Елисавета Багряна- “Потомка”

 

Връзката на потомката с рода

 


Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. По думите на Милена Цанева тя е ”едно от ония малки чудеса, които литературната наука скромно нарича явление”. След поетите символисти Багряна отново приземява поетичната образност и донася усещането за непосредствено, но същевременно и извисено възприятие на света.

Книгата й “Вечната и святата”, част от която е и стихотворението ”Потомка”, е белязана с изключително въздействащи послания към съкровеното в душата на човека, към неговата чувствителност. Поетесата докосва сакралното пространство на човешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамливия небесен простор лирическата героиня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, жизненост и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.

В стихотворението ”Потомка” откриваме гласът на родовата кръв, която утвърждава жизнената сила на героинята, възприемаща себе си като част от един древен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико – драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие поетесата се обръща към образите на прародителите, отдалечени във времевото пространство, за да изгради мост към бъдещето. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Загадката на родовата история отключва въображението на лирическата героиня и създава романтичната легенда за извечната любов, преодоляла прегради и изпитания:

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по – здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта. Любовта, която е неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта, вятърът и конят:

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Архетипните образи в стиховете на Багряна – пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорична образност. Безкрайността на пътя, неговата перспектива, открояват стремежа на волния, свободния човешки дух, като този на лирическата героиня, стремеж към правото на личен избор, но при неограниченост и равнопоставеност. Образът на коня насочва към романтичното възприятие на преживяванията, свързва реалността на случилото се с въображаемото и с невидимото. Отключва   усещането за волност и независимост по дългия и труден път към щастието.

Потомката не случайно се идентифицира с тази “древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената душа на жената, неподвластна вече на канони и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семейното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Не случайно естетическият идеал в “Потомка” е въплътен в жената, устремена към щастието на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както първата жена – Ева, тя се води от святото желание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Определящо е желанието на героинята да прекъсне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, оковаващи жената, отнемащи й правото на свободен избор, изборът на сърцето. Поетесата утвърждава качествено нов идеал, който предопределя промяната на настоящето и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отговорност за неговото съхраняване.

Пространствено – времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без граници, една необхватност. Чрез динамиката на глаголите за движение се откроява поривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който се утвърждава ясно връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Лирическата изповедница открива за себе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изразена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са “крайдунавските равнини”. Историческото упоменаване извиква усещането за възродената сила на родовата памет. Нейните образи носят метафорични внушения, съотнасящи се към самочувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без “прародителски портрети” и “фамилна книга”, без “завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стойност обаче е многократно по-голяма от видимото, материализирано родство. Негов израз е именно онази ”непокорна кръв”, която напомня настоятелно за себе си непрестанно:

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение ”ни”. Кръвта е носител на спомена за първородния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българина, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Единствено това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледнялата от времето връзка между рода и живота. Наследеното непокорство влива дързост и една вечна неудовлетвореност у потомката да открива и преоткрива света. Не случайно родовата кръв е тройно определена като ”древна, скитническа, непокорна”. Чрез лирическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Стилистичната роля на алитерацията чрез звука “к” в думи като ”конски”, ”кънтял”, ”крайдунавски”, ”кинжала” подчертават ритъма, наподобяващ конски тропот. Повтореният семантично образ чрез изповедта на лирическата героиня потвърждава връзката, споена с чувството на обич: ”Затова аз може би обичам…конски бяг под плясъка на бича…”Родството между поколенията не е само като физическа връзка на тялото, но определено на тялото и духа едновременно.

Неочакваното проявление на лирическия Аз в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Мотивът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейските изпитания. Лирическата изповедница е откровена:

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя…

Тя обаче търси опрощението на родната земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категоричност, когато лирическата героиня изразява своята същност:

Аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице земя.

Ключовата дума в творбата на Багряна ”кръв” отново потвърждава принадлежността към родовото пространство, но сега то е обогатено с представата за изконно българското – майката земя. Ново е и въведеното от поетесата отношение майка – дъщеря, нетипично преди нея в българската поезия. Близостта на тази ”щерка вярна” с майката – земя е по – естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е водеща и определяща, както женското начало в природата.

Вслушана в гласа на миналото, на родовата кръв, поетесата прекосява времето, сближава потомци и предци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връзка с родната земя.

Изповедта на чувствата в стихотворението ”Потомка” въздейства върху възприемателя най – вече чрез една овладяна дълбоко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците – да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а оптимистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на българина.

 

 

Примерен вариант на коментар върху проблема за

 преодоляване на границите на бита от свободолюбивия човешки дух в стихотворението „Кукувица” на Елисавета Багряна

 

  1. Увод

Всеки истински творец в българската литература обръща поглед към невероятното богатство на мотиви и образи от фолклора. В своя цикъл стихове, наречен „Старонародни образи”, от първата поетична книга на Елисавета Багряна „Вечната и святата” (1927 г.) поетесата използва като основа и извор на вдъхновение стародавни български обичаи, поверия, народни песни и предания. Върху тях създава своя специфична образност с модерна интерпретация. Сред творбите в тази книга се откроява стихотворението „Кукувица” Заглавието насочва към мотива за различието, другостта и свързаната с това самота.

  1. Теза

Елисавета Багряна навлиза смело в темата за различната женска същност на своята лирическа изповедница, с която тя се отличава от познатия традиционен образ на жената в българската литература. Чрез поетичния изказ, с характерни за българския фолклор изразни средства, творбата разкрива свободолюбивия дух на жената, която има дързостта да преодолее границите на бита, потискащи и обезличаващи нейната човешка същност.

3.Изложение

Адресатът, към когото е насочено лирическото откровение, вероятно е мъжът, който се опитва да привлече любимата си в семейното гнездо и естествено, според традиционните представи, очаква от нея привързаност и всеотдайност към дома и семейните ценности, утвърдени трайно от патриархалния морал. Напълно в стила на фолклорната словесност е описано душевното състояние на влюбения:

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Изразът „залудо”, в смисъл на напразно, безнадеждно, както и риторичният въпрос „Не видя ли, не разбра ли още?” с повтореното отрицание в него, издават ясно намеренията на младата жена да отстоява своето решение да изживее живота си според собствения си житейски избор:

…няма нивга аз гнездо свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Поетесата умело използва стихосложението, характерно за народната песен, както и типичните за фолклора епитети, сравнения и словоред.

Лирическата изповедница в творбата отрича смисъла на стародавните поверия, че с „билки и магии” може да се привърже любимия човек, да се привлече любовта му и той завинаги да остане до този, който си пожелава това. Волята за свободен полет   на душата се оказва по- силна, по- могъща. Никой и нищо не може да сломи и подчини поривите на сърцето, когато човекът носи в себе си свободолюбив дух, с който преодолява възпиращите го граници на бита. Впечатлява това, че в стихотворението сякаш са разменени местата на мъжа и жената, тъй като в обичайно жената се опитва да привлече с „билки и магии” любовта на мъжа, а тук той е този, който се опитва безуспешно да я привлече по този начин.   Удивителната решителност на лирическата героиня в творбата да отстоява избора си проличава в нейната категоричност в отношенията с любимия: „Неведнъж ти рекох и повторих…”. За нея е без значение отношението на другите хора към дързостта й да не се съобразява с очакването да бъде като всички останали. Тя има смелостта да заяви ясно и уверено: „кой каквото иска да говори”. Това нежелание да се съобразява с моралните предписания на традициите излиза извън представите за обичайните, общоприетите условности. Може би затова в своята емоционална изповед лирическата героиня на Багряна намира необичайно обяснение за избора си да предпочете независимостта пред семейния уют в дома на любимия:

Мене ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета.-

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки-

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Повелителните форми „дай ми мене”, „дай ми” подчертават неугасимия огън в душата, страстта да се утоли жаждата на сърцето за пълноценно изживяване на всеки миг от живота, който толкова бързо изтича. Този неспокоен пламък в душата я отдалечава от образа на грижовната стопанка на дома: ”Не допридам свилената прежда,/ недогаснал огъня потушвам…” Връзката с митологичните същества от фолклорните предания като веди, самодиви, вили, русалки, е позната като фолклорен мотив, насочен към онази същност на жената, неподвластна на ограниченията на семейния бит, която разкрива нейния копнеж към волност, към възможността да изрази душата си в песни и танци, както в поверията за самодивските хора и сборища. Изненадваща е като признание тази връзка в стихотворението на Елисавета Багряна, но чрез нея образно се изяснява явната различност в поведението на младата жена. Впечатлява начинът, по който тя приема прокобата за несрета като нещо обичайно, без да съжалява и без да се окайва. Сякаш предпочита точно тази съдба пред възможността да живее само в границите на бита, които задушават поривите, така близки и сродни с нейната душа. Грижите единствено за семейното гнездо, обвързването завинаги с неговите невидими мрежи, не са в хармония с копнежа й за волност и безпределна жажда да види и опознае света, да събира все повече впечатления, да среща много хора, да насити душата си. Големият свят изкушава с богатото си разнообразие. Към това насочва нейното признание: „Моите очи се ненаглеждат,/ моите уши се ненаслушват”. Анафората „моите” подчертава личния житейски избор на неподвластната на моралните ограничения млада жена с вечно търсещ дух. Този избор е породен от стремежа да преоткрие света за себе си.

Лирическата изповедница в „Кукувица” осъзнава ясно цената, която трябва да заплати за своята дързост да последва пътя на душата си, да бъде свободна. Тя е готова да приеме самотата като своя съдба, защото само така може да изживее онази безпределна волност, която я привлича непреодолимо. Това е нейната истинска същност, която се разкрива със завладяваща откровеност в лирическата изповед. Няма обаче дори следа от съжаление заради отказа да създаде свой дом, да отгледа свои рожби. Само нотки на светла тъга остават да светят като лъчите на залязващото слънце в душата на лирическата изповедница в мига на равносметка в края на живота:

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица- бродница ще стана.

Образът на кукувицата- бродница е част от народните поверия за прераждането на душата, за самотата като съдба на онази, която няма да има свой дом, свое гнездо, орисана да броди вечно по света. Този образ обаче най- точно може да изрази същността на художествения замисъл в творбата на Елисавета Багряна.

Една необичайна отвореност към необятния свят, към нови, непознати изживявания, присъща за творческата същност на жената, каквато безспорно носи в себе си самата поетеса, определя житейския поглед на нейната лирическа героиня към ценностите в живота. Тя не може да живее истински пълноценно, когато отричат правото й да бъде равноправна с мъжа като обществена и творческа изява. Би избрала дори съдбата на орисаната да бъде кукувица- бродница, ако това е единственият път да преодолее ограниченията и условностите на бита и да полети свободно, следвайки поривите на духа.

 

Елисавета Багряна – „Ръцете”

Примерен вариант на коментар върху проблема за човешкото битие между живота и смъртта

 

1.Увод

Стихотворението „Ръцете” е част от стихосбирката на Елисавета Багряна „Сърце човешко”. Създадено е през 1935 година. В сравнение с първата й стихосбирка „Вечната и святата” чувствата тук вече явно са под знака на житейското помъдряване. Емоционалните пориви стават все по-овладени, житейските изводи – философски умъдрени. Творческият поглед е насочен не само към интимните очертания на собствения свят, но обхваща все по- задълбочено проблемите на света наоколо. С интерес поетесата търси и съпоставя характеристиките на битието в общочовешки план.

2.Изложение

Впечатляваща и оригинална е творческата идея на Елисавета Багряна да визуализира върху ръцете картини от човешкия живот, изживените мигове, чувства и събития. Чрез творческото си въображение тя проследява знаците, които са отбелязали всички онези важни и значими, дори и обикновени наглед моменти в живота. С искрено удивление и възхищение, лирическият глас започва описанието на ръцете. Многобройните художествени определения наслагват нови щрихи в рисунъка:

Ето ръцете – с блестящо – прозирната кожа,

с тънката, нежно синееща мрежа на вените, –

меките, топли, магнитни ръце…

Всеки детайл в картината отваря интересни, загадъчни асоциации; всеки детайл е предизвикателство за въображението на поетесата. Тя си представя „тези ръце” „обожавани,/ с толкова топли сърца в тях туптящи положени”. Придобили святост, иконизирани, те са сравнени с онези „ръце чудотворни”, които виждаме в храма, „в сребро що облича народът,/ своята вяра, съдба и живот в тях положил”. Любовта- най-божествената енергия, най- извисеното чувство- превръща човешките ръце в иконичен образ, който поражда преклонение. С този образ са свързани най-значимите ценности в човешкото битие – „вяра, съдба и живот”. Символичният образ „сърца в тях туптящи положени” насочва към съдбовност, обвързване, което дава смисъл на живота. Почти всичко в словесния рисунък на ръцете подчертава тяхната жизненост: кожата – „блестящо-прозирна”, „нежно сияеща”; „мрежа на вените”; те са „топли”, привличащи („магнитни”). Тази жизненост утвърждава естетическото възприятие за пълноценно човешко съществуване. Като в мъдра притча за човешкото битие, ръцете стават път и посока в живота. В непрестанно изменчивото време те са сигурна опора, люлка за обичаната рожба, опазена в „топлата, кръвна, света материнска прегръдка”.

Емоционалният размисъл за всичко преживяно сякаш възкресява отново изпитанията в житейския път на лирическата героиня. Знакът за женственост тук се съдържа в сравнението на ръцете с цветя – „лилии бели”, който по- нататък се свързва естествено със знака на майчинството – „света материнска прегръдка”. Светлият порив на ръцете към слънцето е последван от ударите на съдбата, които ги превръщат в „обрулени клони под бурите”. В своеобразната биография на ръцете като част от самия човек се включват онези събития, които сякаш носят смисъла да изпитват устойчивостта на човешкия дух. Антитезата „се вдигаха – клюмваха” илюстрира житейските превратности, които преобръщат човешката съдба.

Често в битието на жената „труда и умората” са част от ежедневието й. Образното представяне на нейната участ като „тежкото блюдо и знойния плод на живота” обобщава драматизма в реалния земен живот. В творбата на Елисавета Багряна „Ръцете” се съдържа апотеоз на отрудените, преминали през невероятни изпитания, но винаги способни на ласка и благородна всеотдайна обич женски ръце. Това са ръцете на любимата, на майката, на труженицата, в които сякаш е съсредоточен целият свят с неговите добри и лоши страни, с неговите радости и тегоби. Утвърждаването на живота с безкрайните му изпитания, с неочаквани обрати и съдбовни премеждия звучи в емоционалния патос на творбата. Утвърждаващо звучат и стилизираните повторения „тези ръце”, „ето ръцете”. Възхвала, славослов, възпяване – всичко това се съдържа в стиховете, посветени на човешките ръце. Техният емблематичен образ въплъщава в себе си образа на самия човек. Ръцете сякаш се превръщат в жива скулптура, изваяна от живота. Той пулсира в тях, движи, направлява техните действия, влага чувства и определя човешките взаимоотношения. Времето слага своя отпечатък върху тези удивителни ръце, които посрещат не само живота, но и смъртта, като неделима част от него. Ръцете, които обвиват с любов свидна рожба, усещат и „страшния, леден досег до любимия мъртъв”. Времето безпристрастно донася и отнася радостта от живота. В негова власт се оказват онези мигове с „толкова шепоти плахи и жарки желания”, които вече са отминали безвъзвратно. Може би едно от тези „толкова топли сърца… туптящи положени” в ръцете на жената е изгаснало в тях, отнесено от вихъра на същия властелин – времето. Остава единствено прекрасният спомен за любовта и нейните символни знаци- „невидими тайнства”, „пламенни възли”, „любовните пръстени”. Тези спомени отключват поетическото въображение, което ги възприема като „неземно- горящи, мистични звена”, част от една „верига трептяща”, сплетена от същите любящи ръце. В своята преданост и вярност в любовта, жената е далече от мисълта да търси път за бягство от любимия. За разлика от лирическата героиня в първата поетична книга на Багряна „Вечната и святата” тук тя не се чувства закрепостена в любовната връзка или в съпружеските канони. В „Ръцете” доминира един умъдрял поглед към чувствата и дълга, свързан с вътрешната потребност от всеотдайност. Ето защо лирическата изповед в стихотворението разкрива обвързаността на жената в любовта без онзи драматизъм, с който са наситени предишните творби на поетесата. Тя ясно отбелязва промяната – „бягство не жаждаха, волност затрита не диреха…”. Любовта е представена в романтична светлина – „невидими тайнства”, „пламенни възли”. Тя е онова почти мистично преживяване, което не може да се изрази само с думи, но което неизменно оставя своите следи в сърцата до смъртта на влюбените.

Поетичният разказ за човешките ръце достига до крайния предел на човешкото съществуване. Предстои преминаването отвъд земния свят и затова се появява необходимостта от преосмисляне на човешките ценности, от една неизбежна равносметка на житейския път, „изрисуван” върху две ръце. Поразителна е промяната в сравнение с бурните емоции, през които някога са преминали сетивата. Смъртта заличава всички следи от чувства и налага своя студен отпечатък върху ръцете: „Днес те са скръстени, тъй безразлично спокойни,/ тъй безразлично самотни и толкова празни…” Сякаш вече няма никакво значение противоборството между „зло и добро”, „тъга и радост”. Една уравновесеност, която насочва към друг, различен поглед към материалния свят– от него нищо не може да отнесе със себе си мъртвата. Ще остане обаче жив споменът за тези добри и грижовни, любящи ръце, споменът за „меките, топли магнитни ръце”, чиято доброта и грижовна обич е вливала светлина в сърцата на любимите хора. Представата за смъртта през погледа на лирическата изповедница е свързана неслучайно с мотива за самотата, двукратно назована в последния куплет- ръцете са „безразлично самотни”; „ще заминат самотни, безпомощни, празни”. Съвсем естествено се обвързват смислово самотата и празнотата в предстоящото пътуване в неизвестното – „там, дето никой от нас не е нищо занесъл”. Всичко ценно, придобито в живота, остава тук, на земята.

3. Заключение

Стихотворението на Елисавета Багряна „Ръцете” е оригинално поетическо хрумване с интересен словесен изказ да се представи същността на човешкото битие между живота и смъртта – една тема, която винаги е вълнувала със своята значимост хората от различни възрасти и епохи.

 

 

Примерен вариант на коментар върху проблема за силата на непокорния човешки дух в стихотворението „Стихии” на Елисавета Багряна

 

  1. Увод

Поезията на Елисавета Багряна преобръща традиционните представи за жената единствено като пазителка на семейните ценности, вярна на дълга си да съхранява и почита патриархалните обичаи и канони; обречена да жертва себе си в името на другите. Авторката на „Вечната и святата” (1927 г.) утвърждава дръзко, но уверено правото на жената да изяви себе си като личност, която има своя независима индивидуалност и своя представа за щастието в любовта и в семейния дом.

  1. Теза

Лирическата героиня в стихотворението „Стихии” от същата поетична книга търси път свободата на духа, дълго потискан, обезличаван и принизяван от патриархалните предписания, които все още тегнат върху разбиранията и моралната нагласа на хората в съвремието й. Насъбраната енергия на порива към свободно пространство избликва с невероятна сила, способна да разруши всяка преграда, която я възпира. Вътрешният й заряд я сродява с природните стихии. Тяхната непреодолима първична мощ вдъхновява Елисавета Багряна да ги избере за основа на сравнение с душевното състояние на своята лирическа изповедница.

  1. Изложение

Поетесата навлиза пряко в същността на художествената си идея. Стиховете впечатляват с откритата диалогичност, наситена с патос. Макар че стихотворението има конкретен адресат в личния живот на авторката, то носи и универсални послания за неутолимия порив на човека към освободеност Ставаме съпричастни с откровеността на лирическата героиня, която разкрива дълбоко затаените стремежи на един непокорен дух. Обръщението във 2. ед. ч. („можеш ли да спреш ти”) насочва към нейния опонент, с когото сякаш влиза в силно емоционален спор, доказвайки несломимия си устрем към независимост. Силата на емоциите определя и напевния ритъм на стиха. Богатият словесен изказ, който Багряна използва в „Стихии”, засилва образното въздействие, разширява пространствения обхват и постига удивителна мащабност в изображението. Въпреки многословието в поетичния изказ, поетесата постига завладяваща динамика в картината чрез експресивните действени глаголи. Въздушната стихия- вятърът, „иде, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля”. Сякаш лирическата изповедница изживява устрема на природните стихии заедно с тях самите. Усещаме осезаемо порива на вятъра, „дето иде от могилите,/ префучава над боазите, вдига облак на диканите,/ грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,/ сваля портите, оградите и децата по мегданите…” Елисавета Багряна създава художественото внушение, че сливането с ураганния вятър е неповторимо изживяване, което влива свежа, обновяваща сила на нейната изповедница, за да стане тя неподвластна, извисена над обикновено делничното, уязвимото, нетрайното. Устременият полет на вятъра над земното пространство откроява онази природна мощ, на която никой не може да се противопостави, не може да спре, както не може да бъде спрян духовният полет на устремения към свободното пространство човек.

Аналогично е сравнението с другата природна стихия в творбата на Багряна- водата. Тук тя приема образа на бистрата река в родния град. Създава се усещането за пречистване с названието на реката- Бистрица. Връзката с рода и родната земя в този случай има биографични измерения. Назоваването „в родния ми град” тук всъщност се отнася за родното място на бащата на поетесата, за което тя пази незабравими ярки спомени. Тази обвързаност придава земна устойчивост и още по- голяма сила на духа.

Заедно с пречистващата си същност обаче водата носи в себе си неимоверна мощ, способна да заличи всичко по пътя си. Тя може да бъде „яростна”, „мътна, пакостна”. Предизвикателна и страшна е водната стихия през пролетта. Образното описание е доста въздействено с експресивните словосъчетания, с които поетесата умело е пресъздала картината:

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите,

и излиза от коритото, и завлича, мътна, пакостна-

къщиците и градинките, и добитъка на хората-

в родния ми град?

 

Заедно с възхищението от стихийната сила се чувстват и нюанси на съпричастност и обич в умалителните имена: „къщиците и градинките, и добитъка на хората”.

Образното сравнение с виното е доста оригинално хрумване на авторката на „Стихии”. Опияняваща сила на виното е близка и сродна с поривите на младостта и нейната кипяща жизненост и енергия: „Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то..” Внушението за мощта, която крие в себе си виното, се засилва чрез художествените определения „бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени”. Връзката с рода отново звучи тук: „завещани от дедите ни”. Анафоричните повторения „можеш ли” съдържат виталност, която убедително внушава художествената идея за неподвластността и силата на свободния човешки дух и неговата сроденост с природните стихии и родната земя. Метафоричната образност прелива плавно и естествено от изображението на природните стихии към личното пространство на несмирената пред житейските стереотипи жена. Сродяването със стихиите като изначална връзка на човека с природата, придава на лирическата героиня тяхната могъща сила и неподвластност. Тя не изпитва страх от тях, а се зарежда с енергия и удивителна виталност. Именно в природните стихии поетесата открива завладяващи символи на свободата.

Синтактичният паралелизъм, използван в стихотворението, целенасочено отвежда към обединяването на трите стихии в една човешка същност. Лирическата изповедница определя със самочувствие себе си като „родната сестра на вятъра, на водата и на виното”. Тя се самохарактеризира с най- точните синоними на освободения дух- „волната, скитницата, непокорната”. Те утвърждават с патос нейната изключителна виталност, способна да преодолее всяка преграда, която се опитва да спре или да отклони жаждата й да живее пълноценно. Копнежът към безграничното пространство е присъщ за свободолюбивата млада жена. Вечно неспокойният й дух я води напред. За нея е „примамица непостижното, просторното”. Вечното движение завладява сетивата й: „дето все сънува пътища- недостигнати, неминати”. Такава съдба е избрала за себе си лирическата героиня в „Стихии”. Това я прави уверена в своята вътрешна сила и способност да се възправи срещу всичко, което се опитва да ограничи личното й пространство- неодобряващото обществено мнение, консервативно мислещият съпруг, неразбирането към съдбата на жената в патриархалната общност. Тя е сигурна, че е невъзможно някой да я отклони от избрания път. Смисълът на анафората „можеш ли да спреш” в края на творбата звучи още по- решително и дръзко оптимистично в риторичния въпрос „мене как ще спреш?” Творбата насочва към художественото внушение, че нищо не може да попречи на духовното изживяване на радостта от живота- най- ценният природен дар за човека. Впечатляваща е метафоричната разгърнатост в поетическото изображение. Вятърът, водата и виното са трите основни образа, споени с почти титанична сила в един вечно непокорен, вечно устремен човешки дух. Това е тя- „родната сестра на вятъра, на водата и на виното”. Дълбоко съхранената й човешка същност е синоним на неспокойния, вечно неудовлетворен дух.

Свободният полет на духа е житейският избор на лирическата героиня на Багряна. Тя не може да живее според наложените й канони и ограничаващи предписания. Когато домът на любимия се превръща в затвор, а любовта- в оковаваща верига, именно нейният дух й дава сила да преодолее преградите и да продължи да следва своята вътрешна потребност да живее волно и необвързано.

Стихотворението на Елисавета Багряна „Стихии” завладява с въздействената сила на необичайния емоционален порив в лирическата изповед да даде израз на жаждата за освободеност. Дръзкото признание на лирическата героиня завладява с емоционалната си приповдигнатост на изказа, за което безспорно спомагат реторичните въпроси, подредени като анафора. Удивителна е и връзката с родната земя, която я зарежда с енергия и самочувствие, както в античната митология. Творбата може да се приеме като емблематична за истинската същност на жената, която с достойнство заявява, че сама може да бъде творец на собствената си съдба.

 

 

Христо Смирненски- „Юноша”


Юношеството е може би най- романтичната възраст. Тя е преходът между отиващото си детство и приближаващата зрелост. Светът постепенно се преобразява пред очите на младия човек, като му открива бавно, но неумолимо една нова и непозната реалност с истинското й лице.

Драматичното преоткриване на заобикалящия свят е в основата на въздействащата лирическа творба на Христо Смирненски „Юноша”. Затрогващият изповеден тон в началото улавя емоционалната нагласа на юношата да приема света преди всичко чрез своите сетива. Душата му е изпълнена с естествения копнеж към щастието, което според възторжените му, но наивни представи, заслужено му е отредено. Според очакванията на лирическия герой животът ще му поднесе своята най- красива страна:

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя,

в колесница от лунни лъчи.

Бляновете за прекрасен и щастлив живот не са оставили място за най- важния размисъл относно съществуването на човека: ”Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра…”. Това е откровеното признание на лирическия изповедник още в началото на творбата. Безгрижните детски дни са изградили илюзиите за очакваното бъдеще. Очите и сърцето на юношата са отворени с радост за всичко, което се случва, и което той приема съвсем добронамерено: ”Тук дойдох запленен и от сивия ден/ и от цветната майска зора”. Вдъхновението от пролетта поражда в душата на младия човек оптимизъм, вяра в доброто и в собствените си сили да твори, да съзидава. Романтичната нагласа, породена от младостта, за съжаление твърде скоро се сблъсква с една потискаща и отблъскваща реалност. Драматичният обрат в очакванията на лирическия герой е отбелязан с противопоставителния съюз „но”, както и с отрицателните форми- „не пролет и химн покрай мен прозвъни,/ не поръси ме ябълков цвят”. Така авторът художествено точно илюстрира как реалният свят отрицава безпочвените и прекалено наивни представи за света и неговото социално устройство. Символно- образното изображение на Смирненски пресъздава почти като на филмова лента реалността, която досега е била неясна и далечна за юношата: ”Пред раззинали бездни до черни стени/ окова ме злодей непознат”. Оттук нататък светът се изправя пред очите му в една апокалиптична картина, в която доминира присъствието на чудовища и хищници. Осезаема е връзката с митологията, където чудовищата са образът на злото, което разрушава спокойния и подреден свят на хората. Митът за страшното и непобедимо чудовище, което взема множество жертви и държи в страх и подчинение, е известен още от древността. Тук той се оказва актуален метафоричен образ в съвремието на юношата. Различните лица на злото- „злодей непознат”, ”черна сянка”, „златолуспест гигант”- подчертават неговата многоизмеримост в човешкото общество. Запомнящите се въздействащи метафори в поетичния текст създават ярко описание на видяното и преживяното от младия човек, който току- що навлиза в своята зрелост. Картините на страданието са потресаващи, те шокират неукрепналата душевност на романтичния юноша и я заливат с горчивата болка, която обаче постепенно ще премине в решителна закана за промяна на този несправедливо устроен свят:

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Най- страшното, най- нечовешкото в тази реалност е унижението на човешкия Дух- „обруган, окован,/ аз го зърнах под трънен венец”. Властта на „Златния телец”- символ на алчността и бездушието, заложено в скъпия метал, нарежда хората в „робски керван”. Художествените детайли: „изтерзани лица”, „оковния звън”, ”плачове като в сън” насочват към последиците от жестокото отношение на властващите към онези, които са поставени в унизително физическо и духовно робство. Интересна алюзия (намек, загатване, подсещане) можем да открием в изображението на „златолуспестия гигант”, чиято сянка всъщност е „черна”, пълзяща „през облаци злоба и демонска стръв”. Поетът Христо Смирненски неслучайно обвързва определението „демонска стръв” с внушителната фигура на златното чудовище. За юношата, с неукрепнала ценностна система, е особено важно да осмисли демоничната сила на изкушението, чрез което може да попадне под властта на златото и неговия примамлив блясък. В библейския разказ за пътя на еврейския народ към обетованата земя-Ханаан, се отбелязва колко малко понякога е потребно, за да се отклонят хората от истинските ценности и да започнат да се молят на бездушния златен кумир. Предупреждението тук насочва към една от причините за падението на човешкия Дух. Няма мост между Духа и Златния телец. Те взаимно се отрицават.

Символите и метафоричният изказ- „раззинали бездни”, „сред кръв/ сред морета от кръв и сълзи”- създават силно психологическо въздействие и внушение за мащабност на страданието и властта на злото. Резкият контраст между златното и черното в изображението подчертава срива между илюзиите и грозната действителност. И ако в дадения момент властта е у „златолуспестия гигант”, то Духът естествено е осъден да носи „трънен венец”. Аналогията с библейските събития- страданията на Христос- подсилва идеята за страданието на човека в резултат на едно безмилостно жестоко и бездуховно устройство на света, в който живее.

Лирическият герой на стихотворението „Юноша” успява да се извиси над заблудите и да преодолее безсилието и примирението със съдбата, която му отрежда робско подчинение. Именно несъгласието и непримирението с несправедливата социална същност на обществото насочват младия човек към желанието да промени реалността чрез борба. Една радикална, коренна промяна, която да заличи из основи стария антихуманен свят, за да се съгради нов, наистина прекрасен свят, в който хуманитарните ценности са водещи и значими. Кипящата енергия в душата на юношата се излива в гняв, който се е насъбрал и в душите на потиснатите и унизените му събратя. Неслучайно той ги нарича „свойте братя”, защото се чувства един от тях. Сближила ги е общата съдба, сега ги сближава мечтата за един по- човечен свят. Внушителна е картината на разрушителното преобразяване на света, пожелано от младия човек, убеден, че това е пътят на спасението от „мрака на тази земя”. Емоционалният израз на жаждата за преобразяване на света отново се свързва с впечатляваща символно- метафорична образност: „Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!”, „Нека пламне земята за пир непознат/ нека гръм да трещи, да руши!”. Призивният тон е силно въздействащ с императивните форми на глаголите „да трещи”, „да руши”. Мащабното изображение в картината се засилва чрез използваното повторение: ”Барикаден пожар върху робския свят!/ Ураган, ураган от души!”

