се оказали невъзможни според лирическия изповедник и това предизвиква отказа и неверието. Заравянето на надеждите и стремленията е символно, но категорично. Остава единствено утехата и искрено изразената душевна потребност за лирическия Аз да изплаче насъбраната болка и страдание в майчината прегръдка. Тук образът на майката е доста близо до фолклорния първообраз- чист, светъл, извисен, изпълнен с нежност и топлина. Този момент от лирическия сюжет в творбата обаче не е просто сантиментален плач. Горчивото разочарование от действителността, както и разбитите мечти и възвишени стремежи, са нанесли дълбока душевна рана, която не може да не преизвика трагизма на „туй сърце младо, таз душа страдна”. Майката все пак е единственият му довереник, неговият най- близък човек, който може да разбере смисъла и причините за дълбоко затаените душевни страдания. Лирическият изповедник предпочита да не живее в този свят, отколкото да се примири с невъзможността да осъществи идеалите, за които мечтае и в които искрено вярва.
Драматизмът на споделените чувства в стихотворението показва ясно, че пътят към истината за смисъла на живота е част от процеса на съзряване и укрепване на младия човек като личност. Откровеният тон насочва към размисъл за потребността да се даде израз на естествените човешки преживявания. „Майце си” има определено автобиографичен характер, но признанието за преживяната болка, разочарование и чувство за безнадежност не намаляват значимостта на Ботевата личност като един от великите свободолюбиви българи. Напротив, към този образ на висок нравствен пример се добавят черти от обикновения човек, който е част от своето време и неговите морални ценности, но със своя мярка за живота и неговия смисъл. Ако направим връзка със следващите творби на поета, можем да забележим, че например в „Към брата си” има ново мислене и светоусещане, готовност за промяна по нов път, макар да се усеща и предишното разочарование и лично страдание, породени от живота „между глупци неразбрани”. В „Делба” лирическият герой вече взема решение да се противопостави на злото, което владее света, с убеждението, че промяната ще дойде единствено по пътя на борбата. В този път до него е „братът”- приятел, другар, с когото ще делят „страдания, бедност в чужбина” и „присмех глупешки”, но готови на саможертва за свободата на Отечеството.
Посланието на Ботевите стихове винаги съдържа важна смислова насоченост. Гениалният му ум ражда прозрение за смисъла на живота, което често обикновените хора не виждат ясно. Осъществяването на възвишените идеали обаче преминава през драматичните търсения на пътя и изхода от робската участ и страдание както на българския народ, така и на отделната личност като неизменна част от него.
Христо Ботев- „Моята молитва”
Съкровена поетична молитва за „любов жива за свобода”
Присъщо за Ботев като творец е необичайното, нестандартното представяне на теми и идеи. Типичен пример в това отношение е неговото стихотворение „Моята молитва”. Очакването за религиозна творба поради заглавието се среща с отрицанието на религиозната догма още в началните стихове- „Не ти, що си в небесата…”, подчертано по- нататък с многократно повторение под формата на антитеза. Всъщност цялото стихотворение е изградено на принципа на антитезата- първата част отрицава фалшивите ценности, които принизяват лицето на Бога, представен като „идол на глупците,/ на човешките тирани”, а втората част утвърждава неговата същност като единство на чувство и разум, като символ на възвишената любов, която вдъхновява човека да се стреми към свобода и достоен живот.
