РЕКАТА НА ЖИВОТА
Люлякова светлина
Животът си отива така –
крачка след крачка,
сълза след сълза.
Чувствам душата ми
от нишки оплетена.
И болката ме стяга
с гривна – вечни грешки.
Искам да заплача
ей така, човешки.
Може би е слабост,
като камък тежка…
В люлякова стая,
в огледало отразена,
моята зеница
трепка уморена.
Искам да въздъхна,
та пак да поема
по онази пътека,
която на заем вземам.
Светът в драматичен етюд
Светът прилича на гора
с птици и гнезда
със залез и зора.
Сам живота пресъздава,
в пролет и есен
се пресътворява.
Более за всяко дърво,
за всяка трева,
макар да изглежда
тъй млада, безгрижна гора.
Минават оттук
сезони и хора,
тъжат, смеят се и спорят.
Срещат заблуди,
изгарят в самота
в дебрите на тази гора.
Търсят истини
с отразени лица
в млади извори и слънца
Все пак светът
прилича на гора.
НЕ- примиреност
Да живееш примирено
между искам и не мога
в сън, прояден от тревога,
в дни, заспали уморено
Да живееш примирено
в ранно днес и късно утре,
с рисковете, вечно трудни
и с достойнство уязвено
Да живееш примирено,
без да вкусиш от живота,
полетът ще е Голгота
в битието подредено
Но ако запалиш огън
изпод скрежа на душата,
като пътя на водата
пак ще бъдеш непокорен.
Размисъл
Добро и зло са сплетени в живота,
скръб и радост живеят заедно
като в монета с две страни.
Помислил ли си някога защо
и как са сплетени в едно
и радост, и печал,
въздишка и усмивка?
Тръгни през делника ни,
поискай да се вгледаш
в човешките съдби.
опитай се отблизо
да ги разбереш.
И ще почувстваш
как тече през тях
като река пенлива
онази странна смес
от чувства,
така различно вплетена
от всеки в сърцето,
в погледа, в годините.
Човешкият живот е радост
ако добра следа оставя.
Но човешкият живот е мъка
щом изпепелен догаря.
Затуй тръгни през празника ни.
Поискай да усетиш радостта.
Като мед и вино се разлива тя.
И стопля.
Но не е безкрайна.
Ще усетиш как скръбта я спира.
Защото вечно има
и недовършени неща,
и непознати измерения.
А човекът иска всичко
да знае и да може.
И може – знам това!
Реката на живота
Между приливи и отливи
тече реката на нашия ден.
С водовъртежа на вечната болка
водата се носи неясно къде.
Само в съня си достигаме залив,
нежно обливан в сребристи вълни.
В сърцето избликва радостна тръпка
в миг краткотраен на любовна омая.
Внезапно изтичат водопади от чувства,
родени в звука на могъща стихия.
След тях се разливат тихите устия
пак скрито понесли неспокойни води.
към безбрежно дълбокото бурно море.
А то безотказно, в загадъчен ритъм,
с мистична прегръдка от ефирни вълни,
все ни притегля отново да ни плени.
Вечният
Животът е като
стар, прочут театър.
Дните – преоблечени артисти –
един след друг
се появяват.
Тъжат или се присмиват.
В роля с Времето се сливат.
А ние, хората,
сменяме декорите.
Животът тук е
автор, сценарист
и режисьор.
Той е вечният –
ние идваме
и си отиваме.
Светлини и сенки
Светлини и сенки
разпростират крила
в устрем към победа
на безмерна цена.
Разпределят роли –
играчи на билярд
в неспирен карамбол
за пространство земя.
След слънце и облак
съперничат вечно,
изтеглили жребий
на безкрайна вражда.
Диаболично
През пръстите ми времето изтича
като в забравен пясъчен часовник.
А в него с дяволски очи наднича
с тъга и смях животът ми виновник.
Антиобреченост
Покълнваме с пролетта
като зърна незрими
в безумно реален свят
върху малка частица земя,
скъпоценни, но уязвими.
А могъщите птици
с тежки и хищни крила
в мрак обсебват небето
под печата на своята власт.
Нарцистично си вярват,
че даже са божества,
а ние – житото за
жертвоприношение.
Явно виното от кръвта ни
те жадно искат за себе си.
Но пък дали Земята ни
кротко ще се примири
да бъде само жертвеник
в безмилостни тъмни игри?!
Полет
Непрестанно се търсим –
както птиците над нас,
една към друга полетели
в люлката на вятъра.
Небесната безкрайност
с незрими висоти и бездни
в космичен вечен ритъм
ни направлява и увлича.
Молещи простираме криле,
разтваряме сърцата в рани
и тръпнем чудото да стане,
чудото от вечността ни.
Но то е сляпо и безмълвно
и чака знак от нас самите,
забравили да се докоснем,
забравили да се погледнем.
От вечния забързан полет
с опасни спускания в бездни,
с устрем в шеметни висоти,
крилете ни не се отпускат.
Сълзи очите наслояват
от срещите с въздушни струи.
Кръвта прегаря твърде скоро
в сърцето, ожарено в огън.
Да спрем – защо е този полет,
не е ли празен и безсмислен?
В нас отнема съкровеното,
без знак, че ще го върне някога.
Тогава, нека да останем
на Земята.
Тя е мъдра, вечна.
Единствена Земята знае,
че всеки полет е витален
опит само да се опознаем.
Есенен аквариум
Валят листа.
Сама унесено седя
под свод от нежни клони.
Сякаш музика звучи
някъде до мен встрани
през бледи есенни лъчи.
Обсипват ме листа, листа,
галят земната кора
сред живи есенни цветя.
Листа трептят като крила
на отлитащите птици
и галят моята коса.
Господи, нима
не живеем в жива красота,
упоени с вечност от мига?
Кладенецът вечен
Задаваш ми въпроси
и мислиш, че съм боса
Опитваш се отново
да ме оплетеш
Нима не виждаш ясно
света във мен, че нося,
а ти не можеш никак
да го разчетеш
Една тревожна мисъл
потъва сякаш в тиня-
как може да откриеш
ярка светлина!?
Отчаян си оставил
сърцето да изстине,
а искаш да достигнеш
своята звезда
Защо ли вечно търсиш
в безплодната пустиня !?
Не чувстваш ли в душата
изворна вода?
От кладенеца вечен
налей вода да пиеш,
че времето изтече
в утрешна река
П Р О З Р Е Н И Я
Стъпки
Стъпките водят човека,
мрежа от стъпки
върху земната гръд.
