***
Животът си отива така –
крачка след крачка,
сълза след сълза.
Чувствам душата ми
от нишки оплетена.
И болката ме стяга
с гривна – вечни грешки.
Искам да заплача
ей така, човешки.
Може би е слабост,
като камък тежка.
В люлякова стая,
в огледало отразена,
моята зеница
трепка уморена.
Искам да въздъхна,
та пак да поема
по онази пътека,
която на заем вземам.
РАЗМИСЪЛ
Добро и зло са сплетени в живота,
скръб и радост живеят заедно
като в монета с две страни.
Помислил ли си някога защо
и как са сплетени в едно
и радост, и печал,
въздишка и усмивка?
Тръгни през делника ни,
поискай да се вгледаш
в човешките съдби.
опитай се отблизо
да ги разбереш.
И ще почувстваш
как тече през тях
като река пенлива
онази странна смес
от чувства,
така различно вплетена
от всеки
в сърцето, в погледа, в годините.
Човешкият живот е радост
ако добра следа оставя.
Но човешкият живот е мъка
щом изпепелен догаря.
Затуй тръгни през празника ни.
Поискай да усетиш веселбата.
Като мед и вино се разлива тя.
И стопля.
Но не е безкрайна.
Ще усетиш как скръбта я спира.
Защото вечно има
и недовършени неща,
и непознати измерения.
А човекът иска всичко
да знае и да може.
И може – знам това.
РЕКВИЕМ
Дните си отиват
безвръзватно,
подгонени от есенния вятър
като актьори в стар театър,
нестоплени от слънце
златно.
От утринния розов зрак
остават ни единствено
следите
и негата, в потаен миг
изпита
в трепетно вечерен мрак.
След нас разгорени
пространства
и падащи мъртви звезди
чертаят лика ни
тъй странно,
сякаш предчувстват беди.
ОТРИЦАНИЕ
Не се ли ражда
думата в мълчание,
а тъмнината след сияние?
Не си ли казахме
здравей след сбогом?
И не запомнихме ли
непощадната невяра?
В преобърнатия свят
други ли сме с теб?
А не знаеш ли ти,
съднико,
че нечистата вода
назад към извора
не се завръща никога?
ДОКОСВАНЕ ДО ЗАЛЕЗА
Запомних залеза
с цвят на праскова
с докосване ласкаво
на земната гръд
и слънчевите пръсти..
И пак за кой ли път
в сенките гъсти
златната обкова
слънцето съблича.
Утре ще е нова –
роса ще я обкичи.
МЕЛНИК
Тук вятърът не тича –
дъхът е притаил
и с клонки се окичва
от свеж дафинов лист.
Тук времето е спряло
в пресъхнала река
и слънцето е бяло –
усещам го така.
Тук къщите белеят
със странна светлина,
искри от жар люлеят
болярските вина.
А споменът, обречен
с времето да скита,
остава спътник вечен
с обич, тук открита.
Дъх на нар и смокини
в теб, Мелник, е стаен
с лъх зелен и ефирен
във въздух упоен
ЦВЯТ ОТ УТРОТО
В цветните чашки
искрят
предутрин
перли от сълзи.
Небесния лазур
целуват
с наслада
цветните звезди.
В слънчевите ласки
в унес
се топят
прозрачните сърца.
Сред уханните цветя
с трепет
се разливат,
благославяйки деня.
ИМПРЕСИЯ
Всеопрощаващо зеленият цвят на дървото
ми носи покой, светлина,
долетели сякаш на птица върху крилото
от оная далечна, само моя планина.
Връщам се винаги там, където деня
съм запомнила светъл,
в сияние топло, както това е в съня,
дошъл късно във здрача летен.
Още нося със себе си багрите неповторими,
претопения цвят на небето,
сияещ в цветя и вода, в красотата всезрима.
Тържествено зеленият цвят в звук, в светлина
долита, знам с вятъра, който повя
от оная далечна само моя планина.
ОБЛАЧЕН РИСУНЪК
Облаци, рисунки по небето,
сияние от въздух и вода,
обливайте със светлина
пътища и мисли за деня.
Знам, по вас гадаят времето
и бъдещите му капризи.
Облаци игриви, шеметно
понесли белите си ризи.
Облаци, слънчеви завеси
над син, прозрачен небосвод,
дантели сякаш че провесени
над загадъчен, незнаен вход.
Облаци, дворци на зимата,
покой на снежната кралица,
покрита с белота незрима
във свойта ледна колесница.
Облаци, рисунки по небето.
***
Това небе, тъй ниско,
с колене, присвити над земята,
това небе, което стиска
дъжда и светлината
и в колене, коси и шепи
разтваря стари рани
и носи усета за самота –
това небе, надвиснало отгоре,
ще предизвикам в себе си,
ще закрещя с ненавист
към този стъклен похлупак,
затворил в себе си лъчите,
топлина и бяла радост.
И той ще се пропука,
протегнал длани
дълга да върне
към всевечната Земя –
отнетата оттам вода.
ПРЕЧИСТВАНЕ
Ситен прозрачен дъжд
ме окъпа
и сякаш пречисти.
Усетих как в мен
онемя
някаква светла забрава.
В тихи прегръдки
унесе ме
вятър в зелена дъбрава.
С песни на птици
угаси
жажда за чиста вода.
За изворна шепа вода
жадувах
след тъмни горчилки.
И ето – пречистена
връщам се
отново към себе си.
ВЕЧНИЯТ
Животът е като
стар, прочут театър.
Дните – преоблечени артисти –
един след друг
се появяват.
Тъжат или се присмиват.