Изповедният тон на творбата завладява още с първия стих: „О, мой боже, правий боже!”. Възклицанието преминава съвсем естествено в съкровено признание: „ …ти, що си в мене, боже-/ мен в сърцето и в душата…”. В следващите стихове към лиричния глас в творбата се прибавя и гласът на възмущението, гнева и несъгласието с лицемерието на религиозната догма. Съпоставянето на справедливост и несправедливост е с ясна социална насоченост. Разделението на света е станало с помощта на религиозните предписания, които вместо да утвърждават обич и състрадание към ближния, предизвикват несправедливост, унижения, лъжи, напразни надежди и заблуди. Патосът на отрицанието категорично отхвърля един неприемлив социален ред и устройство, защото в тях няма достатъчно хуманно отношение към човека от социалните низини. Той е потиснат, принизен и обезличен. За него е отредена само една възможност- „роб да бъде на земята”. Християнската религия внушава чрез проповеди, че Бог е „помазал царе, папи, патриарси”, че робът трябва само да търпи и да се моли. Конфликтът в лирическия сюжет на творбата има както социални, така и морални измерения. Към социалната неправда се прибавя и разочарованието от празните обещания за възмездие и справедливост в неясното бъдеще. Така всъщност „робът” се храни „дор до гробът/ само със надежди голи”. Социалният контраст в човешкото общество според християнския порядък лишава обикновения човек от възможност за духовно израстване тук, на земята. За него е предназначено единствено обещанието, че там, в „отвъдното”, го чака истинският рай, раят на бедняците- онези, които лъжливият християнски бог в неволя е зарязал. Стилистичната отсянка на „зарязал” ( а не „оставил”) подчертава безчовечното отношение и пренебрежение към участта на тези човешки същества. Ботев ги нарича „мойте братя сиромаси”, с което той и неговият лирически говорител в стихотворението недвусмислено се приобщават към тези, които са унизени от несправедливото отношение към тях. На другата страна се оказват онези, които вършат безчестни и низки дела уж в името на Бога и християнската вяра. Затова лирическият герой с възмущение отхвърля съществуването на тази фалшива вяра и връзка с Бога:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Възмущението тук се слива с недоумението, че има хора, които наивно приемат това като нещо естествено. Именно тях Ботев нарича „глупци”, за тях Бог е само идол, на когото се кланят, без да осъзнават смисъла на истинската вяра. Богът в „небесата” е абстракция, обект на ритуално почитание. Връзката между „човека на земята” и този Бог е неясна и лишена от искрена близост.
Впечатлява фактът, че божиите служители- „калугери и попове”, са представени заедно с безличната маса хора, наречена „православните скотове”. Първите създават фалшивия образ на Бога, „комуто се кланят”, а другите, без да се замислят над това, се опитват да измолят божията милост, която обаче се оказва твърде далечна и чужда за тях. Вместо искрена вяра, за тях по- важно е единствено да спазват ритуала- „свещи палят православните скотове”. Така всъщност онези, които мълчаливо приемат догмата, се оказват съучастници в злото и неговото утвърждаване като социален и морален ред в човешкото обшество.
Библейската история за създаването на човека се споменава в стихотворението с пренебрежителен тон, предизвикан от неудовлетворението, което носи тъжната и жестока участ на създадените от Бога хора: „а човека си оставил/ роб да бъде на земята”. От двата варианта на библейската история за сътворението поетът е избрал втория, в който Бог е представен като занаятчия- „направил от кал мъжът и жената”. Вероятно този вариант е по- близо до реалността, в която живеят хората- един несъвършен и несправедлив свят. В него християнските проповедници отреждат на обикновения човек подчинение пред по- висшестоящите- Бога, царя, високопоставените свещенослужители. Сякаш е недопустимо да се говори за Божествената искра, вдъхната от Твореца Бог на човешките създания. Като че ли остава на заден план, като нещо незначително, това, което библейският разказ за сътворението подчертава в първия вариант- че Бог създава човека по свой образ и подобие. Това означава, че никой не може да властва над него, да го унижава и поробва, а точно това се е случило и срещу това са насочени гневът и отрицанието на поета Христо Ботев и неговия лирически изповедник. Още в началото на стихотворението той напомня за духовната връзка между човека и Бога. Тя е чрез сърцето и душата. Не е нужно да търсим Бога само в небесата или да чакаме да преминем в ”отвъдното”, за да го срещнем, защото истинският Бог е този, когото човекът чувства и в когото искрено вярва. Ето защо авторът на „Моята молитва” не може