Стъпките раждат човека,
стъпка след стъпка
по житейския път.
Стъпки към ада и рая,
множество стъпки,
стъпала в безкрая.
Пречистване
Ситен прозрачен дъжд
ме окъпа
и сякаш пречисти.
Усетих как в мен
онемя
някаква светла забрава.
В тихи прегръдки
унесе ме
вятър в зелена дъбрава.
С песни на птици
угаси
жажда за чиста вода.
За изворна шепа вода
жадувах
след тъмни горчилки.
И ето – пречистена
се връщам
отново към себе си.
Лиричен апел
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
Макар че си вече обречен
пред олтара на своята глупост
и плащаш дан на нечестиви пророци,
възхваляващи твоята лудост.
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
В делата си отиваш твърде далече,
а душата си залагаш скъпо,
за да станеш цар на царете,
дори когато не признаваш чудо.
Не се самосъжалявай, човече,
не се самосъжалявай!
Времето ти в света отдавна изтече,
остана да се покаеш в храма,
който сам носиш потайно в сърцето
като светеща звезда и рана.
Енигма
Жадно се вглеждам в света
хората да разбера –
тъмните им помисли
и светлите стремежи,
от верните посоки
до грешните кроежи.
Вглеждам се жадно в света
с невидими импулси
в енигмата да вникна
всред потънали мечти
и огнени копнежи
към бреговете вечни
и ветровете свежи.
Жадно се вглеждам в света
над тъмната повърхност
истини да осветя.
Преосмисляне
Твърде дълго наказвахме душите си
с една мисъл и с една формула – мяра.
Теглехме бавно една композиция
от празни вагони за ничия гара.
Чакахме мълком птицата Феникс
пепелта да разрови и да политне,
защото ние бяхме заровени в пепел
и душите ни бавно умираха в нея.
Отглас
Плаче жената –
самотна и наранена.
Излива мъката си,
завладяна от мрака
на житейската сцена.
Като река залива всичко
и го отнася явно
към врящия казан
в дълбините на ада.
Може би (а дали)
всички сме грешни?
Но няма ли у нас поне
една искрица ангелско
за миг да ни възпре?
Няма ли за нас небе?
И обречени ли сме
да отпиваме от мъката,
която вечно ни зове,
от всеки ъгъл дебне
лукаво да ни оплете
с безумния си възел ?
Може би в дълбини
иска да ни принизи,
паднали на колене,
но не да молим Бога,
а да пълзим безпомощни
като червеи дъждовни
по пътеки от сълзи,
а вътре в нас дълбоко
всичко адски да горчи.
Всъщност защо не –
нека си плаче жената,
но с чисти очи,
без пръски от злъч,
без тази явна зараза,
която коварно разяжда
крехките ни човешки души.
Това небе
Това небе, тъй ниско,
с колене, присвити над земята,
това небе, което стиска
дъжда и светлината
и в колене, коси и шепи
разтваря стари рани
и носи усета за самота –
това небе, надвиснало отгоре,
ще предизвикам в себе си,
ще закрещя с ненавист
към този стъклен похлупак,
затворил в себе си лъчите,
топлина и бяла радост.
И той ще се пропука,
протегнал длани
дълга да върне
към всевечната Земя –
отнетата оттам вода.
Стена
Стена между хората,
обгорена
в пещта на завистта,
обляна
с плача на безсилието,
укрепена
с горчилката на съмнението.
Стена между хората,
Вавилонска кула
на недоверие,
Берлинска стена
на омразата.
Паметник от пепел
на изгорени илюзии.
Стена между хората
с отворена врата
към кръговете на ада.
Прозрение
Усещам как някой се опитва
да улови душата ми
в сребристи тънки пипала;
да я притегли с фалшива нежност
в небе с безплътни сиви мрежи.
Там няма полет, няма кълн,
там е бездуховен унес.
Не мога да политна там,
не вярвам, че душата ми го иска.
Защо ми е това небе – покров,
единствено да ме притиска?
Там няма озарение, светлик,
там има само предписания
на чужда воля, чужда страст,
тъмен гняв и отчаяние.
Не търся мост с това небе –
то не е моето пространство,
душата ми стреми се всеки ден
към истинско небе – безкрайност.
Доброта
Може би за доброто,
което правя,
няма да доживея
признание.
Само че аз
така съм скроена –
от някаква светла
материя.
И в мен живеят ангели,
изпратени тук
на Земята
на изпитание.
Но дори и децата
не вярваха
на крилата.
После решиха,
че щом те ги нямат,
значи не съществуват.
Оттогава събирам
сълзите,
както мидата перлите.
Оттогава крия
крилата
и само нощем
с тях политам.
Но не мога да скрия
добротата,
защото само не нея разчитам.
Притча
Някой ден градинарят разбира,
че може би трябва отпреди
под дървото да лежи секира,
стволът му да стане на греди,
когато плод вече не събира
Риторично
Един ден без суета
дали ще промени света?!
„Дървена” философия
Дървени философи…
Толкова твърдо убедени,
че единствено те
знаят накъде
и как се движи светът
А той вероятно ги гледа
от отсрещния тротоар
с философска насмешка
и дори без капчица жал.
Определено напомня,
че всичко е страници
от един отдавна изчетен буквар
Проблясъци
Триптих В памет на Федя Яков
***
Морето твърде бързо поглъща сълзите,
и оставя пясъка странно солен.
Така солена е скръбта в очите,
когато скъп човек е вече тлен.
***
„Вие сте солта на земята”-
така някога казва Христос.
А това значи- най-скъпоценното
в земния свят.
Тези думи са истина свята
само за тези, чийто дух е
неземно богат.
***
„Корените нямат сянка”-
те са част от вечността.
Пазят си в сърцето гранки,
да израснат от пръстта.
ЧОВЕКЪТ НА МОДЕРНИТЕ ВРЕМЕНА
Човекът на модерните времена
В днешния програмиран свят
вече нищо не е както преди.
Никой не вярва в странни мечти,
няма дори романтични следи.
Но душата все още жадува
полет в неизследвани небеса.
Все още нощем тъгува
за несбъднати в миг чудеса.
Все още технологичните хора
търсят детелини с четири листа.
Вървят без компас и говорят
за далечна непозната земя.
Вярват в случайния жребий,
изтеглен от някой наслуки.
Вярват, че късмет е потребен
и тайни думи, за ключ към сполука.