Преосмислянето на първоначалната неопределеност в мирогледа на юношата („Аз не зная защо съм на тоз свят роден”) е сложен и драматичен процес на промяна на личностните и обществените ценности. Тя води към съпричастието със съдбата на другите в същия свят и до идеята за преодоляване на унизителното примирение с наложената против човешката им воля участ. Готовността за саможертва е може би част от възторжената съпричастност на младия човек с промяната- жадувана и жизнено потребна.

Стихотворението „Юноша” на Христо Смирненски съдържа както дълбоко лична изповед на лирическия герой, така и значими общочовешки истини. Всичко това е повод за сериозен размисъл върху нравствените и морални ориентири в живота на младия човек като част от света, в който живее. Това е и художественото послание за избора на човека по пътя към смисленото човешко съществуване и към щастието да живее пълноценно на тази земя.

 

 

Христо Смирненски – “Зимни вечери”

 

Съдбата на онеправданите и унижените в света на злото и несправедливостта

 


Поетичният цикъл ”Зимни вечери” е въздействаща лирична импресия, наситена с болка и съчувствие, страдание и зов за човешка милост. Изграден основно върху лични авторски възприятия и съпричастност, той естествено изразява онова, което съпреживява самият творец. Съдбата на лирическите персонажи е очертана като пряко зависима от социалното устройство на живота в големия Град, разделен контрастно като блясък и нищета, белязан от знака на злото и несправедливостта.

В ”Зимни вечери” ясно се открояват картините на света, в който са заставени заради социалния си статус да живеят хиляди хора без сигурна работа, хляб или дом. Към тях градът обръща само жестокото си лице. То е като изречена априори присъда без наличие на вина, но и без право на обжалване. Върху тази безнадеждност и безперспективност са изградени очертанията на урбанистичния пейзаж в първата част на “Зимни вечери”. Възприятията на рисунъка отбелязват безжизненост във всеки детайл на импресионистичната картина. Чрез метафората ”черна гробница” поетът ни насочва към присъствието на зловещата сянка на смъртта в един свят, чиито очертания са по-скоро иреални, призрачни и белязани със скръб. Епитетите ”пуст и мрачен” се наслагват върху определението ”черна гробница”, сякаш да внушат невъзможността да има жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с “жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един застинал, безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Липсва дори следа от хармония, нежност или топлина.

Образът на луната – един характерен за символистите поетичен обект, тук е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението ”млада”. Очертанията на мъглата с “безплътните й мрежи” допълва тази означеност. Така пейзажът на зимната вечер се превръща в аналог на живота в ”смълчаните хижи”. Още в това название поетът отбелязва присъствието на “вечната бедност и грижа”. Атмосферата е изградена със символно натоварената метафора ”море непрогледна мъгла”. Градският облик тук е изместен от детайлите, характеризиращи мизерията като контраст на смисленото, достойното човешко съществуване. Драматизмът на ситуацията е отглас на социалната неудача на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението ”безхлебен” е точен израз на печалния резултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в случая е бащата. Безпомощен и без изход от повтарящото се всекидневие (“мъка без край”), той достига до мисълта, че животът му е “непотребен”. Пренесена в дома, в семейството, тази социална безперспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са децата и майката. Страданието, жестокостта и вечната безпомощност са основните мотиви в тази житейска драма:

Децата пищят и се молят,

а вънка, привела глава

сред своята скръб и неволя

жена проридава едва.

В дома липсва естественият уют и топлина, а градът не само че не дава закрила, но и лишава от опора и смисъл живота на социално онеправданите.

Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини не живеят щастливо. Ковачите още “по тъмно коват”, работят сръчно с тежките чукове, но липсва естествената радост и удовлетворение от напрегнатия труд. Художествените детайли съдържат алюзия за скрита мъка и страдание: ”пламък разкъсан и блед”, ”стрехата опушена”, ”змийки от лед”. Дори метафората ”златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд. Богатата гама от цветове в присъщия за Смирненски стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за картината и лирическите персонажи.

По един естествен начин поетът насочва поглед отново навън към вечерния здрач, притиснал смълчаните хижи в тягостната си прегръдка. Доминантният образ на мъглата е въведен като символ и знак в лирическото пространство на творбата. Животът на хората в тази част на големия Град е задушил всеки порив и устрем, унищожил е всяка надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно:

А мъглата гъста тегне,

влачи своя плащ злокобно сив…

––––––––––––––-

И в мъглата жълтопепелява,

в нейното зловещо празненство,

броди тежко, неспокойно плава

някакво задгробно същество.

Тя превръща реалността в призрачна иреалност, в нея сякаш се разтапят бавно старикът и детето, без път и без цел. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за социално слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и те. Към тях се обръща поетът с дълбоко съпричастие и човешка близост, изразени явно и открито в емоционално наситения изказ:

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла…

Лирическият Аз тук естествено се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост.

Всяко връщане към пейзажа предпоставя мотива за страданието без начало и без край. Урбанистичният пейзаж не носи чистото излъчване на природната свежест, нито светлина и жизнерадост. В него се наслояват тъмните тонове на сивото – “плащ злокобно сив”, който мъглата “влачи”, и черното – “завесите от черен мрак”. Щрихите на картината недвусмислено изграждат облика на Града с неговото жестоко лице, чуждо на всяко човешко милосърдие. Той отнема жизнените сили, погубва надеждите. Не случайно използваният колоритен контраст е смислово насочен към отнемането на светлината и красотата:

В уморения мрак

като копия златни пламтят светлини

и се губят по белия сняг.

Всичко се поглъща от хаоса (“струят се без ред”), скръбта и смразяващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка на безпомощните страдалци. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Тя не пощадява младия живот. Плачът е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата, чиито слова се отправят към Бога, сякаш е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието, както ледените цветя, докоснати от целувката на “свещите бледни”, както старикът и детето с него “в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят…”.

Метафоричният образ на мъглата присъства неизменно в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къщи и хора, поглъща ги, сякаш управлява живота им по свои закони. В тази част на града тя е потискащ декор, особено когато е съюзена с мрака и зимния мраз. Човешките същества сред този декор наподобяват театър на сенките, безплътни и безжизнени.

В последната част на лирическата творба на Смирненски персонажи са децата. Към тях поетът винаги се отнася с явно съчувствие. Те са най – невинните жертви на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение е присъда, която слага тежък отпечатък върху тях – осъдени единствено заради факта, че са се родили бедни. Алюзията за живота – затвор възниква с отбелязването му като реално присъстващ в текста (“над затвора двете звезди”) в близост да мястото, където спират да починат двете деца. Тяхната участ (“чувалчета снели на гръб”, ”стоят и треперят”) звучи като открит упрек срещу социалното устройство на света, чийто умален образ е Градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво доказателство за незаслуженото им страдание. Както в “Братчетата на Гаврош”, и тук звучи индиректно обвинение към безмилостно чуждото лице на Града. В ”Зимни вечери” този мотив е наситен плътно с тъга и усещане за безнадеждност и обреченост на всички чисти пориви, мечти и стремежи, въплътени в образа на снежинките – “сякаш потрошена слюда”. Контрастът бяло – черно засилва художественото внушение на рисунъка:

А бликат снежинки сребристи

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

Движението в пространството на Града е осмислено като проява на социалните му язви и неговата антихуманна същност, съотнесена със съдбите на социално онеправданите. Не случайно Смирненски повтаря мотива за ”вечната бедност и грижа”, които “гледат през мътни стъкла”. Социалното зло е вездесъщо тук, където са “смълчаните хижи”, където ”злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.

Градът е персонифициран, но предимно като присъствие на социалната неравнопоставеност, на жесток съдия, безкомпромисен към онези, които не могат все още да му се противопоставят, които приемат примирено своята участ. Затова в лирическата импресия ”Зимни вечери” доминира чувството на тъга, неизплакана болка в душата на унижените и оскърбените, както и на състрадание към жертвите на Града, жесток и безмилостен към тях.

ГЕО МИЛЕВ – „Септември”

Човекът и неговата трагична съдба в разрушаващия се свят


Едно от модернистичните направления в българската литература през XX век е експресионизмът. Неговата поява е свързана естествено с промените в естетическата нагласа за възприятието на света от твореца. Присъщо за тази нагласа е отрицанието на традицията да се интерпретира света с вече остарели художествени средства. За разлика от символизма, при който връзката с реалния свят е само асоциативна, при експресионизма се налага стремеж към безусловна промяна на света. Връзката с реално същесвуващото битие вече не е само условна. Нарушената хармония в живота провокира духовната енергия на човека да осъществи промяната като вътрешна потребност на Аза, който търси израз на тази енергия в разрушителната стихия и нейната обновяваща сила. Апокалиптичното откровение за грозния, уродлив социум, всред който живее Азът, трябва да отрезви възприятията и да пречисти съзнанието, за да се изгради от отломките едно ново битие за човека. В експресионистичния стил всичко това е представено чрез въздействащата сила на фрагмента, чрез който се съгражда художествената картина на обективната действителност.

Гео Милев е творецът, който се приобщава най-трайно към новия естетически израз на художественото съзнание – експресионизма. В него той открива нови, по-ефективни възможности за въздействие на изкуството върху социалните взаимоотношения в човешката общност, „защото Животът е проблема”, както отбелязва в своето „Възвание към българския писател” в сп. „Везни”. Същевременно заявява, че „мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, сред народа”. В статията си „И свет во тме светится” в сп. „Пламък” поетът разкрива с присъщия си емоционален изказ потресаващото въздействие на преживяното след Септемврийското въстание 1923 г.: ”Над родната стряха премина ураган, какъвто не помним, нито ний, нито бащите ни”. „Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял?”

„Времето е жестоко” – това е отправната точка за преосмисляне на всички ценности в живота. Гео Милев очертава ясно приоритетите в тези страшни дни на изпитание за всеки творец: „Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само – Човек. Човек посред Народа”. Прозовава към съпричастие с делото на народа: „Пролятата от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца”. Като се мотивира от убедеността, че творците не могат да останат „глухи зрители пред народната трагедия”, самият Гео Милев създава неповторимата си поема „Септември”, с което огласява дръзко своята човешка и гражданска позиция. Поемата насочва към преосмислянето на човешките отношения и ценности в едно общество, което се е обявило за част от съвременната му цивилизация. „Но що е „зло” и що е „добро”? Въпросът, който се съдържа в една от неговите статии, определя логическата и емоционална насоченост в поемата и силата на експресионистичния изказ. В края на творбата зазвучава в съчетание с още един открито болезнен вик на протест: „Прекрасно: но що е отечество?” От позицията на „Човек посред Народа” и „Човекът пред лицето на Народа”, авторът на „Септември” започва опоетизирането на величавия гняв на унизената и социално обезличена маса народ. Началото на бунта всъщност е преодоляване на всичко онова, което е потискало волята и енергията на обезправения народ. Битието – мрак е акумулирало „вековната злоба на роба”, която изригва като „пурпурен гняв величав”. Оксиморонът „нощта ражда из мъртва утроба” насочва към неочакваното и затова удивляващо събитие. Сякаш възкръснал от дълбините на ада, „дълбоко сред мрак и мъгла”, в нощта на бунта народът проявява неподозирана сила и дързост да задвижи сам собствената си съдба по модела на мита за Сътворението – от първичния хаос. Светът, лишен от елементарна човечност, започва да се разпада, руши се с гръм и трясък под напора на волята на човека от народа да живее свободно и достойно. Разнородна, но и единна, стичаща се отвсякъде, масата хора е устремена към желаната цел и посока. Символно-метафоричната картина е съчетание от фрагменти, които подсилват внушението за разпадащия се свят и неговата неподреденост. За да се сътвори нов социален ред, трябва да се заличи изцяло стария, който е непригоден, социално уродлив и лишен от справедливост. Описанието съдържа впечатляваща пространственост – долини, балкани, поля, високо по сипеи, урви, чукари… Чрез наслагването на щрихи поетът достига изключително художествено внушение. Очертава се една почти мистична безчисленост на въстаналите сред тъмнината на нощта, което носи усещането за напрегнато очакване на нещо необичайно и изключително. Експресията на устрема- „отприщено стадо на слепи животни”- достига по- нататък до затаеното възхищение от тяхното преображение в определението „неудържими/ страхотни, велики: Народ!” Варваризмите в езиковия изказ подчертават връзката с реалността: „…измършавели от труд/ загрубели от жега и студ/ уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ изподрани/ прости/ диви/ гневни/ бесни…”

Метафората за слънчогледите във втората част на поемата „Септември” отразява точно и образно порива към „светъл живот” на онеправданите, принудените да живеят в социалния ад на живота, „хора на черния труд”. Експресивният рисунък въздейства със символите на светлината:

Нощта се разсипа в блясъци

по върховете.

Слънчогледите

погледнаха слънцето!

Зората от сън се

пробуди…

Опозицията „Слънчогледите погледнаха слънцето”… „Слънчогледите паднаха в прах” представя образно предстоящия крах на копнежа и надеждата за нов, по-добър и по-хуманен свят. Фрагментът насочва към ответния удар на онези, чиято власт се оказва застрашена от изригналата лава на бунта. Заедно с патоса на новото начало, поетът отбелязва ясните знаци на безумна жестокост, която предстои да залее ентусиазма на масата народ, готова да посрещне светлината на утрото: „луди/ куршуми – олово/ топове/ като зинали слонове/ зареваха…/ Трепет и страх.” Нищо обаче не може да спре решителния устрем на въстаналия народ към свободата: „Глас народен: Глас божи.” Трагичната участ на народа, представена обобщено в трета част, е в основата на неговия подем и полет към свободата: „ С хиляди ножа/ прободен/ народ-/ затъпен/ унижен-/ по- нищ и от просяк, / останал/ без мозък/ без нерви- въстана/ из мрака тревожен/ на своя живот/ -и писа със своите кърви: СВОБОДЕН!” Вярата в едно светло бъдеще и достойно човешко съществуване е зарядът, който движи енергията за създаване на нов, социално справедлив и истински хуманен свят: „ще възкресим ний човека/ свободен в света”. Мечтата за нов живот е по-силна дори от смъртта, защото е вдъхновена от представата за библейския Ханаан, „от Правдата обетован/ нам – вечна пролет на живия блян…” Емоционалната градация засилва израза на увереност и решителност: „Вярваме! Знаем! Желаеме го!”. Призивът за божията подкрепа е свързан със сакрализирането на величавото дело на народа: „О, боже!/ подкрепяй свещеното дело… Не искаш ти никого роб…”

Явната съпричастност на Гео Милев с трагичните събития проличава в патоса на стиховете:

Септември! Септември!

О, месец на кръв!

на подем

и погром!

Яркият символен контраст на червения и черния цвят в една грандиозна, наподобяваща плакат картина, подсилва внушението за титаничния сблъсък, който предстои. Червеният цвят на знамената – порив към човешко щастие, ще се замени след погрома с червения цвят на жертвената кръв на народа, дръзнал да наруши удобния ред на управниците. Черните ръце, издигнати нагоре в простора с жажда за нов живот, се превръщат в разперените черни ръце на бесилките. Образът на „гигантския, столетния дъб”, в чието сърце удря „светкавица, гръм”, е алегория за разрушаването на стария ред, утвърждаван от векове от едни хора за сметка на други, потискани и обезличавани до оскотяване. Апокалиптичният сблъсък ще доведе до социална и ценностна криза и до необходимостта да се преосмислят всички онези стойности, които са определяли идеалите в живота на човека. „Вековната злоба на роба” всъщност събужда озлоблението на онези, които крепят стария ред и това неизбежно ще доведе до трагични последици. Фолклорните образи на злото, което си отмъщава за разрушението на завладения от него свят, са емблематични за неговата унищожителна сила. Природните стихии също стават част от апокалиптичния фрагмент.

В седма част на поемата се съдържа само една фраза, но пределно екпресивна: „Започна трагедията!”. В нея лаконично, в репортажен стил, е обявено ясно това, което следва оттук нататък в трагичния развой на събитията след погрома на народния бунт. Поривът към светлина и човешко щастие е задушен с жестокия удар на властта. Народът е сам в своята трагична съдба да бъде „кървав на боговете курбан”. Емоционалното напрежение на фрагментите в следващите части на поемата „Септември” е пряко обвързано с израза на болка и възмущение от страна на лирическия говорител. Няма нормално човешко възприятие, което да приеме безумието на проявената жестокост, с която властниците избиват собствения си народ: ”Мегдани отново с кармин окървавени”; „Непрестанно се носи страхотния марш на топора/ ударил о кокал./ Горящи села/ озаряват далеч кръгозора./ Потекоха кървави вади. Пламнаха клади…”. Езиковите варваризми тук са напълно уместни, защото светът е станал варварски безчовечен, обезумял от злоба и страх. Реалността не може да бъде обрисувана безпристрастно. Гео Милев постига силен художествен ефект чрез използването на апосиопеза и алитерации („И яростно лаят картечници…/ Първите/ паднаха в кърви”; „На вериги зловещия звек./ Затворите пълни със хора.”), както и чрез персонифицирания образ на смъртта „-кървава вещица сгушена/ във всички ъгли на мрака-/ изписка,/ и ето посяга/ далеч и навред из нощта:/ със своите сухи ръце/ -дълги, безкрайни-/ улавя и стиска/ зад всяка стена/ по едно ужасено сърце.” Потрес, отчаяние и страх изпълват цялото пространство след погрома: „Кървава пот/ изби по гърба на земята./ В ужас и трепет сниши се/ всяка хижа и дом./ Погром!” Отново се възцарява мракът, от който народът се опитва да се освободи чрез своя бунт. Сцените на насилие и жестокост са провокирани от един-единствен мотив: „Отечеството е в опасност!” Напълно логично звучи риторичният въпрос на лирическия говорител: „Прекрасно: но що е Отечество?” Дали държавата, управлявана от безродни властници, готови да избиват без милост и без съд и присъда народа в нея, може да се нарече отечество? И отечество ли е мястото, в което човекът е превърнат в роб без никакви човешки права? Ето защо въпреки болката от преживяната загуба и скъпите жертви народът не губи своята решителност да превърне земята си в рай, да бъде сам творец на съдбата си. Това е оптимистичният финал на поемата „Септември”:

Всичко писано от философи, поети-

ще се сбъдне!

-Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкият живот

ще бъде един безконечен възход

-нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай-

ще бъде!

Гео Милев развива убедително мотива за възмездието в човешката история именно за да подготви основанието за оптимизъм за съдбата на своя народ. Този народ има своите върхове и падения, но има и своите величави герои като легендарния, „епически смелия” поп Андрей, който съгражда мост между своето време на трагичен бунт за свобода и жадуваното бъдеще чрез духовната сила на прозрението си. „Огромен, изправен в целий си ръст”, той посреща смъртта „спокоен като гранит”, преосмислил същността на вярата. Отрича се от религиозните догми, с които властващите от векове манипулират човешкото съзнание, но съхранява чистата вяра („на гърдите Христовия кръст”). Взривява божия храм, защото той вече не е място на спасение и закрила (както във Вазовата „Епопея на забравените”). Чрез този монументален, единствен персонифициран образ, поетът утвърждава силата на човешкия дух, който превръща героя във „велик, сюблимен, непостижим”.

Авторът на поемата „Септември” не следва фактологическата последователност на историческите събития, защото не тя е важна. Неговата творческа идея е да въздейства чрез експресивния си стил върху съзнанието и чувствата на онези, които трябва да помнят трагичната съдба на своя народ. Така „Септември” на Гео Милев се превръща в част от родовата памет на народа на България.

 

Атанас Далчев – „Прозорец

 

Поглед от другата страна на битието

 


Сред всички творби на Атанас Далчев стихотворението „Прозорец” безспорно се отличава като съдържание на мотиви, образност и стил на изображението. Това, което впечатлява най- силно в тази поетична творба, е приказният стил, пресъздаден върху основата на детското светоусещане и чистия, непредубеден поглед към света. Навлизането в една приказна реалност е ново, различно възприятие от онова, което носи действителността, в която обичайно живее възрастният човек с опредметеното си битие и мислене. В ролята на съзерцател и естет поетът навлиза в пределите на фантастичното, за да разкрие чудесата на живота чрез една изящна живопис върху толкова познатия интериор на дома.

Понятието „прозорец” в творбата на Атанас Далчев може да се приеме в два различни аспекта- в прякото му значение то е част от къщата, но в същото време придобива и магическата способност да се отваря към други светове, да даде начало, импулс на човека да последва образа на мечтаното, съвършеното, което ще донесе промяната, така жадувана в сърцето му. Както и в други творби на Далчев, прозорецът отново става граница между две различни измерения на света около нас. Човешкото възприятие е основата, върху която се гради образът на света – реален или въображаем, фантастичен. Навлизането в магическия свят на приказното в стихотворението става чрез зрителното преобразяване на зимното стъкло. Понякога това е достатъчно, за да се създаде един друг, почти невероятен облик и нови, различни очертания на това, което обикновено виждаме. Рамката на прозореца може да се превърне в екран, върху който човешкото въображение проектира желаните картини и образи. По този начин зимното стъкло вече „не е сякаш същото”. Преображението е удивително – изчезват познатите очертания – „няма вече ни пътя, ни къщите” и всичко се превръща в удивителен стъклопис, в „бяла гора от сребро”.

Прозорецът става начало на пътя извън дома, начало на едно фантастично пътуване във времето („цяла седмица”) и в пространството – приказната гора, в която децата търсят „вълшебната птица”. Това пътуване е необичайно излизане извън ограничаващия битиен поглед на лирическия герой. Може би само вълшебството има тази сила да ни изведе извън пределите на всекидневието, което неизменно и досадно ни оплита с грижи и изчерпва куража ни да търсим настоятелно щастието. Образите на „мойто братче и мойта сестра” насочват към дните на детството, което сякаш не е отминало, а все още продължава чрез спомена в приказното време и пространство. Изображението на картината е изградено чрез наслагването само на два цвята – бялото и сребърното, които излъчват нежна, но студена светлина, по пътя на двете деца. Не ги досягат страхът и тревогите, които всъщност проникват навсякъде в реалния свят. Всеки детайл тук носи мекия отблясък на среброто – „сребърен път”, „сребърни клони”, „посребрени листа”. Единственото движение в картината е това на листата, които съпътстват децата в тяхното пътешествие: „посребрени листа се отронват/ дъждове от листа ги валят”. Застинала в своето приказно великолепие, гората не допуска никакво външно вмешателство, като че ли за да даде някаква сигурност на малките търсачи на вълшебната промяна: „няма вълци, нито има ветър/ в тази сребърна бяла гора”. Светлината и доброто насочват и покровителстват откриването на птицата с „лъчезарните златни пера”. Впечатляваща е смелостта на детското желание да открият тази птица, която може да преобрази света, да спре студа и да освети с огъня на крилете си всичко наоколо. Това детско приключение може да се приеме като алегория на съкровения стремеж у всеки от нас да намери пътя към щастието. Може би единственият начин да се преобрази света, замръзнал в самота и тъга, е чрез детската чистота и дързост, с която вълшебството се превръща в истинска реалност.

Неслучайно търсенето в невероятната история за чудната птица продължава седем дни. Сакралното число седем символизира стремежа към съвършенство- прекрасната птица с „лъчезарните златни пера”:

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Вероятно този стремеж е отключил мечтата и копнежа по щастие, които дават смелост на децата да тръгнат по пътя към неизвестното („накъде ли самички са тръгнали?”). Само силата на вярата в доброто може да даде толкова топлина, колкото е потребна на човека да преживее в неуютния свят на зимния студ. Опозицията студ- топлина в стихотворението е свързана с асоциативните образи от приказния сюжет – „зимно стъкло”, „посребрената бяла гора” – „се запалва гората”, „горящите нейни пера”, „дървесата възпламват”. Метафоричната образност в края на стихотворението насочва към радостта от сбъднатата мечта: „Дървесата възпламват, искрят/ и на капки сребро се разтапят”. Този финал напомня за фолклорните мотиви в народните приказки за намирането на живата вода и за победата на доброто над злото.

Завръщането отново в познатия свят носи оптимистично настроение. Метафоричните глаголи в стиховете „отново изникват къщята/ и изплува познатият път” напомнят за преживяното въображаемо пътуване към съкровеното. Лирическият герой в стихотворението „Прозорец” следва чистия порив на неопорочената душевност у децата, чрез която става възможно преоткриването на ценностите в живота, привидно така добре устроен и подреден, че трудно може да се различи коварната красота със студено излъчване, което сковава сетивата и сърцето. Символ на тази студена красота тук е сребърната бяла гора, в която всичко изглежда омайващо: „сребърен път”, „мрежи от сребърни клони”, „посребрени листа”. Лирическият герой на Далчев естествено тръгва след най- близките за сърцето му хора- „мойто братче и мойта сестра”- по пътя към преоткриване на доброто, защото   мечтата е тази, която води човека към щастието. Дали обаче сбъдването на мечтата е възможно само в света на приказките? Може би е така, но пътуването чрез поетическото въображение показва какво се таи дълбоко в душата на човека, лишен от възможността да промени собствения си свят в реалния живот. Като избира приказния сюжет, Атанас Далчев ни дава една прекрасна възможност да преоткрием за себе си света, да си припомним забравения някъде в детството стремеж към съвършеното и истински значимото, без което не можем и не бива да живеем. Само той може да направи нашия свят по- привлекателен за обитаване.

 

Атанас Далчев – „Книгите”

 

Познанието и смисълът на живота

 


Човекът винаги се е стремял да овладее познанието и да достигне до най-важните истини за живота. Посвещаването на познанието има донякъде сакрален смисъл, тъй като да овладяването му винаги се е смятало за божествено. Един от най- известните начини за това са книгите, възприемани отдавна по традиция като източник на знания и мъдрост. „Книга на книгите” е наречена Библията. „Книгата на живота” пък е образно внушение за битието, което опознаваме през целия си живот.

Стихотворението „Книгите” на Атанас Далчев е посветено на създателя на литературния кръг „Стрелец” Константин Гълъбов- филолог, автор на литературни и езиковедски изследвания, поет, есеист и преводач. Лирическият персонаж в тази творба се е посветил изцяло на книжното познание: „Пред мен е книгата разтворена/ и денем и нощя…”. Философският размисъл тук е свързан с драмата на интелектуалеца, обсебен от амбицията да овладее абсолютното познание от света на книгите. Потопен докрай в един измислен, фикционален свят, той постепенно се оказва твърде далече от реалността, остава извън обичайния ритъм на живота. Нещо повече- животът е пренесен върху страниците на книгите и затворен единствено там. Това е причината да не знае достатъчно за това как живеят другите хора. Дългите години на книжовен труд са го отчуждили от тях, отнели са от времето, което е могъл да бъде сред хората, да усети виталния ритъм на реалния свят. Вместо това той се оказва в плен на не-живото- томовете книги, които изучава старателно и всеотдайно:

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Тъжно звучи признанието „все сам” и в него е събрана горчивината от съдбата да бъде встрани от човешката общност, в своя малък свят, населен с образи от книгите. Странно е, че човекът на знанието не познава хората и света и в това се съдържа известна трагическа ирония. Тогава естествено възниква въпросът: доколко е полезно книжното знание, когато няма пряка връзка с действителността, в която животът се развива и протича активно? В книгите този свят е застинал в съзерцателен вид, за да даде мъдрост. Ето тук е важното – мъдростта от книгите да се приложи в живота на хората. Аскетичният живот на интелектуалеца поражда неудовлетворението и усещането за непълноценно съществуване. Многобройни страници са прочетени, а истината за живота се отдалечава. Фикционалните светове и персонажи обсебват възприятията на човека, който по собствена воля е предпочел тяхното обкръжение и е приел отражението на живота вместо неговото реално изживяване.

Преосмислянето на понятието за истинското знание е всъщност действителният мотив за тази дълбоко съкровена изповед в стихотворението „Книгите”. Лирическият персонаж се е доверил на утвърдените представи, че единствено в книгите е истинското човешко познание. Прозрението му всъщност води към екзистенциалния извод, че трябва да се разшири и обогати представата за познанието. Тя трябва да излезе извън отеснелите граници на книжния свят, за да бъде наистина то пълноценно и полезно. Тук обаче се разкрива един важен екзистенциален въпрос: знание или познание? Твърде малко хора се замислят върху разликата между тези понятия и дори не намират такава, като лесно ги отъждествяват. Поетът Атанас Далчев явно е осмислил разминаването между това да трупаш знания в дадена научна област и да имаш възможността да черпиш познание в много по-широк битиен и духовен план.

Изтичащото време напомня за себе си неумолимо и предизвиква у лирическия субект драматичното състояние на неудовлетвореност, което поражда и усещането за умора. Измеренията на ценностите в човешкия живот са различни вътре в затвореното пространство на интелектуалеца, изолиран от кипящия отвън живот:

Прилитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден;

аз дните си като страниците,

прелиствам уморен.

Липсват събития и силни емоции, дните стават еднообразни в един монотонен ритъм. Уподобени на страниците от книгите, те протичат тихо и спокойно, но това не носи радост, а тъга, че пулсът на природата остава далече от сетивата на вечно четящия човек. Той не забелязва смяната на сезоните, не се наслаждава на изгревите и залезите всеки ден. Философският размисъл за еднообразно преминаващото време събужда възприятието за отчужденост заедно с усещането за ненужност, което засилва драматичния акцент в лирическата изповед „Книгите”. Всичко това поражда потребност от съществена промяна в отношението към смисъла на живота:

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

Нерадостната констатация, че животът минава „глух и пуст”, съдържа болката от самотното и безсмислено общуване в мълчалив диалог единствено с книгите. Неговата дълготрайна повторителност („и денем, и нощя”) създава внушението за безнадеждност и невъзможност за промяна на вече безвъзвратно изгубеното в живота:

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз загубих зарад книгите

живота и света.

Аскетичното, почти мъченическо себеотдаване на книжното знание, е довело лирическия персонаж до невъзможността да изпита най-прекрасното чувство за човека – любовта. Прочетеното в книгите за чуждата любов и щастие не може да замести личното изживяване. Най-болезненото обаче в тази житейска равносметка се съдържа в горчивото самопризнание, че сам си е причинил това лишаване от възможността да изпита истинските човешки емоции, изгубвайки самоцелно младостта си. Така той е пропуснал да изгради в реалността своя личен живот, както всеки обикновен човек на земята.

