---

Бързи връзки към разработките в страницата за 12-ти клас

• Как се пише есе
• Димчо Дебелянов „Аз искам да те помня все така“
• Христо Фотев „Колко си хубава“
• Петя Дубарова- „Посвещение“
• Елин Пелин- „Спасова могила“
• Атанас Далчев – „Молитва“
• Никола Вапцаров- „Вяра” – Вярата като ценностен израз на живота
• Дали е възможна свободата – Есе върху поезията на Никола Вапцаров
• Елин Пелин- „Ветрената мелница“
• Йордан Йовков- „Песента на колелетата” – Мъдростта на прозрението за смисъла на човешкия живот
• Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених“
• Пейо Яворов – „Две души“
• Елисавета Багряна- “Потомка” – Връзката на потомката с рода
• Борис Христов – „Честен кръст“
• Преодоляване на границите на бита от свободолюбивия човешки дух в стихотворението „Кукувица” на Елисавета Багряна
• Елисавета Багряна – „Ръцете” – Човешкото битие между живота и смъртта
• Силата на непокорния човешки дух в стихотворението „Стихии” на Елисавета Багряна
• Атанас Далчев – „Прозорец” – Поглед от другата страна на битието
• Атанас Далчев – „Книгите” – Познанието и смисълът на живота
• Атанас Далчев- „Къщата” – Демонизацията на веществения свят
• Йордан Йовков- „Последна радост” – Тържеството на живота и трагизмът на войната
• Йордан Йовков- „Серафим” – Благородството като потребност да бъдем човечни
• Истинските човешки ценности в разказите на Йордан Йовков
• „Различните” герои на Йордан Йовков
• Знаците на „различните” хора на Йордан Йовков (есе)
• Никола Вапцаров- „Кино” – Изкуството и истинската житейска драма
• Никола Вапцаров- „Завод” – Животът- „без маска и без грим”
• Никола Вапцаров – “Песен за човека” – “Човекът на новото време”

---

Как се пише есе

         Знам, че има предостатъчно обяснения как се пише есе и  по- голяма част от тях са доста сложни Аз обаче имам моя по-практичен вариант и мисля, че така изготвянето на есе може да бъде разбрано и запомнено по- лесно. Моите ученици пишеха често есета и доста от тях бяха публикувани и наградени. Пожелавам и на вас успех!

Представете си, че сте в ролята на адвокат, който трябва да защити успешно своя довереник- човека, за когото е поел отговорност да защитава пред съда. Най- напред трябва да си изясните тезата- основното твърдение, което представяте и защитавате. В случая тази теза трябва да е в пряка връзка със заглавието на есето. Всяка дума в него  ви води в следващите ви стъпки като смисъл. Самото заглавие носи важен смисъл, с който да са обвързани вашите аргументи и вашата теза естествено.

Аргументите трябва да са подредени последователно и да са логично свързани, а не хаотично разпилени и най – важното- да изясняват и потвърждават тезата,  която сте избрали и оформили още в началото на своите разсъждения. Представете си, че някой като прокурор и друг адвокат изразява несъгласие с вашите аргументи. Затова трябва да търсите още по- убедителни такива и да ги надграждате.

Към аргументите е добре да се подберат точни примери, които да илюстрират аргументите, с които защитавате тезата. Ако заглавието на есето е свързано с литературна творба, примерите трябва да са от нея. Ако е на свободна тема, примерите може да изберете по своя преценка. Не се отклонявайте от заглавието на есето, за да не загубите ориентация.

След като сте подредили аргументите и примерите към тезата си, трябва да направите обобщаващи изводи. Както например защитникът (адвокатът) пледира, че всичко казано дотук потвърждава, че това е правилно и има основание да се приеме тезата му.

В заключение потвърждавате казаното в началото, но само като смисъл, а не със същите думи. Добре е да изразите лична позиция или преценка, както и да дадете идея, свързана с темата на есето.

---

 Димчо Дебелянов 

„Аз искам да те помня все така“

         Любовната лирика на Димчо Дебелянов е една от най- силно въздействащите в българската поезия. В лиричното послание поетът с нежна и особено чувствителна душа е вложил искрено и неподправено всичко онова, което изживява в този миг, когато любовта докосва сърцето му.

         В стихотворението  „Аз искам да те помня все така“ любовта е обхванала  всички сетива, проникнала е дълбоко в сърцето, но с горчивия привкус на раздялата. Тази раздяла предизвиква елегичното настроение и слага печата на тъгата и безнадеждността. Раздялата е неотменима заради трагичната реалност, в която се оказват влюбените. В мига, когато те все още изживяват своята любов, тя вече започва да изглежда като светъл спомен. Блян, докоснал душите като светлина в мрака и угаснал завинаги. Вероятно затова стиховете започват да звучат още в началото като прощални думи, изпълнени с много тъга и болка:

                            Аз искам да те помня все така:

                            бездомна, безнадеждна и унила,

                            в ръка ми вплела пламнала ръка

                            и до сърце ми скърбен лик склонила.

 Мотивът за бездомността при Димчо Дебелянов обичайно се свързва със самотата, а тук тя все още предстои, защото любовта няма бъдеще. Поетът подсилва усещането за трагичност, като съчетава смислово точните определения- „бездомна, безнадеждна и унила“. Картината е особено драматична, изпълнена е с емоции, които се усещат във всичко, заобикалящо двамата безнадеждно влюбени, и близо, и далече- градът, хълмът, дърветата. Те сякаш са съпричастни на това, което изживяват две наранени души, изгубени във времето, което безвъзвратно изтича и отнася без милост любовта им. Техните сърца тръпнат от болка в мига на раздяла, макар че все още са един до друг. Докато тя е „вплела пламнала ръка“ в неговата, нейният лик е „скърбен“ и тази скръб прелива в сърцето му.

Картината на  настъпващата нощ създава усещане за безизходност и обреченост. Градът тръпне в „мътен дим“, „чертаят мрежи прилепите в мрака“. Присъдата над любовта е жестока: „защото трябва да се разделим“. Именно това „трябва“ показва колко невъзможно е да изживеят любовта си докрай, но може би затова тя „сякаш по е свята“. Осъзнаването на присъдата над любовта сякаш слива сърцата в едно. Влюбените се вричат да бъдат заедно в „мига, когато Тя ще победи“ над живота и ще отнеме всяка надежда за щастие“:

                            „В зори ще тръгна, ти в зори дойди

                            и донеси ми своя взор прощален

                            да го припомня верен и печален…“

Любимата напомня “в буря свършен злак“, нежен, крехък, едва закрепнал за земята, а вече предстои да бъде покосен така жестоко. Думите са призив за вяра в един толкова съкрушителен миг. Удивително е това да вярваш, когато няма никаква реална надежда да се сбъдне онова, което жадуваш. Тук обаче те звучат определено утвърждаващо: „ укрий молбите, вярвай- пролетта ни / недосънуван сън не ще остане / и ти при мене ще се върнеш пак!“. Да дадеш увереност, да вдъхнеш вяра, че любовта ще продължи да бъде жива в този миг на пределно изпитание за чувствата, означава, че силата на тази любов е безгранична. Тя е отвъд времето на реалния живот, отвъд измерението на възможното. Наистина, чрез любовта в сърцето любимата ще продължи да живее, макар и вече само като спомен.

Падащият мрак на нощта напомня отново жестоката истина, пред която са изправени две тръпнещи от любов сърца. Изтича времето, в което може все още да са заедно, настъпва краят на един прекрасен блян за щастие. Няма милост съдбата към тези, които са търсели светлината на любовта. Те никога повече няма да са заедно. Изчерпва се и последният полъх надежда и вяра: „а в свойта вяра сам  не вярвам аз“. Безсилие и отчаяние слагат печата си върху душите на влюбените:

                            И ти отпущаш пламнала ръка

                            и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

                            изгубила дори за сълзи сила.

Мракът, който вече става осезаем, сякаш я притегля, за да не се върне никога повече при любимия си. Не е останала дори частица сила, която да се излее в прощални сълзи. Утехата, която чака от него в своята немощ тя, се оказва невъзможна, защото болката от раздялата е отнела у него и малкото вяра, съхранявана толкова дълго в сърцето. Раздялата не е просто раздяла между двама влюбени. Това е раздяла между живота и смъртта. Единственото, което остава след нея, е споменът: „Аз искам да те помня все така“. Дори тъжна и унила, в очакване на предизвестения край, тя, любимата, ще бъде в сърцето и паметта завинаги. Това е неговото съкровено желание. Може би затова с него започва елегията на Димчо Дебелянов и накрая във финалните стихове прозвучава още по- убедително: „Аз искам да те помня все така…“.

---

Христо Фотев

„Колко си хубава“

Всеки има своя собствена представа за любовта. Казват, че през очите на влюбения светът изглежда различен. За него любимата жена е най- прекрасната. Няма друга, която да се сравнява с нея. Очите на любовта виждат навсякъде красота. Дори и недостатъците се превръщат в нещо красиво, което другите може би не виждат. Явно в това е извисяващата сила на любовта. Неслучайно толкова много картини, стихове и песни са посветени на нея и тя винаги вдъхновява и завладява всички сетива. Така е в стихотворението на Христо Фотев „ Колко си хубава“. Това е една от най- хубавите и запомнящи се творби, посветени на любовта и на любимата.

Началото е точно това силно емоционално възклицание: „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“.  Дори само този стих е достатъчен, за да въздейства силно и дълготрайно в паметта ни, защото е израз на възхищението от красотата на тази, която е в сърцето на влюбения. Сякаш божествена светлина озарява погледа му- „Господи, колко си хубава!“. Може би божествена намеса свише е създала тази красота, която предизвиква удивление. Всичко в любимата е потвърждение на красивото:

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Любовта и красотата тук се преливат в едно цяло. Тази красота е причина влюбеният да жадува обичта на жената с божествена красота, грация и изящество:

Не се измъчвай повече- обичай ме!

Не се щади- обичай ме!

Да бъде докоснат от тази великолепна хубост е най- съкровеното му желание:

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си- със цялото

изящество на техните движения.

Този призив към любимата е вдъхновен от искрената любов, която изпитва към нея. Любовта му ще я постави високо над всичко принизяващо. Тя може да преодолее всичко негативно вътре в душата: „ Повярвай ми завинаги- и никога ти няма да си глупава- обичай ме!“.  Повторението „обичай ме“ звучи настоятелно, но и като молитва, която утвърждава естествената потребност на човека да бъде обичан, за да усети щастието в сърцето си.

Образът  на любимата е ситуиран в различни проекции в пространството около влюбените. Навсякъде се проявява отново тази красота, породена от присъствието на жената, която обича. Дори дрехите нямат значение, защото красивото е в излъчването на любимата- „ непрекъснато си хубава“. Всеки детайл в картината в тъмната стая е проявление на трепетното усещане за близостта с нея: „Косите ти са пълни с електричество- / докосна ли ги, ще засветя в тъмното“. Гребенът в косите сякаш запалва искри в сърцето, от които ще припламне още по- силно светлината на любовта. Там, където е тя, винаги е светло и прекрасно. Неповторимо е усещането в  погледа на влюбения, когато рисува в мрака със светлината на любовта:

Най- хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Тази лирична изповед въздейства още повече, когато поетът изразява искреност в любовното чувство и в пожеланията си към любимата:

Наистина си хубава- повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Той е безкористен и щедър, защото обича истински:

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Желанието му е тази красота; която излъчва любимата, да озари света наоколо, за да стане и той по- красив и привлекателен, може би по- хармоничен.

Единствено негативните чувства могат да разрушат извисеното чувство за досега с красивото, затова той я призовава да се опази от това:

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения- прощавай ми

внезапните пропадания някъде-

не прекалявай, моля те с цигарите.

Любовта никога не е само в едно сърце- за нея са нужни двама. Влюбеният трябва да бъде близо до нея, да вижда отново и отново нейната красота, която го удивлява и вдъхновява за живота:

Не ме изгубвай никога- откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Повторното докосване до любимата ще утвърди любовта, тя е много по- жива, когато е споделена. Докосването е естественият израз на любовта, когато е не само платонична, а и физически осезаема. За влюбения тук тя е и докосване до  красотата и уверение в искреното любовно чувство:

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти…  Обичай ме!

Най- съкровеното желание е да задържи неповторимите мигове на това извисено чувство завинаги: „Как искам да те задържа завинаги. /Да те обичам винаги- / завинаги.“

Променливата реалност около нас, а понякога и вътре в нас- това, което усещаме като любов, насочва към признанието: „И колко ми е невъзможно“. Непостоянството  в изразяването на любовното чувство поетът сравнява с пясъка и неговата неустойчивост. Любимата е толкова „пясъчна“, че той не може да е напълно сигурен в чувствата й. Тази недоверчивост обаче се приема като нещо естествено, като част от всичко, което се случва в живота: „ И моля те, не казвай ми, / че искаш да ме задържиш завинаги, / да ме обичаш винаги,/завинаги“.  Всъщност това не намалява възхищението от красотата на жената, в която е влюбен. Едно искрено преклонение пред тази красота звучи отново в следващите стихове: „ Колко си хубава! / Господи, / колко си хубава!“. Композицията на творбата, която повтаря началните стихове, утвърждава този възторг от красотата на любимата. Всичко в нея въздига съвършенството и очарованието. То се излъчва от нея и въздейства на сетивата завладяващо, дълбоко и докрай, за да остане в сърцето като неповторимо изживяване, което може да създаде само любовта.

