Книгата на Анатолий Мартинов „Исповедаемьiй путь” става библиографска рядкост веднага след излизането й от печат. В нея става дума за парапсихология, биоенергетика, мястото на човека в света, неговата духовна еволюция, религия. Една от главите в книгата авторът започва така: „Аз искам да изразя редица съображения по повод на съвременния възглед на християнската догма и личността на Христос”.

Събитията от далечния петък

„Кой е бил Христос и какво е той за нас? Това не е въпрос за една или друга теория на разума- това е въпрос на нашето религиозно възприятие, въпрос на реален факт. Ако Христос е Син Божи, Логос, то за мене има надежда за вечно спасение и светът има смисъл. Ако Христос е обикновен човек, то светът е безсмислен и за мен няма религия на спасението. Догмите са факти и само като факти те са ценни”. Това мнение е изказано от знаменития руски философ Николай Бердяев. Той е поставил въпрос, на който аз ще се постарая да дам свой собствен отговор.

Историята на живота на Христос- а съмнение, че такъв човек действително е живял, вече у никого няма- съдържа цяла поредица от моменти, които не са устройвали създателите на Евангелията. Това преди всичко се отнася до 13-те години на неговото пътешествие на Изток и факта на Възкресението. Ще припомня, че юношата Иисус се присъединява към сектата на есеите- последователи на Мойсей. Те живели в пещери по брега на Мъртво море и водели аскетичеn начин на живот. От тях Иисус приел великото посвещение в същността на езотерическите знания. Кумранските находки потвърдиха првилността на тази версия. По- късно, примерно към двайсетгодишна възраст, Иисус се отправя с група единомишленици на дълго пътешествие на Изток. Той пътувал пеша и изучил Персия, Индия, Хималаите, Тибет. Овладял прекрасно йога, будизъм и тибетска медицина. Когато се върнал в Палестина, той вече притежавал колосален обем от знания и изключителни способности. Спрямо нивото на закостенялата идеология на „фарисеите и книжниците” в тогавашна Юдея, под предводителството на васала на Римската империя Ирод, той се възприемал като вестител на съвършено ново свежо учение. Освен това, от съвременна гледна точка, Иисус бил най- силният екстрасенс.

В Евангелията подробно са описани събитията, предшестващи . разпятието, както и самото разпятие. По- нататък се наблюдава провал, причините за който са понятни, тъй като, първо, никой от евангелистите не е видял възкресението, второ, така, както се е случило- никак не е устройвало църковната догма, упорито обвързваща събитията в Йерусалим с библейските пророчества. Затова пък тези събития добросъвестно са описани от други летописци, които не само че не са били привърженици на Христос, но са били негови противници. Именно затова църквата обявява тези документи за апокрифни и не ги е влючва в свода от свещени книги. Нещо повече- било унижожено всичко, което така или иначе не се е вписвало в църковната догма. А събитията от далечния петък се развили по следния начин.

След 3 часа следобед настъпва смъртта на един от тримата разпнати на Голгота- съшествува мнение, че това е Иисус, притежаващ дълбоки познания по йога, който сам може да е предизвикал смъртта – за това било достатъчно да спре дишането си. Известният меценат от Йерусалим Йосиф Ариматейски, който се отнасял със съпричастие към Христос и неговото учение, измолил от Пилат разрешение да свали тялото на Иисус от кръста. За потвърждение на факта за смъртта бил изпратен лекарят, лекуващ самия Пилат- сириецът Ейшу. Изтъкнат медик и натуралист, Ейшу се причислявал към най- талантливите хора на своето време- наричали го арабският Хипократ. На Голгота той заварил Иисус вече мъртъв, но за всеки случай един от войниците пробил хълбока му с копие.