Носят скрито дори амулети,
вярват в заклинания древни.
Молят се, пътувайки в самолета,
убедени, че това е потребност.
Мислещи, търсещи хомо сапиенс,
хора на модерните времена,
вярвайте в желания хепиенд,
дори, че я има онази страна,
в която мечтите са възможни
и че тя е истинският земен рай
и всичко тъжно и тревожно
отлита там в небе без граници, без край.
Двойствена съдба
Всяка монета има две различни страни.
И луната с едната страна свети,
а с другата спи.
Човекът също се разделя на две –
в едната половина е светъл,
а в другата – с тъмно лице.
Подвластен донякъде на тъмните сили,
той се бори в себе си да ги спре,
преди огъня в душата му да са угасили.
Защото знае какво всъщност искат те –
от другата страна на светлината.
Те искат главата си надолу да сведе,
да я посипе с пепел от мостове изгорени.
Искат да върви така, както през пустиня.
Да има само тръни за венец,
главата да кърви, да спре сърцето,
завинаги да бъде без живец.
Искат да превърнат в спомен
мечтите и човешките му пориви.
Да обърнат времето назад
като в пясъчен часовник.
Но човекът пак ще устои,
душата си на крепост
сам ще преобърне.
Ще потопи сърцето си
в море от явна светлина,
за да пречисти сетивата си.
Така ще се освободи
от сянката на тъмната страна –
през протока на Времето
и звездната врата, отворена
за всяка земно страдаща душа.
Думите, без които не можем
Полека, но явно
забравяме думите,
с които общуваме.
Дори не ги чуваме,
когато говорят,
когато ни шепнат,
когато крещят или стенат.
Думите, без които не можем,
бавно ги превръщаме в спомен.
Homo balkanicus
Хомо балканикус –
често непонятен
за света и за себе си.
Феномен на един полуостров,
загадъчен още от древността.
Все още за другия свят
полудив и полумогъщ.
Между бога и дявола,
но сякаш даже по-въздесъщ.
Разпънат на кръст
от съдбата немилостна,
но вечен и жив
върху земната пръст.
На свят собствен начало
от яйце до вселена,
с младо слънце изгряло
на балканската сцена.
Хомо балканикус –
странна биоенигма,
непредвидима загадка,
без мост съграден
към чуждите светове.
Хомо балканикус –
като в стара пословица
за една мистична съдба.
Без отговор
Светът е застинал
с ограбена душа.
И тъмно, и тъжно е,
може би затова.
С какво да живеем
всеблаги Създателю?
Дали да се върнем пак
назад към природата,
първична и дива,
в опит да я възкресим?
И дали тя все още е жива?
Късно е вече, нали?
Превърнахме в пустош
всичко около нас,
дори самите себе си,
с безумните си идеи,
единствено, за да възвисим
само своето собствено Его.
Въпроси
Живеем като обречени –
едно цяло поколение –
и дните ни са вречени
на вечното движение.
Не забравяме, че не искаме
злото в делата си,
а знаем ли как да раздаваме
радости в правотата си?
И как ли се случва така,
че често то, злото –
попада (добре заучено)
до имената на доброто?
Има ли смисъл все пак
да вярваме в своето право,
ако допускаме мрак,
вършейки нещо за слава?
Отвъд храма
Отчаяние и празнота –
болезнена самота.
Кой от нас не греши?
Господи, ти знаеш ли?
От лъжа до заблуда
от скука към мрак.
Има ли път напред
или само назад?
Господи, ти знаеш ли?
От гадна реалност
към кратка илюзия.
Вече даже не знам
дали съм бил АЗ…
Господи, ти знаеш, нали?
Господи, аз ли съм бил?
Вече не ме и боли…
Не знам жив ли съм.
Или…
Господи, моля те, не плачи!
Отрицание
Не се ли ражда
думата в мълчание,
а тъмнината след сияние?
Не си ли казахме
здравей след сбогом?
И не запомнихме ли
непощадната невяра?
В преобърнатия свят
други ли сме с теб?
А не знаеш ли ти,
съднико,
че нечистата вода
назад към извора
не се завръща никога?
Солено
Някак солено ухае брегът
Прозира водата и в нея блестят
сребристите рокли на рибите
Хора и птици нехайно вървят
И хищно се вглеждат от кея
( какво ли пък толкова виждат те)
Пясъчна маса за тях е светът
И не усещат как без смисъл рушат
Крехката твърдост на мидите
Смокинов лист
Каква ли истина прикриваш
с лек смокинов лист?
Лицемерно голотата
пак ти се надсмива,
гладна и безсрамна,
уловена в мрежа от лъжи
Като вятъра
Идваш като вятъра
Безцеремонно нагъл
И отминаваш в другата посока
О, забравил си си шлифера?!
Какво?! И как така?
Няма шлифер вятърът
Шега?! Нима?!
Може пък да има-
От облаци, листа и птици
( дали обаче ти ги виждаш)-
Неразумни шумни бели птици
По джобовете ти гнездят,
Без дори да подозираш
Летят по тъмно, за да светят
Прибират се, когато съмне
Щастливи са от своя полет
А ти, къде летиш ти, самохвалецо?
Имаш ли си път в небето
И собствен дом върху Земята?
Може би прелиташ
Като чуждо тяло
През облаци и земен пясък
Чуй ме! Спри и целуни Земята!
Поискай прошка- може пък да я приеме
Вдигни ръце към светлината,
За да те пречисти, ако не е късно
За да не бъдеш само нагъл вятър,
Безцеремонен и бездомен,
Защото няма кой да те обикне
Моята България
Живее в песни и предания
моята България
и в нея са прекрасни
всички земни очертания
Не може всъщност да е малка
моята родина.
Така говорят тези,
които слепи са и жалки.
Не вярвам, че е незначима
моята родина.
За мене тя е всичко,
което на Земята имам
Не бих я никога предала
моята България-
за мене е безценна-
дома си в нея съм създала
.
Аз вярвам –свята е пръстта
на родната земя,
защото тя е вечна –
началото и краят на света.
Молитва за надежда
Искам с ръце
да прегърна
Небето
и Земята,
която стене
ранена под мен.
Няма време,
което да върне
морето
там, откъдето
преля
в оня злокобен ден.
И няма сила, която
да върне детето –
без кукла и бряг –
в дома разрушен.
Вдигам ръце
да помоля
Небето
да прости на Земята
този стон на недрата,
който погуби
живот скъпоценен
под напора безумен
на водата.
Няма думи, с които
утеха да дам.
