Лиричен автограф


 

Слънце върху покрива

Върху покрива слънце лежи,
оттам сякаш света наблюдава,
оглежда се в безброй очи
и леко разсипва жарава

Някак лениво протяга лъчи,
гравира сенки върху стената,
отвисоко горе хитро мълчи
и бавно се промъква на запад

 

Притча

Някой ден градинарят разбира,
че може би трябва отпреди
под дървото да лежи секира,
стволът му да стане на греди,
когато плод вече не събира

Залез

Последните остатъци от злато
излива залезът върху земята.
За миг светът променя се, когато
обсебва златен блясък сетивата

Аз играя просто пас

Вече за нищо не питам
И не плача, нито пък псувам-
Просто пасувам- философски,
И за нищо не ме тресе.
Не, не помъдрявам,
Нито пък бавно остарявам
Някакъв житейски мързел
Явно в мене съществува
И даже гласува- демагогски.
За толерантност ми говори
С оня „вътрешен глас”-
(А може би така ми се счува)-
Съветва ме убедително
И аз играя просто пас
Всъщност, ами то откъде
И как да играя ва банк-
От това пресъхнало дере,
Дето нито вода, нито злато тече.
Вече даже белот не играя,
Нито онова сантасе
Дето в студентската ни стая,
Играехме от немай- къде
Животът ми изглежда вече
Като щура комедийна игра
Билети за нея продават
На най- различна цена
Остана неясно обаче
Печалбата кой прибра?!

 

Лукава нежност

Вятърът жадно и страстно
целува земята.
Попива гръдта й мокра,
косите премята.

Нежно лукавият вятър
така я прегръща,
че всичко взема от нея,
а нищо не връща.

Целуни ме

Целуни ме под звездите,
Целуни ме, без да питаш.
Погледни ме във очите-
В тях се вижда ясно всичко.

Целуни ме под звездите,
Целуни ме, без да питаш.
Остави да се поскитат
Романтично там душите.

Целуни ме под звездите,
Целуни ме, без да питаш.
В светлината на лъчите
Сякаш без крила политаш.

Реторично

Един ден без суета
дали ще промени света?!

Солено

Някак солено ухае брегът
Прозира водата и в нея
Блестят сребристите рокли на рибите
Хора и птици нехайно вървят
И хищно се вглеждат от кея
( какво ли пък толкова виждат те)
Пясъчна маса за тях е светът
И не усещат как без смисъл рушат
Крехката твърдост на мидите

Смокинов лист

Каква ли истина прикриваш
с лек смокинов лист?
Лицемерно голотата
пак ти се надсмива,
гладна и безсрамна,
уловена в мрежа от лъжи

Необичайно

Ако ме докоснеш-
Не с ръце, а с поглед
Ако ми изпратиш
Нежно цвете без подател
А пръстена- случайно или не-
Забравиш
( и може би е без брилянти)
Явно знак това е,
Че обичаш точно мен,
Не друга

 

Като вятъра

Идваш като вятъра
Безцеремонно нагъл
И отминаваш в другата посока
О, забравил си си шлифера?!
Какво?! И как така?
Няма шлифер вятърът
Шега?! Нима?!
Може пък да има-
От облаци, листа и птици
( дали обаче ти ги виждаш)-
Неразумни шумни бели птици
По джобовете ти гнездят,
Без дори да подозираш
Летят по тъмно, за да светят
Прибират се, когато съмне
Щастливи са от своя полет
А ти, къде летиш ти, самохвалецо?
Имаш ли си път в небето
И собствен дом върху Земята?
Може би прелиташ
Като чуждо тяло
През облаци и земен пясък
Чуй ме! Спри и целуни Земята!
Поискай прошка- може пък да я приеме
Вдигни ръце към светлината,
За да те пречисти, ако не е късно
За да не бъдеш само нагъл вятър,
Безцеремонен и бездомен,
Защото няма кой да те обикне

Безсрочно

Ако истински се доверяваш
На своето сърце,
Значи няма давност любовта ти
И няма срок за дълготрайност
Завинаги така ще бъде,
Но само ако ти поискаш

 

Без да го изричаш

Знам, че ме обичаш-
може би наивно и епизодично
Знам, че ме обичаш,
но нито ти го казваш,
нито аз го чувам.
Явно, че се чувствам
като в нямо кино-
толкова беззвучно,
но пък и комично.
Сигурно се чудиш
как ли го разбирам,
без да го изричаш?
Може би не искаш
слабост да покажеш?
Просто ме обичай,
нека го почувствам
като малко чудо.
Как да го направиш?
Може пък отвътре
нещо да ти хрумне!