да приеме създаването на един безчувствен и жесток образ на Бога, както и начина, по който религията на християнството се опитва да внуши на хората, че това е истинският Бог, когото трябва да почитат. Това дава основание за горчивото прозрение, изразено в стиховете на Ботев. Вместо духовна опора за страдащите на земята хора, Бог се превръща в средство за лъжа, измама и за приспиване на човешката съвест. Лирическият Аз тук се разграничава ясно в своята позиция по отношение на религиозната догма. В личното тефтерче на Христо Ботев от периода 1875-1876 г. е записано нещо много важно: „Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога”. Той не отрича съществуването на Бога, а само фалшивия му образ, натрапван на хората от векове. С дълбока и искрена вяра авторът на „Моята молитва” се обръща към своя Бог- този, когото носи „в сърцето и в душата”:
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Молитвените думи извират естествено от чистите помисли и стремежи на лирическия Аз. Те са израз на творческия търсещ разум на човека, свързан изначално с божествената искра, вдъхната му от Създателя. В тези думи няма излишен патос, няма показност. Идеята за свободата на потиснатите и страдащите от „душманите на народа” е пресъздадена с емоционална сила и ентусиазъм, породен от увереността, че това скоро ще се случи. Молитвеният глас зазвучава заедно с призивния, реторичен тон на лирическата изповед: „Вдъхни всекиму, о, боже,/ любов жива за свобода-/ да се бори кой как може/ с душманите на народа”. Високата ценност в човешкия живот- любовта, тук е обвързана ясно и конкретно с друга възвишена ценност- свободата. Впечатлява определението, свързано с порива към свобода, което използва Ботев – „любов жива”. Вероятно гениалният поет прави връзка с живото будно съзнание, с будните сетива на част от своите сънародници, защото другите, примирените, под влияние на религиозните заблуди и лъжливи проповеди, са неспособни да видят пътя към промяната на своето битие. Любовта към свободата осмисля живота и дава стимул за пълноценно човешко съществуване.
Към всеобщата молитва в духа на революционната атмосфера на 60-те и 70-те години на XIX в. лирическият герой в стихотворението прибавя и своята лична молитва. Тя е израз на най- съкровеното му желание- участие в борбата за освобождение на Отечеството:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Това е може би най- необичайната молитва, отправена към Бога, но за разлика от чисто религиозните молитви, в нея няма страхопочитание и примирение. Тя не повтаря обичайните заучени молитвени думи. В Ботевата молитва звучи решителност и готовност за саможертва, съпричастие с общите усилия на всички, които се стремят към свободен живот, с онези, които следват пътя на истинския Бог в сърцето си. В едно се сливат измеренията на конкретно- историческото, националното и екзистенциалното, свързано с вярата в Бога на разума и справедливостта. Ако в религиозните молитви се търси пътят за спасението на душата, то свободният и достоен човешки живот е точно този път, защото душата, изпълнена с робско подчинение, е изгубена и нещастна, а душата на свободния човек е изпълнена с щастие и признателност към Твореца Бог. Тази душа може да усети райската красота на земята, но това е преди всичко родната земя. Ето защо поетът прибавя и друго свое желание към горещата си молитва за участие в освободителната борба:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като като през пустиня!…
В последното си писмо, изпратено от кораба „Радецки”, когато вече пътува към България, за да осъществи на дело своята революционна цел, Христо Ботев пише: „…радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва”. Обичта и привързаността към родната земя и готовността да даде живота си за нейната свобода определят жизнения път на лирическия герой. За него е непоносимо да остане далече, в чужбина. Драматизмът на чувствата личи ясно в метафората „да изстине буйно сърце”. Многоточието след края на последния стих вероятно изразява недоизреченото безпокойство, свързано с нерадостната емигрантска участ. „Тихото”, безлично и незначително съществувание е неприсъщо за този, който носи „буйно сърце”. Неговата призивна молитва, изречена с чисто сърце, изпълнена с чисти и възвишени помисли, трябва да бъде чута, за да се слее гласът му с гласовете на всички, които вярват искрено в Бога на разума. Тук можем да открием връзка с идеите на европейското Просвещение, чиято основна идейна насоченост е утвърждаването на разума и вярата в собствените творчески сили на човека, които могат да преобразят света, в който живее. Те откриват нови възможности за един истински справедлив свят с нови измерения и на Божието присъствие в него.