Стихотворението „Колко си хубава“ оставя трайни следи, защото докосва една от най- чувствителните струни в човешката душа. Емоционалното възклицание, дало заглавието на творбата, започва да звучи като рефрен, като естествено възклицание на един влюбен мъж, когато усети въздействието и покоряващата сила на женската хубост.

 

Петя Дубарова- „Посвещение“

         Любовта може да се случи на всяка възраст, но няма по- прекрасно съчетание от това на младостта и любовта. В поезията на Петя Дубарова тази тема е толкова естествена заради нейната млада възраст. Поетесата остава завинаги на 17 години и сякаш е връстница на всяко младо поколение, което неизменно преминава през неповторимите емоции на своята младост. В тях са трепетите на любовта, усещането, че можеш да покориш света или да го промениш. Няма прегради, няма правила, няма невъзможни неща, когато наистина си срещнал любовта.

Момичето, което живее близо до морето, е открило своя любим в образа на „непознатия- смугло красив“. Любовта към него е спасение от натрапчивите страхове, от самотата в студените нощи. Видения в мрака на нощта владеят душата за кратко, защото тя е устремена към светлината на любовта. Този, който е призван да бъде обичан, е достатъчно млад, но и вече някак си зрял според нея. Влюбеното момиче го вижда с най- привлекателните черти, които го правят достоен за любовта й. В себе си той съчетава като че ли противоположностите: „ потаен и питомен, жаден и див“. За своите деветнадесет години е „ всичко опитал и всичко видял“. Дали е така, не е важно. Има значение само това как го възприема тя през сърцето си- свободен и верен на себе си: „ подвластен на никого, ничий, сам свой“. На него тя подава  с любов „своята бледа ръка“. Вярва, че той ще е нейната закрила, но пък тя ще го вдъхновява да бъде смел по пътя на живота. С властта на любовта ще го насочва и подкрепя винаги:

                            Ръката ми- властната- жадно поел,

                            единствено с мен ще си толкова смел.

Пътят му минава през изпитанията на живота така, както тя си го представя- с онези естествени грешки и човешки слабости, които обаче правят човека по- силен отпреди, а може би и по- мъдър. Най- хубавото е, че въпреки всичко е съхранил онази нежност, която влюбеното момиче очаква, онази взаимност и искреност, която е жадувала младата й ранима душа:

                            но тръгнал към мене и истински мой

                            и падал по пътя си, плакал, грешил,

                            но нежност момчешка за мен съхранил

Тя е уверена, че той вече има достатъчно житейски опит. Мъдър и зрял, красив и загадъчен, но все пак способен да бъде верен в любовта си към нея- „истински мой“. Той е точно този, когото трепетно е очаквала в „студените нощи“, когато „луната тъмнее от грях“. Метафорите, с които пресъздава своята романтична предистория на срещата с любимия, са много ярки и експресивни: „ пиян /сънят се търкаля на моя таван“, „увисва над мен моят страх, / обесен на острия ръб на нощта“. С истинско  поетично изкуство създава своите стихове младата поетеса. Цялата картина  е наситена със запомнящи се  интересни детайли в рисунъка.  Вътрешното състояние преминава през мистично усещане за заобикалящия свят, за да достигне един красив жест- „подавам ти своята бледа ръка“. Тази ръка е в контраст с нощта, завладяна от студа, пияния сън и страха. Жестът към непознатия, „смугло красив“, е преодоляване на всичко, което е потискало пространството и душата. Той идва заедно с любовта, за да прогони негативното присъствие на мрака и студа.

Загадъчният и чаровен любим е очакван. Любовта дарява впечатляваща интуиция- момичето вече знае, че той е тръгнал към нея, че истински принадлежи на нейната любов. Той е достатъчно силен и смел, за да го следва тя с доверие, да вярва, че заедно могат да сразят и грях, и страх около тях. Затова го призовава:

                            Ела! Ще измием луната от грях!

                            Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

                            ще пеем с тътнежния корабен глас

                            на морската нощ във добрия Бургас

Толкова е завладяващо романтично това настроение, присъщо най- вече на младостта- да преобразиш света, да пееш заедно със звуците на града под лунните лъчи, докато луната се стопи на хоризонта. Може би единствено любовта има тази преобразяваща сила. Слънчевият изгрев сякаш я благославя и дава нов поглед към света- по- истински, по- оптимистичен и по- реален:

                            А после, когато тя тръгне назад

                            и слънцето бликне над нас благодат,

                            мечтата надраснал, усмихнат, смутен,

                            ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Това, което вижда влюбеното момиче под слънчевия благодат, даже надминава мечтаното. Любимият  ще тръгне „усмихнат, смутен“, но съвсем реален, за да изпълни нейния ден с истинското усещане за щастие, за сбъднат блян. Затова той е този, за когото създава своето прекрасно „Посвещение“ Петя Дубарова.

Елин Пелин- „Спасова могила“

         Човешкото страдание сякаш е безкрайно. Понякога изглежда така, сякаш то е обхванало целия свят  и този свят търси спасение и изцеление от мъката.

         За Елин Пелин тази тема е водеща в голяма част от разказите му. “Спасова могила“ е един от тях. Страданието е навлязло толкова дълбоко в човешкия живот, че дори едно дете не е могло да го избегне. За краткия си десетгодишен живот Монката вече е изпитал това страдание, причинено от болестта. Момчето усеща и своята, и чуждата болка през детското си сърце и се учудва колко много хора боледуват като него. Както казва дядо Захари: „ То целия свят е болен, синко. Един от това, друг от онова“. Според стария човек всеки на света си има своя болка. Ако при един тялото боледува, то при друг може тялото да е „желязно“, а душата- „гнила“

         Кое разболява хората толкова много? Защо така отчаяно търсят спасение от Бог и се надяват да отхвърлят болката и мъката от себе си точно тук, на Спасова могила? Нито дядо Захари, нито Монката знаят отговора, но и те като всички други страдалци, са дошли тук, на това място, с надеждата за изцеление от болестта. В навечерието на един голям християнски празник, наречен Спасовден, тук се стичат хора отвсякъде, за да прекарат нощта под звездното небе, откъдето според поверието ще се спусне дядо господ и ще каже изцеление за всички. Дядо Захари, въпреки старческата си немощ, също е тръгнал към тази Спасова могила, която е единствената останала надежда болнавото и хилаво сираче, неговото внуче, да оздравее. Дори да иска Монката дядо му да го отведе  при доктора, това явно се оказва трудно и дори невъзможно, защото „ докторът искал много пари“. С детската си наивност момчето си мисли, че „човек, като му се помоли, може и с по- малко да мине“. Така няма да се наложи да чака година, пет, десет, а може и двадесет, за да е отново здрав. Старецът обяснява на детето: „ Какво може да направи докторът без божата воля!“. В тези думи има и мъдрост, но в същото време дядото се опитва да избегне горчивата истина, че няма тези много пари, с които да плати лечението на своето болно внуче. Единствената възможност е да се доверят на божията воля и милост.

          Пътят към върха на могилата, наречена неслучайно Спасова, е труден за дядо Захари. Браздичките пот по лицето, опънатата от напрягане шия, са белезите на мъката и дълбокото страдание, което изпитва той, не само физически. Болката е  и в сърцето, и в душата му. Старецът няма на кого да разчита за помощ. На този свят явно са останали сами с Монката, а да се грижи за болното осиротяло дете в немотията си, вероятно е много трудно. Сам с мъката си, дядото се уповава единствено на Бог. Другите хора, които минават покрай тях, забързани да стигнат навреме на върха, може би си имат своите причини да са тук. Може би си имат и подкрепа, и близки хора, които да са до тях. Той е сам и трябва сам да извърви стръмния път, носейки на немощния си гръб слабичкото дете. Мълчаливо и с усилие върви по кривата пътека, която се качва на могилата. Пътят му напомня за пътя на Исус към Голгота, макар че тук хълмът е символ на спасение и изцеление. Може би старецът вярва в това спасение или пък просто няма друг избор.

          Докато малкото момче гледа на света с любопитство, за дядо Захари той е познат до болка. Затова отговаря на въпросите му, като се опира на житейския си опит и на представите си за това, което се случва със света и хората в него. Когато дядото казва, че целият свят е болен, в думите му има много мъдрост- в един несъвършен свят, с толкова неправди, омраза и разделение между хората, те няма как да не боледуват. Дори старецът се учудва колко много са болните. На Спасова могила ги е довела надеждата за чудо, което може да се случи в нощта срещу Спасовден- Възнесение Господне. Това, което ги сближава, е, че те „носят по един недъг и по една надежда за изцеление“. Вероятно тази надежда е породила вярата, че дядо господ ще слезе от небето, за да ги избави от болестта и страданието. Образът на този всемогъщ лечител е изграден в представите на болните хора като милостив и грижовен, но и с нещо, което ги сближава с тях- той също има патерица, която едно ангелче трябва да носи, за да му помага. Тази близост прави образа на господ още по- приемлив и понятен. Добрият старец разбира всичко и е внимателен към всички. Според дядо Захари той ще изчака да дойдат всички- „ има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя…“. В това чудодейно слизане на господ между болните хора има нещо тайнствено и загадъчно – той се спуска мълчаливо там отгоре, измежду звездите, никой няма да чуе и види, но той ще даде изцеление на всеки човек. И пак така неусетно ще се въздигне отново към небето. Така според библейското предание се е случило някога с Исус на същия този ден, наречен с признателност Спасовден.

          Тази вяра в божието чудо дава сили и на най- слабите да вървят нагоре. За малкото момче тази вяра не е особено ясна, но то усеща по думите на своя дядо, че е нещо хубаво: „на душата му ставаше светло и топло“. Монката е може би най-трогателния пример за страданието, което е обхванало целия свят. Едва ли някой може да обясни точно на този малък човек защо трябва да носи толкова тежък кръст върху крехкото си детско тяло. Неслучайно големите  му сини очи, „ някак страшно отворени“, гледат с почуда и удивление този свят. Той все още е дете, което опознава хората и природата около себе си и трудно намира ясни отговори. Има толкова много живи емоции в душата му, а тялото му вече няма сила. Това десетгодишно момче с бледо лице, по което прозират големи сини жили, не може да тича като всяко здраво дете, краката му се преплитат от слабост, ръцете му висят „като клечки“, но погледът му следи „с едно умилено учудване“ ту птичките, които летят към гнездата си, ту гривите  гълъби. Контрастът в природното описание създава усещане за тъга на фона на „вечерното сияние“, „тъмната кория“ и „златните мушички“, които приличат на водни капки във въздуха. Хората на върха напомнят на сенки, които се движат „безцелно, като заблудени“. Сякаш мракът ще погълне всичко , без да остави място за светлина.

         В душата на Монката отекват въздишките на болните, техните стонове, той си спомня за стенописите в черквата за второто пришествие. Няма нищо радостно в цялата картина. Хората около огньовете приличат на легнали мъртъвци. Всеки детайл в изображението тук насочва постепенно към това, което ще се случи с малкото болно сираче. Погледът на детето се обръща към небесния свод, където „трептят  звездички мило и хубаво, като живи детски очици“. Това пространство е изпълнено със светлина и детска чистота, толкова различна от мрака на земята. Малкото сърце на Монката се изпълва с радост, “тиха и кротка“ като светлината на звездите. Усмивката озарява лицето му . Болното момче решава да не заспива, за да види този „всесилен изцелител- дядо господ“. Той го вижда в своя последен миг от живота си. Сякаш небето наистина се отваря, за да посрещне този малък мъченик. За него изпраща една звездичка и дори самият дядо господ го повежда за ръка, за да види сирачето майка си , която никога през живота си не е виждал. Тази топла радост го съпровожда по пътя му към небето, към звездите, където няма болка, няма страдание. Най- после малкият страдалец се чувства истински щастлив – „той се държи здрав и радостен за ръката на дяда господа“. Пространството е широко и хубаво, изпълнено със звуците на песни, „трептящи като медени звънчета“. Монката се възнася там, където никога повече няма да боледува, там, където ще усети майчината любов и ласка, освободен от болката и от мъчителните въпроси, на които не намира отговор. Явно за него това е един по- добър свят, срещата с който оставя върху устните му „една лека и чудна детска усмивка“ завинаги.

         „Спасова могила“ на Елин Пелин ни среща с човешкото страдание през погледа на едно дете с чиста душа, с любопитен поглед към света, в който живее, чрез болката, лишен от майчина обич и от радостта да бъде здрав. Елин Пелин насочва вниманието ни към едно поверие, изпълнено с упование в божията милост и вяра за изцеление тогава, когато нищо друго не може да спаси човешката душа, която не намира изход от едно безкрайно страдание. Посланието на разказа ни напомня, че всеки човек търси пътя на изцелението за своя недъг- физически, телесен, или душевен, търси онази свята „спасова могила“. Напомня ни, че може би целия свят боледува, когато не намира този път. Винаги обаче остава надеждата, че може да се случи чудо, но само ако има истинска вяра в него.

