Кадифените човечета

 

Докато пътуваше с мотопеда си, Ана не преставаше да мисли за снимките, които беше направила вчера. С компютърната технология беше възможно да се видят и най- малките детайли. Тя беше забелязала значката от вътрешната страна на сакото на един известен господин, когато той посегна да извади писалката си при подписването на някакъв документ. Когато увеличи максимално, се оказа, че тази значка всъщност е знакът на една партия, с която този господин беше в явна опозиция. Поне така подчертаваше винаги в публичното пространство. Дали пък всичко това не беше някаква игра? Една добре режисирана политическа игра, в която противниците всъщност са съдружници? В този момент друга мисъл завладя съзнанието й. Дали и Филип не беше стигнал до нещо уличаващо, неудобно или дори шокиращо, нещо, което щеше да взриви цялата тази бутафория пред очите на хората? Дали затова са решили да го накарат да замлъкне завинаги? Изгарящата болка се разля като огнена жарава вътре в Ана и почти я задуши. Тя отби и спря мотопеда, за да се съвземе. Само желанието да намери истината й даваше кураж да продължи да търси въпреки че беше много рисковано. Рискуваше не само за себе си, но и за децата си. За работата си като репортер не се страхуваше- там винаги се чувстваше като „котка върху горещ ламаринен покрив”, както обичаше понякога да се самоиронизира. Но не намираше друг изход нито сега, нито за бъдеще. Трябваше да разбере защо и как съпругът й изчезна така безследно. Кой стои зад всичко това и то в една уж цивилизована страна? Боже, господи, въздъхна Ана, даже се опитваме да накараме и другите страни да повярват, че е така.

Малко поуспокоена, тя натисна отново газта. Трябваше все пак да стигне навреме. Но мислите й непрестанно преливаха в главата й като река след буря. Дали не се надценяваше в желанието да намери онова, което искаше, на всяка цена? Ана спря пред задния вход на сградата с офиси. Работеше тук като „оператор по хигиената”, както сега се изразяваха, сигурно за благозвучие, вместо да кажат просто чистачка. Беше я уредила една приятелка, която я беше препоръчала пред охраната на специалните офиси. Специални, защото в тях работеха предимно партийни и финансови деятели. Двете дори бяха съчинили подходяща биография, за да е по- убедително. Надвечер Ана пристигаше, обличаше работната си униформа, на която много държаха- явно тя означаваше разстоянието между високопоставените и простосмъртните, тоест нискостоящите в йерархията. Трябваше да го приеме просто защото обстоятелствата го налагаха. Ана усети отново жаравата, която се запали вътре в нея. Този път мислите й се насочиха към двете й дъщери- Филипа и Поли, най- скъпоценното за нея и Филип. По- голямата, Филипа, учеше в колеж, беше изявена като една от най- добрите ученички. Искаше да стане разследващ журналист като родителите си. Но сега се налагаше да се справя с доста задължения. Беше се научила да готви бързи ястия, за да й остане повече време за учене и за курса по фотография, който посещаваше всяка седмица. Пишеше есетата на някои от съучениците си, за да си осигури поне част от необходимите й разходи, но си казваше, че така пък се упражнява за бъдещата си професия. Беше изключително привързана към баща си, затова дори не искаше да повярва, че той повече няма да си дойде у дома. Всяка вечер му обещаваше мислено да се грижи за мама и за сестричката си. Както се шегуваха трите (може би, за да смекчат болката), сега у тях беше женско царство. По- малката дъщеря, Поли, всъщност осиновиха заради Филипа. Това малко, ласкаво като домашно коте, чаровно момиченце, сякаш още повече сплоти цялата „семейна общност”. Когато бяха четиримата, веселбата беше на максимум, както казваше Филипа. Само че бяха доста редки тези моменти заради всички ангажименти и на Филип, и на Ана. Но пък бяха незабравими. Бяха… Вече Филип го няма. Зловещата болка като октопод обхвана сърцето й с гадните си пипала от всички страни. Ана стисна пръсти в дланите си, после усети как впи нокти в тях, за да не заплаче. Имаше усещането, че ако не спре сълзите навреме, пороят им няма да се укроти дълго. А навсякъде имаше камери, с които охраната следеше почти всяко движение. Единствено там, където държаха почистващите препарати и се преобличаха, нямаше, може би защото беше с много ъгли или по някакви други причини. „Все едно. Време е”- подсети се сама Ана. Иначе „горилите” ще се усъмнят и няма да се откачи от тях. А всъщност най- малко те й бяха нужни сега. Ана беше тук със своя важна цел- да търси следи за изчезването на Филип. Вярваше, че именно тук можеше да ги намери. Преди да изчезне така „безследно”, съпругът й беше снимал именно тези от „високите етажи”. Значи е засегнал недопустимо някого според техните правила. „Чистачката” повлече прахосмукачката и количката с препарати по коридора и влезе в един от офисите. Забърса, изчисти почти до блясък повърхността на мебелите. „Те поне могат да се изчистят- помисли си тя.- За разлика от хората, които работят тук”. Почувства се сякаш бе вкусила нещо с блудкав, гаден вкус и побърза към следващия офис. Когато започна да чисти, забеляза между папките върху бюрото връзката с ключове и скъпия позлатен ключодържател. За момент се изкуши да посегне към връзката, но се овладя- може би беше уловка, нарочна уловка, нещо като тест за персонала. А и може би притежателят им се връщаше да си ги прибере. Ана започна да бърше тихо, като се съсредоточи да чуе дали идва някой. Погледна бегло към камерата, покри уж случайно с меката кърпа ключовете. Трябваше да действа много бързо въпреки риска. Може би нямаше да има друга подобна възможност. Повдигна предвидливо четката с дълга дръжка пред окото на камерата. Щеше да измисли все пак някакво правдоподобно обяснение- например, че е чистила паяжините около камерата и четката се е заплела там. Отключи бързо металния шкаф, като все се ослушваше напрегнато, и занемя от учудване. Освен многото документи и СD-та, там имаше и множество мобилни телефони, подредени почти педантично, като че ли бяха части от пъзел. Ана обаче нямаше време да ги разглежда. Това, което й трябваше, беше информация. Тя бързо успя да открие СD с по- скорошна дата, копира го на преносимата памет, която предвидливо беше успяла да внесе, умело укрита от охраната. Заключи, избърса всичко старателно. „Като в криминален филм, просто да не повярваш”, си каза Ана.

