ЗВЕЗДНИТЕ РЕКИ
* * *
Там, където
реката се влива в морето,
е началото и краят
на вечността и на безкрая
* * *
Изтичат звездните реки
от най-дълбока тъмнина,
разливат се в невидим лъч
и носят нежна светлина
Реката на живота
Между приливи и отливи
тече реката на нашия ден.
С водовъртежа на вечната болка
водата се носи неясно къде.
Само в съня си достигаме залив,
нежно обливан в сребристи вълни.
В сърцето избликва радостна тръпка
в миг краткотраен на любовна омая.
Внезапно изтичат водопади от чувства,
родени в звука на могъща стихия.
След тях се разливат тихите устия
пак скрито понесли неспокойни води.
към безбрежно дълбокото бурно море.
А то безотказно, в загадъчен ритъм,
с мистична прегръдка от ефирни вълни,
все ни притегля отново да ни плени.
Човекът на модерните времена
В днешния програмиран свят
вече нищо не е както преди.
Никой не вярва в странни мечти,
няма дори романтични следи.
Но душата все още жадува
полет в неизследвани небеса.
Все още нощем тъгува
за несбъднати в миг чудеса.
Все още технологичните хора
търсят детелини с четири листа.
Вървят без компас и говорят
за далечна непозната земя.
Вярват в случайния жребий,
изтеглен от някой наслуки.
Вярват, че късмет е потребен
и тайни думи, за ключ към сполука.
Носят скрито дори амулети,
вярват в заклинания древни.
Молят се, пътувайки в самолета,
убедени, че това е потребност.
Мислещи, търсещи хомо сапиенс,
хора на модерните времена,
вярвайте в желания хепи енд,
дори, че я има онази страна,
в която мечтите са възможни
и че тя е истинският земен рай
и всичко тъжно и тревожно
отлита там в небе без граници, без край.
Пожелание
Бъди докрай добър –
доброто трудно се създава.
Не искай да се отплатят
за туй, което си раздавал.
Бъди докрай добър –
не вярвай, че не трябва
добро да правиш неведнъж –
доброто, знай, е като хляба.
Вечност
Всяка нощ сънувам рая –
в градините му вечни бях –
там вода, цветя сияят
и няма първороден грях.
Времето дори застива
в кратки мигове безкрайни –
сякаш вечност в тях отлива
и няма за човека тайни.
Поглед
Наблюдавам живота
с разноцветни очи.
Ти не ми се присмивай,
спри до мен, погледни!
Погледни към небето
с пулс от сини лъчи!
Сякаш е оживяло
с влюбените очи.
Слънцето е разляло
огънчета с искри,
а нощта е заспала
под воал от звезди.
Наблюдавай живота
с разноцветни очи!
Както се удивляваш,
спри за миг, помълчи!
Пробуждане
Забравила ли бях, че аз съм птица?
Бях уловена в паяжината
на вечни всекидневни грижи
и моите копринени крила
коварно бяха насмолени с тях,
завързани за мачтата на кораба – дома.
Но вътре в мен грижливо пазех
меха скъпоценен с ветровете,
за да го отвържа при удобен случай.
Да отпътувам надалече
от тази лепнеща досада,
от мрежите на монотонния живот,
заплитащи пред мен преграда.
Политайки, ще съм отново птица,
свободна в своето небе.
И пак ще моля ярката зеница
на слънцето над мен да се простре.
Люлката на живата самота
Отдавна не чувам музика
сред толкова шумове по света.
Сякаш съм попаднала в клиника,
оглушала от многото суета.
Явно някой друг пише нотите
на фалшивата доброта.
Някой друг свири мелодии,
разранени от тишина.
Режисира всички звукове
в рекламни клипове за нощта,
само че без звезди, без луна,
с изгаснали отдавна слънца.
Затова търся така отчаяно
люлката на живата самота.
* * *
Плаче ми се.
В море от сълзи
измивам душата си.
Сълзите отмиват
солта на тъгата ми.
Елмазни води
обливат очите ми.
Плача…
Защото пак ме боли.
Реквием за мечти
Душата ми е нежна птица,
мъчително опитва да лети.
Венец оплетен от лозница
над крехките криле тежи.
В стара потъмняла ризница
лежат несбъднати мечти.
Дори и трите ми орисници
забравили са пътя отпреди.
Самодивски езера
Самодивски езера,
скрити сякаш от света –
сърцето ми е цяло в тях
с властта на дива красота.