Тялото отначало било отнесено в градината на Йосиф и тук върху каменна плоча е загърнато в плащаница. Под брадата и на темето била завързана кърпа, на сгънатите ръце и крака- платнени превръзки. Тялото положили в гроб, който бил направен като ниша в скала. Цяла кохорта войници придърпали към покрива на гроба огромен камък. На гроба денонощно дежурела римска стража- римляните се бояли от фалшификация, тъй като било предсказано възкресението на Христос на третия ден. В нощта на възкресението повече от 200 човека дошли на мястото на погребението, очаквайки чудо, и техните очаквания се оправдали. 13 свидетели са оставили описание на възкресението на Христос. Най- значителните сред тях са на гърка Хормизий, биограф на управниците на Юдея, в това число и на Пилат Понтийски, както и вече упоменатият лекар Ейшу. Показанията на Хормизий са ценни с това, че в момента на възкресението на Христос той се намирал съвсем близо, съпровождайки един от помощниците на Пилат. Особено важно е да се отбележи, че Хормизий отначало бил силно настроен против Христос и както сам казва, смятал Христос за измамник. В нощта на възкресението той по собствена инициатива се отправил към мястото, за да се убеди в това, че Иисус никога няма да възкръсне и тялото му ще бъде предадено завинаги на земята. „Приближавайки към гроба, намирайки се на петдесет крачки от него- пише Хормизий- ние видяхме на слабата светлина на утринната зора стражата до гроба: двама седяха, останалите лежаха на земята до огъня. Беше много тихо. Ние вървяхме бавно, изпревари ни стражата, отиваща да смени тези, които се намираха там от вечерта. Изведнъж стана много светло, ние не можахме веднага да разберем откъде е тази светлина, но скоро видяхме, че тя излиза от движещ се сияещ облак. Той се спусна над гроба и там, над земята се показа човек, сякаш целият от светлина. След това се раздаде удар от гръм, но не от небето, а от земята. От този страшен гръм намиращата се на мястото стража с ужас скочи, а след това падна… В този момент, вдясно от нас, по пътеката се спускаше една жена. Изведнъж тя започна да вика: „Отвори се! Отвори се! Отвори се!” В този миг ни стана ясно, че огромният камък, лежащ като покрив на гроба, като че ли от само себе си се е повдигнал, откривайки гроба. Ние много се изплашихме. След известно време светлината изчезна и всичко стана такова, каквото е обичайно. Тогава ние се приближихме към нишата в скалата, но там вече го нямаше тялото на погребания в нея човек”.

Ейшу, по поръчение на Пилат от вечерта срещу възкресението се намирал до гроба с пет свои помощници сирийци, които винаги го съпътствали. Той бил свидетел и на погребението на Христос: в събота два пъти оглеждал гроба, а вечерта, по заповед на Пилат, се насочил насам и бил длъжен да прекара тук цялата нощ. Знаейки за пророчествата относно Христос, Ейшу и неговите помощници медици се интересували от това като естествоизпитатели, затова всичко, свързано с живота и смъртта му, изследвали старателно. В нощта преди възкресението те бодърствали поред. Вечерта помощниците на Ейшу легнали да спят, но малко преди възкресението се събудили и възобновили своите наблюдения за случващото се. „Всички ние- лекари, стража и останалите- пише Ейшу,- бяхме здрави, бодри и се чувствахме както обикновено. Нямахме никакви предчувствия. Ние изобщо не вярвахме, че умрелият може да възкръсне. Но той действително възкръсна и всички ние видяхме това със собствените си очи”.

Ако разгледаме описания факт от съвременна гледна точка, то може да се каже с увереност, че всички свидетели са видели класическо НЛО, напълно съответстващо на описанията, дадени в книгите на Джон А. Кил и Жак Вале. Но да се върнем в Йерусалим. Когато на сутринта жените дошли да завършат погребалните обреди, те видели, че тялото е изчезнало. Мария Магдалена побързала да съобщи това на апостолите. Петър и Йоан се затичали към мястото на погребението. Какво намерили там? Плащаницата, превръзките и кърпата непокътнати, а тялото- изчезнало.