Откровението в творбата на Атанас Далчев „Книгите” неизменно предизвиква потребност за преосмисляне на ценностите в духовните измерения на живота. Интелектуалният труд е полезен и важен, но той трябва да бъде съчетан разумно с обикновените човешки радости на живия свят, за да бъде наистина пълноценен и изпълнен с пъстрота и богатство от събития и човешко общуване; за да се избегне разочарованието и тъгата от безвъзвратно пропуснатите мигове от живота.

 

 

Атанас Далчев- „Къщата”

Демонизацията на веществения свят


В стихосбирката „Прозорец” (1926 г.) , част от която е и стихотворението „Къщата”, авторът насочва вниманието към екзистенциални философски проблеми като смисъла на човешкото съществуване, битието и смъртта. В тази връзка духовното присъствие или отсъствие на човека е изключително важно. То определя доколко е смислен животът и как протичат дните в безкрайния кръговрат на времето. Според поетичната визия на Атанас Далчев човекът е обвързан по един почти съдбовен начин с всичко, което създава или притежава в материалния свят.

В стихотворението „Къщата„ откриваме едно непреодолимо любопитство към затвореното за външен поглед пространство на един необитаем дом. Всъщност доста трудно може да се нарече дом празната и всяваща страх къща. Началото на творбата насочва към онова, което впечатлява особено силно лирическия говорител, приел за себе си позицията на наблюдател и свидетел: „Сам дяволът е сякаш дал под наем/ но неизвестно кой е наемателят”. Този опит да се надникне зад загадъчното се сблъсква с мрачното излъчване на сградата, обитавана според него от злокобни сили. Неизвестното привлича, но и същевременно отблъсква поради появилия се страх от демоничното. Вероятно по тази причина цялото описание на детайлите в картината е направено като наблюдение от прозореца на отсрещния дом. Лирическият субект, който споделя видяното и преживяното, е предвидливо отдалечен от „къщата”. Като един от характерните смислови символи в Далчевата поетика прозорецът и тук е възможност да се проникне в другото пространство, в един недосегаем, скрит за външни хора, мистичен свят, като че ли съществуващ в друго измерение на времето и пространството. Диаболичното се намесва в цялостното изображение и създава усещането, че зад затворената ”всякога” врата всичко е пренаредено според законите на дявола. Той се разпорежда с къщата като стопанин- той я е дал „под наем”. Тя е негово владение, но преотстъпено на неизвестния наемател. Изразът „под наем” насочва към смисъла на нещо временно, преходно и нетрайно. Въображението на наблюдателя- лирически говорител в творбата- достига единствено до границите на необяснимото. Атмосферата в къщата е напълно в стила на диаболичното, подчертано чрез метафоричния израз „а мракът спи и през деня във стаите”. В описанието изцяло доминират тъмните тонове с нюанси на черно и сиво: „мракът”, „от олово”, „сивите стени”, „черна сянка”. Очертанията и асоциациите с тях са пределно наситени с въздействието на нещо ужасяващо, като кошмар, който обаче все пак е част от действителността. Къщата наистина съществува, но е във властта на демонични сили, а това я прави недосегаема за обикновените хора. Тя се е превърнала в място, където реалният и отвъдният свят са свързани по най- ужасяващия начин. Не само дяволът, но и мъртвият вече стопанин, се оказват тук, в къщата, така че тя може да се нарече „дом на мъртвия”. Това насочва към мотива за времето като затвор- човекът остава в плен зад стените на къщата и дори и смъртта не може да го освободи от него. Времето сякаш е спряло, отбелязано единствено с цифрата 9 („преди девет дни заровиха). А дали самият човек не е живял безсмислено и безцелно преди смъртта си и присъствието му всъщност е било дотолкова безлично, че е все едно дали е жив или не. Различни могат да бъдат въпросите, които пораждат размислите около странното твърдение на лирическия наблюдател:” и аз видях, и аз познах там мъртвия/ когото преди девет дни заровиха”. Вероятно то е резултат от напрегнатото му въображение и усилие да разгадае загадката около тази мистична къща, но все пак тези въпроси търсят отговор за това дали домът не е измамно убежище в несигурния свят, дали човекът не живее понякога като сянка в собственото си пространство? Въпросите за смисъла на човешкото съществуване са свързани неизменно и с внушението за неговата преходност, както и със страха, че тъмни сили могат да управляват живота на човека и тогава той е осъден на едно призрачно съществуване, непознат за другите, а често дори и за самия себе си.

Фактът, че е „затворена всякога вратата” на къщата, подтиква лирическия наблюдател да насочи погледа си към външните детайли. В тях личат белезите на разрушението под влияние на природните стихии, които неумолимо разяждат устоите й, сякаш да покажат своята власт над човека: „Дъждът гризе мазилката и бяга/ през счупените водостоци от олово…”. Метафоричната образност е подчинена на естетиката на грозното и успешно изгражда художественото внушение за уязвимост, разпад и разруха: „и като пот от челото на болен/ по сивите стени избива влага”.

Драматичният момент, в който се разкрива загадъчното, ужасяващо мистичното, е въведен чрез реторичен въпрос- може би опит за диалогичност („ти видя ли от прозореца?”), но сякаш тя е насочена единствено към собствената мисъл на лирическия говорител. Проникването зад стените на ужасяващото място е свързан с външна намеса- „когато писна ненадеен вятър”. Неочакваната му поява нарушава злокобната тишина на нощта. Вратата на къщата тук е част от раздвиженото, макар и за кратко, пространство, което разкрива отново в стила на диаболизма доближаването до демоничното. Синестезията „писна” е свързана пряко с психологическото внушение за присъствието на смъртта- „завиха нощни кучета на двора”. Всичко това създава усещането за свръхреалност. Тук трябва да припомним факта, че видяното от лирическия наблюдател е от зрителния ъгъл на един прозорец. Между него и вратата, която се разтваря и затваря твърде бързо, се поражда мистичното очертание на „черна сянка, дълга като копие”, която се „разчупва” върху каменните стълби. Това поставя под съмнение истинността на видяното. Може би точно това е очаквал той да види, за да получи някакъв отговор на неизвестното- „кой е наемателят”? А може би този нереален образ е само повод за автора да отправи предупреждението си към другите хора, че истинският живот е в пълноценното общуване, в откритото пространство на дома, в смислено преживените години, далече от преградите, които „зазиждат” човека в собствения му дом и тогава вместо убежище той постепенно се превръща в негова гробница. Така човешкото се самоунищожава и физически, и духовно. А какъв е смисълът от такова подобие на живот?

Има над какво да се замисли модерният човек в своя привидно добре устроен и подреден свят във времето, белязано от криза на общуването и от празнотата на изтичащото време. В това отношение стихотворението на Атанас Далчев „Къщата” може да се определи като морално и донякъде метафизично познание за света.

Йордан Йовков- „Песента на колелетата”

Мъдростта на прозрението за смисъла на човешкия живот

 


Разказът „Песента на колелетата” съдържа в себе си интересни и важни художествени послания за човешкия живот. Сред тях се откроява мъдростта на прозрението, до което достига героят в повествованието Сали Яшар. Отдавна хората търсят отговор на въпроса в какво е смисълът на    човешкото им съществуване, с какво да оставят трайна следа след себе си, за да ги запомнят с добро следващите поколения?

Обичайно е, когато човекът премине зрялата си възраст, да прави равносметка на всичко, преживяно дотук. Старият ковач от Али Анифе, прочут със славата си като майстор на каруци, по навик присяда привечер след работа пред дома си, за отмора и да погледа полето. В това време на денонощието, когато денят си отива, и отстъпва място на нощта, като че ли е точно време за размисъл. Спомените за отминалото време и за близките, които вече не са сред живите, завладяват сърцето му. Има обаче и още нещо много значимо в размислите на Сали Яшар. Той трескаво се опитва да открие онова благодеяние, което да даде израз на всичките му усилия да го запомнят с добро хората: ”Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения.” Връщайки се назад във времето, старият ковач с тъга отбелязва, че богатството не го е направило щастлив. То идва доста късно, а съдбата му отнема любимата жена и двамата му синове, „два сокола”, и няма кой да наследи нито занаята му, нито богатството, което е спечелил с труда си. Младостта с коравия залък се оказва по- щастливото време, защото душата му е била изпълнена с радост. Голямата и просторна къща, съградена за многолюдно семейство, сега е почти празна, с потискаща тишина в нея. Героят в разказа „Песента на колелетата” носи в себе си мъдростта, събрана през годините, и ясно разбира, че богатството няма смисъл, ако ги няма любимите хора: ”Няма да им занеса нищо от моите жълтици- мислеше си Сали Яшар,- нито ще взема нещо за себе си, когато и аз отида при тях”. Горчивият размисъл за превратностите на съдбата тежи в сърцето му и го кара да се чувства злочест, въпреки признанието, което има като прочут майстор, чиято слава стига „вече твърде надалеч”.

Идеята да намери истински „себап” не напуска мислите на Йовковия герой, особено в часовете, когато, след като дълго е съзерцавал природата, обръща поглед навътре в душата. Представата му за ценностите в човешкия живот вероятно се градят върху това, което сам е преживял и осмислил, но за благодеянието, което иска да направи, той следва примера на други хора, прочути с изграденото от тях. Възхищението на Сали Яшар от прочутата Каралезка чешма („Каква чешма и на какво място!) се свързва с признателността на хората:” И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.” Всичко това засилва желанието на майстора ковач да изпълни мечтата си: „Ето какво благодеяние искаше да направи и Сали Яшар.” Освен примерите на другите хора той има и своите нравствени критерии за „себапа”, когато премисля какво може да се построи: „Но всичко това му се виждаше или недостатъчно или не твърде почтено”. Драматизмът в търсенето на решение подчертава важността му за самия човек.

Богатият вътрешен свят на прославения майстор от Али Анифе е недостъпен за други хора. Отвън той изглежда само мълчалив и вглъбен в себе си. Авторът представя това образно с метафоричното сравнение: „Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар”. Всичко това насочва към способността на героя в повествованието да търси скрития смисъл на нещата от живота. Неслучайно авторът отбелязва за него: „имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му”. Сали Яшар осмисля живота си чрез своя труд. Старанието и вдъхновението, с което работи, както и неговата „божа дарба”, са превърнали някогашния прост ковач в прочут майстор на необикновени каруци. За него трудът не е тежест, а вътрешна потребност и затова влага цялото си умение в направата на пеещите колела: „ Колкото повече работа имаше, колкото повече трябваше да бърза, толкоз по- добре работеше. Идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът- точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми, каквито той не би могъл да направи и при най- бавната и внимателна работа”. Каруците, които създава, и в които влага сърцето и ума си, се отличават от всички други: „бяха същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най- чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”. Старият майстор усеща удовлетворение от труда, признанието го радва, но особено важно значение има и сладостта на почивката. Сали Яшар спира работа винаги точно в определен час. За него ритъмът на живота има както физическо, така и духовно измерение. Колко хора всъщност умеят да съзерцават с радост живота в природата? Движението и жизнерадостта в нея, красотата на залезите, хармонията, сякаш преливат в душата на Йовковия герой. Молитвата му допълва тази хармония между човека, природата и Бога. Хората отстрани тълкуват неговата странна замисленост като израз на скрита болка, но те не познават достатъчно мъдрия му поглед към живота. Сали Яшар е достигнал до прозрението, че трябва да има равновесие и хармония във всичко, за да е пълноценно човешкото съществуване.

Когато се разболява, старият майстор се оказва на границата между живота и смъртта. Не изпитва страх от нея, но сърцето му копнее за единствената му дъщеря. Шакире въплъщава хубостта на своята майка и събужда спомена за любовта на баща й към нея. Това е, което все още свързва Сали Яшар със земния свят. Може би не толкова грижите на обичната му дъщеря, колкото нейното присъствие и любовта, която стопля сърцето му, възраждат отново жизнените му сили, за да оздравее. Контрастът между притихналата, полупразна къща преди и изпълнената с песента и веселия смях на Шакире сега, както и нейната хубост, излъчваща светлина, насочват героя на разказа към още едно важно прозрение: „Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по- голям дар от хубостта”. Цялата раздвиженост на пространството създава усещането за живот- „къщата оживя”. Някак съвсем естествено тази даряваща живот хубост се свързва с доброто: „Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро. Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше”. Душата на мъдрия майстор е особено чувствителна към всичко хубаво, което се излъчва от красивата му дъщеря като към живителен огън. Той сам сътворява нещо хубаво и добро за другите- това са каруците със собствен глас, със собствена мелодия. Тази музика стопля сърцата и поражда надеждата и радостта от очакването на близък човек. Чрез мотива за доброто и красотата в разказа се утвърждават тези ценности, без които животът би изгубил голяма част от своя смисъл и би станал монотонно и досадно битуване.

Сали Яшар е твърде близо до отговора на това какъв себап, какво благодеяние да стори за хората, но както често се случва, човек не забелязва онова, което е пред очите му, когато е отправил поглед надалече. Разговорът с Джапар му дава възможност да прозре истината. Тя е в изкусно направените каруци с неповторима индивидуалност. Джапар обобщава това, което вероятно всички забелязват: „И знаеш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде; всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам”. Младият мъж допълва: „Сали уста,- каза той,- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!”.

Случката със завърналия се жив Чауш Ибриям и радостта на семейството му не само впечатлява прочутия майстор, но и преобръща посоката, в която е търсел преди. Сега сякаш всичко се подрежда точно на мястото си и картината е напълно завършена, както е според божествената хармония, към която се стремят мъдрите хора. Три особено важни момента отбелязва за себе си Сали Яшар: разказът за завръщането на Чауша; това, как сам разпознава каруцата, с която идва Шакире; и най- после, онова мечтано видение за бъдещето с неговото благодеяние: „сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по- големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…” Прозрението, избликнало в този момент, го изпълва с такова вълнение и радост, каквито може да изпита само човекът, достигнал до ясен поглед за смисъла на своя живот, сякаш е прогледнал след дълготрайна слепота. Божествената му дарба всъщност застава в основата на истинското благодеяние.

Още едно благородно дело решава да направи майсторът на чудните каруци. Той знае, че благодарността също е част от божествената хармония в душата. Затова прави този жест към Джапар, който му е помогнал да открие истината за мечтаното благодеяние.

Може би съдбата подрежда щастливо обстоятелствата и за Джапар, и за любимата му Шакире, но може би любовта е тази, която се издига над всичко и преодолява преградите. Тя е в надеждите на младия мъж, съхранил дълбоко в сърцето си любовта към Шакире; в привързаността на баща й към нея. Тя е в тайната на пеещите каруци, изработени с творческо вдъхновение. Любовта е в безкрайния кръговрат на живота, в творческото начало, чийто символ е колелото с неговия кръг, подобен на слънцето. Именно с любовта е свързано още едно, може би най- важното, от прозренията на Сали Яшар: „с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората”.

Целият жизнен път на Йовковия герой с неговите дълбоко мъдри прозрения е стремеж към откриването на смисъла на човешкия живот. Това, което утвърждава Йордан Йовков в разказа „Песента на колелетата”, са възвишените човешки ценности, без които животът е немислим- любовта, красотата и творческото начало на съзидателния труд.

 

 

Йордан Йовков- „Последна радост”

 

Тържеството на живота и трагизмът на войната

 


Йордан Йовков се утвърждава като писател в българската литература с военната си проза. Своето явно отрицание на войната като разрушителна и гибелна стихия той изразява в създадените от него повести и разкази като „Земляци”, „Последна радост”, „Белите рози”, „Песента на Солвейг”. Интересен е фактът, че разказът „Последна радост” не е включен в сборниците с военна тематика, каквито са „Земляци”, „Край Места”, „Те победиха”. Той е част от сборника „Песента на колелетата”, който е свързан предимно с нравствено- етични проблеми. В тази своя творба Йовков разкрива контраста между мирния съзидателен живот и неговото тържество, и трагизма в човешките съдби, предизвикан от войната, която разрушава безмилостно хармонията в него. Този подход се оказва със силно художествено въздействие и естествено насочва към смисъла на нравствените послания на автора.

„Последна радост” е разказ, близък по обем до новелата или повестта. Състои се от 10 композиционни части, които почти поравно са разделени на картини от делника и празника в живота на града и ужасяващите картини, изобразяващи войната, която причинява смърт, болести и глад. Всичко това е представено чрез съдбата на главния герой в повествованието Люцкан. Той е един от онези необикновени, странни или чудновати хора, които винаги се отличават от мнозинството: „Нещо много оригинално, полусмешно и полусериозно имаше в характера, и в самата фигура на Люцкана, тъй добре позната на мало и на голямо.” Хора като този продавач на цветя сякаш са създадени, за да напомнят, че животът има и друга страна, че има неизживени или незаслужено пренебрегвани радости в него. Различното или чудноватото в Люцкан се откроява на пръв поглед в облеклото с подарените му поизносени дрехи, рединготи и бомбета, които го правят забележим и отличителен сред другите. Заедно с таблата си с цветя той се появява сред множеството, за да внесе колорит с неповторимото си присъствие. Люцкан удивлява със своето неизменно настроение: „някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини”. Йовков изгражда въздействащо психологическия портрет на своя литературен герой чрез метафоричните сравнения: „Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша- беше определила и самата му професия”.

Цветята заемат особено място в живота на Люцкан. Те сякаш са най- подходящото допълнение към „възторжената му и светла душа”. Неговият приятел и покровител- инженерът, му дава безценните познания за цветята и за „емблематичното значение на багрите им, и особения алегоричен говор, който се изказва, чуто или нечуто- все едно,- когато се подаде някому едно каквото и да било цвете”. Неслучайно авторът нарича тази игра на въображението „наука за сърцето”. Цветята се оказват най- доброто послание за любовта: „Зюмбюли- напевно говори той. – Радост от сърце!…Щастлив съм и любовта ми дава надежда”…. „Полски маргаритки. Сърдечна простота. Моята любов е чиста!”. Чрез символното им значение изразява любовта си към Цветана и младият инженер. Затова по негова заръка Люцкан винаги се старае да запомни всяка нейна дума, всеки жест, за да ги предаде с точност на своя приятел. Самата Цветана (чието име едва ли е случайно свързано с цветята) се досеща чии са тези „смели и страстни изповеди”, изричани от наивния цветар. Авторът отбелязва, че „благодарение на възторжената и природна любов, която имаше към професията и към цветята, той тъй добре усвои и изучи уроците на инженера, тъй майсторски ги прилагаше и доразвиваше и от себе си вече, че не само засили търговията си, но тъкмо сега спечели най- голямата си слава”. Сред делничната глъчка и забързаност на хората, заети със сериозни дела, които нямат време дори за поздрав, появата на Люцкан изглежда доста театрална, сякаш играе на своята градска сцена: „Той върви бавно и тържествено по средата на улицата, таблата му е пълна с цветя, усмихнат е и доволен”. Това че никой не купува, не намалява ни най- малко значението на Люцкановата роля: „Като че неговата работа беше не да продава, а само да разнася тия цветя- вдъхновена някаква лития на хубавия слънчев ден, на младостта и на любовта”. Любовта е онова прекрасно изживяване за продавача на цветя, което естествено намира израз във всичко, което прави. Неговата любов към най- красивото момиче в града е известна на всички и предизвиква много шеги и смях. Всъщност Люцкан огласява това, което мълчаливо изживява друг влюбен- инженерът. Както разкрива повествователят, „всъщност любовта на Люцкан беше само опакито на друга, истинска и сериозна любов”. Доста интересна симбиоза се получава между двамата приятели- и в любовта, и в поезията. Всеизвестната поема „Люцкан гори в червени пламъци” вероятно е създадена с помощта на инженера, който се оказва, че се интересува не само от точни науки, но и от литература и изкуство. Благотворното влияние на единия върху другия удивлява и забавлява хората, особено когато забелязват, че продавачът на цветя изведнъж започва да говори „умно, интересно и приятно”: „Имаше и смисъл в думите му и някаква елегантна и поетична алегория, която тъй допадаше на сърце”.

Въпреки че често става обект на подигравки и шеги, Йовковият герой никога не изменя на своя вътрешен свят- лицето му сияе от блаженство, той е „щастлив както всякога”, особено когато таблата му е пълна с цветя. С тях чудноватият продавач украсява празника не само в пряк, но и в преносен смисъл. Хората очакват с любопитство и нетърпение неговите наричания за цветята: „Купуват цветя от всички маси. Купуват ги не толкова за самите тях, колкото да се посмеят от сърце на нечаканите и весели фрази, с които Люцкан подава всеки стрък и които напомнят пророческите наричания, когато се вадят пръстени. – Роза!- говори Люцкан- Бяла! Любов, която въздиша. Или пък: – Меникша, жълта меникша! Раздяла. Защо съм тъй далеч от тебе?” Интересен сценарий се разиграва в „Зала Съединение”- единствената бирария и най- големият театрален салон в града. Тук Йовковият герой е в своята стихия. Вниманието на хората към него го ласкае, а „всичкият тоя шум, веселие и смях го опияняват”. Авторът не пропуска да отбележи, че Люцкан е поет и благодарение на вдъхновението си става особено изобретателен и забавен. Освен това „той е в течение на всички любовни истории” и използва чрез своята наука за цветята да стане посланик на любовта. Този „смахнат поет” сякаш е излязъл от приказките като продавач на чудеса и щастие. Йовков пресъздава в творбата си делника и празника на хората въздействащо, с живописни художествени детайли. Картините обхващат както обществото като цяло, така и отделни колоритни личности и техните взаимоотношения. Интересен момент в повествованието е преобразяващата същност на празника: „Преобразяваше се всичко, и хората, и градът”… „всички тия хора, погълнати до вчера от грижи и тежък труд, се появяваха сега, облечени в нови дрехи, спокойни и доволни, с един особен пламък в очите и с радостна усмивка на лицата си”.

Авторът умело насочва вниманието към контраста, който настъпва рязко в живота на всички с обявяването на войната. Преходът от мирния към военния живот е твърде кратък и неясен като смисъл за хора като Люцкан, през чийто поглед са пресъздадени събитията. За разлика от останалите мъже, които заминават на фронта, той не е завладян от ентусиазмa за битки и победи. Вниманието на Йовковия герой е насочено към това, което най- силно привлича чувствителната му душа- цветята, с които са накичени войниците. Много и различни цветя, каквито той дори не е виждал. Чрез техния емблематичен смисъл героят на разказа прочита „цялата участ” на хората, които се прощават и разделят: „Ярките и пъстри бои за него говореха, ридаеха, молеха се и благославяха- една сложна и покъртителна симфония, която само той умееше да разбира”. Подобно измерение на събитията недвусмислено насочва към нещо много важно, изместено от външния израз на емоциите- това, което става вътре, в душата на всеки човек.

Наистина Люцкан не е пригоден да воюва, той е почти пълна противоположност на оня воин, който внушава респект с физическа сила и воля за победа. Дори външният му вид е достатъчен да се разбере това- „облечен сякаш за посмешище във военна униформа. Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше под коленете му, като торбата на просяк”. Към всичко това се прибавя и „доста големият дървен кръст, пришит отпред на фуражката му”, който му придава още по- странен изглед. Точно чрез този образ обаче авторът осъществява най- точно художествената идея за отрицание на войната и нейното грозно чудовищно лице. В нея не може да има смисъл, защото тя унищожава всичко ценно и красиво в битието на човека. Бедният цветопродавач не е способен на дълбоки философски прозрения, но със сърцето си усеща, че мирният и безвреден живот има смисъл и радва душата му с всекидневния труд, за което трябва само „хубаво време, слънце и една табла цветя”. Войната като реалност е свързана с тежките и сякаш безкрайни походи в дъжд и кал, с глад и болести като холерата, която поваля и самия Люцкан. Видът на войниците красноречиво издава ожесточението и озверяването, когато настъпва гладът: „Лицата изпосталяха, очите гледаха мрачно и диво, в душите се събираше глух и гневен ропот. Редът, другарството, най- простата човещина- всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта”. Холерата отнема живота и на най- закалените войници. Сред тази подивяла маса хора героят на Йовков преживява дълбока душевна покруса: „Огорчен, беззащитен и слаб, той чувстваше, че умира от мъка, най- злочест и най- сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива”. Особено силна болка изпитва Люцкан, когато един от разгневените войници смачква с ботуша си прекрасната бяла хризантема, която цветарят пази като нещо съкровено. Войната няма нищо общо с „оня шумен и незабравим празник” в началото. Разказвачът обобщава: „Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно- неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му”.

Войната като унищожителна напаст се откроява и в разсъжденията на още един забележителен персонаж в разказа- Рачо Самсарът: „Няма по- голямо бедствие от това на земята”. Думите на лудия дядо Слави, които той припомня, се оказват пророчески: „Кое време е, а? Жетва иде, жетва”. Рачо добавя философски: „Ето я жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най- ненаситният жетвар”. Бедният страдалец Люцкан се изплъзва от смъртоносната болест за удивление на своите другари, но намира трагичния си край на бойното поле. Смъртта му обаче не може да се нарече героична. Тя просто слага край на нечовешките му страдания и унижения, които той понася покорно, без да се оплаква. Продавачът на цветя не намира точното си място сред войнишката маса. Сред всички изпитания, през които преминава, в съзнанието му остава единствено това, което е свързано по някакъв начин с любимите му цветя. Затова е незабравимо вълнението, което изпълва душата му при посрещането на войниците в един град близо до фронта, когато вижда хиляди бели, червени, всякакви цветя, които сякаш съживяват болното му тяло и наранената му душа. Бялата хризантема, подарена на него от младото момиче, сякаш го преобразява: „Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкан. Цял един свят, отколешен и хубав, се открива пред очите му…” Част от този прекрасен свят на щастие и светлина е и един стрък бяла лайка, към която протяга ръка умиращият Люцкан. Това цвете извиква искрица в угасващия му поглед, това е неговата последна „тиха и вдъхновена радост”.

Разказът на Йордан Йовков „Последна радост” разкрива истинските стойности на живота. Безсмислената жестокост на войната е съпоставена с ритъма на мирния живот, в който дори обикновените дела и събития могат да осмислят човешкото съществуване. Още по- голям смисъл придобива то, когато е наситено с истинска красота, с любов и радост.

 

Йордан Йовков- „Серафим”

 Благородството като потребност да бъдем човечни


В разказа „Серафим” авторът изгражда образа на чудака, който извършва „неразумната” постъпка да даде спестените си пари на една непозната жена, за да може тя да отведе болния си мъж за лечение. Това, което впечатлява най- силно, не е самият жест, а неговият смисъл, свързан с библейското послание да сториш добро, без да очакваш отплата за това. Благородството и човешката съпричастност са присъщи на един човек, който външно не изглежда с нищо по- значителен от другите. Напротив, неговото описание предизвиква повече смях, отколкото някакъв респект или сериозно отношение. Така например го вижда Еньо, когато Серафим приближава към него: „Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!”. Най- силно впечатление безспорно прави дрехата, която е съвсем неподходяща за това време- „посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо…”; „едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше- оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”. Дрехата сякаш има своя собствена история, свой живот. Тя разказва доста важни неща за живота на нейния притежател.

Портретното описание е изградено с подробни детайли, всеки от които съдържа интересна характеристика за този чудноват човек, „нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан…” Различното у Йовковия персонаж проличава още на пръв поглед, сякаш за да го отдели от другите наоколо и да насочи вниманието изцяло към него: „Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно, с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”. Използваните художествени определения изграждат целенасочено образа на Серафим в пряка връзка с житейската му съдба.

Въпреки очакванията на читателя да се случи нещо по- необичайно с появата на този толкова странен човек, повествованието се насочва предимно към любопитни факти, за които научаваме от диалога между Серафим и кафеджията Еньо. Така става ясно с какво се е занимавал този пришълец и какво го е довело насам. Речта на Серафим е част от неговата индивидуалност, изпъстрена е с типични разговорни форми, които създават комичен ефект- „слободен”, „отряза ми квитанцията”, „натурален като жив”. Често използва и израза „тъй да се каже”. Още нещо, присъщо за Йовковия герой, се забелязва в начина му на общуване- той се усмихва често и тогава лицето му светва. Тази вътрешна озареност със светлина като че ли особено подхожда на името му, което смислово се свързва с ангелския небесен свят. В този аспект представлява интерес един момент от повествованието, свързан с централния персонаж на разказа: „Всяка година, а понякога през година или през две, той се явяваше по тия места по Гергьовден или Димитровден…” Изразът „се явяваше” напомня доста разказите за чудодейни случки и събития, както е например с появата на бялата лястовичка в „По жицата”. Още повече, че тук това явяване става по големи религиозни празници.

Разговорът между Серафим и Еньо се насочва към забележителното палто на бедняка, който явно все пак е спечелил някакви пари от работата си през лятото и може да си купи с тях нова дреха. Тази уникална вещ е достойна за експонат: „То е, тъй да се каже, добро за музея”. Вероятно Серафим наистина осъзнава нуждата от ново палто, защото палтото вече за нищо не го бива, но едва ли това е единствената му цел в живота. Както става ясно по- нататък в повествованието, той „често даваше парите се някому, както ги беше дал тази сутрин на Павлина”. Защо този явно беден човек дарява спечелените с труд пари, вместо да ги използва за себе си? Това, което се случва, докато Серафим гостува на Еньо, може да внесе яснота. Докато се храни отвън, странникът дочува част от разговора на кафеджията с дошлата при него жена и ясно разбира за какво става дума. Той е свидетел и на грубата реакция на Еньо спрямо настоятелните молби на Павлина, както и на нейното отчаяние, пресъздадено чрез експресивните глаголни форми „хълца”, „вие като пребита”. Серафим не изразява пряко отношение в този момент- нито укорява Еньо, нито утешава жената. Сякаш между другото пита съвсем дискретно: „Пари ли иска?” и прибавя с разбиране: „Значи сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже…” За това, което се случва като зад кадър, се разбира едва по- късно от думите на кафеджията към госта му: „Ти какво си направил?” Той не може да проумее как е възможно да дадеш пари на човек, когото не познаваш. Еньо приема делата на другите хора според собствената си житейска философия. Ето защо за него е непонятно това, което е сторил за напълно непознати хора един скитащ бездомник, дошъл за кратко в селото. Думите на Серафим обаче удивляват като израз на благородство и безкористност, напълно в духа на християнската етика, на каквито твърде малко хора са способни: „На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е?- Когато господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам”. Той може би също съзнава, че Павлина може и никога да не успее да му върне парите при тази сиромашия, но това не го спира да й помогне, защото Серафим се ръководи от неписаните човешки закони, според които е напълно естествено да изпълниш човешкия си дълг и да помогнеш на този, който се нуждае от подкрепа.

Йовковият герой не блести с високо социално положение, нито с особени способности, но превъзхожда хора като заможния кръстник на Павлина и други като него с нещо много ценно- съхранената у него доброта, отзивчивост и душевна щедрост. Той е от хората, които са близо до Бога, и живеят в хармония с всички живи същества. Когато се храни, този смирен в живота си човек, се отнася с особено внимание дори към птиците: „Той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка”. Лястовичката, която според народните поверия е птица на Божията майка, трепва с крилете си „току пред лицето му”, което явно показва чистотата на неговата душа и помисли. Прави впечатление, че беднякът се храни със сух хляб, но дъвче залъците си „сладко- сладко”, сякаш изпитва радост и от малкото, което има, и е благодарен за всичко. Бездомният скитник сам прилича на птиците божии, за които говори Христос- те нито сеят, нито жънат, но Бог винаги се грижи за тях да не останат гладни.