Атанас Далчев – „Молитва“

        

Всеки има своя представа за това, какви ценности да следва в своя живот. Може би колкото повече се вглъбява във философското обяснение за света, толкова по- сложна е тази представа. Самият Атанас Далчев е философ по образование и вероятно това създава тази прекалена „сложност“ в погледа му към света. Задълбоченият, аналитичен начин на мислене го е отвел в лабиринта от изследване на чувства и идеи. Отдаден на тях, човекът сякаш е забравил за живия свят около себе си. Пропуснал е важни моменти, които отбелязват пътя на живота и оставят следи в сърцето. Вероятно това поражда тъжното признание:

                            Аз не помня, аз не съм видял

                            минаха ли моите години?

Тревожното предчувствие, че животът може да изтече така безпаметно, незабележимо, поражда молитвата: „Ти не ме оставяй да загина / Господи, преди да съм живял!“. Съвсем естествено звучи искреното човешко желание  да промени това, което е сгрешил или пропуснал. Осъзнаването на погрешния поглед към ценностите на живота е свързано с необходимостта от доброта и милосърдие, но не показно като жест на благородство, а истински осъзнато – „да отдавам сетния петак / от сърце на срещнатия просек“.

         Тази „сложност“, както сполучливо я нарича поетът, напълно в неповторимия стил на Далчев, е лишила човека от възможността да се докосне до обикновените човешки чувства, които определят човешката същност. Затова категорично и настоятелно той иска в своята молитва да бъде изведен „вън от всяка сложност“. Онази простота в човешките отношения, която е изгубил в своите сложни философски търсения, се оказва по- ценна и по – смислена, отколкото представата за извисяващата го над другите хора сложна човешка нагласа. По- ценна от интелектуалната вглъбеност, от изолирания от емоции  аналитичен начин на живот, е онази искрена, естествена радост, която изпитват децата. Техният чист, освободен от сложност поглед към заобикалящия ги свят, прави възможно да изживяват своите емоции по един неповторим начин. Само детето може да събира снежинките с уста, без да се съобразява с правила и норми, които възрастните са създали като бариера за поведението си. Явно само детето може да участва в движението, което има в природните явления, без да се замисля дали е разрешено, дали е нужно за  света и дали трябва да докосва летящия между небето и земята сняг. Тази способност да изживява пълноценно емоцията впечатлява  дълбоко поета и той я пожелава за себе си:
                                      Да усещам своя радостта

                                      на невинното дете, което

                                      първите снежинки от небето

                                      сбира със отворени уста

Неслучайно в центъра на света е човекът, но за да съхрани човешката си същност, той трябва да проявява своята човечност и към другите хора, без значение на социалния им статус. За жалост често се проявява високомерие спрямо онези, които нямат високо образование или висока позиция в обществото. Проявява се грубост, отдалеченост, нежелание за общуване. Всъщност Атанас Далчев ни напомня за една библейска история от живота на Исус, който предпочита да общува с простите, но чисти по сърце   хора, незасегнати от пороците на онези, които се самопровъзгласяват за важни и влиятелни, но са загубили много от най- ценното – своята човечност.

         Дори да пренебрегва мнението на някои  „доброжелатели“, поетът предпочита разговорът с обикновените хора, за които животът се състои от прости човешки радости и стремежи, без да се  срамува от това общуване, защото знае, че то ще го обогати много повече, отколкото онези сложни, а понякога заплетени и в крайна сметка безполезни философски разговори. Всъщност точно това  звучи в молитвата му:

                            И без свян да мога да говоря

                            с простите на прост неук език…

Желанието му е да живее наистина по човешки- с обикновени, но ясни представи за света и хората, които го населяват: „ Научи ме, Господи велик, / да живея като всички хора“. Убеден е, че това ще направи възможно да усеща, че наистина живее, че ще си спомня ясно всеки миг от живота и че този живот ще минава през неговите сетива, а не някак незабелязано да отминава покрай него без следа.

Атанас Далчев винаги е проявявал усет за мъдрост в човешките отношения. За него светът се движи напред, когато младите хора, които имат идеи за промяна, са водещи, а те черпят от опита на предишните поколения, от по- възрастните. Една истинска ползотворна връзка за живота и за всички хора. Затова би предпочел общуването с тях, както споделя в своите „Фрагменти“: „Някога бях млад, обичах да дружа с по- възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат- аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето“.

Никола Вапцаров- „Вяра”

Вярата като ценностен израз на живота

Стихотворeнието „Вяра” е емблематично за Вапцаровата поезия. То е водещо в стихосбирката  „Моторни песни”, с него започва поетичният цикъл „Песни за човека”. Възпяването на човека с неговата устременост към по- добър живот, към по- справедлив свят, естествено се свързва с искрената убеденост на поета и на неговия лирически герой, че това е напълно възможно. Вярата е част от самия живот и съществува независимо от непрестанния конфликт между човека и общественото устройство, което ограничава свободата и потиска човешкото му достойнство.

Вапцаров представя реалността с обичайния ритъм на човешкото съществуване: „Ето аз дишам, работя, живея, и стихове пиша..”  Изповедният тон  неусетно и плавно преминава в диалогичност: „но ти не разбирай…” Конфликтът с обстоятелствата в житейската реалност е пресъздаден чрез експресивни изрази, които изграждат въздействаща образност: „С живота под вежди/ се гледаме строго…”; „С живота сме в разпра…” За ожесточените отношения напомнят и художествените определения на живота- „ грубите лапи челични”. И все пак лирическият говорител има и своята лична съдба като поет („стихове пиша”) и от тази позиция той изразява отношението си към смисъла на човешкото съществуване. Това е свързано и с мисията на твореца, който владее възможностите на словото да въздейства върху ума и сетивата на другите хора. Същевременно обаче доуточненията- „стихове пиша,/ тъй както умея”; „боря се с него,/ доколкото мога”- сякаш напомнят, че лирическият субект тук е обикновеният човек, без изключителни изяви или способности. Той е един от всички, които имат подобна човешка участ. Лирическият аз в стихотворението ясно разбира, че противопоставянето, двубоят с живота, е част от развитието и промяната на света, в който живее. Може би затова използва дори ироничния тон, когато изобразява един сериозен драматичен сблъсък. Изненадващо е обаче лирическото откровение в следващите стихове:

                   С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив!-

Подчертаният израз на обич чрез повторението „аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!” звучи още по- убедително в следващите примери, които са доказателство за това. Въображаемата драматична ситуация, която рисува поетът, насочва към изпитание за жизнелюбието у героя: ”Как, искаш ли час да живееш?” /Веднага ще кресна:/ „Свалете, /свалете! По- скоро свалете/ въжето, злодеи!” Животът е висша ценност, която заслужава да бъде отстоявана докрай. Точно това заявява с патос Вапцаровият поетически аз:

                            За него- Живота-

                            направил бих всичко.

Графичното означаване на живота с главна буква още веднъж подкрепя тезата за изключителната му значимост. Любовта към живота влива кураж и самочувствие у човека. Тя го вдъхновява за нови открития въпреки риска, който поема:

                            Летял бих

                            със пробна машина в небето,

                            бих влезнал във взривна

ракета, самичък

бих търсил

в простора/ далечна / планета.

Явно е, че лирическият говорител преекспонира тази готовност да докаже на дело жизнелюбието  чрез героични или романтични жестове в екстремални и критични ситуации. Патосът на утвърждаването е доста силен, но той има своята логика, изразена в следващите стихове: „Но все пак ще чувствам/ приятния гъдел/ да гледам как/ горе/ небето синее.” Мотивът за саможертвата в името на живота може да предизвиква несъгласие поради парадокса, който се съдържа в него, но това е поетическата визия на Вапцаров с идеята да намери най- силно въздействащия израз на жизнелюбието. Възприятието на живота  е конкретно осезаемо („приятния гъдел, че още живея”) и е осмислено с оптимистичен  поглед от настоящето към бъдещето: „че още живея, че още ще бъда”.

         Вярата е синоним на живота. Евангелският разказ, свързан с притчата на Христос за чудото, което е възможно, ако има дори синапено зърно вяра, в стихотворението на Вапцаров е станал основа за образно метафорично сравнение, изградено с ярък реторичен маниер: „Но ето, да кажем,/ вий вземете- колко?-/ пшеничено зърно/ от моята вера…” Вероятно емблематичната ценност на хляба е заменила синапеното зърно с „пшеничено зърно”. Мотивът за вярата е въведен чрез противопоставителния съюз „но”, което обособява понятието като излючително важно.  Съпоставянето на мотива за живота като основна ценност за човека, с мотива за вярата насочва вниманието към едно друго измерение на живота- неговия екзистенциален смисъл. В този аспект именно вярата е тази, която му придава истинска стойност. Без нея животът е просто битуване, жално и безценно съществуване. Това изяснява значението на възможното или хипотетичното посегателство срещу  вярата. Отнемането дори на малка частица от нея, равностойна например на „пшеничено зърно”, ще бъде посегателство срещу самата човешка същност на лирическия аз. Драматичната ситуация, която би се разиграла в този случай, изразява не само болезнената реакция на Аза при отнемане на една незаменима негова ценност. Метафоричното сравнение „бих ревнал тогава, / бих ревнал от болка/ като ранена/ в сърцето пантера”, асоциира с принизяването му до животното, ранено смъртоносно. Викът му обаче изразява точно силата на душевната болка. За разумно мислещия човек, който следва висока цел и идеал в живота си, съществуването без вяра няма смисъл. Отнемането от нея дори на нищожна частица, е оприличено на грабеж, след който обаче щетите ше бъдат непоправими. Лирическият герой си задава екзистенциалния въпрос „Какво ще остане от мене тогава?” Отговорът е пределно ясен и точен- посегателството е недопустимо:

                                      Миг след грабежа

                                      ще бъда  разнищен.

                                      И още по- ясно,

                                      и още по- право-

                                      миг след грабежа

                                      ще бъда аз нищо.

Вярата като ценност стои наравно с живота. Може да се каже, че вярата е самият живот- истинският живот, за който лирическият аз би направил всичко, но само ако тя съществува вътре в него. Вярата е отправна точка в житейската му философия. Върху нея се гради представата му за бъдещето. Неслучайно Вапцаровият лирически говорител определя понятието като „моята вяра”, утвърждавайки я като лична ценност с повторителното й назоваване. Тази вътрешна ценностна нагласа е обвързана конкретно и ясно с възгледите му за развитието и промяната на живота:

                            …моята вяра

                            във дните честити,

                            моята вяра,

                            че утре ще бъде

                            живота по- хубав,

                            живота по- мъдър?

Предизвикателството на въпроса „Може би искате / да я сразите/ моята вяра/ във дните честити…” съдържа същевременно и увереността, че това е невъзможно. Реторичните въпроси са наситени с патос, който безспорно завладява: „А как ще щурмувате, моля?” Грубо разговорните изрази „Ресто!- Не струва!” показват пренебрежението на лирическия герой в творбата към неговите въображаеми опоненти. Това не е просто театрална поза. Тук не става дума за площадни митингови фрази, целящи показност. Вътрешната увереност в опазването на една изначална ценност, каквата е вярата, създава основание за чувство на превъзходство. Тази вътрешна увереност идва и от мястото, което лирическият аз е отредил на своята вяра, както и убедеността му, че никой и по никакъв начин не може да я унищожи:

                                      Тя е бронирана

здраво в гърдите

                                      и бронебойни патрони

                                      за нея

няма открити!

                                      Няма открити!

Възклицателните повторителни форми засилват смисъла на заявеното от лирическия говорител на Вапцаров.

         Вярата е вътрешно състояние на човека, привлечен от идеята да промени своя живот и реалността, в която живее. В своето противоречиво и конфликтно битие той съхранява вярата си, убеден, че тя е негова свята ценност. Вярата обаче не идва отвън, затова не може да бъде уязвена без неговото позволение. Ето защо е особено важно самият той да я опази от външни посегателства. В нея е заложена човешката му сила и самочувствие. Тя му дава с импулс да се движи напред, да се стреми към осъществяването на своя идеал, на своите мечти, с прозрението за утрешния ден, изпълнен с човешко щастие и благоденствие, с разумни човешки отношения- по- хубав, по- мъдър живот.  Вярата е естествена потребност за човешката личност. В този смисъл Вапцаровата вяра не е наивна и безпочвена фикция, те е изстрадана след жестоките сблъсъци и изпитания в живота. Тя е гаранция, че човешката личност ще оцелее не само физически, но и духовно, и ще пренесе в бъдещето жизнелюбието и готовността да се изгради един нов, мечтан и наистина справедлив хуманен свят.