Разбира се, това чудо предствавлява за науката сложна задача, но не в по- малка степен в него се съдържа феноменът Плащаница. Да разгледаме историята по- подробно. Зад главния олтар на Торинската катедрала, в кралския параклис, се съхранява пожълтяла от времето платнена плащаница. Тя има 13,5 фута дължина и около 3,5 фута ширина. Когато в редки случаи тя се изважда от своя кристален калъф и се разгръща, върху нея се виждат две мъгливи изображения, образували върху платното златисто- кафяви петна. Едното от тях е изображение на предната страна на тялото на мъж, а другото- на задната страна. Всъщност двете изображения, положени глава към глава, са с разстояние между тях приблизително 6 дюйма. Те са достатъчно ясни, за да може да се различи, че това е изображение на добре сложен мъж на около 35 години, с коса до раменете, с мустаци и къса брада. Забелязва се също така, че той е бил умъртвен по ужасяващ начин: отначало, което е по- забележимо, той е бил подложен на бичуване- големи карминено червени петна покриват тези места, по които е текла кръв от пронизаните ръце и крака. Неговият хълбок е прободен така, както това би направило копие. По целия му череп се виждат ручеи кръв, както от забиването на шипове. Дълбоко вълнуващият образ, който може да се види на снимка на плащаницата, се открива едва тогава, когато торинският фотограф сеньор Пиа, с разрешението на кардинала, получил възможността да снима плащаницата. Какво било неговото удивление и благоговеен страх, когато, проявявайки фотографската плака, той видял не това, което обичайно представлява негатива с неговото преобръщане на светлините и сенките в обратен ред, но ясно позитивно изображение, както го виждаме в действителност със съответстващото впечатление за дълбочина. Като човек сеньор Пиа бил дълбоко потресен- той не се съмнявал, че лицето, в което се вглеждал, с неговото царствено изражение на непобедимо търпение пред лицето на страданието било лицето на Христос, което той виждал така, както никой не е видял в течение на 1800 години от времето на неговия земен живот (това се случва през 1898 г.) Като фотограф той веднага разбрал смисъла на това, че позитивното изображение на самата плащаница по своята същност се явява фотографски негатив, съществуващ доста преди хората въобще да узнаят какво е това негатив. Това било осезаемо научно доказателство, изключващо всякакви измислици, в което се потвърждава, че плащаницата е дело на човешки ръце.

Известието за това откритие привлякло към плащаницата вниманието на специалисти експерти от различни страни- първият път през 20- те години, вторият- през 70-80 –те години на XX век. Били издадени обширни отчети с многочислени фотографии. Към днешно време почти не са останали съмнения за истинността на изображението- това са потвърдили и заснетите холограми. Криминалисти, анализирайки снимките, намерили следи от всички изтезания, описани от евангелистите. Изследванията обаче въпреки това не могли да дадат отговор на въпроса: как е могло да възникне обемно негативно изображение? Съществуват няколко хипотези и аз ще се осмеля да изкажа своята. По всяка вероятност, ако си спомним впечатленията на очевидците на възкресението на Христос, с НЛО е било произведено фазово преобразуване на тялото на Христос в състояние, близко до плазмата, която е и опалила материята на плащаницата.

Фридрих Енгелс в края на живота си, в една своя статия отбелязва: „Най- новите Кападокийски открития ни задължават да изменим нашия мироглед относно някои отделни, но особено важни събития от световната история. И това, което по- рано изглеждаше достойно само за митологията, отсега трябва да привлича вниманието на историците. Новите документи, покоряващи скетиците със своята убедителност, говорят в полза на най- голямото от чудесата в историята- за възвръщането към живота на този, който е бил лишен от него на Голгота.

Превод от руски: Лидия Бойкова

Кадифените човечета

 

Докато пътуваше с мотопеда си, Ана не преставаше да мисли за снимките, които беше направила вчера. С компютърната техника беше възможно да се видят и най- малките детайли. Тя беше забелязала значката от вътрешната страна на сакото на един известен господин, когато той посегна да извади писалката си при подписването на някакъв документ. Когато увеличи максимално, се оказа, че тази значка всъщност е знакът на една партия, с която този господин беше в явна опозиция. Поне така подчертаваше винаги в публичното пространство. Дали пък всичко това не беше някаква игра? Една добре режисирана политическа игра, в която противниците всъщност са съдружници? В този момент друга мисъл завладя съзнанието й. Дали и Филип не беше стигнал до нещо уличаващо, неудобно или дори шокиращо, нещо, което щеше да взриви цялата тази бутафория пред очите на хората? Дали затова са решили да го накарат да замлъкне завинаги? Изгарящата болка се разля като огнена жарава вътре в Ана и почти я задуши. Тя отби и спря мотопеда, за да се съвземе. Само желанието да намери истината й даваше кураж да продължи да търси въпреки че беше много рисковано. Рискуваше не само за себе си, но и за децата си. За работата си като репортер не се страхуваше- там винаги се чувстваше като „котка върху горещ ламаринен покрив”, както обичаше понякога да се самоиронизира. Но не намираше друг изход нито сега, нито за бъдеще. Трябваше да разбере защо и как съпругът й изчезна така безследно. Кой стои зад всичко това и то в една уж цивилизована страна? Боже, господи, въздъхна Ана, даже се опитваме да накараме и другите страни да повярват, че е така.