Само пламък
в сърцето –
стаена надежда –
нов бряг и дом
да разцъфнат там.
Рецепта
Ти навярно търсиш
рецепта за живот,
както вечно търсят
безценния кивот
А знаеш ли дали
рецепта точна има?
Може би пък някой
данък глупост взима?
Човешката наивност
е като сладък грях.
Може да си вярваш,
но предизвикваш смях.
Оферта
В трезора на душата
всъщност няма вече нищо
Защо ли я заключваш
с парола или с таен код?
Това ли значи личност-
без чувства, избор и мечти?
За нея няма вечност
и недостигнати звезди
Не трепва нежна струна,
неразрешени са сълзи.
Сякаш е нощ безлунна,
не трябва нищо да личи
В теб реално упоена
заспива днес душата ти.
Офертата е ясна-
в живота всичко е пари.
В трезора няма място
и ключ за други ценности.
Всъщност, знаеш ли цената
на кратките ни земни дни?
ЦВЯТ ОТ УТРОТО
Докосване до залеза
Запомних залеза
с цвят на праскова
с докосване ласкаво
на земната гръд
и слънчевите пръсти..
И пак за кой ли път
в сенките гъсти
златната обкова
слънцето съблича.
Утре ще е нова –
роса ще я обкичи.
Мелник
Тук вятърът не тича –
дъхът е притаил
и с клонки се окичва
от свеж дафинов лист.
Тук времето е спряло
в пресъхнала река
и слънцето е бяло –
усещам го така.
Тук къщите белеят
със странна светлина,
искри от жар люлеят
болярските вина.
А споменът, обречен
с времето да скита,
остава спътник вечен
с обич, тук открита.
Дъх на нар и смокини
в теб, Мелник, е стаен
с лъх зелен и ефирен
във въздух упоен
Цвят от утрото
В цветните чашки
искрят
предутрин
перли от сълзи.
Небесния лазур
целуват
с наслада
цветните звезди.
В слънчевите ласки
в унес
се топят
прозрачните сърца.
Сред уханните цветя
с трепет
се разливат,
благославяйки деня.
Сънят на небосвода
Небесният свод
откъсна
узрелия плод.
Скри го
в морската вода
и заспа.
В златна пендара
прегаря
водната шир.
Въздъхна
заспалият свод.
Посипа
от лунния прах.
Унесе
и целият свят.
Само Слънцето
пътува
по Млечния път.
Ще грейне
утре в зора.
До утре, небе!
До утре, земя!
Прозрачна лятна нощ
Прозрачна лятна нощ
с було от звезди
с дихание божествено
в невидими следи.
Прозрачна лятна нощ
с ухаещи коси,
с приспивен нежен лъх
в листата на брези.
Прозрачна лятна нощ
с космичен таен зов,
с божествена ръка
в ефирен благослов.
Есенни дървета
Есенни дървета,
дръзко оцветени
като тийнейджърски коси,
огрени пестеливо
от бледи слънчеви лъчи.
С кичури от листа,
потрепващи от вятъра
на есенните дни.
Есенни дървета,
изрисувани грижливо
без палитра, без бои
като част от земния пейзаж.
С предизвикателна украса
като древен воин страж.
Зелено в пазвите си скрили,
назаем взели слънчев цвят,
от огъня искри прикриват.
И загадъчно мълчат.
ИМПРЕСИЯ в бяло
Къщите танцуват из мъглата,
хората са бледи силуети,
светлосенки се движат зад стъклата,
разместващи се в странни пируети.
Млечнобяла небесна наметка
сътвори свой иреален пейзаж.
Превърнала света в призрачна гледка,
завладя отново земния етаж.
Екоапокалипсис
Изсъхнало дърво,
вейки пак простираш
като тъжни длани.
Знаеш, че умираш
без човешка милост
върху пръст ронлива.
Тихо пак ми шепнеш
с обгорели клони,
косите ми оплиташ
в незабравен спомен.
В сухата градина
сякаш пресъздаваш
сцена в земна драма
Образът ти молещ
с белези и рани
присъда е над нас.
Летен мирис на трева
Летен мирис на трева,
лудо избуяла,
спомням си едва сега
как бе разцъфтяла.
С цветните венци в едно
себе си е сляла
под слънчевото колело
пак зелено – бяла.
Водата езерна следи
с крехки тръпнещи стъбла
и в кристалните води
оглежда хиляди лица.
Летен мирис на трева
лудо избуяла,
в слънчевата светлина
с дързост е преляла.
Безграничност
Звездното небе,
засияло
в тъмния ефир,
бавно се спуска над нас.
Човекът чете
замечтано
предсказания смътни
върху този необятен атлас.
Като истина разгадана
той все търси избрана звезда
със своя непонятен компас
в една безграничност,
изчислена в светлинни числа.
Аква дива
(божествена вода)
Когато Бог подреди Земята,
той на хората дари
плодовете, слънцето, водата.
Мъдро им предрече
до изворите да живеят,
за да имат вечна сила.
Реките да почитат,
та животът да не спира.
Океана да обичат –
той с небето си прилича.
Докато водата имат,
злото все ще се оттича.
По дъгата към небето
с помисли да се издигат.
Слънчевите струи светли
във водата да преливат.
В плодовете жива сила
пак водата да налива.
Като дар божествен вечен
да почитат Аква дива.
Снежни ескизи
Бели птици с бели крила
над жадно тръпнеща земя.
Бели цветя с прозрачни листа
неусетно променят света.
*
Безкраен снежен аквариум,
от накити ефирни натежал
като изгубен булчински воал
над земята плавно разпилян
*
Снегът докосва и сърцата,
пренася леко сетивата
в непознати измерения
между небето и земята
*
Леки снежни ангелски крила
обгръщат нежно с бяла светлина,
пречистват сякаш грешната душа.
Нежни снежни пеперуди
в искряща мека белота,
долетели някъде от вечността.
Блуждаещи птици с мокри крила
между облак, вятър и земя,
изгубили пътя към своите гнезда.
Ласката на дъжда
По небесните улеи.
се стича дъждът.
В своя път към реката
водата нежно измива
гръдта на Земята.
Слях се с водата,
с прозрачния пръстен
ефирни сълзи.
Замая ме рязко
хладна милувка
с притегляща ласка.
Почувствах се странно
от ласката на водата,
почти в безтегловност –
в реалност, но непозната.