Христо Ботев- „Хаджи Димитър”
Възпяването на героичния подвиг и безсмъртието
Всеки литературоведски анализ на Ботевата балада „Хаджи Димитър” неизменно отбелязва изключително високото поетично майсторство, с което е пресъздаден сюжетът на една легенда, свързана с героичната личност на прославения български войвода Хаджи Димитър. Дълго след неговата гибел в Балкана, сред революционната емиграция се носи слух, че той все още е жив и се готви за нови битки. Като отглас на това поетът създава великолепната си творба, която възпява безсмъртието на героичния подвиг за свободата.
Началните стихове на баладата насочват пряко към легендарната мълва за юначния син на България: „Жив е той, жив е!” Патетичното утвърждение сякаш е в подкрепа на вярата у народа, че все още е жив Хаджи Димитър заедно със своята чета някъде там, навръх планината, и ще продължи борбата срещу омразните поробители. В основата на творбата е драматичният момент на границата между живота и смъртта. Картината на страданието създава внушение за осезаема болка („потънал в кърви, лежи и пъшка/ юнак с дълбока на гърди рана…”), но и излъчва мъжество и сила („юнак във младост и сила мъжка”). Антитезата живот- смърт е изградена чрез синтактично паралелните изрази. С друга насоченост- да засили драматизма на преживяването, е използван синтактичният паралелизъм в стиховете „очи тъмнеят, глава се люшка,/ уста проклинат цяла вселена”. Постепенно художественото изображение разширява своя обхват до впечатляващи космически размери- „цяла вселена”. Пространството около героя е открито и наподобява безкрайност и безграничност- там на Балкана лежи юнакът, над него е небето, където „слънцето спряло сърдито пече”. Ботев съпоставя пространството горе и долу, вероятно за да обособи акцент върху всеобхватността на страданието. От висотата на Балкана погледът се спуска надолу в полето („жетварка пее нейде в полето”). Образната асоциация на смъртта като жътва е изградена върху смисловите очертания на времето („Жътва е сега…”). Подчертана е връзката с робската съдба на народа, чиято болка звучи в песента („Пейте, робини,/ тез тъжни песни!”) и с природата, която сякаш също участва в страданието („Грей и ти, слънце,/ в таз робска земя!”). Така се сливат в едно участта на героя с участта на народа и с природата на България. Израз на силно емоционално съпричастие звучи в изблика на гняв, мъка и болка от възможната загуба на още един герой, защитник на поробените българи: „Ще да загине и тоя юнак!” Това е една незарастваща от векове рана- загубата на най- смелите, най- дръзките, най- достойните синове на България. Лирическият говорител сякаш се опитва да възпре болката („Но млъкни сърце!”), за да даде място на едно величаво, грандиозно и универсално обобщение за смисъла на героичния подвиг и саможертва пред светия олтар на свободата. Тези стихове на великия поет Христо Ботев остават като завет и послание към поколенията и продължават да звучат дълго след създаването им от вдъхновеното сърце на твореца:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Смисълът на това поетично прозрение удивлява със своята мащабност и проникновеност. Тук отново се усеща космическата безкрайност, която преодолява границите на времето и пространството. Към тях се прибавя вечността на изкуството, чрез което в паметта на хората завинаги остава възпятото героично дело: „и певци песни за него пеят”. Сегашното време на глаголите, което Ботев използва, придава универсално звучене на неговата поетична сентенция- „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”, а изразите, изградени отново чрез синтактичен паралелизъм, засилват и подчертават значението на смисъла, вложен в нея.