Когато се прибра вкъщи, момичетата вече бяха вечеряли. Ана ги помоли да не я безпокоят, защото има работа, и се оттегли в малкия си кабинет. Пусна СD- то на компютъра и се съсредоточи. Това беше запис на среща на двама от най –известните политици. Филип ги наричаше саркастично „кадифените човечета”. И наистина, те говореха сякаш с кадифени гласове пред хората, може би, за да събудят „кадифени чувства”; мъркаха като египетски котки, със съзнанието колко са важни и ценни. Всъщност думите им, казваше той, са „засукани”, както се изразяват хората от народа, усукани фино като паяжина, която оплита ума на онези, които ги слушат, в безкрайни лабиринти. Този, който беше направил записа, явно ги е следил. Ана се изправи. Стори й се, че беше направила свое откритие- те явно взаимно се следяха, тези „кадифени човечета”. Нямаха си доверие, естествено. Пък и защо ли да си имат? Понятия като почтеност и честност бяха непознати за тях. Ана си спомни как Филип ги беше проследил веднъж, когато като репортер беше влязъл в сградата и беше успял да се прикрие. Най- странното, което му беше направило впечатление, беше всъщност как те изчезвали често в края на коридора зад един старинен шкаф, който никой не знаеше за какво служи, но явно си имаше предназначение. Но къде всъщност изчезваха те? Дали после беше видял това, което те не искаха да се види? Ана седна отново пред компютъра. Стаята, в която двамата политици разговаряха, при това доста весело, наподобяваше гримьорна. Забелязваха се рафтове с различни пластични маски, които имаха най- различни изражения –тъжно, усмихнато, загрижено, гневно, замислено… До тях имаше добре подредени палитри за грим, четки и всякакви аксесоари за него. Да не би да си имаха и собствен гримьор? А защо пък не? Нали трябваше да изглеждат добре пред „народа”? Но това, което говореха двамата, бяха пълни банализми: „Как вървят работите? Какво ново? Къде бяхте през уикенда?” След това обаче чу нещо, което я удиви. Шегуваха ли се или играеха сценка? Единият попита: „Искаш ли да се разменим? Ти в моя кабинет, аз- в твоя. Ще си разменим и всички атрибути, които могат външно да ни отличават. Да видим дали ще ни разпознаят хората? Сигурен съм, че няма да могат и ще се посмеем здраво. Да си направим един експеримент- хем ще си разнообразим битието, хем ще им видим акъла на тия, дето си мислят, че всичко разбират –политическите анализатори. За мен те са пълни ливади. Само проценти изчисляват”. Двамата се изсмяха доволни от хрумването и си стиснаха ръцете. После започнаха да си обменят новини около общи фирми и бизнес проекти. Значи все пак бяха съдружници, а пред електората- противници и разиграваха политическия си театър. Сега всъщност Ана си обясни защо значката на господина от нейните снимки беше от вътрешната страна на сакото му. На записа разговорът се отнесе в още една неочаквана посока. Почнаха да коментират любимия си герой от комиксите- Хамелеоник, заедно с неговата дружинка Слънчогледко, Синило, Зеленяк, Рубинената дама и Портокалка. Заливаха се от смях. Държаха се като абсолютни недораслеци. Като че ли изобщо не ги вълнуваха проблемите на живота. Всъщност всичко като че ли си вървеше от само себе си. „Народните маси” си спяха кротко, ако някой се събудеше, му удряха незабавно „шамар” по един изпитан от години начин и така го приспиваха отново. При това положение защо да се угрижват? Сега с този „експеримент” щяха само да утвърдят убеждението у електората, както обичаха да го наричат, че всичко е само панаир на суетата и че всеки има право да носи своята маска. Нещо повече- дори че това е задължително.