Малко поуспокоена, тя натисна отново газта. Трябваше все пак да стигне навреме. Но мислите й непрестанно преливаха в главата й като река след буря. Дали не се надценяваше в желанието да намери онова, което искаше, на всяка цена? Ана спря пред задния вход на сградата с офиси. Работеше тук като „оператор по хигиената”, както сега се изразяваха, сигурно за благозвучие, вместо да кажат просто чистачка. Беше я уредила една приятелка, която я беше препоръчала пред охраната на специалните офиси. Специални, защото в тях работеха предимно партийни и финансови деятели. Двете дори бяха съчинили подходяща биография, за да е по- убедително. Надвечер Ана пристигаше, обличаше работната си униформа, на която много държаха- явно тя означаваше разстоянието между високопоставените и простосмъртните, тоест нискостоящите в йерархията. Трябваше да го приеме просто защото обстоятелствата го налагаха. Ана усети отново жаравата, която се запали вътре в нея. Този път мислите й се насочиха към двете й дъщери- Филипа и Поли, най- скъпоценното за нея и Филип. По- голямата, Филипа, учеше в колеж, беше изявена като една от най- добрите ученички. Искаше да стане разследващ журналист като родителите си. Но сега се налагаше да се справя с доста задължения. Беше се научила да готви бързи ястия, за да й остане повече време за учене и за курса по фотография, който посещаваше всяка седмица. Пишеше есетата на някои от съучениците си, за да си осигури поне част от необходимите й разходи, но си казваше, че така пък се упражнява за бъдещата си професия. Беше изключително привързана към баща си, затова дори не искаше да повярва, че той повече няма да си дойде у дома. Всяка вечер му обещаваше мислено да се грижи за мама и за сестричката си. Както се шегуваха трите (може би, за да смекчат болката), сега у тях беше женско царство. По- малката дъщеря, Поли, всъщност осиновиха заради Филипа. Това малко, ласкаво като домашно коте, чаровно момиченце, сякаш още повече сплоти цялата „семейна общност”. Когато бяха четиримата, веселбата беше на максимум, както казваше Филипа. Само че бяха доста редки тези моменти заради всички ангажименти и на Филип, и на Ана. Но пък бяха незабравими. Бяха… Вече Филип го няма. Зловещата болка като октопод обхвана сърцето й с гадните си пипала от всички страни. Ана стисна пръсти в дланите си, после усети как впи нокти в тях, за да не заплаче. Имаше усещането, че ако не спре сълзите навреме, пороят им няма да се укроти дълго. А навсякъде имаше камери, с които охраната следеше почти всяко движение. Единствено там, където държаха почистващите препарати и се преобличаха, нямаше, може би защото беше с много ъгли или по някакви други причини. „Все едно. Време е”- подсети се сама Ана. Иначе „горилите” ще се усъмнят и няма да се откачи от тях. А всъщност най- малко те й бяха нужни сега. Ана беше тук със своя важна цел- да търси следи за изчезването на Филип. Вярваше, че именно тук можеше да ги намери. Преди да изчезне така „безследно”, съпругът й беше снимал именно тези от „високите етажи”. Значи е засегнал недопустимо някого според техните правила. „Чистачката” повлече прахосмукачката и количката с препарати по коридора и влезе в един от офисите. Забърса, изчисти почти до блясък повърхността на мебелите. „Те поне могат да се изчистят- помисли си тя.- За разлика от хората, които работят тук”. Почувства се сякаш бе вкусила нещо с блудкав, гаден вкус и побърза към следващия офис. Когато започна да чисти, забеляза между папките върху бюрото връзката с ключове и скъпия позлатен ключодържател. За момент се изкуши да посегне към връзката, но се овладя- може би беше уловка, нарочна уловка, нещо като тест за персонала. А и може би притежателят им се връщаше да си ги прибере. Ана започна да бърше тихо, като се съсредоточи да чуе дали идва някой. Погледна бегло към камерата, покри уж случайно с меката кърпа ключовете. Трябваше да действа много бързо въпреки риска. Може би нямаше да има друга подобна възможност. Повдигна предвидливо четката с дълга дръжка пред окото на камерата. Щеше да измисли все пак някакво правдоподобно обяснение- например, че е чистила паяжините около камерата и четката се е заплела там. Отключи бързо металния шкаф, като все се ослушваше напрегнато, и занемя от учудване. Освен многото документи и СD-та, там имаше и множество мобилни телефони, подредени почти педантично, като че ли бяха части от пъзел. Ана обаче нямаше време да ги разглежда. Това, което й трябваше, беше информация. Тя бързо успя да открие СD с по- скорошна дата, копира го на преносимата памет, която предвидливо беше успяла да внесе, умело укрита от охраната. Заключи, избърса всичко старателно. „Като в криминален филм, просто да не повярваш”, си каза Ана.