Серафим разбира, че Павлина и нейното семейство имат много по- голяма необходимост от пари в този момент: „Нека заведе мъжа си в болницата, може да му помогнат докторите”. Изглежда така, сякаш този човек винаги търси възможност да помогне на някого. Като че ли неговата мисия тук, на земята, е да сътвори добро, както ангелите се появяват, за да спасят хората в беда. Героят на Йовков не е безгрешен, на младини често е изпивал това, което е заработвал, но доброто му сърце го издига над греховното. Серафим не мисли за себе си, не съсредоточава мислите си единствено към своите потребности. Като няма свое собствено семейство, той се приобщава към хората и техните грижи стават и негови. За разлика от него, Еньо например остава чужд за страданието на другите и се огражда с недоверие и неприязън. Все пак чудатият пришълец явно повлиява по някакъв начин и върху неговата съвест. Става ясно, че Еньо е ходил в дома на Павлина, може би за да й даде все пак исканите пари назаем, и тогава е разбрал, че всъщност Серафим вече е направил това преди него. Вероятно заможният кафеджия се чувства донякъде неудобно заради примера за безкористност и човечност. Това личи в начина, по който реагира на думите на Серафим: „Еньо прехапа устните си и замълча”. Всичко това означава, че добротворчеството може да въздейства и върху прекалено „разумните” и пресметливи хора.

Във финала на разказа вниманието се насочва към мотива за житейската равносметка на човека. Явно личи удовлетворението у главния герой в разказа от това, че е изпълнил човешкия си дълг. Затова не тъжи за пропуснатата възможност да си купи ново палто. Той сякаш утешава сам себе си: „Хубаво си е то, мойто палто. Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима”. Впечатлява, че го казва „ с някаква особена радост в гласа си”. Серафим е приел смъртта като естествен край на живота и се чувства готов да се представи пред Бога, ако му е писано, защото съвестта му е чиста. Като че ли мъдрец разказва притча за земните дела на човека и отплатата за тях на небето- една висша справедливост: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…” Палтото с многобройните кръпки като че ли е залог за духовно опрощение и за духовно въздигане на човека.

Разказът на Йордан Йовков „Серафим” не е просто обикновен разказ за един чудак с живописно палто. Той съдържа важни художествени послания за въздействената сила на универсалното добро и за човешкото благородство. Йовковият герой ни дава удивителен пример за това. За него да стори добро, е осъзната вътрешна потребност и това осмисля напълно човешкото му съществуване.

 

 

Истинските човешки ценности в разказите

на Йордан Йовков

 


Когато навлизаме в света на Йовковите творби, винаги изпитваме удивление, сякаш откриваме един невероятен свят, който съществува успоредно с нашата реалност, но разкрива пред нас онези човешки ценности, за които като че ли сме забравили или сме отместили като непотребни. Te обаче са част от дълбоко стаената в нас романтична природа, която иска да открием чудото на живота, любовта, без която не можем да бъдем щастливи, красотата, която създава хармония в света ни. Ако открием в себе си всичко това, непременно ще усетим и творческото начало, което може да направи живота ни пълноценен и наистина осмислен. Заради това преоткриване на истинските ценности си заслужава все още да се четат и препрочитат Йовковите разкази. Макар че времената се менят, вътре, в себе си човекът си остава все същият и никой не може да пренебрегва неговата потребност да изживее радостта от живота, колкото и да е краткотрайна, както и да пречисти душата си с огъня на любовта.

В сборника „Старопланински легенди”, като майстор на словото, писателят изгражда апотеоз на любовта. Различни са образите на героите, чрез които оживява тя, но всеки от тях утвърждава нейната покоряваща сила. Женската хубост не само омайва мъжкото сърце, но и преобразява живота. Преобръща света на героите в повествованието така, че никога повече не се връщат към предишния си начин на живот. Шибил от едноименния разказ изоставя разбойническия си занаят, запленен от красотата на Рада. Удивен първоначално от липсата на страх, от дързостта й, той неусетно потъва в оная „мека и сладка светлина”, с която го заливат очите й. След срещата на страшния хайдутин с дъщерята на Велико кехая, в сърцата им остава магията на любовта. Вече нищо няма значение за Шибил, ако не е свързано с Рада. Споменът за нея обсебва изцяло всичките му помисли: ”Каква чудновата бърканица- мислеше си той- от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо- умно е, направи нещо- хубаво е!”. Любовта сякаш се обрича със смъртта, тъй като тя се оказва единственият възможен начин да бъдат завинаги заедно. Противопоставянето, което среща любовта им, изгражда реална преграда в живота, но не и в сърцата. Знакът на любовта- червеният карамфил между двамата влюбени, напомня, че любовта е безсмъртна и пред нея са безсилни всякакви забрани.

Преобразяваща е силата на любовта и в разказа „Индже”. Една съдбоносна среща променя нрава и пътя на кърджалийския главатар. „Усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му”- отбелязва авторът. Това, което най- силно впечатлява Индже, когато за първи път вижда Пауна, е, че „в очите й няма нито страх, нито омраза”. Хубостта на момата е явна, но не това го привлича към нея. Смелостта й покорява сърцето му, изпълнено преди това с жестокост и безчувственост: „Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Любовта към Пауна го прави още по- уверен, усеща ръката си по- силна. Душата му обаче остава все още непречистена от злото, което носи в себе си. Представата му за добро и зло всъщност е твърде неясна. Упоен от страховитото си могъщество, Индже решава, че „силата му е безмерна, а волята му- закон за всички”. Жестокостта към собственото му дете прогонва любимата жена. Сърцето му се превръща в камък, откакто погледът на Пауна угасва за него. Изчезва и малката искра добро в душата му.

Дълъг и труден е пътят на преобразяването на героя в разказа от разбойнически водач до народен закрилник, но през всичките тези години той не престава да мисли за Пауна и за греха си към нея и детето им. Възмездието, което го застига на върха на славата му, не е само наказание за убитите хора и изгорените селища. То идва като морален коректив, за да възстанови равновесието между добро и зло в живота на Йовковия герой.

Любовта е онази невидима сила, която може да пречисти душата от злото и да я обърне към светлината. Тя облагородява и въздига помислите на човека. Понякога обаче любовната страст провокира тъмната страна на душата и става разрушителна, пагубна стихия. В разказа „Кошута” младият Стефан е обсебен от желанието да убие кошутата, която неуспешно търси да открие заради ловджийската си страст. Сърцето му сякаш е разделено надве между русокосата Дойна и тъмнооката Димана. Драматизмът на чувствата у героя се поражда от раздвоението в душата му- от една страна е окриляващата го любов към Дойна, но от друга- страстта, която запалва мургавата Димана в мъжките му помисли. Тази морална дилема обаче той приема повече развеселяващо, отколкото сериозно, но тя има и явен израз в поведението му- тъмната му страст го подтиква да краде от житото във воденицата, а светлата- да го върне обратно. Чудото с кошутата идва като че ли за да пречисти душата и помислите на Стефан. Този мотив въплъщава изкушението на човека, който се води от своите желания, без да се съобразява с нравствените им измерения. Когато Дойна пристава на Стефан, сякаш всичко се подрежда в хармония- незнайно как воденицата тръгва сама, щом двамата прекрачват през прага й. Картината изглежда мистично, обляна с бялата светлина на луната, която огрява лицето и косата на жената, приела за кратко образа на кошутата Водена импулсивно от любовта, тя може би идва при него, за да освободи любимия си завинаги от тъмния огън в душата му, от „онова пламъче вътре в зеницата, в което гори сякаш лоша мисъл”.

Любовта има и друго измерение, когато се приема като греховна страст. Тя белязва завинаги онези, които се потапят дълбоко в нейния огън. Така става с Божура от едноименната творба на Йордан Йовков. Нейната любов към покварения Василчо преобръща живота й. Преди да го срещне, тя често се сравнява по хубост с бялата и руса Ганаила и изпитва ревност, когато разбира, че чорбаджийската дъщеря връща всички сватове вероятно заради този мъж. Може би желанието да усети, че е също така харесвана като съперницата й, я тласка към него. Красотата на младата циганка, „разцъфтяла като дива шипка”, с „тънка, гъвкава снага”, привлича мъжката страст у Василчо. Близостта му призвиква у нея „някаква сладка топлина”, която се разлива из цялото й тяло и кара нозете й да отмалеят. Божура се покорява на любовната си страст и носи плода на своята греховна любов открито, като вярва, че любимият й ще се върне отново при нея. Трагичният й край всъщност е предопределен, тъй като животът й се обезсмисля без любовта.

Изумително е това, което извършва Тиха в „През чумавото”. Любовта, чийто глас тя напразно се опитва да заглуши, като измести от сърцето си любимия, който дълго не се завръща, всъщност избликва отново в мига, когато неочаквано вижда Величко в деня на своята сватба с друг, нелюбим човек. Болен от смъртоносна болест, заради което побягва от него дори родната му майка, той е приласкан единствено от Тиха. Тя пренебрегва страха от смъртта и присъдата на хората, защото любовта стои над всичко друго.

„Старопланински легенди” не са просто разкази за съдбата на отделни хора или преразказани романтични предания за онези далечни времена, когато все още са били съхранени истинските високи ценности в човешкия живот. Това са легенди за магията на любовта- онази, неповторимата. Женската хубост често разпалва огъня в мъжкото сърце. Дори инстинктивно жената усеща въздействието на своята красота и тогава заплита невидими мрежи, с които улавя мъжките погледи. Такава е Женда от „Постолови воденици”. Макар че не одобрява поведението й, съседката, баба Ана, признава: „Много хубост ти е дал господ, дано е само на добро!” Наистина, тъмните очи на Женда сякаш изгарят и много от керванджиите се застояват заради нея: „Сега, който пиеше вода, не бързаше да си ходи. Бавеха се търговци, джелепи и бегликчии, излежаваха се под сенките, протягаха се, ходеха замаяни като слънчасали и току поглеждаха подир Женда”. Образната метафора, която използва Йовков, показва точно предизвикателството на Жендината хубост: „И сякаш не преде, а разсуква нишки след себе си и отдето помине, плете мрежи като паяжина”. Самата героиня в разказа е от онези жени, които се упояват от способността си да омайват мъжките сърца, осъзнавайки, че нищо не може да устои на чара им. Женда следва своята мечта- да пътува, да види света, да се нарадва на живота. Поведението й е неприемливо за онези, които я съдят като лекомислена и бездушна, защото остава умиращия си мъж сам във воденицата. Тя обаче има своето оправдание- сама признава, че не е била щастлива със съпруга си. Предизвикателното й поведение събужда и ревността у козаря Марин, когато разбира, че тя просто си е играла с чувствата му. Отмъщението му е страшно- той преобръща в реката колата, с която Женда потегля с керванджията към морето.

Безспорно е въздействитео на женската красота върху другите. Заради нея хората са способни да простят греха, да смирят гнева си. В разказа „Албена” омайващата хубост на героинята покорява сърцата на млади и стари. Дори най- ожесточените към нея занемяват, когато тя излиза „пременена както рядко я бяха виждали”. Невероятно е как се променя отношението на хората заради Албенината красота: „тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по- хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице- от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”. И като че ли всичко се преобръща в един миг: „И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най- коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. Най- явният й враг, дядо Власю, е този, който приканва: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”. Без тази изключителна хубост сякаш светът отново ще стане скучен и безцветен. Хората са готови да простят дори престъплението, извършено от нея- най- големия грях, заради необикновената красота на героинята. Йовков ни насочва към интересен морален казус- престъплението и греха, от една страна, и женската красота и нейното въздействие- от друга. Трудно е да се отсъди еднозначно и лесно в такъв казус.

Творческото начало в човешкия живот е заложено като основен мотив в разказа „Песента на колелетата”. Сали Яшар дълго и безуспешно търси онова благодеяние, което ще остане да се помни и след него. Прославеният майстор е насочил поглед повече към примерите на други хора. Обичайната си работа като ковач той върши със сърце, като нещо напълно естествено. Така всъщност се ражда „песента на колелетата” в необикновените каруци с ярки бои и неповторима мелодия от звуци. Те са „същинско чудо”. Трудът не му тежи, защото е негово призвание, за разлика от други хора, които не са намерили точното си място, не са открили призванието си и трудът за тях е само тегоба. Трудът творчество осмисля истински човешкия живот.

Заедно със сладостта на почивката Сали Яшар открива хармонията в природата, която съществува единствено в нея в най- чист вид. Тази хармония го зарежда с жизненост и му дава вдъхновението да работи с „неподозирани и от самия него сили”. Неслучайно точно Джапар му разкрива истината за търсеното и мечтано благодеяние. Двамата са подвластни, макар и по различен начин, на красотата, с която се отличава Шакире, дъщерята на Сали Яшар. Той оздравява под благотворното въздействие на тази хубост, която според него е най- големият дар, с който може да надари Бог някого. Джапар не може да забрави Шакире и любовта си към нея, която запазва дълбоко в сърцето си като нещо много съкровено. Думите на младия мъж сякаш отварят очите на майстора ковач, който осъзнава, че неговите творения- каруците, които пеят, „всяка със свой глас”, са неговото благодеяние. Божествената дарба, която има, е посветена на хората. Творческото, съзидателното начало в труда му предопределя неговата слава като прочут майстор, какъвто „никога по- рано не беше имало, а кой знай дали щеше да има и отпосле”. Изкуството на ковача се проявява като израз на обич и признателност към Шакире и Джапар, когато съдбата най- после ги събира заедно. Каруцата, която Сали Яшар изработва за тях, съчетава в себе си най- високите добродетели в човешкия живот- любовта, красотата и творческия огън в труда. Всичко това носи радост на обичаните хора, а именно в нея е смисълът на благодеянието.

Истинските човешки ценности често се оказват съхранени у „различните” хора, онези, които другите приемат като чудаци, невписващи се в общоприетите норми за поведение. Такъв е Серафим от едноименния разказ. Човешко благородство, съпричастие и готовност да помогне на ближния си, въпреки че сам няма две ризи за себе си, както се казва в Библията,- това е чудакът на Йовков. Той е способен да стори добро напълно безкористно, за разлика от другия- заможния Еньо, „разумния”, пресметливия, в чието сърце няма достатъчно място за милосърдие и съчувствие. „Серафим” е напомняне на писателя за доброто, без което светът ще изстине, ще се вледенят сърцата и няма да остане нищо човешко у нас. Все пак в определени ситуации се появява явна необходимост от съпричастие или поне добра дума на съчувствие. Така е в повествованието на разкази като „Другоселец”, „По жицата”, „Скитникът”.

Творческият свят на Йордан Йовков не престава да притегля с това, което остава непреходно като човешка потребност от извисяване на духа със стремеж към утвърждаване на красотата и любовта и истинските им стойности. В разказите му са вложени универсални послания, интригуващи морални казуси с нравствено- етични измерения, както и романтично преклонение към отминалото време на слава и подвизи. С основанис Йовков може да се нарече владетелят на словото, защото неговото словесно майсторство е удивително и виртуозно, изпълнено с мъдрост и изградено с точен усет за значението и въздействието на всяка дума. С всичко това този български класик безспорно придава онези високи стойности на литературата, с които може да се гордее всяка нация.

 

 

„Различните” герои на Йордан Йовков


При всеки прочит на Йовковите разкази винаги неизменно впечатлява умението му да стигне до прозрението за истинските ценности в човешкия живот. „Мълчаливецът”, както го назовават онези, които са го познавали приживе, заради вглъбеността му в неговия вътрешен свят, заговаря във всяка своя творба на един невероятно естествен човешки език за най –важното в съществуването на хората. Неслучайно той предпочита да измести донякъде встрани детайлите от битието на своите литературни герои и да даде предпочитание на нравствено –емоционалния израз на техния поглед към света, в който живеят. Определението, оразличаването на част от тези герои като чудаци, чудновати или „смахнати”, насочва вниманието към нещо необикновено, нещо пренебрегвано почти от всички останали с обичайния умисъл на другите, „превъзхождащите” ги по ум и поведение.

Защо писателят Йордан Йовков предпочита точно тези, „различните”, пред мнозинството, което „знае как да живее” и вярва, че разбира ясно в какво е смисълът на живота? Защо Люцкан от „Последна радост” е главният герой в повествованието, а не умният, образован и уважаван инженер, чийто двойник е продавачът на цветя и изразител на чувствата и намеренията на своя покровител? Защо му е по –интересен като герой Серафим от едноименния разказ, отколкото Еню –предпазливият, разумният реалист, който не би се доверил на непознати, защото така го е научил житейският му опит? С какво е по –привлекателна като образ грешницата, убийцата Албена, „кучката”, която „разваля още една къща”? Не по –малко безнравствена изглежда Женда от „Постолови воденици”, която тръгва да види морето с керванджията, а оставя умиращия си мъж сам. Шибил и Индже от невероятните „Старопланински легенди” са юначни, красиви и страшни, когато ограбват и сеят смърт, но една друга, неосветена тяхна страна на душата им обръща и прави явна за читателите си Йовков. Неузнаваеми стават предишните разбойници под влиянието на женската хубост и на любовта. Наистина ли е възможно това? Не ни ли разказва майсторът на словото омайващи приказки за безвъзвратно отминали времена? Какво цели Йовковото повествование за тези необичайни, неподвластни на общоприетото, на утвърденото, човешки характери и съдби? Дали да забележим неща, които иначе пропускаме? Или може би да се вгледаме в ценности, които сме забравили в „разумния” порядък на дните ни?

От историческите събития, описани в научни източници, знаем за победите и храбростта на българските войници на фронта по време на войните, които води България като Междусъюзническата и Балканската. В тях обаче не се вместват драматичните преживявания на обикновения човек, облечен във войнишки шинел по стечение на обстоятелствата. Поставен в необичайни условия, неприсъщи не само за неговия бит, но и за неговата ценностна система, този човек се опитва да намери за себе си логично обяснение или някак да осмисли изпитанията, които му поднася войнишкото битие. Докато за „земляците” от едноименната повест на Йордан Йовков това е работа, която „трябва да се изкара до края” с надеждата, че „и туй ще се свърши”, то за Люцкан от „Последна радост” всичко, което се случва на бойното поле, остава една абсурдна реалност, в която той не разбира „как беше попаднал тука и де отива”. Огорчен, беззащитен и слаб, чувства, че „умира от мъка”. Люцкан е антипод на воин, но може би точно този поглед отстрани, лишен от воинолюбивия патос, е по –истински:”…войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно –неясна и неоправдана”. Наистина, какво оправдание може да има покосяването на човешки живот в името на някакви политически интереси, непонятни и чужди за обикновените хора? Това е онази „жетва”, за която говори дядо Слави, чиито думи неслучайно си спомня Рачо Самсарът пред картината на гробовете, които никнат на всяка крачка. Със скръбно недоумение той отбелязва:”Няма по –голямо бедствие от това на земята”. „Дори най –смелите и най –безгрижните се смутиха”, подчертава авторът преди това, като обобщава въздействието от „зловещия дъх на смъртта”. Не са необходими повече убеждавания дали войната е потребна необходимост и дали човекът е роден да воюва за свои или чужди цели.

Войнишкият шинел не подхожда на Стоил от „Земляци” –много висок, едър, но „приведен, отпуснат и тежък”. При това по характер той е „добродушен и кротък” –качества, които едва ли са присъщи за този, който е призван да воюва, да бъде войник. Още по –впечатляващо е това, което става вътре в душата на Стоил, когато предусеща идването на пролетта. Макар че се намира във военен лагер, по стар навик той продължава да прави наблюдения върху времето и да се вълнува усилено за земеделските работи, струва му се, че е вкъщи. Чрез подробните си писма до дома дава наставления и „като че и сам участваше в труда и изпитваше наслада от него”. Откакто се запролетява, този истински отдаден на земеделския труд човек се преобразява неузнаваемо. Той сякаш не е на себе си –„нещо го вика и тегли към село…често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае”. Сърцето и душата на този човек са далече от войната, която само чака търпеливо да свърши, за да продължи естествения си ритъм на живот там, до земята. Той я чувства и разбира, защото е привързан към нея дълбоко. За него тя е жива и дава знаци чрез своя природен език. Това се опитва да обясни Стоил на своя командир:”Ний търпим, господин подпоручик, ама тя не чака…тя, земята. Виж я на –тя приказва!” И абсурдна, и нелепа е смъртта на този човек, който изглежда толкова неестествено във войнишкия шинел, потопен обичайно в своя вътрешен свят, изпълнен с обич към майката земя. А тя го приема до себе си в смъртния му час и отбелязва мястото с уханните цветове на шипката като израз на вечния кръговрат на живота.

Не само Стоил, но и Никола от „Земляци” живее с ритъма на естествения природен свят. Неслучайно той често си спомня за гората, за нейните млади филизи, които обгрижва с много обич. С колко болка си спомня за пораженията върху младите дървета от един безсъвестен негов съселянин:”Най –хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора”. И той като Стоил мислено се отнася в къщата си в гората и чувства нейното свежо зелено дихание. Живо и осезаемо си представя пролетта в гората:„Всичко пощурява…тревата расте, пъпките растат. Ей тъй –на, с очи се вижда как растат…”. Умението да вижда растежа на гората и да я чувства като живо същество не притежава всеки човек, а само този, който е единно цяло с живата природа, чиято душа има сетива за природния свят.

На външен вид Никола е определено забележителен –„весел, приказлив и малко ексцентричен човек”, с големи руски бакенбарди, заради които се шегува, че приличал на Скобелев. Вероятно, за да има още повече прилика, той говори на „един невъзможен руски език”. Същевременно Никола се откроява и със своята внушителна и войнствена фигура. Като прочут ловец и бивш горски стражар той, за разлика например от Стоил, смята войната за своя стара професия, но дълбоко в душата си, също като него, мечтае да е там, в своята гора, където се чувства и „цар, и господ”. Освен отрицание на войната като антихуманна по своята същност Йордан Йовков създава и своето послание към читателите –да осъзнаят, че онези, „различните” хора, с дълбок вътрешен свят и особена чувствителност по отношение на човешките ценности, оставят следа. Самите те носят послание за смисъла на човешкия живот и неговите ценности –земята, труда, единството на човека с природата, привързаността към близките хора.

Сред Йовковите разкази има един, който е посветен на нещо удивително и необичайно като белия ескадрон, съставен изцяло от бели коне, препускащи като видение на бойното поле, когато атакува и побеждава врага. Подобно явление може да отбележи само един истински художник естет с усет към излючителното и неповторимото.

Отличителна, различна е и Шина от разказа „Българка”, която подобно на героинята от Вазовия разказ „Една българка”, е единствената, проявила впечатляваща храброст, като изпълнява своя родолюбив дълг. В „Белите рози” войната е отразена през болезнената чувствителност на опълченеца Спас, който приема и изживява чуждата болка като своя. Драмата на младите влюбени преобръща душата му, измъчвана и преди от една чудновата болест –мъка, която го обзема изведнъж и я превръща в рана, съпроводена с безутешни въпроси без отговор. Подобни са и въпросите на стареца от „Вълкадин говори с Бога”. Странният разговор на човека с този, който стои над всичко, е изпълнен с обвинителни въпроси, на които не намира отговор, защото реалността, в която живее, не само е лишена от всякаква човечност, но е заредена с жестокост, стигаща границите на абсурда.

В един друг аспект откриваме различния поглед към живота в разказа „Пръстенът”. Тук човешката благодарност намира необичаен израз –скъпият пръстен с брилянт, подобен на сълза, е подарен на една непозната жена, проляла „божествена сълза, истинската сълза на милосърдието”. Този жест прониква в сърцето на българския офицер, за да отвърне той на това с щедрост и признателност. В „Песента на Солвейг” момичето се преобразява и започва да чувства музиката по различен начин след съпреживяното със съдбата на младия офицер и спомена за него.

По различен начин вижда света и мъдрият майстор на каруци Сали Яшар. Опознал болката и страданието след загубата на най –скъпи за сърцето му хора –любимата жена и двама сина левенти, „два сокола” –вече в зенита на своя живот, той преосмисля света и неговите ценности, като съзнава все по –ясно, че богатството не може да те направи щастлив, ако няма с кого да го споделиш. Обичайно, след като свърши работа, старият майстор присяда пред дома си на пейката и потъва в своя размисъл, съзерцавайки полето и небето. В тази многоизмеримост (земното, космичното, човешката душа) се заключава един необятен човешки свят. За разлика от много други хора, Сали Яшар обръща често поглед чрез мислите си навътре към душата и търси в нея измеренията на ценностите, с които човекът трябва да осмисли земните си дни. Героят на Йовковия разказ отдавна е разбрал колко нетрайно е щастието и колко неочаквано се преобръща животът. Този живот му е дал възможност да има слава на прочут майстор и богатсво, но го е поставил пред тежки изпитания, извор на скритата болка, която нахлува в сърцето му винаги със спомена за обичаните от него хора, безвъзвратно изгубени вече. Дарбата му го прави единствен, неповторим и непостижим майстор на каруци:”като него никога по –рано не беше имало…кой знае дали щеше да има и отпосле.”. Той работи с неподозирани от него самия сили,”със страст, с увлечение”. Каруците са „същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя”. Най –отличителното на тези каруци обаче са чудните им звукове:”Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”.

На прелеза между живота и смъртта майсторът на каруци осъзнава още една истинска сила в човешкото съществуване –красотата, намерила израз в женската омая на неговата дъщеря Шакире:”Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по –голям дар от хубостта”. Благодарение на нея болният оздравява и намира отново смисъл да живее и да твори в работата си. Търсенето на „себап” за него става жизнена потребност. То е като проглеждане за истинския смисъл на живота –дадената дарба да е в полза на хората. За разлика от много други хора Сали Яшар търси усилено път към благодеянието –себап, защото е убеден, че то е потребно и заради самия него, и заради останалите –да го запомнят с „някакво голямо благодеяние, истински безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения”. И още нещо осмисля мъдрецът Сали Яшар:”с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго –любовта между хората”.

„Старопланински легенди” на Йовков са увековечили красотата, любовта и мъжеството чрез образите на герои, които явно се отличават от другите. Рада от „Шибил” е дръзка, смела, спокойно гледа в очите страшните хайдути –разбойници. Тя единствена от жените не проявява страх. Шибил е удивен от нея:”Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж!” Рада отстоява любовта си докрай, независимо от тежкия авторитет на баща си. Шибил пренебрегва хайдушката традиция заради любовта:” Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.” Тръгва срещу смъртта, но спокоен, стиснал до сърцето си карамфила от Рада, който остава като кърваво петно между влюбените и като легенда за извисената над всички прегради любов.

Циганката Божура е надарена с необичайна хубост, съчетаваща дивото и необузданото в сравнение например с бялата Ганаила, от която тя се възхищава и на която завижда. Тайната на Божура не остава задълго скрита, но тя приема греха си като част от любовта и няма сила, която да я отдели от нея освен смъртта. Когато потъва в хладните води на вира, тя сякаш се потапя в онова огледало, в което е запечатан образът на любимия, и така всъщност се слива завинаги с любовта –спомен. В ”Постолови воденици” Женда е предизвикателна, безотговорна спрямо чувствата на Марин козаря, спрямо съдбата на умиращия си мъж. Тя търси своето право на щастие и възможността да види далечни непознати места по света. Жадна да вземе повече от живота, отколкото той й предлага. Удивлява с това, че хубостта й покорява всички, дори онези като баба Ана, която се възмущава от неморалното й поведение. Гибелта на Женда сякаш напомня, че е невъзможно да постигнеш егоистично щастие, без да платиш граховете си. В разказа „Индже” е заложено преображението от зло към добро. Изкуплението на злото става в момент на прослава и признание от народа, чийто закрилник е вече някогашният предводител на кърджалии разбойници. Прошката към сина му е част от неговото изкупление –никой зло да не му стори. Преображението на страшния главатар Индже става чрез чудото на любовта. Пауна го покорява с необичайното си поведение сред разрухата и ужаса:”Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Въздействието й върху Индже става по –нататък основа за преобразяването му.

Един от най –драматичните сюжети в „Старопланински легенди” откриваме в „През чумавото”. Тиха единствена се осмелява да остане до чумавия Величко, когато разпознава любимия си, взема главата му в скута си; над тях се спуска булчинското й було, а от потъмнялата икона Исус вдига благославяща десница. Тази удивляваща сцена показва как любовта надмогва страха и ужаса, защото нейната сила е непреодолима за сърцето. Героинята на разказа се отличава със своята дързост да не се влияе от общите страхове и суеверия. В същото време тя успява умело да прикрива дълбоката си вътрешна драма, мислейки, че любимият й е престъпил любовната клетва. Вдигането на сватба в чумавото време е всъщност и предивикателство срещу страха да продължиш да живееш.

„Вечери в Антимовския хан” отвеждат читателя в едно време на покоряваща любов, на магическо въздействие на женската хубост, която преобръща живота на мъжете, докоснали се до нея. Героите –мъже с авторитет и висок социален статус, под влияние на омайващата красота на Сарандовица се преобразяват. Преобръщат житейската си философия за ценностите в света както Матаке от Преселци:”Пари, земя, богатство –всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка”. Магическото въздействие на женската хубост се съдържа и в образа на Албена от едноименния разказ на Йовков. Думите за нея звучат необичайно, но като житейска сентенция за това въздействие върху всички хора, които се оказват повластни на него:”Грешна беше тая жена, но беше хубава”. Незабравим е погледът на красивата грешница, както и цялото й излъчване:”от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”.

Едно от най –умъдрените послания на писателя се съдържа в разказа „Серафим”. Не материалната сигурност е най –важната за чудака Серафим, а вътрешно осъзнатата потребност да помогнеш на човека в беда. Уговорката между него и непознатата жена, на която дава припечелените от работата си пари, е „Когато господ на нея, и тя на мене”. Тези думи отвеждат към библейските послания, а самият Йовков персонаж напомня за небесните птици в една от Христовите притчи –те нито сеят, нито жънат, но господ винаги се грижи за тях да не останат гладни. Отплатата за добрите дела няма земно измерение. Метафората за новото, „златно, тъй да се каже, скъпоценно” палто на онзи свят е духовната отплата за човека и залог за съхраняване на духовно извисеното в неговата същност. Ако се лишим от това, светът ще стане неудържимо жесток и безмилостен. Странното е, че именно един „неразумен” чудак ни го напомня.

В своето творческо пространство Йовков включва и един различен свят, който съществува успоредно, но безмълвно с нашия. „Ако можеха да говорят”, животните биха казали доста важни, но често пренебрегвани истини за човешкото съществуване.