По жанр „Хаджи Димитър” се определя като героична балада, в някои случаи дори като ода. В стихотворението си авторът е внесъл романтични и митологични елементи, за да пресъздаде мотива за мъжественото страдание на смъртно ранения юнак. Изображението носи белезите на мистичност, наситена с образите на фантастични същества. Макар че са познати от българския фолклор, тук приемат нова, по- различна роля- укротени до ранения войвода, те се стараят да облекчат болката и страданията му, сякаш са част от неговата съдба на закрилник на живеещите в робски гнет сънародници. В картинното изображение са влючени животни, които са символ на сила и могъщество и предизвикват страхопочитание, но тук те са покорни пред героя:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
До тях се нареждат и самодивите, чието присъствие засилва баладичния елемент в героичното утвърждаване на саможертвения подвиг на юнака. Самодивите, които според фолклора са синоним на независимост, волност и непокорство, но са и зли, неверни и коварни, в лирическия сюжет на творбата се грижат за ранения герой със сестринска обич, нежност и състрадание. В тишината на планинската нощ тяхната ефирна поява е удивителна, нереална, изпълнена с красиви жестове, но и затрогваща като видения, извикани от въображението на смъртно ранения герой. В рисунъка на нощта в Балкана се сливат в едно драматизмът в съдбата на умиращия юнак с романтиката на героичното и митологичните образи и картини. Фантастичният елемент извежда образите и действието извън времето и придава универсално звучене на баладичното възпяване- всеки истински герой заслужава такова преклонение от природния свят заради възвишения идеал, към който се стреми- свободата на своя народ и отечество. В приказното пространство на баладата има хармония, песен и полет на духа над всичко земно. За естетическото въздействие на тази хармония допринасят епитетите в изразите „бяла премена:, „чудни, прекрасни”, „мила, засмена”.
Вечерната картина в лоното на Балкана е най- поетичният акцент на баладичната атмосфера. Присъствието на родния Балкан придава достоверност в исторически аспект, като същевременно той символизира духовната опора на народа ни в борбата за свобода. Неговата песен („Балканът пее хайдушка песен”) е сигурен знак, че делото на героя ще се запомни и ще остане в народната памет. Цялото четиристишие завладява с поетическото си съвършенство:
Настане вечер- месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!
Впечатляващо е точното описание и изумителната експресивност на природната картина с прецизно подбрани художествени детайли на изображението- вечер, месец, звезди върху свода, гора, вятър, Балкана. Получава се удивително зрително и слухово усещане за движение, както и за естествена последователност на природните процеси, за което безспорно допринася изящната архитектоника на строфата. Всеки следващ стих сякаш надгражда предишния и разширява обхвата на поетическото изображение до космическа необятност („свода небесен”). Невероятната мелодика на стиховете в това четиристишие на Ботевата балада „Хаджи Димитър” създава художественото внушение за онази песен, с която Балканът ще огласи подвизите на героичните закрилници, за да се съхранят в народната памет. Мелодията на звука „е”, използван многократно, се обособява като песенен мотив, който звучи напълно самостоятелно, дори и извън стихотворението. Именно това виртуозно песенно звучене на цялата строфа е дало основание тя да бъде записана със златни букви в прочутия университет Сорбоната в Париж като образец на поетическото изкуство, съчетаващо силно естетическо и идейно въздействие.
Дори в предсмъртните си мигове войводата Хаджи Димитър мисли за своите най- близки другари в борбата за свобода- Стефан Караджа и вярната си дружина. Това е неговото съкровено желание- да узнае тяхната съдба. Фантастичният полет заедно със самодивите поражда асоциация за освободеност от земните тегоби, полет към пространството на вечността и безсмъртието: „и с песни хвръкнат те в небесата/ летят и пеят, дорде осъмнат/ и търсят духа на Караджата…”. Възвишеното пространство на героичното тук утвърждава заслужената прослава на жертвения подвиг на българския войвода. Връщането към реалните очертания на света сякаш отново напомня за силата и страданието и за неотменимата истина за юначната саможертва. Огласяването на реалността е категорично чрез възклицанието „Но съмна вече!”. Фантастичните случки и образи отстъпват място на тъжната истина, че юнакът все пак умира там „на Балкана”, под лъчите на яркото слънце. Сегашното време на глагола от несвършен вид в словосъчетанието „кръвта му тече” насочва към една продължителност на страданието, както и повторението на глагола „пече ли, пече”. Персонифицирането на слънцето- „спряло сърдито пече”, е израз на драматизъм- още една скъпа жертва в борбата срещу варварското робство на българския народ. Същевременно звучи и трагизъм, породен от дълготрайната робска участ. Саможертвата на героя е представена на фона на робското страдание.
