Омир –“Илиада”

Силата на опустошителния гняв и гласът на

благоразумието в първа песен на “Илиада”

 


Старогръцката митология е богат, неизчерпаем източник на сюжети за литературни творби в различни времена не само в Древна Елада, но и векове след нея. Троянският цикъл като част от тази митология се отличава с ярки изяви на героизъм в епически битки, в които участват хора и богове. Не случайно велик пълководец като Александър Македонски се е вдъхновявал от поемата на Омир “Илиада”, изградена върху мотиви от Троянския цикъл, и я носил винаги със себе си по време на своите военни походи. “Илиада” е възпитавала поколения наред на само в Древна Гърция, но и в цяла Европа. Тя продължава да въздейства и в нашето съвремие с естетическите си и нравствени ориентири.
Поемата има ясна, геометрична симетрична композиция, която разделя творбата на 24 песни. Всяка от тези песни е свързана с определени моменти от събитията, които са част от Троянската война. Омир не включва всички подробности, свързани се с нея, а подбира целенасочено герои и събития, според идейния замисъл на своето творение. Това са най –драматичните и най –значителните от тях и те оказват естествено най –силно впечатление и въздействие като пример за героичност, саможертвеност в името на общото благо, защита на честта и достойнството като високи ценности за съвремието на Омир. В сюжетен план се очертава двустранна насоченост. Епическият разказ обхваща живота на хората, от една страна, и на боговете, от друга страна. Те са представени паралелно, като в същото време се наблюдава често намесата на боговете в събитията на земята. Тяхното участие предопределя изхода на битката между ахейци и троянци или от междуличностните конфликти, какъвто е този между Ахил и Агамемнон, както и между Ахил и Хектор. Другата линия на геометрична симетрия в сюжета на поемата е очертана в началото и в края както на творбата, така и на всяка отделна песен. “Илиада” започва със свадата, избухнала между вожда на ахейците и най –силния воин сред тях, и завършва с помиряването между ахейци и троянци, когато Ахил се съгласява ( с божествена намеса все пак) да върне тялото на мъртвия Хектор на сломения му от мъка баща. С гняв и помирение се рамкира епическият разказ в първа песен в характерните за творбата два аспекта –човешки и божествен. Поведението на Агамемнон възпламенява гнева на Ахил, който ще доведе до сериозни щети за ахейската войска, но завършва с временно помирение и възстановяване на равновесието. В същия ред следват събитията и на Олимп. Хера се разгневява заради тайното посещение на Тетида при Зевс, която изпълнява молбата на своя син да бъде даден урок за назидание на Агамемнон и неговата войска. Както старият цар Нестор става помирител в земната свада, така и бог Хефест помирява своите родители –Хера и Зевс. По този начин природно –космическият ред се възстановява, макар и временно, защото той носи хармонията, необходима, за да има смисъл човешкият живот.

Темата за гнева и помирението всъщност се оказва водеща в “Илиада” и обединява останалите мотиви, свързани с Троянската война или с войната изобщо. Първа песен е завръзката в развитието на събитията, обхващащи 51 дни от последната, десета година на войната срещу Троя (Илион). Обръщението към музата като вдъхновителка на поета според древногръцката традиция, съдържа и оповестяването на конкретната тема –“оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, / който донесе безбройни беди на войските ахейски…”. Опустошителната сила на този гняв е съкрушителен за троянските противници, които все още безуспешно обсаждат града. В основата на този гняв, който праща “ в подземното царство душите на много герои”, има ясна първопричина: “Тъй волята Зевсова стана…”. Напълно в духа на времето си елините вярват, че волята на боговете направлява живота на хората и нищо не се случва извън нея. Страшният мор сред войската, предвождана от Агамемнон, е изпратен от разгневения бог Аполон заради отказа на ахейския предводител да върне Хризеида на нейния баща, Аполоновия жрец Хриз. Така всяко действие се оказва следствие от божествена намеса или от човешкия избор за поведение. Преди да се стигне до причината за ожесточената свада на двамата високопоставени ахейски войни, има предистория, в която Омир включва, напълно в стила на народнопесенните творби, с множество живописни картинни и словесни подробности, истинската същност на бедата, както и виновния за нея. Всичко започва с решението на Ахил да свика събрание, разбира се по внушението на Хера, “жалеща грижно данайците”, за решаването на проблема с нестихващия мор в техния лагер. Думите на прорицателя Калхас обаче са предизвикателство за върховния водач на гърците. Не случайно, преди да разкрие истината, птицегадателят насочва думите си към характера на Агамемнон:

Страшен е царят, когато се сърди на по –слаб от него.

Царят дори да потисне в момента гнева си опасен,

злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърне

в свойте гърди.

Стихийният характер на чувствата като че ли е нещо естествено сред героите на “Илиада”, но той често създава сложни проблеми в човешките отношения и предопределя донякъде събитията. Невъздържаният и гневлив по природа Агамемнон нагрубява не само птицегадателя за предсказанието му, но и се нахвърля с най –ожесточени закани срещу Ахил, когато той се опитва да защити принципа на справедливата делба на военната плячка. В този момент се завързва драматичният конфликт, от който произтичат сериозни изпитания за живота и съдбата на почти всички участници в Троянската война. Свадата между Ахил и Агамемнон ще определи по –нататък хода на военните действия, както и загубата на едни от най –доблестните и най – изявените воини от двете враждуващи страни. Омир не укорява и не осъжда героите. Той ги представя такива, каквито са, като се старае да задоволи любопитството на своите слушатели или читатели. За тази цел поетът обичайно използва сложни художествени определения като съчетание на най –отличителните качества за всеки индивидуално. Така например Агамемнон е “широковластният цар”, “мощният цар на мъже”, “всевластен”; Ахил е “богоравен”, “Зевсов любимец”, “бързоногият син на Пелея”, “бързоног и божествен”; ахейците са “меднохитонни”, цар Одисей е “хитроумен”, старият цар Нестор е ”оратор прославен със глас благозвучен”. Надарен с мъдрост от дълголетния си живот, Нестор полага усилия да помири разгневените противници в спора, около който се движи епическият разказ в първа песен на “Илиада”. Той изтъква най –ценните им качества за ахейската войска и за желаната победа над Троя, както и опасните последствия от неразумната вражда на двама от най –знатните гърци:

Горко ни! Скръб безпределна заплашва войската ахейска!

Как би се радвал Приам и чедата на царя Приама,

колко ли много троянците биха ликували дружно,

ако узнаят подробно за вашата свада опасна –

двама сте първи в съвета данайски, във битка –най –лични.

Нестор съпоставя двамата ахейски първенци, за да подчертае, че всеки от тях има основание да бъде зачитан и уважаван, като същевременно ги призовава да проявят здрав разум в името на общия интерес:

 

Сине Пелеев, и ти престани да се караш със царя:

никога почит подобна до днес не е имал в народа

цар скиптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава

––

Сине Атреев, гнева си смири! Настойчиво те моля.

Спирай враждата с Ахила, понеже за всички ахейци

здрава опора е той във войната, така злополучна.

Неговият призив обаче не успява да смири гнева, когато вече са се разменили дълбоко обидни слова в спора. Ахил нарича Агамемнон “от всички най –ненаситен”, “користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло”, “пияницо, с кучи очи и сърце на кошута”. Думите му са продиктувани отначало от възмущението, че предводителят на войската е готов егоцентрично да наруши принципа на справедливост при подялба на плячката. Когато обаче Агамемнон преминава в закана да вземе Бризеида, Ахил възприема това като посегателство върху личната чест и достойнство. За него красивата пленница е дар, награда за военните му подвизи и смелост. Тя е измерение на стойността му като изявен и славен воин. Затова гневът му е необуздан и безмерен, с гибелни последици. Накърненото честолюбие на “богоравния” и несравним по сила Ахил идва от несправедливото според него разпределение на придобитото след военна победа. Той не приема налагането на този нов начин –според социалното положение в йерархията на войската, което дава на Агамемнон право на най –голям дял, независимо от заслугата му за военната победа. Това е в разрез с дотогавашните родови идеали и закони –според проявената храброст в битката:

 

Стане ли схватка жестока, победа най –славна печелят

моите силни ръце, но делба ли на плячката почне,

повече взимаш от мене, а винаги с малък, но свиден

дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя.

Обидата и огорчението на героя диктуват и решението му: ”…вече не искам / тук незачетен да сбирам за тебе имот и богатство.” Въпреки че Ахил поставя обществено значим проблем, конфликтът няма социален характер. Той е по –скоро в обсега на личните отношения, като съперничество за слава и превъзходство. Агамемнон заявява открито:

 

Между царете, родени от Зевс, тебе най –много мразя,

тъй като вечно налиташ на разпри, раздори и битки.

Демонстрацията на власт е явна: ”та сам да узнаеш колко по –силен от теб съм, / и никой от днес да не смее / равен на мен да се смята.” Естественото желание на Ахил да накаже Агамемновата наглост, като го прониже с меча си, е възпряно от Атина Палада. Троянската война все пак е война на интереси и в този момент се сблъскват личните и божествените цели и амбиции. Хера не желае да пострада никой от най –славните ахейци, за да бъдат полезни в сразяването на омразните за нея троянци. По тази причина по –нататъшното развитие на конфликта преминава като словесен двубой по съвета на Атина Палада. Съгласието на богоподобния Ахил произтича от убеждението, че “който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат”. Вероятно обаче не е без значение и обещанието на Палада: “триж по –блестящи награди ти сам ще получиш след време заради тази обида”. Тук гласът на благоразумието идва от боговете и естествено променя характера на събитията в желаната от тях посока.

Макар и с мъка в сърцето, Ахил позволява да вземат любимата му пленница, но зародилата се в душата му жажда за мъст го подтиква да моли чрез майка си Тетида Зевс да даде временна победа на враговете троянци, за да осъзнаят всички ахейци “какъв им е царят, / своята грешка да види и сам Агамемнон всевластен, / който жестоко обиди най –храбрия между ахейци”. Личните пристрастия надделяват над колективния дух и отговорност, което става причина за множество бедствия и несравними загуби на смели и силни воини от страна на гърците. Стихийната първичност в чувствата на великия ахейски воин довежда до тези безумни последици единствено за да бъде удовлетворено засегнатото му честолюбие и достойнство. Едва по –късно, след смъртта на любимия му приятел Патрокъл, загинал като по ирония на съдбата вместо него, той се връща на бойното поле и вдъхновява ахейците за нови победи, докато сам не срещне смъртта си от божествената стрела на Аполон. В този ред на драматични събития необузданият гняв предизвиква непредвидими трагични последици. “Възпяването” на гнева всъщност е и предупреждение, че когато човекът е подвластен на неговата стихия, той забравя гласа на здравия разум и това го лишава от възможността да съхрани в себе си достатъчно човешката си същност.
Героическата поема “Илиада” на Омир не случайно има славата на безсмъртна творба, въпреки превратностите на времето, въпреки че нагледно идеалите и ценностите се променят през различните епохи. Поемата ни напомня отново за един свят на истински мъжествени и смели герои, съчетаващи физическа красота с душевна чувствителност и благородство, заради което дори първичната стихийност на чувствата им може да бъде приета по –благосклонно. Чрез “Илиада” и нейната първа песен отново се насочваме към размисъл върху потребността от гласа на благоразумието в критични моменти на социални и лични конфликти, които иначе могат да причинят болезнени унищожителни загуби, недопустими в един хуманен цивилизован свят.

 

Oмир- ”Илиада”

 

Представите на древните гърци за света и

неговите ценности според поемата “Илиада”

 


Поемата на Омир “Илиада”, която е част от хилядолетното културно наследство на човечеството, има своето голямо значение и в древността, и днес. Тя е източник на познание,защото е художествено отражение на живота на старите гърци. Пред нас оживяват битът, поминъкът, културата, обичаите, нравите на древните елини. Затова с основание изследователите наричат “Илиада” “енциклопедия на живота в древността” . Това е поема за дълга и подвига, за мястото на войната в живота на човека, за приятелството, мира, любовта.
Омир разкрива не само живота на старите гърци, но и тяхната представа за света. Тази представа е обрисувана най-пълно в съдържанието на осемнадесета песен на “Илиада”-“Изковаването щита на Ахил”. Богът-ковач Хефест всъщност изобразява на този щит истински художествен модел на света. В концентрични кръгове са разположени всички възможни страни на човешката дейност в зависимост от степента им на сакралност:

 

Изобрази във средата земята, небето, морето,

неуморимото слънце наред с пълноликия месец,

всички съзвездия, дето обкичват небето високо,

всички Плеяди, Хиади,стрелеца могъщ Ориона,

Мечката също, която мнозина наричат Колата-

тя все на север кръжи,наблюдава безспир Ориона

и се не къпе единствена в бездните на океана.

Пренасяйки ни по-нататък, епическият поет насочва поглед към възприятията на елините за ценностите, които определят нормите на поведение в тяхното общество. Водещи са представите за справедливост, за хармония и красота, за войната и мира, за божествения свят и връзката му с човешкия. Сцените, които изобразява, са разположени контрастно, както е в реалния свят- сватба и съдебен процес, военни действия и мирен труд, град и поле.
На преден план стои описанието на мирния град, като е показан естественият ритъм на живот в него – празникът и делникът.Всички участват в празника – и млади, и стари,изпълнени с радостно настроение.Представена е сватбата като ритуал:

 

Пряко града се извеждат невести от брачни чертози

с ярко запалени факли и сватбена песен отеква,

в кръшно хоро се понасят младежи, чевръсти играчи,

флейти и цитри в средата издават ликуващи звуци.

Спрели пред къщните порти, дивят се и радват жените.

Делникът е представен чрез съдебен спор, а това ни дава възможност да си изградим образна представа за елинския съд и реда в него. Прави впечатление демократичната привилегия всеки да може да изкаже мнението си и да застане на нечия страна. Наградата за спечелилия е свързана с възмездието и утвърждаването на истината:

 

А по средата лежат във съвета два златни таланта,

предназначени за този,когото в съда оправдаят.

Решаващата дума е на старейшините, наредени в “свещения кръг”, призвани да пазят общоприетите норми на общността.
Картината, изобразяваща другия град, напомня в умален вид обсадата на Троя от ахейците. В отбраната на обсадения град се включват всички негови жители:

 

Тези отвътре не скланят и тайно стъкмяват засада.

Бранят стената отгоре любимите техни съпруги,

малките рожби и даже мъжете, сломени от старост.

Присъствието на боговете тук е свързано с вярванията на елините, че тяхната намеса на едната или на другата от воюващите страни определя и изхода от битката. Изображението на картината е впечатляващо, както със своята пластичност, така и с внушителността на фигурите. Атина Палада и Арес са “двамата златни и в златни одежди облечени цели, /хубави, снажни, с доспехи, тъй както са всички безсмъртни; / те си личат отдалече, а смъртните хора са дребни “.
Битките са съпроводени с грабежи и хитри засади, а в тях неизменно “ Смут и Раздор се намесват, а също и Смърт безпощадна “. Тяхното присъствие е израз на реалистичния поглед към онова, което се случва в живота на древните гърци, но и на отношението на Омир към войната като гибелно зло за хората.

Все пак войната не изпълва изцяло живота и поетът-рапсод се връща отново към мирното битие. Картините на мирния труд са изпълнени с жизнерадост, защото трудът не се възприема като бреме, а като извор на удовлетворение и усещане за богат и пълноценен живот. Описанието на оранта, жътвата, гроздобера, скотовъдството в борба с хищниците създават пълна картина на поминъка на древните гърци. Земеделието дава на човека всички блага, от които се нуждае, за да живее. Отразен е този етап от развитието на обществените отношения, когато господарите не са откъснати напълно от труда. Тук господарят наблюдава сам работата на полето, а на тружениците се предоставя чаша вино в края на браздата. Нивата, която Хефест изработва от чисто злато, е “истинско чудо”. Земята се възражда под работливите ръце на хората, за да даде плод,който те събират усърдно по време на жътвата. За жетварите се готви гозба от едър вол, жените месят бяло брашно, за да нахранят работливите труженици. В описанието се съдържа жизнерадост и ведрина.
Дори на полето, древните гърци намират време за отмора и песни. Това е естественият завършек на ползотворния ден, както и на целия този цикъл на труда в живота им. В центъра на веселието са младите хора. Облеклото им е обрисувано колоритно, с най-тънки подробности, а движенията им са предадени чрез ярки сравнения и богати епитети:

 

Стройни момци и девойки,откупвани скъпо с добитък,

кръшно играят, с ръце заловени за нежните китки.

С тънки була са момите, момците пък носят хитони,

дивно тъкани и блестящи още със капки елейни.

Кичат богато венци пъстроцветни главите момински,

носят момците на хълбок меч златен със сребърен ремък.

Пъргаво ту се затичват с умели нозе във хорото,

както приседнал грънчар колелото издига във длани,

ловко опитва дали завъртяно добре ще се движи;

ту пък във гъвки редици се спущат едни срещу други.

Радостно гледат мнозина събрани хорото им вито,

а сред играчите пее и сам си приглася на цитра

богоподобен певец. А двамина изкусни скачачи,

щом той запее, и те се завъртват чевръсто в средата.

Явно е, че в центъра на изображението на света върху щита на Ахил е човекът. Земният живот завладява със своята пълнокръвност и естественост, с един хармоничен ред. Светът на древните гърци е свят на красота, изпълнен с веселие,труд и жизнерадост, с нравствена устойчивост, присъща за родовия колектив, представен в поемата “Илиада” в неговото най-цветущо развитие. Макар и идеализиран, този отминал вече свят, е прекрасен. Той ни насочва към силата на вечното изкуство, чийто символ тук е майсторството на бог Хефест при изковаването на щита на най-славния герой .
Представата на елините за устройството на света съдържа един хоризонтален модел върху основата на опозицията “център-периферия”. Ако в центъра е небето със слънцето, луната, звездите, следвани от земния свят на човека, то всичко това е обградено от “Океана със сила безкрайна “, възприеман като великата космическа река граница.

В Омировата поема “Илиада” главна тема е Троянската война, но авторът засяга и характера на човешките взаимоотношения, както и отношенията между хората и боговете, които често определят и хода на самите събития. Главните герои в поемата са воини, но въпреки воинския им живот те са представени и като хора, които обичат и мразят, които се радват или страдат.Още в първа песен Ахил изявява различните страни на своя характер. Той се изявява като загрижен за живота на ахейските воини, търси разумно решение и изход, но скоро след това влиза в свада с Агамемнон, ръководен както от чувство за справедливост, така и от чисто лични амбиции.

Хектор също е представен в различна светлина- като любящ баща и съпруг и като смел воин, който предпочита смъртта пред позора. Обичта му към Андромаха и към малкия Астианакс е изразена от позицията на неговата воинска чест. Той се чувства задължен да брани и защитава както семейството си, така и честта на Троя и нейните жители. Все пак Омир се стреми да покаже живота във всичките му аспекти, затова шеста песен представя една по-различна страна в бита на хората-семейните отношения. Изрази като “Хекторе клети”, “Хекторе, ти си ми всичко”, “Мила съпруго”,”Свидна” са израз на привързаността на двамата съпрузи.

Светът на хората в “Илиада” е неразривно свързан със света на боговете.Човекът зависи от тях, но без да престава да бъде свободен. Той се съобразява с боговете, но и може да вдигне ръка срещу тях. Често се преплитат човешката и божествената воля. Във важни моменти боговете дават нареждания, но и изпълняват чисто практически функции. Така Атина Палада се спуска от Олимп, за да накара Ахил да сдържи гнева си, който може да има страшни последици за ахейците. В повествованието на “Илиада” често ставаме свидетели на намесата на боговете в живота на хората. Още в първа песен се заговаря за вмешателството на Тетида и Зевс във войната, а по-късно ставаме свидетели на участието на боговете в битките между двете враждуващи страни в зависимост от техните симпатии. Олимпийските богове са същевременно и художествени символи. В древния свят идеалът за сила и красота е въплътен в образите на боговете. Ахил често е определян от поета- рапсод като “богоравен”, “богоподобен”, “божествен”.

Йерархията в древногръцкото общество също е показана ясно. Ахил не случайно казва: “Който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат”. Затова този смел ахейски воин се вслушва в думите на Атина, която го възпира от една необмислена постъпка- посягане на висшестоящ. Героите в ахейската войска са подредени по сан, но и по бойни заслуги. Във втора песен още веднъж е разкрито влиянието на йерархическата зависимост. Терсит, който дръзва да се противопостави на върховния вожд, Агамемнон, бива бит и охулен заради това свое неблагоразумие.

Двадесет и втора песен е най-обемната по своя обхват и в нея Омир ни прави свидетели на големия двубой между двамата най-изявени воини от двете страни. В образа на Ахил е представен древния, архаичен и жесток воин, докато Хектор е представен по-сложно психологически. Той осмисля положението по-цивилизовано, приема двубоя като воин, но с явно достойнство, което се стреми да съхрани в този критичен момент, когато се изправя пред смъртта. Чрез двамата герои са представени две различни страни на идеала за воин на древните гърци.

В двадесет и четвърта песен Омир отново ни насочва към сложността на човешките отношения.Ахил е представен в друга светлина-добродушен, изпълнен с нежни синовни чувства. В този момент надмощие в душата му взема човекът, а не воинът. Мисълта за баща му го прави съпричастен с участта на Приам. Може би затова склонява да върне тялото на Хектор.

Поемата “Илиада” отразява живота на древните гърци в цялото му многообразие. Древният свят е почитал смелите, жертвоготовни мъже и воини. Елините са приемали войната като необходимост, но и като възможност за изява на воля, сила и мъжество. Заедно с това обаче тя става извор и на мъки, страдания, носи заплаха за робска участ.

Обширното епическо повествование ни представя събития и конфликти, чрез които се запознаваме с начина на живот и възгледите за света на древните гърци. “Илиада” е художествено отражение на този живот. Тя е своеобразен учебник и за Омировите съвременници, и за бъдещите поколения. Може би това е дало основание за оценката на Платон за Омировата заслуга: “Този човек възпита Елада”.

Според Богдан Богданов поемата на Омир е градена с реални елементи и затова може да се отнесе към определено време, а също така да се възприеме като обобщен исторически опит и като идеал. В това може да се открие високата жизненост на тази творба.

 

Омир ”Илиада”

 

Епическият героизъм в поемата


Героичното начало е определящо в поемата “Илиада”. Неговите измерения безспорно са най-явни в поведението на безстрашните воини, които се изправят едни срещу други в битките между двете враждуващи страни, за да защитят своята воинска чест и достойнство. Често военните спорове са представени като личностни отношения на отделни индивиди, а военните действия пък съдържат всъщност подвига на един герой или двубой на изявени герои, равни по сила. В епическото изображение на “Илиада”героят е обвързан с мита за силата и могъществото на своя народ, чието изражение обикновено е народният водач. В него е въплътено всичко онова, което духът на родовата общност би искал да бъде прославено и да остане в паметта на поколенията. Така се ражда идеализираната личност на този водач, съчетание на високи физически или на духовно ценни качества.

Героят на Омир е модел на подражание и е достоен да бъде възпяван. Това той е заслужил с делата си и затова предизвиква уважение и възхищение. Обичайно образът му е свързан със славното минало, което се възприема като по-добро от настоящето и естествено предизвиква носталгия по него. В епическия разказ на “Илиада”срещаме такъв мотив в думите на Нестор, сладкодумния старец, който споменава за отминалите времена, когато са живели герои, много по-смели дори от Ахил и Агамемнон. “Бяха най-храбри от всички мъже,на земята родени/бяха най-храбри мъже и с герои най-храбри се биха…”, разказва Нестор и прибавя: ”Вече такива мъже не съм виждал и няма да видя…”.

Героите са подредени в йерархичен ред според силата и мощта си. Значение в тази йерархия има връзката с някое божество. Колкото по-силно е божеството и колкото по-високо стои в божествения свят, толкова и героят е по-силен и значим сред своята родова общност. Така Ахил е почитан и могъщ,защото е син на богиня. Негови поддръжници и закрилници са Хера и Атина Палада.От страната на троянците пък най-силен и ценен като воин е Хектор,любимецът на Зевс. Афродита закриля Парис и своя син, героя Еней. Нерядко боговете се бият редом с героите и това определя изхода от битката. Според Б. Богданов “Това е един вид разум, героен ред, стихийно равняване по природното начало”.

Когато Омир представя във втора песен смелите ахейски воини, събрани и готови за битка, най-ясно проличава мястото на всеки от тях в йерархическия ред, който ги организира като единна войска, въпреки различията им. Начело е цар Агамемнон. Ето как го е охарактеризирал епическият поет:

 

А цар Агамемнон сред всички блестеше,

в погледа и във главата подобен на Зевс гръмовержец,

в кръста -на лютия Арес, в гърдите -на бог Посейдона.