Виртуално

Дъждът до реката
почти не се чува,
тя така упорито шуми
А и всъщност това
дали го вълнува-
стича се плавно
в кристални сълзи.
Виртуално рисува
живописни следи
Докосва земята
и с нея се слива-
прозрачен, пречистващ
и…доказано жив

Това е класика

На колене пред мен не падай
Не казвай- с теб ще съм завинаги
Не искам да се вричаш
С клетви и обет за вярност
(Колко драматично е така, нали?
Като в сцена от театър)
Не чакай „да” да кажа-
Сърцето думи няма,
Но само да потръпне,
Земята към небето ще въздигне
И ти ще го почувстваш
Класика това е.
Всичко друго е реклама

Въпроси

Задаваш ми въпроси
и мислиш, че съм боса
Опитваш се отново
да ме оплетеш

Нима не виждаш ясно
света във мен, че нося,
а ти не можеш никак
да го разчетеш

Една тревожна мисъл
потъва сякаш в тиня-
как може да откриеш
ярка светлина

Отчаян си оставил
сърцето да изстине,
а искаш да достигнеш
своята звезда

Защо ли вечно търсиш
в безплодната пустиня ?
Не чувстваш ли в душата
изворна вода?

От кладенеца вечен
налей вода да пиеш,
че времето изтече
в утрешна река

„Дървена” философия

Дървени философи…
Толкова твърдо убедени,
че единствено те
знаят накъде
и как се движи светът
А той вероятно ги гледа
от отсрещния тротоар
с философска насмешка
и дори без капчица жал.
Определено напомня,
че всичко е страници
от един отдавна изчетен буквар

Романтика и(ли) реалност

В живота се срещат двама-
филм с романтичен финал.
Мъжът явно търси жената,
омаян от любовта,
а жената открива мъжа
и в него вината
за женската си съдба

Защо ли?

Защо все някак се надяваш
вечно аз да ти прощавам?
Как ли мога да прощавам,
ако раните не заздравяват?
Може би не осъзнаваш
болката от грубите ти думи?
Но някъде дълбоко в мен застива
ехо като изстрел от куршуми

 

Жива любов

По пътека безкрайна вървя,
но знам къде извежда тя.
Не искам сън във вечността,
а жива любов тук и сега.

Без илюзии

Навярно още има свестни мъже,
но на мене ми трябва само един-
този, който ще бъде до мен,
дай, боже, докрай някой ден.
Нека да няма нерви като въже,
напротив, нека да е чувствителен.
Може да няма дебело портмоне,
за да ме води в прочутите молове,
докато уикендът ни докрай изтече,
само забравени пари в някой джоб,
за да ме кани понякога на кафе.
И не държа да е гладко избръснат,
предпочитам да е малко неглиже.
Да си говорим насаме дълго.
За какво ли? Ами, за какво ли не…
Важно е да сме tet-a-tet- в очи,
оплетени в спомени и проекти-
( нали така по- модерно звучи)
Няма значение- точно той ми трябва,
него търсех дълго къде ли не.
Иначе за какво са ми „сладки илюзии”
като от някой прехвален нов сериал
Знам все пак, че животът е толкова,
колкото „на живо” сам си го преживял

Есенна еротика

Докосваш гроздови зърна,
Нещо в теб напомнят-
Напомнят ти за вечната жена
Вечната жена, която още чака
Ласката на тръпнещата ти ръка

Ласката, узряла сладостно
В сянката на лозови листа
Листа, заплетени с венец
Върху олтар на любовта
Венец от есенни листа-
Диадема върху нейната коса

В косата й заплита думи,
Изречени от твоята уста
В зениците се взира тайно
И търси извора на нежността
И всяка вечер вместо теб
Целува дълго жадните й устни

Притискаш страстно с пръсти
В унес всяко гроздово зърно
И неговият сладко лепнещ сок
Потича бавно и застива
В процепите на сърцето ти

Автограф

Слага автограф дъждът
върху асфалта
и го целува многократно
страстно.
Със сребърни сълзи
лицето му измива
И го прегръща дълго
съпричастно.

Молитва за надежда

Искам с ръце
да прегърна
Небето
и Земята,
която стене
ранена под мен.
Няма време,
което да върне
морето
там, откъдето
преля
в оня злокобен ден.
И няма сила, която
да върне детето –
без кукла и бряг –
в дома разрушен.

Вдигам ръце
да помоля
Небето
да прости на Земята
този стон на недрата,
който погуби
живот скъпоценен
под напора безумен
на водата.
Няма думи, с които
утеха да дам.
Само пламък
в сърцето –
стаена надежда –
нов бряг и дом
да разцъфнат там.

