Буболече
Едно малко сладко Буболече
вървеше по горското пътече
Мама Буболечка рече:
„Мое мило малко Буболече,
вече стигна доста далече.
Хладно стана, ето ти елече!“
Бързо, бързо Бубчо го облече.
Погледна го тя и в миг изрече:
„Я. колко е красиво мойто Буболече!“
Пчеличка меденичка
Жужи, без да спира,
Мед сладък събира
Целува цветята
И гали листата
Леко маха с крилца
Към добрите деца
Лети към небето
Да радва сърцето
Градината на розите
Това е градината на едно малко момиче с име на цвете. Кое цвете ли? Ами например Роза. В нейната градина растели много рози с различни цветове и видове- бели, жълти, розови, червени.
Роза обичала да носи чадърче. Защо ли? Момичето вярвало, че едно малко чадърче може да донесе щастие за всеки, който намира своето покривче под него. Чадърчето винаги било с цвета на някоя от нейните прекрасни рози.
Този ден малкото момиче носело бяло чадърче, защото отивало да види как цъфти бялата роза. Тази бяла красавица си била избрала южния край на градината, за да й е топло, защото розите обичат да има топлина и слънчицето да гали листата и цветовете им по- дълго, отколкото на другите цветя. Чудесен аромат се излъчвал от бялата роза. По стъблото й имало много, много цветове. Едни били все още неразтворени пъпки, други току- що се отваряли, а трети вече показвали белите си листенца изцяло и приличали на млади красавици на някое модно ревю. Всеки цвят удивлявал, когато го погледнеш и розите сякаш разбирали това. Момичето усетило най- напред силното ухание на цветята. После видяло малките неуморими събирачки на мед- пчелите, които прелитали от цвят на цвят и поемали от неговия аромат, за да го отнесат в своя кошер. Роза се усмихнала на този звънлив рояк. После погалила една малка пъпка, която напомняла на малко момиче, което скоро ще отвори очи, за да опознае големия свят наоколо.
Бялото чадърче, което носела Роза този ден, било изпъстрено със светлорозови цветчета. Съвсем скоро една нейна приятелка на име Лилия, й дала идея- за да са по- интересни чадърчетата, да има и малко от другите цветове. На Роза това й харесало. Тя отишла при един малък художник, който се казвал Светльо и той нарисувал малки нежни цветчета върху всяко чадърче. Когато погледнала розовите цветчета върху бялото чадърче, малката стопанка на прекрасната градина се сетила за красивия храст от розовите рози. Той стоял гордо в най- южния край на градината, така че слънцето щедро да дарява от своята топлина за разкошните цветове на храста. От долу до горе тези розови бижута украсявали стъблата му, а зелените листа прибавяли от своята свежест, за да изглежда всичко това още по- красиво. Момичето въздъхнало с радостно вълнение и сърцето й се изпълнило с нежност и любов към цветята и всичко около тях.
На другата сутрин Роза взела своето червено чадърче, изпъстрено със зелени петънца във форма на листенца, нарисувани чудесно от Светльо. Тръгнала да разгледа червените рози в своята градина. Те били най- многобройни. От дълги години растели тук, на това място. И майката, и бабата на момичето се грижели за тях. Правели букети от ароматните им цветове, слагали ги във вази или ги подарявали с усмивка на някой друг.
Тази сутрин била необикновена. По червените цветове и пъпки блестели кристални капки роса и затова цветовете на розата сияели като рубини сред другите цветя. Малката градинарка се възхитила от великолепните рози. В този момент няколко пеперуди кацнали да си отпочинат върху червените листа. Картината била прекрасна.
Всъщност червените рози били от различни сортове и това ги правело още по- интересни. Някои от тях приличали на червени пламъчета, други изглеждали като чашки, пълни с искрящо вино, а трети напомняли на червено кадифе. След като се прибрала в къщата, Роза разказала за всичко, което видяла тази сутрин и което щяла да помни, дори когато прекрасните рози прецъфтят и листенцата им окапят.
Следобед момичето се насочило към жълтата роза. До нея растели рози, чийто цвят напомнял портокал и греел като слънчево сърце в градината. Жълтата роза изглеждала малко бледа и тъжна до тях, но ухаела толкова силно, че омайвала с дъха си всичко около нея. Двете рози имали богата украса от зелените си листа и се гордеели с това. Сякаш казвали на всеки, който ги погледне: „Вижте ни колко сме красиви! Няма други като нас!“ Дори жълтото чадърче на Роза се люлеело замаяно от тази хубост и потрепвало с червените си точици върху жълтия си цвят. Всичко било удивително, но така е винаги, когато има толкова прекрасни неща в една градина. Сещате ли се в коя? Разбира се, градината на едно малко момиче с име на цвете- Роза.