Както сред стадо говеда бикът е най -личен от всички,

пръв отдалеч се познава веднага сред сбраните крави,

точно такъв Агамемнон по воля на Зевса бе станал,

рязко отличен от всички и пръв сред герои прочути.

Сред прославените воини се открояват двамата Аякси, Диомед, “славният с копие Идоменей”, Одисей и още множество други, които се отличават в боевете със сила и храброст. Онова, към което се стремят древногръцките воини, безспорно е славата. Заради нея са готови на подвизи, макар това да им струва живота. Блазни ги възможността да бъдат възпети и така да останат в паметта на бъдните поколения. Заедно със славата високо стои и воинската чест, която определя поведението на героите на бойното поле.

В изображението на характерите на героите у Омир откриваме разлики, чрез които той откроява най-заслужилите сред тях. Индивидуализирането не е постигнато чрез психологически средства, а предимно външно, чрез съединяването на духовното и физическото в образа на героя. Затова според Богдан Богданов той е “непосредствен и стихийно хармоничен”. Макар че на бойното поле блестят мнозина, сред тях безспорно доминира Ахил. Той е типичен епически герой, който въплъщава в себе си идеала на древните гърци за истинския воин. Затова не е изненадващо, че този образ е изграден в пряко съответствие с ценностната система на времето, в което живее. Това обяснява защо склонността на Ахил към жестокост, изблиците на своеобразна радост от разрушението или възторга от разливането на силата му се приемат като нещо естествено за героя. Енергията, която притежава, е свръхчовешка, затова и Омир често я показва като разрушителна стихия. Нека не забравяме и това, че Ахил е полубог, син на богинята Тетида. Той е най -силен между всички ахейци, събрани пред стените на Троя. Мъжествен и храбър, не познава страх от врага, съзнава своята сила и превъзходство. За да подчертае качествата му, Омир използва подходящи сравнения като “богоравен”, “богоподобен”, планински ястреб”, “кучето на Ориона” и други подобни, които насочват към героичното у този Омиров персонаж. Той владее до съвършенство умението да хвърля копие, да тича най-бързо и това му дава високо самочувствие и основание за висока самооценка. В свадата с Агамемнон Ахил заявява:

 

Стане ли схватка жестока, победа най -славна печелят

моите силни ръце…

Славата е основната цел в живота и на този древен воин. Заради нея той избира жребия да умре млад, участвайки в Троянската война. Покровителстван е винаги от две от най-могъщите богини на Олимп-Хера и Атина Палада, чийто любимец е.

Героят е и безкрайно честолюбив. Обидата, нанесена му от Агамемнон, го кара да се откаже да участва в боевете, докато ахейците не признаят, че без него не могат да спечелят победа. Всъщност гневът на Ахил е в основата на епическото действие в “Илиада”. В началото на творбата той се проявява като естествено загрижен за войската и единствен се противопоставя на върховния вожд в защита на интересите и живота на ахейските воини. Това показва силно развито чувство на отговорност, загриженост за онези, които са последвали своите царе до стените на Троя.

Суровият и непоколебим воин обича родината си, привързан е силно и към своята пленница Бризеида. Страда, облян в сълзи на брега на морето. Тези състояния са плод на неговата чувствителност, която разкрива една по -различна страна от характера на героя. Това дава основание да го определят като ”една от най-сложните фигури в античната литература”. От една страна, той се държи предизвикателно към върховния вожд на ахейците, нагрубявайки го с обидни слова, но от друга страна, се проявява и като пазител на реда и с право иска той да не се нарушава. Освен това, въпреки заканите си, не се завръща обратно в родната Фтия, а само се оттегля от бойните действия.

Ахил е очертан с качествата си на воин най-пълноценно в двадесет и втора песен, в двубоя му с Хектор. Още с появата си ахеецът всява ужас у своя противник. Зловещо святкат доспехите му-“подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце”. Самият той е оприличен на “истински бог Ениалий, опасен във бой шлемовеец, страшният прът пелионски размахал над своето дясно рамо…”. Устремът и ожесточението, с които Ахил се хвърля в боя, са провокирани тук най-вече от омразата към Хектор, който убива най-близкия му приятел Патрокъл. Омир е използвал едно от най -силните си разгърнати епични сравнения, за да покаже това:

 

Както планински сокол -хищник, най -бързолетната птица,

мигом се спуска след гълъб, треперещ безспир от боязън,

който се стрелва встрани, но соколът със писък пронизен

жертвата вече настига с ламтеж да я сграбчи със нокти;

тъй и Ахил устремено летеше…

Героят е изпълнен изцяло от чувството за мъст и яростта му сякаш се излъчва от цялото му същество. Физическият му портрет впечатлява със страховито могъщество:

 

Но и Ахил връхлетя, преизпълнен със диво геройство.

Той си гърдите прикриваше с щита направен изкусно,

четиривърхия шлем със главата си силно тресеше;

златната кичеста грива над шлема се вееше страшно:

Хефест отгоре на гребена бе я нагъсто поставил.

Както звездата Вечерница в мрака среднощен изгрява,

първа по блясък сред всички звезди на небето сияе,

тъй заискря острието, което Ахил със десница

махаше ядно и гибел за Хектор божествен кроеше;

Двубоят между двамата герои е драматичен и неравностоен -един полубог срещу обикновен смъртен, макар и любимец на Зевс. Съдбата обаче и на двамата е трагична -в този момент тя е определила смъртен жребий за троянския воин, но и Ахил няма да избегне смъртта по-късно, както му е предопределено.

В образа на ахейския воин отново се проявява противоречивостта му- първоначално той се ръководи от благородни подбуди като приятелството, в чието име тръгва да мъсти на Хектор, но скоро се оставя във властта на примитивните чувства и не приема предсмъртната молба на своя противник. Така се изявяват отново у този герой остатъците от по-старо, варварско мислене с типичната жестокост, безсърдечност и безмилостност на воина.

Другият забележителен образ на герой в “Илиада” е Хектор. Той е най-видният сред троянските воини.Омир го сравнява с черен орел; в разгара на битката прилича на змей. У него откриваме същата стихийност, както при останалите герои -опива се от надмощието си, сече глави в битката, присмива се надменно, когато печели надмощие над врага си. Не му е чужд и страхът за живота или предпазливостта в някои моменти, което кара читателя да го приема в по -човешки план. За разлика от повечето ахейски воини Хектор не воюва за облага; той защитава родината си и устрема му да прогони врага е патриотичен. Ръководи се от първостепенната грижа за града Троя и за неговите жители, чиято съдба зависи от храбростта на воини като него. Чувството му за обществен дълг надделява над желанието му да бъде до своето семейство и да го закриля. На молбите на Андромаха той отговаря като истински воин, за когото честта и достойнството стоят над всичко:

Мила съпруго, това и за мене е грижа голяма,

но ме е срам от троянци и от дългополи троянки,

ако избягам далече от битката като страхливец.

Мен не ми дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда

винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,

за да печеля най-хубава слава за мене и татко.

В двубоя с Ахил се проявява като по-цивилизован от противника си, като по-човечен, преодолял първичния инстинкт на безмилостна жестокост. Хектор се издига над варварските обичаи, като предлага на Ахил взаимно да си обещаят да не оскверняват телата си.

Когато осъзнава смъртния жребий, който съдбата му е приготвила, той изпълнява с достойнство воинския си дълг, изправяйки се срещу най -могъщия сред ахейците. Като приема да се бори докрай срещу съдбовната предопределеност, Хектор се издига в хуманно отношение. Не се предава, както би сторил жалкият страхливец, а приема жребия си като истински герой:

Само че няма без смела борба и безславно да падна;

нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.

За да подчертае смелостта на троянския вожд, Омир го нарича “славен”, “блестящ”, “снажен”, “велик”. Използваните определения издават пристрастието на епическия поет към този герой, което всъщност има своите основания. Троянският “шлемовеец” е идеал на древните гърци за човешка личност, съчетание на величието на воина с разумното начало на защитника на общочовешки ценности.

Героят Агамемнон е представен също от различни страни в рамките на епическото изображение. Той е върховен вожд на ахейската войска. Наречен е “властният цар Агамемнон”, “мощният цар на мъже”. Според думите на Нестор “никога почит подобна до днес не е имал в народа / цар скриптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава”. Агамемнон е деспотичен, понякога безчовечен, алчен и страхлив, но същевременно искрено скърби за поражението на своята войска, хвърля се геройски в боя и се сражава, докато не го раняват.

Героите на Омир са част от своето време. Те са типични представители на класическия героически епос. Чрез тях авторът на поемата “Илиада” изразява своето преклонение пред старината и създава образци за подражание в своето съвремие. Те обаче остават трайни следи и в културната памет на следващите поколения.

 

Сафо- „Любов“

Стихотворението „Любов“, което вероятно е предназначено за сватба, започва с прослава на “равния на боговете” младоженец и на сладкия глас и чаровния смях на младоженката, но поетесата веднага преминава към своите лични чувства:

 

Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха -бледна-изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва -нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.
Студена пот челото оросява.
Нозете ми се подкосяват, ставам
по -бледа от изсъхнала трева,
свят ми се вие, сякаш че умирам.

Един поглед, дори отдалече, е достатъчен, за да разтърси цялото същество на влюбената жена. Всички сетива участват в това изживяване, породено от погледа към онази, която привлича толкова силно сърцето и очите към себе си. То наподобява буйна река, която залива безпощадно всичко по пътя си. Лирическата изповед не прикрива нищо от изживяването на любовното чувство, което разтърсва всяка частица от нея. Не спира, докато не достигне до края, до върха на изживяването- „сякаш че умирам“. Богата гама от усещания следват едно след друго: „нежен пламък под кожата“, „очите ми покрива нежен мрак“, „студена пот челото оросява“. Най- истинският изразител на любовното чувство винаги е било сърцето. В него се съсредоточава всичко свято, а любовта е най- святото, най- скъпоценното от всички чувства. Вероятно затова Сафо започва изповедта за това, което преживява влюбената, именно от сърцето. То „трепва във гърдите“ и дава знак за дълбоки и разтърсващи емоции, които не могат да оставят равнодушен никого. Дори гласът замира, защото няма звук и думи, които да изразят това, което я залива като пролетни води.

Щастието на младоженците е отбелязано накратко, въпреки че вероятно сватбата е повод да бъде създадено това стихотворение. Младоженецът явно е красив и привлекателен- „на боговете равен ми се струва“, но почти веднага към това се прибавя лека неприязън- той е седнал до младоженката „небрежно“. Вниманието е привлечено от нея- тя говори „сладко“, смее се „нежно- шеговита“. Това, което следва обаче не е съпричастие и радост от нейното щастие. Следващият стих започва с „но“ и то определя друга посока на емоционалното отношение към това, което се случва. От младоженците вниманието се премества към личната драма на затаената в сърцето любов. В този момент влюбената разбира, че е изгубила възможността да бъде близо до тази, която обича толкова силно. Това проличава ясно в израза „отдалече“. Уплахата, че това отдалече ще бъде завинаги, избликва спонтанно и слага своя явен отпечатък: „бледна- изведнъж изтръпвам“. Душевното състояние е обсебено от любовното страдание, което достига болезненото усещане и на физическо ниво, и на емоционално. Сякаш светът наоколо изчезва, престава да съществува, защото няма вече достатъчно енергия за живот далече от любимата. Очите вече не виждат света, покрити с „нежен мрак“, ушите не долавят звуци, а само „бучение“, което ги заличава. Болката обхваща навсякъде и напомня предсмъртна агония- студена пот върху челото, безсилие, което подкосява краката. Без капчица сила тя става „по- бледна от изсъхнала трева“ в предчувствие за края на жизнения път. Това обаче е само подобие на истинската смърт, защото само преобръща света и възприятията за него.

Това, което е издигало душата нагоре към радостта и щастието, сега я кара да полети надолу към бездната на отчаянието, безпаметна и лишена от стимул за живот. Това е любовта, която въздига и поваля надолу, но е част от житейския кръговрат. Влюбената не повтаря в унес думи като „ обичам те“, не търси явна споделеност на тази любов, Тя просто се оставя чувството да я залее изцяло и да гори в пламъците на този вътрешен огън на любовта, която не може да възпре.. Не огласява това, което изпитва, за да разберат всички около нея за тази пламенна платонична любов. Тя е съкровено, дълбоко вътрешно състояние, което ако бъде разгласено, може да принизи светостта на това върховно чувство.
Дълбока и непреодолима е любовта, която превзема цялото тяло и емоциите. Невъзможно е да я спре, докато вижда тази, която обича с цялото си същество, пред себе си, макар и отдалечени една от друга и разделени. Може би едва сега разбира колко е силна любовта. Сега, когато тя вече ще е далече, отдадена на своя любим, този, който изглежда като „равен на боговете“. Остава единствено възможността да се потопи в огъня на чувствата, вероятно без надеждата да бъдат споделени някога. Връх на любовната страст и ревност е усещането, че животът сякаш свършва.- „свяст ми се вие, сякаш че умирам“.

Любовната драма оставя паметна следа в сърцето след един истински емоционален взрив, пресъздаден по неповторим начин в стила на древногръцката поетеса Сафо.

 

Поезията на Сафо

Древногръцката поетеса Сафо е живяла на границата между VII и VI в. пр. н. е. в Митилена на остров Лесбос. Имала е малко частно училище за девойки, което тя назовава “дом на слушателките на музите”. Сафо посвещава своите ученички в тайните на поезията, музиката и изкуството. Не напразно Платон я нарича “десета муза” Това, че се е родила на остров Лесбос, улеснява съдбата й, защото за разлика от другите части на Елада тук жената е желан член на обществото. Сафо е съвременница на Алкей, който е неин съгражданин, и също като него е изписвана върху вази -чест, която се оказвала само на боговете и героите.

Интересите на кръга, който ръководи поетесата в своето малко училище, определят и основната тематика на поезията на Сафо. Това са женските култове с техните празненства, сватбите, общуването между приятелки, съперничеството, ревността, раздялата. Политическият живот на Лесбос намира тук само случайни отзвуци във връзка с отражението му върху личната съдба на поетесата, която при един от политическите преврати е принудена да избяга в Сицилия.

Лириката на Сафо рядко излиза извън пределите на преживяванията, свързани с нейния затворен кръг, но тия преживявания са изразени с удивителна непосредственост и прямота. Сафо, както и Алкей, е близка до фолклорната песен, но влага своята лична позиция в традиционните форми. Основните теми, които засяга лесбоската поетеса в творбите си, са природата и любовта. Темата за любовта в нейните стихове и песни получава блестяща поетическа изява. Творбите й, изключително искрени и колоритни, успяват да се запазят до наши дни, защото в тях тя втъкава вечните проблеми на любовта -копнежа да са винаги заедно двама влюбени, вълнението и неизменното щастие при срещата с любимия, мъката от раздялата с обичания човек, с радостта и младостта. Стихотворението “Молба към Афродита” разкрива копнежа на любовта, която още не е намерила отзвук. Творбата е изградена във формата на химн с всичките му необходими части- призиви, епитети на божеството, позоваване на обещаната някога помощ.

Стихотворението „Любов“, което вероятно е предназначено за сватба, започва с прослава на “равния на боговете” младоженец и на сладкия глас и чаровния смях на младоженката, но поетесата веднага преминава към своите лични чувства:

Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха -бледна-изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва -нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.
Студена пот челото оросява.
Нозете ми се подкосяват, ставам
по -бледа от изсъхнала трева,
свят ми се вие, сякаш че умирам.

Един поглед, дори отдалече, е достатъчен, за да разтърси цялото същество на влюбената жена. Всички сетива участват в това изживяване, породено от този поглед към онази, която привлича толкова силно сърцето и очите към себе си. То наподобява буйна река, която залива безпощадно всичко по пътя си. Лирическата изповед не прикрива нищо от изживяването на любовния трепет, който разтърсва всяка частица от нея. Не спира, докато не достигне до края, до върха на изживяването- „сякаш че умирам“. Богата гама от усещания следват едно след друго: „нежен пламък под кожата“, „очите ми покрива нежен мрак“, „студена пот челото оросява“. Най- истинският изразител на любовното чувство винаги е било сърцето. В него се съсредоточава всичко свято, а любовта е най- святото, най- скъпоценното от всички чувства. Вероятно затова Сафо започва изповедта за това, което преживява влюбената, именно от сърцето. То „трепва във гърдите“ и дава знак за дълбоки и разтърсващи емоции, които не могат да оставят равнодушен никого. Дори гласът замира, защото няма звук и думи, които да изразят това, което я залива като пролетни води. Щастието на младоженците е отбелязано накратко, въпреки че вероятно сватбата е повод да бъде създадено това стихотворение. Младоженецът явно е красив и привлекателен- „на боговете равен ми се струва“, но почти веднага към това се прибавя лека неприязън- той е седнал до младоженката „небрежно“. Вниманието е привлечено от нея- тя говори „сладко“, смее се „нежно- шеговита“. Това, което следва обаче не е съпричастие и радост от нейното щастие. Следващият стих започва с „но“ и то определя друга посока на емоционалното отношение към това, което се случва. От младоженците вниманието се премества към личната драма на затаената в сърцето любов. В този момент влюбената разбира, че е изгубила възможността да бъде близо до тази, която обича толкова силно. Това проличава ясно в израза „отдалече“. Уплахата, че това отдалече ще бъде завинаги, избликва спонтанно и слага своя явен отпечатък: „бледна- изведнъж изтръпвам“. Душевното състояние е обсебено от любовното страдание, което достига болезненото усещане и на физическо ниво, и на емоционално. Сякаш светът наоколо изчезва, престава да съществува, защото няма вече достатъчно енергия за живот далече от любимата. Очите вече не виждат света, покрити с „нежен мрак“, ушите не долавят звуци, а само „бучение“, което ги заличава. Болката обхваща навсякъде и напомня предсмъртна агония- студена пот върху челото, безсилие, което подкосява краката. Без капчица сила тя става „по- бледна от изсъхнала трева“ в предчувствие за края на жизнения път. Това обаче е само подобие на истинската смърт, защото само преобръща света и възприятията за него.

Това, което е издигало душата нагоре към радостта и щастието, сега я кара да полети надолу към бездната на отчаянието, безпаметна и лишена от стимул за живот. Това е любовта, която въздига и поваля надолу, но е част от житейския кръговрат. Влюбената не повтаря в унес думи като „ обичам те“, не търси явна споделеност на тази любов, Тя просто се оставя чувството да я залее изцяло и да гори в пламъците на този вътрешен огън на любовта, която не може да възпре.. Не огласява това, което изпитва, за да разберат всички около нея тази пламенна платонична любов. Тя е съкровено, дълбоко вътрешно състояние, което ако бъде разгласено, може да принизи светостта на това върховно чувство.

Дълбока и непреодолима е любовта, която превзема цялото тяло и емоциите. Невъзможно е да я спре, докато вижда тази, която обича с цялото си същество, пред себе си, макар и отдалечени една от друга и разделени. Може би едва сега разбира колко е силна любовта. Сега, когато тя вече ще е далече, отдадена на своя любим, този, който изглежда като „равен на боговете“. Остава единствено възможността да се потопи в огъня на чувствата, вероятно без надеждата да бъдат споделени някога. Връх на любовната страст и ревност е усещането, че животът сякаш свършва.- „свяст ми се вие, сякаш че умирам“. Любовната драма оставя паметна следа в сърцето след един истински емоционален взрив.

Изображението на чувствата у Сафо съдържа само в незначителна степен моменти на психологически анализ. Тя рисува външните прояви на чувствата и обстановката, в която те се проявяват. За фон често й служи природата. За израза на любовта например поетесата създава красив фон- премени, аромати, цветя, пролет, но както и във фолклорната любовна песен преживяванията имат най-често скръбен характер и вероятно затова в съзнанието на късната античност образът на поетесата трайно се свързва с представата за нещастната й любов. Създаден бил митът, че Сафо сложила край на живота си, като скочила от една скала поради безнадеждната си любов към студения красавец Фаон, един от любимците на Афродита. Тя размишлява за красотата и любовта, като илюстрира мислите си с митологични примери и преживявания: “Най-хубавото на земята е онова, което обичаме”. Любовната лирика преобладава в творчеството й:

…подобно буря
разтърсва любовта душата ми:
тъй вятъра планински
събаря дъбове…
_ _ _
не знам какво да правя:
в мен живеят две души…

Най- хубавото в тези стихове е, че поетесата пише за лично изживяното. Всеки стих е изповед на интимно душевно състояние. Близостта на поетесата до природата придава усещане възвишеност и нежност:

…Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
_ _ _
Звездите край блестящата луна
отново крият своя светъл образ,
когато тя изгрява пълнолика
и лее сребърен светлик
върху земята.

Тя избира езика на дърветата, птиците, за да бъде разбрана и приета по-добре. Така постига по -ярка образност и жизненост, която я отличава от другите лирици.
Освен с любовната си лирика Сафо е позната и със своите епиталамии, тоест сватбени песни, които обхващат различни моменти от гръцкия сватбен обред. В запазените фрагменти на древногръцката поетеса намираме сбогуването на младоженката с моминството, състезание между хор от младежи и хор от девойки, песни и шеги пред брачната стая. Епиталамиите на Сафо са обагрени със сравнения от фолклорен тип: “Тъй както сладка ябълка, навръх дърво червена-/ забравиха ли я берачите? / О, не. Не са я те забравили, ала не са могли/ да я достигнат…”.

По ритмико -мелодичен тип поезията на Сафо е близка до тази на Алкей и също се отличава с голямо разнообразие. Тъй наречената “сафическа” строфа е само един от образците на тая богата строфика.

Сафо е първата жена поетеса в историята на античната литература. Един древногръцки поет написва в нейна чест думи на прослава, които стават пророчески: ”Името само с праха на Сафо са в земята погребани-/песните й вдъхновени навек ще останат безсмъртни”.