Вятърът
Този вечно неспокоен и неспирен вятър –
как прерови ловко пазвата на планината,
за да разгадае всички знаци по листата
и преобрази с любов лицата на цветята.
* * *
Реката ми напомни да заплача
с бледи, тихи, безсилни сълзи,
с усещане за болката и здрача,
който вътре в мен се напласти.
Слънце върху покрива
Върху покрива слънце лежи,
оттам сякаш света наблюдава,
оглежда се в безброй очи
и леко разсипва жарава
Някак лениво протяга лъчи,
гравира сенки върху стената,
отвисоко горе хитро мълчи
и бавно се промъква на запад
Виртуално
Дъждът до реката
почти не се чува,
тя така упорито шуми
А и всъщност това
дали го вълнува-
стича се плавно
в кристални сълзи.
Виртуално рисува
живописни следи
Докосва земята
и с нея се слива-
прозрачен, пречистващ
и…доказано жив
Златен блясък
Последните остатъци от злато
излива залезът върху земята.
За миг светът променя се, когато
обсебва златен блясък сетивата
Цветен кръговрат
Розов изгрев, златен залез-
денят изтича между тях,
разноцветен и загрижен,
и носи своя светъл грях
Без правила
Тъмносиво,
светлосиво,
бяла светлина
в обектива,
нарисуван
от тънка мъгла.
Женска дреха,
тайно шита,
с магична игла,
без правила,
така, на игра-
тъмна пола,
светла блуза
и бяла яка.
Прояснява,
няма шега,
и да не вярваш,
какво от това?!
Над реката
многоцветно
изгрява дъга.
АЗ СЪМ ТАКАВА- РАЗЛИЧНА
Знак от светлината
Една сълза застинала
в очите ми понякога
учудено блести
като плаха изповед
за човешката ми слабост.
Трябва ли да я прикрия,
щом така извира
неочаквано безсилна?
В нея ли намирам
утешение за ключ
към притаена нежност?
И не е ли смешно
в този свят
с надмогващ разум
в нежности да се разливам?
Една сълза учудена
в мен трепти неистово
сякаш е светлинен знак
сърцето ми да не изстива.
Пробуждане
Забравила ли бях, че аз съм птица?
Бях уловена в паяжината
на вечни всекидневни грижи
и моите копринени крила
коварно бяха насмолени с тях,
завързани за мачтата на кораба – дома.
Но вътре в мен грижливо пазех
меха скъпоценен с ветровете,
за да го отвържа при удобен случай.
Да отпътувам надалече
от тази лепнеща досада,
от мрежите на монотонния живот,
заплитащи пред мен преграда.
Политайки, ще съм отново птица,
свободна в своето небе.
И пак ще моля ярката зеница
на слънцето над мен да се простре.
Импресия
Всеопрощаващо зеленият цвят на дървото
ми носи покой, светлина,
долетели сякаш на птица върху крилото
от оная далечна, само моя планина.
Връщам се винаги там, където деня
съм запомнила светъл,
в сияние топло, както това е в съня,
дошъл късно във здрача летен.
Още нося със себе си багрите неповторими,
претопения цвят на небето,
сияещ в цветя и вода, в красотата всезрима.
Тържествено зеленият цвят в звук, в светлина
долита, знам с вятъра, който повя
от оная далечна само моя планина.
Различна
Аз съм такава- различна,
като реката, която
бавно, потайно изтича
от преспата сняг,
а надолу притичва
над всяка преграда
на речния бряг.
*
Аз съм такава- обичам,
когато други се крият,
по мене дъждът да се стича,
да мокри лицето, косата ми
и нежно да влива
живот в сетивата ми.
*
Аз съм такава-различна,
искам в светлинни потоци
небето над мен да се стича,
в ефирна палитра
лъчите да сплита,
с Първозданна Любов
в душата ми с да рисува,
за да чувствам, преобразена,
че наистина съществувам.
*
Аз съм такава- различна,
не се подчинявам безлично,
когато със злъч ми говорят,
когато умилкващо молят.
„Наивно” обаче бих дала опора
на онези- грешните, слаби,
но с вяра търсещи хора.
Музика
Музика ефирни ветрове
довяват с нежен аромат
в съня ми.
Музика – небесни звукове –
разлива жива благодат
в слуха ми.
Свободен, с нови светове
прелива моя малък свят
в духа ми.
Прероден, духът ми ме зове,
отминава грях, преопознат
в греха ми.
Музика, пречистила духа ми.
Макрокосмос
Разстила ритуално здрачът
мистичната си паяжина.
Като в тайнство бавно крача
под звездната врата да мина.
Пространството от хиляди планети,
същинска звездна диадема,
белязана от светещи комети,
магнетично погледа превзема.
Несъвършеното човешко тяло
нагоре с мисълта полита.
А в макрокосмоса по чудо оцеляло
все в земна пъпна връв се вплита.
Този малък свят
Боли ме в този малък страдащ свят
в плен на суета и пустота,
с рой позлатени сърчица,
белязани от самота.
В изворите му текат отрови,
в очите прегарят гняв и страх,
пътищата са окови,
а дланите ни – пълни с прах.
Боли ме в този малък, страдащ свят
с представи смъртни за рай и грях,
с остарели детски лица
и с пространство в безсмислен бяг.
Господи, ти пощади го от нас,
грешни, слаби и безнадеждни!
Подай ни милост, а не власт
и лъч от човешка нежност!
Непокорство
Мога да съм покорна
и пак непокорена
както в самодивска легенда.
Между два камъка
да е сърцето ми
и пак да не замре.
Между два извора
да са очите ми –
пак да не заплачат.
Между две планини
да са ръцете ми –
да не се прекършат.
В чудни нощни омайни
все покорство да пия,
непокорна да се събудя.
Люлката на живата самота
Отдавна не чувам музика
сред толкова шумове по света.
Сякаш съм попаднала в клиника,
оглушала от многото суета.
Явно някой друг пише нотите
на фалшивата доброта.
Някой друг свири мелодии,
разранени от тишина.
Режисира всички звукове
в рекламни клипове за нощта,
само че без звезди, без луна,
с изгаснали отдавна слънца.
Затова търся така отчаяно
люлката на живата самота.
* * *
Душата ми изсъхва бавно
като отрязан непотребен клон.
Не зная как загубих си усмивката,
когато се наведох за поклон.
Не вярвах, че не мога да се смея
там ниско, близо до земята.
А всъщност се оказа, че до нея
достойнството е нещо непознато.