Различието може да бъде благослов за човека, възможност да бъде неповторим и да изразява свободно себе си, но може да носи и тегобата да чувства отчуждението и неразбирането на другите, еднаквите в човешката общност. В еднообразието обаче често се загубват и забравят знаците на хуманното, на възвишеното, които трябва да ръководят и да осветяват житейския път на човека. Може би именно това е накарало Йордан Йовков да избере за свои герои онези, които носят различното в себе си като характер, осмислено обаче като израз на една хармония с природата и с вечните човешки ценности.

 

 

Знаците на „различните” хора на Йордан Йовков
есе

В някои от разказите си Йордан Йовков дава на своите литературни герои възможност да изразят собствения си  емоционален поглед към света, в който живеят. Определянето на част от тези герои като чудаци, чудновати или „смахнати”, насочва вниманието към нещо необикновено, нещо, което другите, „превъзхождащите” ги по ум и поведение, съвсем умишлено пренебрегват, защото са убедени, че не си струва вниманието им.
Защо писателят Йордан Йовков предпочита точно тези, „различните”, пред мнозинството, което „знае как да живее” и вярва, че разбира ясно в какво е смисълът на живота? Защо Люцкан от „Последна радост” е главният герой в разказа, а не умният, образован и уважаван инженер, чийто двойник е продавачът на цветя и също така изразител на чувствата и намеренията на своя покровител? Защо му е по- интересен Серафим от едноименния разказ, отколкото Еню- предпазливият, разумният реалист, който не би се доверил на непознати, защото така го е научил житейският му опит? С какво е по- привлекателна като образ грешницата Албена, „кучката”, която „разваля още една къща”? Също толкова безнравствена изглежда и Женда от „Постолови воденици”, която тръгва да види морето с керванджията, а оставя умиращия си мъж сам. Шибил и Индже от невероятните „Старопланински легенди” са юначни, красиви и страшни, когато ограбват и сеят смърт, но Йовков ни насочва към една друга, неосветена страна на душата им. Неузнаваеми стават предишните разбойници под влиянието на женската хубост и на любовта.

Наистина ли е възможно това? Не ни ли разказва майсторът на словото само омайващи приказки за безвъзвратно отминали времена? Какво цели Йовковото повествование за тези необичайни, неподвластни на общоприетото, на утвърденото, човешки характери и съдби? Дали да забележим неща, които иначе пропускаме? Или може би да се вгледаме в ценности, които сме забравили в „разумната” подреденост на дните ни?
От историята знаем за победите и храбростта на българските войници на фронта по време на войните, които води България като Междусъюзническата и Балканската. В тях обаче не намират място драматичните преживявания на обикновения човек, облечен във войнишки шинел заради наложеното им задължение да бъдат войници. Поставен в необичайни условия, неприсъщи не само за неговия бит, но и за неговата ценностна система, този човек се опитва да намери за себе си логично обяснение или някак да осмисли изпитанията, които му поднася войнишкото битие. Докато за „земляците” от едноименната повест на Йордан Йовков това е работа, която „трябва да се изкара до края” с надеждата, че „и туй ще се свърши”, то за Люцкан от „Последна радост” всичко, което се случва на бойното поле, остава една абсурдна реалност, в която той не разбира „как беше попаднал тука и де отива”. Огорчен, беззащитен и слаб, чувства, че „умира от мъка”. Люцкан е антипод на воин, но може би точно този поглед отстрани, лишен от войнолюбивия патос, е по- истински:”…войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно- неясна и неоправдана”. Наистина, какво оправдание може да има покосяването на човешки живот в името на някакви политически интереси, непонятни и чужди за обикновените хора? Това е онази „жетва”, за която говори дядо Слави, чиито думи неслучайно си спомня Рачо Самсарът пред картината на гробовете, които никнат на всяка крачка. Със скръбно недоумение той отбелязва: ”Няма по- голямо бедствие от това на земята”. „Дори най- смелите и най- безгрижните се смутиха”, подчертава авторът преди това, като обобщава въздействието от „зловещия дъх на смъртта”. Не са необходими повече убеждавания дали войната е потребна необходимост и дали човекът е роден да воюва за свои или чужди цели.
Войнишкият шинел не подхожда на Стоил от „Земляци”- много висок, едър, но „приведен, отпуснат и тежък”. При това по характер той е „добродушен и кротък”- качества, които едва ли са присъщи за този, който е призван да воюва, да бъде войник. Още по- впечатляващо е това, което става вътре в душата на Стоил, когато предусеща идването на пролетта. Макар че се намира във военен лагер, по стар навик той продължава да прави наблюдения върху времето и да се вълнува усилено за земеделските работи, струва му се, че е вкъщи. Чрез подробните си писма до дома дава наставления и „като че и сам участваше в труда и изпитваше наслада от него”. Откакто се запролетява, този истински отдаден на земеделския труд човек се преобразява неузнаваемо. Той сякаш не е на себе си- „нещо го вика и тегли към село… често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае”. Сърцето и душата на този човек са далече от войната, която само чака търпеливо да свърши, за да продължи естествения си ритъм на живот там, до земята. Той я чувства и разбира, защото е привързан към нея дълбоко. За него тя е жива и дава знаци чрез своя природен език. Това се опитва да обясни Стоил на своя командир: ”Ний търпим, господин подпоручик, ама тя не чака…тя, земята. Виж я на –тя приказва!” И абсурдна, и нелепа е смъртта на този човек, който изглежда толкова неестествено във войнишкия шинел, потопен обичайно в своя вътрешен свят, изпълнен с обич към майката земя. А тя го приема до себе си в смъртния му час и отбелязва мястото с уханните цветове на шипката като израз на вечния кръговрат на живота.
Не само Стоил, но и Никола от „Земляци” живее с ритъма на естествения природен свят. Неслучайно той често си спомня за гората, за нейните млади филизи, които е обгрижвал с много обич. С колко болка си спомня за пораженията върху младите дървета от един безсъвестен негов съселянин: ”Най –хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора”. И той като Стоил мислено се отнася в къщата си в гората и чувства нейното свежо зелено дихание. Живо и осезаемо си представя пролетта в гората: „Всичко пощурява…тревата расте, пъпките растат. Ей тъй- на, с очи се вижда как растат…”. Умението да вижда растежа на гората и да я чувства като живо същество не притежава всеки човек, а само този, който е единно цяло с живата природа, чиято душа има сетива за природния свят.
На външен вид Никола е определено забележителен –„весел, приказлив и малко ексцентричен човек”. Същевременно се откроява и със своята внушителна и войнствена фигура. Като прочут ловец и бивш горски стражар той, за разлика например от Стоил, смята войната за своя стара професия, но дълбоко в душата си, също като него, мечтае да е там, в своята гора, където се чувства и „цар, и господ”. Освен отрицание на войната като антихуманна по своята същност Йордан Йовков създава и своето послание към читателите- да осъзнаят, че онези, „различните” хора, с дълбок вътрешен свят и особена чувствителност по отношение на човешките ценности, оставят следа. Самите те носят послание за смисъла на човешкия живот и неговите ценности –земята, труда, единството на човека с природата, привързаността към близките хора.
Отличителна, различна е и Шина от разказа „Българка”, която подобно на героинята от Вазовия разказ „Една българка”, е единствената, проявила впечатляваща храброст, като изпълнява своя родолюбив дълг. В „Белите рози” войната е отразена през болезнената чувствителност на опълченеца Спас, който приема и изживява чуждата болка като своя. Драмата на младите влюбени преобръща душата му, измъчвана и преди от една чудновата болест –мъка, която го обзема изведнъж и я превръща в рана, съпроводена с безутешни въпроси без отговор. Подобни са и въпросите на стареца от „Вълкадин говори с Бога”. Странният разговор на човека с този, който стои над всичко, е изпълнен с обвинителни въпроси, на които не намира отговор, защото реалността, в която живее, не само е лишена от всякаква човечност, но е заредена с жестокост, стигаща границите на абсурда.
По различен начин вижда света и мъдрият майстор на каруци Сали Яшар. Опознал болката и страданието след загубата на най- скъпи за сърцето му хора –любимата жена и двама сина левенти, „два сокола”- вече в зенита на своя живот, той преосмисля света и неговите ценности, като съзнава все по- ясно, че богатството не може да те направи щастлив, ако няма с кого да го споделиш. Обичайно, след като свърши работа, старият майстор присяда пред дома си на пейката и потъва в своя размисъл, съзерцавайки полето и небето. В тази многоизмеримост (земното, космичното, човешката душа) се заключава един необятен човешки свят. За разлика от много други хора, Сали Яшар обръща често поглед чрез мислите си навътре към душата и търси в нея измеренията на ценностите, с които човекът трябва да осмисли земните си дни. Героят на Йовковия разказ отдавна е разбрал колко нетрайно е щастието и колко неочаквано се преобръща животът. Този живот му е дал възможност да има слава на прочут майстор и богатство, но го е поставил пред тежки изпитания, извор на скритата болка, която нахлува в сърцето му винаги със спомена за обичаните от него хора, безвъзвратно изгубени вече. Дарбата му го прави единствен, неповторим и непостижим майстор на каруци: ”като него никога по- рано не беше имало… кой знае дали щеше да има и отпосле.”. Той работи с неподозирани от него самия сили, ”със страст, с увлечение”. Каруците са „същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя”. Най- отличителното на тези каруци обаче са чудните им звукове: ”Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”.
На прелеза между живота и смъртта майсторът на каруци осъзнава още една истинска сила в човешкото съществуване- красотата, намерила израз в женската омая на неговата дъщеря Шакире: ”Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по- голям дар от хубостта”. Благодарение на нея болният оздравява и намира отново смисъл да живее и да твори в работата си. Търсенето на „себап” за него става жизнена потребност. То е като проглеждане за истинския смисъл на живота- дадената дарба да е в полза на хората. За разлика от много други хора Сали Яшар търси усилено път към благодеянието- себап, защото е убеден, че то е потребно и заради самия него, и заради останалите- да го запомнят с „някакво голямо благодеяние, истински безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения”. И още нещо осмисля мъдрецът Сали Яшар: ”с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго –любовта между хората”.
„Старопланински легенди” на Йовков са увековечили красотата, любовта и мъжеството чрез образите на герои, които явно се отличават от другите. Рада от „Шибил” е дръзка, смела, спокойно гледа в очите страшните хайдути –разбойници. Тя единствена от жените не проявява страх. Шибил е удивен от нея: ”Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж!” Рада отстоява любовта си докрай, независимо от тежкия авторитет на баща си. Шибил пренебрегва хайдушката традиция заради любовта:” Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.” Тръгва срещу смъртта, но спокоен, стиснал до сърцето си карамфила от Рада, който остава като кърваво петно между влюбените и като легенда за извисената над всички прегради любов.
Циганката Божура е надарена с необичайна хубост, съчетаваща дивото и необузданото. Тайната на Божура не остава задълго скрита, но тя приема греха си като част от любовта и няма сила, която да я отдели от нея освен смъртта. Когато потъва в хладните води на вира, тя сякаш се потапя в онова огледало, в което е запечатан образът на любимия, и така всъщност се слива завинаги с любовта- спомен. В ”Постолови воденици” Женда е предизвикателна, безотговорна спрямо чувствата на Марин козаря, спрямо съдбата на умиращия си мъж. Тя търси своето право на щастие и възможността да види далечни непознати места по света. Жадна е да вземе повече от живота, отколкото той й предлага. Удивлява с това, че хубостта й покорява всички, дори онези като баба Ана, която се възмущава от неморалното й поведение. Гибелта на Женда сякаш напомня, че е невъзможно да постигнеш егоистично щастие, без да платиш граховете си.
В разказа „Индже” е заложено преображението от зло към добро. Изкуплението на злото става в момент на прослава и признание от народа, чийто закрилник е вече някогашният предводител на кърджалии разбойници. Прошката към сина му е част от неговото изкупление- никой зло да не му стори. Преображението на страшния главатар Индже става чрез чудото на любовта. Пауна го покорява с необичайното си поведение сред разрухата и ужаса: ”Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Въздействието й върху Индже става по –нататък основа за преобразяването му.
Един от най –драматичните сюжети в „Старопланински легенди” откриваме в „През чумавото”. Тиха единствена се осмелява да остане до чумавия Величко. Когато разпознава любимия си, взема главата му в скута си; над тях се спуска булчинското й було, а от потъмнялата икона Исус вдига благославяща десница. Тази удивляваща сцена показва как любовта надмогва страха и ужаса, защото нейната сила е непреодолима за сърцето. Героинята на разказа се отличава със своята дързост да не се влияе от общите страхове и суеверия. В същото време тя успява умело да прикрива дълбоката си вътрешна драма, мислейки, че любимият й е престъпил любовната клетва. Вдигането на сватба в чумавото време е всъщност и предизвикателство срещу страха да продължиш да живееш.
„Вечери в Антимовския хан” отвеждат в едно време на покоряваща любов, на магическо въздействие на женската хубост, която преобръща живота на мъжете, докоснали се до нея. Героите- мъже с авторитет и висок социален статус, под влияние на омайващата красота на Сарандовица се преобразяват. Преобръщат житейската си философия за ценностите в света както Матаке от Преселци:”Пари, земя, богатство –всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка”. Магическото въздействие на женската хубост се съдържа и в образа на Албена от едноименния разказ на Йовков. Думите за нея звучат необичайно, но като житейска сентенция за това въздействие върху всички хора, които се оказват подвластни на него: ”Грешна беше тая жена, но беше хубава”. Незабравим е погледът на красивата грешница, както и цялото й излъчване :”от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”.
Едно от най –умъдрените послания на писателя се съдържа в разказа „Серафим”. Не материалната сигурност е най –важната за чудака Серафим, а вътрешно осъзнатата потребност да помогнеш на човека в беда. Уговорката между него и непознатата жена, на която дава припечелените от работата си пари, е „Когато господ на нея, и тя на мене”. Тези думи отвеждат към библейските послания, а самият Йовков персонаж напомня за небесните птици в една от Христовите притчи –те нито сеят, нито жънат, но господ винаги се грижи за тях да не останат гладни. Отплатата за добрите дела няма земно измерение. Метафората за новото, „златно, тъй да се каже, скъпоценно” палто на онзи свят е духовната отплата за човека и залог за съхраняване на духовно извисеното в неговата същност. Ако се лишим от това, светът ще стане неудържимо жесток и безмилостен. Странното е, че именно един „неразумен” чудак ни го напомня.
В своето творческо пространство Йовков включва и един различен свят, който съществува успоредно, но безмълвно с нашия. „Ако можеха да говорят”, животните биха казали доста важни, но често пренебрегвани истини за човешкото съществуване.
Различието може да бъде благослов за човека, възможност да бъде неповторим и да изразява свободно себе си, но може да носи и тегобата да чувства отчуждението и неразбирането на другите, еднаквите в човешката общност. В еднообразието обаче често се загубват и забравят знаците на хуманното, на възвишеното, които трябва да ръководят и да осветяват житейския път на човека. Може би именно това е накарало Йордан Йовков да избере за свои герои онези, които носят различното в себе си като характер, осмислено обаче като израз на една хармония с природата и с вечните човешки ценности.

 

Никола Вапцаров- „Вяра”

        

Вярата като ценностен израз на живота 


Стихотворeнието „Вяра” е емблематично за Вапцаровата поезия. То е водещо в стихосбирката „Моторни песни”, с него започва поетичният цикъл „Песни за човека”. Възпяването на човека с неговата устременост към по- добър живот, към по- справедлив свят, естествено се свързва с искрената убеденост на поета и на неговия лирически герой, че това е напълно възможно. Вярата е част от самия живот и съществува независимо от непрестанния конфликт между човека и общественото устройство, което ограничава свободата и потиска човешкото му достойнство.

Вапцаров представя реалността с обичайния ритъм на човешкото съществуване: „Ето аз дишам, работя, живея, и стихове пиша..” Изповедният тон неусетно и плавно преминава в диалогичност: „но ти не разбирай…” Конфликтът с обстоятелствата в житейската реалност е пресъздаден чрез експресивни изрази, които изграждат въздействаща образност: „С живота под вежди/ се гледаме строго…”; „С живота сме в разпра…” За ожесточените отношения напомнят и художествените определения на живота- „ грубите лапи челични”. И все пак лирическият говорител има и своята лична съдба като поет („стихове пиша”) и от тази позиция той изразява отношението си към смисъла на човешкото съществуване. Това е свързано и с мисията на твореца, който владее възможностите на словото да въздейства върху ума и сетивата на другите хора. Същевременно обаче доуточненията- „стихове пиша,/ тъй както умея”; „боря се с него,/ доколкото мога”- сякаш напомнят, че лирическият субект тук е обикновеният човек, без изключителни изяви или способности. Той е един от всички, които имат подобна човешка участ. Лирическият аз в стихотворението ясно разбира, че противопоставянето, двубоят с живота, е част от развитието и промяната на света, в който живее. Може би затова използва дори ироничния тон, когато изобразява един сериозен драматичен сблъсък. Изненадващо е обаче лирическото откровение в следващите стихове:

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив!-

Подчертаният израз на обич чрез повторението „аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!” звучи още по- убедително в следващите примери, които са доказателство за това. Въображаемата драматична ситуация, която рисува поетът, насочва към изпитание за жизнелюбието у героя: ”Как, искаш ли час да живееш?” /Веднага ще кресна:/ „Свалете, /свалете! По- скоро свалете/ въжето, злодеи!” Животът е висша ценност, която заслужава да бъде отстоявана докрай. Точно това заявява с патос Вапцаровият поетически аз:

За него- Живота-

направил бих всичко.

Графичното означаване на живота с главна буква още веднъж подкрепя тезата за изключителната му значимост. Любовта към живота влива кураж и самочувствие у човека. Тя го вдъхновява за нови открития въпреки риска, който поема:

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък

бих търсил

в простора/ далечна / планета.

Явно е, че лирическият говорител преекспонира тази готовност да докаже на дело жизнелюбието чрез героични или романтични жестове в екстремални и критични ситуации. Патосът на утвърждаването е доста силен, но той има своята логика, изразена в следващите стихове: „Но все пак ще чувствам/ приятния гъдел/ да гледам как/ горе/ небето синее.” Мотивът за саможертвата в името на живота може да предизвиква несъгласие поради парадокса, който се съдържа в него, но това е поетическата визия на Вапцаров с идеята да намери най- силно въздействащия израз на жизнелюбието. Възприятието на живота е конкретно осезаемо („приятния гъдел, че още живея”) и е осмислено с оптимистичен поглед от настоящето към бъдещето: „че още живея, че още ще бъда”.

Вярата е синоним на живота. Евангелският разказ, свързан с притчата на Христос за чудото, което е възможно, ако има дори синапено зърно вяра, в стихотворението на Вапцаров е станал основа за образно метафорично сравнение, изградено с ярък реторичен маниер: „Но ето, да кажем,/ вий вземете- колко?-/ пшеничено зърно/ от моята вера…” Вероятно емблематичната ценност на хляба е заменила синапеното зърно с „пшеничено зърно”. Мотивът за вярата е въведен чрез противопоставителния съюз „но”, което обособява понятието като излючително важно. Съпоставянето на мотива за живота като основна ценност за човека, с мотива за вярата насочва вниманието към едно друго измерение на живота- неговия екзистенциален смисъл. В този аспект именно вярата е тази, която му придава истинска стойност. Без нея животът е просто битуване, жално и безценно съществуване. Това изяснява значението на възможното или хипотетичното посегателство срещу вярата. Отнемането дори на малка частица от нея, равностойна например на „пшеничено зърно”, ще бъде посегателство срещу самата човешка същност на лирическия аз. Драматичната ситуация, която би се разиграла в този случай, изразява не само болезнената реакция на Аза при отнемане на една незаменима негова ценност. Метафоричното сравнение „бих ревнал тогава, / бих ревнал от болка/ като ранена/ в сърцето пантера”, асоциира с принизяването му до животното, ранено смъртоносно. Викът му обаче изразява точно силата на душевната болка. За разумно мислещия човек, който следва висока цел и идеал в живота си, съществуването без вяра няма смисъл. Отнемането от нея дори на нищожна частица, е оприличено на грабеж, след който обаче щетите ше бъдат непоправими. Лирическият герой си задава екзистенциалния въпрос „Какво ще остане от мене тогава?” Отговорът е пределно ясен и точен- посегателството е недопустимо:

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по- ясно,

и още по- право-

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Вярата като ценност стои наравно с живота. Може да се каже, че вярата е самият живот- истинският живот, за който лирическият аз би направил всичко, но само ако тя съществува вътре в него. Вярата е отправна точка в житейската му философия. Върху нея се гради представата му за бъдещето. Неслучайно Вапцаровият лирически говорител определя понятието като „моята вяра”, утвърждавайки я като лична ценност с повторителното й назоваване. Тази вътрешна ценностна нагласа е обвързана конкретно и ясно с възгледите му за развитието и промяната на живота:

…моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по- хубав,

живота по- мъдър?

Предизвикателството на въпроса „Може би искате / да я сразите/ моята вяра/ във дните честити…” съдържа същевременно и увереността, че това е невъзможно. Реторичните въпроси са наситени с патос, който безспорно завладява: „А как ще щурмувате, моля?” Грубо разговорните изрази „Ресто!- Не струва!” показват пренебрежението на лирическия герой в творбата към неговите въображаеми опоненти. Това не е просто театрална поза. Тук не става дума за площадни митингови фрази, целящи показност. Вътрешната увереност в опазването на една изначална ценност, каквата е вярата, създава основание за чувство на превъзходство. Тази вътрешна увереност идва и от мястото, което лирическият аз е отредил на своята вяра, както и убедеността му, че никой и по никакъв начин не може да я унищожи:

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Възклицателните повторителни форми засилват смисъла на заявеното от лирическия говорител на Вапцаров.

Вярата е вътрешно състояние на човека, привлечен от идеята да промени своя живот и реалността, в която живее. В своето противоречиво и конфликтно битие той съхранява вярата си, убеден, че тя е негова свята ценност. Вярата обаче не идва отвън, затова не може да бъде уязвена без неговото позволение. Ето защо е особено важно самият той да я опази от външни посегателства. В нея е заложена човешката му сила и самочувствие. Тя му дава с импулс да се движи напред, да се стреми към осъществяването на своя идеал, на своите мечти, с прозрението за утрешния ден, изпълнен с човешко щастие и благоденствие, с разумни човешки отношения- по- хубав, по- мъдър живот. Вярата е естествена потребност за човешката личност. В този смисъл Вапцаровата вяра не е наивна и безпочвена фикция, те е изстрадана след жестоките сблъсъци и изпитания в живота. Тя е гаранция, че човешката личност ще оцелее не само физически, но и духовно, и ще пренесе в бъдещето жизнелюбието и готовността да се изгради един нов, мечтан и наистина справедлив хуманен свят.

 

 

Никола Вапцаров- „Кино”

 

                   Изкуството и истинската житейска драма 


Като поет хуманист Никола Вапцаров естествено поставя в центъра на своите творби човека и неговата житейска съдба. Особено важни според него са сложните взаимоотношения в социалната среда, в която човекът се развива и изявява като личност в своето съвремие. В поетическите си послания той се стреми да привлече вниманието към необходимостта да се променят мисленето и възприятията на хората към това, което им предлага животът в едно общество, изградено върху фалшиви морални ценности.

Стихотворението „Кино” е свързано с актуални нравствени и социални проблеми, които имат пряко отношение към битието на човека, както и към неговите духовни потребности. Самото заглавие насочва смислово към едно от съвременните изкуства, предназначено за широката маса от хора, достъпно и въздействащо върху съзнанието и сетивата им. Силно въздействие оказва и самата филмова реклама, която безспорно ангажира вниманието с нещо, което е част от самия живот- „Една човешка драма”. Монетата с „конника на Крум” е цената, която може да направи достъпно изкуството на киното, но дали е безпроблемно за обикновения човек да плати тази цена, за да разбере онова, което живо го вълнува- драмата на човешкия живот. Напрегнатото колебание- „конника на Крум/ се потеше/ от стискане/ в дланта ми”- се свързва с факта, че за тези пари е възможно да се купи насъщният хляб. Оттук се поражда дилемата- изкуството или хлябът, духовното или материалното. Ако така опростено се измерват тези понятия, отговорът на дилемата би бил ясен. Житейските реалии в съвремието на лирическия говорител в стихотворението „Кино” обаче изискват непрестанна борба за оцеляване, преди всичко на физическо ниво. Така че идеята за духовно обогатяване чрез изкуството не е еднопосочна.

Все пак у лирическия герой надделява желанието и любопитството да види и разбере в какво всъщност се състои житейската драма във филма, с нагласата, че тя е представена реалистично, както е в самия живот. Съвсем добронамерено лирическият говорител във Вапцаровата творба търси белезите на драмата във филмовия разказ. Поетичното описание на кадрите в началото следва с привидна точност сюжета на филма. Действието се развива на фона на идилична природна картина: „И изведнъж- шосе/ след туй гора/ и в дъното- небе/ просторно синьо. И на шосето,/ точно на завой,/ се срещат две луксозни лимузини”. Художествените детайли са обвързани с акцента в темата, която съдържа такива екзистенциални понятия като „човешка драма”. Естетическите характеристики в картината обаче са очевиден шаблон, твърде познат и популярен, който не съдържа нищо оригинално. Ето защо е представена като пародия, с ироничен тон, и другата романтична картина с природни очертания:

В дърветата-

разбира се, славей.

Вали над тях спокойно синината.

Примамлива и мека зеленей

отттатък шанците

тревата…

Сладникавата мелодрама е вместена сякаш между декорите на природата. Онова, което естествено трябва да привлече вниманието на зрителите, са „две луксозни лимузини”, както и външният вид или жестовете на героите във филма. Той е „джентълмен”, който „ взема във ръцете си челични/ като перце примрялото момиче”. Героинята е охарактеризирана иронично с нарочно принизено сравнение: „Да видиш ти какво момиче, брат-/ като жребица от разплодник!” Няма и следа от духовно възвисяване- няма го в самия филм, както липсва в него и истинската човешка драма. Ценностите се оказват подменени и пригодени според критериите на принизената масова култура. Това всъщност предизвиква основателното възмущение на лирическия изповедник:

Стига!

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!?

Реторичните въпроси се наслагват с явен патос не само като израз на неяснота, а много повече като предизвикателно и гневно несъгласие спрямо едно псевдоизкуство, което има претенциите да пресъздава истината за живота. Но каква точно е тя? Това ли е всъщност любовта: „Един размазан Джон/ целува сластно Грета./ По устните му-/ сладострастна лига…” Не само имената са далечно чужди, чужда и безсмислено неадекватна е цялата „драма” спрямо реалния живот на обикновения човек, който живее във време на сериозни житейски изпитания в „епоха на дива жестокост”:

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

Това е истинската човешка драма. Определението „барутно” не е просто художествен епитет. То ясно показва озвереното лице на социалния ад, в който е принуден да съществува лирическият герой. Неговата житейска съдба е коренно различна от тази на филмовите герои, принадлежащи към една ограничена част от обществото, материално осигурена, но неангажирана със социалните проблеми на останалите хора или със съзидателен труд. В живота на мнозинството хора липсва сладникавата романтика от нереалния сюжет и мелодрамата с измислените образи от екрана. Истинското хуманно изкуство всъщност е онова, което насочва поглед към реалните духовни и естетически потребности на хората. Това е изкуство, което не се отдалечава от проблемите, а ги показва явно и въздействащо.

Поетът Вапцаров разкрива истинската същност на света, в който се води всекидневна борба за нормално човешко съществуване и в който е недопустима „наивната лековерност” на героите от филма. Истината е нелицеприятна: „Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни- с каверни”. Въпросът, отправен към хилядите хора със сродна участ, напомня за фалшивия образ на живота, показан на екрана в киносалона:

Така ли срещаме на път

любимите си,

с лимузини?-

Изгрява любовта ни

в труд-

сред дим,

сред сажди

и машини.

Любовта тук е част от реалността, макар че тя никак не е привлекателна. Животът на обикновения отруден човек има само един цвят- сивия, в него дори мечтите са „неясни”, домът е неуютен, а краят е предизвестен: „и вечер- тясното легло,/ в което неусетно гаснем”. Ако изкуството фокусира вниманието върху тази истинска житейска драма, то вероятно няма да впечатлява с красиви илюзии като бягство от реалността, но ще бъде част от смисъла на самия живот. Защото в него е „драмата”, а всичко друго е ненужната измама, фикция, която няма да направи живота нито по- лек, нито по- поносим. Напротив, изкуството, което създава заблуда, може още повече да утежни разочарованието, горчивината и болката на хората, като им отнема възможността за ясен поглед и способността да преосмислят своето битие и да търсят път за промяна, която ще направи живота им по- добър и щастлив. Вероятно няма универсални критерии за изкуството- те се променят в различните епохи, но има истински и фалшиви ценности, затова особено важна е нравствената цел, към която се стремят неговите създатели.

Самият автор на стихотворението „Кино” обяснява конкретните мотиви, свързани със създаването на творбата, като и личната му позиция по отношение на изкуството: „Връща се уморен от работа човечецът и гледа афиш- „Една човешка драма”. Хамлетовски смут го обхваща. Да влезе или да не влезе в киното? Та щом драмата е човешка, там може собствената си съдба да открие, себе си да види, а с тоя „конник” може хляб за децата си да купи. Влиза в киното, а то каква била драмата…”

Присъщата за Вапцаровата поезия диалогичност създава усещането за съпричастност с общите проблеми, както и за една естествена човешка близост и непосредственост в общуването между хора, споделящи обща съдба. За това спомага и реторичният подход в стиховете с близки обръщения („Да видиш ти….брат..”) или с обобщения от позицията на човешката общност- „Така ли срещаме… любимите си?”; „Изгрява любовта ни в труд…”. Това е търсене на път към сърцата на хората, а именно такъв подход трябва да има и в истинското изкуство. За ролята на изкуството Никола Вапцаров напомня и в други свои творби като „Рибарски живот”, „Горки”, „Ботев”, „Пушкин”, с искрения си стремеж да утвърди потребността от изкуство с висока художествена стойност. В това отношение поетическите му послания остават актуални и в нашето съвремие.


 

 Никола Вапцаров- „Завод”

 

Животът- „без маска и без грим”


Вапцаровата поезия е свързана пряко с житейската реалност. Поетът постоянно търси повод за размисъл и художествено обобщение в заобикалящата го действителност. Особено живо го вълнува съдбата на обикновения човек в условията на едно общество, в което липсва достатъчно хуманност в социалните отношения. Напротив, в това общество сякаш доминира затаена враждебност към всяко усилие на човека за подобряване условията на живота и за възвръщане на човешкото право на свобода и съзидателен труд. Самият поет е част от тази общност, която ежедневно води борба за достойно човешко съществуване. В стихотворението си „Завод” творецът разкрива съпричастно драматичната съдба на отрудените хора, чиито елементарни човешки потребности се оказват пренебрегнати в ежедневното им битие на „черен труд”.

Заглавието е определящо като характеристика на проблемите, заложени в стихотворението. Творбата започва с лаконичен рисунък на картината на живота:

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

живота- тежък, скучен.-

Живот без маска и без грим-

озъбено, свирепо куче.