Дали е възможна свободата

Есе върху поезията на Никола Вапцаров

Човекът и свободата винаги са свързани взаимно. Без значение в кое време живее човекът, той винаги се стреми да бъде свободен. За съжаление, човешката история е изпълнена с доста примери, когато той е заставен да живее, подчинен на забрани и ограничения, с принизено човешко достойнство. Точно това е обратното измерение на свободата, една участ на хиляди човешки същества- да бъдат подчинени на система от правила, която ограничава и се вмества в личното пространство на всеки индивид.

Като поет и личност Вапцаров има сложна съдба заради различни идеологически спорове. Всъщност, ако се отдалечим от тях, можем да открием посланията на стиховете му, в които се съдържат удивляващо актуални истини. Неговите „Моторни песни“ звучат като част от съвремието ни, защото, за съжаление, много важни фактори в човешкия живот не са се променили достатъчно, за да  се почувства човекът свободен и щастлив. Стихотворението „Писмо“ насочва към една реалност, която задушава свободния избор  и мечти на младия човек с болезнена жестокост и бездушие. Едно лишено от истинска свобода пространство оплита младите души и слага своя печат като собственик на правото да определя пътя, по който да вървят. Свободата на избора се оказва често само красиви думи, които омайват с обещания, но нямат реално приложение в задушаващо подредения свят на несвобода. В него няма място за романтични копнежи по „едрите звезди на Фамагуста“, по морето и „дъхът на тропика“. В „капана на живота“, който връзва без милост крилата за полет, се налага младият човек да търси път, за да оцелее физически. В една принизена действителност в душата остава само неизразен копнеж и пориви.. Метафоричните сравнения въздействат силно, за да пресъздадат точната представа за това, което се случва: „Като гангрена, не, като проказа/ тя раснеше/ разкапваше душата,/ тя сплиташе жестоките си мрежи/ на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта,/тя виеше в закана…“ (“Писмо“ ). Пространството, към което се стреми сърцето на младия човек, постепенно се отдалечава, сякаш е само спомен в мрака, знак на „ослепяването“, когато попадат в „капана на живота“. Поривите към романтика не изчезват напълно. Те се пренасочват към стремеж за социална промяна, защото само така може да се сбъднат мечтите и радостта от живота Това преобразяване Вапцаров нарича „новото“, което ще даде смисъл на живота. Новото е свободното пространство, наситено с жизнерадост, която изпълва сърцето с вяра, че е възможно човекът да бъде отново щастлив. Символът на това преображение е очертан образно като „слънцето на хоризонта тъмен“, „ярко слънце ще просветне“.

Пътят на промяната не е лесен. Отърсването на земята от „отровната плесен“  означава преодоляване на преградите на една несправедлива и лишена от хуманност действителност. Метафората „милионите възкръсват“ е израз на този процес, на жадуваното преображение. Към тази изразителна метафора поетът прибавя и въздействената сила на песента като извисяване на човешкия стремеж към достоен живот: „това е песен, да, това е песен“. Вярата е тази, която изразява вътрешната потребност от хуманна справедливост в човешкото общество.

Дързостта на поета Вапцаров да огласи идеята за свобода  в едно несвободно общество е породена от силата на несломима вяра, че никой и нищо не може да спре стремежа на човека да си върне отнетото пространство за свободен живот: „утре ще бъде животът по- хубав…“(„Вяра“). Нееднократният сблъсък с уродливата житейска реалност  е дал увереност в способността на човека да оцелее и да съхрани духа си, мечтите и стремежите дълбоко в себе си. Вярата е най- висока ценност. Тя поражда енергия за съпротива срещу антихуманната  реалност, тя дава сила на човека да устои на житейските бури и да пренесе през времето своите съкровени ценности като свободата на избор. Търсената свобода е състояние на дъха. Тя може да бъде достигната единствено, ако бъде пожелана съзнателно и осмислена като вътрешна потребност. Преди това обаче е необходимо да настъпи проглеждането, че липсата на свобода е преграда за достойно човешко съществуване. Ако човекът е сляп за света, в който живее; ако приема наложените му заблуди, без да се замисля, той никога няма да поиска промяна. Мракът и принизяването унищожават човешкото у човека и го приравняват до скот, до животно.

Докосването до едно свободно пространство е знак за порив към свободата. Макар да е само визия за една жадувана земя, в която „напролет лъчите шуртят, /гърмят водопади от слънце…“, това дава надежда и оптимизъм за възможността да живееш в такава страна:“ надалече пролетния вятър/ люлее ниви, слънцето блести“. Светлината на слънцето доминира като образ на радостта и щастието и е антипод на безнадеждното, отровено от омраза и жестокост време на злоба и духовна слепота, примиреност и деградация на човека. Промяната от несвободното към свободното пространство може да бъде осъществена единствено от свободно мислещи хора, защото стремежът към възвишеното е сигурен белег на възстановяването на истинската човешка личност.

В стиховете на Никола Вапцаров  човекът е център на променящото се време от миналото, определено като „затвор“, през настоящето, белязано от една ожесточена борба, към бъдещето, което е свързано с мечтаната, с желаната промяна. Стремежът към свобода осмисля съществуването в един свят, разделен от омраза и социална несправедливост, за да намери човекът съзидателна енергия и стимул да промени условията на живота си, да намери място в един истински хуманен свят, място за себе си и за всички, които вярват в силата на човешкия дух

Елин Пелин- „Ветрената мелница“

„Ветрената мелница“ е един от най- оптимистичните разкази в творчеството на Елин Пелин. Повествованието му оставя чувство на радост и вяра, че щастието е възможно да се случи, дори да е неочаквано. Сушата като мотив присъства често в разказите на този автор, може би защото е част от природния цикъл, с който постоянно се срещат земеделските труженици. Тя създава доста драматизъм в битието на персонажите, изобразени в разказа. Авторът обаче не се ограничава единствено върху нейните последствия за хората. Много по- важни за него са човешките възприятия и човешките характери, които се очертават ясно чрез преживяното по време на природното бедствие. То е изпитание най- вече за онези, чийто живот и препитание зависи от милостта на природата.

Неслучайно разказът „Ветрената мелница“ започва с описание, в центъра на което е недовършената постройка на двамата майстори- Лазар Дъбака и дядо Корчан. Този градеж на майсторските им ръце е свързан пряко със сушата, която измъчва всички- и хората, и животните, и растенията. Сухият скелет на мелницата е единствен спомен за сухата година, за една „страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори и измори добитъка за вода“. С искрено съпричастие към сполетялото ги бедствие разказвачът пресъздава картината на пресъхналата селска река, която преди е била „животворяща и бъблива“. Сега тя изглежда така, „като че някоя триглава ламя смучеше хладните и бистрите й струи“. Запалената от горещото слънце земя поглъща жадно всяка капка, докато накрая бреговете на реката се напукват и „живото и весело кречетене на толкова си воденици“ замлъква.
Всички тези детайли в художественото описание са само прелюдия към емоционалното състояние на хората: „Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го това онемяване на водениците…“. Точно в този драматичен момент Елин Пелин въвежда главните персонажи в разказа. Лазар Дъбака и дядо Корчан са особено колоритни като характери и това ги отличава от другите. Онова, което прави впечатление, е, че въпреки разликата във възрастта им, и двамата имат ясен усет за радостта от живота и умеят да се шегуват и да майсторят нещо. Винаги имат интересни идеи, с които да реализират творческата си енергия и вероятно това ги сближава още повече: „Изобретателният ум на Дъбака понякога скрояваше някакви странни планове, които воденичарската глава на дядо Корчан всякога одобряваше, а неуморните ръце идеха на помощ“. За жалост почти винаги работата остава наполовина- или се изчерпва ентусиазмът им, или се ражда нова идея, а това е типично за творческите натури, каквито са двамата герои на разказа. Страшната суша, която принуждава и техните воденици да потънат в „ дивота и мълчание“, изпълва с нерадостни мисли сърцето на иначе жизнерадостния и винаги весел Дъбак. За разлика обаче от другите хора, които се оставят да ги завладее грижата и мъката, младият воденичар измисля като на шега решение- да построят ветрена мелница. Така ще могат да използват енергията на вятъра вместо водата и отново да заработят. Идеята е добра, защото мястото над селото предлага подходящи условия и има бъдеще, дори и да няма отново суша. Дъбакът с лекота свързва предишните идеи с новата- материалът за тях ще използва в новото начинание. Той има ясен и точен план, който дядо Корчан също одобрява. Естествено, съселяните им посрещат с насмешка поредната приумица на двамата чудаци. Според тях и този проект е безсмислен: „Не за една, за две мелници има вятър в главите им“. Въпреки всички забележки и недоверие двамата сръчни майстори работят усилено и непрестанно. Авторът отбелязва: „Всецяло предадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка“. Те са толкова съсредоточени в това, което градят, че почти не разговарят. Шеговитите забележки на дядо Корчан срещат обаче решителността на младия Дъбак и неговия поглед, „пълен със сила и надежда“. Двамата са толкова различни по възраст и характер, но винаги ги обединява общата цел и желанието да сътворят нещо значително. Вероятно това дава сила на Корчан, който е седемдесетгодишен, „як и здрав старчуга“. Лицето му е изразително и предразполага с доброта. „Малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си“, той се отличава с шеговития си характер и с това, че по цял ден дялка нещо пред воденицата и си тананика. Лазар Дъбакът пък е млад, “ русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост големите му сини очи“. Той все още е ерген, което също е нещо необичайно за мъж над тридесет години. Миналото му обаче е изпълнено със „слава на немирен халосник и на неподражаем хороигрец“. Спечелил е пари, докато е работил по Влашко, преди да се заеме с воденичарство. Има нещо много привлекателно в това необичайно съдружие и приятелство между младостта и старостта. Това е съюз на „похватни майсторски ръце“ и на изобретателни умове, който обединява творческата им енергия и я насочва към някаква цел.
Интересен момент в повествованието е появата на облак, забелязан от високите криле на ветрената мелница, която строят дядо Корчан и Дъбака. Това дава нова насока на събитията и на настроението на хората. В сърцата на уморените и отчаяни хора се заражда надежда, че идва краят на страшната суша. Радостта обхваща всички и се излива във весело хоро и музика. Млади момичета заиграват „вай- дудул“, един старинен обичай за дъжд. Надеждата се превръща във вяра, че наистина ще вали. Лицата светят от радост, която заличава предишната мъка и грижа.
Сякаш като продължение на това настроение се заражда една светла любов между Христина, хубавата внучка на дядо Корчан, и Лазар Дъбака. Закачките, изразителните жестове и погледи издават ясно чувствата у двамата: „Ясните й небесни очи се спряха по- дълго върху него. Русото й пълно, продълговато хубаво лице хвърляше радостна заря, която падаше чак в сърцето на стария ерген“. Вероятно той е забелязал момичето, която живее в съседната воденица, но едва сега очите му „ с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце, широки равни рамене и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки“. Сравнението, което прави Дъбака с „дива кокошчица“, показва, че вече се е зародил любовен трепет в сърцето му. Танцът става естествено продължение на любовната игра между Христина и Лазар. Младата хубавица играе ръченица с красиви движения, изкусно, „сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове“. Този грациозен танц не оставя равнодушен „славният някогашен игралец“ Дъбакът. Потопени в ритъма, двамата предизвикват възхищението на всички около тях. И тук идва предизвикателството за надиграване.. Уверен в себе си, Дъбакът залага скъп накит за момичето, ако го победи. Дръзката Христина обаче залага на любовта и щастието да бъде невеста на Лазар. В този драматичен момент, който съселяните им следят със затаен дъх, тя стои горда, изпълнена с решителност. Вероятно любовта я зарежда с тази дързост. Хубавата танцьорка решава сама да изгради път към любимия, като премахне всички прегради по него. В очите на младия мъж се отразява радостното вълнение от това, което ще се случи. Ръченицата на двамата изкусни играчи- младото момиче и зрелия мъж, е впечатляваща и дълготрайна. Елин Пелин създава истинско драматично напрежение в този момент от разказа. Двамата танцьори се изглеждат „от глава до крака‘, сякаш искат да покажат надмощие. Христина прилича на лебед с бялата си шия и се носи грациозно в ритъма на мелодията на гайдата. Дъбакът е сравнен с елен, с „чудни движения“ той се понася напред и увлича съперницата си. Авторът подчертава мъжкото излъчване на Лазар: „Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение, и Христина неволно падаше под силата му“. Едночасовата надпревара завършва с това надмощие на прочутия майстор на играта. В този момент трябва да се реши какво ще се случи с облога, с обещанието на младата девойка да пристане на Дъбака. Всички участват с весело настроение и задявки в това напрегнато очакване. Диалогът между двамата влюбени само потвърждава решението на Христина. Жестът на Лазар е впечатляващ и красив, когато завързва златния наниз на шията й, въпреки че тя не е победила. Този наниз е бил определен за тази, която ще стане негова невеста. С радост той я повежда към дома си. В надиграването всъщност побеждават любовта, младостта и красотата. А ветрената мелница остава недовършена като предишните майсторски начинания. Дъбакът вече е намерил ново вдъхновение.
Всеобщата радост от очаквания дъжд, ръченицата, музиката, танцът и любовта изпълват картината, която е събрала толкова много зрители и създава вяра, че има място за нещо прекрасно в живота на хората.