 

Софокъл-“Антигона”

Силата на любовта и неотменимият човешки дълг

Трагедията “Антигона” на Софокъл е представена на сцена вероятно през 442 г. пр. Хр. и донася висока слава и признание на своя творец. Тя е част от трилогията за Едип цар и е свързана с мита за родовото проклятие над рода на Лабдакидите. Софокъл обаче освобождава своите герои от тежестта на съдбовната предопределеност и насочва вниманието към деятелната личност, която се изправя в противоборство с неблагоприятните обстоятелства. Характерите, изградени от него в драматургичната творба, са трагически определени, с отличаващи ги дела и реч. Известно е, че заради умението си да изгражда ярки и силни образи Софокъл е наречен от съвременниците си “майстор на характери”. Намираме такова потвърждение и в неговата трагедия “Антигона”.
В хода на драматичния конфликт в “Антигона” се изяснява смисълът на ценностите и законите в човешкото общество, от които се ръководят героите на творбата. Макар и твърде млада, Антигона следва принципите и разбиранията си за дълга на човека към кръвно близките му хора. В своите постъпки тя се ръководи от божиите неписани закони и това я подтиква да престъпи Креоновите разпоредби- да не се погребва мъртвият Полиник, брат на девойката. Изправена пред владетеля на Тива, тя смело се противопоставя на заповедта му, убедена в правотата си. Антигона осъзнава цялата сериозност на постъпката си и на обвиненията, отправени към нея, но дръзко се възправя срещу потъпкването на нравствените ценности в живота:
Не смятах за така могъщи твоите
повели, че да нарушава смъртният
неписаните вечни божи правила.
Не са от вчера, ни от днес, а винаги
са живи.
Тя запазва докрай твърдостта на решението си и не изменя на себе си. Ръководи я силата на сестринската й обич към непогребания брат и убедеността, че е сторила това, което повелява дългът на живите към мъртвите. Обаянието на образа й е свързано преди всичко със способността й да отстоява докрай своята решителност, без да се колебае в избора си.
Антигона превъзхожда с душевната си сила своята сестра Исмена. Силата на любовта и алтруизма, човечността и убедеността в правотата й са в основата на моралното й превъзходство. Нерешителната Исмена се бои да престъпи заповедта на Креон, защото я възприема като дълг да се подчини на властническите разпоредби. Когато тя отказва да се присъедини към Антигона, смелата девойка решава сама да извърши погребалния обред за своя мъртъв брат, водена от чувство за дълг и като човек, и като сестра на Полиник:
Мисли каквото искаш, ала него аз
ще погреба и ще загина радостна.
Ще легна мила редом с него, милия,
изпълнила свещен завет.
Героинята приема смъртта в името на божествената правда и като свой неотменим човешки дълг, затова за нея смъртта не е трагична, а прекрасна. Освен това тя се ръководи от правото на човешкото сърце да обича и да се грижи за своите близки. Чувства се неразделна част от своя род, приема като свое задължение да прояви духа на благородството и заради своя знатен произход. Това звучи в пролога на трагедията, когато Антигона се обръща към своята сестра, очакваща от нея съпричастие и съдействие:
Ще видим днес дали си благородница,
или от знатни прадеди-нищожество!
Въпреки младостта си девойката осъзнава ясно моралната си цел, за която се жертва. В тази жертвеност не е заложена идеята за преследващата я съдба, както смята Хорът, изразител на общественото мнение. Нейните действия са плод на собствения й разсъдък, който я насочва към това, с което трябва да се съобразява в поведението си. Антигона е независим, горд ум, освободена от страха пред властника, който се самопоставя над вечните морални закони за живота и смъртта.
Свободомислието на Перикловия век тук е намерило своето точно отражение. Достоен е стремежът на това време да се даде свободна проява на всички страни на човешката душа. Младата девойка се проявява като носителка на светлото, разумното начало, на възвишени стремежи, които са в съответствие с обществените условия и цели. Нейната съдба се определя от собствените й постъпки, съдържа се в съзнателния й стремеж към лична изява. В основата на този стремеж е заложена истината за любовта към човека. Затова убедително звучат думите на Антигона, възправена гордо и уверено, подобно на богиня пред Креон: “Не за вражда-за обич съм създадена!”. Героинята проявява не само чертите на своя характер, както отбелязва Хорът (”Личи си, с твърд характер е девойката…”), тя отстоява своите принципи и убеждения, които характеризират нейната нравственост като възвишена. Антигона единствена смело обвинява Креон в тиранично налагане на собствените преценки над другите, без да се съобразява с извечните ценности, от които трябва да се ръководят хората:
Тук всички биха рекли: “Одобряваме!”-
ако страхът не бе сковал езика им.
Да, с много нещо е щастлив тиранинът,
каквото иска върши и говори той.
Героинята на Софокъл е един от най-ярките женски образи в световната литература, благодарение на тази висока степен на хуманитарна насоченост,осъществена от нейния създател. Освободена от страха от смъртта, тя се откроява като борбена личност, способна да защитава вечните човешки ценности, дори тогава, когато всички обстоятелства са срещу нея. Тя не може да разчита нито на подкрепата на Исмена, нито на тиванските старейшини, които по-често заемат съглашателска позиция в спора, одобрявайки тиранина Креон. Въпреки това Антигона дръзко се противопоставя на безчовечната държавническа заповед: “Но Хадес иска равенство за мъртвите!”. Конфликтът изправя един срещу друг като антагонисти двамата, като всеки от тях защитава своята позиция със свои средства-Креон-от позицията на владетел на Тива, а Антигона- като близка на мъртвия, останал непогребан, с което се нарушават “неписаните вечни божи правила”. В този сблъсък привидно изглежда, че царят защитава държавните интереси, докато всъщност изразява само своя лична амбиция, а Антигона, като се ръководи от стремежа да не остави непогребан родния си брат, става изразител на обществените нравствени норми и на непреходни ценности.
Героинята не върви сляпо към своята гибел. Тя следва истината, водена от светлината на своя разум. Отива на смърт горда, убедена в правотата на своето благородно дело, направлявана от любовта към близките си. Пред сестра си Исмена тя заявява:”Ще спра,когато секнат в мене силите.”. Непоколебима смелост и независима воля издават думите й. Като поддържа своята теза за равенството на хората пред прага на смъртта, Антигона заявява пред Креон мотивите си да погребе Полиник въпреки забраната му: “Не роб е този, който падна-брат ми е.”.Тя знае, че непогребаната душа ще бъде подложена на страшни бедствия, както са вярвали и всички елини. С чиста съвест се възправя пред самомнителния тивански държавник:
Не исках затова, от страх пред заповед
на смъртен, да получа наказание
от боговете.
_ _ _ _ _ _ _
Но истински бих страдала,
ако трупа на брат си бях оставила
без гроб.
В думите на Хемон, синът на Креон, е вложено общественото одобрение за Антигона:
Но аз дочувам как сред мрака целият
народ на Тива жали днес девойката,
че днес погива най-навинната
за най-прекрасно дело с най-позорна смърт,
която не остави брат си-ни на птиците
да стане плячка, ни на стръвни кучета.
С това не е ли златен дар заслужила?
За разлика от Исмена, Антигона не смята, че женската й природа я прави слаба и отстъпчива, както се оправдава нейната сестра:”И нека помним още, че жени сме ний,/ че сили за борба с мъжете нямаме.”.
Макар че е твърда по дух, девойката не е изгубила своята нежност и женственост. Тя също мечтае за своето щастие-да бъде съпруга и майка. Това увеличава трагичността на съдбата й заради незаслуженото наказание. Силна и непреклонна пред изпитанията,Антигона с човещка слабост оплаква неизживяната си младост и живота си, осъдена несправедливо от тиранина:
О, чертог мой брачен, мое жилище
подземно, вечен мой пазач!
_ _ _ _ _ _
Последна слизам-най-злочеста клетница,
преди да са изтекли дните ми.
Но храня твърда вяра, че отивам там
любима на баща, на тебе, майчице,
така любима и на тебе, братко мой!
_ _ _ _ _ _ _
Ала Креон реши, че съм престъпница,
че дръзвам на ужасно дело, братко мой!
И той сега ме води силом, грабната-
без брак, без брачни песни, без съпружеска
любов, без нежна рожба на гърдите ми.
Тя обича живота като всяко живо същество и затова мъката й е трогателна (“Какъв закон божествен съм престъпила?”) и това засилва обаянието й,като приближава образа й до обикновения смъртен човек, който обаче е способен на подвиг в името на любовта към близките и на неотменимия човешки дълг.
Според Софокъл човекът не е сляпа играчка на боговете, а инициативна личност, определяща сама поведението си. Драматургът познава добре човешката същност и разбира, че тя се проявява в истинския си вид само чрез своите постъпки. Така Антигона сама обобщава съдбата си:
Бащин град на тиванската родна земя,
и вий, богове на дедите!
Вий, тивански старейшини, виждате как,
от кого-последна от царския род,
аз понасям такава беда за това,
че изпълних дълга благочестен!
Тя си отива от този свят с тъга по рано прекъснатия й живот, но и с удовлетворено чувство за изпълнен човешки дълг, докато Креон в своето властническо упорство не осъзнава грешките си и това го води към морална гибел. Както отбелязва Б. Богданов “Злото не е в самата грешка, а в упорството в нея”. В този смисъл е предупреждението на Хора от тивански старци към зрителите (читателите) на трагедията:
За да бъде щастлив тоя земен живот,
първо мъдри да бъдем!
Героите на Софокъл са изправени пред превратностите на съдбата, която често е изменчива и противоречива и не могат да избегнат своя трагичен край. Антигона обаче се извисява над враждуващите сили и обстоятелства със силата на своите хуманитарни принципи, носещи философски и обществено значими идеи. Чрез този образ Софокъл представя възможността божествената мъдрост да се превърне в чисто човешка нравственост.

 

Библията – “Книга на книгите”

 

Старият завет като нравствено послание


Удивително е как в продължение на векове една книга може да има толкова силно въздействиет върху милиони хора по света. Библията е феномен, който не само удивлява, но и поучава, като дава подтик за размисъл върху един от най-важните въпроси за човека – как да живее в хармония между духа и тялото, а също така и върху множество други въпроси, свързани със съществуването му тук на земята – от възникването на живота до неговия край.

Всяко човешко поколение търси в Библията отговор на своите проблеми, като следва тълкуванията на библейските текстове, както в исторически, така и в чисто морален аспект. Създадена върху основата на легендарни разкази, в течение на времето тя придобива изключителна стойност като послание на Бога към хората, които трябва да знаят истинските ценности в живота и да се придържат към определени норми на поведение, за да живеят праведно и разумно. Мъдростта на Библията се измерва със значението й на свещена книга и силата на нейния универсален характер, тъй като тя служи на хората от създаването и до днес. Понятието “Свещено писание” произтича от възприемането на Библията като книга, написана с участието на Бога, както е със скрижалите, дадени на Мойсей, или по Божие вдъхновение. Тъй като тя стои в основата на книгите, предназначени да служат на човека като извор на мъдрост, е наречена още “Книга на книгите”.

По своето съдържание Библията се разделя основно на Стар и Нов завет, като всеки от тях е съставен от определен брой книги. Приема се, че Старият завет се състои от 39 книги (според католицизма) или от 50 (според Източната православна църква), а Новият – от 27. Старозаветните книги разказват предимно за живота на еврейския народ и връзката му с Бог Яхве като богоизбран народ, както и всички премеждия, през които минават юдеите в своя исторически път, изграждайки своите духовни и нравствени закони. Сред сюжетите в Стария завет с по -универсална смислова насоченост са митът за сътворението на света и на първите хора, историята на Йосиф и неговите братя и историята на Мойсей, който получава от Бог скрижалите с Десетте божи заповеди.

В историята за сътворението съществуват два варианта, съответно в първа и втора глава на книгата Битие. Разликата е в представата за начина, по който Бог действа в акта на сътворението. В първия вариант това става чрез словото на Твореца, чрез което всичко се самосътворява. Във втория случай светът е сътворен от демиурга – занаятчия, чиито ръце измайсторяват всичко, а след това Бог вдъхва живот чрез своето божествено дихание. Човекът и в двата дублиращи се разказа е представен като посредник между земното и божественото. Той е сътворен “по божи образ и подобие” според единия вариант, или с божествен дъх според втория и е провъзгласен за господар на света, на когото трябва да се подчиняват всички други твари на земята.

В историята на Йосиф и неговите братя освен разказът за обособяването на еврейския етнос от дванайсетте главни рода се съдържа и драматичният конфликт, породен от сблъсъка между дълга към рода и дълга към сърцето; между изкушението и лоялността; между природата на човека и божествения закон. В тази история за един еврейски род може да се разчете важно морално послание – за греха на братята, които продават в робство Йосиф; за прошката на чистия по сърце човек, който прощава греха и запазва съзнанието за родовата си принадлежност и привързаност; за изпитанията в човешкия живот, изпълнен с премеждия и превратности. Йосиф спечелва заслужено доверие и се издига високо в йерархията на обществото, но и трябва да слезе до унижението на оклеветен и невинно осъден, след което отново достойно заема полагащото му се място. Той инициира изпитанието за родовата единност и лоялност на братята си, за да сплоти отново семейството, към което принадлежи. Историята на Йосиф засяга дълбоки нравствено -етични човешки проблеми като любовта и фаворизирането на любимия човек, от една страна, и повелите на рода, от друга. Интересен е мотивът за удивителното съчетаване на външната красота на човека (Прекрасния Йосиф) с неговата нравствена извисеност – доброта, достойнство, морална чистота, умение да прощава, без да се изкушава да отмъсти на онези, които са му причинили страдание, но да намери път за тяхното нравствено просветление.

Историята на Мойсей е може би най-полулярна с Десетте божи заповеди, които еврейският водач получава пряко от Бог Яхве на планината Синай, за да се ръководи народът му от тях като нравствен кодекс. В него се съдържат всички основни изходни положения, с които трябва да се съобразяват вярващите. В историята на Мойсей е заложен проблемът за свободата на духа и изборът на човека да промени съдбата си. Избирането на Мойсей за водач на общността е пряко свързано с мечтата на евреите за свободен живот. Това обаче е постижимо единствено след дългия път на очистване от робското мислене и психика. Само родените свободни, със свободен дух, могат да живеят в мечтаната земя – Ханаан.

Свещеното писание – скрижалите, записани с божествения огън върху каменните плочи, съхранявани в свещения кивот, с течение на времето се превръща в мит, който е разпалвал въображението на хората, посветили се на историята, изкуството или просто изкушени от авантюрите, да открият тази ценна реликва.

Десетте божи заповеди, отбелязани в строго определен ред върху скрижалите, са възприети по -нататък и от християнството, което възниква частично върху основите на предходната му религия, каквато е юдаизма. Етичният кодекс на Стария завет, формулиран в Десет заповеди от Бога към хората, има за цел да съхранява и да сакрализира нравствените добродетели за човека, без които животът му няма да има необходимата хармония и смисъл. Първата от Десетте заповеди е насочена към утвърждаване на монотеизма като духовна връзка с единствения Бог, в когото човекът вярва. Втората заповед разкрива смисъла на духовната връзка между човека и Бога, чието лице не може да бъде видяно пряко, но неговата светлина, може да бъде възприета с душата на вярващия. Затова не е нужно да се търси материален израз на тази връзка. Кумирите и идолите единствено могат да я принизят като знак за недоверие или безпомощност. Бог обединява всички природни сили и стои над тях, затова достатъчно е упованието в неговия Висш разум. Третата поред заповед, която гласи: “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог”, съдържа нравствено послание човекът да открие в себе си божията искра, която да го води в изпитанията, за да ги преодолее. Вярата в Божията подкрепа да му влива сила и смелост, а Божият промисъл да го насочва, когато търси изход от страданието или сполетялото го нещастие. Тогава човекът постига победа над самия себе си, без да чака бездейно единствено Бог да реши проблемите му и може да докаже, че е създаден по образ и подобие на Бога.

Според библейското предание в книгата Битие Творецът създава света за шест дни, а на седмия се отдава на заслужен отдих и възхвала на сътвореното. Това поражда идеята, че човекът също като своя създател, трябва да следва този модел, който утвърждава труда като съзидание и празника като време, в което всички да се наслаждават на свободата на духа си с помисли, отправени към Бога. Може би затова празникът (който за евреите е съботен ден) е изпълнен с радост и дава възможност на човека да почувства хармонията между себе си и света, сътворен по Божествения промисъл.

Докато първите четири заповеди са насочени към божественото, останалите шест са свързани с нормите на поведение в общността, за да има справедливост, уважение и разбирателство между хората в нея. Това са императивни послания, които са имали стойността на закони, според които са съдени отклонилите се от тях: “Не убивай!”, “Не прелюбодействай!”, “Не кради!”, “Не лъжесвидетелствай против ближния си!”. Тези морални императиви остават в сила и до днес, не само за еврейската общност, но и като основа на законодателството на почти всички съвременни държави.

Петата божа заповед: “Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята!” регламентира етичните взаимоотношения между поколенията на базата на житейския опит на по -възрастните в семейството, които пазят родовите традиции и ценности. В тези думи се съдържа и мъдростта на Божествения разум – ако искаш да бъдеш уважаван някога от следващото поколение, трябва и ти да уважаваш онези, чиито наследник в рода си.

Последната десета заповед: “Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) … нищо, което е на ближния ти” има по – универсално значение и дълбоко хуманен характер. Делата на човека изначално се зараждат в душата му като помисли. Доколко те са чисти или греховни в съзнанието му, е особено важно. Истинската същност на човека, чиято душа е божествена, трябва да намери сили да преодолее злото в неговия зародиш, за да не я оскверни с низки желания или с престъпления.

Десетте божи заповеди не са само религиозни послания. В тях е заложено божественото, но и хуманното начало като мерило за нравствената извисеност на хората, за да бъде техния свят, изпълнен с мъдрост и хармония.

 

Новият завет

Учението на Христос като нов път за човечеството


В следващите етапи на своето развитие човечеството започва да изпитва нови духовни потребности, които налагат и нови тълкувания и критерии към известните вече морални норми и предписания, от които се ръководят отделните религиозни общности.

Появата на християнството като нова нравствена норма е обусловена именно от промените на света, който разширява и променя своите граници между отделните етноси и техните традиционни ценности. Тази нова за времето си религия възниква като учение, проповядвано от Исус Христос, наречен още Месия, Син Божий или Богочовек. Неговият живот и личност са описани в четирите евангелия, съставящи Новия завет в Библията. За автори на тези евангелия са посочени Матей, Марк, Лука и Йоан, а четирите разказа за мисията на Спасителя на земята са прецизно подбрани от църквата от общо 70 апокрифни евангелия, така че да отговарят максимално на целта да се изгради ясна доктрина, която да възпитава в християските ценности по модела на подражанието на легендарната личност на Христос. В състава на Новия завет влизат и други книги, общо 27, като Деянията на светите апостоли, Откровението на св. Йоан Богослов, известно още като Апокалипсис и Посланията на някои от апостолите, като най-многобройни са тези на апостол Павел, който се налага и като идеолог на християнската църква и нейната нравствена догма.

Предполага се, че Евангелията, посветени на божествената личност на Учителя Исус Христос, са написани около края на І-ви и началото на ІІ-ри век сл. Хр. Те са най-авторитетните източници за всички събития по време на Христовата мисия сред хората. Евангелският сюжет и в четирите канонични книги съдържа няколко основни момента от живота на Исус от Назарет, предсказани още от пророците от Стария завет. Това са раждането му след непорочното зачатие, пътя му като проповедник на едно качествено ново учение, кръстната му смърт като резултат от жестоката присъда под натиска на жреците и възкресението на третия ден след смъртта – един удивителен факт, както и възнесението на Божия син на небето след края на земната му мисия. Всички тези моменти са обвързани с доказателства за Божествения му произход и принадлежност на родения сред евреите Исус Христос. Животът му е разказан по един утвърден модел на легендата. Това е живот -образец, в който ясно подредените символи изграждат точната нравствена норма като пример за хората.

Времето, в което се появява спасителят на човешкият род, е време на жестоки и явни конфликти на етническа, верска, нравствено-етична или социална основа – между евреи и самаряни; между римляни и евреи; между богати и бедни; между хората и законите, които вече са остарели и не функционират достатъчно ефективно. Остро конфликтният характер на обществото противопоставя хората непрекъснато, като се създава вражда и напрежение в човешките отношения. Проповедникът Исус Христос идва да промени тези отношения като насочи вниманието към друг тип ценности и морал, в който водещи са личната отговорност, търпимостта по отношение на различията между хората от всякакъв характер; отрицание на насилието, което предизвиква също насилие; и най-вече любовта, чиято енергия е изцяло съзидателна и божествена, дадена от Създателя Бог на човека изначално. Единствено тази божествена сила е способна да изчисти човека от най-сложния конфликт – този вътре в самия него. Само противопоставянето на любовта като върховна сила може да унищожи силата на злото като разрушаваща – злото у врага или у самия човек. Затова Христос съветва своите последователи: “обичайте и враговете си, и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния!” Нито една промяна в живота на хората не може да стане, ако те не се очистят отвътре от своите грехове, които носят в душата и помислите си – горделивостта, която поставя едни хора над други поради себелюбие; предразсъдъците, които заблуждават ума и го принизяват; желанието за много имот и богатство; лицемерието; прекомерното обвързване с делничните грижи, които отдалечават от истинския смисъл на земното съществуване –всичко това, което унищожава доброто у човека. И нито един закон не може да бъде достатъчно добър, ако се изпълнява само формално, без да се променят ценностите, които той е призван да опазва. Исус поучава за всичко това, чрез своите притчи, чиято мъдрост въздейства силно и образно върху умовете и чувствата на онези, които ги слушат или четат и до днес и намират често търсения отговор на въпросите, които ги вълнуват или тревожат. Нагледните примери на Учителя Христос за раздаване на правосъдие са истински уроци към хората да търсят първо вината в себе си, а после да съдят и другите, т.е. според неговите думи да видят първо гредата в своето око, а не сламката в окото на брата си. Особено силна поука в този смисъл се съдържа в един момент от евангелския разказ, когато довеждат при Исус жена, заловена в прелюбодеяние, за да чуят неговата присъда, но той приканва този, който е без грях, пръв да хвърли камък върху нея. Разотиването на всички обвинители е достатъчно красноречиво в случая и насочва към потребността от лична морална взискателност от всеки човек.

В учението на Исус се съдържа ново тълкуване на нравствения кодекс в Стария завет. Десетте божи заповеди придобиват чрез неговото слово, изпълнено с човеколюбие, по -универсален смисъл и по -хуманна насоченост. Божествената сила на Христовото слово е неговото оръжие срещу остарялото погрешно мислене и човешките заблуди, за да ги изведе от мрака и да им посочи божията светлина и справедливост. Неслучайно евангелието на Йоан започва с думите: “В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”; “В него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Думите на Исус преобразяват смисъла на казаното в Стария завет: “Око за око, зъб за зъб”. Отмъщението е изражение на злото и с него може единствено да се увеличи разрушителната му сила. Вместо отмъщение да има възмездие за човешките дела от Бога, защото той стои над всичко и над всички и е единственият справедлив и мъдър съдник. Според делата и помислите си хората могат да очакват блаженство – да бъдат в рая или наказание – да се мъчат вечно в пламъците на ада. Това предупреждение на Учителя трябва да насочи мисленето на хората към отговорността за делата им според вечните ценности на живота, а не само в обозримото бъдеще, без да мислят за следващите ги поколения.

Една от най-значимите идеи на Христовото учение е опрощението. Неговият смисъл е, че на всеки човек трябва да се даде възможност да преосмисли греховете си, да се разкая и така да спаси душата си. Исус разказва притчата за Блудния син, приет с искрена радоста от бащата, когато се завръща у дома, защото е намерил истинският път и е преодолял заблудата на душата си. Пътят към прозрението на истината за всеки е различен и често изпълнен с грешки и страдания, които обаче умъдряват онзи, който намира в себе си сили и готовност да се смири и така да се възвиси, по думите на Христос, защото е намерил равновесието в душата и е преодолял болката и озлоблението. Готовността на саможертва е също част от християнската нравствена норма, ако Богочовекът, Месията Исус Назорей се е жертвал, за да спаси човечеството, то всеки вярващ трябва да направи своята саможертва според силите и възможностите си. Ако първите християни са умирали, защитавайки вярата си, следващите ги могат да пожертват например излишното богатство, прекомерната гордост, суета или стремеж към слава и да живеят разумно, като не забравят, че земният материален живот не е вечен и, че потребностите на духа са по-важни от тези на тялото.

Със състояните на човешкия дух са свързани и блаженствата, които оповестява Синът Божий, като прави достъпен смисъла им за хората, които приемат светлината на Бога да ги води в земния им живот. Разяснението, което прави Христос чрез своето слово, идва да коригира стремежа към материални блага, като напомня, че немилостивото и безчовечно отношение към другите хора не е богоугодно, както и липсата на справедливост, мир и нравствена чистота. Затова той посочва в своята проповед на планината, наречена Нагорна проповед, кои са блажените, т.е. получилите свише благо, дар, благодат. Това са страдащите, “нищите по дух”, унизените и оскърбените; смирените; “жадуващите правда”; милостивите; “чистите по сърце”; миролюбивите; преследваните заради вярата.

Като осъществява месиянската идея да спаси човешките души, Исус Христос учи хората как да разпознават и сътворяват доброто, да се обичат един друг, да вярват и се надяват на Божията милост и закрила. Божественото слово създава нов образ на света и човешките взаимоотношения, начертава нов път, по който да върви човечеството, за да живее в хармония със себе си и Бога. Утвърждава чрез благовестие (оттам евангелие) основните ценности, които хората трябва да опазят като следват божествения ред.

Появата на Божия син като Месия, в човешки облик, слага началото на един нов етап в развитието на човешката култура и оказва изключително влияние върху хода на събитията и човешките съдби на хиляди хора по земята. Дълбокият смисъл на Христовото учение поражда усилена работа за тълкуването на неговите послания, които все още силно влияят върху хората. Универсалният характер на това учение е формирал културното развитие не само на Европа, но и на множество хора и народи по света. Може би затова Библията е една от най-четените книги и до днес.

 

Библията като културен феномен

 


Библията е велика книга, която съдържа неоспорими истини и мъдрост за неизброими поколения от човешкия род. Неслучайно е наречена Книга на книгите. В нея всеки човек, независимо от кое поколение е или в коя епоха живее, открива божествено мъдър отговор за себе си и за света, в който му е отсъдено да съществува. Библията е своеобразна универсална библиотека с непреходна стойност. Обхваща невероятно многообразие от теми, развити като послания, поучения или описания. В нея се съдържа както поезия, така и притчи, философски трактати, исторически съчинения, сентенции. Наречена е още Свещено писание, тъй като се смята, че е написана с участието на Бога (както е при скрижалите на Мойсей) или по Божие вдъхновение. Всъщност тя може да се приеме като материализирана връзка на човека с Бога чрез писаното слово.

Библията се състои от две основни части- Стария и Новия завет. Приема се, че Старият завет се състои от 39 книги (според католицизма) или от 50 (според Източната православна църква), писани в периода между XIII в. и II в пр. Хр. В него са записани данни за историята, културата и бита на юдеите, както и разказ за общуването на юдейския народ с Бога. Началото включва описание на сътворяването на света и на първите хора. По- нататък се проследяват законите, които Бог изпраща чрез Мойсей на евреите; договорът, сключен между юдеите и техния Бог, както и причините за нарушаването и възобновяването му. В Стария завет може да се намерят образци от книжовната традиция на юдеите във формата на химни, философски съчинения, исторически разкази, дори на любовна лирика.