Когато се прибра вкъщи, момичетата вече бяха вечеряли. Ана ги помоли да не я безпокоят, защото има работа, и се оттегли в малкия си кабинет. Пусна СD- то на компютъра и се съсредоточи. Това беше запис на среща на двама от най –известните политици. Филип ги наричаше саркастично „кадифените човечета”. И наистина, те говореха сякаш с кадифени гласове пред хората, може би, за да събудят „кадифени чувства”; мъркаха като египетски котки, със съзнанието колко са важни и ценни. Всъщност думите им, казваше той, са „засукани”, както се изразяват хората от народа, усукани фино като паяжина, която оплита ума на онези, които ги слушат, в безкрайни лабиринти. Този, който беше направил записа, явно ги е следил. Ана се изправи. Стори й се, че беше направила свое откритие- те явно взаимно се следяха, тези „кадифени човечета”. Нямаха си доверие, естествено. Пък и защо ли да си имат? Понятия като почтеност и честност бяха непознати за тях. Ана си спомни как Филип ги беше проследил веднъж, когато като репортер беше влязъл в сградата и беше успял да се прикрие. Най- странното, което му беше направило впечатление, беше всъщност как те изчезвали често в края на коридора зад един старинен шкаф, който никой не знаеше за какво служи, но явно си имаше предназначение. Но къде всъщност изчезваха те? Дали после беше видял това, което те не искаха да се види? Ана седна отново пред компютъра. Стаята, в която двамата политици разговаряха, при това доста весело, наподобяваше гримьорна. Забелязваха се рафтове с различни пластични маски, които имаха най- различни изражения –тъжно, усмихнато, загрижено, гневно, замислено… До тях имаше добре подредени палитри за грим, четки и всякакви аксесоари за него. Да не би да си имаха и собствен гримьор? А защо пък не? Нали трябваше да изглеждат добре пред „народа”? Но това, което говореха двамата, бяха пълни банализми: „Как вървят работите? Какво ново? Къде бяхте през уикенда?” След това обаче чу нещо, което я удиви. Шегуваха ли се или играеха сценка? Единият попита: „Искаш ли да се разменим? Ти в моя кабинет, аз- в твоя. Ще си разменим и всички атрибути, които могат външно да ни отличават. Да видим дали ще ни разпознаят хората? Сигурен съм, че няма да могат и ще се посмеем здраво. Да си направим един експеримент- хем ще си разнообразим битието, хем ще им видим акъла на тия, дето си мислят, че всичко разбират –политическите анализатори. За мен те са пълни ливади. Само проценти изчисляват”. Двамата се изсмяха доволни от хрумването и си стиснаха ръцете. После започнаха да си обменят новини около общи фирми и бизнес проекти. Значи все пак бяха съдружници, а пред електората- противници и разиграваха политическия си театър. Сега всъщност Ана си обясни защо значката на господина от нейните снимки беше от вътрешната страна на сакото му. На записа разговорът се отнесе в още една неочаквана посока. Почнаха да коментират любимия си герой от комиксите- Хамелеоник, заедно с неговата дружинка Слънчогледко, Синило, Зеленяк, Рубинената дама и Портокалка. Заливаха се от смях. Държаха се като абсолютни недораслеци. Като че ли изобщо не ги вълнуваха проблемите на живота. Всъщност всичко като че ли си вървеше от само себе си. „Народните маси” си спяха кротко, ако някой се събудеше, му удряха незабавно „шамар” по един изпитан от години начин и така го приспиваха отново. При това положение защо да се угрижват? Сега с този „експеримент” щяха само да утвърдят убеждението у електората, както обичаха да го наричат, че всичко е само панаир на суетата и че всеки има право да носи своята маска. Нещо повече- дори че това е задължително.