Йордан Йовков- „Песента на колелетата”

Мъдростта на прозрението за смисъла на човешкия живот

         Разказът  „Песента на колелетата” съдържа в себе си интересни и важни художествени послания за човешкия живот. Сред тях се откроява мъдростта на прозрението, до което достига героят в повествованието Сали Яшар. Отдавна хората търсят отговор на въпроса в какво е смисълът на       човешкото им съществуване, с какво да оставят трайна следа след себе си, за да ги запомнят с добро следващите поколения?

Обичайно е, когато човекът премине зрялата си възраст, да прави равносметка на всичко, преживяно дотук. Старият ковач от Али Анифе, прочут със славата си като майстор на каруци, по навик присяда привечер след работа пред дома си, за отмора и да погледа полето. В това време на денонощието, когато денят си отива,  и отстъпва място на нощта, като че ли е точно време за размисъл. Спомените за отминалото време и за близките, които вече не са сред живите, завладяват сърцето му. Има обаче и още нещо много значимо в размислите на Сали Яшар. Той трескаво се опитва да открие онова благодеяние, което да даде израз на всичките му усилия да го запомнят с добро хората: ”Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения.” Връщайки се назад във времето, старият ковач с тъга отбелязва, че богатството не го е направило щастлив. То идва доста късно, а съдбата му отнема любимата жена и двамата му синове, „два сокола”, и няма кой да наследи нито занаята му, нито богатството, което е спечелил с труда си. Младостта с коравия залък се оказва по- щастливото време, защото душата му е била изпълнена с радост. Голямата и просторна къща, съградена за многолюдно семейство, сега е почти празна, с потискаща тишина в нея. Героят в разказа „Песента на колелетата” носи в себе си мъдростта, събрана през годините, и ясно разбира, че богатството няма смисъл, ако ги няма любимите хора: ”Няма да им занеса нищо от моите жълтици- мислеше си Сали Яшар,- нито ще взема нещо за себе си, когато и аз отида при тях”. Горчивият размисъл за превратностите на съдбата тежи в сърцето му и го кара да се чувства злочест, въпреки признанието, което има като прочут майстор, чиято слава стига „вече твърде надалеч”.

         Идеята да намери истински „себап” не напуска мислите на Йовковия герой, особено в часовете, когато, след като дълго е съзерцавал природата, обръща поглед навътре в душата.  Представата му за ценностите в човешкия живот вероятно се градят върху това, което сам е преживял и осмислил, но за благодеянието, което иска да направи, той следва примера на други хора, прочути с изграденото от тях. Възхищението на Сали  Яшар от прочутата Каралезка чешма („Каква чешма и на какво място!) се свързва с признателността на хората:” И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.” Всичко това засилва желанието на майстора ковач да изпълни мечтата си: „Ето какво благодеяние искаше да направи  и Сали Яшар.” Освен примерите на другите хора той има и своите нравствени критерии за „себапа”, когато премисля какво може да се построи: „Но всичко това му се виждаше или недостатъчно или не твърде почтено”. Драматизмът в търсенето на решение подчертава важността му за самия човек.

         Богатият вътрешен свят на прославения майстор от Али Анифе е недостъпен за други хора. Отвън той  изглежда само мълчалив и вглъбен в себе си. Авторът представя това образно с метафоричното сравнение: „Като че вътре  в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар”. Всичко  това насочва към способността на героя в повествованието да търси скрития смисъл на нещата от живота. Неслучайно авторът отбелязва за него: „имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му”. Сали Яшар осмисля живота си чрез своя труд. Старанието и вдъхновението, с което работи, както и неговата „божа дарба”, са превърнали някогашния прост ковач в прочут майстор на необикновени каруци. За него трудът не е тежест, а вътрешна потребност и затова влага цялото си умение в направата на пеещите колела: „ Колкото повече работа имаше, колкото повече трябваше да бърза, толкоз по- добре работеше. Идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът- точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми, каквито той не би могъл да направи и при най- бавната и внимателна работа”.  Каруците, които създава, и в които влага сърцето и ума си, се отличават от всички други: „бяха същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най- чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”. Старият майстор усеща удовлетворение от труда, признанието го радва, но особено важно значение има и сладостта на почивката. Сали Яшар спира работа винаги точно в определен час. За него ритъмът на живота има както физическо, така и духовно измерение. Колко хора всъщност умеят да съзерцават с радост живота в природата? Движението и жизнерадостта в нея, красотата на залезите, хармонията, сякаш преливат в душата на Йовковия герой. Молитвата му допълва тази хармония между човека, природата и Бога. Хората отстрани тълкуват неговата странна замисленост като израз на скрита болка, но те не познават достатъчно мъдрия му поглед към живота. Сали Яшар е достигнал до прозрението, че трябва да има равновесие и хармония във всичко, за да е пълноценно човешкото съществуване.

Когато се разболява, старият майстор се оказва на границата между живота и смъртта. Не изпитва страх от нея, но сърцето му копнее за единствената му дъщеря. Шакире въплъщава хубостта на своята майка и събужда спомена за любовта на баща й към нея. Това е, което все още свързва Сали Яшар със земния свят. Може би не толкова грижите на обичната му дъщеря, колкото нейното присъствие и любовта, която стопля сърцето му, възраждат отново жизнените му сили, за да оздравее. Контрастът между притихналата, полупразна къща преди и изпълнената с песента и веселия смях на Шакире сега, както и нейната хубост, излъчваща светлина, насочват героя на разказа към още едно важно прозрение: „Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по- голям дар от хубостта”. Цялата раздвиженост на пространството създава усещането за живот- „къщата оживя”. Някак съвсем естествено тази даряваща живот хубост се свързва с доброто: „Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро. Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше”. Душата на мъдрия майстор е особено чувствителна към всичко хубаво, което се излъчва от красивата му дъщеря като към живителен огън. Той сам сътворява нещо хубаво и добро за другите- това са каруците със собствен глас, със собствена мелодия. Тази музика стопля сърцата и поражда надеждата и радостта от очакването на близък човек. Чрез мотива за доброто и красотата в разказа се утвърждават тези ценности, без които животът би изгубил голяма част от своя смисъл и би станал монотонно и досадно битуване.

         Сали Яшар е твърде близо до отговора на това какъв себап, какво благодеяние да стори за хората, но както често се случва, човек не забелязва онова, което е пред очите му, когато е отправил поглед надалече. Разговорът с Джапар му дава възможност да прозре истината. Тя е в изкусно направените каруци с неповторима индивидуалност. Джапар обобщава това, което вероятно всички забелязват: „И знаеш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде; всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам”. Младият мъж допълва: „Сали уста,- каза той,-  каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!”.

Случката със завърналия се жив Чауш Ибриям и радостта на семейството му не само впечатлява прочутия майстор, но и преобръща посоката, в която е търсел преди. Сега сякаш всичко се подрежда точно на мястото си и картината е напълно завършена, както е според божествената хармония, към която се стремят мъдрите хора. Три особено важни момента отбелязва за себе си Сали Яшар: разказът за завръщането на Чауша; това, как сам  разпознава каруцата, с която идва Шакире; и най- после, онова мечтано видение за бъдещето с неговото благодеяние: „сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по- големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…” Прозрението, избликнало в този момент, го изпълва с такова вълнение и радост, каквито може да изпита само човекът, достигнал до ясен поглед за смисъла на своя живот, сякаш е прогледнал след дълготрайна слепота. Божествената му дарба всъщност застава в основата на истинското благодеяние.

         Още едно благородно дело решава да направи майсторът  на чудните каруци. Той знае, че благодарността също е част от божествената хармония в душата. Затова прави този жест към Джапар, който му е помогнал да открие истината за мечтаното благодеяние.

Може би съдбата подрежда щастливо обстоятелствата и за Джапар, и за любимата му Шакире, но може би любовта е тази, която се издига над всичко и преодолява преградите. Тя е в надеждите на младия мъж, съхранил дълбоко в сърцето си любовта към Шакире; в привързаността на баща й към нея. Тя е в тайната на пеещите каруци, изработени с творческо вдъхновение. Любовта е в безкрайния кръговрат на живота, в творческото начало, чийто символ е  колелото с неговия кръг, подобен на слънцето. Именно с любовта е свързано още едно, може би най- важното, от прозренията на Сали Яшар: „с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората”.

Целият жизнен път на Йовковия герой с неговите дълбоко мъдри прозрения е стремеж към откриването на смисъла на човешкия живот. Това, което утвърждава Йордан Йовков в разказа „Песента на колелетата”, са възвишените човешки ценности, без които животът е немислим- любовта, красотата и творческото начало на съзидателния труд.

Виктор Пасков

„ Балада за Георг Хених“

         Да проследиш живота на някого с поглед отстрани, е винаги интересно и любопитно. Още повече, когато този живот е бил изпълнен с много мъдрост и смисъл. Когато Виктор Пасков тръгва по пътя на отминалото време, той преоткрива както кой е всъщност Георг Хених, така и  себе си: „Бях забравил кой съм!“. Преоткрива важни истини за живота на хората, живели или просто съществували в същото това време. Близки или далечни на майстора лютиер, тези хора са част от света, такъв, какъвто е.

По- важно е в случая как самият Георг Хених вижда света около себе си. Дошъл в България  някога с други чешки и италиански музиканти, за да създадат българската музикална култура, майсторът на цигулки остава до края на живота си. През целия си дълъг живот обаче той твори и учи учениците си на един изкусен занаят. Какво оставя все пак Георг Хених след този всеотдаен труд? Това предизвиква сложните въпроси, които напират в съзнанието на автора: „ … винаги ли нещата, които създаваме с най- голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем- които би трябвало да ни извисят,- ни носят присмех, горчилка и кикот?

Трябва ли в мъката си да обричаме тези неща на господ?

Видя ли го там, на небето… ?“ Въпроси, които може да не намерят своя отговор. А може би всеки има свой собствен отговор на тях според това, което е научил от живота. Може би един от най важните въпроси е дали човекът е бил щастлив? Изборът къде да живееш, явно определя само донякъде  това да си щастлив. По- важно е как да живееш, на какво си посветил своите умения и знания? Георг Хених избира да остане в България, далече от богатото наследствено имение, от възможността на неговите цигулки да свирят в цяла Европа. Понякога наистина е трудно да разберем вътрешните мотиви  за личния избор на твореца. Може би е приел като предизвикателство да започне нещо ново там, където още няма традиция, където няма сигурност и не може да разчита на подкрепа от своите близки.

          Първата среща с майстора на цигулки оставя силен отпечатък в съзнанието на малкия Виктор- героят на повестта. Почти всичко около майстора лютиер изглежда приказно, вълшебно. В същото време предизвиква  и безкрайно доверие към този човек с дълга бяла коса и превито от работа тяло, който изговаря магически думи и сътворява нещо удивително. Георг Хених е най- големият майстор според бащата, който е също музикант, а не онзи, който се хвали, че е такъв. Незабравим миг е, когато момчето получава малката цигулка, изработена от Георг Йосиф Хених, от вълшебника гном с топлите длани. Тя е съвършено красива, всеки детайл в нея грее и удивлява.

         Докато бащата и малкият Виктор са привлечени от магията на музиката, майката мечтае за бюфет, който според нея е признак за социално благополучие. Така постепенно се противопоставят изкуството и бита. На една страна застава музиката, на другата- бюфета и той отравя семейния мир. Това, което започва като мечта за „един хубав орехов бюфет от австроунгарски произход“, се превръща в чудовище, което обсебва изцяло семейната атмосфера в дома: „Бюфетът- отначало мечта, а после- фикс идея постепенно овладя и помрачи ума на майка ми“. Защо една вещ се превръща в нещо толкова значително? Авторът дава отговор от страна на ценностите тогава: „ Да притежаваш бюфет по онова време се равняваше горе- долу на това да строиш в днешни дни триетажна вила с басейн и водоскок“. Освен това желанието на майката, огорчена от пренебрежението на своите роднини, е да възстанови своя социален статус в техните очи: “ … щеше да се разчуе, че тя държи в къщи приказна вещ, каквато няма никой друг. По- приказна от лампата на Аладин и съкровищата на халифите, по- значителна от Троя и Микена, по- ценна от златното руно“. Бащата посвещава доста от времето и енергията си, за да направи този мечтан от майката бюфет и да спре семейния конфликт. Работилницата на стария лютиер става място за изработка на бюфета.