Новият завет е съставен от 27 книги. Създаден е през I-II в. сл. Хр. В него се проследяват земния живот, чудесата и проповедите на Божия син- Иисус Христос. Новият завет съдържа четири евангелия, написани съответно от апостолите Матей, Марко, Лука и Йоан. Четирите разказа за мисията на Спасителя на земята са прецизно подбрани от църквата от общо 70 апокрифни евангелия, така че да отговарят максимално на целта да се изгради ясна доктрина, която да възпитава в християските ценности по модела на подражанието на легендарната личност на Христос. Освен четирите евангелия в Новия завет са включени и Деянията на апостолите, Христовите ученици и последователи, след неговото възнесение. Това са 21 послания за устройството на християнската църква, както и Апокалипсиса на Йоан Богослов за края на света и Страшния съд.

Старият завет заема доста обемиста част от Библията и съдържа три големи цикъла, свързани последователно един с друг. Първият е Петокнижие (на еврейски Тора, тоест закон). В него са включени пет книги- Битие, Изход, Второзаконие, Левит и Числа. Вторият дял е съставен от хрониките на Иисус Навин, Съдии Израилеви и Царства, а също така в него се намират и книгите на пророците Исая, Йеремия, Йезекил и други. Вероятно затова този дял е известен и като Пророчески книги. Третият дял на Стария завет се нарича Писания. Той е с най- голям обем, като обединява тематично и жанрово няколко отделни книги, възникнали по различни време. Книгите, включени в този дял са Псалтир (сборник от религиозни псалми (химни); Притчи Соломонови; поемата за Йов; Песен на песните (съдържа великолепни образцина любовна лирика); Плач Йеремиев (оплаквателни песни); епически повествования. Смята се, че автор на Псалтира е самият цар Давид, макар че за това няма категорични доказателства, тъй като в Псалмите се споменават исторически събития отпреди и след царуването на този владетел. Явен е обаче култът към владетеля, както и към Бога, което е и водещ мотив в преобладаващата част от псалмите. Цар Давид е известен с подвига си срещу великана Голиат, но също така и като музикант. Впечатлява поетичният стил на Псалтира, който се отличава с интересна и богата образност и оригинални сравнения, чрез които се представят понятията за добро и зло в човешкия живот.

Част от Стария завет са и книгите Притчи Соломонови, Песен на песните и Еклесиаст. Всички те са свързани с личността на прочутия в древността цар Соломон. Отличават се с мъдрост и философски прозрения за смисъла на човешкия живот, който безспорно зависи от вярата в Бога. Афоризмите и ритмизираната форма способстват за трайното въздействие на мъдростта, заложена в божественото слово.

Сред сюжетите в Стария завет с по- универсална смислова насоченост са митът за сътворението на света и на човека; историята на Йосиф и неговите братя и историята на Мойсей, който получава от Бог скрижалите с Десетте божи заповеди.

В историята за сътворението съществуват два варианта, съответно в първа и втора глава на книгата Битие. Разликата е в представата за начина, по който Бог действа в акта на сътворението. В първия вариант това става чрез словото на Твореца, чрез което всичко се самосътворява. Във втория случай светът е сътворен от демиурга – занаятчия, чиито ръце измайсторяват всичко, а след това Бог вдъхва живот чрез своето божествено дихание. Човекът и в двата дублиращи се разказа е представен като посредник между земното и божественото. Той е сътворен “по божи образ и подобие” според единия вариант, или с божествен дъх според втория и е провъзгласен за господар на света, на когото трябва да се подчиняват всички други твари на земята.

В историята на Йосиф и неговите братя освен разказът за обособяването на еврейския етнос от дванайсетте главни рода се съдържа и драматичният конфликт, породен от сблъсъка между дълга към рода и дълга към сърцето; между изкушението и лоялността; между природата на човека и божествения закон. В тази история за един еврейски род може да се разчете важно морално послание – за греха на братята, които продават в робство Йосиф; за прошката на чистия по сърце човек, който прощава греха и запазва съзнанието за родовата си принадлежност и привързаност; за изпитанията в човешкия живот, изпълнен с премеждия и превратности

Историята на Мойсей е може би най-полулярна с Десетте божи заповеди, които еврейският водач получава пряко от Бог Яхве на планината Синай, за да се ръководи народът му от тях като нравствен кодекс. В него се съдържат всички основни изходни положения, с които трябва да се съобразяват вярващите. В историята на Мойсей е заложен проблемът за свободата на духа и изборът на човека да промени съдбата си. Избирането на Мойсей за водач на общността е пряко свързано с мечтата на евреите за свободен живот. Това обаче е постижимо единствено след дългия път на очистване от робското мислене и психика. Само родените свободни, със свободен дух, могат да живеят в мечтаната земя – Ханаан. Свещеното писание – скрижалите, записани с божествения огън върху каменните плочи, съхранявани в свещения кивот, с течение на времето се превръща в мит, който е разпалвал въображението на хората, посветили се на историята, изкуството или просто изкушени от авантюрите, да открият тази ценна реликва.

Десетте божи заповеди, отбелязани в строго определен ред върху скрижалите, са възприети по -нататък и от християнството, което възниква частично върху основите на предходната му религия, каквато е юдаизма. Етичният кодекс на Стария завет, формулиран в Десет заповеди от Бога към хората, има за цел да съхранява и да сакрализира нравствените добродетели за човека, без които животът му няма да има необходимата хармония и смисъл.

Новият завет внася нови идеи, примери и послания към човечеството, които имат определено по- универсален характер от тези в Стария завет. Евангелията в него, посветени на божествената личност на Иисус Христос, са най-авторитетните източници за всички събития по време на Христовата мисия сред хората. Евангелският сюжет и в четирите канонични книги съдържа няколко основни момента от живота на Иисус от Назарет, предсказани още от пророците от Стария завет. Това са раждането му след непорочното зачатие, пътя му като проповедник на едно качествено ново учение, кръстната му смърт като резултат от жестоката присъда под натиска на жреците и възкресението на третия ден след смъртта – един удивителен факт, както и възнесението на Божия син на небето след края на земната му мисия. Всички тези моменти са обвързани с доказателства за Божествения му произход и принадлежност на родения сред евреите Иисус Христос. Животът му е разказан по един утвърден модел на легендата. Това е живот- образец, в който ясно подредените символи изграждат точната нравствена норма като пример за хората.

Иисус поучава чрез своите притчи, чиято мъдрост въздейства силно и образно върху умовете и чувствата на онези, които ги слушат или четат и до днес и намират често търсения отговор на въпросите, които ги вълнуват или тревожат.

В учението на Иисус се съдържа ново тълкуване на нравствения кодекс в Стария завет. Десетте божи заповеди придобиват чрез неговото слово, изпълнено с човеколюбие, по -универсален смисъл и по -хуманна насоченост. Божествената сила на Христовото слово е неговото оръжие срещу остарялото погрешно мислене и човешките заблуди, за да ги изведе от мрака и да им посочи божията светлина и справедливост. Неслучайно евангелието на Йоан започва с думите: “В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”; “В него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Думите на Иисус преобразяват смисъла на казаното в Стария завет: “Око за око, зъб за зъб”. Отмъщението е изражение на злото и с него може единствено да се увеличи разрушителната му сила. Вместо отмъщение да има възмездие за човешките дела от Бога, защото той стои над всичко и над всички и е единственият справедлив и мъдър съдник.

Една от най-значимите идеи на Христовото учение е опрощението. Неговият смисъл е, че на всеки човек трябва да се даде възможност да преосмисли греховете си, да се разкая и така да спаси душата си.

Удивително е как в продължение на векове една книга може да има толкова силно въздействие върху милиони хора по света. Библията е феномен, който не само удивлява, но и поучава, като дава подтик за размисъл върху един от най-важните въпроси за човека – как да живее в хармония между духа и тялото, а също така и върху множество други въпроси, свързани със съществуването му тук на земята – от възникването на живота до неговия край.

 

Библията- есе

 

Възможно ли е в съвременния свят да се съобразяваме с 10- те божи заповеди

Независимо как различните хора назовават Бога, той неизменно се свързва с вярата Тя е като пътеводна звезда за много от тях. Вярата е тази, която влива енергия и мотивира, за да осъществим това, което искаме в живота. Дали е само религиозна или не е свързана единствено с дадена религия, вярата е потребност за човека, особено когато не намира достатъчно подкрепа и оптимизъм в обърканите ценности и послания на съвременния свят.
Да вярваш е нещо съкровено. Както казват, вярата не се нуждае от доказателства. Дали е необходимо да видиш лицето на Бога, за да повярваш, че го има? Дали е необходимо да видиш реализирана целта си, за да повярваш, че може да я постигнеш? Тези, които твърдят, че е по- добре да не се зареждаш с големи очаквания, за да не се разочароваш, може би не вярват достатъчно в собствените си сили и възможности. Може би придават по- голямо значение на обстоятелствата и на мнението на другите хора, отколкото трябва. Едва ли е нужно като апостол Тома, наречен Тома неверни, да чакаш да се появи възкръсналия Христос, за да приемеш, че това, към което се стреми сърцето, е възможно. Бог обединява всички природни сили и стои над тях, затова е достатъчна вярата в неговия Висш разум.
Споменаването на името на Бога: „О. Боже!“ често е повече артистично възклицание в нашето съвремие, отколкото призоваване на божествената сила. Всъщност, третата божия заповед: “Не споменавай напразно името на твоя Бог! „ съдържа важно послание- човекът да открие в себе си божията искра, която да го води в изпитанията, за да успее да ги преодолее. Вярата в божествената подкрепа може да му влее сила и смелост, а Божият промисъл да го насочва, когато търси изход от страданието. Тогава човекът постига победа над самия себе си, без да чака бездейно единствено Бог да реши проблемите му, и така може да докаже, че е създаден по образ и подобие на Бога.
Това, което отличава човека от другите създания, е способността му да твори във всичко, което поиска. Свободата за творчество е висок стимул и безценен дар, от който трябва да се възползваме, за да има истински смисъл животът ни на земята. Когато творим, ние изявяваме себе си, най- доброто, което притежаваме като личности и като част от общността, към която се причисляваме като род, като етнос или страна. Когато влагаме творчество в труда, в професията си, ние създаваме истински блага, достигаме високи постижения. Без творчески импулси резултатът е принизен до обикновен продукт, който не носи онази радост, която душата на човека иска да усети.
След труда заслужено идва празникът като свободен полет на духа извън битието на делника. Дали обаче в подреденото ни битие, изпълнено с предписания и норми, изискващи толкова усилия, поставящи толкова ограничения, с които е необходимо да се съобразяваме винаги, е възможно да се освободим от всичко това? Не се ли оказва празникът по- скоро бягство от тях, далече, някъде, където те няма да ни напомнят за себе си? Ако усилията ни са били творчески, съзидателни, празникът ни ще бъде изпълнен с радост от постигнатото. В другия случай ще е само един празен ден от календара на годините.
Докато първите четири заповеди са свързани с божественото, то следващите са насочени към нормите на поведение. Естествено е всеки човек да търси справедливост, но често се оказва, че идеята за справедливост у различните хора е изградена върху собствената им представа за нея и нейния смисъл. В това отношение личи и разликата в различните религии, общности и социални нива. Всъщност, понякога се приписват на дадена религия призиви за отмъщение като акт на справедливост. Често зад това се оказва, че стоят групи от хора, които използват религиозната привързаност, за да подтикват към насилие, война и жестокост. Нещо, което нито едно истинско религиозно учение в същността си не одобрява. Важно е човешкото общество да противодейства на тези изблици на фалшива справедливост, защото тя е отрицание на всичко хуманно като път за разбирателство и човечност. В учението на Исус се съдържа ново тълкуване на нравствения кодекс на Стария завет и Десетте божи заповеди придобиват по- универсален смисъл и по- хуманна посока. Отмъщението като израз на злото в човешката душа се заменя с възмездие за човешките дела от Бога. Особено важен смисъл има в напомнянето, че отмъщението не може да върне изгубеното. И още нещо много важно, което хората не трябва да забравят- насилието ражда ново насилие.
Когато част от хората приемат престъпването на законите с безгрижие или не осъзнават това като сериозен проблем, те волно или неволно стават съучастници в злото. Не противодействат, не изискват достатъчно адекватно наказание, а това води до ново безнаказано престъпление. Затова в съвременния свят има необходимост от общество, което да огласява ясно позицията си чрез медиите, чрез различни сдружения или чрез социалните мрежи, които често се оказват истински двигател на събития.
На обратния полюс е прекомерната и нечовешка строгост в наказанието. Отговорността на съдията, издаващ присъдата, наистина е огромна, но когато той е свързан с дадени правомощия, се изисква баланс на разума в професията и човешките чувства. Това безспорно е трудно за постигане. Явно, по- лесно е да се отсъди чрез студения премерен разум, като се игнорират човешките възприятия. Сигурно има и днес смисъл казаното в Библията: „Който от вас е без грях, нека пръв да хвърли камък!“ Дали просто един съвременен Пилат ще си измие ръцете, като прехвърли тежестта от себе си към закона, на който служи, или ще прецени деянието според мярката за човечност, полза или заплаха- това зависи от избора на самия него като човек.
Силната връзка между хората е в семейството, в рода. Неговото продължение не е просто един дълг, а много повече- осъзната отговорност за бъдещето. Връзката на родителите с децата, когато е основана на взаимно разбиране и обич, дава опора на младия човек в пътя му напред както и в отношенията му с другите хора. В наставлението на божиите слова: „Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята! „ се съдържа мъдро послание, че ако искаш да бъдеш уважаван някога от следващото поколение, трябва и ти да уважаваш онези, чийто наследник в рода си. Последната, Десета заповед, дава ясна и стабилна представа за истинските ценности, от които да се ръководи човекът в своя живот. Пожелаването е наистина важно, защото делата на човека изначално се зараждат в душата му като помисли, затова има изключително значение доколко те са чисти или греховни. Истинската човешка природа е да преодолява злото още в неговия зародиш, за да не стигне до падението да извърши престъпление.
Десетте божии заповеди не са само религиозни послания. В тях е заложено божественото и хуманното начало като мярка за нравствена извисеност на хората, за да бъде животът им изпълнен с хармония и радост.

 

Пороците на днешния свят
„Не може да служите на Бога и на Мамона“

есе

 

Когато Моисей се качва на планината, за да получи скрижалите с 10-те божи заповеди, той оставя хората от своя народ долу задълго сами. Тогава отново се разколебава вярата в Бога и израилтяните изливат свой кумир във формата на Златен телец. Дават всичко ценно, което имат, за да създадат нещо, на което да се покланят и в което да вярват. Златото се оказва отново по- привлекателно, отколкото нематериалното, от духа на Бога. Когато не виждат с очите си, вярата им се изчерпва, намалява многократно, особено когато са жадни или гладни. Недоволни от това, което имат, са най- вече хората, които искат винаги повече от това, което им е потребно. Чувстват се ощетени, дори когато имат достатъчно, за да живеят добре. Именно тази жажда за повече поражда алчността А тя се оказва в основата на човешките конфликти и унищожава доброто в сърцата на хората.
Последната, Десета божа заповед гласи: „ Не пожелавай къщата на ближния, нито жената на ближния си, нито слугите му, нито добитъка му- нищо, което е негово!“ Ако тази заповед се изпълняваше точно и в нашето съвремие, това означава да няма завист, злоба и безчовечност. Тук неслучайно се споменава неведнъж думата „ближния“, което означава близък, човек като теб, близък по род, по земя, по съдба. Но дали е лесно да се преодолеят негативните чувства, когато има толкова изкушения и предизвикателства? Наистина, може да не пожелаеш нещо, което е на ближния, но пък може да пожелаеш да имаш повече от това, което той вече има. Безбройните реклами около нас непрестанно привличат вниманието на съвременния човек, като го убеждават, че заслужава да има все повече и повече. А ако нямаш възможност да си купиш от предлаганото, започваш да се чувстваш потиснат, по- беден, по- незначителен от онези, които имат повече пари и средства. Така се внушава на хората, че ако имат повече пари и власт, значи са по- значителни, по- качествени и заслужават повече внимание и уважение. Тази оценка за социалния статус в обществото поражда алчността, стремежа да имаш повече от другите и да се издигаш по- високо според налаганите критерии за престиж и материално богатство. По този начин духовната същност се измества по- ниско, защото остава недооценена. Тя не се вписва в представите, във възможностите за материален успех.
Алчността се превръща в стимул за този успех. Това подтиква към нови и нови изобретения, нови технологии или други начини, за да има по- високи печалби. Хората се превръщат все повече в потребители, консуматори на така наречените блага с убеждението, че животът им става по-добър, по- улеснен и щастлив. Макар че все по- малко участват в създаването на тези блага, тоест все по-рядко имат възможност да творят, да създават нещо със своя ум и способности., защото това вече е приоритет на някой друг. Той обаче иска все по- висока оценка на своя продукт, все повече привързаност и предпочитание към него. Понякога изглежда като война, в която печели по- агресивният, по- бързият в решенията и действията срещу конкуренцията. Всичко това личи в предлагането на пазара на все по- нови модели телефони, компютри, автомобили. Може би изглежда като съревнование на технологичната мисъл, иновативно или изобретателно, но дали всичко това не е задвижвано от жаждата за все повече печалба.
Ако вирусът на алчността (защото тя в действителност е като болест) завладее сърцето на човека, този човек започва да унищожава човешкото в себе си и дори да достигне до най- ниското падение- да убива хора, за да достигне целта си. Йезуитското твърдение, че целта оправдава средствата не може да бъде прието в такива случаи, защото има човешки граници, защото отнемането на човешки живот не може да бъде оправдано с никаква цел. Кървавите пари не носят щастие на никого, освен ако представата за щастие не е подменена с фалшив имидж.
Дали човешката природа е съвместима с пороци като алчност, злоба, завист? Не само библейските примери показват, че там, където тези пороци са силни, човешката природа е слаба. Тя е притисната дълбоко, сякаш няма нищо ценно в нея. На другия полюс са поставени ценности, които са се развили под влияние на различни хора и събития, за да станат още по- хуманни човешките отношения. За съжаление все още има какво да се желае в тази посока, защото за някои хора с отдалечаването от времето на Моисей и получаването на 10-те божи заповеди са се отдалечили и от уважението към техния смисъл и значение. Може да остане само вярата, че човекът ще се върне все някога към истинските ценности в живота на Земята

 

Животът на Исус- пример и послание. Светлината на словото

Пътят към прозрението за истината

Времето, в което живее Исус е белязано от жестоки и неспирни конфликти, предизвикани от етнически, религиозни или социални причини. Тези вражди противопоставят хората и често се оказва невъзможно да се намери път към разбирателство. Нещо повече- има много фактори, които засилват омразата и враждата. Между тях е и старата религия, Която проповядва „око за око, зъб за зъб“.. Тя подтиква към жестокост вместо към човешка толерантност и добронамереност и с това само разпалва конфликтите.
Появата на един духовен учител от съвсем нов тип започва да променя този модел, който дотогава е насочвал хората в грешна посока. Новите ценности, които утвърждава той в своите проповеди, са свързани със съзидателното начало, а не с разрушението и унищожението. Водещи тук са човечността и толерантността на хората едни към други, личната отговорност към делата, отрицание на насилието, което също поражда насилие и най- вече любовта като съзидателна творяща сила. Тази божествена енергия е в състояние да се противопостави и да унищожи злото. Всъщност става дума за това, че когато любовта има водеща сила в сърцата на хората, тогава омразата и враждата няма да доминират, няма да определят човешките отношения. Енергията на любовта според Исус може да промени остарелите ценности, които са подхранвали злото не само у врага, но и вътре в самия човек. Удивително и необичайно дотогава звучат думите на Христос:“ Обичайте враговете си и правете добро на ония, които ви мразят!“ Нито една промяна в живота на хората не може да се случи, ако те не се очистят отвътре от своите заблуди и грехове, които носят в душата си и в помислите си- горделивостта, която поставя едни хора над други поради себелюбието им; предразсъдъците, които заблуждават ума и го принизяват; желанието за много имот и богатство; лицемерието; прекомерното обвързване с делничните грижи, заради което човекът се отдалечава от истинския смисъл на земното съществуване. Всичко това унищожава доброто у човека.
Смисълът на тези думи е в това, че положителната сила на доброто и любовта обезсилват омразата и злото като две противоположни сили, защото, ако се прибави отрицателна сила към отрицателни чувства, те просто се засилват и утвърждават вместо да изчезнат. Примерите за това са именно човешките конфликти, които се опитват да ги разрешат със сила и оръжие вместо с преговори и търсене на мирен път за разрешаването им.
Когато Христос дава примери за правосъдие, това са истински уроци към хората да търсят вината първо в себе си, а после да съдят другите или както образно метафорично се изразява той- да видят първо гредата в своето око, а не сламката в окото на брата си. И още нещо важно отбелязва по този повод:“ Който е без грях, пръв да хвърли камък!“
В Христовото учение откриваме ново тълкуване на моралния кодекс в Стария завет. Словото на Учителя насочва вниманието към 10-те божи заповеди по един нов начин, който преоценява техния смисъл. Особено важно в този момент е силата на словото, вдъхновено от Бога. Това му два прозрение за истината, която преодолява заблудите в човешката душа. Това е истинският път към справедливост. Словото, което е Божи дар, е по- силно оръжие от всяко друго, измислено от хората. Словото ги приближава един към друг, защото умното слово може да угаси огъня на враждата, а лишеното от здрав разум може да предизвика повече конфликти. Така думите, записани в Стария завет, подтикват към отмъщение. „Око за око, зъб за зъб“ не само че няма да поправи стореното зло. Но и ще увеличат неговата сила. Истината, към която призовава Исус, е че има възмездие за човешките дела от една върховна сила, идваща от Бог, която е в състояние да създава истинска справедливост. Тази справедливост, от която имат нужда всички човеци по Земята. Правосъдието, което упражняват избраните от хората съдии, явно е изпълнено с повече грешки, отколкото с правота,. А това наранява хората, защото често човешките закони се оказват твърде далече от божествените.
Една от най- важните идеи в посланията на Христос към хората е опрощението. Смисълът на това послание е, че на всеки човек трябва да се даде възможност да преосмисли греховете си, да се разкая и така да извиси душата си над мрака на заблудата и злото. Опрощението обаче не е лесно, когато човекът не е разбрал смисъла му.. Затова в притчите, които използва Исус, той разяснява смисъла на казаното Пътят към прозрението на истината за всеки е различен. Този път към прозрението може да бъде изпълнен с грешки и страдания. Те могат обаче да умъдрят човека, който намира сили и готовност да се смири и така да се извиси, защото смирението е хармония, душевно равновесие. Смирението означава, че човекът е преодолял злобата и болката в душата, за да даде път на прошката. Това е и път към мир и разбирателство между хората.
Посланията на Исус в неговите проповеди са озарени, вдъхновени от божественото. Те утвърждават хармонията на човека с Бога. Тази връзка начертава нов път, по който да върви човечеството. Чрез словото си Христос учи хората да разпознават и утвърждават доброто, да се обичат един друг, да вярват и да се надяват на Божията справедливост и закрила А всичко това утвърждава вярата, надеждата и любовта, без които човешкият живот е безсмислен и празен.

Философски и богословски проблеми на времето в Пространното житие на Кирил


Пространните жития на Кирил и Методий,наречени още Панонски легенди,заемат първостепенно място между паметниците на старобългарската и славянската литератури, в които са пресъздадени образите на великите славянски просветители. Те се възприемат и като особено ценни исторически извори за живота и дейността на двамата свети мъже, защитници на християнската и славянската кауза.

Пространните жития на Кирил и Методий са с доказана старинност. Авторството им е неизвестно, но преобладават предположенията, че то се отнася към кръга на Кирило – Методиевите ученици. По особеностите на стила се предполага, че техен автор може да бъде Климент Охридски.

Двете жития – на Кирил и на Методий, са свързани взаимно и се допълват помежду си, без да повтарят отделните сюжетни моменти.
Житието на свети Кирил възниква скоро след неговата смърт (869 г.) във връзка с необходимостта да се почете паметта му като създател на славянската азбука и да се защити идейно творението му. За тази цел житието припомня онези моменти от земния му път, които внушават мисълта, че Константин – Кирил е пратен от Бога, а създаването на славянските книги е резултат от божие вдъхновение. За канонически образец в творбата са взети апостолите, учениците на Христос, които са приобщили към християнството много народи. Избраният модел на апостол съответства най – точно на истинските дела и съкровените стремежи на извисената личност на този славянски първоучител. За тази цел житиеписецът подбира подходящи моменти и деяния, свързани с богатата политическа, духовническа и писателска дейност на Константин Философ. Самият той в действителност е носел чертите на идеалния тип на своята епоха, които е изграждал с постоянство и чистота на възвишените си стремежи. Това се потвърждава от неговата саможертвеност при изпълнението на моравската мисия, която приема да изпълни въпреки че е уморен и болен. Своята готовност да се отдаде изцяло за духовното развитие на цели племена и народи Константин доказва и с ранната си смърт след усилната му дейност като книжовник и богослов. Благочестието, с което е запомнен от съвременниците си, е присъщо за него и като учен, и като духовник и се прибавя към останалите му качества като излючително високото му образование и познания, заради които получава титлата Философ, както и естествената му тревога за съдбата на човечеството, потънало в мрака на своето невежество. Подчертаването на тези качества от житиеписеца способства да се пресъздаде образът на Константин Философ жив и исторически достоверен.