СЕМЕЙСТВОТО НА КОСТЕНУРКИТЕ
Косьо и Нурка откриха една страхотна градина. И как я откриха? Колко пъти бяха минавали покрай нея, но не знаеха, че е точно на това място. Просто минаваха оттук, за да отидат до реката да пият вода. Косьо и Нурка са заедно като семейство от много дълго време. Тези, които не знаят, сигурно ще се учудят, че костенурките живеят много дълги години. Толкова дълго, че сигурно вече щяха да си знаят и млечните зъби, ако имаха такива, обаче костенурките са беззъби.Отвън съвсем не им личи. и даже са много лакоми и си хапват без никакъв проблем, просто защото челюстите им са много здрави. Затова бяха много щастливи , че откриха тази градина. А в нея имаше какво ли не за ядене. Докато Косьо все още се оглеждаше какво да си хапне, забеляза. че Нурка си хрупка от една краставица, израснала ниско долу до земята. Толкова удобно за една костенурка. Косьо се приближи, но Нурка му каза да си потърси друга краставица. Той обиколи насам- натам, но не откри такава. Обаче намери паднали сладки круши. Имаше още ябълки, сливи и какво ли не. Върна се отново при Нурка, за да я подсети. че са тръгнали да пият вода от реката, която беше наблизо. Тя остави краставицата, все пак беше я огризала достатъчно. По- късно стопанката на градината намери само едната половина. Костенурките ядат по дължината на зеленчука и така той заприличва на нащърбена лодка.
Двете костенурки се затътриха надолу към водата. Пиха с удоволствие колкото си искат и тръгнаха обратно към мястото, където живеят. На връщане срещнаха таралежите Ежо и Ежка. Те нещо търсеха, сигурно от онези пълзящи покрай рехата, дето таралежковците обичаха да си похапват. Поздравиха се като приятели, даже се разходиха заедно донякъде, но на Нурка й доскуча и решиха да си тръгнат по- бързо. Когато минаха отново покрай градината, която бяха открили наскоро, на Косьо му се прииска да си хапнат още нещо, но се отказа- не беше добре да прекаляват. Утре пак ще влязат, само трябваше да внимават да не ги забележат хората, защото вече направиха доста поразии с краставиците и те сигурно нямаше да бъдат доволни от това. Той догони Нурка, не разбираше защо толкова бърза. Стигнаха до тяхната дупка в основата на едно малко хълмче. Беше много удобно и достатъчно широко за всички от семейството. Децата бяха излезли сигурно някъде наблизо. Косьо ги откри до една съседна дупка. Гледаха с интерес едни малки костенурчета, наскоро родени. Бяха много сладки, като мехурчета с коричка. Опитваха се вървят насам- натам, а Стен и Ирка, децата на Косьо, ги охраняваха и се забавляваха с мъниците. Смееха се с беззъбите си усти и бяха много горди, че вече са големи и могат да са полезни в този случай. Косьо ги погледна с бащинска обич, после се запъти обратно. Реши да се изкачи нависоко, оттам се виждаше линията, по която минаваше влак. Костенуркото винаги следеше с интерес вагончетата на влака. Беше му неясно как така се движат, нали не са живи? Кой тогава ги движи, накъде и колко време се движат, докато спрат? А и кой ли пък ги кара да спрат? Той си мечтаеше да може да се качи някой ден на някое вагонче и да разбере отговорите на всички тези въпроси, които го занимаваха от доста време. С въздишка слезе от високото и се прибра в дупката. Нурка си отпочиваше в тишина и чакаше децата да се приберат у дома. Косьо й разказа заа мечтата си. Очакваше тя да му се изсмее и да му каже,че това са пълни глупости. Тя обаче му сподели нейната мечта. Той се зачуди- каква ли мечта има неговата спътница в живота? Нурка обаче започна да му описва това, което иска да има за себе си, за Стен и Ирка и разбира се, и за него- една голяма градина с най- различни плодове и зеленчуци, а в средатаа- малко езерце, да пият до насита вместо все да търсят някъде вода. Косьо се замисли- това си е нещо доста хубаво и на него му хареса.Когато се прибраха най- после децата, те двамата им разказаха за мечтите си. Стен и Ирка слушаха, слушаха и заспааха сладко до своите родители.
Може би някой ден мечтите ще се сбъднат. Кой знае? Може би точно те, сегашните деца на Косьо и Нурка, наистина ще ги сбъднат! Нали са едно истинско семейство, семейство Костенуркови!