Защо майстор Георг не одобрява това, че един музикант се превръща в дърводелец? Авторът отбелязва един сериозен обрат в живота на бащата- той „заряза за дълго време инструмента и започна да прави бюфет“. Всъщност проблемът не е в това правене на бюфета. Все пак това е мебел, от която домът и семейството имат нужда. Заради вманиачаването обаче на майката в желанието да има бюфет, нещата излизат извън контрол: „Докаран от бедността до лудост, уязвен в гордостта си, ранен в мъжкото си достойнство- започна да строи бюфет“. Ако бащата беше човек, който е изцяло свързан с бита, едва ли щеше да я има цялата тази драма, която в някои моменти напомня дори на древногръцка трагедия: „Сянката на бюфета се бе настанила между тях и ги разделяше непримиримо“. Той обаче е талантлив музикант, посветен изцяло на това изкуство. Нещо повече- бащата е „ музикантът- маниак, виртуозният тромпетист, артистът със златен запис в Радио София…“. Точно този човек оставя на заден план изкуството си, за да се посвети изцяло на прословутия бюфет. Вместо музикален инструмент той държи ренде в мизерната стаичка на стария майстор на цигулки и почти със злоба обработва дървото, за да се преобрази в мечтаната вещ, превърнала се в ябълката на раздора в дома му. Може би затова възниква въпросът: „ ако не е порок бедността- то какво е?“ За разказвача след време бюфетът се превръща

в паметник на бедността. Един болезнен спомен от миналото, когато дори мечтите му са „приземени и недетски“. Момчето мечтае да спечели много пари, за да купят бюфет: „ Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и  тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде“.

         В  спомена за миналото тази вещ присъства винаги. Дори в разходките на родителите, които синът им свързва с манията им да имат в дома си най- после този битов фаворит: „ Виждам ги как крачат …две самотни фигури, хванати подръка. Пресичат „Раковски“, тръгват по „Дондуков“, отдясно светят витрините на магазините за мебели“. Един разкошен бюфет сияе гордо пред тях и сякаш всеки детайл от тази жадувана мебел оживява самостоятелно със свое собствено самочувствие. Тази част от повествованието се отличава определено с истинска поетика на словото и високо белетристично умение, което впечатлява.

         Бедността е водещ мотив в книгата на Виктор Пасков. Тя е част от съдбата на голяма част от персонажите в нея. Всъщност тя ги засяга по различен начин- едни от тях, като стария майстор на цигулки, успяват да запазят своята човечност. Други обаче я изгубват до такава степен, че се принизяват до нивото на животните. За съжаление това са голяма част от обитателите на къщата, съседите на Георг Хених- Рижия и жена му. За всички тях бедността е повече оправдание за това, че не успяват да променят начина си на живот. Те живеят повече по навик, a не защото намират смисъл. Бедността сякаш изравнява хората, живеещи заедно, но все пак те изживяват по различен начин тази бедност. Принизяването им е различно и всъщност е въпрос на личен избор. Защо например дърводелецът Вангел не прави нищо друго освен да чака възможност да се напие вместо първо да изпълни поръчката към него? Въпросът „Вие хора ли сте?“ остава само реторичен, когато става дума за Рижия, защото нищо човешко не е останало в него, а само низост и жестокост.

Старият музикант и лютиер обаче явно живее в непоносими условия. Там границите на бедността отдавна са преминати. Мизерия, самота, болести, жестоко отношение от съседите му и въпреки това Георг Хених не се е озлобил срещу света, не е изгубил своята човечност и благородство. Той не само вярва в Бог, но и носи неговата светлина в сърцето си и учи малкия Виктор да бъде истински човек и да различава духовната бедност от материалната. Горчиво е усещането на майстора на цигулки, че не е успял да научи някои от учениците си да влагат душа в работата си върху музикалния инструмент. Такива са Франтов и Иван Конов- Франтишек и Ванда. Но къде са другите му ученици- талантливите? Вероятно те вече са забравили човека, на когото дължат успехите си, или са упоени от славата. Забравили са, че благодарността  и уважението към учителя е нещо изключително важно и  ценно в живота и този, който ги пренебрегва, рано или късно ще разбере какво означава да загубиш тези житейски ценности.  А може би авторът просто е предпочел в този случай да насочи вниманието към негативното, защото ние по-често откриваме несъвършенствата в живота ни, отколкото другата му страна.

         Семейството на Виктор са единствените, които се  отнасят с грижа и обич към самотния майстор лютиер. Те му осигуряват не само храна и внимание, но го приемат като четвърти член на тяхното семейство. Нещо повече- момчето вижда в „дедо Георги“ своя дядо, който отдавна не е жив. Майката намира онази изгубена близост , когато роднините й я отхвърлят, защото е избрала любовта пред материалната сигурност. Старият музикант сякаш дарява една изгубена във времето хармония и човешка обич, която сплотява семейството на малкия „цар Виктор“:  „Всичко бе от хубаво по- хубаво, цялото семейство се бе събрало най- накрая- баща, майка, дете и дядо, бяхме щастливи всеки по своему, нищо не можеше да помрачи нашето щастие“.

Интересен момент от повествованието е решението на прочутия майстор на цигулки да изработи своя подарък за господ- виола д*аморе. Един необичаен по своята форма инструмент, в който влага цялата си любов, която е съхранил в душата си. Впечатлява енергията и умението, с което работи върху всеки един детайл. Тук той влага знания за дървото, които се предават от поколения в неговия род и са особено ценни в неговата професия, защото тя е много повече изкуство, отколкото просто занаят, от който да преживява. Момчето е свидетел на това, което музикантът виртуоз и учител на лютиери подрежда и слепва, за да се получи великолепната виола, в горния край на която има женска глава, изработена с изключително майсторство. Тя напомня за лицето на любимата Боженка на Георг Хених, но има и нещо повече- „ мекотата, която излъчваше то, напомняха силно божията майка от иконата аве Мария, грациа плена!“. Майсторът лютиер обяснява, че това е символ на любовта: „Ако нема любов у гърди, ако не гледа любов у сърце- музикант не майстор“. Докато работи,  движенията му са сигурни и точни. Вдъхновението му идва от най- високото чувство- божествената любов: „…старецът довършваше своята цигулка, вън от този хаотичен свят…“.

Впечатляваща е срещата с Ванда и Франта- те не успяват да разберат великото творение на своя учител. Неслучайно една наша пословица казва, че от всяко дърво свирка на става. Явно и от всеки чирак майстор не става и тези двамата определено го доказват. Георг Хених най-точно го изразява с думите си: „Жал ми за вас! Учили, але не научили- занаят по- голем от най- големи майстор!“. За да свири някой на виола д*аморе, трябва да обича. С болка старият музикант констатира, че човекът е забравил себе си да обича. А без това не може да бъде щастлив.

         Изкусният майстор цигулар дарява ценните си инструменти, наследство от неговия баща, също лютиер, именно на „цар Виктор“, с условие да не ги продава и с надежда някога истински майстор със сърце, изпълнено с любов, да създава цигулки с тях отново. Георг Хених усеща чистото сърце на детето, способно да обича и цени истинските неща в живота. Неслучайно Виктор слуша с интерес приказките на майстора за цигулките. За него те са „най- прекрасните приказки, слушани някога от дете“.

Георг Хених е сроден със Сали Яшар, майсторът на пеещи каруци от Йовковия разказ „ Песента на колелетата“. И той носи същата болка от съдбата, която му е отнела най- скъпите хора, но носи и същото божествено вдъхновение, благодарение на което дарява радост на хората. Наистина, „Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!“ Истинското изкуство заслужава признание: „ Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!“ . За тях има място в сърцето на онези, които знаят смисъла на живота и неговите истински ценности.

Героят на Виктор Пасков е близък и до Йовковите чудаци, в които е съхранено човешкото  благородство и извисеност над грубата битова реалност въпреки материалните лишения и присмеха на онези, които са духовно бедни. В това е силата на човешкия дух.

Пейо Яворов

„Две души“

Разминаването на очаквания, мечти, блянове и устременост към светлото, възвишеното, от една страна, и сивото или тъмното, принизеното битие, лишено от пориви към полет на душата, към истинско щастие в любовта, полет в неограниченото от прегради пространство, пораждат неудовлетворението от света в чувствителната душа на поета Пейо Яворов. Вдъхновението от идеята за свободата е може би единственият стимул в живота на Яворов. Стимул, какъвто не намира в обществото, подчинено на заблуди и принизени идеали. Общество на фалшиви чувства, точно оприличени на маска, прикриващи студа в човешката душа, както тъмнината на нощта, скрита под маската на светлия ден. Не само маската като метафора доминира в съвременния карнавал. Драмата на живота поетът открива и в отчуждението на хората един от друг. Това ги приближава много повече до самотата, отколкото до желаната човешка близост, която често се оказва невъзможна.

Яворовата поезия е наситена с непримиримост към несъвършенствата на света. Неговият бунтовен дух дава израз на затаеното несъгласие в душата. Вечното  съжителство на доброто и злото в човешката душа откриваме в стихотворението „Две души“ . Драматичното признание на поета още в началото на творбата впечатлява със силата на ясното и точно определение на вътрешното състояние: „ Аз не живея: аз горя“. Дълбоката вътрешна енергия насочва към предела на човешката същност- живот- горене. Сблъсъкът на двете страни на Аза, невидими отвън, но в неспирно взаимно противодействие, довежда до вечно неспокойния ритъм:

                                               Непримирими

                   в гърдите ми се борят две души:

                            душата на ангел и демон. В гърди ми

                            те пламъци дишат и плам ме суши.

Две взаимно отричащи се сили, сплетени в едно цяло, създават вътрешната драма на духа. В единство и взаимно отрицание съществуват силата на съзиданието и силата на разрушението. Извисяването до небесното, до ангелското, съгражда мост към човешката общност, дава вяра, че има смисъл в доброто. И обратно- демонът в душата насочва към неверието, към вечната битка, за да доминира в живота на човека. Лирическият образ в стихотворението е изграден в плътно единство на тези непримирими „две души“. Внушението е, че е невъзможно те да бъдат разделени една от друга, както деня и нощта, светлината и мрака. Те съществуват като „двоен пламък“, неговият огън превзема всичко, до което се докосне: „Навсякъде сявга раздвоя несносна“. Признанието за тази  драма, обсебила душата, звучи като присъда: „…с пепел вятъра навсъде /следите ми засипва; кой ги знай?“.

Светът става негостоприемен, сякаш няма място за измъчената от вътрешен огън душа, заобиколена от „чезнещи в пепел враждебни лица“. Неудовлетворението на раздвоения Аз е трудно поносимо. Вътрешният пламък оставя след себе си пепел, но и враждебност, която го отдалечава още повече от външния свят. Този огън обсебва цялото същество на човека и го изгаря докрай, изчерпва всяка частица от него: „Аз сам не живея- горя!- и ще бъде / следата ми пепел из тъмен безкрай“.

Това, което трябва да остави човекът след себе си, е добра следа, добър пример. Когато обаче пътят му е предопределен от неспираща вътрешна борба между доброто и злото, между желанието, стремежа да бъде щастлив и удовлетворен и невъзможността това да се случи, тогава настъпва пълното изгаряне, след което остава единствено пепел:

                   И подир мене с пепел вятъра навсъде

                   следите ми засипва: кой ги знай?

                            Аз не живея- горя!- и ще бъде

                            следата ми пепел из тъмен безкрай.

Не се забелязва и най- малка възможност за оптимизъм, сякаш пламъците на вътрешния ад ще погълнат без остатък създаденото от човека. Песимистичното настроение идва от увереността на лирическия изповедник, че нищо не може да го избави от тази съдба, която сам е избрал- „Аз не живея: аз горя“. Без да намери достатъчно възвишен смисъл в живота си, който да надмогне, да преодолее демонското и мрака в него, той се самоосъжда да бъде само „пепел из тъмен безкрай“.

Тази лирична изповед е изпълнена с тъга. Дълбок психологизъм прониква в състоянието на духа, раздвоен  и съединен от „две души“, осъдени да бъдат завинаги в огъня на непримирението. Един живот- горене създава и разрушава и оставя усещане за „тъмен безкрай“, в който се понася единствено следата от пепел.

Елисавета Багряна- “Потомка”

Връзката на потомката с рода

---

Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. По думите на Милена Цанева тя е ”едно от ония малки чудеса, които литературната наука скромно нарича явление”. След поетите символисти Багряна отново приземява поетичната образност и донася усещането за непосредствено, но същевременно и извисено възприятие на света.

Книгата й “Вечната и святата”, част от която е и стихотворението ”Потомка”, е белязана с изключително въздействащи послания към съкровеното в душата на човека, към неговата чувствителност. Поетесата докосва сакралното пространство на човешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамливия небесен простор лирическата героиня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, жизненост и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.

В стихотворението ”Потомка” откриваме гласът на родовата кръв, която утвърждава жизнената сила на героинята, възприемаща себе си като част от един древен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико – драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие поетесата се обръща към образите на прародителите, отдалечени във времевото пространство, за да изгради мост към бъдещето. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Загадката на родовата история отключва въображението на лирическата героиня и създава романтичната легенда за извечната любов, преодоляла прегради и изпитания:

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по – здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта. Любовта, която е неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта, вятърът и конят:

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Архетипните образи в стиховете на Багряна – пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорична образност. Безкрайността на пътя, неговата перспектива, открояват стремежа на волния, свободния човешки дух, като този на лирическата героиня, стремеж към правото на личен избор, но при неограниченост и равнопоставеност. Образът на коня насочва към романтичното възприятие на преживяванията, свързва реалността на случилото се с въображаемото и с невидимото. Отключва   усещането за волност и независимост по дългия и труден път към щастието.