Метафоричното сравнение на живота в съвремието на Вапцаров, изразява ожесточението в човешките отношения. Лишена от всякаква романтика, заобикалящата действителност е потискаща и безрадостна. „Без маска и без грим”- така лирическият аз в „Завод” вижда екзистенцията на живота. Художествените определения „озъбено, свирепо куче” засилват възприятието за жестокост и безчовечност. Част от детайлите в картината („облаци от дим”) пораждат асоциации с непрогледно пространство, което ограничава човешката личност. Заедно с обобщението „Народът прост,/ живота- тежък, скучен” те насочват към причините за нерадостната съдба на хората, работещи в завода, който всъщност може да се приеме като умален модел на света.

Както в повечето стихотворения на Вапцаров, и тук отношението между човека и житейските обстоятелства са представени като напрегнат двубой. Физическото оцеляване е на преден план, то е основна цел, която неизменно включва борба за насъщния хляб. Картината е изградена образно метафорично. Синтактичният паралелизъм и анафоричното повторение насочват към продължителността на тази драматична борба за оцеляването на човека:

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало

вбесено псе

парченце хляб.

Условията на труд са не само тежки. Трудещият се човек се чувства притиснат и безсилен: ”И става толкоз душно,/ че да дишаш/ не би могъл спокойно,/ с пълна гръд”. Експресивните глаголни форми в стиховете засилват осезаемото възприятие на тази атмосфера: „Във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят/ от всеки кът”.

Контрастът, който изгражда поетът, между задушаващата атмосфера вътре в завода и природата отвън, засилва художественото внушение, че труженикът е заставен да работи в нечовешки условия. Неговата участ е да бъде унизен и експлоатиран, без някой да се интересува от човешките му потребности. Точно затова душата му жадува за въздух и свободно пространство:

А надалече пролетният вятър

люлее ниви, слънцето блести…

Тази вдъхновяваща природна красота съществува съвсем близо- „Дърветата опират/ във небето, а сенките- в заводските стени…” За жалост това свободно пространство се оказва „чуждо и ненужно тука”, в завода. Няма място за мечти и блянове, за простор и чист въздух в напрегнатия и ожесточен трудов делник: „Една ръка изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе”. Реалността изисква от работника да забрави да мечтае, защото в завода няма място за романтика. Напротив, тя може да се окаже пагубна в тежките условия на труд:

Защото миг на някаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

би значело направо да загубиш

работните си

жилави

ръце.

Анафората тук определено засилва смисъла на лиричното откровение.

Нормалното общуване между хората сред заводския шум е невъзможно. Думите се превръщат в крясък, който единствен може да преодолее „пространството, което ги дели”. Ожесточението нараства всеки ден, натрупва се с годините, докато се превръща в „цяла вечност”. Впечатляващо е, че това ожесточение придобива характер на вътрешна сила и устойчивост у човека. Постепенно той трансформира своята духовна енергия, дълго потискана преди това, в защитна сплав, която опазва неговия стремеж към по- добър и по- справедлив свят. Тази сплав го прави неузязвим срещу усилията да бъде унищожена духовната му същност. Безсмислени и неуспешни ще бъдат всякакви опити да се превърне в примирен и обезверен работник, който приема безволево наложените му задължения. Метафоричният образ на житейските заблуди и непросветност е свързан категорично със завода и неговия многозначен образ: „И ти, завод, се мъчиш/ пак отгоре/ да трупаш дим и сажди/ пласт след пласт”. Работникът с отворено съзнание, с ясна позиция, отвхърля това дълготрайно и безпросветно състояние, което го поставя в неизгодното положение да бъде експлоатиран безмилостно неговият труд, без той да ползва достатъчно от благата за себе си.

Общата участ на работещите в завода ги обединява в едно цяло. Глаголната форма в 1 л. мн. ч. „бронирахме”, както и назоваването на „другите” („Долавях, че и другите крещят”) насочват към множеството хора. Преобразяването е свързано с един нов, различен поглед към действителността, изпълнен с оптимизъм:

Напразно! Ти ни учи да се борим-

ще снемем ние

слънцето при нас.

Този оптимизъм за едно ново, по- добро бъдеще, се основава върху вътрешната увереност в силата на човека, съединил съкровените си пориви с поривите и стремежите на онези, с които заедно е преминал през жестоките изпитания в борбата за хляб. Лирическото обобщение е свързано с утвърждаването на това непобедимо човешко единство:

И този крясък стана сплав,

с която

бронирахме живота си така,

че сложиш ли му

прът във колелата-

ще счупиш своята ръка…

Финалът на творбата отново насочва към мотива за непрестанния конфликт между работниците и завода, „притиснал с мъка толкоз хора”. Неговият обобщен метафоричен образ отразява несправедливо устроеното общество, в което онези, които създават благата на живота, са осъдени на „черен труд”. Общата им съдба обаче ги зарежда със самочувствие за сила, която може да преобрази, да промени живота. Тази човешка общност носи белезите на истинската солидарност, означена чрез образа на сакралния център в човека- сърцето: „едно сърце във тебе неуморно/ пулсира с хиляди сърца”.

Хората, към които е насочено художественото послание на творбата в съвремието на Вапцаров, лесно биха могли да го разберат, защото поетът е един от тях с искрената си съпричастност и вяра в хуманното и достойно бъдеще на всички хора.

 

 

Никола Вапцаров – “Песен за човека”

                           

“Човекът на новото време” 


Вапцаровата поезия остава трайно обвързана с Човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка ”Моторни песни” (1940) преобладават творбите, посветени изцяло на човешката личност. Между тях се откроява ”Песен за човека”, една от най – популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразяващата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с жителските реалии, с обстоятелствата, които често подлагат на изпитания универсалните човешки ценности.

“Песен за човека” е изградена в стила на полемиката,като основно в нея участват два лирически гласа. Това са гласовете на двамата опоненти – дамата и изразителят на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: ”Човекът на новото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените ценности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отговор или ясна формула за човешката стойност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване Водеща поетична теза във Вапцаровата поезия е вярата в бъдещето на хуманното начало като извечна, универсална вяра на Човека .Върху нея е изградена представата за ”човекът на новото време”.

Диалогът – спор между вярата и неверието в силата на човешката същност е вечният спор между светлината и мрака. Човешкото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистното, което изразява позицията на единия лирически говорител-дамата. Нейният опонент обаче вярва в човека и изключителните му възможности да промени себе си при благотворно влияние. Това не е наивно – романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

На пръв поглед несъвместимото ”затвор” и   “хора” – ”човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата поетична стратегия – да открива оптимистичното дори там, където това изглежда почти невъзможно.

Екзистенцията на Човека е съпоставена смислово с хляба (“заквасен”, ”замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естествено се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента:

…но своята участ

от книга по – ясна

му станала с някаква песен.

Духовният катарзис започва с преосмислянето на извършеното деяние и причините, довели до него. Социалният им характер е означен отново с митологемата ”хляб”:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш погрешно на гнило.

Обвързването на престъплението с действителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:

Ех, лошо,

ех, лошо,

светът е устроен!

А може по – иначе може…

Преосмислят се материалните и духовните стойности на човешкия

Живот. Осъзната е библейската мъдрост: ”Не хлебом единьiм жить будет человек!”. Погледът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към извисяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият вече отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:

Пред него живота

изплуввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат…

Пътят към нравствения катарзис у ”злодея злосторен” е пътят от злото към доброто, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през бездните на греха и нравственото падение, което е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герой осмисля своята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запявал ”бавно и тихо” като нещо съкровено.

Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нарушената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на инстинктите си, като става подвластно на тъмната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започва съграждането на човека на новото време. Възможността отново да бъде истински човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изисква престъпилият законите да понесе наказанието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му в трагичната ситуация. Смъртта е осмислена като неизбежна, но без страх от нея:

Но лека – полека

човекът се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му станало светло.

Умъдреният поглед към края на човешкото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са достигнали до прозренията на Вапцаровия герой – човекът на новото време, който е изминал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Опозицията мрак – светлина изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:

Човекът погледнал зората

в която

се къпела в блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока,

съдба.

Изнасянето на думите поотделно като динамично римувани стихове, дава възможност да се акцентира на смисловата им определеност. Съпоставянето на съдба и звезда е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:

“Тя – моята-свърши…

ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен? –

животът ще дойде по – хубав

от песен,

По – хубав от пролетен ден…”

Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта        за нов, по – добър живот и по – справедлив свят. Хуманният порив към това жадувано бъдеще носи нравственото послание на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината    с изправения към звездите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Човекът е убеден, че животът ще стане ”по – хубав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вярват в смисъла на битката за един по – добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочовешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убеждение влива кураж у героя на Вапцаров и поражда необичайното в поведението му преди трагичния край:

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и

светло,

отдръпнал, после запял.

Вместо ужас от смъртта тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, излъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и ”затворът треперел позорно/ и мрака ударил на бег”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звездите : ”Браво, човек!”. Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждаване на вярата в нравствената сила на Човека, преодолял злото чрез борба вътре в себе си. Това всъщност вече е образът на човека “на новото време”.

Песента на Човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ – а, способен да промени себе си и света към по – добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, ”Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на Човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия поет:

Той пеел човека.

Това е прекрасно, нали?

Чрез прякото обръщение към него, читателят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му – истеричната дама, неспособна да осмисли процеса на преображение у човека като реално възможна, защото се ръководи от негативното си отношение към него.

Вапцаровата творба възпява величието на Човека – този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща човешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на Човека.

“Песен за човека” е апотеоз на духовното себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки ценности и стремежи.

 

 

Дали е възможна свободата
Есе върху поезията на Никола Вапцаров

Човекът и свободата винаги са свързани взаимно. Без значение в кое време живее човекът, той винаги се стреми да бъде свободен. За съжаление, човешката история е изпълнена с доста примери, когато той е заставен да живее, подчинен на забрани и ограничения, с принизено човешко достойнство. Точно това е обратното измерение на свободата, една участ на хиляди човешки същества- да бъдат подчинени на система от правила, която ограничава и се вмества в личното пространство на всеки индивид.
Като поет и личност Вапцаров има сложна съдба заради различни идеологически спорове. Всъщност, ако се отдалечим от тях, можем да открием посланията на стиховете му, в които се съдържат удивляващо актуални истини. Неговите „Моторни песни“ звучат като част от съвремието ни, защото, за съжаление, много важни фактори в човешкия живот не са се променили достатъчно, за да се почувства човекът свободен и щастлив. Стихотворението „Писмо“ насочва към една реалност, която задушава свободния избор и мечти на младия човек с болезнена жестокост и бездушие. Едно лишено от истинска свобода пространство оплита младите души и слага своя печат като собственик на правото да определя пътя, по който да вървят. Свободата на избора се оказва често само красиви думи, които омайват с обещания, но нямат реално приложение в задушаващо подредения свят на несвобода. В него няма място за романтични копнежи по „едрите звезди на Фамагуста“, по морето и „дъхът на тропика“. В „капана на живота“, който връзва без милост крилата за полет, се налага младият човек да търси път, за да оцелее физически. В една принизена действителност в душата остава само неизразен копнеж и пориви.. Метафоричните сравнения въздействат силно, за да пресъздадат точната представа за това, което се случва: „Като гангрена, не, като проказа/ тя раснеше/ разкапваше душата,/ тя сплиташе жестоките си мрежи/ на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта,/тя виеше в закана…“ (“Писмо“ ). Пространството, към което се стреми сърцето на младия човек, постепенно се отдалечава, сякаш е само спомен в мрака, знак на „ослепяването“, когато попадат в „капана на живота“. Поривите към романтика не изчезват напълно. Те се пренасочват към стремеж за социална промяна, защото само така може да се сбъднат мечтите и радостта от живота Това преобразяване Вапцаров нарича „новото“, което ще даде смисъл на живота. Новото е свободното пространство, наситено с жизнерадост, която изпълва сърцето с вяра, че е възможно човекът да бъде отново щастлив. Символът на това преображение е очертан образно като „слънцето на хоризонта тъмен“, „ярко слънце ще просветне“.
Пътят на промяната не е лесен. Отърсването на земята от „отровната плесен“ означава преодоляване на преградите на една несправедлива и лишена от хуманност действителност. Метафората „милионите възкръсват“ е израз на този процес, на жадуваното преображение. Към тази изразителна метафора поетът прибавя и въздействената сила на песента като извисяване на човешкия стремеж към достоен живот: „това е песен, да, това е песен“. Вярата е тази, която изразява вътрешната потребност от хуманна справедливост в човешкото общество.
Дързостта на поета Вапцаров да огласи идеята за свобода в едно несвободно общество е породена от силата на несломима вяра, че никой и нищо не може да спре стремежа на човека да си върне отнетото пространство за свободен живот: „утре ще бъде животът по- хубав…“(„Вяра“). Нееднократният сблъсък с уродливата житейска реалност е дал увереност в способността на човека да оцелее и да съхрани духа си, мечтите и стремежите дълбоко в себе си. Вярата е най- висока ценност. Тя поражда енергия за съпротива срещу антихуманната реалност, тя дава сила на човека да устои на житейските бури и да пренесе през времето своите съкровени ценности като свободата на избор. Търсената свобода е състояние на дъха. Тя може да бъде достигната единствено, ако бъде пожелана съзнателно и осмислена като вътрешна потребност. Преди това обаче е необходимо да настъпи проглеждането, че липсата на свобода е преграда за достойно човешко съществуване. Ако човекът е сляп за света, в който живее; ако приема наложените му заблуди, без да се замисля, той никога няма да поиска промяна. Мракът и принизяването унищожават човешкото у човека и го приравняват до скот, до животно.
Докосването до едно свободно пространство е знак за порив към свободата. Макар да е само визия за една жадувана земя, в която „напролет лъчите шуртят, /гърмят водопади от слънце…“, това дава надежда и оптимизъм за възможността да живееш в такава страна:“ надалече пролетния вятър/ люлее ниви, слънцето блести“. Светлината на слънцето доминира като образ на радостта и щастието и е антипод на безнадеждното, отровено от омраза и жестокост време на злоба и духовна слепота, примиреност и деградация на човека. Промяната от несвободното към свободното пространство може да бъде осъществена единствено от свободно мислещи хора, защото стремежът към възвишеното е сигурен белег на възстановяването на истинската човешка личност.
В стиховете на Никола Вапцаров човекът е център на променящото се време от миналото, определено като „затвор“, през настоящето, белязано от една ожесточена борба, към бъдещето, което е свързано с мечтаната, с желаната промяна. Стремежът към свобода осмисля съществуването в един свят, разделен от омраза и социална несправедливост, за да намери човекът съзидателна енергия и стимул да промени условията на живота си, да намери място в един истински хуманен свят, място за себе си и за всички, които вярват в силата на човешкия дух

 

 

Димитър Димов- „Тютюн”

 

Цената на възхода в обществото


Романът на Димитър Димов „Тютюн” е сред най- четените книги от българската литературна класика. Интересът към него вероятно се поражда от проблематиката в творбата, която макар че обхваща живота на различни слоеве на обществото в България в годините преди Втората световна война, съдържа в себе си важни социални и нравствено- етични послания с универсален характер.

Един от водещите мотиви в романа е свързан с възхода на отделната личност в обществената йерархия. Преодоляването на социалните граници и утвърждаването в едно общество, което приема себе си като елитно и трудно достъпно, е наистина впечатляващо. Точно това обаче успява да направи героят в романа „Тютюн” Борис Морев. Житейската му философия е изградена най- вече върху дълготрайното му неудовлетворение от обкръжаващата го среда в малкия провинциален град, където е роден. За разлика от другите негови съграждани той има амбицията да преуспее в живота, като за тази цел е набелязал дори точно сферата, в която ще може да реализира мечтите си за издигане до върха на обществото. Макар и да изглежда като „болен от треска златотърсач” или като „побъркан иманяр”, Борис Морев всъщност аналитично и прецизно обмисля как да превземе жалания връх. Онази злъч, която изпълва душата му с презрение към еснафската примиреност на хората около него, в същото време го зарежда с енергия да надскочи социалните ограничения, наложени априори заради принадлежността му към класата на бедните и заради липсата на възможност да прояви своя интелект и способности пълноценно. Потвърждение за тях са впечатляващите идеи на Борис за развитие на тютюневия бранш, но за това трябва да намери начин да впечатли подходящия тютюнев магнат, иначе те вероятно биха си останали само идеи. Той вярва в себе си, уверен е в успеха си и само чака подходящия момент, в който да докаже на какво е способен. Амбициозният младеж не е просто един отнесен мечтател, който напразно си губи времето с безплодни фантазии. Той усилени чете специализирана литература, свързана с тютюна като производствен и търговски продукт. Развил е у себе си търпеливо качества като прецизност, аналитичен поглед, взискателност. Задълбочените му познания трябва да му помогнат не само да впечатли с тях, но и защото е свикнал да разчита преди всичко на себе си.

Ако се ограничим дотук с характеристиките на Борис Морев, неговият образ изглежда доста привлекателен, дори може да се приеме като положителен пример за амбициозен млад човек. Едва ли може някой да има неодобрително отношение към стремежа за блестяща професионална реализация на един млад и енергичен човек, независимо къде е роден и в каква социална среда е израснал. Амбициите на Борис обаче са нещо много по- различно от това. Те са точно и ясно очертани: „Жълтокафявите тютюневи листа с наркотично благоухание (…) можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество…” Дълбоко заложената пресметливост у провинциалния младеж определя житейския му път. Освен презрение, злъч или неприязън към бедните, той изпитва и усещането за явно превъзходство над оная „гадна тълпа” в родния му град, над която иска да властва не само за да покаже, че стои над нея, но и като своеобразно отмъщение за това, че се е родил беден. По този повод авторът отбелязва: ”Какво означаваха парите за него? Може би нещо, което сам не съзнаваше и нямаше нищо общо с обикновената им употреба, но което го привличаше неотразимо, тъй като беше свързано с власт над хората и отмъщение за бедността”. В действителност всички положителни качества, които притежава синът на учителя по латински, едва ли биха били достатъчни, за да премине границата, която разделя трайно богати и бедни, властващи и подчинени в обществената йерархия. Когато най- после на Борис му се отдава възможност да се представи пред собственика на могъщата „Никотиана”, татко Пиер се впечатлява от съвсем други качества на този толкова амбициозен младеж: „Не беше планът му, който омая татко Пиер. Този план можеше да сполучи, но можеше и да се провали от конкурентни фирми (…) Но татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките между много неща, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му да печели пари”. Борис Морев е дотолкова целеустремен, че не допуска нищо да го отклони от желаната цел. Срещите му с Ирина са само разнообразие на монотонното ежедневие, докато чака своя голям шанс да промени живота си: „Дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта”. В ценностната му система няма място за емоции, ако те не са подчинени на стремежа му към върха на обществото. В този аспект Димитър Димов обобщава същността на своя литературен герой: „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна (…) Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора”.

Издигането на Борис е стремително бързо и променя предишния му живот по силата на новите обстоятелства с протекцията на татко Пиер. Това променя рязко и вътрешното самочувствие на младия мъж, когото всички дотогава смятат за особен и странен: „Като че някаква сила го бе издигнала над всичко и му даваше неограничена власт над хората”. Първата и най- важна крачка за него вече е направена. Оттук нататък всичко зависи само от неговите умения да използва златния си шанс и да превземе категорично жадувания връх. Борис Морев ясно осъзнава, че личните му качества са го издигнали високо в света на тютюневите търговци. Наистина той е „умен и хубав младеж”, но не залага на външността си. Приема Мария, дъщерята на татко Пиер, като част от сделката за „Никотиана”. Чрез нея някогашният социален аутсайдер става законен наследник на фирмата и вече може да реализира без прегради целта си да се наложи над другите и да властва над тях. От всичко, което се случва при първата среща с Пиер Спиридонов, за Борис най- важно остава усещането, че е направил „изведнъж невероятен скок, беше стигнал почти до самия връх на „Никотиана”. Макар че и за самия него това е донякъде неочаквано, той си припомня аналогични случаи на издигане в света на тютюневия бранш и заключава: „Важно е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая”. Авторът добавя към това: „Борис беше увиснал блестящо”.

Димитър Димов не изразява пряко лично отношение към своя литературен герой. Просто оставя фактите в повествованието да въздействат върху читателите. Съдбата на Борис Морев е колкото индивидуално отличителна, толкова и типична в света на капитала. Бързото изстрелване към върха все още не е гаранция за неоспорим успех, но е напълно възможно да се случи. Борис е твърде самоуверен и целенасочен като характер. Неслучайно, когато го преценява, татко Пиер отбелязва: „Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори”. Страстта да печели е смисълът на живота за новия генерален директор на „Никотиана”. Той наистина прилича на своя предшественик, Спиридонов- „същата обтегната като стоманен лък воля, същия остър ум, същата хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото”. Вероятно тези качества са предпоставката за успеха: „Изгладнялото и оръфано провинциално момче се беше превърнало в мощен диктатор на тютюневия свят”. Амбициите за власт и могъщество обаче не се изчерпват дотук. Борис Морев умело насочва обстоятелствата и хората в своя полза, за да засили мощта на „Никотиана” . Аналитичният му ум проектира нови завоевания: „Той щеше да основе филиали в чужбина, да командва банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб”. Зад забележителните финансови удари и надмощие обаче се крият страхът и самотата. Въпреки влиянието и авторитета, пред който треперят дори министри, и с който направлява съдбата на много хора, Борис Морев се чувства все по- неспособен да се справи с вътрешните си страхове и напрежение. Това е цената, която плаща той, за да се задържи все още на върха. Няма човек, на когото истински да се довери. Няма наследници нито от Мария, нито от Ирина. Родовите му корени са прекъснати от самия него отдавна- той не се чувства близък със семейството, от което произхожда, презира братята си за това, че са комунисти, презира баща си, обича едниствено майка си, но с една „мълчалива и студена обич”. Единствено алкохолът му помага да притъпи донякъде усещането за вътрешна пустота. Затова все по- често посяга към чашата с коняк, самозалъгвайки се, че не прекалява, а само отпуска нервите си. От образа на свръхчовека не е останало почти нищо. Равносметката на живота, която сам прави след 14 години на върха, никак не е оптимистична: „Признавам… нервите ми са разстроени… Но аз ги пожертвах, за да постигна нещо голямо… Посочи ми друго предприятие с ръста на „Никотиана” от който и да било бранш!… Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване в живота… Аз станах шампион… Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач”.

Съдбата на Борис Морев прилича на комета, която блясва и изгаря без следа в пространството. В края на повествованието е представен трагиченият завършек на живота му. Маларията лесно сломява изтощеното му от напрежение и прекомерна употреба на алкохол тяло. Смъртта слага край на „ужасната му самотност и безмерна алчност към пари и могъщество”, а дъждът просто измива името му, написано с тебешир на дървения кръст върху гроба му на чужда земя. Трагическата ирония на съдбата напомня за безсмислието на живота, когато е лишен от хуманна цел и идеал. В крайна сметка Борис изиграва своята игра на покер с живота. Неслучайно Димитър Димов отбелязва, че Борис има „идеални очи за покер, за надлъгване, за търговски преговори или за удар от засада…”. Той печели, докато има печеливши карти, но в света на хазарта няма нищо трайно и сигурно.

Съдбата на Ирина в романа се преплита с тази на Борис още в началото на повествованието. Макар и да имат различни планове за живота си, и двамата мечтаят да избягат от потискащото и ограничаващо ги еснафско битие на провинциалния град. И двамата жадуват за друг, много по- различен свят, уверени, че това е напълно възможно. Ако за Борис това е светът на тютюна, в който ще властва, за Ирина пътят към мечтания живот е свързан със следването в Медицинския университет. Идеята й за бъдещето е ясно определена: „Ирина знаеше как да живее и какво да постигне”. Представата си за щастие младото момиче изгражда върху основата на мелодраматичните сюжети в книгите, които чете с увлечение. Те създават у нея романтични блянове за екзотични страни, за „чужди и непристъпни светове”. У Борис Морев тя открива сходни черти с тези на героите от романите и вероятно затова се влюбва в него. Тази любов всъщност ще доминира в живота й и ще определя задълго житейския й избор.

Ирина не приема безкритично традиционните патриархални ценности и морал, които следват например нейните родители в своя „прост и щастлив живот”. Неудовлетворението у нея се поражда от самата действителност, както отбелязва авторът, „защото светът, в който живееше, беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеше- приказен”. Точно това разминаване предопределя по- нататъшната съдба на дъщерята на Чакъра. Макар и да се срамува от своя произход, от своята семейна среда, тя е възпитана в духа на истинските морални ценности, които за дълго време ще я опазят от нравствената поквара на хайлайфа. Все пак Ирина прави всичко възможно, за да не се върне обратно към еснафското битие, защото то я отблъсква с материалната и моралната си ограниченост. Не само любовта й към Борис я привлича към висшето общество. Тя остава с него дори когато разбира ясно, че любовта между тях вече не съществува или когато той я тласка в обятията на Фон Гайер заради интересите на фирмата: „Връщането назад бе станало немислимо. Дълбока пропаст я отделяше от еснафския бащин дом, от полуграмотната майка, от неуките селски роднини. Тя не можеше да се върне към техния здрав, но ограничен свят от върха, който беше достигнала с образованието си и Борис, да слезе отново в низината на обикновените, лишени от власт и могъщество хора”. Лекарската й професия донякъде съхранява у нея хуманното начало, но като че ли за нея тя е повече възможност да изглежда независима и да впечатлява със своята интелигентност, а не само с красотата си.

Ирина постига мечтите си за блясък и елегантност в света на разкоша и лукса, но те са станали реалност чрез дивидентите от златната „Никотиана”, а заради тях тя загубва достойнството и самоуважението си. „Никотиана„ обсебва и унищожава всичко ценно и красиво- любовта между Ирина и Борис, щастието, което все повече се отдалечава. Наистина Ирина не приема безконфликтно цинизма в човешките отношения в едно общество, което се самоопределя като елитно, както и низостта, съпътстваща сделките, като нещо обичайно, но не прави нищо, за да се отдалечи от всичко това. В един от присъщите за героинята на Димитър Димов самоанализи тя достига до интересно прозрение: „И тогава Ирина усети, че светът на „Никотиана” и Немския папиросен концерн бе вкарал в душата й някаква отрова и че от тази отрова се беше превърнала в омаломощено и слабо същество, което вече не можеше да избира собствен път в живота си”.

Ирина и Борис Морев остават докрай в света на илюзиите, на фалшивите ценности. Макар че Ирина чрез аналитичните си прозрения разбира ясно същността на този свят, и тя като Борис става все по- безчувствена към социалните проблеми на хората от другите обществени прослойки. Отчуждаването от родовите корени постепенно преминава в отчуждаване от нацията като цяло, защото България постепенно се превръща в част от търговските и политическите сделки с чуждестранните партньори на „Никотиана”. Тъжната равносметка още веднъж потвърждава факта, че хора като Борис и Ирина не са способни да направляват живота си, без да са зависими от интересите на фирмата, с която са обвързани, въпреки че са се самоупоявали от заблудата, че направляват света и живота на хората около себе си. Горчивата ирония на героинята в края на романа е заложена в самопризнанието й, че „в борбата си с живота бе излязла също като Борис само привидно и външно победителка, че този живот всъщност я бе проял и разрушил отвътре и че в душата й не бе останало нито капчица радост, а само досада, печал и пепел от наслади. Това бе равносметката на живота й, на победата й в света на „Никотиана”. В размислите си за живота и неговата краткотрайност героинята на романа „Тютюн” достига до отговорите на важни екзистенциални въпроси за това, което се крие зад бляскавата фасада на висшето общество: „Коя тъмна сила, кой мрачен жребий беше направил Борис тъй безмерно алчен и жаден за власт, Костов- толкова смешен молец на модата и Ирина- толкова студена развратница? Това бе „Никотиана”!… Всичко започваше и свършваше с „Никотиана”, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора и заличаваше всичко това с дивидентите на акциите си. А после тия дивиденти се превръщаха в нови акции, които подкупваха нови съвести и под различна форма убиваха нови хора. И така „Никотиана” приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожаваше хората. Тя убиваше не само работниците, но и господарите си”. Неизбежният трагичен край на „господарите” всъщност носи известно удовлетворение- илюзиите не могат да продължават безкрайно, както и победата в играта на покер с живота не може да бъде неименна. Те просто са направили погрешния избор по пътя към щастието. В този смисъл експертът Костов достига до много точен екзистенциален извод: „Никотиана” е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие”.

 

Димитър Димов – “Тютюн”

 

Свръхчовешките амбиции за власт и могъщество според повествованието на романа


Аналитичната творческа същност на Димитър Димов го насочва с изследователски поглед към онези пластове на човешката душа, които обикновено остават скрити за външния поглед. Писателят е привлечен силно от интереса си към сложната и често трудно обяснима екзистенция на човешката природа. Особено притегателно за автора на “Осъдени души”, “Поручик Бенц” и “Тютюн” е декодирането на силната волева личност, която се самоопределя с възможностите на свръхчовека и се самоизгражда върху основата на своите собствени понятия за моралните ценности и условности на обществото и цивилизацията. Такъв тип личност откриваме в романа “Тютюн”. Повествованието, белязано със знаците на променящото се време, навлиза пряко в психологическия обхват на житейската философия на героите. Без излишни условности авторът въвежда образите на главните герои – Борис Морев и Ирина.

Борис е може би най-определеният към житейска логика образ на индивид, преследващ ясни цели и амбиции. Зад тази привидна праволинейност обаче стои сложен и драматичен психологически казус. Героят на романа привлича интереса особено с начина, по който стига до върха само с един скок, за да се задържи там твърде дълго въпреки всички прогнози на неговите опоненти. Според Димитър Димов студеният закон на печалбата търси и издига тъкмо такива хора. Авторът представя Борис именно в тази светлина: “Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна.”

Априори неговият герой е решен да продаде душата си, за да реализира амбициите си. Макар и млад, той вече знае как да постигне целта си и с какви средства. Изработил си е конкретна житейска философия, според която всяко нещо си има цена и дори сам за себе си е определил такава. Без смущение той приема всички предложения да продаде душата си именно като оферти. Ако прочутият герой на Гьоте, Фауст, сключва договор за душата си, за да разбере смисъла на човешкото съществуване, то Борис Морев е готов на търговска сделка за нея, за да осъществи личните си свръхчовешки амбиции. Априорното принизяване на най-значимоо за човешката същност ясно насочва към начина, по който героят на Д. Димов възприема света и неговите ценности.

Борис носи в себе си самочувствието на свръхчовек. Убеден е, че стои над другите, че може да постигне много повече. Другите обаче също забелязват това: “Всички усещаха болезнено превъзходството му на способен човек” – казва авторът по този повод.

Самият Борис осъзнава възможностите си да се издигне чрез собствените си качества:”Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по-остра, волята по-силна.” Ценностната му представа за света постепенно се фиксира върху “разкошен дом, американска кола, печалби и могъщество”. И всичко това е обвързано с “жълтокафявите листа с наркотично благоухание”. Тютюнът се превръща в “огнена мечта, която изгаряше въображението му”.