Когато те тръгнаха да излизат от гримьорната, Ана забеляза през отворената врата част от старинния шкаф- не можеше да го обърка, такъв много рядко се срещаше. Значи Филип беше на прав път- те се събират там, необезпокоявани от нежелани посетители или натрапници. На другия ден, когато отиде отново на работа в тази сграда, тя се постара да разгледа по- обстойно края на коридора, но забеляза само една врата близо до шкафа, а тя беше към тоалетните. Значи до нея има втора врата, добре прикрита за онези, които не я знаят. Ана въздъхна с тежест в сърцето. Има ли нещо, което да е без фалшив образ в живота на тези хора? Всичко ли вършат по такъв йезуитски начин? И как да очакваме животът ни да е по човешки смислен или да живеем в благоденствие? А си заслужава да имаме добър живот- и за децата ни, и за нас самите. Заради една шепа човешки уроди не може дори нормално да се диша в тази страна. Но дали пък другите хора го съзнаваха? Дали усещаха как с меките кадифени ръкавици ги задушаваха, а острите нокти бяха скрити под тях? О, да, те не са чудовища тези лицемери. Те са просто миловидни „кадифени човечета”. Те подсигуряват умело на децата ни сладки илюзии и „нежна” безболезнена смърт от наркотиците. Предоставят им щедро един виртуален свят, безкраен и бездънен, за да не знаят „на кой свят се намират”. Приказките, съчинявани от съвременните автори, са населени задължително с уродливи същества, които децата да обичат, защото, както казваха „кадифените човечета”, красотата е нещо относително, а злото е вечно. И повтаряха непрестанно: ”Трябва да се борите, за да сте на върха!” Но на кой връх всъщност? Има ли го или и той е поредният виртуален феномен? По тяхна поръка работят тези, които измислят все по- невероятни нови технологии, за да не общуват хората на живо помежду си. Почти всички музикални клипове са пълни с отвратителни сцени и явни сексуални намеци. Вероятно и това не е без тяхната благословия. Заради алчността си те преминават всякакви морални бариери. Дори продават хора, в това число и деца, като донори за органи или за чуждо удоволствие на перверзни сексуални маниаци. Филмите, които се произвеждат масово, внушават насилието, убийствата и други престъпления като неизбежен спътник в живота ни. Захранват чистата детска душа отрано с това насилие чрез компютърните игри и филмите, тъпчат ги с илюзии, за да ги направляват в желаната посока. Рекламират и продават водата (с неясен произход въпреки етикета) в бутилки, може би, за да не стигнат хората до изворите с жива вода от недрата на земята. Но за всичко това естествено те не могат да бъдат съдени или подведени под отговорност- цялата съдебна власт е в ръцете им и работи за тях, като пази старателно интересите им. Така животът ставаше все по- апокалиптичен. Въздухът в градовете ставаше все по- замърсен, докато „кадифените човечета” живееха извън тях в своите разкошни имения с градини и чист въздух, добре оградени от другите хора. Подготвяха тактично съзнанието им, че Земята вече е негодна за обитаване и затова трябва да търсят други планети. Може би искаха да я запазят за себе си, защото те вероятно знаеха как да я прочистят. Ана с горчива насмешка си помисли: „Може би тогава ще си я обвият цялата в гънки от най- скъпото кадифе- като подарък за себе си, най- скъпия, най- желания, и ще тържествуват”.

Тя се почувства така, сякаш бе вдишала отровен газ. Всички тези миазми на духа причиняват болка, дори само ако си ги помислиш. Като майка и като журналист Ана съзнаваше, че трябва да се направи нещо решително, защото, каза си тя, вероятно и ние също сме виновни, щом търпим и мълчим. Дори страхът с нищо не ни оправдава. Дълго обмисля и реши да създаде в Интернет сайт за политическите маски, за да предупреди другите за това колко са опасни и кои са те. В сайта публикува снимките, които беше направила.

След няколко седмици Ана с учудване забеляза една сутрин върху билбордовете залепени постери с картина на “Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи, в която обаче на местата на апостолите седяха политиците от нейните снимки. На разстояние пред лицата си държаха маски, така че да се виждат ясно кои са. Ана се почувства удовлетворена. Вече знаеше, че усилията й не бяха напразни. Макар че не успя да открие всички подробности около изчезването на съпруга си, тя вече знаеше кой е виновен за това. Всъщност вече всички можеха да разберат истината за „кадифените човечета”. Оставаше само да смъкнат и кадифето, с което те се прикриваха, и да влязат в скритата им гримьорна, за да изгорят проклетите им маски. В този момент позвъни приятелката й: „Ана, явно още някой като теб следва пътя на истината”.

2 мнения по „Нови творби

  • 28.05.2016 в 22:43
    Permalink

    Страхотно! Ех, да можеше тези кадифени човечета с дребни душици да мигрират, живота в България щеше да е по-лек.
    Благодаря за хубавият разказ!

    Отговор
  • 21.04.2020 в 1:25
    Permalink

    Увлича разказът ти, но защо боли… Успех!

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!