Като камбана вятър ме люлее,
а ябълката на греха от злато
защо ли вече ниско долу зрее
и раят се премества все нататък.
Конете на времето
Как искам веднъж поне
да обяздя онези диви коне
на препускащото в устрем Време!
Юздите здраво да прихвана,
гривите им да сплета на възел!
Да го уловя за плъзгащото стреме,
да подредя веднъж поне
неразгадания му вечен пъзел!
Ако откриеш…
Ако откриеш света
вътре в себе си,
ще бъдеш ли неуязвим
за болки, страдания,
горчиви прозрения
за човека, твоя възлюбен събрат?
Ако откриеш света
вътре в себе си,
ще бъдеш ли по-защитен
от заблуди, коварства,
от скрити предателства,
породени от “вярно” приятелство?
Ако откриеш света
вътре в себе си,
не го осъждай с явен гняв
като древен философ
върху свой пиедестал –
приеми го както сам си го създал.
Молитва
Отвори сърцата ни за света, Господи,
защото ние живеем в черупката си,
в която няма място за никой друг.
Умий очите ни, Господи,
с чиста предутринна роса,
чиста като сълза от окото ти,
протекла заради нас, грешните.
За да прогледнем за света, Господи,
света, който създаде заради нас.
В тъмнина живеем, Господи,
която сами отглеждаме
в пещерите на сърцето си,
със злоба я подхранваме
и със злъч я поливаме.
Не вярваме на никого, дори на себе си,
не защото сме неверници,
а защото сме слепи, Господи,
с очи незрящи и сковани сърца.
Пречисти ни, Господи, от нас самите,
извори на завист, алчност и дива омраза,
въздигнали глупостта за идол,
невежеството на душата – в порив.
* * *
Плаче ми се.
В море от сълзи
измивам душата си.
Сълзите отмиват
солта на тъгата ми.
Елмазни води
обливат очите ми.
Плача…
Защото пак ме боли.
Реквием за мечти
Душата ми е нежна птица,
мъчително опитва да лети.
Венец оплетен от лозница
над крехките криле тежи.
В стара потъмняла ризница
лежат несбъднати мечти.
Дори и трите ми орисници
забравили са пътя отпреди.
* * *
Сълза в сълза се влива,
тъга извира жива
от извора в сърцето.
Сълза в сълза се влива
и тръпне стъбълцето
с ранената надежда.
Солта отмива бавно
от раната гореща,
прорязана тъй явно
с една фалшива нежност.
Защо ли?
Защо все някак се надяваш
вечно аз да ти прощавам?
Как ли мога да прощавам,
ако раните не заздравяват?
Може би не осъзнаваш
болката от грубите ти думи?
Но някъде дълбоко в мен застива
ехо като изстрел от куршуми
Смирени пристанища
Смирени пристанища
крият лодки девици,
намокрят челата си
и спят с будни зеници
Морето понякога
притегля водите си
и оставя самотни
часовете и дните
Разтапя ме залезът-
къде се завръщаме-
до лодките в пристана
брега ли прегръщаме?!
***
Ако даже за единствен миг
моето сърце изстине,
всичко свято ще се разруши
както камъка в пустиня.
* * *
Животът ни не е измама –
измамниците май сме ние.
Нали вечно си правим реклама,
от която даже свят ни се вие.
* * *
Да полетя след своето желание
по пътека небесна избрах,
обсебена от сребърно сияние,
обсипана със звезден прах.
* * *
Погледни към звездния атлас,
почакай тъмнината да разпръсне,
прошепни молитвата на глас
и остави сърцето да възкръсне.
* * *
Понякога съм тук,
понякога ме няма.
И струва ми се, че съм звук
от светеща и гаснеща реклама.
Аз играя просто пас
Вече за нищо не питам
И не плача, нито пък псувам-
Просто пасувам- философски,
И за нищо не ме тресе.
Не, не помъдрявам,
Нито пък бавно остарявам
Някакъв житейски мързел
Явно в мене съществува
И даже гласува- демагогски.
За толерантност ми говори
С оня „вътрешен глас”-
(А може би така ми се счува)-
Съветва ме убедително
И аз играя просто пас
Всъщност, ами то откъде
И как да играя ва банк-
От това пресъхнало дере,
Дето нито вода, нито злато тече.
Вече даже белот не играя,
Нито онова сантасе
Дето в студентската ни стая,
играехме от немай- къде
Животът ми изглежда вече
Като щура комедийна игра
Билети за нея продават
На най- различна цена
Остана неясно обаче
Печалбата кой прибра?!
Огледален образ
В огледало си тиха, покорна,
измамна и някак си жива-нежива.
Като вода и лед си притворна,
загадъчно-противоречива.
Отразена си, някак ефирна,
безмълвна и красноречива,
излъчваща нежност като зефира,
прикрила в шик делнично-сивото.
В мистично око, в един къс от стъкло
дискретно улавяш погледа взрян
(като приказен шивач на облекло)
и преливаш в своя магичен екран.
Ябълково вино
Вино ябълково пих,
ябълково вино –
сладък сок от роден край,
надалеч в чужбина.
В спомена си пак открих
милата родина.
Всичко свидно ми е там –
в свидна татковина.
Тя е на земята рай –
райската градина.
Сякаш пита ме сега:
ти защо замина?
И сълзите от тъга
в душата се вливат.
Моя майчице земя,
да те видя жива!
Вино ябълково пих,
ябълково вино,
да ми спомни за дома
с райската градина.
*
Небето и Земята-
в нас сакрално свързани
А ние между тях
към някакво парти бързаме
*
Там, където
реката се влива в морето,
е началото и краят
на вечността и на безкрая
С ъ р ц е т о
***
Без теб съм сама
като забравена
дъждовна капка
от случаен дъжд.
Загубена из притоци
от други светове.
Ще чакам да замръзна
под бялата зора
на най-добрия сняг.
И може би тогава
ти ще ме откриеш
сред всички снежни перли
в кристална ледина.
Защото аз съм
прикътана жарава
от летен звездопад.
Светла магия
Искам да те скрия от света,
да те имам само аз!
Ще ми трябва
звезден прах;
нощен вятър
от притихнал час;
шепота на
млади птици;
нежността на
летните треви;
светло огледало
в твоите очи.
Да те имам само аз.
Да те скрия от света.
Не остарявай
Не остарявай,
моля те,
не остарявай.
Запази дълбоко в теб
трепета на
езерна вода;
искра на
изумруден огън
от младите листа;
лъх омая
в горски цвят.