Като истински специалист по психоанализа Димитър Димов поставя точната диагноза на своя “пациент”. Почти скрити от външния свят, амбициите на Борис организират изцяло волята му да победи обстоятелствата и да ги подреди в своя полза. Той не разчита единствено на случая. Подготвя педантично всеки детайл от плана си, уверен в своята проницателност. Онова, което доминира в поведението на Борис Морев, е решителността, с която се отдава на една привидно мирижна идея. Отстрани той прилича на “болен от треска златотърсач, на побъркан иманяр, на нищожен жалък бедняк, който ще прекара целия си живот в търсене на средства да спечели пари, без да постигне нищо”. Тази констатация всъщност само потвърждава явната граници между два свята с коренно различен социален статус. Граница, която изглежда непреодолима. Това обаче не се отнася за “свръхчовеците”, към които сам се причислява героят на романа. Не случайно авторът в началото на повествованието използва вътрешния монолог, за да изясни мярката на Борис Морев за другите, за онези, които вече презира, разграничавайки се тотално от тях:”Гадна тълпа – помисли той с отвращение…Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?”

Безспорно впечатлява желанието на един млад човек да се издигне над посредствените и примитивни хора, потънали в самодоволство. Изглежда и че си е поставил възвишени цели като коректив на лесното примирение със съдбата. Но в следващата стъпка от психологическия портрет на героя откриваме смущаващата в този аспект на размислите оценка за нравствените стойности: “Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от нравственото падение, а само от нищожността на възнаграждението.” Така всъщност мотивът за продажбата на душата придобива своята ясна смислова насоченост. Борис Морев се самоизгражда като нравствена същност под влияние на преходните материални стойности и само привидно се доближава до ницшеанската идея за свръхчовека. У него няма никакво конкретно измерение на духовните стремежи и търсения, присъщи на творческата личност, изправена гордо над дребнавите цели и над ограниченията на времето. Тази силна личност, която откриваме с ярко присъствие в интелектуалната лирика на Пенчо Славейков, преобразува в себе си скръбта и гнева в сила на духа. У героя на Д. Димов “естествената злъч към света, натрупана от бедността”, се трансформира в амбиция за “власт над хората и отмъщение за бедността”. Липсата на понятност за възвишените движения на човешкия дух го отдалечават от същността на свръхчовека, за какъвто се мисли. Погрешната траектория на движението му в обществото, надскачането на първоначалните му граници на социума, към който принадлежи заради произхода си, го обрича на неотменима гибел. Именно това се съдържа като смисъл в анализа на Ирина за Борис при срещата й с него, когато той вече е на върха на “Никотиана”:”Всъщност той беше измъчен и нещастен човек… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел.” Точно защото го познава чрез любовта си, както отбелязва авторът, тя е способна да разбере, че преуспелият в бизнеса си някогашен провинциален аутсайдер, е изпълнен с чувство на страх и самотност.

Идеите, които звучат в “Химни за свръхчовека” на Пенчо Славейков и които утвърждават вечните ценности – верността към собствения АЗ и жертвеността в името на идеала, са несъвместими с житейската философия на дръзкия и хладнокръвен тип човек, какъвто е Борис Морев. Той не познава друг “идеал” освен собственото си благополучие и усещане за надмощие над останалите хора, които манипулира за реализация на своите амбиции. Проницателната Мария Спиридонова разгадава това по израза на лицето му:”…лице на човек, който претежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност и стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си”. Тази “воля за мощ”, характерна според Ницше за свръхчовека, тук е насочена ограничено в една единствена сфера на човешката изява – борба за власт чрез парите, чрез печалбата. Дори татко Пиер е поразен от енергията, която свети в очите на младия Борис Морев, от “жаждата и страстта му да печели пари”. Вечно неспокойната му натура и като че ли неизчерпаемата му енергия го подтикват към осъществяването на нови печалби: “Съзнанието му беше обхванато само от това…., че той можеше да стане най-богатият човек в България… Той щеше да основе филиали в чужбина, за да командва банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.”

За Борис Морев не съществуват човешките чувства или са без особено значение, особено когато не влизат в параметрите на личния му интерес. По този начин обаче той потиска естествените проявления на АЗ-а. Аналитичният поглед на Ирина открива една непрекъсната неудовлетвореност и Борис: “Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на “Никотиана” го откъсваха от истинския живот.”

Към всичко това се добавя и изводът, че той се различава от филистерите, тъй като богатството не е единствената му цел, но в същото време Борис притежава ограничена и суха пресметливост в духа.

Макар и още значително млад, Б. Морев е вече уморен и изхабен. Той е духовно не-жив още преди да започне да се изкачва по стълбата на властта и могъществото. Възприема живот само като борба, напрежение и тъкмо в това намира удоволствие. Генералният директор на “Никотиана” няма дори конкретна представа за щастие. Не е способен да изпита истинска човешка обич и признателност. Ирина ясно разбира, че “не любовта, а чувството за самотност и страх” подтиква Борис да я потърси отново. Звучи почти парадоксално, че могъщият тютюнев магнат се нуждае от някого, за да не бъде сам, че постепенно все повече се пристрастява към алкохола, защото все по-трудно издържа на напрежението. Този, от който треперят всички – и неговите подчинени, и дори министри, всъщност е изпепелен от своите свръхамбиции да завладее света, да обсеби върха за себе си и за да унижава другите, изпитвайки злорадо задоволство. Равносметката на Борис Морев звучи повече като оправдание за допуснатите грешки по пътя към върха: “Признавам…нервите ми са разстроени…Но аз ги пожертвах, за да постигна нещо голямо…Посочи ми друго предприятие с ръста на “Никотиана”…Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване с живота…Аз станах шампион. Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.”

Може би най-пълноценната и най-точна характеристика на Борис, осветяваща скритата за външен поглед негова същност, се съдържа в размислите на Ирина, след като открива, че той се е пристрастил силно към алкохола, търсейки утеха и спасение в него. “С успехите си Борис изглеждаше много по-силен, но всъщност той беше слаб и страхлив.” Следващите констатации градират в отрицаващ аспект, за да разкрият истинската същност на героя. “Сега Ирина го виждаше в безпомощната му голота. Той й се стори нищожество, безплодна и дребна душа, осъден ум…” Борис е идеал, който да го погълне, без истинско семейство и нежност, едно “безцветно и сухо парвеню”.

Това, което е станало смисъл на живота му, е “да печели, да трупа пари, които събуждаха у него само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта… Дребният му духовен ръст на нищожество, издигнато случайно от жена, на страхливец и филистер се огъваше.”

Генералният директор на могъщата “Никотиана”, който държи в респект много хора, всъщност не издържа психически пред призрака на възмездието заради “безправните, които убиваше…” Оказва се, че за да осъществи “лудешката идея да основе филиали в чужбина, която го спасяваше от чувството му за малоценност, трябваше да трупа пари, да минава през подкупи, изнудвания убийства, които за другите бяха невидими, но сам виждаше много добре.” Димитър Димов поставя точната диагноза на болестта, която разяжда душата и от която няма спасение. Героят на романа “Тютюн” е сякаш въплъщение на отрицанието към бога – творец, на невъзможността човекът да бъде еманация на божественото, нито като свръхчовек (какъвто явно той не е ) да възстанови Божията едносъщност на множеството от човешки индивиди. А всичко това може и трябва да бъде предупреждение срещу безцелното изразходване на енергията, когато липсва идеал.

Енергичният и свръхамбициозен човек се срива твърде бързо от върха, който си въобразява, че му принадлежи, и пропада в небитието, без някой да скърби за него. Разрушени са илюзиите и безсмислените химери на болния човешки ум.

В романа “Тютюн” Димитър Димов изгражда силно запомнящи се характери с техните психологически и философски характеристики, сред които безспорно се откроява фон Гайер. Духовните движения у този интелектуалец, мечтаещ за “великата мисия на немския дух”, са твърде различни, както от тези на неговите сънародници – Лихтенфелт, Прайбиш, г-ца Дитрих, така и от тези на “князете на тютюна”, с които е принуден да контактува често. Ницшеанската идея за свръхчовека обаче при фон Гайер е повече поза и удобна фикция, която го крепи, за да се чувства над нивото на посредствеността, над “мътилката от търгаши”. Мечтата за немското могъщество за този потомствен аристократ изглежда “неотразима, величествена и тайнствена”, “пропита с чувство на горест и драма като на Вагнерова опера”.

Представата за силата на немския дух обаче е с противоречива логика. Обвързването му с мотива за смъртта и разрушението извиква алюзията за войната като болезнена лудост и самоубийство на един народ. Всичко това води до десакрализация на връзката с отечеството, с “душата и легендите на Германия”.

Ирина с горчива ирония забелязва, че фон Гайер говори за достойнството на свръхчовека, а трепери от агентите на гестапо.

Амбициите, които дълго са държали упоено съзнанието на бившия летец от ескадрилата на Рихтхофен и потомък на северни рицари, се оказват химери. Истинските идеали са подменени с “пълна безсмислица”, с “някаква върховна глупост в опълчването срещу целия свят”. Затова в крайна сметка идва осъзнаването, че “бе умъртвен от собствения си свят”.

С впечатляващо психологическо умение писателят Димитър Димов ни въвежда чрез романа си “Тютюн в един свят, едновременно притегателен и отблъскващ; свят, който акумулира негативната енергия на съвремието си, за да създаде фикцията на своето благополучие и доминираща мощ. Зад декорите му обаче можем да открием дълбоката фрапираща трагика на човешките съдби, осветени от автора и инспирирани от непрестанно протичащото време. Съдби на хора, разпънати между фанатичните си пориви от една страна и житейските обстоятелства и граници на духа от друга.

В това е и значимостта на романа “Тютюн” като едно от класическите произведения от този жанр в българската литературна история.

 

Димитър Талев -“Железният светилник

Човешките съкровения като част от родовата памет и историческото време в повествованието на романа


Появата на “Железният светилник” в романовата традиция на българската литература се оценява като качествено ново явление. Тетралогията на Димитър Талев е проекция на събития и човешки съдби, които сякаш са предопределени от характера на времето. Събития, съотнесени към полюсите на човешкото съществуване, към политическите, религиозните и социално- битовите процеси в обществото през XVIII и XIX в. Отдалечеността на събитията като реално протичащо време определено се компенсира с един модерен психологически поглед към всичко онова, което се съдържа в съдбата на отделната личност, на индивида, общността, народа. Както самият Димитър Талев отбелязва, изображенията на писателя трябва да водят ”към дълбините на човешката душа”. Неговата амбиция като творец според собственото му признание е да проникне в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.

Още с първите редове на романовото повествование в ”Железният светилник” Талев насочва към драматичната същност на събитията. Метафоричният смисъл на преживяното от всички бедствие- чумата през 1833 година, “като тъмна отровна мъгла”, динамично се свързва с личната съдба на един от главните персонажи в творбата- Стоян Глаушев. Проследява се пътя на този герой от родното му село Гранче до града Преспа, но не единствено като разстояние, което ги разделя, а предимно като прекосяване на неравнопоставеността между родовата общност, закрепостена трайно в своя порядък, и непознатото и затова пораждащо страх пространство на градския ред, градското устройство на живота. Младият момък е изведен като персонаж чрез характеристиките на преживяното, в които доминира преди всичко страхът. Този страх предопределя и избора му- да побегне в града, въпреки неясните очаквания, свързани с него. Страхът е детерминиран чрез възприятията на Стоян Глаушев за света, в който живее: ”Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му”. Това е всичко, което представлява до този момент животът му, преди да навлезе в градското пространство и да открие там един друг свят, непонятен, но привлекателен.

Съдбовната среща на младия селянин със Султана, хаджи Серафимовата внука, става сякаш по силата на отчаяната потребност на човешките същества да променят своята участ. Никак не е случайно, че младата преспанка гледа пришълеца не с враждебен поглед, както повечето граждани, а с поглед, който гори от ”буйна, бърза размисъл”. Трезво и ясно Султана анализира тази възможност, която й поднася съдбата, и с удивителна прозорливост я подрежда в своя полза. Силата на нейния характер, изразен ясно чрез везмото й, предопределя смелостта на нейното решение. Талев проявява особено умение да изгради точен психологически израз на неявните характеристики на героинята си. Сложните шарки и плетеници по бялото платно са ”симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод”. Те поразяват “със своята сложност и дълбока планомерност…”. Оттук авторът насочва към смисъла на изразеното чрез везмото на Султана: ”в неуловимата на пръв поглед хармония… тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там припламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух”. Удивително е съчетанието между физическата външност на Султана (дребна на ръст) и този дух, който ще стане основен двигател в създаването на един нов род в Преспа- Глаушевия. Младата жена се изправя сама срещу всички, за да съживи почти изгасналото Хаджи Серафимово огнище. Авторът използва сполучливо метафоричното сравнение, за да придаде яснота на мотивите в поведението на героинята си: ”Водеше я като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в сърцето й- копнежът за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди…”.

Талев проявява траен интерес към анализиране на морала и бита в темпоралните граници на повествованието. Животът в Преспа е оприличен на тиха вода, течаща по отдавна издълбано корито. Каноните на вековния морал са подхранили единствено лицемерието, което като самозван рицар му служи. Дързост като тази на Султана само предизвиква ожесточението на лицемерите, които по израза на автора ”се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали”. Това също е измерение на духовното робство- както и робското примирение, така и лицемерието на фалшивия морал. Пак по силата на този морал и поради криворазбраното гражданско честолюбие Стоян Глаушев доста време живее между преспанци ”като чужда птица в чуждо ято”. Много усилия са нужни, за да се промени нещо в дълбоко консервативните взаимоотношения и докато дойде моментът, в който пришълецът успява да сполучи: ”Пробих. Дебела стена пробих. С голяма сила, с голяма мъка и сълзи”. Стоян се отдалечава от родното си село, но душата му си остава свързана с всички ценности на света, в който е отрасъл. Земята го притегля с цялата си сила и той е радостен и щастлив, когато работи в градината под пролетното слънце. Още нещо съкровено носи Стоян Глаушев в сърцето си. Той обича да пее, да свири на кавал и гайда, но новите обстоятелства в живота му и най-вече гражданското честолюбие на Султана го принуждават да потисне дълбоко в себе си тези желания и единствено по сватби да отпусне гласа и душата си на воля. Младият селянин се опитва да се приспособи бързо към новия живот. Както казва Талев, притегателната сила на града се съсредоточава в новия му дом и в Султана, ”неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град”. Когато беят, от когото се бои и крие, го среща в чаршията и не го разпознава, Стоян се възторгва от новия си облик: ”Друг човек съм аз веке, друг…”. Все пак драматична е промяната в неговия живот и тя предизвиква неувереност и горчивина: ”Той страдаше между чуждите, но имаше и едно свое оръжие- търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи”. Стоян е по-отворен към радостта, която е трайно, постоянно чувство в младото му сърце, а тъгата по родното му село и “неотразимия зов на земята” са потиснати дълбоко в душата му. Това жизнелюбие е може би най-голямата сила на този Талев герой. Въпреки че Стоян се оставя под въздействието на Султана като ”восъчна топка в нейните малки ръце”, тя усеща, че ”навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо” и това е неговата същност, с която се идентифицира като индивид в голямата родова общност и в родното Гранче, и в Преспа, където става начало на нов род. До края на живота си той съхранява удивителното си жизнелюбие и доброта, с ”все същата добродушно- хитра усмивка”, привидно покорен, но вътрешно упорит по своему.

Стоян Глаущев е особено горд с децата си, най-вече с Лазар, когото често слуша с възхищение вечер, когато чете от светите книги на цялата Стоянова челяд. След години, когато Лазар е вече признат от съгражданите си като народен водач, баща му ще каже с явна гордост за сина си: ”Ама пък и в него всички се кръстят, всички в него гледат”. Светла радост в старостта на Стоян е малкият Борис: ”Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене…”. Така дядо Стоян мисли за внука си и тъжи силно, когато малкият често е болен. Тогава се моли пред иконостаса по цели часове. С годините той се привързва все по-силно към Бога и отправя молитви пред него за всички хора. С голямата си човечност и доброта милее за целия човешки род: ”Молеше и плачеше за себе си грешния и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите човеци…”. С такава искрена молитва го запомняме преди смъртта, когато сякаш заспива, пак с усмивка. Както казва Султана: ”Сега сама света Богородица ще те посрещне горе с ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому”. Съпричастието на този Талев герой към болките на света не случайно се изразява в молитва. Както казва Теофил, един от героите на Емилиян Станев: ”Тайнство и чудо е молитвата. Отключва дверите на душата към нейните глъбини и там умът застава лице с лице с вечното и непостижимото… Свойствена е тя на детински чистите души…”. (Емилиян Станев, ”Антихрист”). За Стоян Глаушев ”плач и говор на душата бяха всичките му молитви”, както пише Талев. В тях той отправя онези болезнени парещи сърцето и ума въпроси, на които няма отговор: ”Колко трябва на човека да се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повече… От лакомия за богатство… това не е ли грех?”. Подобен е негласният разговор с бога на Йовковия Вълкадин, чиято душа се измъчва заради съдбата на децата му и заради грешния свят на човеците, в който липсва добро и справедливост. („Вълкадин говори с Бога”). Светът ражда малко героични личности- те са единици, но той се нуждае от чувствителните и състрадаващи хора, често външно обикновени или без външна показност в поведението си, защото носят богат вътрешен душевен мир. Те обаче принасят истинска полза за съхраняването на хуманното начало. Нека припомним, че Стоян Глаушев единствен от преспанци поканва Рилския монах в дома си.  Димитър Талев навлиза умело в най-дълбинните пластове на душата и открива там олтара, който свързва човека и Бога с невидими нишки.

Авторът на “Железният светилник” се насочва най-вече към онези пластове на човешката душа, в които се зараждат човешките копнежи и стремления. Затова той сякаш озвучава мислите на своите герои, които се раждат дълбоко в сърцето им, но са неизречени на глас. Така младият Лазар Глаушев изрича само мислено едно от най-значимите решения за своя житейски път: ”Аз ще поведа народа, аз, аз!” Това е неговият избор, но докато стане възможно явен, той ще е само в сърцето и ума на Лазар, защото този герой има своите основания за това. Съзряването на една идея е съпроводено с пориви и колебания, но когато е озарена от възвишена цел, привлича все по-силно. Младият преспанец е решен да се посвети на народа си и да бъде негов водач, защото разбира, че от такъв има нужда той. Талев умело насочва към вътрешното състояние на този персонаж, за да изясни същността му: ”Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината- да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен- толкова повече са гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ”. Лазар е човекът със свободна воля, макар и в една робска действителност. Качествата на героя са изведени от автора напълно целенасочено в определени важни моменти от неговото съзряване и в обществен (социален) план, и в личен. Особено се откроява неговата ученост, с която предизвиква уважение и авторитетност. Лазар все по-смело започва да навлиза в общите дела на преспанци и да се грижи за тяхното благо. Все по същото време в душата на младия човек припламва любовта. Тя е розово сияние, което се появява в двора на Глаушеви или жълт пламък, който лумва в мрачната стая на Немтуровата къща и заслепява очите му. Ния е с невероятна притегателна сила за Лазар. Когато тя го пресреща в двора на дома си след отказа му да работи за баща й, едно докосване на нейната ръка го изгаря. Той сякаш цял потъва в тъмнина и блясъци и се мъчи да се задържи. Очите й са тъмни бездни, готови да го погълнат, а жълтото цвете в косите й блести ослепително. Оттук насетне за него любовта към Ния ще бъде съдба: ”Сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън”.

Драматизмът в образа на Лазар го уплътнява, очертава го по-реален, но и значително по-усложнен в сравнение например с Вазовите образи на народните водачи в романа “Под игото” или тези на Захари Стоянов в “Записки по българските въстания”. Лазар е раздиран от нравствени колизии, породени от противостоянието между любовта към Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и осмислянето на моралния дълг пред народа, на който се е посветил. Младият Глаушев сам изтъкава нишките, с които се опитва да завърже сърцето си. Обещанието, дадено на Божана, е твърде крехка преграда за любовта към Ния и той съзнава ясно това. Затова се опитва да внуши сам на себе си упорството, което ще му е нужно, за да устои: ”Аз обещах. Ако ще… ако ще цел казан огън и катран да ври в мене”. Най- точно характеризира драмата на Лазаровата любов майката Султана: ”Мъчи се той… Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен… Душата му се мъчи. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли… ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде”. Въздействието на женската хубост е въздигнато както при Йовков: ”Нийо, сине, нема по-голема сила от женската хубост”. Това е обаче една определено стилизирана красота.

Ния е надарена с изключителна хубост, но съдбата й е особено драматична. На нея е съдено да преживее дълбоката болка в любовта към Лазар, но да остане докрай вярна на тази любов, както изповядва тя пред Султана: ”Само той и никой друг”. Ния не се отличава със силен външен израз на чувства. Тя е като звезда, която сияе в своя мек блясък, знае въздействието на красотата си, но и умее да изчаква своя час. В мрачния дом на Аврам Немтур тя се е научила да постига своята цел търпеливо и тактично. Как иначе би въздействала върху тежкия характер на своя баща. Ния не може да открие сърцето си пред него и това поражда силния драматизъм в преживяванията й: ”Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше”. Чорбаджи Аврам стои като сянка между нея и Лазар- “чужд и страшен с бащинската си власт над нея…”. Няма мост между бащата и дъщерята, защото Аврам Немтур не умее да изрази обичта си към единственото му обичано същество на този свят. Евгения Аврамова е прекрасно съчетание на физическа красота и етичност на характера. Духовният й свят остава донякъде скрит за другите, които са завладени преди всичко от покоряващата й хубост. Тази студена и горда на вид красавица, на която сякаш никой нищо не може да откаже, стои смутена пред майката на Лазар, готова да й се покори заради любовта си към него. Очите на Ния сияят в надежда, а сетне тя целува ръката на Султана и я притиска до пламналото си лице в изблик на радост.

Ния влиза в Глаушевия дом като съпруга на Лазар, каквото е и желанието на Султана. Но точно това съжителство вместо извор на щастие се превръща за младата жена в едно затворено пространство без възможности за лична свобода. Султана се опитва да налага своята воля дори в най-интимните отношения между Лазар и Ния. Постепенно по-младата Глаушева снаха заживява в своя вътрешен ад, чийто огън се подклажда и от съмнението, че любимият й мъж вече не я обича, както и от изгарящата болка от бездетството й. Сложната природа на човешката душа е разкрита чрез вътрешните монолози и чрез сънищата, които откриват подсъзнателните й желания и скрити конфликти. Ния отново е сама, без близък човек, с когото да сподели мъката си и тя постепенно започва да отравя дните и нощите й. Най-напред срещу нея се издига ненавистта на свекървата, която не сдържа яда си, че снаха й няма деца. Ния с болка премисля, откъде ли се е набрала тая омраза в сърцето на старата жена и защо не иска да разбере, че тя, Ния, дълбоко страда, ”осъдена да прегори майчинската любов в сърцето й безплодна”. Особено силно тежи на младата жена това, че майката на Лазар не я разбира: ”И тя, старата майка, първа я прокле, първа я пресъди за мъката, с която бе наказана без вина и грях. Това беше от същата преголяма любов към Лазара, но защо не се намери в сърцето на старата майка една капка милост към невинната?”. Ния съизмерва с любовта всичко. Докато усеща любовта на Лазар, неговите утешителни думи, Ния намира сили да изтърпи упреците, но когато започва да й се струва, че той не я обича достатъчно, животът й се лишава от смисъл.

Срещата с Таки Брашнаров отключва неподозирани мисли у Ния Глаушева. Макар че се противопоставя с цялата си същност срещу тези нечисти мисли и желания, които поражда оживелият спомен от краткотрайната среща, образът на Таки започва да обсебва сънищата й, дори по-ярък и мъчителен. Този чужд мъж сякаш нашепва онова, което най-много измъчва душата на Ния: ”Искам да те направя щастлива… Искам да те направя майка…”. Тя се оказва слаба пред него, красив, с бели едри ръце, които посягат да я прегърнат, с дъха му, който сякаш усеща в съня си. Изживяванията на героинята обаче не съответстват нито на хедонистичното разбиране за любовта- наслада, нито на фройдисткото понятие като сексуално влечение, което изразява стихията на любовното преживяване. В нейното поведение в сънищата й откриваме естественото и човешко търсене на топлота, съпричастност и взаимност. Ния сякаш започва да губи собствения си Аз, влизайки в тази непоносима двойственост. Изпитва усещане за трудно поносима болка, гърдите й се разкъсват от ярост. Срещу светлината на любовта към Лазар се изправя тъмната страна на душата като ”дявол-мъчител”, заселил се в нея. Героинята на Талев е възпитавана според християнските традиции, в които общуване без любов е тежък грях. Затова тя жестоко съди сама себе си, чувства се грешница и се самообвинява, макар всичко да е само в мислите й. Един проницателен поглед на автора въвежда в екзистенцията на страданието на Ния, заключено в една дума: рожба. В копнежа й за рожба е въплътена цялата им любов с Лазар, но копнежът се замества от съмнението- студен, остър нож, после от страданието. Изразявайки героинята си, Талев обобщава трагичните знаци на нейната съдба: ”Не стигаше безсмислието на някаква съдба, дойде и злобата, и присмехът на чуждите люде, омразата на свекървата и тоя страшен хлад в сърцето на Лазара”. Писателят се насочва към най-скритите, ревниво охранявани пластове на душата, и ги осветява, прави ги явни. Въпреки любовта си към образа на Ния, авторът не я идеализира, но и не я осъжда на кладата, където горят нечистите души. Напротив, тя е “разкайваща се и толкова невинна”. Димитър Талев само ни приближава до нейната разтърсваща страдалческа участ, отместена сякаш встрани от общия поток на събитията. Тя страда мълчаливо, стоически. Лазар я разбира, но не знае как да я утеши и така само подклажда мъката й. До щастието на майчинството Ния достига след дългия път на своята Голгота, с трънения венец, притискан към красивата й глава от хорската злъч и неразбиране. Въпреки всичко тя остава все така морално чиста и етично възвисена във всички мигове на живота си, наситен с един екзистенциален драматизъм, при всяко изпитание на съдбата.

Времето нанася често дълбоки белези в човешкото сърце, което все живее с надежди и копнежи, а събира най-вече болка и страдание. В залеза на живота си Султана Глаушева въздъхва: “Не беше лесен моя живот”. Тя, която винаги се е стремяла да живее по закон и ред, осъзнава че е пропуснала живата човешка радост, която сгрява сърцето. Едва малкият Борис Глаушев отключва тази радост у нея. Тогава старата жена преосмисля целия си живот. Талев пише: ”Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост, робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си…”. Султана разказва пред внука си целия си живот, но както отбелязва авторът, ”не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде”. Упорито спори тя с ”живи и мъртви, дори със себе си”. Спомените я връщат към най-дълбоката й рана- Катерина. Това е най-тежкият й грях и най-страшното, което съдбата й отрежда да преживее. ”Никого нема да боли повеке от мене… Но и сега да требва да почна- пак ще го направя”. В това противоречие се съдържа трагедията на майката Султана, разпъната между майчината обич и грижа за детето й, и каноните на времето, в което живее, с жестокия му морал, който е като верига за свободната воля и дух на индивида. В страшните мигове до леглото на Катерина Султана преминава през кръговете на ада в своите мисли- “жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни…”. Образите на сатаната и на ангела изразяват полюсите на нейната нечовешка драма. Борбата за живота на младата грешница е борба с Бога, с дявола, със смъртта, а срещу тях е само нейната воля- да спаси детето си от позора и да задържи живота в него. С психологическа проникновеност са възловите моменти в цялата драма на Султана и Катерина. Между позора и честта на рода, между греха и любовта, между дявола и бога. Изборът обаче е сложен и жесток. Страшни са въпросите, които поражда страхът от неизвестния изход на замисленото от Султана: ”Каква незнайна сила имаше тая черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце…”. Най-мъчителното е, че тя, която винаги е почитала Бога и се е уповавала на него, сега не може да отвори сърцето си и да се помоли. Майката Султана съзнава ясно тежестта на деянието си: ”Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба…”. Но срещу това се изправя морала на родовата чест: ”Срамът ще падне върху цялата ми челяд”. Готова е майката да понесе божия гняв върху себе си: ”Ето, господи, съди и пресъди…”. Онова, което я постига като наказание, е една отворена рана в душата й до края на живота. Още едно силно изпитание преживява Султана, когато бди над ранения Лазар. Заедно със страха за живота му в сърцето си обаче тя чувства и доволство, радост и гордост, че синът й е толкова уважаван и обичан от хората. Затова, макар да преживява същата мъка, както при Катерина, сега Султана е “по-бодра, по-смела и надеждата й за по-добър край е по-голяма”.

Грешницата Катерина е един от най-силно въздействащите персонажи в романовото повествование. Излъчването, което носи тя със себе си, дарява радост, а нейната жизненост покорява. Още като девойче най- малката дъщеря на Стоян и Султана се откроява със своята хубост, но и непокорство и волност. Рилският монах също забелязва тази още неузряла хубост на детето и като че ли прозрява, че тя може да стане оръдие на греха: ”Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат. Запази я, боже, от грях… Да бъде цвете с благоуханен дъх”. Катерина съвсем естествено привлича и събира ”като матица” девойчетата около себе си. Тя е сладкодумна и дръзка в шегите си, жизнерадостна и весела. Душата на младото момиче е неподвластна на каноните и предписанията на морала и времето. Тя търси своето щастие според собствената си воля. Катерина избира самотника Рафе Клинче може би защото той е различен от другите и защото прониква в душата му и открива там добротата. Според Платон еросът в любовта е жажда за единение в пътя към красотата, истината и доброто. При двамата (Катерина и Рафе) тези ценности съществуват и ги сближават, превръщайки ги в едно цяло, което преминава в плода на тяхната любов. Тази любов е с неустоима сила и повлича Катерина в стихията на любовното преживяване: ”Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех”. От тази близост остава спомена за онази „замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка”, която изпитва тя винаги, когато любимият я взема в прегръдките си. За да разруши преградата пред потребността да бъдат заедно с Рафе, Катерина избира най опасния път и не случайно заплаща с младия си живот. Както пише философът Бердяев: ”Климатът на света не благоприятства истинската любов и често бива смъртоносен за нея” (Н. Бердяев- “За робството и съдбата на човека”). Той подчертава, че любовта побеждава смъртта, но заедно с това води към нея. Любовта е борба за безсмъртие и еросът е смъртоносен. Поривът на Катерина към щастие и свободна воля на сърцето завършва трагично. Остава увековечен образът й, сътворен от ръката на майстор Рафаил Клинче върху иконостаса на новата преспанска църква.