Баладата „Хаджи Димитър” пресъздава необикновеното, изключителното в живота, чрез силата на романтичното извисяване, което достига дори до космически мащаби, за да утвърди безсмъртието на героичната саможертва за свободата на народа и Отечеството. Образът на Хаджи Димитър обобщава образите на всички герои, загинали за свободата на България, но същевременно може да се приеме напълно в общочовешки аспект като повод за възпяване на свободата като най- висша ценност в човешкия живот.
Христо Ботев
„Обесването на Васил Левски“
Известно е от биографията на самия поет, че за известно време съдбата го среща с Апостола на свободата Васил Левски. В една изоставена мелница край Букурещ двамата търпят несгодите и студа. Това, което особено впечатлява Ботев, е несломимият дух на Левски: „Студ, дърво и камък се пука, гладни сме от два-три деня, а той пее и все весел… Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“. Когато Апостола е заловен и обесен край София, това е изключителна загуба не само за народа на България, но и за самия поет и революционер. Той губи сподвижник, човек, който споделя същата велика цел и идея- свободата на родината. Губи и приятел, от когото е виждал удивителен пример за оптимизъм, дори когато е най- трудно, дори отчайващо.
Стихотворението, посветено на великия син на България, е създадено по конкретен повод- напечатването на календар, издаден от Ботев през 1976 година. Макар и три години след събитието, тази творба звучи така, сякаш е създадена непосредствено след него. Толкова силно въздейства преживяното, че оставя силен отпечатък върху чувствата и съзнанието. Поетът сякаш се слива в едно цяло с родината България в нейната неизмерима скръб и страдание. Думите изразяват силен трагичен патос: „О, майко моя, родино мила / защо тъй жално, тъй милно плачеш?“ Назоваването на родината „майко“ въздейства още по- дълбоко емоционално. В изображението на картината Ботев използва митологични образи, за да засили израза на болката. Птицата е черна, тя е свързана със страшното предчувствие за смърт и загуба, затова е наречена „птицо проклета“. Сърцето се свива при вида на този знак за гибел, за трагичното, за невъзвратимото, което се е случило. Звукът, който издава черната птица, е грозен и пронизителен.. В тъмно предчувствие се появява очертанието на гроба, над който гарванът издава своето грачене. Поетът използва умело алитерация, за да пресъздаде психологически възприятието на трагичното събитие. Чрез наслагване на звукове, които сякаш режат слуха, като „г“ и „р“, се засилва усещането за страдание и болка: „гарване“, „гроб“, „грозно“, „грачеш“. Майката родина изживява своята дълбока трагична участ на „черна робиня“, унизявана и потискана. Сълзите й са израз на унижението, което понася, но и на отчаянието, че нейният „свещен глас“ остава без отзив. Онези нейни предани синове, които искат да й помогнат, са прокудени далече от нейните предели. Невъзможно е те да откликнат на нейните страдания, както и онези, които все още живеят на нейната земя, заради жестокото преследване от властта на чуждия господар, наложил насила своята воля. Заради това Ботев нарича гласа на родината „глас без помощ, глас във пустиня“. Чувството на безнадеждност, както и тъмните тонове в изображението подготвят за следващата картина. Тя насочва вниманието към едно от най- трагичните събития в историята на България- обесването на великия Апостол на свободата Васил Левски. Призивното обръщение „Плачи!“ е в унисон със страшната гледка- черно бесило, което се издига над земята, сякаш е белег на апокалипсиса, защото на него виси обесен този, чийто живот и дела са откривали пътя към свободата на един несправедливо потиснат народ. Загубата на този живот е равносилна на загубата на светлина и жизнена сила за цяла България. Удивително е, че дори в смъртта Апостола е символ на „страшна сила“. Дори на бесилото, той всява респект.