Може би е рай това,
така мистично притаен,
с омайващата ме вода
в един скалист релеф:
сърце, окичено от храст зелен,
прозрачен пръстен от кристали,
магично огледало от седеф.
Милващи вълни, прелели
плавно в чашата на езерата.
С въздишки рой политащи надолу
в пенлив поток изплакани сълзи
от диви самодиви, забравени сами.
Благословена да си, красота!
Благословена да си, красота!
Ти даде име на цветята,
ти даде на сърцето знак
и с него освети душата.
Без теб сме слепи, красота,
не-живи носи ни реката
с угаснал поглед през света,
като в есен, от студа залята.
Без теб сме птици без крила,
без небеса, гнезда и песни.
Без теб сме хора в зла съдба –
забравени, безлични, неизвестни.
Дари ни с вечен полет на духа
и с устрем в творческата висота
да те пресъздаваме отново!
Благословена да си, красота!
Неповторимост
Не искам друга любов,
безлична и непозната.
Дори да е с образ нов,
тя е само част от играта.
Не искам друга любов-
любовта не се преиграва.
Тя е най-чист благослов
и само веднъж се създава.
Мечтание
Докосни звездата,
за която мечтаеш.
В дланта ти ще остане
шепа звезден прах.
В животворен елексир
ти го превърни.
Капките му ще облеят
всичките ти сетива
и в тях ще се прелее
изворът на любовта.
Огледален образ
В огледало си тиха, покорна,
измамна и някак си жива-нежива.
Като вода и лед си притворна,
загадъчно-противоречива.
Отразена си, някак ефирна,
безмълвна и красноречива,
излъчваща нежност като зефира,
прикрила в шик делнично-сивото.
В мистично око, в един къс от стъкло
дискретно улавяш погледа взрян
(като приказен шивач на облекло)
и преливаш в своя магичен екран.
Двойствена съдба
Всяка монета има две различни страни.
И луната с едната страна свети,
а с другата спи.
Човекът също се разделя на две –
в едната половина е светъл,
а в другата – с тъмно лице.
Подвластен донякъде на тъмните сили,
той се бори в себе си да ги спре,
преди огъня в душата му да са угасили.
Защото знае какво всъщност искат те –
от другата страна на светлината.
Те искат главата си надолу да сведе,
да я посипе с пепел от мостове изгорени.
Искат да върви така, както през пустиня.
Да има само тръни за венец,
главата да кърви, да спре сърцето,
завинаги да бъде без живец.
Искат да превърнат в спомен
мечтите и човешките му пориви.
Да обърнат времето назад
като в пясъчен часовник.
Но човекът пак ще устои,
душата си на крепост
сам ще преобърне.
Ще потопи сърцето си
в море от явна светлина,
за да пречисти сетивата си.
Така ще се освободи
от сянката на тъмната страна –
през протока на Времето
и звездната врата, отворена
за всяка земно страдаща душа.
* * *
Сълза в сълза се влива,
тъга извира жива
от извора в сърцето.
Сълза в сълза се влива
и тръпне стъбълцето
с ранената надежда.
Солта отмива бавно
от раната гореща,
прорязана тъй явно
с една фалшива нежност.
* * *
Душата ми изсъхва бавно
като отрязан непотребен клон.
Не зная как загубих си усмивката,
когато се наведох за поклон.
Не вярвах, че не мога да се смея
там ниско, близо до земята.
А всъщност се оказа, че до нея
достойнството е нещо непознато.
Като камбана вятър ме люлее,
а ябълката на греха от злато
защо ли вече ниско долу зрее
и раят се премества все нататък.
Проклятието
Ако тръгнеш по света
да търсиш любовта
като скитник бездомен,
ако отключваш врата след врата
и превземаш осъдени вече сърца,
ако откриваш ранени души,
прегорели от болка и гняв,
претопени в еднакви съдби-
не е ли това проклятието,
което вечно над всеки тежи,
като кръг омагъосан от безумни лъжи.
(Не)влюбени тристишия
Горчива чаша,
следи от устни,
целували друга.
Разлято вино –
море от мъка
без бряг и пристан.
Любов без спомен,
безлунни обятия,
звезди от сълзи.
Трепетни длани,
миражни видения –
напразно очакване.
Изсъхнало цвете,
коси непогалени,
уморени следи.
Обгорено сърце,
самотни струни
притъмняло небе.
Взривена вселена,
частици от снимка –
маски на влюбени.
* * *
Душата ми плаче
безпаметно тихо, самотно.
Чува я само здрачът
и птица от самотен остров.