Житието на “блажения учител Константин Философ, пръв наставник на славянския народ”, започва с умело подредени библейски цитати. Това обвързване на житийния разказ със свещените текстове има за цел да насочи възприемателя на творбата към личността на славянския просветител като божи избраник и пратеник. Тук се усещат идейните смисли на съвремието (IX в.), когато славяните се приобщават към християнството. Така делото на Константин – Кирил се възприема като истинен израз на християнската вяра и чрез него се отрича измамността на езическите култове. Връзката с Бога и божественото начало е осъществена чрез насочващите епитети “милостив и щедър”, които разкриват най – добрата страна на тяхното въздействие върху живота на човешкия род. Използвани са ключови думи от християнската ценностна система: ‘покаяние”, “разум”, “живот вечен”. Смисловата насоченост е към един духовен катарзис у възприемателя чрез въздействието на този житиен разказ за личността и спасителния пример на светеца, на когото подобава да се подражава и чрез него да се следва Христовото учение така, както е писал апостол Павел: “Подражавайте на мене, както аз на Христа”.

Повествованието в житието следва хронологическия разказ за жизнения път на агиогероя от момента на неговото рождение до часа на неговия земен край. Авторът на творбата явно следва библейския тип на повествование, като насочва не към буквалното възприемане на разказаните случки, а към тяхното разчитане като тайнствени, мистични събития, зад които се чувства неизменното присъствие на Бога, както е в библейските събития. Най – често самият житиеписец тълкува божествения промисъл. Като разказва как малкият Константин отказва да приеме чуждата гръд, а предпочита своята майка, той прави съответния извод: “Това стана по Божи промисъл, за да бъде отхранена с чисто мляко добрата младочка от добрия корен”. По – нататък се подчертава, че бъдещият светец има благочестив родов корен. Неговият баща е “благороден” и “благоверен и спазваше напълно всички Божии заповеди”.

Особено значим като богословско тълкование е разказът за емблематичния сън на седемгодишния Константин, в който той се сгодява за девойката София, тоест за мъдростта. Това е представено като съдбовно предсказание за начина на живот, който ще избере за себе си агиогероят. Обвързването с Божията премъдрост насочва към едно от присъщите за Бога свойства, както и за учението на самия Божи син Иисус Христос. Затова добрите родители съветват детето да избере Христовото учение , което да го води в земния му път. Напътствията тук са заимствани от Библията (Притчи Соломонови и Премъдрост Соломонова).

Характерно за богословските творби е насочването на вниманието към символиката на числото седем. Константин е седмото дете в семейството, знаменателният му сън е на седемгодишната му възраст. Отново намираме връзка с библейските предписания в Притчи Соломонови за седемте стълба от дома на Премъдростта.

Според по – нататъшното повествование агиогеографският герой става олицетворение на един неутолим стремеж към учение, който го води неизменно към изворите на божието познание. Благодарение на силната си и чиста вяра в Бога, той с лекота усвоява всяко учение. Така се подготва за по – нататъшните си духовни подвизи. Още от ранната си възраст Константин Философ развива умението си да разпознава житейските съблазни, които биха го отклонили от правилния път към духовното въздигане: “Такъв ли е този живот, та вместо радост настъпва скръб? От днес ще поема друг път, който е по – добър от тоя, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот”. Така той преодолява съблазните на светския живот, както преодолява всичките изпитания по своя благочестив път в следването на Божия промисъл. Неговата висша цел е, както се казва в житието, “вместо земното, да придобие небесното”. Следвайки този модел на поведение, по – нататък Философът отхвърля предложените му почести и злато, като се ръководи от своето небесно призвание. Напълно в стила на жанра на житието се изгражда образа на един герой – образец за подражание, какъвто е бил необходим за съвременниците. Във всяко едно начинание той се ръководи от чисти помисли, извиращи от сърцето, което е посветено изцяло на Бога. Именно това потвърждава авторът на Кириловото житие, като казва: “…и пребиваваше в молитва, за да постигне желанието на сърцето си”.

Полемичният дар на богослова и философа Константин – Кирил е показан в житието в истинската му сила и блясък, какъвто е и в действителност. Диспутите (пренията), в които участва и се изявява агиогероят, какъвто в случая е той, са му възлагани от най – високите византийски инстанции. По поръка на патриарха Философът изобличава иконоборците. Императорът го изпраща с отговорна мисия в чужди страни – при сарацините на юг и при хазарите на север. Най – значимата мисия в живота му – моравската – също е протектирана от императора и патриарха.

Чрез силата на своите блестящи и високи познания Константин Философ защитава смело и достойно християнските канони и ценности. Със завидно самообладание той издържа нападките на своите противници в сложните ситуации на богословските спорове. Богатите му познания, които не престава да разширява, му помагат да отвръща по подобаващ начин на често враждебните, иронични или хитроумни нападки, с които неговите съперници се опитват да го объркат, подведат или унизят. Речта на Философа е изобилна на мъдри изрази като сентенции, пословици, цитати от Свещеното писание. Умело вплита и алегорични разкази и сравнения, тъй като познава и книгите на друговерците, с които води прение (диспут). Чрез всички тези характеристики житиеписецът продължава да изгражда един висок образ на апостолски проповедник. В своя подход използва и съпоставяне с библейски събития и герои, за да въздигне по този начин значимостта на този образ.

В повествованието е подчертан силният ум на великия и свят мъж, Константин Философ, както и способността му да намира най – точните аргументи във всеки богословски спор, вдъхновен от божията мъдрост. В съвремието на агиогероя, характерно с теологични прения, познанието е означавало сила. Точното познаване на Свещеното писание и на определено място и цитат от него е давало огромно предимство на спорещия. В него са дадени координатите на света и на човешкия живот и единствената потребност е била да се научи правилното тълкование на свещените текстове. Константин – Кирил е титулуван философ именно защото е усвоил умението да тълкува и да използва правилно и точно светите слова.

Особено значим момент в Кириловото житие е създаването на азбуката. Философът създава славянската азбука, за да направи достъпно словото, което според демократичния възглед, защитаван от него, е дар от бога за всички хора. Не случайно в самата Библия е подчертано огромното значение на словото като божествен символ; то сътворява света и ражда светлина. Така започва и преведеното от Константин – Кирил божие писание: “В началото бе словото и словото бе у Бога, и Бог бе словото”. Словото е най – силното оръжие на апостолите, с което те защитават християнската вяра и посяват семената й в сърцата на хората. С присъщата му убеденост и отлично познаване на теологията светецът намира достоен отговор за нападките срещу създадената от него нова азбука. Като градация на аргументи той тръгва от старозаветните примери към евангелските в Новия завет и достига до мъдрите думи на апостол Павел. Цитирайки неговите слова, Философът поставя един особено важен общочовешки проблем – проблемът за разбирането на словото: “ в църквата предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляда думи на ( непознат) език “. По този начин той подчертава мощта на ясното слово, което достига до небето. Същевременно дава блестящ пример за това, как трябва да се отстоява една кауза. Той сразява противниците си – “епископи, попове и черноризци”, които налитат върху него “като врани на сокол”. Още по – важно е обстоятелството, че една нова азбука е свързана пряко с грижата за въздействието на богослужението като религиозна практика върху съзнанието и сетивата на вярващите хора. В този смисъл делото на славянския първоучител е и религиозен подвиг и той трябва да бъде утвърден и прославен. Сразяването на така наречените “триезичници” е тържество над една враждебна догма, която вече не съдейства на вярата, а повече я възпрепятства по пътя й към душите на човеците като светлина и мъдрост. Така спорът на Константин Философ с “триезичниците” отразява актуални проблеми на времето. Изправяйки се срещу предразсъдъците, той се изправя срещу безумното ограничаване на светлината на божието слово. Житиеписецът образно представя това, като казва, че светецът е изсякъл тръните на заблуждението и ги е изгорил с огъня на словото си. Реторичните въпроси са силата на философското слово и са насочени точно и ясно към целта, тъй като той владее до съвършенство ораторското изкуство, донесло му и славата на философ и богослов.

Моравската мисия на Константин – Кирил е венецът на неговите боговдъхновени дела. Тя е изобразена в Пространното житие в два етапа; полемичната победа над триезичниците във Венеция и последвалото освещаване на славянските книги в Рим от папата, за да бъде разрешено богослужението на тях.

В съответствие с жанровите характеристики на житието агиогероят е представен с идеалните качества, които са му присъщи от детството до смъртта. Кирил е представен като изцяло отдаден на мъдростта, победител над мрака и невежеството в човешката душа и живот, блестящ философ и богослов. Идеализацията в творбата обаче само подчертава истинските достойнства на личността. От началото до края на земния си път този славянски учител и велик просветител осъзнава призванието си да служи на премъдростта с божието вдъхновение и затова делото му е толкова съвършено и придобива безсмъртие.

В Пространното житие на Кирил присъства светът на средновековния човек. Това е един свят, който е смислово и ценностно раздвоен – от една страна е земният, преходният живот, в който човекът е в плен на грижи и изкушения, дело на дявола. От друга страна е истинският живот, този, който е посветен на Бога и е свързан с небесните стремежи. Този специфичен образ на света е очертан в творбата чрез личността на светеца, който е образец на праведен живот и чиято духовна същност е изразена най – точно чрез молитвата. Тя е неговото извисено общуване с Бога, което е в основата на чудото, а създаването на славянската азбука безспорно е такова чудо. Новосъздадената азбука създава единност между земното и небесното пространство и приближава славянският род до Бога, като му дава възможност чрез нея да се приобщи към божията мъдрост.

Житието на Кирил може да бъде определено като възхвала на стремежа към познанието, което е светлина за духа и което придава истински смисъл на земния живот на човека. Заедно с житието на първоучителя Методий двете творби слагат началото на старобългарската литература и същевременно откриват пътя за духовния просперитет на целия славянски род за векове напред.

 

Константин Преславски – “Азбучна молитва”

 

Лиричен израз на радостта и гордостта от

                  славянската писменост


Литературната дейност на старобългарските писатели се отличава с динамично развитие и жанрово многообразие. Основното предназначение на сътвореното от тях е за черковно богослужение. Заедно с преводните книги обаче се създават и оригинални творби, вдъхновени от новата писменост на славянските народи, както и от новоприетата християнска вяра. Освен поучения и похвални слова се сътворяват и поетични образци на средновековната литература. Културният и духовен възход на времето намират израз в ритмична реч, изпълнена с лиризъм, насочен към преклонение пред делото и личността на великите първоучители Кирил и Методий и възхвала на буквеното слово, като нов път и възход за народите, които вече имат неговата светлина.

Преславската книжовна школа излъчва такъв книжовник, който доразвива Кирило –Методиевото дело и организира българския духовен живот в тогавашната столица на България –Преслав, през така наречения Златен век на българската култура. Константин Преславски е епископ по църковен сан, но и истински творец. Той е автор както на преводна литература (Словата на Атанасий Александрийски против арианите), така и на значителния за този период книжовен труд Учително Евангелие, което се състои от четири части: Азбучна молитва, Пролог, 51 беседи с евангелски тълкувания, Черковно сказание и Историкии (статия, в която в хронологичен ред се изреждат лица и събития).

“Азбучна молитва” е истинска поетична творба, една от малкото в старобългарската литература, отличаваща се с висок творчески заряд и изкусна стихотворна форма. Точно тя дава наименованието й –Азбучна. Формата на акростих вплита подредени буквите на глаголическата азбука. Стихът е в дванадесетосричен размер. Творбата принадлежи към декламационния вид поезия. Освен че споява архитектониката на стихотворението, акростихът има и естетическа функция –създава усещане за хармония чрез реда на стиховете. Същевременно той има и образователна роля –да се запамети по –лесно азбуката.

Хронологически “Азбучна молитва” на Константин Преславски отразява един особено важен момент в живота на народа ни –приобщаването към християнството и оттук необходимостта от утвърждаването му чрез писменото слово. В началото на стихотворението поетът се обръща към Бога с молба да получи истинско вдъхновение:

Господа –живия дух -изпрати

да вдъхне в сърцето ми словото…

За средновековния човек всичко добро и ценно идва от Бога. Словото е божи дар и затова само с божествената сила може да бъде прославено. Обръщението към небесния отец е задължително в една молитва, както прави това и авторът на “Азбучна молитва”:

Аз се богу моля с тия думи:

Боже на всяка твар и създателю

на видимите и невидимите (неща)

За да проповядва евангелското слово, му е нужно душевно просветление. Не заради себе си само се моли поетът, а да направи нещо полезно за всички хора, жадни да чуят божественото слово и да открият истинския ред в живота чрез светлината на божието откровение:

…за благото на всички,

живеещи в твоите заповеди.

Защото е голям светилник на живота

законът ти, светлина в пътеките на този,

който дири евангелските слова

и се моли да получи твоите дарове.

Образното сравнение на божия закон със светлина и светилник прави по –ясна авторовата идея, че само по този път вярващият човек може да отбегне мрака на невежеството, което го лишава от опора в живота. Непознаващият законите на Бога е сляп и заблуден, а животът му е безсмислен.

За “славянското племе” приобщаването към “евангелските слова” е и полет към висините на човешкия дух. Светото кръщение е ключ към сърцето на Бога и затова е явно удовлетворението на поета, който по своя сан принадлежи към християнската църква. За него като такъв е важно, че “към кръщение се обърнаха всички, / които желаят да се нарекат твои хора”. Авторът на “Азбучна молитва” има своя мисия като един от духовните пастири на своя народ –да прослави и да утвърди божието учение, да просветли сърцата и умовете. Като истински вярващ християнин той очаква единствено от Бога да получи това, което иска –“изобилно слово”. Определението “изобилно” тук може да се възприеме в смисъл на въздействащо със силата си слово, което да остави следа в сърцата на вярващите, когато слушат в църквата проповедите на своя роден език. Църковният служител –епископ Константин Преславски, не забравя и своята роля –да учи людете как да се молят, тъй като все още християнските ритуали са нови за славяните. Вероятно затова не пропуска да спомене в стихотворната си молитва важни подробности:

Ръцете свои издигам винаги нагоре

да получа сила и мъдрост от тебе,

защото ти даваш на достойните сила

и цериш всяко живо същество.

Това, което отличава творбата от традиционната молитва, е не само поетичната й форма и композиция, но най –вече това е силното лирическо чувство, с което са изпълнени думите във всеки стих. Личното присъствие на автора, изразът на лични чувства като вълнение, съпричастие в радостта на славяните, гордост от духовния им възход, са показани ясно и недвусмислено, с лиричен изблик.

Призивът в стихотворението е отправен от молещия се към Св. Троица –най –висшата небесна сила, която в представите на християнската религия е единство на Бог –Отец, Бог –Син и Светия Дух. Към тази върховна сила се обръща старобългарският поет: “Отче, Сине и Пресветий Душе”, “о, пресвета Троице”; с това обръщение завършва и краят на молитвата, както всъщност е общоприето и обичайно в християнските молитви:” въздавайки винаги хвала / на Отца, Сина и Светия Дух, комуто подобава / чест, власт и слава от всяка твар и дихание, / във всички векове и навеки. Амин.” В тази наглед традиционна християнска молитва има още нещо много важно. Тя е свързана с желанието на поета, получил вдъхновение свише, да направи достояние на новопокръстения си народ “премъдрите чудеса” на Божията сила. Само човекът с чисто сърце обаче, освободен от грешни помисли, от човешки слабости, може да бъде полезен в богоугодното дело. Затова издига своя възглас с молба към св. Троица:

Избави ме от фараонска злоба,

дай ми херувимска мисъл и ум…

Изразът “фараонска злоба” е свързан със старозаветния разказ за съдбата на евреите в Египет и е придобил пословичен смисъл, с който явно е използван и тук.

Да се изпълни сърцето с радост, която да замести скръбта, да приеме “силата на шестокрилите”, е желанието на твореца. Това ще го издигне до небесните същества като херувимите, надарени с божията премъдрост, от която иска да почерпи, за да изпълни своята човешка и духовна повеля, както признава сам: “да почна мъдро да описвам / премъдрите ти чудеса…”.

Във възвишената си мисия авторът на “Азбучна молитва” има и своята пътеводна звезда –личността на славянските първоучители Кирил и Методий, чийто пряк следовник е той самият. Техният пример го вдъхновява в духовната му и просветителска дейност:

Сега вървя по дирите на учителите.

Следвайки името и делата им

ще направя явно евангелското слово…

Връзката между поета –духовник и неговия народ е подчертана още веднъж в творбата чрез назоваването на този народ “нов” заради радостта от покръстването му и приближаването му до Бога. Авторът на стихотворението дава израз на възторженото чувство, че хората от този “нов народ” вече могат също да прославят божието име и да носят светия дух в сърцето си.

“Азбучна молитва” на Константин Преславски е завършена поетическа творба, със съвършена форма. Тя въплъщава в себе си универсалните християнски идеи, но осмислени чрез духа на епохата, която е белязана от присъединяването на българския народ към културната общност на християнските народи в Европа. “Азбучна молитва” съдържа молитвено обръщение, изпълнено с патос, което носи и значими послания за вярващите –да осъзнаят силата на родното “писано слово”, за да имат свое заслужено самочувствие в християнския свят. Със своята писменост –азбуката, създадена от учителите Кирил и Методий, те имат своя “светилник” по пътя към духовното си извисяване.

“Азбучна молитва” съдържа 40 стиха, въпреки че това е повече от броя на буквите, тъй като числото 40 носи особена символика за християните и е заложено във всяко голямо библейско събитие. Стихотворната възхвала на славянската азбука, съградена от епископ Константин Преславски, има явна идейна близост с друга значима поетична творба в старобългарската литература –“ Проглас към евангелието”. Една от хипотезите относно авторството й насочва към неговата личност. В “Прогласа” писменото слово се утвърждава като “дар божи”, който носи светлина за човешките души. Подчертава се също смисълът на славянската азбука като най –силното оръжие срещу мрака и духовната слепота и като път към спасението. А това е най –важното за един народ –да има сигурна духовна опора в несигурния човешки свят.

В “Азбучна молитва” звучи ясно радостта и гордостта както на автора, така и на неговия народ от духовното приобщаване към Бога. Стихотворението е изпълнено с творчески ентусиазъм да се утвърди един велик културен факт –една нова писменост, която вече осветява пътя напред за всички, жадни за знание и мъдрост.

 

Черноризец Храбър – “За буквите”

 

Достойна защита на славянската писменост


Литературата на Първата българска държава се характеризира с бурен разцвет на книжовността. Създават се забележителни литературни произведения. Това е така нареченият Златен век, свързан с личността на цар Симеон като вдъхновител и покровител на творческия потенциал на българския духовен елит. В литературните творби се наблюдава богато жанрово многообразие. Освен поетическите жанрове, развитие получават и реторическите жанрове (ораторска проза). Сред творческите постижения на ораторската проза особено значимо място заема съчинението на Черноризец Храбър “За буквите”. По своята същност тази творба е съчетание на два традиционни за съвремието си жанрови модела – апология и полемика. Съчинението на средновековния български автор отразява по своеобразен начин времето, когато в България се пренасят традициите на Кирило – Методиевото литературно дело. “За буквите” ( “О писменех”) носи идейната насока да докаже предимството на богослужението на роден език, както и основанието за гордост от достойнствата на новата азбука, създадена от свети Кирил.

Авторът на съчинението остава и в съвремието си, и днес, скрит зад името Черноризец Храбър. С присъщата за средновековието анонимност той не казва нищо за себе си, но присъства явно и категорично чрез своята позиция в полемиката и апологията в защита на славянската писменост и културния възход на България.

“За буквите” на Черноризец Храбър е известно от негови преписи, сред които е и Лаврентиевият препис от XIV век, публикуван за първи път в Москва и станал начало за неговите проучвания. Възникването на творбата се отнася от изследователите й към края на IX век. Основания за това намират в самата творба и фактите, които нейният автор съобщава: ”Живи са още онези, които са ги видели”. Вероятно става дума за учениците на светите братя, които ръководят книжовната дейност в България по това време.

Конкретният повод за написване на блестящата апология “За буквите” вероятно е свързан с провеждането на Преславския събор и утвърждаването на новия книжовен език като национален.

Съчинението на Черноризец Храбър е блестяща и достойна защита на славянската писменост, изградена върху умело и логично подредени аргументи, исторически факти и филологически познания. От позицията на родолюбив книжовник той насочва своите убедителни доказателства и изводи, които обединява като синтез, равностоен на отговор на обвиненията към новосъздаденото буквено слово. Въпреки че опонентите, с които спори Черноризец Храбър, не са назовани, безпроблемно могат да се разпознаят старите врагове на славянската книжовност – триезичниците, с които спори и Константин – Кирил в Рим и Венеция. В съвремието на старобългарския автор идейни противници са византийците, чието високо самочувствие на богоизбрани, предизвиква тяхната нетърпимост към останалите народи, тръгнали по пътя на свой самостоятелен и независим културен възход. Този факт определя антивизантийската насоченост на основните аргументи в полемиката.

Началото на творбата може да се определи като исторически преглед за развитието на славянското писмо, като се визират трите основни етапа в него. След първите опити за писменост с “черти и резки” или заемането на чужди букви – “римски и гръцки, но без устроение”, славянският род продължава да се развива и да търси свое буквено слово. Авторът посочва особено важните основания да се намерят съответни и точни букви за славянските звукове: ”Но как може да се пише добре с гръцки букви Бог или живот…”. Приобщаването към християнската религия е само една стъпка към духовна светлина. Следващата, много по-важна, е азбуката, създадена от един “свят мъж”, какъвто е свети Кирил. За автора на съчинението този акт е с религиозна санкция. Черноризец Храбър подчертава с нескрита гордост, че създателят на славянските писмени знаци е свят мъж, “праведен и истинолюбив”, изпратен от Бога. В духа на средновековната ценностна система този божествен произход на славянската азбука е особено значим факт, който не може да не обезсили всякакви обвинения срещу нея.

Черноризец Храбър съпоставя тезите и антитезите в полемичния спор, като ги обособява поотделно. Към тях прилага необходимите аргументи, които точно и напълно уместно подбира. Познаването в детайли на гръцката азбука, както и историята на нейното създаване, е важно предимство в спора с противниците на славянската писменост. По този начин авторът на съчинението “За буквите” не само оборва отправените упреци, че са в повече знаците на новата азбука, но и разобличава невежеството у самите гърци, които не познават добре устройството на собствената си писменост. Със силата на блестящ полемист Черноризец Храбър отстоява правото на новосъздадената славянска писменост да съществува наред с признатите вече латински, гръцки и еврейски азбуки. Упрекът на противниците: ”Защо са славянските книги?” е върху основата на познатата ни триезична догма. Към невежеството вече се прибавя и жестокостта, и упорството на догматиците. Техният стремеж да отрекат най – ценното за славянския род – светлината на книгите – предизвиква естествената емоционална реакция на родолюбеца. Нарича “окаяни” и “безумци” тези, които се опитват да отнемат светлината на божието слово, дадена за славяните Срещу техните нападки той изправя като щит своите аргументи. Храбрият монах спори с достойнство, като подчертава универсалния характер на божието милосърдие. Върху тази основа изгражда своя отговор към онези, които поддържат твърдението, че “Бог е заповядал да се пишат книги на три езика”. Като истински изследовател на културната история на човечеството, авторът на творбата намира неопровержими факти, за да докаже демократичния характер на словото, дадено от Бог за всички хора. Опровержение на триезичната догма Черноризец Храбър намира в светите книги: ”Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския, а сирийския, на който е говорил Адам”. Посочените факти обезсмислят отрицанията към новопоявилите се езици, на които се твори, защото “всичко поред идва от Бога”. Базирайки се на изключителните си познания и образованост, твърде високи за времето, в което живее, Храбър проследява последователно историята на гръцката писменост и преводи на свещените книги. Примерите в нея обаче не са в подкрепа на гръцката кауза:”И така мнозина за много години едва събраха 38 букви.После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език (Светото писание)”. Използваните повторения (“много години”) естествено предизвикват у читателите на съчинението съответните сравнения и изводи. Чрез разгърната антитеза в тази част на творбата си, писателят полемист насочва към предимствата на славянската азбука:”А славянските книги сам свети Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години…”. Контрастът “много години”- “малко години” тук е особено красноречив. Полемиката постепенно преминава в апология на славянската кауза. Антитезата, която изгражда Черноризец Храбър, е ясна и въздействаща: ”Славянските букви са по- свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките – елини езичници”.