Ботев намира точния поетичен изказ, за да подчертае изключителното значение на Васил Левски за съдбата на България и нейния народ. Той го нарича „твой един син, Българийо“, защото е убеден, че неговото място в борбата за свобода е незаменимо. Следващите стихове отново насочват към болката от непреодолимата загуба на великия син на родината. Отново се появява образът на черната птица, която напомня за тъмното, страшното и безнадеждното в този несправедлив свят. Поетът отново използва алитерация, за да подсили внушението за безмерната сила на страданието: „Гарванът грачи грозно, зловещо…“. Картината се допълва от воя на псета и вълци в безлюдната зимна пустота на полето, там, където е издигнато черното бесило, за да сложи край на един героичен живот в името на свободата. Емоционалната сила на страданието проличава особено в молитвите и плача на хората, за които Апостола е бил пътеводна светлина в мрака на нечовешкото им битие без права, без закрила и сигурност. Живот, наложен от един чужд властник, да бъдат лишени от собствената си земя и без защита за живота си, ако така реши чуждият господар. Мъката, отчаянието и непреодолимата болка обхващат всички в тази изстрадала земя: „старци се молят богу горещо,/ жените плачат, пищят децата“.
Природата също е съпричастна с човешкото страдание от загубата на един толкова велик човек. В заснеженото поле „зимата пее своята зла песен, / вихрове гонят тръни в полето“. Картината напластява още повече усещане за безмерна, сякаш всемирна скръб. Цялото пространство и време се сливат в една безнадеждност, в една болезнена пустота, отвъд която нищо няма смисъл. Този, който е вървял по пътя към свободата и е водел народа си целеустремено към нея, вече го няма. Угасва светлината, която е осветявала пътя напред. Остава само болката в сърцето, която се усеща като вечен студ в едно безлюдно пространство, сред което стърчи единствено „черно бесило“, на което „виси със страшна сила“ единственият и незаменим Апостол на свободата- Васил Левски. Смъртта обаче няма власт върху него, защото чрез това, което е изградил с делата си приживе, той остава безсмъртен завинаги в сърцата и паметта на народа на България.
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е израз на лична и всенародна скръб и страдание. Поетът Христо Ботев изгубва по пътя към свободата един безценен другар и приятел, а България дава скъпа жертва в името на своето достойно съществуване като свободен народ, каквито по това време са били почти всички народи в Европа.
Христо Ботев- „Странник“
В поезията на Христо Ботев преобладават стихотворенията, посветени на героичното начало, прославящо онези синове на България, които следват пътя на свободата, готови да пожертват своята младост и сила за нея. Този път обаче често е изпълнен с драматични моменти, защото изборът не е лесен и изисква всеотдайност, каквато малко от хората са готови да проявят. В този смисъл Ботев съпоставя житейската философия на революционера и бунтовника с непримирим дух, от една страна, и от друга страна- онази житейска нагласа на хората които се примиряват с едно жалко съществуване, защото нямат смелост да променят своето собствено битие. Примирението води до унижения и потъпкване на човешкото достойнство, а това приравнява човека до низшите създания в природата. Робството има различни измерения- то може да бъде не просто физическо подчинение на човека, но и духовно, което е още по- страшно и неприемливо. Може да се изразява като зависимост от нещо или от някого по различни причини- финансова или морална зависимост например, породена от страха да вдигнеш глава и да заявиш ясно правото си на достоен човешки живот. Страх да си различен от другите, от масата хора с психика на стадото- ако си заедно с другите в него, значи си защитен. А накъде върви стадото, те обичайно не се питат. Достатъчно им е някой да се грижи за тях, да ги дои, стриже и да ги държи в оградената кошара. Именно тази философия на стадото Ботев никога не приема. Човекът не е опитомено животно и не бива да забравя никога, че стои по- високо, че може и трябва да защитава свободата си. Точно това примирение предизвиква гнева и разочарованието на поета революционер. Той дава израз на тези чувства в стихотворения като „Странник“. Лирическият герой в него следва един отдавна установен ред в живота, без да се пита „добро ли, зло ли насреща иде“. Заради дългото отсъствие от родния дом той е пропуснал важни моменти в живота. Заради гурбетчийството си е платил висока цена- спечелил е пари, но е изгубил нещо много по- ценно- любовта, близостта до старите си родители, топлината на родния дом. Ето защо равносметката е тъжна- колкото и да бърза да се завърне към дома, вече е твърде късно. Авторът използва ироничния тон, за да покаже безсмислието на това закъсняло завръщане. То ще донесе само болка и разочарование от нетрайното човешко щастие. Любовта е отминала, любимата не го е дочакала, готова е да се омъжи за друг: „Други зема тази, що си нявга любил…“. Вместо радост тук хорото носи мъка, тъжно е да гледаш чуждото щастие след измяната в любовта. Изразът „Няма нищо“ не показва утеха, а подчертава отново с ирония колко е безсмислено това, което се случва пред очите на странника. Наистина, какво може да промени той, когато е пропуснал времето да бъде с любимата си и да съгради бъдеще с нея. Може само да се примири: „но и за теб моми има,/ бога не си с камъни бил“.