Не остарявай,
моля те,
не остарявай!
Белязан пръстен
Белязан с обич пръстен,
с невидим диамантен разрез
в глъбината на сърцата ни.
Белязан вечен пръстен,
без украса от красив опал,
само с филиграни – “ти и аз”.
Белязан с пламък пръстен
от изгарящ разтопен метал –
лавата на истинската страст.
Белязан свиден пръстен,
странна диаграма на сърца,
свързала навеки “ти и аз”.
Сакралният миг
Ярък слънчев дъжд
преля в очите
с досега на мъж,
в миг овладял лъчите
от извори небесни.
Бликна внезапно
сакралният миг.
Изгря в сърцето
сякаш неземен светлик,
лъч от небитието.
Може би капна
небесен елей
в граал от любов
и душата възкръсна
в нейния свят благослов.
Дъжд над бадемите
Дъжд поръси бадемите
дръзнали да разцъфтят.
Украси диадемите
с предпролетен аромат.
Бледорозови накити
тръпнат в целувка с дъжда –
феерична мистерия,
обсебила в миг света.
Разминаване
Разминаваме се –
както деня и нощта,
както слънцето с облака,
без прилив на чувства,
с дълбоко прикрита тъга.
Разминаваме се.
Над нас притъмнява
сякаш стопени сме в залез.
Разминаваме се.
В сърцата застива
ледена стена между нас.
И твоите очи
отново остават без цвят,
бледни от празнота,
когато си близо до мен.
Разминаваме се –
вече не си принадлежим.
Разминаваме се –
обречени, един без друг.
Пожелание
Не искам да бъда
за теб само спомен.
Спомените идват понякога,
а аз искам да бъда
до теб всеки ден.
В теб да се влюбвам
всяка пролет отново.
На теб да откривам
любовта без слово.
В моите очи да виждаш
светлата жарава.
До мене да усещаш
топлината на дома.
В косите ми да вдъхваш
мириса на зрелостта.
Не, не искам да бъда
за теб само спомен.
Мостът
В открито море
излизаш отново
със свито сърце.
Докога все така
ще превързваш с тъга
наранената си душа?
Още ли търсиш
в морето река?
Виждаш ли брод
през чиста вода,
светена и ненапита?
Вярваш ли още
в забравени чудеса?
И дали тази вода
е до твоите колена?
А може би точно тя
неусетно отмива
крехкия мост към брега?!
Жест на ръката
Защо ли все пак
оставаш сама?
Сред толкова хора
все търсиш отново
от клечица тънка
за огън живот.
А няма ли пламък
какво да припламне?
И как да почувстваш,
че нещо гори?
Оттатък стената
и малката лампа,
когато я палят
с жест на ръката,
щастлива блести.
Въздушни стрели
Като есенно дърво трепти
душата ти.
Вятърът в небето я люлее.
Но колко пъти трябва
тя да затрепти
под въздушните стрели,
за да полети?!
* * *
Колко ли пласта от тъга
могат да се нарисуват?
Вероятно всеки пласт
някъде в сърцето плува
Не идвай повече така
Ти вече идваш все по-друг,
все по-чужд и защитен,
всъщност странно беззащитен.
Гледаш ме с премислен смях,
търсиш старите ми рани.
Иска ти се да гориш
даже пепел разпиляна.
Забрави за пролетта –
нямаш длан да я докоснеш.
Виж, и мъртвите листа
те проклинат нощем още.
Не идвай повече така!
Призрачна жена
Тя, призрачна жена
в сънищата на мъжа,
в лоното на любовта
единствено неповторима
от него всичко свято взима.
Измамлива дъга
в цветовете на деня,
в езерото на нощта,
възможна и недостижима –
изгрява тъй неотразима.
Променлива река
в изворите на кръвта,
в пътищата към страстта,
звезда загадъчна и явна
съня му вечно освещава.
Мечтание
Докосни звездата,
за която мечтаеш.
В дланта ти ще остане
шепа звезден прах.
В животворен еликсир
ти го превърни.
Капките му ще облеят
всичките ти сетива
и в тях ще се прелее
изворът на любовта.
* * *
Ако търсиш утеха,
а никъде няма душа,
толкова крехка –
от струни, на които вятърът свири,
така че всички звуци замират,
значи никъде няма толкова мъка,
както след мъртва любов и разлъка.
Омайниче
Върху зелено ложе на тревата
пулсират пламъчета от цветя.
Омайничета, в своя дъх омаен
напомняте дъха на любовта.
Любовен трепет, властно завладяващ,
обхвана всичките ми сетива,
може би любовни извори намерих,
без грях окъпа се сърцето в тях.
И се отключи неусетно в мене
без ключ любовната омайна страст-
забравен огън преоткрит, но земен
с дъх на омайниче, роден в екстаз.
Съкровено
Просто те обичам –
без специални думи,
наречени за този случай.
Просто те обичам,
без да ти поискам
нищо във замяна.
Може би е рано,
за да ти го кажа
или пък ненужно.
Просто те обичам –
изначално и безкрайно.
Вино от любов
Мислил ли си някога
в най-греховните си дни,
че ще затихнат бурите
и с тях ще оттекат реки.
Мислил ли си някога
в най-горчивите си дни,
че пак ще се завърна аз
смирена пред вратите ти.
Мислил ли си някога
в най-самотните си дни,
че пак ще пламне огъня –
жарава в твоите гърди.
Мислил ли си някога
даже в светлите си дни,
че вино от любов дори
ще пием от душите си.
Сърцето
Сълзи безсилни са потънали в очите ми
като в бездънни, диви, яркоцветни езера,
потрепващи в тъга единствено с вълните си
от прилива до отлива студен на любовта.
Единствено сърцето ми с горещата си лава
изгаря от любов, трепти и приласкава.
По пътя на една звезда
Останал си без дъх, без знак,
а пак ме търсиш, пак,
притиснат в междузвезден страх,
че можеш да останеш сам.
В едно съзвездие далечно
знам, че ще те чакам,
преди да стане сън мигът,
изпратен там единствено за нас.
Знам, че ще дойда там
по пътя на една звезда –
ти ми я остави – помниш ли –
за да ме води тя,
ако някога забравим
за човешката ни обич,
ако някак разменим
човешките ни сетива
срещу студен космичен разум.
Ще бъда там, ще бъда.
Ще търсим заедно
врата към нежността,
прикрита с прах отровен,
неразличима без любов,
на която единствено
човекът е способен.