* * *
Ако търсиш утеха,
а никъде няма душа,
толкова крехка –
от струни, на които вятърът свири,
така че всички звуци замират,
значи никъде няма толкова мъка,
както след мъртва любов и разлъка.
Прозрение
Вгледай се дълбоко в себе си,
както в образ огледален.
В него може би ти ще прозреш,
че преходен е този свят,
че животът тук е крехък плод,
даден в твоите ръце,
че светът е само сянката,
отразена в твоите очи.
Че любовта е слънцето,
изгряло в твоето сърце,
че ти си тук да даваш,
преди да получаваш.
Че търсиш онзи брод
към полъха на вечното
и загадъчното, неизвестното,
което ни създава
и отнася някъде далеч отвъд.
Думите, без които не можем
Полека, но явно
забравяме думите,
с които общуваме.
Дори не ги чуваме,
когато говорят,
когато ни шепнат,
когато крещят или стенат.
Думите, без които не можем,
бавно ги превръщаме в спомен.
Наопъки
Земните хора винаги вярват
в хитроумни измислици,
в древни легенди загадъчни,
в измислени приказки.
Не вярват обаче никак
на собствените си сетива.
Умовете им бродят
из потайни места,
любопитство ги води
далече накрай света.
Искат да вдъхнат
екзотичен аромат,
през океан да преплуват
до остров непознат.
Няма сила, която
с нещо да ги задържи
и все ги притеглят
романтични лъжи.
Сякаш са скроени наопъки,
обичат дома отдалече,
тъжат, когато са близо,
и щастливи са само вечер.
Денят им се струва
напрегнат и разнолик,
от вятъра дори ревнуват
и в радостта си надават вик.
А хората са създадени
свободно да съзидават,
да търсят вечно себе си –
истински да се опознават.
Homo balkanicus
Хомо балканикус –
човек често непонятен
за света и за себе си.
Феномен на един полуостров,
загадъчен още от древността.
Все още за другия свят
полу-див и полу-могъщ.
Между бога и дявола,
но сякаш даже по-въздесъщ.
Разпънат на кръст
от съдбата немилостна,
но вечен и жив
върху земната пръст.
На свят собствен начало
от яйце до вселена,
с младо слънце изгряло
на балканската сцена.
Хомо балканикус –
странна биоенигма,
непредвидима загадка,
без мост съграден
към чуждите светове.
Хомо балканикус –
като в стара пословица
за една мистична съдба.
Монолог
Идвам от друго време,
за да се слея с времето тук.
На земята трябва да реша
сложни проблеми,
от озонов слой до космичен звук.
А не познавам тайни измерения,
в които да влизам ей така,
сякаш са само провидения
или просто отворена врата.
Нямам ключ към загадките,
имам само човешки ум.
Животът тук е мигове кратки,
които често отлитат без шум.
Как да се справя с времето,
което тече като река към море,
а трябва да реша всички проблеми,
които само върховен ум може да разбере.
Имам само сърце човешко
и моите крехки сетива,
може би затова ми е тежко,
но нямам избор, нито крила.
Знам само, че трябва напред да се движа,
а може би да се моля за повече светлина.
Дано, Господи, твоят висш разум да се погрижи
и ме научи кой път да избера.
Тогава ще мога да се слея с времето,
по чиста пътека в космоса да пресека,
ще мога да реша и проблемите,
които днес тегнат върху мен
като метеоритна скала.
Ключ към душата
Душата си не можеш да заключиш
не можеш да отнемеш свободата й.
За да се съхрани в нея най-святото,
оставяй отключени сетивата си!
Заключена е невъзможно да живее
и в златна клетка, съградена за нея.
Душата там няма да оцелее,
дори в златни мрежи да я люлеят.
Приласкавай с нежност душата си,
защото в нея се заражда любовта
и в полет безпределен тя се рее
като птица с непрекършени крила.
За любовта
Върви любовта по света
и прекланят се всички пред нея.
Тя е звезден лъч светлина
и в нежно сияние грее.
Върви любовта по света –
незагасваща светла жарава.
Пламва скрит огън в цвета
на безумната свята забрава.
Любов, ти най-желаното ми дай –
искри от твоя вечен огън
и ключ за моя земен рай –
да обичам истински да мога.
Омайниче
Върху зелено ложе на тревата
пулсират пламъчета от цветя.
Омайничета, в своя дъх омаен
напомняте дъха на любовта.
Любовен трепет, властно завладяващ,
обхвана всичките ми сетива,
може би любовни извори намерих,
без грях окъпа се сърцето в тях.