Срещата на завърналия се син с майката винаги е била много трогателна. Сълзите на старата жена обаче не са само от радост, че е дочакала да посрещне син от чужбина. Следва още един тежък удар от това, което ще чуе странникът: „Турци тейка ти убиха, / братята ти и двоица / полежаха, па изгниха, /отровени във темница“. Мъката на майката сякаш изтрива кратката радост от срещата с единствения жив син. Така към болката „първо либе че сгодили“ се прибавя още по- силна болка от смъртта на най- близките хора. Горчивата ирония на автора не означава принизяване или омаловажаване на трагичното в съдбата на странника. Тя е свързана с една прагматична житейска философия- да оцеляваш, без да има значение на каква цена. Така примирението се оказва единственият начин да продължиш живота напред по обичайния, по общоприетия начин, независимо колко мъка и болка са ти причинили или колко голямо унижение трябва да преглътнеш: „Но то нищо! Ти да си жив, /баща скоро ще да бъдеш,- / бог е добър и милостив,/ и ти трябва род да въдиш“. Ботев използва думата „въдиш“, за да покаже именно принизяването на човека само до биологичната му функция, а всичко, свързано с чувствата и достойнството му остава без особено значение.
Наистина има причина за сълзи в очите на този, който се е върнал от гурбет, защото е загубил много повече, отколкото е спечелил, но според прагматичната житейска философия по- важно е да има с какво да се препитаваш, отколкото какво изживяваш в душата си: „За жени е плачът даден,/ за жени, за сиромаси:/ ти не си ни гол, ни гладен“. Тази житейска философия „мъдро“ препоръчва да забрави каквото е било, да не му отдава голямо значение. Така човекът просто изтрива лошите спомени и ги погребва дълбоко вътре в себе си: „Речи тамо: „Бог да прости“,/ …пък бъди, какъвто си бил!“ Това е една удобна рецепта за живот, който продължава сякаш нищо не се е случило. Странникът ще направи това, което се очаква от него според неписаната традиция на еснафското битие: „ Земи жена хубавица,/ или грозна със имот;/ народи рояк дечица…“ Продължението на рода се предпоставя като най- важно, но какъв живот ще имат децата на такъв човек? Вероятно и те ще бъдат като бащата- без собствено достойнство, примирени, ще привикнат към униженията в името на оцеляването. Именно тази нагласа за живот отрича Христо Ботев:
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
Поетът дава израз на своя гняв от заблудите в ума на хората, които приемат подобна представа за „добър живот“. В думите му се съдържа и болката от принизената човешка същност, която изравнява човека с животните и така той изгубва себе си като най- висше създание на природата, А това е не само тъжно, но и недопустимо, и неприемливо. Стихотворението „Странник“ показва силата на Ботевата сатира, характерна особено за неговата публицистика, която е насочена безкомпромисно към изобличаване на онези негативни черти в народопсихологията, които определено пречат за развитието на един народ по пътя му към свободата и достойния човешки живот.