Потомката не случайно се идентифицира с тази “древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената душа на жената, неподвластна вече на канони и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семейното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Не случайно естетическият идеал в “Потомка” е въплътен в жената, устремена към щастието на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както първата жена – Ева, тя се води от святото желание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Определящо е желанието на героинята да прекъсне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, оковаващи жената, отнемащи й правото на свободен избор, изборът на сърцето. Поетесата утвърждава качествено нов идеал, който предопределя промяната на настоящето и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отговорност за неговото съхраняване.

Пространствено – времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без граници, една необхватност. Чрез динамиката на глаголите за движение се откроява поривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който се утвърждава ясно връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Лирическата изповедница открива за себе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изразена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са “крайдунавските равнини”. Историческото упоменаване извиква усещането за възродената сила на родовата памет. Нейните образи носят метафорични внушения, съотнасящи се към самочувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без “прародителски портрети” и “фамилна книга”, без “завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стойност обаче е многократно по-голяма от видимото, материализирано родство. Негов израз е именно онази ”непокорна кръв”, която напомня настоятелно за себе си непрестанно:

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение ”ни”. Кръвта е носител на спомена за първородния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българина, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Единствено това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледнялата от времето връзка между рода и живота. Наследеното непокорство влива дързост и една вечна неудовлетвореност у потомката да открива и преоткрива света. Не случайно родовата кръв е тройно определена като ”древна, скитническа, непокорна”. Чрез лирическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Стилистичната роля на алитерацията чрез звука “к” в думи като ”конски”, ”кънтял”, ”крайдунавски”, ”кинжала” подчертават ритъма, наподобяващ конски тропот. Повтореният семантично образ чрез изповедта на лирическата героиня потвърждава връзката, споена с чувството на обич: ”Затова аз може би обичам…конски бяг под плясъка на бича…”Родството между поколенията не е само като физическа връзка на тялото, но определено на тялото и духа едновременно.

Неочакваното проявление на лирическия Аз в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Мотивът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейските изпитания. Лирическата изповедница е откровена:

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя…

Тя обаче търси опрощението на родната земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категоричност, когато лирическата героиня изразява своята същност:

Аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице земя.

Ключовата дума в творбата на Багряна ”кръв” отново потвърждава принадлежността към родовото пространство, но сега то е обогатено с представата за изконно българското – майката земя. Ново е и въведеното от поетесата отношение майка – дъщеря, нетипично преди нея в българската поезия. Близостта на тази ”щерка вярна” с майката – земя е по – естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е водеща и определяща, както женското начало в природата.

Вслушана в гласа на миналото, на родовата кръв, поетесата прекосява времето, сближава потомци и предци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връзка с родната земя.

Изповедта на чувствата в стихотворението ”Потомка” въздейства върху възприемателя най – вече чрез една овладяна дълбоко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците – да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а оптимистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на българина.

Борис Христов

                 „Честен кръст“

Заглавието, което е избрал авторът на поемата- „Честен кръст“, насочва смислово към израз на искреност. Това, което изповядва в стиховете си Борис Христов, е изживяно и осмислено лично, преминало през сърцето и сетивата на поета. Светът е в него и той е част от света. Какви са обаче отношенията на твореца със света и хората, които са част от този свят? За да стигне до тях , той си служи със словото, то е неговият мост до тях, неговият начин да изрази своята позиция. Когато обаче словото на поета не стига до своята цел- да бъде чуто и да освети истината, то става безсмислено. Може би по- добре е да замълчи и да заживее както останалите хора- практично и примирено. Огорчен и разочарован, не иска дори да чува за изкуство в своя дом. Дори „името господне“ няма място тук като израз на слабост или лицемерие. Не би отстъпил от това, което е бил преди- глашатай, който не се е страхувал да каже истината, колкото и да е била неудобна:

         Когато имаше какво да каже на сърцето,

         устата ми не криеше езика под небцето

         и в стихове- спасителни- макар и тихо,

         звънях отвътре, докато отвън ме биха…

Решението да промени своята позиция, дали е отстъпление? От страх, от човешка слабост или защото усеща безплодните усилия да въздейства с думите си, за да се промени светът към по- добро: „ щом не можах до днес да изкова от думи кръста, / на който да се изкача и да възкръсна…“ . Лирическият говорител дава израз на едно явно ожесточение, с което се впуска в обичайния ритъм на живота:

         И ще се хвърля лудо на живота по вълните,

         това, което някога измислих- да изпитам.

Примиреното и посредствено съществуване всъщност е нещо обичайно и общоприето: „ ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея / над мисълта до утре как да преживея…“.

         Борис Христов често използва библейски мотиви, за да насочи към смисъла, който търси: „ще тръгна бос по връхчетата на тревата / подир виновницата на изгубения рай- жената“. Явно не става дума за любовта като нещо извисяващо. Цената на тази обвързаност е доста жестока- „вързан до последната халка на нейната окова, / ще гледам как изсъхва моето дърво духовно“.

Лирическият герой в поемата се опитва да угаси огъня на болката: „зарастват спомени и рани“.. Въпреки усилията обаче едно не може да бъде забравено- предателството. Авторът отново използва библейски образи и примери- „дванадесет приятели и седем юди“. Двуличието и подлостта са също част от предателството- „помаза ме с хвалебствия и ме предаде“. Кой е истински приятел, на кого да се доверим, да вярваме ли на хвалебствията безкритично? Предателството предизвиква не само разочарование, то наранява жестоко и оставя траен отпечатък в душата: „ Така човекът, който яде и се весели до мене, направи захарта на моя млад живот солена“.

         Защо не се озлобява докрай и не загубва човешкото си достойнство, дори в този критичен миг на изпитание за духа? Мъдростта на поета определено впечатлява: „Но жертвата понякога е по- свободна от палача“. Болката от раните той превръща в стихове и така възражда отново „дървото, което беше обгорила мълнията на живота“. Творецът е почти готов да се откаже от драмите на поетическата сцена, които нарича „придворно суетене и гладиаторски борби“. Това време, в което не открива човешка откровеност и искреност, когато не се цени човешкото достойнство, не заслужава възхвала. Той оставя градежа на храма на поезията на други поети, които ще продължат, може би примирено, да творят или ще поемат по същия трънлив път- тогава , пожелава поетът, бог да им помага: „желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам, / че има кой да дострои  високата ти сграда“. Творецът не може  изцяло да скъса връзката си нея:

         Но- честен кръст -макар че лирата захвърлям,

         ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

Тя винаги е била негова „вярна спътница“ и негова икона.

С болка от разочарованията по пътя на твореца той решава да се завърне назад към „блаженото“ според някои време на „не зная“, „не искам“ и „не мога“- един живот, подобен на „мушицата, която поживя и си замина…“- без ясна следа, безлично и безразлично. Доволното съществуване обаче не ражда истинско творчество, защото, както отбелязва Борис Христов: „Поетът е една оголена подвижна рана, / поезията е страдание и вик сред океана“. Тези стихове звучат като притча за истинския смисъл на творческата драма. Той отново се обръща към библейските примери, за да покаже докъде може да се принизи един творец, за да пише в такава среда, която потиска и обезличава. Трябва да си „покръстен в мръсната вода, в която Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата“. Така е удобно да прехвърлиш личната си отговорност върху другите, без съвестта ти да тежи. Времето, в което „устата се отдалечава от сърцето“ е подходящо за онези, които търсят удобството за себе си. Всеки може да има своя философия за живота, но дали тя не е повече оправдание, отколкото истински смисъл:

         Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,

         разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

         За грозната жена поезията е червило и помада,

         за лудия- стрела, с която разума напада…

Човекът, посветен в храма на поезията, не приема лицемерието и преструвката, театралните пози: „не мога да се правя на овчица и страдалец, / когато днес пращи от здраве мойто тяло“. Метафоричният изказ на Борис Христов отново доминира в следващите стихове на поемата, за да опише раждането на Поета- тайнствено, загадъчно, но и много знаменателно. Неговото място е важно- той трябва да свързва земята, морето и небетo. Романтичното в тази картина се допълва от „ неговото бяло цвете, / което стиска в мъничката си ръка детето“.

         Кръговратът на живота напомня, че нищо не е вечно в историята на земята. Оптимистично звучи напомнянето, че не само добрите хора, но и злодеите отлитат „ на вечността в затвора“. Земята се очиства от това, което вече не е нужно за живота върху нея. Суетата и стремежът към слава и величие са нещо преходно:

         Какви мъже достойни!- синове на боговете,

         люля земята в скута си и после ги измете.

Земята не допуска никого до сърцето си. То остава недосегаемо за хората, които не са разбрали смисъла на живота. Може би тайната е добре пазена в световните хранилища на книги, които „ издуват се от срам, че малкия човек не знае / къде е ключа, с който този свят да разгадае“. Вероятно там могат да се открият причините „и за смъртта, и за войните“. Още нещо удивително- „ между страниците съхне може би и чака / една тревица мъничка- лекарство против рака“. Да се открият тези тайни е притегателната им сила  и може би това ще стане. Все пак остава особено важна ролята на словото. То може да създава думи, приятни за ухото, но и „ тъмни думи, / объркани като писма на светещи куршуми…“. Отговорността на словото е голяма. Посланието на големите поети е нужно като спояваща духовна връзка „да разчетем това, което между редовете / са казали отдавна преди нас големите поети“. Може би затова е нужно понякога да се върнем назад, за да стигнем до сърцевината на живота.

В края на поемата „Честен кръст“ авторът анализира своя път, както и уроците на живота. Преживяното дотук е оставило горчив спомен от него: „той не бе за мен добрата дойна крава, а мащеха…“. Особено важно за поета е връщането към чистите извори на детството:“ И да достигна мястото на оня край божествен,/ където спи ковчежето на мойто детство“. Може би смирението търси да открие тук, откъдето е някога е тръгнал пътя на живота му. Това, което си пожелава поетът, когато отново започне да „разговаря“ в рими, е да звъни при удар само- „като камертона“.  Това да бъде като отзвук на живия свят, а не самоцелно търсене на думи в рими. Пристигането е финалът на творбата. Това пристигане е всъщност приземяване с поглед към реалността, такава, каквато е тя. Творецът вече е готов да приеме присъдата на съдбата с увереност, че ще устои на нейните превратности:

          И затова, съдба- богиньо на живота,

         сложи сега на кръст кинжала и перото,

         вдигни юмрука си- наместо да го криеш,

         и прецени- ще галиш ли или ще биеш!

 

 Преодоляване на границите на бита от свободолюбивия човешки дух в стихотворението „Кукувица” на Елисавета Багряна

Всеки истински творец в българската литература обръща поглед към невероятното богатство на мотиви и образи от фолклора. В своя цикъл стихове, наречен „Старонародни образи”, от първата поетична книга на Елисавета Багряна „Вечната и святата” (1927 г.) поетесата използва като основа и извор на вдъхновение стародавни български обичаи, поверия, народни песни и предания. Върху тях създава своя специфична образност с модерна интерпретация. Сред творбите в тази книга се откроява стихотворението „Кукувица” Заглавието насочва към мотива за различието, другостта и свързаната с това самота.

Елисавета Багряна навлиза смело в темата за различната женска същност на своята лирическа изповедница, с която тя се отличава от познатия традиционен образ на жената в българската литература. Чрез поетичния изказ, с характерни за българския фолклор изразни средства, творбата разкрива свободолюбивия дух на жената, която има дързостта да преодолее границите на бита, потискащи и обезличаващи нейната човешка същност.

Адресатът, към когото е насочено лирическото откровение, вероятно е мъжът, който се опитва да привлече любимата си в семейното гнездо и естествено, според традиционните представи, очаква от нея привързаност и всеотдайност към дома и семейните ценности, утвърдени трайно от патриархалния морал. Напълно в стила на фолклорната словесност е описано душевното състояние на влюбения:

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Изразът „залудо”, в смисъл на напразно, безнадеждно, както и риторичният въпрос „Не видя ли, не разбра ли още?” с повтореното отрицание в него, издават ясно намеренията на младата жена да отстоява своето решение да изживее живота си според собствения си житейски избор:

…няма нивга аз гнездо свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Поетесата умело използва стихосложението, характерно за народната песен, както и типичните за фолклора епитети, сравнения и словоред.