Авторът на съчинението “За буквите” подрежда логически своите аргументи в защита на славянската писменост в съответствие с обвиненията на своите противници и техните язвителни упреци. Като подчертава мъдро, че всяко човешко дело е несъвършено и продължава да се развива, стига до разумния извод:” Защото по – лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път”.

За да изгради убедително своята апология, Черноризец Храбър се насочва към ярки примери. Един от тях е популярността на светите братя Кирил и Методий, която съпоставя с незнанието и незаинтересоваността у гърците за създателите на тяхната азбука. Разгърнатата антитеза, която авторът е използвал тук, е изпълнена с емоционална сила. В нея личи закономерната гордост и самочувствие на родолюбеца. Новосъздадената славянска азбука не само че не отстъпва на гръцката, но дори се извисява над нея като по – достойна, защото е по – близо до измеренията на божественото.

“За буквите” е блестяща публицистична творба, наситена с родолюбив патос и явно въздействие на фактите и аргументите в защита на правото на всеки народ да се развива по свой духовен път. Разнообразни са идеите, които обхваща –културната приемственост между народите, приносът на всеки от един от тях за създаването на общочовешки ценности, демократизъм и толерантност в общуването между хората. Като средновековен творец, Черноризец Храбър предпоставя божественото, но като човек с богати познания за света, той вярва в човешките възможности да се създават все по – нови и по- съвършени достижения на тяхната духовна сила. Израз на всичко това намираме в съчинението на един истински апологет на славянската и общочовешката кауза, какъвто е този неизвестен автор от българското средновековие, подписал творбата си с оригинален псевдоним, останал загадка и до днес, но който напълно съответства на неговата гражданска смелост и духовна сила.

 

Джовани Бокачо- „Декамерон“

Любовта- най-голямата ценност за човека

         есе

         Когато се връщаме към времето на Бокачо, се замисляме за изпитанията в света, в който живеем, и в който винаги доброто и злото вървят заедно. „Декамерон“ започва с разказ за страшната болест, която поразява всеки ден много хора и слага тежък отпечатък върху живота. Най- доброто лекарство се оказва силният човешки дух. Наистина, животът е най-ценното, което имаме, и затова трябва да се съхрани на всяка цена. Най- разумното е да се потърси спасение там, където духът и тялото могат да се чувстват здрави и в безопасност. Това е чистата природа, добрата среда от близки хора, приятели, които носят оптимизъм и жизнелюбие. Жизнелюбието е антитеза на смъртта, на скръбта и ужаса от заплахата, която носи със себе си един болен свят.

Най- високо обаче стои любовта. Тя е енергията, която зарежда човешката душа със светлина и радост. Тя импулсира човека да се чувства наистина здрав и щастлив. Любовта към близките на сърцето хора, любовта към децата, към родителите, към приятелите и естествено- любовта към любимия човек. В „Декамерон“ проличава един нов поглед към живота- той ни е даден, за да бъдем щастливи тук и сега. За да се случи това, хората трябва да следват гласа на разума и на сърцето, съчетани заедно. Ето защо младата дружина от Флоренция излиза извън болния свят на града и се насочва към един райски кът сред природата. Доброто настроение също лекува, затова те решават да го поддържат чрез разказите, в които да преобладава оптимизъм, а песните да са любовни или просто приятни и весели. По този начин може да се възстанови хармонията в човешките отношения. Съвсем естествено в разказите през 10-те дни доминира темата за любовта и нейната могъща сила, която вдъхновява и направлява влюбените по пътя към щастието. Любовта не може и не трябва да бъде потискана или забранявана. Дори понякога да е дръзко, любовното чувство е израз на най- възвишеното състояние на душата. Влюбените често са доста хитроумни и инициативни. Те умеят да подреждат обстоятелствата в своя полза, за да осъществят взаимна близост. Вдъхновени от любовта, те се стараят да намерят съюзници и подкрепа, за да преодолеят препятствията и бариерите по пътя на щастието да бъдат заедно. Във времето на Бокачо са съществували забрани и морални ограничения, с които се е налагало да се съобразяват влюбените. В по- нови времена тези забрани отпадат и вече не се налага онази изобретателност и гъвкавост на ума, за да се достигне желаната цел. Дали обаче точно това не лишава любовта от тръпката, от богатството на емоциите, които съпровождат достигането до „забранения плод“. Лесното му достигане не го ли прави по- малко вълнуващо? Когато настъпва разкрепостяване на морала, любовта като възвишено чувство започва да се уеднаквява с любовната страст и чисто физическата близост. Може би това изчерпва постепенно въображението и романтиката в отношенията между влюбените. В „Декамерон“ няма груби натуралистични сцени на плътска любов, няма вулгарност. Метафоричният език, който често използват героите, прави разказите забавни. По- късно, с появата на порнографията, се изгубва голяма част от очарованието на любовната игра, тя става повече имитация, подражание на показаното във филмите. Изчезва чисто личната представа за близостта на влюбените. Изчезва загадъчното в природата на индивида, независимо дали е мъж или жена. Остава предимно интереса към него като обект на любовната наслада. Твърде откритото общуване може би лишава от потребността да има някаква граница, която създава емоцията да преминеш през нея. Прякото достигане до обекта на любовната страст не носи тръпката от това да превземеш върха или да се гмурнеш достатъчно дълбоко, за да изследваш загадъчното и да се почувстваш като откривател.

Изживяването е различно за всеки човек и той може да търси своя начин да постигне радостта от споделеното щастие в любовта. Ако има доверие и достатъчно толерантност, тогава това щастие може да бъде пълно. Ако обаче има прикрити или низки страсти, които причиняват унижение, нараняват или създават неравнопоставеност, щастието не е възможно. Човешката природа е най- важната и затова трябва да се зачита, а любовта е най- високата й изява. Затова към нея трябва да се отнасяме като към истинска ценност, без която животът е безсмислен, тъжен и скучен. За да изживеем обаче истинската любов, трябва да я познаваме добре. „Декамерон“ на Бокачо безспорно обогатява тази представа за любовта, защото тя не е подвластна на времето.

 

Джовани Бокачо – “Декамерон”

 

Човешките ценности и техните измерения

                            в новелите от “Декамерон”

 


Творбата на Джовани Бокачо, “Декамерон”, съдържа 100 новели, обединени от една обща хуманистична визия за човешката същност, поставена пред изпитания от различно естество. В структурирането на новелите са се оформили три повествователни пласта. Първият от тях изразява собствените представи и разсъждения на автора за целта на книгата, за нейния жанр и език, както и за оценките на съвременниците му към новелите. Вторият пласт съдържа разказ за историята на десетимата разказвачи на новелите и на седмината техни слуги. Третият повествователен пласт обхваща стоте новели и десет канцони, които се изпълняват от разказвачите. Чрез съдържанието на новелите постепенно се изгражда един разнообразен и пъстроцветен образ на света.

В сюжета на “Декамерон” се открояват основно две линии. Едната започва с разказ за чумната епидемия и нейните опустошителни последици в живота на хората. Акцентът тук обаче не е поставен върху епидемията, по- скоро авторът използва повода, за да покаже колко лесно могат да бъдат забравени човешките ценности. Страхът от заразата кара хората да изоставят не само имуществото си, но и най- близките си хора, когато те имат най- голяма нужда от помощ и грижи. Човешкото сякаш е останало на заден план, за да отстъпи място на инстинкта за самосъхранение, на стремежа към спасение на собствения живот. Пред лицето на смъртта всички ценности са забравени, всички качества, които ни правят хора- пренебрегнати. Жестоката действителност е описана в потресаващи подробности, които смразяват кръвта. Попаднали в безизходица, хората търсят различни начини за спасение, някои от които са радикално противоположни като житейска философия: “Някои смятаха, че умереният живот и въздържанието от всякакви крайности ще им помогне много да се предпазят от тази напаст…Други пък твърдяха, че няма по- сигурен лек от тоя мор, от това човек да пие без мяра, да не бяга от наслажденията, да скита”. Болестта превръща човешките същества в безмилостни, егоистични и безразлични към чуждото страдание хора, за които моралните ценности са станали нищожни, загубили са значение, а проявата на жестоко безсърдечие, каквато често се наблюдава в отношенията между тях, се приема като разумно поведение за оцеляване от чумата. Хората забравят какво значи да си човек и се поддават на панически страх от вилнеещия мор в града: “Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставяше, чичото- племенника, сестрата- брата, а често и жената- мъжа си”. Под знака на болестта се променят почти всички човешки ценности. Вече не е важна кръвната връзка, нито брачният съюз, благословен с думите: ”Докато смъртта ви раздели”. Хората бягат от близките си, за да не ги повлекат те по пътя си към отвъдното.

Именно в такова време Бокачо ни запознава с героите си- седем дами и трима господа, потърсили убежище в църквата. Изборът на такова място за запознанство с героите не е случаен. Авторът цели да покаже, че тези млади хора не са загубили човешкото в себе си, щом именно храмът става място на тяхната среща. След като намират подходящ изход от опасността, която ги грози в града, те се отправят извън него, в близост до природата и чистия въздух. Красивият парк на двореца, в който се настаняват, е съчетание на природата и човешкия интелект и символизира съвместната работа на човек и природа, в резултат на което се получава един “земен рай”. Оттук става ясно, че в основата на втората сюжетна линия са залегнали земните проблеми и радости на обикновения човек, както и неговите ценности, но не тези, наложени му от църковните догми и консервативното общество, а тези, продиктувани от човешката му природа. В този смисъл “Декамерон” може да се определи като книга за разтуха и удоволствие, в която се дава предимство на човека с неговите чувства, нови ренесансови ценности и идеи; за мястото на човека в променящия се свят. В новелите от “Декамерон” срещаме съобразителни, хитри и находчиви хора, които умеят да проявяват своята инициативност, да подчертаят индивидуалността си в различните ситуации, в които попадат, В това отношение творбата на Бокачо утвърждава жизнелюбието, жизнерадостта, стремежът към любовта, която е една от най- големите човешки добродетели. Именно затова любовта е чувството, обединяващо двете сюжетни линии. Любовта е сродяващото чувство за десетимата млади хора, които в стремежа си да се предпазят от заразата и най- вече от упадъка на морала в града, където властва болестта и страхът за живота, в желанието си да запазят човешкото си достойнство, излизат сред природата, където сред хармонията и красотата се потапят в един друг свят, този на героите от самите новели.

Любовта е основна ценност в повествованието. Не случайно второто заглавие на книгата е “Принц Галеото”, чието име е станало нарицателно за посредник и всеотдаен помощник на любовта. Това най- възвишено човешко чувство е в основата на всяка една новела, тя е двигателната сила на всяко едно действие на героите. Въпреки че заема различни форми във всяка отделна история- братска, родителска, любов между двама влюбени или любов към живота- посланието на автора е ясно: любовта във всичките й форми е най- висша човешка ценност и няма причина да съществуват задръжки да се говори открито за нея и за всяко нейно проявление.

Неизбежно е да не възникне така често повдиганият въпрос за плътската любов- дали нейното присъствие не е прекалено натрапчиво? Дали това не е порнография? Едва ли е уместно да се определи Бокачовото произведение по подобен начин, тъй като никъде не е спомената конкретна част от тялото и не присъстват вулгарни сцени и описания. Напротив, Бокачо описва плътската любов като красиво и естествено последствие от романтичните чувства. Той се отнася към тях като към проява на човешкото, не смята за грях да бъдат удовлетворени плътските желания. По този начин са възприемани те и от героите на новелите, които извличат насладата от живота тук и сега, без да измерват постъпките със везните на църковните и обществените забрани. За мерило те ползват собствената си ценностна система, изградена от човешката им природа, която им подсказва, че не може да е грях това, което никому не вреди, а тъкмо напротив, доставя наслада и удоволствие от живота. Няма причина да не се говори на висок глас за нещо толкова красиво и човешко, каквото е любовта, независимо от нейните измерения.

Колкото до пороците и отрицателните качества, притежавани от някои герои в произведението, присъствието на такива обикновено не води до трагична развръзка и тъжен край, а напротив- представени са по начин, предизвикващ искрен смях, и биват побеждавани от истинските човешки ценности.

Описанието на обстановката в импровизирания хуманистичен свят, в който протичат десетте дни на младата дружина, сама по себе си излъчва жизненост и оптимизъм. За разлика от чумавия свят, в който човешките и обществените закони са пренебрегнати, в това прекрасно кътче цари съвършена духовна идилия. Дворецът не е опустял и в него не властва мъчителна тишина, както в градския свят. Бокачо пише: “Като пристигнала, за голямо свое удоволствие дружината заварила двореца почистен и пометен, стаите били застлани с рогозки, леглата оправени и навсякъде било пълно с цветя”. За да забравят мъката, острия писък на агонизиращите болни, младите хора избират един доста нетрадиционен начин да се забавляват, но и същевременно да запазят необходимото благоприличие. Всеки ден се избира лидер, всеки ден някой от групата разказва по една история, като от първата до третата новела преобладават разкази за съдбата; следват теми, свързани с любовта, после за разума и през десетия, последен ден “дружината разсъждава за тия, които са проявили благородство и великодушие в любовните или други дела”. Усещането за радост от живота се чувства почти във всяка от разказаните новели. Често героите в тях се отдават на телесни наслаждения, опитват се с хитрост да измамят някого, борят се с всевъзможни препятствия, поставени пред тях от съдбата, или, разчитайки на уменията си, получават, това, което искат. В “Декамерон” се налага схващането, че любовта е добродетел, която не може да се забрани. В края на разказа за Филипо Белдучо, който след загубата на жена си решил да води живот на аскет, а заедно със себе си лишил и невръстния си син от радостта на светския живот, става ясно, че със забрани и ограничения бащата не е постигнал много. Въпреки че вярва на своя родител, осемнадесетгодишният младеж помислил, че жените са създания, по- хубави и от “рисувани ангели”. Любовта и желанието са основа на човешката природа. Затова и в творбата най – често се разказва за страстта, която обзема с еднаква сила и мъже, и жени, дори и такива, които са дали клетва да служат на Бог и да бъдат целомъдрени; кара ги да мислят непрекъснато за своите желания и да се стремят към тяхното осъществяване, като за разлика от средновековния човек, подчинен на всякакви забрани, използват всички възможни средства, за достигане на целта. От съдържанието на новелите виждаме докъде могат да стигнат героите- едни използват хитрост, други използват материални средства, опитвайки се да подкупят и привлекат на своя страна желаните личности; трети с помощта на своето образование и интелигентност се опитват да отмъстят за подиграната си чест, но най – често героите се впускат в преследване на обекта на любовта си- било чрез на- настойчиво ухажване, което понякога преминава дръзко допустимите граници; чрез послания, или пък залагат капани и прибягват до всевъзможни трикове. И всичко това е, защото са хора и като такива изявяват своите истински чувства и преживявания, независимо дали са красиви и възвишени, плътски или платонични, понякога низки и недостойни, породени от алчността, егоизма или пък от причиняването на вреда на друго същество. Светът на “Декамерон” е всъщност отражение на живия, реален свят, с цялото негово богато многообразие.

Разказвачите в творбата спасяват себе си от един разрушаващ се свят на ужас и скръб, и с помощта на любовта, възприемана като преобладаваща човешка добродетел, поставят своята жизненост като антитеза на смъртта, която поражда у читателя само презрение. Всеки един от Бокачовите герои е пример за интелектуално богат човек. Имена като Филомена, Пампинеа и Неифила присъстват и в други творби на италианският учен и хуманист Джовани Бокачо – героите са родени и живеят в литературния свят. Онова, което е присъщо за тях, е любовта, но не егоцентричната и лицемерна любов към собствения си живот, а любовта, която характеризира човешката нравствена уникалност. Събитията от различните новели допринасят за допълване на интелектуалното разнообразие и удивяват със своята увлекателна индивидуалност. Неподправената красота на пресъздадения ренесансов свят отрича всякаква болка и страх пред смъртта.

Въпреки че “Декамерон” на Бокачо предизвиква разноречиви отзиви у съвременниците му, безспорен е фактът, че авторът изобразява в творбата си човека на Новото време, истинските човешки ценности, както и една нова идея – животът е кратък, затова трябва да се живее тук и сега.

 

Джовани Бокачо –„Декамерон”

                   Утвърждаване на жизнелюбието и любовта

                                               в духа на Ренесанса


 „Декамерон” е творба, която определено изразява духа на ранния Ренесанс в Италия. Тя е новост в европейската литература, защото насочва вниманието към човешките взаимоотношения, към идеята за любовта като най –прекрасното чувство и потребност за човека. Стилът на повествованието поставя акцент върху радостта от живота. Дори тогава, когато в него настъпва неочакван обрат, независимо щастлив или тъжен, жизнелюбието доминира заедно с отрицанието или презрението към смъртта. В своя сборник с новели Бокачо противопоставя описанието на страшния мор –чумата и разрухата в моралните ценности, която цари в някога прекрасната Флоренция, на света на природата. Тук, в творбата му, това е едно прекрасно, отдалечено от града място, с паркове, градини и кладенци с чиста вода, в което се съчетава красивата естествена природа със сътвореното от човека. Всъщност човешката намеса в природната даденост при създаването на паркове е още един ренесансов символ- това е стремежът на личността да даде своя принос за хармонично съжителство между природата и човека. Обстановката в този естетизиран свят излъчва истинска жизненост и оптимизъм. Чистите стаи в двореца са с изящна украса, с добре подбрани картини и свежи цветя. Доброто настроение на младите хора, потърсили тук спасение от смъртта и разрухата, се поддържа с музика и танци. Разговорите са насочвани старателно към „най –приятни неща”, а грижите и скърбите са оставени „пред градските порти”. Стремежът към жизнерадостно ежедневие е напълно обоснован, като се има предвид младата възраст на гостите в двореца, както и хуманната нагласа да приемат живота откъм съзидателната му страна. В „чумавия” свят човешките и божиите закони са пренебрегвани умишлено, а в импровизирания хуманистичен свят властва почти съвършена духовна идилия. Дворецът не е пуст и смълчан, както е в градското пространство, завладяно от смъртоносната болест. Поляната, на която младата дружина обичайно се събира, е идеално място за веселие и обмяна на интелектуален опит и идеи. Всеки един от избраните герои на Бокачо е пример за интелектуално богат човек. Част от тях като Филомена, Неифила, Пампинеа, Дионео са създадени от автора като литературни герои, изразители на любовта, която характеризира човешката нравствена уникалност. Любовта тук е въздигната като обединяваща и възраждаща сила, за разлика от срещаната за съжаление нерядко егоцентрична любов. Любовта отрицава лицемерието в човешките отношения и възстановява хуманното начало, нарушено през Средновековието под условния претекст, че интересът към човешкото тяло е грях, а земната любов е греховна. Това е нов тип житейска нагласа, която съответства на жизнелюбието на новия човек с ренесансов дух. Това налага и преосмисляне на житейските ценности от позицията на новите ренесансови възгледи. Макар упованието в Бога да е предпоставено и утвърдено, вече не се толерира религиозният фанатизъм. Някои от осъжданите преди човешки прояви като любовна страст или плътска наслада сега се приемат по –благосклонно, докато други, които са били опрощавани заради високо социално положение или просто от малодушен страх, като жестокост, скъперничество, интриганство, вече са нетърпими като вредни за човешките взаимоотношения.

Младите герои на Бокачо се ръководят преди всичко от своя разум, вътрешни желания и усет. Те са освободени от сковаващите предписания на поучаващия морал. В разказаното от тях се насочва вниманието към естествените човешки поребности и желания. Съдържанието на новелите напомня, че човекът носи в себе си едновременно и доброто, и злото, и възвишеното, и принизеното. Необходимо е да разбираме човешката същност, да проявяваме повече съпричастие и съчувствие, като съдействаме за очистването й от пороци и слабости, за да бъде всеки човек полезен за себе си и за другите в обществото. Тази добронамереност създава основа за нов тип отношение към живота, в което водеща сила е духът у човека, неговата способност да направлява сам живота си. Човекът от Ренесанса настоява да зачитат достойнството му, независимо от социалното му положение. Така е в новели III, IV, VII, IX. Шестият ден в повествованието пък е посветен на онези, „които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуби, опасност или опозоряване”. В новела V от ден първи, за да запази ненакърнено своето благочестие, без да си навлича излишни неприятности, благодарение на ума и досетливостта си Монфератската маркиза успява да угаси безумната любов на френския крал към нея и да му даде добра поука за непристойните му намерения.

Силно въздействие в повествованието има богатото разнообразие на теми, образи, житейски драми, както и на времето и мястото на действието с невероятно множество различни ситуации и обстоятелства. Обхванати са различни страни на човешкия характер и това създава впечатление за пълноценно познаване на света и хората. Изненадва често изключителното хитроумие или умение за намиране на изход от критични или заплетени ситуации. Например Дзима от новела V, ден трети, се досеща как да постигне своя замисъл, след като не намира друга възможност. Той сам изрича отговорите вместо любимата си и подрежда нещата в своя полза. Изобретателният ум на влюбените често открива най –необикновените комбинации за постигане на целта. В новела IX от същия ден Джилета Нарбонска използва блестящо ума си, за да спечели любовта на своя съпруг, който не я допуска до себе си. Тя дори успява да изпълни неговите условия, макар че изглеждат непреодолими – да роди дете от него и да получи скъпоценния му пръстен. Джилета е настоятелна, умоляваща или благородно щедра според обстоятелствата, като следва неотстъпно своя план и така успява, с което преизвиква възхищението на читателя. Тази влюбена млада жена доказва, че ако човек се ръководи от възвишено чувство като любовта, може да промени живота си и да постигне мечтаното щастие. Често повествованието става особено забавно, когато хитроумието на влюбените намира опора в оригинална метафора, за да продолее неблагоприятните обстоятелства. Катерина използва като повод песните на славея, за да спи на открито и така нейният любим Ричардо да може да се качи при нея без проблем. Всъщност се оказва, че славеят е в самия Ричардо, което предизвиква комичната ситуация (новела IV, ден пети). По подобен начин монахът Рустико скланя отшелницата Алибек да накаже „дявола”, като го вкара в „пъкъла” (новела X, ден трети), за да изпита насладата на любовта, докато накрая той самият попада в безизходица от остроумното си хрумване. Интригите на влюбените всъщност са оправдани от силата на любовната страст или от стремежа към щастие. Понякога за тази цел се налага този, който проявява коравосърдечие, да изпита сам разкаяние, за да достигне до щастието да обича (новела VIII, ден пети). Тъй като често ревността е преграда пред това щастие, на помощ идва изцелението, което пречиства ревнивеца завинаги. В новела VIII от ден трети един хутроумен абат, влюбен в красивата съпруга на Ферондо, прекарва през „чистилището” прекомерно ревнивия мъж, докато в това време пък сам се наслаждава на любовната си страст. Накрая все пак всичко има благоприятен край според замисъла на абата.

Нерядко влюбените използват дори божиите служители като посредници в любовта. В новела III от третия ден една влюбена дама въвлича в любовната интрига нищо неподозиращия монах, за да накара любимия си да й обърне внимание. Така всъщност умението и енергията, с която преследват целта си, героите от новелите в „Декамерон” показват каква действаща сила носи в себе си човекът, освободен от страха и лицемерието пред моралните забрани. Любовта само направлява тази сила и вдъхновява влюбените. През третия ден например младата дружина разсъждава за тези, които благодарение на своето умение са успели да получат каквото искат или да си възвърнат загубеното.

Неслучайно точно любовта обединява двете сюжетни линии в творбата и придава оптимистично и жизнеутвърждаващо въздействие. Тя властва над всички, независимо дали са богати или бедни, високо или ниско в обществото, млади или не съвсем. Любовта кара да бие учестено сърцето и под монашеското расо. Както споделя брат Риналдо (новела III, ден седми):”Мадона, щом смъкна расото от гърба си – а аз го свалям много лесно –ще видите, че и аз съм мъж като другите, а не монах…Аз не казвам, че няма да е грях, но покае ли се човек, господ му прощава и по –големи прегрешения от това”. Според Бокачо любовта е естествено природно влечение, което не може да бъде спряно със забрани. По този начин може да се предизвика единствено лицемерно прикриване на похотливите желания у онези, които са дали обет за целомъдрие. Под стрелите на иронията и смеха попадат доста персонажи, свързани с религиозния култ, заради двойственото си поведение. Например монахините от една малка обител обявяват, че глухонемият градинар е проговорил, защото господ го е наградил заради праведен живот, докато всъщност той неволно става любовник на всички монахини и проговаря, тъй като всички допустими граници вече са преминати и положението става нетърпимо. Смехът от разминаването между истинския и фалшивия имидж на светеца в новела I от ден първи кара читателя да се замисли върху наивната вяра, заради която например месер Чепелето, чиито земни грехове са неизброими, бива обявен за светец след смъртта му. Добре изиграната роля на смъртния одър от известния адвокат го превръща в свети Чепелето и дори на гроба му започват да стават чудотворни изцеления.