Когато те тръгнаха да излизат от гримьорната, Ана забеляза през отворената врата част от старинния шкаф- не можеше да го обърка, такъв много рядко се срещаше. Значи Филип беше на прав път- те се събират там, необезпокоявани от нежелани посетители или натрапници. На другия ден, когато отиде отново на работа в тази сграда, тя се постара да разгледа по- обстойно края на коридора, но забеляза само една врата близо до шкафа, а тя беше към тоалетните. Значи до нея има втора врата, добре прикрита за онези, които не я знаят. Ана въздъхна с тежест в сърцето. Има ли нещо, което да е без фалшив образ в живота на тези хора? Всичко ли вършат по такъв йезуитски начин? И как да очакваме животът ни да е по човешки смислен или да живеем в благоденствие? А си заслужава да имаме добър живот- и за децата ни, и за нас самите. Заради една шепа човешки уроди не може дори нормално да се диша в тази страна. Но дали пък другите хора го съзнаваха? Дали усещаха как с меките кадифени ръкавици ги задушаваха, а острите нокти бяха скрити под тях? О, да, те не са чудовища тези лицемери. Те са просто миловидни „кадифени човечета”. Те подсигуряват умело на децата ни сладки илюзии и „нежна” безболезнена смърт от наркотиците. Предоставят им щедро един виртуален свят, безкраен и бездънен, за да не знаят „на кой свят се намират”. Приказките, съчинявани от съвременните автори, са населени задължително с уродливи същества, които децата да обичат, защото, както казваха „кадифените човечета”, красотата е нещо относително, а злото е вечно. И повтаряха непрестанно: ”Трябва да се борите, за да сте на върха!” Но на кой връх всъщност? Има ли го или и той е поредният виртуален феномен? По тяхна поръка работят тези, които измислят все по- невероятни нови технологии, за да не общуват хората на живо помежду си. Почти всички музикални клипове са пълни с отвратителни сцени и явни сексуални намеци. Вероятно и това не е без тяхната благословия. Заради алчността си те преминават всякакви морални бариери. Дори продават хора, в това число и деца, като донори за органи или за чуждо удоволствие на перверзни сексуални маниаци. Филмите, които се произвеждат масово, внушават насилието, убийствата и други престъпления като неизбежен спътник в живота ни. Захранват чистата детска душа отрано с това насилие чрез компютърните игри и филмите, тъпчат ги с илюзии, за да ги направляват в желаната посока. Рекламират и продават водата (с неясен произход въпреки етикета) в бутилки, може би, за да не стигнат хората до изворите с жива вода от недрата на земята. Но за всичко това естествено те не могат да бъдат съдени или подведени под отговорност- цялата съдебна власт е в ръцете им и работи за тях, като пази старателно интересите им. Така животът ставаше все по- апокалиптичен. Въздухът в градовете ставаше все по- замърсен, докато „кадифените човечета” живееха извън тях в своите разкошни имения с градини и чист въздух, добре оградени от другите хора. Подготвяха тактично съзнанието им, че Земята вече е негодна за обитаване и затова трябва да търсят други планети. Може би искаха да я запазят за себе си, защото те вероятно знаеха как да я прочистят. Ана с горчива насмешка си помисли: „Може би тогава ще си я обвият цялата в гънки от най- скъпото кадифе- като подарък за себе си, най- скъпия, най- желания, и ще тържествуват”.

Тя се почувства така, сякаш бе вдишала отровен газ. Всички тези миазми на духа причиняват болка, дори само ако си ги помислиш. Като майка и като журналист Ана съзнаваше, че трябва да се направи нещо решително, защото, каза си тя, вероятно и ние също сме виновни, щом търпим и мълчим. Дори страхът с нищо не ни оправдава. Дълго обмисля и реши да създаде в Интернет сайт за политическите маски, за да предупреди другите за това колко са опасни и кои са те. В сайта публикува снимките, които беше направила.

След няколко седмици Ана с учудване забеляза една сутрин върху билбордовете залепени постери с картина на “Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи, в която обаче на местата на апостолите седяха политиците от нейните снимки. На разстояние пред лицата си държаха маски, така че да се виждат ясно кои са. Ана се почувства удовлетворена. Вече знаеше, че усилията й не бяха напразни. Макар че не успя да открие всички подробности около изчезването на съпруга си, тя вече знаеше кой е виновен за това. Всъщност вече всички можеха да разберат истината за „кадифените човечета”. Оставаше само да смъкнат и кадифето, с което те се прикриваха, и да влязат в скритата им гримьорна, за да изгорят проклетите им маски. В този момент позвъни приятелката й: „Ана, явно още някой като теб следва пътя на истината”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!