Хлябът на душата

На много хора дадох
път през себе си
И не очаквах благодарност.
Но те дори не осъзнаха
как през моето сърце преминаха.
Не казах:”Трябва да сте благодарни!”
И не поисках дар и откуп.
Не смятах, че това е важно.
Давах, без да получавам
нещо във замяна.

Но в някой ден за равносметка
ще мога ли назад
да върна времето?
Ще мога ли
за отдаденото да получа,
ако реката на живота
вече безвъзвратно е оттекла?

Не, не искам закъсняла благодарност.
Не искам като дълг признание.
Няма да се моля
като просещ скитник
за шепа милост,
сякаш съм изгнаница.

Аз съм още огън неугасващ
и душата ми е жива птица
с криле, изваяни от ярки пламъци,
светещи сред мрак като зорницата.
И този огън ще опази свято
хляба на душата ми –
винаги, докато ме има.

Моята България

 

Живее в песни и предания

моята  България

и в нея са прекрасни

всички земни очертания

 

Не може всъщност да е малка

моята България.

Така говорят тези,

които слепи са и жалки

 

Не вярвам, че е незначима

моята родина.

За мене тя е всичко,

което на Земята имам.

 

Не бих я никога предала

моята България –

за мене е безценна –

дома си в нея съм създала.

 

Аз вярвам –свята е пръстта

на родната земя,

защото тя е вечна –

началото и краят на света.

Сакрално за човека

Дали човекът е планински
връх
или прилича на извор
над реката?
Знам, от извора небесен е
Душата,
а вечният му връх-
божественият дъх.

Дъждовна тъга

Малки реки
в големия дъжд
като в някакъв
заговор таен
бликнаха изведнъж,
както тъгата
в наранена душа.
Може би ще отмият
нейната горчивина,
както морето отмива
с реката солта.

Отглас

Плаче жената –
самотна и наранена.
Излива мъката си,
завладяна от мрака
на житейската сцена.
Като река залива всичко
и го отнася явно
към врящия казан
в дълбините на ада.

Може би (а дали)
всички сме грешни?
Но няма ли у нас поне
една искрица ангелско
за миг да ни възпре?
Няма ли за нас небе?
И обречени ли сме
да отпиваме от мъката,
която вечно ни зове,
от всеки ъгъл дебне
лукаво да ни оплете
с безумния си възел ?

Може би в дълбини
иска да ни принизи,
паднали на колене,
но не да молим Бога,
а да пълзим безпомощни
като червеи дъждовни
по пътеки от сълзи,
а вътре в нас дълбоко
всичко адски да горчи.

Всъщност защо не –
нека си плаче жената,
но с чисти очи,
без пръски от злъч,
без тази явна зараза,
която коварно разяжда
крехките ни човешки души.

Цветен кръговрат

Розов изгрев, златен залез-
денят изтича между тях,
разноцветен и загрижен,
и носи своя светъл грях

Ехо от море

Ехо от море
в ухо от раковина-
сладък шепот на дете
в подводната Нептунова градина

Ехо от море
в ухо от раковина-
вик на радост от дете
някъде из райската градина

Ехо от море
в ухо от раковина-
долавям слънце и копнеж
в кипящо младо вино

Нежно

Аз съм бледото слънце
или ярка луна,
но когато съм с тебе
нежно пак ще блестя.

Аз все още не мога
сред бодли да цъфтя.
Само вечер през мрака
името ти шептя.

Ако някога пътят
през скали изведе,
то тогава сърцето
своя миг ще прозре.

И тогава ще бъда
нежно звездно небе,
сред което ще свети
влюбеното сърце.

Ябълково вино

Вино ябълково пих,
ябълково вино –
сладък сок от роден край,
надалеч в чужбина.

В спомена си пак открих
милата родина.
Всичко свидно ми е там –
в свидна татковина.

Тя е на земята рай –
райската градина.
Сякаш пита ме сега:
ти защо замина?

И сълзите от тъга
в душата се вливат.
Моя майчице земя,
да те видя жива!

Вино ябълково пих,
ябълково вино,
да ми спомни за дома
с райската градина.

Различна

Аз съм такава- различна,
като реката, която
бавно, потайно изтича
от преспата сняг,
а надолу притичва
над всяка преграда
на речния бряг.

 

*
Аз съм такава- обичам,
когато други се крият,
по мене дъждът да се стича,
да мокри лицето, косата ми
и нежно да влива
живот в сетивата ми.

 

*
Аз съм такава-различна,
искам в светлинни потоци
небето над мен да се стича,
в ефирна палитра
лъчите да сплита,
с Първозданна Любов
в душата ми с да рисува,
за да чувствам, преобразена,
че наистина съществувам.