И се отключи неусетно в мене
без ключ любовната омайна страст –
забравен огън преоткрит, но земен
с дъх на омайниче, роден в екстаз.
Съкровено
Просто те обичам –
без специални думи,
наречени за този случай.
Просто те обичам,
без да ти поискам
нищо във замяна.
Може би е рано,
за да ти го кажа
или пък ненужно.
Просто те обичам –
изначално и безкрайно.
Вино от любов
Мислил ли си някога
в най-греховните си дни,
че ще затихнат бурите
и с тях ще оттекат реки.
Мислил ли си някога
в най-горчивите си дни,
че пак ще се завърна аз
смирена пред вратите ти.
Мислил ли си някога
в най-самотните си дни,
че пак ще пламне огъня –
жарава в твоите гърди.
Мислил ли си някога
даже в светлите си дни,
че вино от любов дори
ще пием от душите си.
Диаболично
През пръстите ми времето изтича
като в забравен пясъчен часовник.
А в него с дяволски очи наднича
с тъга и смях животът ми виновник.
Реквием за Владимир Висоцки
Цветя и бронз.
Китара и коне.
Висоцки в плен –
саванът над плътта –
и той – нима е тлен?
Не вярвам, че е в гроб.
Гласът не се погребва
Сред жива тишина
въздухът потрепва
с плътния му глас.
Космична висота.
Взривена самота.
Разкъсан час в тъма.
Воалът на смъртта,
безсилен да обвие
лика непримирен.
Безсилен да забули
проницателния взор.
Последната му роля –
сърцето на актъор,
пронизал вечността.
Равносметка
Вечер често преосмислям живота си
и връщам лентата назад –
филм ли е било или е истина?
Като пясък ли е времето,
през пръстите преминало?
По ръцете ми залепнали,
песъчинките следи не са ли,
неотмити, незасегнати,
като жълтите листа на споменик?
Колко са мечтите сбъднати,
от сърцето тръпно тръгнали?
Колко е горчивото и сладкото,
и доброто, и красивото
в хилядите кратки мигове?
По-богати ли сме станали
след несбъднатите блянове?
Колко вяра е останала
след неверни обещания?
И да се родиш на кръстопът
не е ли връхно изпитание?
И все пак не изпитвам съжаление,
че годините са пропилени.
Ако духът така се извисява,
това е всъщност моето познание.
Есенен аквариум
Валят листа.
Сама унесено седя
под свод от нежни клони.
Сякаш музика звучи
някъде край мен встрани
през бледи есенни лъчи.
Обсипват ме листа, листа,
галят земната кора
сред живи есенни цветя.
Листа трептят като крила
на отлитащите птици
и галят моята коса.
Господи, нима
не живеем в жива красота,
упоени с вечност от мига?
Планински градини
Нежни цветчета-звездици
под стъпките се посипват –
розови, бели и сини –
като планински градини.
Розови – като устни любими,
сини като очите незабравими.
И бели – като вечната вярност
между Небето и Гея – Земята.
Без отговор
Светът е застинал
с ограбена душа.
И тъмно, и тъжно е,
може би затова.
С какво да живеем
всеблаги Създателю?
Дали да се върнем пак
назад към природата,
първична и дива,
в опит да я възкресим?
И дали тя все още е жива?
Късно е вече, нали?
Превърнахме в пустош
всичко около нас,
дори самите себе си,
с безумните си идеи,
единствено, за да възвисим
само своето собствено Его.
Въпроси
Живеем като обречени –
едно цяло поколение –
и дните ни са вречени
на вечното движение.
Не забравяме, че не искаме
злото в делата си,
а знаем ли как да раздаваме
радости в правотата си?
И как ли се случва така,
че често то, злото –
попада (добре заучено)
до имената на доброто?
Има ли смисъл все пак
да вярваме в своето право,
ако допускаме мрак,
вършейки нещо за слава?
Отвъд храма
Отчаяние и празнота –
болезнена самота.
Кой от нас не греши?
Господи, ти знаеш ли?
От лъжа до заблуда
от скука към мрак.
Има ли път напред
или само назад?
Господи, ти знаеш ли?
От гадна реалност
към кратка илюзия.
Вече даже не знам
дали съм бил АЗ…
Господи, ти знаеш, нали?
Господи, аз ли съм бил?
Вече не ме и боли…
Не знам жив ли съм.
Или…
Господи, моля те, не плачи!