В роли с Времето се сливат.
А ние, хората,
сменяме декорите.
Животът тук е
автор, сценарист
и режисьор.
Той е вечният –
ние идваме
и си отиваме.
СЪНЯТ НА НЕБОСВОДА
Небесният свод
откъсна
узрелия плод.
Скри го
в морската вода
и заспа.
В златна пендата
прегаря
водната шир.
Въздъхна
заспалият свод.
Посипа
от лунния прах.
Унесе
и целият свят.
Само Слънцето
пътува
по Млечния път.
Ще грейне
утре в зора.
До утре, небе!
До утре, земя!
ОБРАЗИ
Образи в мене вплетени,
от годините сбирани,
претопени в сърцето,
в паметта осветени…
Образи, образи ясни
и разлети от времето,
защо ли човекът ви сбира
и помни с годините,
носи ви себе си
неразлъчно и вечно.
Съдници мои,
образи ясни,
не търсете в мене виновната,
имам вина – не споря –
но нека тя не обори
опората ми в доброто.
ЗНАК ОТ СВЕТЛИНАТА
Една сълза застинала
в очите ми понякога
учудено блести
като плаха изповед
за човешката ми слабост.
Трябва ли да я прикрия,
щом така извира
неочаквано безсилна?
В нея ли намирам
утешение за ключ
към притаена нежност?
И не е ли смешно
в този свят
с надмогващ разум
в нежности да се разливам?
Една сълза учудена
в мен трепти, не спира,
сякаш е светлинен знак
сърцето ми да не изстива.
СТАРИТЕ КЪЩИ
Старите къщи
пазят спомени.
Пазят още уюта
на старите българки
с изкусни дантели,
с пъстрите тъкани,
с губери слънчеви
сърцата втъкали
на сръчните майсторки.
В багрите им грее
усета към красота,
сладостта на хляба,
топлината на дома.
В багрите им грее
бялата ни чистота,
алената обич
с тишина зелена
под асмата в двора.
И слънчевото жълто,
което в нас остава.
МОЛИТВА
Отвори сърцата ни за света, Господи,
защото ние живеем в черупката си,
в която няма място за никой друг.
Умий очите ни, Господи,
с чиста предутринна роса,
чиста като сълза от окото ти,
протекла заради нас, грешните.
За да прогледнем за света, Господи,
света, който създаде заради нас.
В тъмнина живеем, Господи,
която сами отглеждаме
в пещерите на сърцето си,
със злоба я подхранваме
и със злъч я поливаме.
Не вярваме на никого, дори на себе си,
не защото сме неверници,
а защото сме слепи, Господи,
с очи незрящи и сковани сърца.
Пречисти ни, Господи, от нас самите,
извори на завист, алчност и дива омраза,
въздигнали глупостта за идол,
невежеството на душата – в порив.
***
Невероятна, странна въртележка
в неспирен бяг
отнася дните ми,
съня ми неспокоен
до бяло осветява.
За кратко премислям
думи и погледи,
усещам и раните
от мъртви стрели,
напоени със злоба,
в сърцето забити,
забравяни дълго.
Неспирна, тъжна въртележка,
на живота ли приличаш
или той на теб?
ПОЖЕЛАНИЕ
Не искам да бъда
за теб само спомен.
Спомените идват понякога,
а аз искам да бъда
до теб всеки ден.
В теб да се влюбвам
всяка пролет отново.
На теб да откривам
любовта без слово.
В моите очи да виждаш
светлата жарава.
До мене да усещаш
топлината на дома.
В косите ми да вдъхваш
мириса на зрелостта.
Не, не искам да бъда
за теб само спомен.
***
Без теб съм сама
като забравена
дъждовна капка
от случаен дъжд.
Загубена из притоци
от други светове.
Ще чакам да замръзна
под бялата зора
на най-добрия сняг.
И може би тогава
ти ще ме откриеш
сред всички снежни перли
в кристална ледина.
Защото аз съм
прикътана жарава
от летен звездопад.
СВЕТЛА МАГИЯ
Искам да те скрия от света,
да те имам само аз!
Ще ми трябва
звезден прах;
нощен вятър
от притихнал час;
шепота на
млади птици;
нежността на
летните треви;
светло огледало
в твоите очи.
Да те имам само аз.
Да те скрия от света.
***
Не остарявай,
моля те,
не остарявай.
Запази дълбоко в теб
трепета на
езерна вода;
искра на
изумруден огън
от младите листа;
лъх омая
в горски цвят.
Не остарявай,
моля те,
не остарявай!
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Ето, пак се смея!
А нима да плача –
с очи ли да излея
тайната на здрача?
Вярвам, че потрепва
в теб дълбока струна,
раната ти сепва
тоя смях безлунен.
Не, не ми прощавай
дързостта ми боса.
Искам все такава
дързост в мен да нося.
ВОДА ЗА СУШАТА
За мене ти си
изстрадан светъл дар,
мил и неочакван.
Дошъл на сушата в разгара,
когато изворите са засипани
с отломъци от земетръси.
Към мен ли беше тръгнал
или случайност те доведе?
По-добре е да не питам.
Важното е, че си тук.
А в мене още има
много изворна вода.
НЕ ИДВАЙ ПОВЕЧЕ ТАКА
Ти вече идваш все по-друг,
все по-чужд и защитен,
всъщност странно беззащитен.
Гледаш ме с премислен смях,
търсиш старите ми рани.
Иска ти се да гориш
даже пепел разпиляна.
Забрави за пролетта –
нямаш длан да я докоснеш.
Виж, и мъртвите листа
те проклинат нощем още.
Не идвай повече така!