В „Декамерон” животът е изобразен с цялото си многобразие и обхват. Хората са показани с истинската си същност. Макар че според някои твърдения творбата на Бокачо има еротично съдържание, в нея всъщност никъде няма цинизми или вулгарни изрази, няма дори следа от описания, каквито се срещат в порнографските издания. Авторът на „Декамерон” представя плътската любов като красив и естествен израз на романтичните чувства. Той гледа на тях като на проява на чисто човешкото, което не може да бъде грях. Точно към това се стремят героите в новелите –да извличат насладата от живота тук и сега, без да измерват постъпките си единствено с църковните и обществените забрани. Мерило за тях е собствената им ценностна система, изградена върху човешката им природа, според която не е грях това, което не вреди никому, а напротив, доставя наслада и удоволствие от живота. По този начин „Декамерон” на Бокачо утвърждава безспорно светлия жизнелюбив поглед към света и човека в него, а това е напълно в съответствие с хуманистичните идеи на европейския Ренесанс.

 

Мигел де Сервантес- „Дон Кихот“

 

Безумните и разумните хора
Есе

 

Представите на хората от различните поколения за смисъла на човешкия живот непрестанно се променят. Променили са се безспорно и преценките за поведението ни в обществото, за материалните и духовните ценности, отношението ни към природата около нас, както и към човешката природа.

През времето на Европейския Ренесанс вниманието се  насочва отново към ценности като свободата и човешкото достойнство. Самият Сервантес, авторът на забележителния роман „Дон Кихот“, отправя своето послание към читателите си да  се обърнат към човешката си същност, да си припомнят онези мечти за един по- добър свят, които са запазили дълбоко в душата си , а после са последвали стремежа за свое собствено благоденствие и са се подчинили на всеобщите правила, които потискат човешкото достойнство. Това, което ни припомня Сервантес чрез приключенията на странстващия рицар Дон Кихот, е, че както и да се променят времената, човешката природа си остава винаги жадна за справедливост и благородство.

         Дали е възможно все още да се възкресят някогашните добродетели, от които са се ръководели рицарите, като са защитавали онези, които страдат от беззаконието, от жестокостта на потисника, на несправедливия властник? Днес светът изглежда различен, много по- модерен. В него няма да открием рицари в броня, но може би ще открием хора, които следват благородна кауза. Те понякога изглеждат неразумни, непрактични, може би наивни в очите на другите, които се смятат за по- умни, защото се грижат да имат повече лична сигурност и спокойствие и разумно избягват премеждията, не се ангажират с грижа за другите хора или с обща кауза, защото смятат това за доста рисковано. Не биха искали да излязат от зоната си на комфорт. Единствено ако проблемите ги засегнат лично, тогава биха предприели някакви действия. Това за тях е по-мъдро, отколкото да се интересуват от злоупотребите и несправедливостите в обществения живот.

         Вярно е, че всеки може да има своя истина, че това, което е справедливо за едни, може да не е справедливо за други. Всеки може да има своя мяра за добро и зло, за възвишено и низко. Важно е обаче отправната точка за преценка да бъде човечността. Тя е тази, която съхранява доброто у човека и го движи напред в правилната посока- посоката на здравия разум. Каква е мярата за справедливост? Когато Дон Кихот дава съвети на Санчо как да управлява, той му напомня, да не тълкува произволно законите, да се стреми да открива истината както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията на бедния. Рицарят на печалния образ напомня, че дори да съди някой свой враг, справедливият съдия трябва да се постарае да забрави обидата и да разбере на чия страна е истината. Наистина това са мъдри съвети от благороден човек.  

Понякога обаче разумът и безумието вървят заедно, ръка за ръка. Как да разберем всъщност кога безумието, безразсъдството е допустимо и помага да се преодолеят бариерите и преградите пред човешките стремежи към щастлив живот? Историята и фолклорът са запазили достатъчно примери за безразсъдна храброст в името на истинските човешки ценности като свободата, мира, приятелството и толерантността. Всеки народ помни имената на своите герои, които са следвали пътя на сърцето и разума, които са изгаряли в огъня, за да осветят посоката, в която да тръгнат и другите след тях. В нашата историческа памет светят имената на героите от Априлското въстание, на Васил Левски, на цяла плеяда революционери, които преодоляват страха от смъртта, за да изведат българите от мрака на потисничеството. Техният подвиг е саможертва, за която е необходимо да се излезе извън границите на прагматичния разум, на еснафското благоразумие, на примирението и очакването някой да ни промени съдбата. В романа „ Под игото“ на Иван Вазов, чорбаджи Марко възкликва: „ Лудите, лудите, те да са живи!“, когато осъзнава, че само с такава „лудост“ може да се постигне свободата. Онези, които „мъдро“ стоят отстрани, нито имат куража да го направят, нито одобряват „безумието“ на героизма и саможертвата. В живота на хората винаги е имало несправедливост, тирания, налагане на авторитети и власт от страна на едни над други с цел  лично облагодетелстване. Така се нарушава равновесието в човешките отношения. Може би наивни идеалисти като Дон Кихот ще тръгнат срещу несправедливото разпределение на човешките блага или може би ентусиасти с чисти сърца, които искат да съхранят природата, толкова жестоко експлоатирана от малка група хора заради ресурсите, които искат  само за себе си.

Безнаказано ли е злото което причиняват онези, които не искат да се съобразяват с другите хора по Земята? Ако повярваме в това, надеждата за промяна към добро ще угасне напълно. Може би затова е по- разумно да последваме онези, които не се подчиняват примирено на забрани и безсмислени правила и закони, служещи само за користни цели. „Рицарският“ разум е устремен към истинско правосъдие и справедливост, към възстановяване на хармонията в човешките отношения. Когато действителността не ни удовлетворява, по- добре е да търсим път за промяна вместо да се примирим с бездуховно и безлично съществуване. Да търсим високи цели, които да заситят душата ни с идеали като щастието, любовта и свободата. В романа на Сервантес можем да прочетем едни от най- мъдрите думи, с които Дон Кихот определя смисъла на понятието за свобода:  „Свободата, Санчо, е едно от най- ценните блага, с които  небесата даряват хората, с нея  не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най- голямото зло, което може да сполети човека“. Да се отнеме свободата и правото на свободен избор е недопустимо според законите на човечността. Никой няма право да властва над другите, без да зачита правата и човешкото достойнство, без мяра за справедливост. Във всяко общество трябва да се зачита хуманното начало- човечност, духовна извисеност, толерантност и истинска справедливост. Тогава може би разумът и „лудостта“ на мъдрия човек ще са в единство и отново ще настъпи изгубения Златен век, когато хората наистина са живели щастливо на Земята в хармония с природата и в разбирателство помежду си.

 

Мигел де Сервантес- „Дон Кихот”

 

 „Рицарските” приключения в търсене на изгубените

                            човешки ценности


Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча не престава да впечатлява читателите на Сервантес с удивителното съчетание в едно на мъдрост и безумие. Множеството тълкуватели на този изключителен литературен образ намират в него интересни общочовешки черти, сред които може би най-важни са стремежът към справедливост и свобода.

Преди да се превърне в смешен рицар, Алонсо Кихана, по прякор Добрия, не открива своите идеали в заобикалящата го действителност. Тя е не само скучна, но и потискаща. Всъщност това е една от причините да се увлича прекалено от рицарските романи и да се вживява в разказаното в тях, Известно е, че когато в житейската реалност липсват търсените идеали, човекът се стреми сам да създаде своя реалност, която да подхранва потребността му от възвишени преживявания. Подобно нещо се случва и при обеднелия испански идалго. Когато не намира романтика в еднообразния си начин на живот, той се превъплъщава в странстващ рицар и тръгва да промени света заради увереността, че това наистина е необходимо. В този смисъл героят на Сервантес става изразител на хуманизма във времето на Късния Ренесанс, когато настъпва криза в стремежа на човека.към високи идеали

Приключенията, към които се насочва самообявилият се рицар, не само ще променят начина му на живот, но и ще му помогнат да се върне отново към истинските човешки ценности. Дон Кихот приема като своя мисия да защитава и опазва добродетелите на изчезналото странстващо рицарство. За него е истинско предизвикателство да се сражава срещу всяка несправедливост, която засяга човешкото достойнство. Той е непримирим с низостта, алчността и високомерието, но най-вече с липсата на човечност и с посегателството над човешката свобода.

Макар че действията му са белег на лудостта, мотивите му са дълбоко хуманни-да премахва неправди, да отмъщава за обиди, да изкоренява злоупотреби, да възстановява правата на онеправданите. Чрез своята мисия рицарят от Ла Манча преоткрива забравените човешки ценности, не само за себе си, а и за другите хора. Погледът му е извисен над обичайното битие на съвременниците му. Липсата на практичност у Дон Кихот съвсем не снижава целите му. Когато се връща след първия си поход у дома да вземе пари и да дооправи снаряжението си, той смята, че следва добронамерените съвети на ханджията и в никакъв случай не се отказва от своята възвишена цел. Рицарят се стреми винаги да се издигне над нищожното, дребнавото и егоистичното. Дори когато е с ясен разум, както когато помага на овчарчето Андрес, той се ръководи от идеята, че трябва да се премахнат несъвършенствата в житейската реалност, да се въздаде възмездие за стореното зло и да се закрилят онези, които са беззащитни.

В повествованието на романа всъщност не са толкова важни рицарските „подвизи” и приключения, колкото разговорите във форма на диалози и спорове, както и съветите или речите на Дон Кихот. В тях се съдържа това, което го притегля към рицарството и към едно отминало, но щастливо време за хората. Той се опитва да поправи разрушеното, да съживи отново духа на героичното, на благородството, на разбирателството. И едва ли би могъл да стори това в ролята на разумен беден испански идалго. Именно от позицията си на странстващ рицар той може да говори смело за това, което най-силно го вълнува. В речта си пред козарите, когато им благодари за храната, която са споделили с гостите си, Дон Кихот се връща към онова блажено време, наречено Златен век, време, когато хората не са знаели двете слова „мое” и „твое”. Това време вероятно е свързано със спомена за градината в Рая според билблейския разказ: „За да си осигурят хляба насъщен, достъчно е било хората да вдигнат ръка и да си откъснат сладкия и вкусен плод…Бистрите извори и бързоструйни потоци им поднасяли в прекрасно изобилие прозрачните си и вкусни води…Навсякъде по това време царували мир, приятелство и сговор”. Майката земя дарява щедро от просторнат си плодовита гръд всичко онова, което е нужно, за да изхрани човечеството, без да се налага да раздира с тежкото рало гръдта й. Цялата идилична картина не е само част от въображението на Сервантесовия герой. Колкото и да изглежда невероятна за новите поколения, тя всъщност е отражение на най- ранната човешка цивилизация, от която за съжаление човекът се е отклонил и отдалечил. Целият природен свят служи на човека, за да живее той доволно и щастливо като владетел на земята. Естествената красота на пастирките в това време, накичени само с природни дарове, надминава дори онази на натруфените със скъпи дрехи дами. Любовта в онова прекрасно време се изрязява „с простота и непринуденост, така, както хората са я чувствали”. Към всички човешки добродетели може да се прибави моралната чистота в отношенията между хората, непознаващи престъпност и зло. Думите на благородния идалго, представящ себе си за рицар на доброто, не изразяват само носталгия по миналото. Те са напомняне за ценностите, от които имаме нужда, от възвръщане в лоното на природата, която не само храни и облича човека, но най- вече го прави щастлив и свободен. В нея той усеща жадуваната хармония.

Едва ли е случайно хрумване на Сервантес да създаде този епизод, който всъщност може да е приеме като лирическо отклонение на фона на рицарските подвизи и приключения на побъркания идалго Дон Кихот. Следвайки стремежа си да служи на висшата справедливост, героят на Сервантес се сблъсква особено често с низостите в човешкото общество, а това наранява неговата дълбоко хуманна същност. Той ясно си дава сметка за това колко е тежка задачата, с която се е заел в тези злополучни времена: ”Боли ме сърцето, задето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното”. Рицарското време отдавна не съществува, както и рицарският морал, за който Дон Кихот търси всевъзможни начини да го възвърне, за жалост с неподходящи средства. Нездравият му „рицарски” разум превръща благородните стремежи към правосъдие и справедливост, към възстановяване на доброто и реда в комични и трагични грешки, водещи към хаос, материални щети и физическа болка у победения герой. Така е в епизода с вятърните мелници; нападението над стадото овце или при освобождаването на каторжниците. Възможно е да се приеме, че злополучният герой на Сервантес вижда действителността, но не я приема такава, каквато е, защото тя не го удовлетворява. Дон Кихот предпочита героичното минало с рицарските идеали пред бездуховното настояще, лишено от възвишени стремежи, заменило честта и благородството срещу блясъка на златото. По отношение на своето съвремие този закъснял странстващ рицар е наистина анахронизъм, но извън него той е свързан с потребността от закрила за беззащитните и онеправданите. А тя е естествен и вечен човешки стремеж. Високи човешки ценности като щастие, любов, свобода обаче не трябва да останат само в отминалите времена, защото без тях животът може да загуби истинския си смисъл и човечеството да тръгне в погрешна посока, която ще го доведе до нравствена деградация.

Дори в безумната си лудост, странстващият рицар от Ла Манча носи впечатляваща мъдрост, която стига до важни прозрения за хората, независимо в коя епоха живеят. Такива са например размислите му за свободата:”Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората, с нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. С такава насока са и действията на Дон Кихот. Той дарява свободата на онези, на които според него по някаква причина им е била отнета. Убеден е, че това е недопустимо по отношение на всяко едно човешко същество: ”…жестоко е според мен да превръщаш в роби същества, създадени от господа и природата, за да бъдат свободни”. И ако според него е извършена несправедливост, то значи, че трябва да се намеси и да възвърне свободата на онези, които насила са лишени от нея. Тъжното в случая с освободените каторжници е разминаването между благородните намерения и обстоятелствата, но това всъщност е трагикомичното в цялата история на Сервантесовия литературен герой, не случайно наречен от Санчо Панса Рицарят на печалния образ.

Въпреки несполуките в действията на храбрия защитник на справедливостта, факт е, че оптимизмът никога не го напуска. Особено когато не е под влияние на рицарските си бълнувания, мъдрият испански идалго е извор на много ценни и умни съвети или наставления, свързани с истинските човешки ценности, които хората не трябва никога да забравят, защото не са подвластни на времето или на различни модерни за даден момент възгледи. Макар че са отправени към оръженосеца Санча Панса, тези безценни съвети могат да бъдат полезни на всеки човек: “кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта”; или че “макар и всички божи добродетели да са еднакви, милосърдието повече блести и изпъква пред погледа ни, отколкото справедливостта”. Дори когато положението изглежда доста тъжно, Дон Кихот намира основание за оптимизъм: “Съдбата, сине мой, винаги оставя пред хората, попаднали в беда, отворена вратичка, през която могат да се промъкнат, за да потърсят утеха”. Когато става наставник на бъдещия „губернатор”, той отбелязва: “Ти имаш добро сърце, а без него нищо не струва знанието” ; “обърни поглед към себе си и се помъчи сам да се познаеш, защото от всички познания това най – мъчно се постига”. В съветите към Санчо как да управлява, неговият господар влага истинска държавническа мъдрост, но и висока мяра за справедливост: “не тълкувай произволно законите”, “стреми се да откриеш истината, както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията и досадните придиряния на бедните”; “славата на строгия съдия не е по – голяма от тази на милостивия съдия”; “Ако ти се случи да съдиш някой твой враг, забрави обидата и се помъчи да вникнеш и разбереш на чия страна е истината”; “Ако трябва да наложиш някому наказание, не го оскърбявай с думи, защото стига му на нещастника мъката от наказанието и без да прибавяш жестоки слова”. Безспорно, ако управниците, в която и да е епоха, се вслушат в тези слова, те наистина биха притежавали тези добродетели, които изисква от тях хуманното начало на всяко общество-човечност, благородство, духовна извисеност и истинска справедливост. Великият Сервантес ни насочва именно към тях чрез словата на своя герой Дон Кихот. Това е неговото послание към онези, които умеят да четат и да откриват дълбокия смисъл на думите.

Безспорно влиянието на духовно извисения върху духовно ограничения явно се откроява в образа на Санчо Панса. С течение на времето той не само става неразделна част от странстващия рицар Дон Кихот де ла Манча, но и приема и част от неговата мъдрост и прозорлив поглед за смисъла на живота и истинските му ценности. Не случайно в края на повествованието Санчо е този, който моли Дон Кихот да не умира, а да тръгнат отново към приключения и подвизи. Сам признава благородното влияние на добрия и умен идалго върху себе си, като казва, че все нещо от неговата мъдрост трябва да е попил за себе си, а тъй като обича да се изразява с пословици, това звучи така: “Тръгни с добрите и сам ще станеш добър” или “Застанеш ли под добро дърво, на добра сянка ще се радваш”.

В романа на Мигел де Сервантес „Дон Кихот” един испански благородник с раздвоено съзнание тръгва, въоръжен като рицар, да срази несправедливостта в подлия свят на злото. Той наистина е комичен, несъвместим с реалността, срещу която въстава. Онова обаче, което го ръководи, е великата мечта на човека да промени света, да го направи по-добър, по-чист и по-хуманен. Непримиримият му, вечно търсещ дух отдавна е станал пример за много поколения, които носят в душата си неутолимата жажда да се реабилитират всички онези забравени или нарочно осмивани добродетели, които могат да направят човешкото съществуване на Земята наистина пълноценно и щастливо.

 

Мигел де Сервантес – “Дон Кихот

 

Мъдрият безумец Дон Кихот 


Романът “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” отдавна е част от световната литературна класика. Стойността му се определя от общочовешките проблеми, идеи и образи в него. Творбата на Сервантес е дълбоко правдива книга, която разкрива действителността в реалните й измерения, но същевременно ни насочва към високите стойности на истинския хуманизъм, чиито идеи за съжаление са в криза във времето на Късния Ренесанс.

Когато създава своя забележителен роман за безумния рицар Дон Кихот, авторът си пожелава “от все сърце тази книга, като рожба на духа, да е най – хубавата, най – забавната и най – умната от всички книги”. И тъй като винаги са актуални проблемите за доброто и злото в човешките отношения, за идеалите и целите в живота, както и пътят за тяхното постигане, естествено е Сервантесовият роман “Дон Кихот” да е точно такава книга за много поколения читатели от сътворяването й до днес. Ако произведението на великия испански писател съдържаше само повествование, изпълнено със случки от живота на един беден идалго, живял някъде из областта Ла Манча, едва ли щеше да впечатли толкова дълбоко читателя – “този най – древен   законодател”, както го определя самият Сервантес. Силата на проникновението, с което той навлиза в житейските проблеми, открива широки възможности всеки да намери за себе си част от онази мъдрост, която извира от размислите за човешката същност, за щастието и свободата, за мечтите, които водят човека в неговия път.

Още в началото на повествованието авторът ни представя своя литературен герой, принадлежащ към испанската идалгия, обедняла и лишена от задълбочен смисъл в живота. Алонсо Кихана живее в своя затворен свят в монотонен ритъм, развличайки се най – вече с рицарските романи, които чете непрестанно. Но както се случва понякога, житейските събития изменят своя ход или се преобръщат, за да дадат възможност на хората да преживеят нещо ново и неочаквано, да преоткрият света и неговите ценности. Това се случва с един обикновен идалго, когато решава да тръгне по широкия свят, преобразен чрез болното си въображение като рицаря Дон Кихот де ла Манча. От този момент нататък вече нищо няма да е както преди. Действителното и въображаемото често разменят местата си, което предизвиква поредица от комични ситуации, но и тъжни, понякога трагични, последици. Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, наречен още Добрия, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух. Дон Кихот де ла Манча поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство. Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности. Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, еснафското и нищожното. Отрицава низостта, алчността, високомерието и жестоката несправедливост. Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите, на обезправените в този несправедлив свят. Дори когато ясно вижда реалността, както е в епизода с овчарчето Андрес, съзнанието на рицаря възприема най – вече несъвършенствата в тази реалност и следва своя идеал: да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите. Именно потребността да се промени несъвършеното и да се премахне грозното и недостойното, кара Дон Кихот да следва избрания от него път на странстващия рицар. Помътеният му разум не му дава нито миг покой, когато на пътя му се изправи противник. Героят на Сервантес има своя собствена мяра за добро и зло, за правилно и достойно, за възвишено и нищожно. Неговата истина е чисто субективна, определяща се от рицарските закони и смисъла на прочетеното в романите за рицари (доколкото в тях има такъв). Онези, които са се срещали с него по един или друг повод обаче смятат, че Дон Кихот удивително съчетава в себе си разума и лудостта. Той е едновременно мъдър и безумен, защото умее да говори твърде разумно и смислено по много значими житейски въпроси, но когато заговори за рицарството, проявява неизменно своята странна лудост. Авторът отбелязва:”…той се побъркваше само когато го закачеха за неговото рицарство, а по всички други въпроси показваше ясен и бистър ум, така че на всяка стъпка делата му опровергаваха разума, а разумът – делата”.

Сервантес е успял да прозре, без да е философ, мъдростта на безумието, защото в него търсещият ум се простира над ограниченията на пространството и времето, в което се намира обичайно, прикован от неизменния ред на битието. Когато гостува при козарите, трогнат от тяхното простодушие и гостоприемство Дон Кихот се впуска в разсъждения за щастливото време за хората, наречено Златен век, когато са живели в хармония с природния рай, напълно достижим за тях с благата си, когато са “царували мир, приятелство и сговор” и най – вече, когато “съвсем не са знаели двете думички “мое” и “твое”. Напълно естествено идва сравнението с настоящето, в което царува произволът и несправедливостта; хармонията и благородството в човешките отношения не само е нарушена, но и често отсъства. Ето защо Сервантесовият литературен герой смята за свой дълг да тръгне като рицар да възстанови нарушеното равновесие в живота. Въпреки всички неблагополучия и поражения на храбрия идалго в резултат на намеренията му и неподходящата форма на осъществяването им, подбудите му са само благородни и чисто хуманни. Макар и наивен идеалист, Рицарят на Печалния образ, както сполучливо го нарича Санчо, си дава ясна сметка колко тежка е неговата задача в тези “злополучни времена”: “Боли ме сърцето, задето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното”, казва той. Рицарското време отдавна не съществува, както и рицарският морал, за който Дон Кихот търси всевъзможни начини да го възвърне, но за жалост с неподходящи средства. Нездравият му “рицарски” разум превръща благородните стремежи към правосъдие и справедливост, към възстановяването на доброто и реда в комични и трагични грешки, водещи към хаос, материални щети и физическа болка у победения герой. Така е в епизода с вятърните мелници; нападението над стадото овце или пък при освобождаването на каторжниците. Възможно е да се приеме, че злополучният герой на Сервантес вижда действителността, но не я приема такава, каквато е, защото тя не го удовлетворява. Дон Кихот предпочита героичното минало с рицарските идеали пред бездуховното настояще, лишено от възвишени стремежи, заменило честта и благородството срещу блясъка на златото. По отношение на своето съвремие този закъснял странстващ рицар е наистина анахронизъм, но извън него той е свързан с потребността от закрила за беззащитните и онеправданите, а тя е естествен и вечен човешки стремеж. Точно това прави образа на Дон Кихот значим в общочовешки аспект. Той притежава благородство на духа в най – висока степен, истинска загриженост към страданията на другите хора, безкористност и всеотдайност към високите идеали на човечеството като щастието, любовта и свободата. Не може да не впечатлят мъдрите думи за свободата, които носят дълбок смисъл за хората във всички времена – от Ренесанса до нашата съвременност: “Свободата, Санчо, е едно от най – ценните блага, с които небесата даряват хората, с нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най – голямото зло, което може да сполети човека”. Точно това убеждение на прочутия вече по цяла Испания рицар Дон Кихот е причината да дарява свобода на онези, които според него по една или друга причина са я загубили. Според него е недопустимо отнемането на свободата по каквито и да са причини. Той казва: “…жестоко е според мен да превръщаш в роби същества, създадени от господа и природата, за да бъдат свободни”. И ако според него е извършена несправедливост, то значи, че трябва да се намеси и да възвърне свободата на онези, които са лишени от нея насила. И тъй като се ръководи единствено от принципа, за Дон Кихот не са важни конкретните обстоятелства. Затова освобождава каторжниците, защото смята, че е нарушен именно принципът всяко човешко същество да живее свободно: “Тези хора отиват по принуда, не по своя воля там, където ги водят”. Единствено разминаването с обстоятелствата, които Рицарят на Печалния образ пренебрегва, довежда до нежелания обрат в случая. Може би в този епизод са вложени разбиранията на самия Сервантес относно тогавашното испанско правосъдие, което често е лишено от истинска справедливост и обективност – нещо, което е изпитал сам върху себе си. Когато Дон Кихот разпитва поотделно внимателно всеки един от каторжниците за вината и присъдата му, не случайно той прави извода, че причините да не възтържествува правдата са преди всичко изтезанията, липсата на пари или покровители, за да се стигне до несправедливото решение на съдиите. В тези разсъждения звучи гласът на хуманиста, не на рицаря.