Любов(та)
Любов е най-изстраданото слово,
безброй пъти изричано отново
в различни възрасти и времена
в различни сцени от театъра.
В една призната от живота роля,
играна вече векове подред.
Любов е най-ограбеното слово.
Един душевен апостроф
на чувството любов.
Все пак любов е дума символ
за посветените сърца,
но даже те не разгадават
безброя маски и лица.
Любов е някакво значение
на всяко явно увлечение.
Любов е само мила дума,
прошепната от някой влюбен.
Любов, прости, че те обричаме
на вечна употреба.
Но ние нямаме дори представа
как от теб да се избавим.
Обвивката
Създания все модерни
кръжат често около нас
с измерения неверни
на истинската им цена.
На модерни течения
все носени от вятъра
с ефектно увлечение
вживяват се в “театъра”.
Шикозни и намусени,
живеят в други светове;
те сякаш, че са вкусили
от виното за богове.
Не разбрали колко струва
само външната покривка,
шумно бързат да налагат
и на мисълта обвивка.
С емблемите и марките,
като “мейк-ъп” специален,
сякаш са афиши ярки те
на стил “собствен” – оригинален.
Визия криворазбрана,
някои с теб се зареждат –
визия страшно желана,
даже звезди да изглеждат.
“Това е моят живот”
Един (не)познат
Екшън. Драма.
Психотрилър.
Безпаметни мисли.
Първичен инстинкт.
Музика, дрога и секс.
Непрестанен купон.
Лица непознати,
различно еднакви.
Тъп кръговрат,
ритъм без край.
Угаснало слънце.
Зеници без поглед.
Взривена звезда,
отражения бледи
на светила.
Металните струни
удрят китарата,
безсилно студена.
в стенеща самота.
Животът е само
монотонна игра.
Като апостроф
Като апостроф сме в този свят,
като въздишка плаха и нежна,
като полъх от вятъра есенен,
като една вечна песен,
неродена или изпята.
С море от ледена мъка
изплащаме дните си
в този свят непонятен.
Споделяме тайно мечтите си,
безмълвни сами под звездите.
На приятелите си разказваме
за несбъднатите планове,
проблясващи из паметта ни,
сякаш са угасващи комети.
Така през времето преминаваме
като в сърдечна аритмия,
но поне следа да оставяме,
както е с вечната истина.
Аква дива
(божествена вода)
Тогава, когато
Бог подреди Земята,
той на хората дари
плодовете, слънцето, водата.
Мъдро им предрече
до изворите да живеят,
за да имат вечна сила.
Реките да почитат,
та животът да не спира.
Океана да обичат –
той с небето си прилича.
Докато водата имат,
злото все ще се оттича.
По дъгата към небето
с помисли да се издигат.
Слънчевите струи светли
във водата да преливат.
В плодовете жива сила
пак водата да налива.
Като дар божествен вечен
да почитат Аква дива.
Снежни ескизи
Бели птици с бели крила
над жадно тръпнеща земя.
Бели цветя с бели листа
променят неусетно света.
*
Леки снежни ангелски крила
обгръщат нежно с бяла светлина,
пречистват сякаш грешната душа.
Нежни снежни пеперуди
в искряща мека белота,
долетели някъде от вечността.
Блуждаещи птици с мокри крила
между облак, вятър и земя,
изгубили по пътя своите гнезда.
*
Безкраен снежен аквариум,
от накити ефирни натежал,
като венец от булчински воал,
над земята плавно разпилян.
*
Снегът докосва и сърцата,
пренася сякаш сетивата
в непознати измерения
между небето и земята.
Коледна елха
Коледна елха, накичена с надежди
за бъдните ни дни, дела, стремежи.
Коледна елха, от клоните ти свежи
излъчва се доброто в светлина и нежност.
Коледна елха, извечен символ ярък
на дарове, усмивки в радост.
От върха сияе святата звезда
на вярата, надеждата и любовта.
***
Ако даже за единствен миг
моето сърце изстине,
всичко свято ще се разруши
както камъка в пустиня.
***
Ако търсиш все още звездни лъчи,
погледни – те светят в моите очи.
И в тях е скрита мелодия нежна,
която за тебе звучи все още с надежда.
* * *
Животът ни не е измама –
измамниците май сме ние.
Нали вечно си правим реклама,
от която даже свят ни се вие.
* * *
Да полетя след своето желание
по пътека небесна избрах,
обсебена от сребърно сияние,
обсипана със звезден прах.
* * *
Погледни към звездния атлас,
почакай тъмнината да разпръсне,
прошепни молитвата на глас
и остави сърцето да възкръсне.
