Без илюзии

 

Навярно все още има свестни мъже,

но на мене ми трябва само един-

този, който ще бъде до мен

дай. боже. докрай някой ден.

Нека да няма нерви като въже,

напротив, нека да е чувствителен.

Може да няма дебело портмоне,

 за да ме води в прочутите молове,

докато уикендът ни докрай изтече.

само забравени пари в някой джоб,

за да ме кани понякога на кафе.

И не държа да е гладко избръснат,

предпочитам да е малко неглиже.

Да си говорим насаме дълго.

За какво ли? Ами, за какво ли не…

Важното е да сме tet-a-tet – в очи,

оплетени в спомени и проекти-

( нали така по- модерно звучи)

Няма значение= точно той ми трябва,

него търсех дълго къде ли не.

Иначе за какво са ми сладки илюзии

като от някой прехвален нов сериал.

Знам, все пак, че животът е толкова,

колкото на живо сам си го преживял.

 

Оферта

 

В трезора на душата

всъщност вече няма нищо

Защо ли я заключваш

с парола или с таен код?

 

Това ли значи личност-

 без чувства, избор и мечти?

Не трепва нежна струна,

неразрешени са сълзи

 

За нея няма вечност,

и недостигнати звезди

Сякаш е нощ безлунна,

 не трябва нищо да личи

 

В теб реално упоена

 заспива днес душата ти

Офертата е ясна-

в живота всичко е пари

 

В трезора няма място

и ключ за други ценности

Всъщност, знаеш ли цената

 на кратките ни земни дни?

 

 

 

 

Почти съвършено…

 

Свят, почти съвършено подреден,

прецизно и безчувствено студен

Изкуствен интелект- освободен

от хаоса на земния човек

Технологично чудо или пък

дългоочакван възжелан ефект?!

 

 

 

 

Екоапокалипсис

 

Изсъхнало дърво,

вейки пак простираш

като тъжни длани.

Знаеш, че умираш

без човешка милост

върху пръст ронлива.

Тихо пак ми шепнеш

с обгорели клони,

косите ми сплиташ

в незабравен спомен.

В сухата градина

сякаш пресъздаваш

сцена в земна драма.

Образът ти молещ

с белези и рани

присъда е над нас

 

 

Аква дива

 

Тогава, когато

Бог подреди земята,

той на хората дари

плодовете, слънцето, водата

С мъдрост им предрече

до изворите да живеят,

за да имат вечна сила

Реките да почитат,

та животът да не спира

Океана да обичат-

той с небето си прилича

Докато водата имат,

злото все ще се оттича

По дъгата към небето

 с помисли да се издигат

Слънчевите струи светли

във водата да преливат

В плодовете жива сила

пак водата да налива

Като дар божествен вечен

 да почитат Аква дива

 

 

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

Живее в песни и предания

моята България

и в нея са прекрасни

всички земни очертания

Не може всъщност да е малка

моята България.

Така говорят тези,

които слепи са и жалки

Не вярвам, че е незначима

моята родина.

За мене тя е всичко,

което на земята имам

Не бих я никога предала

моята  България-

за мене е безценна-

дома си в нея съм създала

Аз вярвам-свята е пръстта

на родната земя,

защото тя е вечна-

началото и краят на света

 

МУЗИКА

Музика ефирни ветрове

довяват с нежен аромат

в съня ми.

Музика- небесни звукове-

разлива жива благодат

в слуха ми.

Свободен, с нови светове

прелива моя малък свят

в духа ми.

Прероден, духът ми ме зове,

отмива грях, преопознат

в греха ми.

Музика, пречистила духа ми.

 

 

ПИЕТЕТ

„Това отвъд не ме интересува“

Гьоте, „Фауст“

Не искам да живея

отвъд Земята,

обречена на космическа самота.

Обичам истински светлината

на божествената й красота.

Планините й-

стъпала към трона на Бога.

Водите й-

небесен образ в жив кристал.

Косите й-

венци, заплетени с цветя.

Очите й-

загадъчните езера.

Не искам друга планета

освен Земята.

Не искам друга съдба.

Дай, Боже, да съхраним красотата

и да останем нейни деца.

*

Да докосне човешка ръка

даже малкото стръкче трева…

Божествено!!!

 

Диаболично

През пръстите ми времето изтича

като в забравен пясъчен часовник.

А в него с дяволски очи наднича

с тъга и смях животът ми виновник

 

Стъпки

Стъпките водят човека,

мрежа от стъпки

върху земната гръд.

Стъпките раждат човека,

стъпка след стъпка

по житейския път.

Стъпки към ада и рая,

множество стъпки,

стъпала в безкрая.

 

Реквием за Владимир Висоцки

Цветя и бронз.

Китара и коне.

Висоцки в плен-

саванът над плътта-

и той- нима е тлен?

Не вярвам, че е в гроб.

Гласът не се погребва,

Сред жива тишина

въздухът потрепва

с плътния му глас

Космична висота.

Взривена самота.

Разкъсан час в тъма.

Воалът на смъртта

безсилен да обвие

ликът непримирен.

Безсилен да забули

проницателния взор.

Последната му роля-

сърцето на актьор,

пронизал вечността

 

Защо ли?

Защо все някак се надяваш

вечно аз да ти прощавам?!

Как ли мога да прощавам,

ако раните не заздравяват?

Може би не осъзнаваш

болката от грубите ти думи?

Но някъде дълбоко в мен застива

ехо като изстрел от куршуми

 

Думите, без които не можем

Полека, но явно

забравяме думите,

с които общуваме.

Дори не ги чуваме,

когато говорят,

когато ни шепнат,

когато крещят или стенат.

Думите, без които не можем,

бавно ги превръщаме в спомен

 

Ябълково вино

Вино ябълково пих,

ябълково вино-

сладък сок от роден край,

надалеч в чужбина

В спомена си пак открих

милата родина

Всички свидно ми е там-

в свидна татковина

Тя е на земята рай,

райската градина

Сякаш пита ме сега:

ти защо замина?

И сълзите от тъга

в душата се вливат

Моя майчице земя,

да те видя жива!

Вино ябълково пих,

ябълково вино,

да ми спомни за дома

с райската градина

 

Любов(та)

Любов е най- изстраданото слово,

безброй пъти изричано отново

в различни възрасти и времена,

в различни сцени от театъра.

В една призната от живота роля,

играна вече векове подред.

Любов е най-ограбеното слово.

Един душевен апостроф

на чувството любов.

Все пак любов е дума символ

за посветените сърца,

но даже те не разгадават

безброя маски и лица.

Любов е някакво значение

на всяко явно увлечение.

Любов е само мила дума,

прошепната от някой влюбен.

Любов, прости, че те обричаме

на вечна употреба!

Но ние нямаме дори представа

как от теб да се избавим!

 

Метаморфоза

От светец да се превърнеш в грешник

сигурно съм твоят осъзнаван грях

като чужда риза, скрита в дрешник,

като забранен в света обител смях

 

Вино от любов

Мислел ли си някога

в най- греховните си дни,

че ще затихнат бурите

и с тях ще оттекат реки

Мислил ли си някога

в най- горчивите си дни,

че пак ще се завърна аз

смирена пред вратите ти

Мислил ли си някога

в най- самотните си дни,

че пак ще пламне огъня-

жарава в твоите гърди

Мислил ли си някога

даже в светлите си дни,

че вино от любов дори

ще пием от душите си

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!