Наред с безумните “подвизи” на злополучния рицар читателят става свидетел и на неговата дълбока мъдрост – мъдростта на опита, на познанието за живота. Освободен от фантастичния свят на странстващия рицар, в моментите, когато не се изживява като такъв, Дон Кихот е извор на мъдрост и на удивителен оптимизъм. В разговорите с неговия верен оръженосец, Санчо Панса, звучат умни съвети или наставления, като това, че “кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта” или че “макар и всички божи добродетели да са еднакви, милосърдието повече блести и изпъква пред погледа ни, отколкото справедливостта”. Дори когато положението изглежда доста тъжно, Дон Кихот намира основание за оптимизъм: “Съдбата, сине мой, винаги оставя пред хората, попаднали в беда, отворена вратичка, през която могат да се промъкнат, за да потърсят утеха”. В съветите към бъдещия губернатор, Санчо, като негов наставник, той влага не само мъдростта на опита, но и дълбоки прозрения за света и човешките ценности: “Ти имаш добро сърце, а без него нищо не струва знанието” ; “обърни поглед към себе си и се помъчи сам да се познаеш, защото от всички познания това най – мъчно се постига”. В съветите как да управлява Санчо, неговият господар влага истинска държавническа мъдрост, но и висока мяра за справедливост: “не тълкувай произволно законите”, “стреми се да откриеш истината, както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията и досадните придиряния на бедните”; “славата на строгия съдия не е по – голяма от тази на милостивия съдия”; “Ако ти се случи да съдиш някой твой враг, забрави обидата и се помъчи да вникнеш и разбереш на чия страна е истината”; “Ако трябва да наложиш някому наказание, не го оскърбявай с думи, защото стига му на нещастника мъката от наказанието и без да прибавяш жестоки слова”. Безспорно, ако управниците, в която и да е епоха, се вслушат в тези слова, те наистина биха притежавали тези добродетели, които изисква от тях хуманното начало на всяко общество – човечност, благородство, духовна извисеност и истинска справедливост. Великият Сервантес ни насочва именно към тях чрез словата на своя герой Дон Кихот. Това е неговото послание към онези, които умеят да четат и да откриват дълбокия смисъл на думите.

Влиянието на духовно извисения върху духовно ограничения явно се откроява в образа на Санчо Панса. С течение на времето той не само става неразделна част от своя господар, странстващия рицар Дон Кихот де ла Манча, но и придобива част от неговата мъдрост, отворен поглед за смисъла на живота и истинските ценности в него. Не случайно в края на романовото повествование Санчо е този, който моли Дон Кихот да не умира, а да тръгнат отново към приключения и подвизи. Санчо сам признава благородното влияние на добрия и умен идалго върху себе си, като казва, че все нещо от неговата мъдрост трябва да е попил за себе си, а в стила му да се изразява с пословици, това звучи така: “Тръгни с добрите и сам ще станеш добър” или “Застанеш ли под добро дърво, на добра сянка ще се радваш”.

Когато Дон Кихот тръгва, въоръжен като рицар, да срази несправедливостта в подлия свят на злото, той се изявява като комична фигура, несъвместима с реалността, срещу която въстава. Онова обаче, което го ръководи, е великата мечта на човека да промени света, да го направи по – добър , по – чист и по – хуманен. В това е безумната мъдрост на Сервантесовия герой, оставил трайна следа в съзнанието на много поколения хора, търсещи като него непостижимото досега щастие, следващи желанието да живеят с непримирим дух, устремен към истинския смисъл на човешкото съществуване.

 

Уилиам Шекспир– Сонети

 

         Сонет 130– Утвърждаване на една различна красота

 

         Възпяването на женската красота е нещо обичайно. Тя е въздигана на пиедестал, обожествявана и превъзнасяна. На тази красота са посвещавани стихове, песни, картини, героични дела. Какъв обаче е критерият, по който се оценява женската красота? В различните времена представата за женска красота естествено се променя доста и това се вижда ясно в изобразителното изкуство. От древността до днес лицата на красивите жени изглеждат различно, както и техните фигури. Ако се сравнят статуите и картините в Древна Елада например, с тези от Средновековието, ясно личи колко е променено отношението към физическата красота. Докато в Елада тя е открита и голотата е напълно естествена, в Средновековието жената е прикрита с гънките на дрехата, като се вижда само горната част на тялото. В нашето съвремие естествената красота вече е изместена в голяма степен от макиажа и фигурата, изваяна чрез фитнес. Типичната женственост е променена за сметка на спортната и пластично създадена визия.

Каква е представата за женска красота в съвремието на Уилиам Шекспир? Ако се вгледаме  в портретите на красавиците, които тогавашните художници изобразяват, явно са се харесвали жени със светла кожа, нежна руменина по лицето и естествена свежест на устните, напомняща градинските цветя през късна пролет. Защо тогава великият английски поет и драматург възпява в един от своите сонети съвсем различен образ от този, който превъзнасят другите поети? Удивително е наистина, че неговата дама на сърцето не блести така, както други, възхвалявани и обожествявани, издигани на пиедестал толкова високо, сякаш са недостижими заради красотата, която притежават. Доста дръзко тук поетът се опитва да противопостави друг образ на жената, която предизвиква любовни въздишки, образ, различен от онези, с които се срещаме обичайно. Стиховете започват именно с отрицание на властващата представа за женска красота:

                            Очите й не са звезди, не може

                            устата й с корал да се сравнят.

Влюбеният изразява своята преценка за това, което го вдъхновява в любовта, и то е изненадващо със своята различност от утвърденото възприятие. Обичайните поетични сравнения за красота са свързани  явно с красотата на природния свят и неговите ценности. Очите според тези сравнения са като  звезди, които озаряват нощното небе със своята светлина. Устата е оприличена на корал вероятно заради цвета му. Светлата кожа е сравнена с перла, която сияе с блясък, но дамата тук няма точно такава кожа. Напротив, тя е коренно различна: „Тя няма бяла като перла кожа…“. Дори нещо повече- косата й е с гарванов цвят, а нейната гръд е „смугла“. Авторът на сонета продължава с необичайните сравнения между познатите популярни формули за женска красота и чертите на смуглата дама:

                            Не бели рози- пищни и богати-

                            не алени са нейните страни…

В портрета й липсва възхитителната прелест на розите- бели или червени, с които са сравнявани бузите на прекрасните дами. Липсва този разкош на розата, както и нейното ухание. Нежните аромати, с които поетите често определят уханието на красавиците, възпявани от тях, не намират място в тези стихове:

                            ухае тя, но с нежни аромати

                            едва ли би могла да се сравни,

Шекспир явно се опитва да насочи вниманието към прекалената употреба на едни и същи сравнения и възклицания в поетичната реч. А и дали е нужно непременно да се търси сравнение, за да се изрази най- съкровеното чувство- любовта? Отрицанията на тривиалното продължават да се наслагват в следващите стихове. Детайлите в образа на смуглата дама все повече насочват към нещо необичайно в представата за женска красота:

                            Страните и на са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Цветята винаги са били възприемани като образец на красота, но една жена би могла да блести, без да бъде оприличена на тях. Тя може да има свое собствено очарование, дори да няма красотата и аромата на цветята. Поетът сякаш напомня, че е време да се промени критерият за красота. Освен външната блестяща хубост трябва да се вглеждаме в онова излъчване, което носи човешката природа, и което може да очарова много повече и по- трайно от бляскавата повърхност на това, което виждаме отвън. В края на своя сонет авторът признава:

                            Не знам как шестват нежните богини,

                            но знам, че стъпва по земята тя

Неговата дама на сърцето е реална, жива, истинска. Достатъчно е, че я има в неговия свят. Богините може да са прекрасни, извисени над всичко земно, но не са реално пред неговия взор, който вижда една истинска жена от плът и кръв и това му е достатъчно да бъде вдъхновен от нея, от нейното присъствие тук, на земята.

         Заключителната част от сонета, който се състои от 14 стиха, от които два са обособени отделно, тук подчертава основната идея на поетичната творба- важни са не сравненията, а истинската същност на женската красота. Особено когато сравненията не са искрени, те създават нереален образ на красавица, с което привличат онези, които искат да вярват в измислени образи, както и онези, които искат да бъдат възхвалявани, да се извисяват над другите. Колко струват обаче фалшивите превъзнасяния? Много по- ценни са искрените чувства и възприятия. Те пораждат онези „сърдечни възхищения“, които вдъхновяват любовта. Точно това утвърждава авторът- те струват много повече от фалшивите образи на красавици, повече от преструвките на възхищение, когато няма истинска красота. Затова неговата смугла дама „буди по- сърдечни възхищения/ от много други, лъгани в сравнения“.

 

Уилиам Шекспир– Сонети

                   Сонет 91

 

                   Мъдростта и човешките емоции често са в противоречие, но и в единство. По пътя на живота винаги може да открием нещо ново, което да промени нашите ценности в нова посока. Този Шекспиров сонет ни среща с интересни прозрения за човешкия живот. Желанията на хората са толкова многообразни и както казва авторът „всеки има по едно пристрастие“. Това, което преследва един, може да не е интересно и ценно за друг, но това не го прави по- малко привлекателно. Всеки човек може да се отличава с нещо свое и различно от другите или нещо, с което да се похвали. Онова, с което иска да впечатли останалите, може да е силата и ловкостта. Успехите също са нещо, което дава основание за похвала. Богатството е цел  и мечта за доста хора, както и желанието да получават почести и особено внимание. Това вероятно ги изпълва със самочувствие. Дрехите пък представят външността на човека впечатляващо. Неслучайно една поговорка казва, че по дрехите посрещат, а по ума изпращат. Толкова разнообразни са предпочитанията на всеки един човек, че може дълго да се изброяват. Привързаността към животните, които притежават бързина или помагат в лова, е едно от предпочитанията, които са посочени в сонета на Уилиам Шекспир:

                            Едни с богатства, почести дрехи,

                            а друг със хрътки, ястреби, жребци

Обобщено, всичко отбелязано дотук, звучи като сентенция: „ И всеки има по едно пристрастие / и всеки нещо повече цени“.

Следващите стихове вече насочват към откровената изповед за това, което изпълва сърцето- щастието. То извисява над обичайните материални ценности, които вълнуват много други хора:

                            Другаде се крие мойто щастие,

не в кучета, богатства и жени.

Щастието тук е в любовта. Тя се издига като изключителна ценност над всичко наоколо, дори „от всеки род и всякакви успехи / по- скъпа ми е твоята любов…“. Тази покоряваща сила за сърцето е извор на щастие, което вдъхновява и дава истински смисъл на живота. Онова, което може преди да е създавало удоволствие и страст- ловът и пиршествата, сега са изместени от ясно определената представа за щастие. Поетът признава: „другаде се крие мойто щастие“. Изразът „крие“ насочва към съкровеното изживяване на това извисено чувство. То не е за показ пред всички, то е дълбоко вътре в душата, която го съхранява като скъпоценност, която няма равна на себе си.  Любовта „по- ценна е от скъпоценни дрехи / по- весела от пиршество и лов“. Според сонета на Уилиам Шекспир  истинското богатство е в тази близост до любимия човек. Това е много повече от всичко на света. Авторът на сонета възкликва „Аз имам теб“ и това изпълва сърцето му с увереност, че е щастлив, защото обича. Дали любовта е споделена или е затаена само в неговото сърце, може би не е най-важното. Не винаги е нужно да има взаимност в любовта. Може да си много щастлив само когато обичаш, когато изпитваш това чувство, което дава смисъл на света да съществува и на влюбения да лети, окрилен от магията на едно неповторимо усещане.

Поетът съпоставя това „аз имам“ с предположението, какво би било, ако го изгуби. Би изгубил всичко, което го прави щастлив и създава усещането, че е най- богатият човек на света. Ще бъде лишен от най- скъпоценното в този живот- любовта, и това ще го накара да се чувства „последният бедняк“- така, както се е чувствал преди да открие тази любов:

                                               Без теб ще бъда пак

                   каквото бях: последният бедняк.

Ако я няма тази любов, няма да има по- злочест човек от него и именно това създава усещането, че е най- бедният човек на света. Любовта е щастие и богатство за душата, което трябва да се цени, когато я има. Иначе нито едно материално богатство не може да я замени.

Към кого всъщност изпитва това възвишено чувство? Дали е мъж или жена, не става ясно от стиховете в тази поетична творба, но едва ли това е най- важното. Можем да изпитваме любов към всичко около нас и това да ни прави щастливи. Съвсем естествено е да обичаме близък  приятел или приятелка с искрена и чиста обич. Любовта към приятел ни създава усещането за единство и хармония в нашия общ свят. Съществува понятие като „агапе“, което означава любов към другите хора и тя е платонична по природа. Тази любов не е обвързана с никакъв сексуален комплекс. Може да бъде пълноценна като емоция, която завладява душата и я извисява над всичко друго.

 

 

Уилиам Шекспир – “Хамлет”

 

Хуманната същност на човека в “разглобеното време”


Шекспировата творба “Хамлет” е може би една от най-често изследваните класически трагедии. С какво толкова силно привлича вниманието тя към себе си? Вероятно с многообразието и дълбочината на хуманистичните проблеми, представени в трагедията. В конфликта между принц Хамлет и елсинорското общество безспорно проличава не само явният социален и духовен конфликт, характерен за Шекспировото съвремие, но и като цяло хуманитарните търсения на Ренесанса, а и на следващите периоди на духовното и общественото развитие на Европа.

Трагедията “Хамлет” създава у читателите една пълноценна възможност за възприятие на човешката същност в духа на ренесансовия хуманизъм. За хуманиста Хамлет светът се измерва с доброто в човешката душа, с чистотата на нравите и високия морал. Отсъствието им или изместването им от техните антиподи, нарушава хармонията в човешките взаимоотношения и поражда болката в душата на ренесансовата личност, каквато е самият герой на Шекспировата творба. Човекът в този свят престава да бъде привлекателен, както преди, защото е изгубил достойнството си и чистата си душа. Не случайно, когато разсъждава за човешката същност, принц Хамлет заявява, че тя не го радва вече. Героят на Шекспир не е просто отчаян от света, в който трябва да живее, принуден от обстоятелствата след смъртта на баща му. Макар че е силно разочарован, той осъзнава, че именно на него се пада тежката задача да се бори срещу силите на злото, което сякаш е обхванало безнадеждно целия свят. Това негово убеждение се съдържа в думите му, изречени още в началото на трагедията, след срещата му с Призрака на мъртвия крал Хамлет:

Векът е разглобен.О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!

Шекспировият герой приема предизвикателството въпреки надмощието на силите, срещу които се изправя, защото е изграден като характер на ренесансов мислител и хуманист. Хамлет съзнава ясно, че са необходими изключителни усилия и морална устойчивост, за да започне борбата със своите противници. Въпреки че има възможност да избира- да се примири със злото и моралната деградация на нравите в Елсинор или да се опълчи срещу “море от мъки” и да им даде отпор, младият датски принц не се отказва от стремежа си да промени света на злото , да накара поне част от хората, досегнати от това зло, да се осъзнаят и да се променят.

Когато разсъждава за Дания, Хамлет я определя метафорично като затвор, както е затвор и целият свят, “и то образцов, с безброй

килии, клетки, ями”. Естествено това не е подходящото място за човека с висок дух, възпитан в идеите на Реформацията (Хамлет е студент във Витенберг, Германия, прочут център на Немския ренесанс и на реформистката дейност на Мартин Лутер). Затова не одобрява такъв свят, той е твърде тесен за неговия дух. От такава позиция започва противопоставянето на Шекспировия трагически герой, принц Хамлет, със злото и неговите проявления. По този път той преживява мъчителни и драматични моменти на съмнения и колебания в търсене на истинския смисъл на живота. Израз на всичко това е прочутият монолог на Хамлет, който започва с екзистенциалния въпрос за човешкото съществувание :”Да бъдеш или не?” Този дълбок размисъл върху смисъла на живота и отношението на човека към най- важните проблеми в него показва познанието на героя за сложната човешка същност. Страхът от смъртта е естествен и той често предопределя примирението на човека със света, в който живее. Принц Хамлет съзнава ясно своето безсилие в борбата срещу несправедливостта и това поражда отчаяние в душата му и го приближава до мисълта за самоубийство. Монологът на главния герой в III действие на трагедията разкрива жестокостта на живота, на неговата враждебност към всяка искрена човечност и най-вече несъвместимостта на тази жестокост с чувствителната природа на хуманиста Хамлет. Безбройни са несгодите в света за обикновения човек, изправен срещу стрелите на свирепата съдба, които той трябва да понася:

…безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия потисник,

високомерието на рода,

сълзите на отритнатата обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех

със който недостойният заплаща

на тихата услуга…

Съзнанието на Хамлет е обзето от мисълта за всички, които са обществено онеправдани, измъчени и унизени от низостта на човешките взаимоотношения. Идеалите на Ренесанса са мярката за човечност, за любов и нежност между хората, с която се измерва отклонението от доброто и от хуманното начало. Именно то е първопричината, която поражда безсърдечието, несправедливостта и престъпленията. Героят на Шекспир не възприема самоубийството като край на мъките, защото осъзнава явно страха от неизвестността след смъртта. Тази дълбочина на размисъл върху екзистенцията на живота и смъртта е с психологическа убедителност, която обаче не носи удовлетворение. Изводът от равносметката е по-скоро тъжен и потискащ, оставането в лоното на живота е с цената на примирението с бедите и низостите:

И ето,

мечти високи, почини с размах

отбиват се встрани и губят право

да се зоват “дела”!

Това според датския принц обяснява защо човекът изгубва смелост за действие. В думите му обаче звучи не само съжаление, но и скрит протест и вяра, че може да се намери разумният изход. Вяра, която е уморена от сблъсъци с отвращаващата го действителност, но все още не е мъртва. Тя ни насочва към потребността героят да направи своя избор –борбата или самоубийството.

Отговорът на въпроса “Да бъдеш или не?” не е в думите, а в действията на Хамлет, които следват като борба срещу мрака на злото. Той избира стратегията на нападател и изобличител на гнойните язви в обществото на Елсинор, за да изгради след това идеалът за истински човешки отношения. Дълбоко заложеният хуманистичен мироглед у Хамлет го прави непримирим с всички онези пороци в морала на обкръжаващото го общество, които се разминават явно с нравствената му същност.

Според героя на Шекспир “да бъдеш” значи да продължиш да се бориш, да живееш, да се опълчиш срещу своето време и своя свят и да не се примиряваш с действителността, колкото и жестока да е тя. Със своя избор- “да бъдеш”-той се превръща в трагически герой, защото трябва да си служи с методите на времето, което е надрасъл духовно. Трагичен е, защото е сам и осъзнава ясно своята неравнопоставеност в света на злото, но след мъчителните и драматични лутания на мисълта Хамлет стига до извода, че няма да намери спасение с едно замахване на острието към сърцето.

В търсене на своята идентичност, както и тази на човека изобщо, Шекспировият Хамлет преминава през ада на съмнението и колебанието. Думите на Призрака на убития крал внасят огън в душата му, подклаждан от синовния дълг, но и от потребността да се изясни истината и вината на крал Клавдий. Това са и основните мотиви в трагедията “Хамлет”. Шекспир обаче пресъздава в образа на принц Хамлет не типа на средновековния отмъстител, а сложен човешки характер, устремен към високи идеали. Този дълбоко аналитичен и критичен ум е осъден да преживее дълбоко разочарование и душевна болка в един свят, управляван по законите на злото. Жестоката истина за братоубийството взривява вътрешното равновесие на принц Хамлет. Към това се прибавя и разочарованието от майката заради прибързаната й женитба с новия крал. По този начин е разрушен идеалът за семейна обич и вярност. Когато осъжда кралицата, принц Хамлет се ръководи от стремеж да пробуди доброто у нея, като я очисти от властта на злото в Елсинор. Затова признава:”Бях груб към вас, но от любов обзет, /а почна зле и злото е напред!” Като хуманист, в духа на ренесансовите идеи, той се чувства длъжен да промени хората, които обича, защото изпитва огромна болка от погубването на човешкото в човека и е непримирим към фалша на чувствата и лицемерието. Затова не може да намери опора в приятелството и в любовта, които в обкръжението на краля са заменени с угодничество и послушание към властника. Любимата Офелия безволево се съгласява да участва в интригата срещу принца, наранявайки дълбоко сърцето му. Тя се оказва неспособна да разбере чувствата и поведението на Хамлет и така остава чужда на хуманистичните идеали, които утвърждава с разбиранията си датският принц. Драмата на духа, която изживява Хамлет, е твърде сложна за една млада жена като Офелия, възпитана в атмосферата на Елсинор, където подчинението на моралните предписания е задължение, а волята и сърдечният избор нямат особено значение. Всичко това поражда язвителния тон на принца към любимата, въпреки че любовта му към нея е още жива.

Дълбоко огорчение внасят някогашните приятели на Хамлет, превърнали се вече в послушни изпълнители на волята на краля Клавдий. Не случайно именно пред тях датският принц определя Дания като затвор, а Розенкранц отбелязва:”Тя е твърде тясна за духа ви”, обяснявайки го с честолюбието на Хамлет. Това разминаване в ценностните представи за света превръща някогашните приятели в участници в една игра на честност и безчестие, на искреност и двуличие, на приятелство и предателство. Мрачното настроение на Хамлет не е само плод на разочарование или отчаяние. В основата му стои философското прозрение за човешката природа, принизена от хората до “квинтесенция на праха”, когато в живота им доминира само земното, преходното, материалните облаги, а духът, изтласкан и забравен като ценност, е притеснен и унизен. С горчива ирония и справедлив гняв е примесена тирадата на Хамлет за човека:

”Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва…”.

В думите на Шекспировия герой звучи болката на хуманиста, чиито идеали нямат място като книжна мъдрост в един свят на низост, коварство и подлост.

Трагедията на Хамлет е трагедия на мислещата, анализиращата личност. В този смисъл тя може да се нарече “трагедия на съзнанието”(Григорий Бояджиев, “Хамлет”- трагедия на съзнанието”). Основание за това можем да намерим в думите на самия Хамлет: “…няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене.” Усещането за безсилие срещу властта на злото насочва мисълта на героя, като не изключва намерението му да реализира възмездие заради погубената хармония в живота. Възмездие заради гибелта на един достоен владетел и баща, въплътил според Хамлет чертите на идеалния човек. Възмездие заради омърсяването на любовта и приятелството. За датския принц това е и лична, и обществена мисия, която ще бъде изпитание за силата на духа и на хуманистичните идеали. За да изпълни своята мисия, Хамлет приема ролята на шут и на душевно болен човек. Разменяйки ролите или приемайки съответната роля и образ, той намира начин да огласи истината, да изрече онова, което никой не смее да назове- истината. Под маската на лудостта героят на Шекспир може да надникне в същността на враговете си, без да ги допуска до своята истинска същност. Метафората за флейтата в разговора с Розенкранц и Гилденстерн потвърждава тази ситуация. Отношенията между Хамлет и другите (краля и обкръжението му) са прикрита игра, изискваща особена изобретателност на ума, бърза съобразителност и възползване от ситуацията. Хамлет успява да провокира реакцията на краля чрез съдържанието на пантомимата и той да се саморазкрие. Разгадава замисъла на Клавдий и ролята на предателите Розенкранц и Гилденстерн и се измъква от клопката, която са му приготвили. Но той не пронизва молещия се братоубиец- краля, защото това е в противоречие с хуманната му същност. Стремежът към възмездие обаче не е изчерпан, той е направляван от разума на героя (за разлика от Лаерт). Когато вината на злодея вече е доказана изцяло и когато той, по думите на Хамлет, цял “затънал е във грях, при който няма и привкус на спасение”, идва и развръзката, която се слива с драматичната кулминация в V действие. Крал Клавдий получава заслуженото наказание за престъпленията си. За своя баща Хамлет е отмъстил достойно, но заедно с акта на отмъщение се осъществява и последният сблъсък между силите на двете враждуващи страни. Трагичният завършек е класически. Неравностойната борба в пределите на “разглобеното време” взема своята жертва в лицето на датския принц, но това е един достоен край за активно мислещия човек, който докрай защитава своята благородна кауза.

Шекспировият Хамлет се запомня не толкова със своите действия, колкото със своите аналитични размисли и прозрения за човешката същност и за живота, поднесени често като форма на вечните дилеми, нерешени нито от човека, нито от времето. Единствено значение има съхраняването на хуманното начало като залог, че светът може да стане по- добро място за живот, в което вярва и се надява   и Шекспировият герой, принц Хамлет.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!