* * *
Понякога съм тук,
понякога ме няма.
И струва ми се, че съм звук
от светеща и гаснеща реклама.
Вятърът
Този вечно неспокоен и неспирен вятър –
как прерови ловко пазвата на планината,
за да разгадае всички знаци по листата
и преобрази с любов лицата на цветята.
Сърцето
Сълзи безсилни са потънали в очите ми
като в бездънни, диви, яркоцветни езера,
потрепващи в тъга единствено с вълните си
от прилива до отлива студен на любовта.
Единствено сърцето ми с горещата си лава
изгаря от любов, трепти и приласкава.
* * *
Душите ни, отлъчени от Рая,
скитат се безпомощни, сами,
пленници на сила и безсилие,
без мостове към идващите дни.
Като един-единствен лъч сред мрака
на студените далечни светове,
сред вечно чуждите галактики
ще светят само съкровените желания.
Око всевиждащо
Злобна, завистлива и прокобна нощ
с криле на изгоряла пеперуда,
осъдена от дните светли на немощ,
изгубила зрънцето златна руда.
Чрез знаците на вещерските заклинания
опитваш се душите да раниш,
с дълбоко упоено отчаяние
мечтите живи лесно да плениш.
О, зло, не виждаш ли едно око
всевиждащо, над нас, че бди,
не знаеш ли, че “слабото” добро
стотици пъти ще те изгори?
По пътя на една звезда
Останал си без дъх, без знак,
а пак ме търсиш, пак,
притиснат в междузвезден страх,
че можеш да останеш сам.
В едно съзвездие далечно
знам, че ще те чакам,
преди да стане сън мигът,
изпратен там единствено за нас.
Знам, че ще дойда там
по пътя на една звезда –
ти ми я остави – помниш ли –
за да ме води тя,
ако някога забравим
за човешката ни обич,
ако някак разменим
човешките ни сетива
срещу студен космичен разум.
Ще бъда там, ще бъда.
Ще търсим заедно
врата към нежността,
прикрита с прах отровен,
неразличима без любов,
на която единствено
човекът е способен.
И тя ще се отвори
(с ключа в сърцата ни)
към звездните простори
и ще угасне бавно,
но явно тъмнината им.
Влюбена луна
Поруменяла от любов,
луната мека светлина събира.
Съвсем прилича тя
на млада, влюбена жена –
свенлива, тръпнеща и романтична.
Леко по небесната пътека се затичва
да срещне него, вечно пожелавания,
любимия, на който всичко би отдала,
ако обърне той за миг поне
към нея греещо лице.
Ако дори за миг погали
косите й с опали,
които дълго, дълго е втъкавала –
да свети в мрака, сред звездите,
очакваща милувка от лъчите
на лъчезарния, неотразим
обичан и неповторим,
единствен и обожествяван
свой любим.
За него даже дом е подредила
в един потаен лабиринт,
скрит дори от звездните очи
и с обич осветен само с нейните лъчи.
* * *
Реката ми напомни да заплача
с бледи, тихи, безсилни сълзи,
с усещане за болката и здрача,
който вътре в мен се напласти.
Импресия
Полъх от крила
с крехки сетива,
с нишки светлина-
краят на деня.
Невъзможност
Думи кратки, слепи и без ред –
как могат да ме приближат до теб?
Лунно око
Луната като мистично око
нощем света наблюдава.
Към сцени от земен театър
взира зеница огряна.
Гневна и бледа въздиша –
без нея се движи играта,
а ролите тя разпознава –
нали са по неин сценарий?
Без нея как смеят
да сменят декорите.
Нима не знаят актьорите,
че направлява тя самата
пулса вечен на Земята?
Господарка на живота е –
загадъчна и непозната,
но все пак твърде явна –
нима респект не заслужава?
Ласката на дъжда
По небесните улеи
се стича дъждът.
В своя път към реката
водата нежно измива
гръдта на Земята.
Слях се с водата,
с прозрачния пръстен
ефирни сълзи.
Замая ме рязко
хладна милувка
с притегляща ласка.
Почувствах се странно
от ласката на водата,
почти в безтегловност –
в реалност, но непозната.
Часът за изповед
Защо поетите така обичат тишината?
Онази бяла и чаровна тишина,
която в мигове на самота извира.
Дали от нея образи намират,
дали е тя часът за музика
на поетичната душа?
А може би е тишината
часът на изповед
между сърцето преболяло
и листа-къс хартия бяла.