 

*
Аз съм такава- различна,
не се подчинявам безлично,
когато със злъч ми говорят,
когато умилкващо молят.
„Наивно” обаче бих дала опора
на онези- грешните, слаби,
Но с вяра търсещи хора.

 

Мостът

В открито море
излизаш отново
със свито сърце.
Докога все така
ще превързваш с тъга
наранената си душа?

Още ли търсиш
в морето река?
Виждаш ли брод
през чиста вода,
светена и ненапита?

Вярваш ли още
в забравени чудеса?
Дали тази вода
е до твоите колена?

А може би точно тя
неусетно отмива
крехкия мост към брега

 

Жест на ръката

Защо ли все пак
оставаш сама?
Сред толкова хора
все търсиш отново
от клечица тънка
за огън живот.
А няма ли пламък
какво да припламне?
И как да почувстваш,
че нещо гори?
Оттатък стената
и малката лампа,
когато я палят
с жест на ръката,
щастлива блести.

Рецепта

Ти навярнотърсиш
рецепта за живот,
както вечно търсят
безценния кивот

А знаеш ли дали
рецепта точна има?
Може би пък някой
данък глупост взима?

Човешката наивност
е като сладък грях.
Може да си вярваш,
но предизвикваш смях.

 

Оферта

В трезора на душата
всъщност вече няма нищо
Защо ли я заключваш
с парола или с таен код?

Това ли значи личност-
без чувства, избор и мечти?

За нея няма вечност

и недостигнати звезди

Не трепва нежна струна,
неразрешени са сълзи

Сякаш е нощ безлунна,

не трябва нищо да личи

В теб реално упоена
заспива днес душата ти.
Офертата е ясна-
в живота всичко е пари.

В трезора няма място
и ключ за други ценности.
Всъщност, знаеш ли цената
на кратките ни земни дни?

Конете на времето

Как искам веднъж поне
да обяздя онези диви коне
на препускащото в устрем Време!
Юздите здраво да прихвана,
гривите им да сплета на възел!
Да го уловя за плъзгащото стреме,
да подредя веднъж поне
неразгадания му вечен пъзел!

Проблясъци

Триптих
В памет на Федя Яков
***
Морето твърде бързо поглъща сълзите,
и оставя пясъка странно солен.
Така солена е скръбта в очите,
когато скъп човек е вече тлен.

***

„Вие сте солта на земята”-
така някога казва Христос.
А това значи- най-скъпоценното
в земния свят.
Тези думи са истина свята
само за тези, чийто дух е
неземно богат.

***

„Корените нямат сянка”-
те са част от вечността.
Пазят си в сърцето гранки,
да израснат от пръстта.

 

Въздушни стрели

Като есенно дърво трепти
душата ти.
Вятърът в небето я люлее.
Но колко пъти трябва
тя да затрепти
под въздушните стрели,
за да полети?!

* * *
Колко ли пласта от тъга
могат да се нарисуват?
Вероятно всеки пласт
някъде в сърцето плува

 

Златната вода

Край реката седнах
и зачаках тихо
в унес златната вода.
Знаех, че ще дойде,
ясно помнех съня-
от мига, когато
облак в планината
дъжд изля от злато
дo крайречната скала
В златна треска тръпнех
като дух обсебен,
в мене всичко онемя.
Не отмествах поглед
от прозрачната вода,
молех се да не заспя.
Но как ме завладя,
макар за миг съня,
сякаш демон долетя.

Върху сърф от пясък
летяха над вълни
сияйни златни рибки.
Сребърни кефали
в огледален блясък
отплуваха за парти,
носеха покани-
„Рибените люспи
и водните брилянти”.
Млада мряна с яхта
и влюбено сърце
се носеше омаяно
към дансинг на море.

А колко е странно
тук на речния плаж
в мига на събуждане…
И как ли изтече,
неусетно кога,
златната моя вода?
Наивно повярвах
в някакъв авантаж.
Всъщност се оказах
в магична картина
на подводния свят.
Сънят бе само мираж.
Ясно разбрах- по вода
нещо не ми провървя.

Без правила

Тъмносиво,
светлосиво,
бяла светлина
в обектива,
нарисуван
от тънка мъгла.
Женска дреха,
тайно шита,
с магична игла,
без правила,
така, на игра-
тъмна пола,
светла блуза
и бяла яка.
Прояснява,
няма шега,
и да не вярваш,
какво от това?!
Над реката
многоцветно
изгрява дъга.

Салдо

Небе
и ангелски криле..
Дали ги има?!
От теб животът
всяка илюзия взима


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!