И тя ще се отвори
(с ключа в сърцата ни)
към звездните простори
и ще угасне бавно,
но явно тъмнината им.
* * *
Душата ми плаче
безпаметно тихо, самотно.
Чува я само здрачът
и птица от самотен остров.
Метаморфоза
От светец да се превърнеш в грешник,
сигурно съм твоят осъзнаван грях,
като чужда риза, скрита в дрешник,
като забранен в света обител смях
* * *
Повярвай на мига!
Аз съм част от вечността.
Аз съм влюбена жена-
водопад от светлина.
Повярвай на мига!
Аз съм истинска жена,
идваща от вечността
с полъха на нежността.
Предизвикателство
Предизвикай в мен жената
откъм светлата страна.
Не отмервай сам вината,
не създавай между нас стена.
Потопи се в женската ми нега,
отпусни над мен крила,
довери се на сърцето-
аз съм истинската светлина.
* * *
Докосни ме с пръсти-
нежно, полека.
Не вярвай, че има
светлина по-мека
от тази, която
свети в очите ми.
Бели рози
Бели рози
свята белота
в градината
на светлината.
Бели звезди
в зелен небосклон,
осветен
с ароматни лъчи.
Бяла нежност,
спомен от любов,
сътворен
в изумрудни листа.
Бели следи
от райски покой,
в упоени
от обич сърца.
Бели рози,
бяла нирвана,
мистерия
вечно желана.
***
Ако търсиш все още звездни лъчи,
погледни – те светят в моите очи.
И в тях е скрита мелодия нежна,
която за тебе звучи с надежда.
* * *
В очите ти се къпя
като в извор от любов,
в изумрудените струи
от реката с нежен зов.
В капчиците от ахат
се обрича сърцето ми.
Ритуалната чаша
огрява лицето ти.
Лукава нежност
Вятърът жадно и страстно
целува земята.
Попива гръдта й мокра,
косите премята.
Нежно лукавият вятър
така я прегръща,
че всичко взема от нея,
а нищо не връща.
Реквием за Владимир Висоцки
Цветя и бронз.
Китара и коне.
Висоцки в плен –
саванът над плътта –
и той – нима е тлен?
Не вярвам, че е в гроб.
Гласът не се погребва.
Сред жива тишина
въздухът потрепва
с плътния му глас.
Космична висота…
Взривена самота…
Разкъсан час в тъма.
Воалът на смъртта,
безсилен да обвие
лика непримирен.
Безсилен да забули
проницателния взор.
Последната му роля –
сърцето на актьор,
пронизал вечността.
POST SCRIPTUM
Думи забравени- в електронно писмо,
неотворено- до споделяне
или просто PS- пост скриптум –
любовта от миналата неделя
Необичайно
Ако ме докоснеш-
Не с ръце, а с поглед
Ако ми изпратиш
Нежно цвете без подател
А пръстена- случайно или не-
Забравиш
( и може би е без брилянти)
Явно знак това е,
Че обичаш точно мен,
Не друга
Мярката
Колко ме обичаш,
имаш ли представа?
Колко често го изричаш
или вече си забравил?
Колко те обичам?
И знам ли откога?
Дори вече не се вричам-
рисувам по навик дъга
Безсрочно
Ако истински се доверяваш
На своето сърце,
Значи няма давност любовта ти
И няма срок за дълготрайност
Завинаги така ще бъде,
Но само ако ти поискаш
Без да го изричаш
Знам, че ме обичаш-
може би наивно и епизодично
Знам, че ме обичаш,
но нито ти го казваш,
нито аз го чувам.
Явно, че се чувствам
като в нямо кино-
толкова беззвучно,
но пък и комично.
Сигурно се чудиш
как ли го разбирам,
без да го изричаш?
Може би не искаш
слабост да покажеш?
Просто ме обичай,
нека го почувствам
като малко чудо.
Как да го направиш?
Може пък отвътре
нещо да ти хрумне!
Това е класика
На колене пред мен не падай
Не казвай- с теб ще съм завинаги
Не искам да се вричаш
С клетви и обет за вярност
(Колко драматично е така, нали?
Като в сцена от театър)
Не чакай „да” да кажа-
Сърцето думи няма,
Но само да потръпне,
Земята към небето ще въздигне
И ти ще го почувстваш
Класика това е.
Всичко друго е реклама
Жива любов
По пътека безкрайна вървя,
но знам къде извежда тя.
Не искам сън във вечността,
а жива любов тук и сега.
Без илюзии
Навярно още има свестни мъже,
но на мене ми трябва само един-
този, който ще бъде до мен,
дай, боже, докрай някой ден.
Нека да няма нерви като въже,
напротив, нека да е чувствителен.
Може да няма дебело портмоне,
за да ме води в прочутите молове,
докато уикендът ни докрай изтече,
само забравени пари в някой джоб,
за да ме кани понякога на кафе.
И не държа да е гладко избръснат,
предпочитам да е малко неглиже.
Да си говорим насаме дълго.
За какво ли? Ами, за какво ли не…
Важно е да сме tet-a-tet, в очи,
оплетени в спомени и проекти-
( нали така по- модерно звучи)
Няма значение- точно той ми трябва,
него търсех дълго къде ли не.
Иначе за какво са ми „сладки илюзии”
като от някой прехвален нов сериал
Знам все пак, че животът е толкова,
колкото „на живо” сам си го преживял
Есенна еротика
Докосваш гроздови зърна,
Сякаш нещо в теб напомнят-
Напомнят ти за вечната жена
Вечната жена, която още чака
Ласката на тръпнещата ти ръка
Ласката, узряла сладостно
В сянката на лозови листа
Листа, заплетени с венец
Върху олтар на любовта
Венец от есенни листа-
Диадема върху нейната коса
В косата й заплита думи,
Изречени от твоята уста
В зениците се взира тайно
И търси извора на нежността
И всяка вечер вместо теб
Целува дълго жадните й устни
Страстно притискаш с пръсти
В унес всяко гроздово зърно
И неговият сладко лепнещ сок
Потича бавно и застива
В процепите на сърцето ти
Нежно
Аз съм бледото слънце
или ярка луна,
но когато съм с тебе
нежно пак ще блестя.
Аз все още не мога
сред бодли да цъфтя.
Само вечер през мрака
името ти шептя.
Ако някога пътят
през скали изведе,
то тогава сърцето
своя миг ще прозре.
И тогава ще бъда
нежно звездно небе,
сред което ще свети
влюбеното сърце.