Родът Глаушеви се създава “в тъмни времена”, когато народът все още не познава силата си, а неговите здрави корени и жилави гранки го пренасят през неустойчивото време, за да даде водачи на този народ. След Лазар Глаушев по този път тръгва единственият му син- Борис. Дълго очакван в семейството, той въплъщава в себе си здравия Глаушев дух и силна воля въпреки крехката си психика. Пътят му също не е лек, съдбата му поднася множество изпитания, но не променя същността му и чистите му помисли. Нищо не го отклонява от каузата да служи на народа си всеотдайно. Борис Глаушев е високо образован, интелигентен, с една открояваща се етичност, наследена от майка му, Ния Глаушева, с нейната хубост, но мъжествена. Не случайно получава прякора си- Милостивия. За него авторът казва: ”…беше винаги склонен към жертва и себеотречение- така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше”. Лазар Глаушев мисли за сина си с бащина обич и гордост: ”Какъв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…”. Борис усеща дъха на смъртта съвсем близо, когато е ранен в едно сражение. Както баща си някога и той пресича границата между живота и смъртта. Обръщайки поглед навътре, към душата си, младият мъж открива и своя страх от смъртта, и ненаситна обич към живота. Това обаче е част от съзряването на духа му.

Любовта към селското момиче Ружа е един естествен порив на младата му душа, но в нея няма силата на изгарящата страст. За Борис Глаушев тя е като чист извор, който утолява жаждата и го свързва със земната му първична жизненост. Съвсем различна е любовта му към гъркинята Ангелика. В техните отношения обаче се вмества жестоко една безумна междуетническа омраза, срещу която те се опитват да противопоставят светлината на сърцата си. Дори когато са разделени от разстоянието, душите им са свързани с тази страстна любов. Мислейки за Ангелика, Борис сякаш чува гласа й в тишината на нощта. За него любовта е нейната хубост, нежност, всяко нейно движение. Тя е един полет в светлина, по-хубава от слънчевата. В нея човешката душа се освобождава. Така възприема младият мъж любовта и любимата си. Силата на любовта съединява душите им и ги потапя в опиянението от близостта им. Борис усеща тази близост „като бодрото чувство, че е здрав, че диша, че живее”. Ангелика донася освобождение за сърцето му с „една милувка”, откривайки пред него един нов образ на любовта. „Тя го бе освободила от сковаващото напрежение, от мъчителното вцепенение на един непреодолим свян и някакъв суеверен предразсъдъчен смут пред чудото на любовта, пред съкровената и тайнствена близост между мъжа и жената. Така бе познавал той допреди малко това чудо, като да беше то някаква мистерия…” Борис съпоставя неволно Ангелика и Ружа и едва сега разбира, че не е познавал истинския израз на любовната страст: „Борис бе живял с друга жена, но не беше познал магията на любовта, такава каквато беше всъщност… Ружа беше като вещ в ръцете му, тя изгаряше от срам…” Освободеността на младата гъркиня обаче не изключва нейния свян, но той потъва в радостта и ласката за любимия, в чистотата на всеотдайната й обич към Борис. Тази светла любов обаче изгаря в жестокото безумие, сред което са принудени да страдат душите на двамата влюбени и Ангелика не издържа на омразата между най-близките й хора и човека, на когото е отдала сърцето си. В мига, когато младият Глаушев се докосва до щастието, то угасва отново.

За точното възприятие на този персонаж в романа от особено значение са вътрешните монолози и самоанализите. Наситен с дълбок драматизъм е моментът, в който Борис мислено разговаря с Ангелика, след като е гласувал за смъртната присъда на нейните братя. В един прецизен и същевременно жесток самоанализ проличават опитите на този герой да открие себе си, собствения си Аз сред хаоса на времето и събитията. Това са вътрешните противоречия на сложно мислещия индивид, който следва вечно неспокойната си съвест, който се оказва често между дълга и зова на сърцето, и остава докрай неразбран, дори и от самия себе си, но с вечно търсещ и устремен напред дух.

Героите на Димитър Талев могат да се определят най- точно в контекста на времето. Нравствено- етичните послания на епохата предопределят изявите им на нивото на родовото и народностното съзнание, общественото устройство или личния им живот. Като романист Талев съгражда наистина забележителна фамилна сага като екран на времето, а и на човешките съкровения, които сякаш по негласно правило не се вписват в историческите летописи, но родовата памет ги пренася през изменчивото пространство на времето така, както те са оставили белег в душата на човека.

 

 

Димитър Талев- „Железният светилник”

 

Пътят към просветлението и стремежът към достоен човешки живот


Името на Димитър Талев, както и на Д. Димов, се свързва с развитието на романа като жанр в българската литература през 50-те години на XX век. Основната тематика в творбите му е насочена към живота и борбите на българите в Македония през годините на османско робство и духовна зависимост. Най- напред се появява трилогията „Усилни години”, а след нея книгите от тетралогията му „Железният светилник”. Съдбата на родната земя и на българския народ продължава да стои в центъра на творческата вселена на писателя и в романите му „Самуил”, „Хилендарският монах”, „Братята от Струга”.

След Вазовия роман „Под игото” отново се появява романът епопея, в който повествованието е насочено към важни преломни събития в живота на българския народ, разкриващи характерни черти от българската душевност, бит и родови ценности. Тетралогията на Димитър Талев с общото заглавие „Железният светилник” съдържа четири книги- „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам” с общи сюжетни линии, които проследяват живота на три поколения от една фамилия (това дава основание творбата да се определя и като фамилна сага), както и живота на българската общност, изправена пред потребността да съхрани духовно народностната си принадлежност и да търси път към национална независимост. Първата от четирите книги- „Железният светилник” е съставена на хронологичен принцип от четири части- „Хаджи Серафимовата внука”, „В тъмни времена”, „Народ се пробужда” и „Корени и гранки”. Повествоването в тях е обвързано с художествената идея, че за да извоюва свободата си, народът трябва да излезе от мрака на робското заслепение, да отхвърли примирението и страха, за да заживее свободно и достойно. Пътят обаче е сложен и драматичен, изпълнен с безбройни препятствия, за преодоляването на които е необходима духовна енергия, която поддържа жив стремежа към пълноценно човешко съществуване, без унижение и робска ограниченост за българския етнос. Искрите на българското самосъзнание припламват отначало у отделни личности с будна мисъл, които се ръководят от загрижеността да се опази това самосъзнание въпреки всички неблагоприятни обстоятелства. Такава личност в Преспа е Климент Бенков. Честен и почтен като човек, той влиза в състава на църковната община, подтикван от грижа за българската общност в града и съдейства винаги с цялата си енергия за успеха на всяко родолюбиво дело. По негова инициатива започва градежа на нова църква в Преспа. Този градеж става емблематичен знак на процеса на пробуждането на българския дух и начало на борбата за утвърждаване на църковна самостоятелност с правото божието слово да звучи в храма на роден език. Климент Бенков отстоява до края на живота си идеята да опази младото поколение българи от вредното елинско влияние. Той самият дава пример, като записва сина си да учи в Охрид, където преподават български учители на роден език, а не само на гръцки. Убеждава Султана и Стоян Глаушеви да направят същото за своя син Лазар- будно и талантливо дете, за да го опазят от изкушенията на елинизма и отродяването. Бенков е сред първите, които прозират опасността от погърчване и унищожаване на българщината.

Родолюбивите кълнове в делата на този виден и уважаван преспанец по- късно намират благоприятна почва в сърцето на младия Лазар Глаушев, подкрепян винаги от верния си приятел Андрея Бенков. Учението в Охрид, в благоприятна за българското самосъзнание среда, се оказва повратна точка за тяхното духовно развитие и израстване като истински български родолюбци. Никак не е случайно, че точно Лазар става водач на българската общност в Преспа. Той е наследил духовната си сила и дързост от майка си Султана, а способността да състрадава съпричастно- от своя баща Стоян Глаушев. Майсторът казанджия е единственият човек в града, който поканва в дома си рилския монах, дошъл да събира помощи за манастира. Словата на духовника чуват всички от многолюдната Глаушева фамилия, но те падат „като огнена капка” в сърцето на Лазар. Истината за славната история на поробения български народ отваря очите и сърцето на младия момък. Дълбоко в душата му се е запазила жива чувствителността му към всичко българско въпреки настоятелните опити на гъркоманите да го отклонят от родовата му принадлежност. Дълго време след гостуването на рилския монах в дома на Глаушеви Лазар е под въздействието на неговия разказ: „Пламенните слова на монаха, изричани буйно и в особен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа…” Оттук нататък той все по- често ще се замисля за участта на своя народ, за това, за което така образно напомня монахът от Рилската обител: „Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова”. В своите размисли младият родолюбец все повече се приближава към същносттта на своята мисия, докато стигне категорично до вътрешната си убеденост:”Аз ще поведа народа, аз, аз!” Оттук нататък той ще работи с цялата си душа и разум за просветлението на своя народ, което ще събуди силата му, ще го зареди с воля и кураж да отхвърли робството- и духовно, и физически, и да заживее наравно с другите свободни народи, достойно и щастливо. Младата душа на Лазар трябва да набере смелост, за да застане младият момък пред своите съграждани в църквата и да заговори за най- важното- решителността да продължат това, което са започнали- градежа на нов християнски храм. Тази негова дързост е породена от съпричастие с общата грижа, но тя е следствие от стремежа му да намери просветление, за да разбере как да насочи народа си към истината за неговото добруване. Димитър Талев навлиза в най- съкровените помисли на своя герой, за да покаже драматизма, с който е съпроводено израстването на народния водач: „Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината- да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен,- толкова повече се гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ”. Своята вътрешна увереност, че българският народ в Преспа сам трябва да извоюва правата си, Лазар се стреми да предаде и на своите съграждани. Думите му са изпълнени с патос, с мъдрост въпреки младостта му, и със силата на обичта към този народ, страдал векове наред. Затова решава вместо да служи на Бога като свещеник, да служи на своя народ: „Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот”. Неслучайно младият родолюбец се възхищава от свободолюбието на резбаря Рафе Клинче- един вътрешно свободен човек, който изразява това в своето изкуство и в дързостта да преодолее ограниченията на каноните.

Забележителното в събитията около строежа на новата църква и стремежа към просветление сред българската общност в Преспа е, че всичко това започва в „тъмни, робски времена”. Третата част от романа „Железният светилник” е озаглавена „Народ се пробужда”. За да се разбуди народът от „сон тежок и темен”, както гласи епиграфът в началото на повествованието, е нужна продължителна и драматична борба срещу всички онези чужди фактори като владишкия наместник и гъркоманите, които чрез коварство и интриги се опитват да поддържат духовната заблуда и мрак в съзнанието на българския етнос. Заглавието „Народ се пробужда” е емблематично за промяната, която се извършва в дълбините на душата у хората в Преспа, за да придобият те куража и самочувствието, че могат да се развиват и изявяват като свободни и независими хора. В тези преломни години от мрака към светлината израства и възмъжава за борба народният водач Лазар Глаушев, на когото преспанци започват да се доверяват и да уважават все повече. Умен, високо образован, с будна мисъл и душевна дързост и енергия, Лазар успява да влезе сред общинарите в града и като своя предшественик Климент Бенков да разбуни летаргията на онези, от които народът очаква подкрепа за делата си. Младият общинар въздейства не само с познанията и сладкодумието си, но много повече със „светлината, която сияеше в очите му”. Читалището, в което се събират предимно млади хора, е мястото, където той развива усилено своята родолюбива дейност и успява да спечели най- вече сърцата на младите преспанци за българската кауза, на която сам се е посветил безрезервно. Последователно, с упоритост и настоятелност, Лазар Глаушев се старае да проникне в съзнанието на хората, да промени закостенелите навици и погрешни модели в мисленето и житейските им ценности. Димитър Талев обобщава точно картината на живота, белязан от примирението и застоя: „Минаваха годините, едната досъщ като другата, колело, което се върти равномерно и безспир- но движи ли се, или стои и се върти все на едно място? Живееха тия люде в Преспа забравени и заличени като престарялата слава на тоя град, под чужда власт, живееха по милост, мъките им бяха скрити, радостите им- потулени, смехът им- сподавен (…) Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите”. Неслучайно още в началото на романа авторът сравнява живота в Преспа с тиха вода, която тече по определено, открай време издълбано корито. Като че ли никой не смее да се отклони от негласно утвърдените предписания за поведение или да се съмнява в техния смисъл. Хора като Климент Бенков или Лазар Глаушев са изключение от общото правило, но точно на такива като тях се дължи пробуждането на народа. Лазар става защитник на духовните и политическите права на българския народ. Води всеотдайна и целенасочена борба за демократизирането на обществения живот в града, за възможността народът да участва пряко в решаването на съдбата и делата му. Под водачеството на Лазар Глаушев, в чиито думи се вслушват с доверие, преспанци изгонват гръцките учители, за да се преподава на български език в училище и да се спре погърчването на българското население: „Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят”. В съзнанието на читателя образът на този герой от „Железният светилник” остава трайно като истински възрожденски духовен водач. Той е от онези родолюбиви българи, които виждат и осъзнават ясно заплахата от религиозната политика на гръцката патриаршия. Поучителната приказка за калугера и шиника, която Лазар разказва пред насъбралото се множество, има за цел да разкрие истината за несправедливата участ на народа ни, а метафоричният език въздейства особено силно: „Приказката попадна в съзнанието на повечето преспанци като ярък лъч”. Въпреки това обаче процесът на пробуждане е бавен и труден, защото както подчертава Димитър Талев, „робският страх беше по- силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение”. Причината за това е в дълготрайното примирение у хората, приучени на търпение повече от четири века. Животът е протичал, без да остави следа от велики събития. Копнежът по човешко щастие и радост не е заглъхнал, но е принизен заради робската им съдба- „ничком на земята, потъмнели като нея, безименни, покорни роби”. Времето за тях се измерва „според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожни твари, що пълзят по земята”. Това измерение на времето вече отстъпва място на друго, много по- значимо мерило- стремежът към достоен човешки живот: „Идеше ново време за всички…”- отбелязва авторът. Думите на народния водач Лазар Глаушев потвърждават тази решителна промяна: „Нашият народ е вече буден и с нищо не ще успеете да го примамите (…) И ние сме създадени от Бога и имаме право да живеем”. Образно метагоричният изказ представя убедително духовното преображение на българския народ: „Будни сме вече и крадецът не ще успее да ни ограби. Виждаме се голи и боси- ще се облечем. Виждаме се в тъмно- ще запалим светилници да ни светят”. Художествената идея, заложена в названието на трета част от романа „Железният светилник”, е обвързана смислово с пробуждането на народа, но точното изражение на тази идея е може би в осмислянето на библейската истина, че не само с хляб ще живее човекът. Народът проумява, че освен физически, трябва да оцелее и духовно, за да премине през границите на времето в бъдещето като достоен народ. Първата стъпка към това бъдеще е направена явно, когато българската общност в Преспа най- сетне изгонва гръцкия наместник- проводник на беди и унижения за тях. Следващата стъпка ще бъде борбата срещу вековния потисник и политически господар за свобода и независимост. За хора като Лазар е ясно, че трябва още много енергия и упоритост по този път, но за себе си той го е приел като единствено възможен: „Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина- ще го видим по –нататък, като се изкачим още по- високо- ще го видим още по- нататък”. Това е неговата съдба, неговият житейски избор на предводител на потиснатия и обезличен като етнос български народ. Лазар Глаушев преживява страшното изпитание между живота и смъртта, когато го раняват тежко по поръка на неговите врагове, които са врагове и на идеята за духовна и национална свобода на българите в Македония. Нищо обаче не може да спре събудената енергия на порива за освобождение, щом веднъж народът е прогледнал за истината, отхвърлил е булото на мрака, хвърлено върху него през робското време, и търси настоятелно своите човешки права.

Романът „Железният светилник” пресъздава последователно времето на важни исторически събития за българския народ в Македония, преживени като лична съдба от героите в повествованието. Тези събития изграждат и въздигат личности с родолюбив дух и високи нравствени стремежи и същевременно утвърждават духовната енергия на народа, когато той има пред себе си светла и възвишена цел като свободата.

 

 

Процесът на пробуждане на народностното съзнание на българина в романа „Железният светилник” на Димитър Талев

Романът на Димитър Талев „Железният светилник” е осъществен като значително художествено изследване на онова голямо движение на българските народни маси, което определяме като борба за църковна и национална свобода. В творбата това движение е изследвано в дълбочина, изведено е от ренесансовите процеси, които изживява личността, преминава през своебразния битов и социален живот на семейството, за да достигне до големия народен бунт срещу гръцкото духовенство. Талев показва как народната съвест, импулсът към свобода, жаждата за просвета се пораждат под един покрив, за да обхванат след това един град, а по-късно – цял един народ. В сюжета на „Железният светилник” се преплитат любов и омраза, грях и разкаяние, прошка и наказание. Процесът на пробуждане на народното съзнание и на човешкото достойнство на българина обаче е една от основните линии в романа.
Композицията на „Железният светилник” е изградена от няколко части, всяка от които разкрива един период от историческата съдба на българският народ в последното столетие на робството. Първата част, онасловена „Хаджи Серафимовата внука” ни показва картината на робското примирение. Повествованието започва с бягството Стоян от родното му село Гранче. Младият селянин убива нападналата го хрътка на бея и примрял от страх, че може да го убият заради това, избягва в града. С тази случка авторът ни въвежда непосредствено в годините от края на българското Средновековие, в атмосферата на робството, като разкрива чрез личната съдба на своя герой тежката участ на поробения народ: „Не можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а той – селянинът-християнин – беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се подчинява. Така е било, откакто помнят бащи и деди и те всички, както синовете и внуците им – покорни роби, прости люде с потъмнели души”. Робството не гнети Стоян –той, както и целият български народ, е свикнал с робията. Робският морал и насажданият столетия чрез жестокост робски страх сковава мисленето на хората –те са далече от мисълта за бунт, за свобода. Стоян е още в началото на зараждането на народностната идея за отхвърляне на робското подчинение и унижение. Той все още само бяга от турците, подчинява се на страха и е твърде далеч от бунта. Неговото поколение е белязано със знака на робския морал, то робува на старите разбирания, на традицията да се подчиняват на господаря.
Все пак още в първата част на романа се засяга темата за личната свобода, за свободата на духа, която по-късно претърпява развитие в образите на Лазар Глаушев, на Катерина и Рафе Клинче. Носител на тази свобода на духа е и Климент Бенков. Той се явява като предвестник на новата епоха. С цялата си родолюбива дейност и изключителна всеотдайност разпалва искрата за борба за църковна независимост и българска просвета. Климент Бенков е носител на новите възрожденски идеи. Самоотвержен и енергичен, той сам отива в Цариград, за да издейства позволение за направата на нова църква. Климент Бенков е първият сред всички преспанци, който се отърсва от закостенелия, консервативния робски морал. Той е човек с неспокоен дух и будна мисъл, безкористен родолюбец и патриот, който изиграва особена роля в събуждането на преспанци –разбива оковите на мисленето им и макар че не довършва мисията си да помогне да се построи новата църква поради ранната си смърт, помага до голяма степен за пробуждането на народностното съзнание и на човешкото достойнство у преспанци. Климент Бенков е човек с чувство за лично достойнство и национално самосъзнание. Той е дълбоко засегнат от обвиненията, отправени му от Аврам Немтур, че не е дал сметка за всички похарчени в Цариград пари, и сигурно си е присвоил част от тях. Неговото възвишено чувство за чест е наранено от липсата на доверие един към друг у преспанци. Бунтът на Климент Бенков обаче дава силен тласък на промените в града. Той изиграва голяма роля и за духовното израстване на Лазар Глаушев, и на своя син Андрея, като ги отвежда да учат в Охрид, а не позволява да тръгнат по пътя на гъркоманията, като се учат в гръцко училище, колкото и престижно да изглежда това за времето, в което живеят.
Паралелно с развитието на идеята за църковна независимост, в умовете на преспанци се формира убеждението, че народът има нужда от просвета, от собствени училища. Дори и Султана, която няма активна роля в обществените промени, осъзнава колко е важно учението: „Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после – той сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.” Султана осъзнава, че бъдещето на сина й е в науката: „Лазар наука ще учи”. Особено важна роля за духовното израстване на Лазар Глаушев, а и на преспанци като цяло, изиграва идването на рилския монах в града. Може би никак не е случайно, че именно Стоян Глаушев единствен от съгражданите си се досеща да покани монаха в своя дом. Разговорът с този свят и родолюбив духовник, който носи със себе си искрата на народностното съзнание, в Глаушевия дом става и първият урок на Лазар по родолюбие. Словото на монаха е притча за могъществото на славянския род, за някогашното величие на българския род и език. То е пламенна реч срещу гръцките духовници и упражняваното от тях отровно влияние над поробения български народ за отродяването му от всичко българско. Рилският монах успява да разкрие на слушателите си заблуждението, в което живеят: „Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език”. Това пламенно слово дълбоко вълнува Лазар: „… не сваляше поглед от монаха и всяка дума на рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му”. Така Лазар Глаушев още тогава решава да поведе преспанци по пътя към свободата. Той става духовен приемник на Климент Бенков. Съвсем млад и неопитен, синът на Султана и Стоян Глаушеви вече осъзнава своята мисия: „Аз ще поведа народа, аз, аз!” Постепенно той става носител на възрожденските идеи, проповядва единство на българите в Преспа, противопоставя се на наместника и повежда целия град в борба за българска черква и българско училище. Националната идея се превръща в смисъл на живота му. В един разговор със Султана Лазар определя точно същността на онези светли идеи, които са проникнали дълбоко в душата и ума му и на които той, нейният син, най –ученият в града, иска да посвети цялата си енергия: „Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот.” Като пример за свободен човек, със съзнание за своето човешко достойнство, посочва майстор Рафе Клинче: „Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои”. Тук авторът на романа явно насочва към идеята за свободата като вътрешно състояние на духа, което се проектира и в общественото пространство. Това се забелязва в разсъжденията на Лазар относно неговата бъдеща дейност: „Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ… Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина –ще го видим по –нататък, като се изкачим още по –високо –ще го видим още по –нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще вървя по него, а да мога всички да поведа след себе –това искам аз, майко.” Той неотклонно следва мисията си и дори се отказва от Ния, макар да я обича дълбоко в сърцето си, тъй като тя е дъщеря на един от най –явните врагове на българщината в Преспа –Аврам Немтур. Малко по малко Лазар печели уважението и доверието на преспанци и се превръща в техен духовен водач: „Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат”. Лазар Глаушев среща упоритата съпротива на робския морал, на консерватизма и страха, но не се отказва. Той подтиква преспанци към действие с пламенните си речи, събужда народностното съзнание у тях, успява да обедини около себе си бъдещето на Преспа – младежите, и да ги изведе до светлия идеaл на свободата. Авторът отбелязва как младият Глаушев събира преспанци, воден от живия пламък на родолюбието, за да отвори очите им и да прогони слепотата от тях Пред насъбрания народ в черквата той се изправя да произнесе реч, с която слага и началото на открита борба срещу фанариотската партия в града: „Народе!.. Днес искаме своето право! Стига са ни наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а ние сме си досущ като стадо. Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец; чакаме той да ни отвори и ние влизаме. Общинската кесия пак е в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години и години, а ние вървим след него като стадо от безумни овци?” По –нататък в своята реч младият преспански водач подчертава една от най –опасните за българското самосъзнание заплахи: „А в църквата ни се пей повеке на гръчки и никой нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за него никой не се грижи. Имаме друго училище на елински език и сички грижи и попечения са за него”. Дълго време в Преспа се помни неговата приказка за калугера и шиника, която въздейства силно със своя смисъл и яснота на посланието върху повечето преспанци „като ярък лъч”. Талев подчертава:”… всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна –те, народът, които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха, еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях –чуждият наместник, владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврам Немтур; народът –те всички под шиника –и калугерът –седнал на него. Повече нямаше да бъде така. Шиникът беше дигнат.” Лазар Глаушев е основният деятел за бързото пробуждане на човешкото достойнство у преспанци и за промените, които настъпват в града – наместникът е изгонен, църквата построена, в нея започва да се чете на български, еснафът се обединява.
Лазар и Катерина Глаушеви избират като свободни хора своята съдба и с това приличат на майка си, но са водени от различни мотиви. Като обществен деец, Лазар получава благословията на майка си, но Катерина, която влиза в разрез с традицията, установена от незапомнени времена, подхранвана непрестанно от един лицемерен морал, става жертва на консервативните нрави, според които е недопустимо всяко отклонение от вековните предписания за поведението на жената. Тя няма право на свободен избор по волята на сърцето си; няма право да изрази явно чувствата си и да преминава границите на тези предписания. Султана знае колко е трудно да се справи един човек с всеобщото неодобрение на постъпките му и затова зорко след децата си, защото усеща, че те носят в себе си бунтарския дух на новото време. Любовта на Катерина към Рафе Клинче й дава сили да се опълчи срещу майка си. Конфликтът помежду им е конфликт между поколенията – между новото и старото. Султана вижда Рафе Клинче през призмата на патриархалния морал, а Катерина съзира в него духа на неспокойството, силата на творческия порив, една вътрешна човешка сила, която я привлича неустоимо: „Старите забравят, че са били млади. Майка не харесва майстор Рафаила, не може да го търпи, а той е такъв един чуден човек и какъв огън има в очите му. Господ да го убие!” Катерина е сигурна, че майка й няма да одобри любовта й към Рафе Клинче и затова се опитва да я постави пред свършен факт. Консервативният патриархален морал, нежеланието да приеме тази промяна, нуждата да защити честта на рода, карат Султана да се противопостави на бунта на дъщеря си и всичко това я превръща в нейна неволна убийца. Поривът на Катерина към свободата, отказът й да робува на стария морал, стават причина за гибелта й.
Рафаил Клинче е носител на новите идеи за човека и творческия труд. Неговият образ разкрива противоречивото разминаване между хуманистичните традиции на Ренесанса и на Българското възраждане. Рафе Клинче е носител на новото и непознатото и завладява с вътрешната си свобода. Майсторът резбар не може без тази своя вътрешна свобода: „Не съм слуга никому!” –казва той. Неговата свобода се изразява в творбите му – след смъртта на Катерина, разчупвайки всякакви догми, той я увековечава в иконостаса. Така тя, отречената заради свободолюбивия си и неспокоен дух, всъщност побеждава стария морал. Рафе Клинче притежава привлекателната сила на човек, способен да се извисява над обикновеното и примитивното в живота и да руши порядъка. Свободата е неговият начин на живот. Той не робува на закостенелият морал и предразсъдъците. Неговият образ е образът на твореца, изпреварил времето си.
Любовта е движеща сила в романа „Железният светилник”. Това е любовта към народ и отечество, към семейството или към любимия човек. Тя е силата, която заставя надменният чорбаджия Аврам Немтур да поиска за свой зет най –големия си враг Лазар Глаушев, както и самият Лазар да пожелае за жена дъщерята на най –омразния гъркоман в Преспа. Тя кара Катерина да извърши грях, а майка й –да се опита да премахне плода на този грях и по този начин да убие дъщеря си. Поведението на Катерина е страшен удар върху изградения с толкова усилия, строгост и грижа за опазването му свят на хаджи Серафимовата внука. Султана все пак има своите основателни несъгласия. Тя е напълно наясно с това, което очаква дъщеря й, ако в града се разчуе за нейното прегрешение. За много поколения преспанци любовта на Катерина към пришълеца Рафе Клинче ще е не само грях, но и престъпване на моралните закони, които за тях са най –висшата ценност. В техните очи дързостта на младото момиче би била не просто недостойна –тя ще бъде заклеймена завинаги да носи печата на позора за себе си и за своите деца. За една чувствителна душа като Катерина Глаушева вероятно би било непоносимо да живее сред хора, които я презират. В този смисъл може да се каже, че тя е произнесла сама своята присъда още в мига, когато решава да се отдаде на любимия си. Всъщност любовта между младата Глаушева дъщеря и резбаря не е грях, защото е резултат на истинска духовна близост, на дълбоки и чисти чувства . Любовта им не е грях, защото им дава морални сили, защото подхранва творческото вдъхновение на майстора, защото е истинска и красива. Именно тази романтичност обаче е чужда за епохата, в която им е съдено да живеят.
Една друга любовна история в романовото повествование има щастлив край след много драматични перипетии, които участниците в нея –Лазар и Ния, трябва да преживеят. За разлика от Рафе Клинче, Лазар не е чужд и ненавиждан заради своето различие от другите или заради несъвместимост патриархалния свят; той не е пришелец, безроден и самотен, а един от най –личните и желани ергени в Преспа, той е народният водач Лазар Глаушев. Любимата му Ния се отличава с изключителна красота и благороден характер, макар че е дъщеря на един мрачен и неприятен човек, какъвто е чорбаджи Аврам. Невероятната красота на Ния омайва всички –и мъже, и жени се удивляват на хубостта й. Дори надарената с много хубост Катерина се възхищава: „Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!” Дълбоко вкорененото в съзнанието на поробените българи убеждение, че красотата може всякога да бъде похитена от господаря поробител, тук звучи и като предупреждение. Любовта на Ния към Лазар е чиста и всеотдайна, но между тях застава сянката на народния враг, на гъркомана Аврам Немтур. Именно фактът, че той е бащата на Ния, изправя народният предводител Лазар Глаушев пред сложната дилема –има ли право да жертва предаността си към народа в името на любовта? Наистина, тя ще му донесе щастие, но какво ще стане с неговия дълг? Народното дело е по –важно за него и цялата му воля е насочена към неговото осъществяване. Затова Лазар се опитва да изгони от мислите си дъщерята на Аврам Немтур. Разумът му повелява да се ожени за кротката и нежна Божана, сестрата на неговия приятел и съратник в делата Андрея Бенков. Сърцето му обаче си остава все така подвластно на любовта към Ния, тя е пълновластна господарка на сънищата му. Всъщност Лазар не лъже Божана, когато я поисква за жена. Това е неговото решение и той се надява с нея да живее в хармония със своята съвест, като потиска желанието на сърцето си. Любовта на Лазар към Ния не е грях, защото истинската любов не може да е грях. Тя е много по –близо до същността на човека, отколкото всички измислени морални предписания, които го ограничават да следва пътя на сърцето. Тази любов не е грях и защото Лазар прави всичко възможно да я изтръгне от сърцето си, но не успява. Благоприятното разрешение на този драматичен възел в душата му идва чак след ранната смърт на болната Божана и на бащата на Ния. Сякаш съдбата покровителства и насочва пътя на тази покоряваща любов, докато събере заедно двамата, за да споделят обичта си и тя да им дава сили по –нататък да предодоляват всички препятствия по общия си житейския път.
Романът на Димитър Талев „Железният светилник” е книга за трудния и драматичен път към изграждане на народностното съзнание и на човешкото достойнство у българина. Започвайки от годините на робството и преминавайки през сложните процеси на пробуждане на народа, Талев описва дългата и самоотвержена борба на българите за просвета, за църковна независимост и свободен, достоен живот. Романът представлява една внушителна галерия от образи. впечатляващи с правдивостта на изображението и богатството им. Той е връх в творчеството на Димитър Талев и значимо наследство за българската литература.

 

 

 


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!