Лирическата изповедница в творбата отрича смисъла на стародавните поверия, че с „билки и магии” може да се привърже любимия човек, да се привлече любовта му и той завинаги да остане до този, който си пожелава това. Волята за свободен полет   на душата се оказва по- силна, по- могъща. Никой и нищо не може да сломи и подчини поривите на сърцето, когато човекът носи в себе си свободолюбив дух, с който преодолява възпиращите го граници на бита. Впечатлява това, че в стихотворението сякаш са разменени местата на мъжа и жената, тъй като в обичайно жената се опитва да привлече с „билки и магии” любовта на мъжа, а тук той е този, който се опитва безуспешно да я привлече по този начин.   Удивителната решителност на лирическата героиня в творбата да отстоява избора си проличава в нейната категоричност в отношенията с любимия: „Неведнъж ти рекох и повторих…”. За нея е без значение отношението на другите хора към дързостта й да не се съобразява с очакването да бъде като всички останали. Тя има смелостта да заяви ясно и уверено: „кой каквото иска да говори”. Това нежелание да се съобразява с моралните предписания на традициите излиза извън представите за обичайните, общоприетите условности. Може би затова в своята емоционална изповед лирическата героиня на Багряна намира необичайно обяснение за избора си да предпочете независимостта пред семейния уют в дома на любимия:

Мене ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета.-

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки-

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Повелителните форми „дай ми мене”, „дай ми” подчертават неугасимия огън в душата, страстта да се утоли жаждата на сърцето за пълноценно изживяване на всеки миг от живота, който толкова бързо изтича. Този неспокоен пламък в душата я отдалечава от образа на грижовната стопанка на дома: ”Не допридам свилената прежда,/ недогаснал огъня потушвам…” Връзката с митологичните същества от фолклорните предания като веди, самодиви, вили, русалки, е позната като фолклорен мотив, насочен към онази същност на жената, неподвластна на ограниченията на семейния бит, която разкрива нейния копнеж към волност, към възможността да изрази душата си в песни и танци, както в поверията за самодивските хора и сборища. Изненадваща е като признание тази връзка в стихотворението на Елисавета Багряна, но чрез нея образно се изяснява явната различност в поведението на младата жена. Впечатлява начинът, по който тя приема прокобата за несрета като нещо обичайно, без да съжалява и без да се окайва. Сякаш предпочита точно тази съдба пред възможността да живее само в границите на бита, които задушават поривите, така близки и сродни с нейната душа. Грижите единствено за семейното гнездо, обвързването завинаги с неговите невидими мрежи, не са в хармония с копнежа й за волност и безпределна жажда да види и опознае света, да събира все повече впечатления, да среща много хора, да насити душата си. Големият свят изкушава с богатото си разнообразие. Към това насочва нейното признание: „Моите очи се ненаглеждат,/ моите уши се ненаслушват”. Анафората „моите” подчертава личния житейски избор на неподвластната на моралните ограничения млада жена с вечно търсещ дух. Този избор е породен от стремежа да преоткрие света за себе си.

Лирическата изповедница в „Кукувица” осъзнава ясно цената, която трябва да заплати за своята дързост да последва пътя на душата си, да бъде свободна. Тя е готова да приеме самотата като своя съдба, защото само така може да изживее онази безпределна волност, която я привлича непреодолимо. Това е нейната истинска същност, която се разкрива със завладяваща откровеност в лирическата изповед. Няма обаче дори следа от съжаление заради отказа да създаде свой дом, да отгледа свои рожби. Само нотки на светла тъга остават да светят като лъчите на залязващото слънце в душата на лирическата изповедница в мига на равносметка в края на живота:

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица- бродница ще стана.

Образът на кукувицата- бродница е част от народните поверия за прераждането на душата, за самотата като съдба на онази, която няма да има свой дом, свое гнездо, орисана да броди вечно по света. Този образ обаче най- точно може да изрази същността на художествения замисъл в творбата на Елисавета Багряна.

Една необичайна отвореност към необятния свят, към нови, непознати изживявания, присъща за творческата същност на жената, каквато безспорно носи в себе си самата поетеса, определя житейския поглед на нейната лирическа героиня към ценностите в живота. Тя не може да живее истински пълноценно, когато отричат правото й да бъде равноправна с мъжа като обществена и творческа изява. Би избрала дори съдбата на орисаната да бъде кукувица- бродница, ако това е единственият път да преодолее ограниченията и условностите на бита и да полети свободно, следвайки поривите на духа.

 

Елисавета Багряна – „Ръцете”

 Човешкото битие между живота и смъртта

Стихотворението „Ръцете” е част от стихосбирката на Елисавета Багряна „Сърце човешко”. Създадено е през 1935 година. В сравнение с първата й стихосбирка „Вечната и святата” чувствата тук вече явно са под знака на житейското помъдряване. Емоционалните пориви стават все по-овладени, житейските изводи – философски умъдрени. Творческият поглед е насочен не само към интимните очертания на собствения свят, но обхваща все по- задълбочено проблемите на света наоколо. С интерес поетесата търси и съпоставя характеристиките на битието в общочовешки план.

Впечатляваща и оригинална е творческата идея на Елисавета Багряна да визуализира върху ръцете картини от човешкия живот, изживените мигове, чувства и събития. Чрез творческото си въображение тя проследява знаците, които са отбелязали всички онези важни и значими, дори и обикновени наглед моменти в живота. С искрено удивление и възхищение, лирическият глас започва описанието на ръцете. Многобройните художествени определения наслагват нови щрихи в рисунъка:

Ето ръцете – с блестящо – прозирната кожа,

с тънката, нежно синееща мрежа на вените, –

меките, топли, магнитни ръце…

Всеки детайл в картината отваря интересни, загадъчни асоциации; всеки детайл е предизвикателство за въображението на поетесата. Тя си представя „тези ръце” „обожавани,/ с толкова топли сърца в тях туптящи положени”. Придобили святост, иконизирани, те са сравнени с онези „ръце чудотворни”, които виждаме в храма, „в сребро що облича народът,/ своята вяра, съдба и живот в тях положил”. Любовта- най-божествената енергия, най- извисеното чувство- превръща човешките ръце в иконичен образ, който поражда преклонение. С този образ са свързани най-значимите ценности в човешкото битие – „вяра, съдба и живот”. Символичният образ „сърца в тях туптящи положени” насочва към съдбовност, обвързване, което дава смисъл на живота. Почти всичко в словесния рисунък на ръцете подчертава тяхната жизненост: кожата – „блестящо-прозирна”, „нежно сияеща”; „мрежа на вените”; те са „топли”, привличащи („магнитни”). Тази жизненост утвърждава естетическото възприятие за пълноценно човешко съществуване. Като в мъдра притча за човешкото битие, ръцете стават път и посока в живота. В непрестанно изменчивото време те са сигурна опора, люлка за обичаната рожба, опазена в „топлата, кръвна, света материнска прегръдка”.

Емоционалният размисъл за всичко преживяно сякаш възкресява отново изпитанията в житейския път на лирическата героиня. Знакът за женственост тук се съдържа в сравнението на ръцете с цветя – „лилии бели”, който по- нататък се свързва естествено със знака на майчинството – „света материнска прегръдка”. Светлият порив на ръцете към слънцето е последван от ударите на съдбата, които ги превръщат в „обрулени клони под бурите”. В своеобразната биография на ръцете като част от самия човек се включват онези събития, които сякаш носят смисъла да изпитват устойчивостта на човешкия дух. Антитезата „се вдигаха – клюмваха” илюстрира житейските превратности, които преобръщат човешката съдба.

Често в битието на жената „труда и умората” са част от ежедневието й. Образното представяне на нейната участ като „тежкото блюдо и знойния плод на живота” обобщава драматизма в реалния земен живот. В творбата на Елисавета Багряна „Ръцете” се съдържа апотеоз на отрудените, преминали през невероятни изпитания, но винаги способни на ласка и благородна всеотдайна обич женски ръце. Това са ръцете на любимата, на майката, на труженицата, в които сякаш е съсредоточен целият свят с неговите добри и лоши страни, с неговите радости и тегоби. Утвърждаването на живота с безкрайните му изпитания, с неочаквани обрати и съдбовни премеждия звучи в емоционалния патос на творбата. Утвърждаващо звучат и стилизираните повторения „тези ръце”, „ето ръцете”. Възхвала, славослов, възпяване – всичко това се съдържа в стиховете, посветени на човешките ръце. Техният емблематичен образ въплъщава в себе си образа на самия човек. Ръцете сякаш се превръщат в жива скулптура, изваяна от живота. Той пулсира в тях, движи, направлява техните действия, влага чувства и определя човешките взаимоотношения. Времето слага своя отпечатък върху тези удивителни ръце, които посрещат не само живота, но и смъртта, като неделима част от него. Ръцете, които обвиват с любов свидна рожба, усещат и „страшния, леден досег до любимия мъртъв”. Времето безпристрастно донася и отнася радостта от живота. В негова власт се оказват онези мигове с „толкова шепоти плахи и жарки желания”, които вече са отминали безвъзвратно. Може би едно от тези „толкова топли сърца… туптящи положени” в ръцете на жената е изгаснало в тях, отнесено от вихъра на същия властелин – времето. Остава единствено прекрасният спомен за любовта и нейните символни знаци- „невидими тайнства”, „пламенни възли”, „любовните пръстени”. Тези спомени отключват поетическото въображение, което ги възприема като „неземно- горящи, мистични звена”, част от една „верига трептяща”, сплетена от същите любящи ръце. В своята преданост и вярност в любовта, жената е далече от мисълта да търси път за бягство от любимия. За разлика от лирическата героиня в първата поетична книга на Багряна „Вечната и святата” тук тя не се чувства закрепостена в любовната връзка или в съпружеските канони. В „Ръцете” доминира един умъдрял поглед към чувствата и дълга, свързан с вътрешната потребност от всеотдайност. Ето защо лирическата изповед в стихотворението разкрива обвързаността на жената в любовта без онзи драматизъм, с който са наситени предишните творби на поетесата. Тя ясно отбелязва промяната – „бягство не жаждаха, волност затрита не диреха…”. Любовта е представена в романтична светлина – „невидими тайнства”, „пламенни възли”. Тя е онова почти мистично преживяване, което не може да се изрази само с думи, но което неизменно оставя своите следи в сърцата до смъртта на влюбените.

Поетичният разказ за човешките ръце достига до крайния предел на човешкото съществуване. Предстои преминаването отвъд земния свят и затова се появява необходимостта от преосмисляне на човешките ценности, от една неизбежна равносметка на житейския път, „изрисуван” върху две ръце. Поразителна е промяната в сравнение с бурните емоции, през които някога са преминали сетивата. Смъртта заличава всички следи от чувства и налага своя студен отпечатък върху ръцете: „Днес те са скръстени, тъй безразлично спокойни,/ тъй безразлично самотни и толкова празни…” Сякаш вече няма никакво значение противоборството между „зло и добро”, „тъга и радост”. Една уравновесеност, която насочва към друг, различен поглед към материалния свят– от него нищо не може да отнесе със себе си мъртвата. Ще остане обаче жив споменът за тези добри и грижовни, любящи ръце, споменът за „меките, топли магнитни ръце”, чиято доброта и грижовна обич е вливала светлина в сърцата на любимите хора. Представата за смъртта през погледа на лирическата изповедница е свързана неслучайно с мотива за самотата, двукратно назована в последния куплет- ръцете са „безразлично самотни”; „ще заминат самотни, безпомощни, празни”. Съвсем естествено се обвързват смислово самотата и празнотата в предстоящото пътуване в неизвестното – „там, дето никой от нас не е нищо занесъл”. Всичко ценно, придобито в живота, остава тук, на земята.

Стихотворението на Елисавета Багряна „Ръцете” е оригинално поетическо хрумване с интересен словесен изказ да се представи същността на човешкото битие между живота и смъртта – една тема, която винаги е вълнувала със своята значимост хората от различни възрасти и епохи.

 

Силата на непокорния човешки дух в стихотворението „Стихии” на Елисавета Багряна

Поезията на Елисавета Багряна преобръща традиционните представи за жената единствено като пазителка на семейните ценности, вярна на дълга си да съхранява и почита патриархалните обичаи и канони; обречена да жертва себе си в името на другите. Авторката на „Вечната и святата” (1927 г.) утвърждава дръзко, но уверено правото на жената да изяви себе си като личност, която има своя независима индивидуалност и своя представа за щастието в любовта и в семейния дом.

Лирическата героиня в стихотворението „Стихии” от същата поетична книга търси път свободата на духа, дълго потискан, обезличаван и принизяван от патриархалните предписания, които все още тегнат върху разбиранията и моралната нагласа на хората в съвремието й. Насъбраната енергия на порива към свободно пространство избликва с невероятна сила, способна да разруши всяка преграда, която я възпира. Вътрешният й заряд я сродява с природните стихии. Тяхната непреодолима първична мощ вдъхновява Елисавета Багряна да ги избере за основа на сравнение с душевното състояние на своята лирическа изповедница.

Поетесата навлиза пряко в същността на художествената си идея. Стиховете впечатляват с откритата диалогичност, наситена с патос. Макар че стихотворението има конкретен адресат в личния живот на авторката, то носи и универсални послания за неутолимия порив на човека към освободеност Ставаме съпричастни с откровеността на лирическата героиня, която разкрива дълбоко затаените стремежи на един непокорен дух. Обръщението във 2. ед. ч. („можеш ли да спреш ти”) насочва към нейния опонент, с когото сякаш влиза в силно емоционален спор, доказвайки несломимия си устрем към независимост. Силата на емоциите определя и напевния ритъм на стиха. Богатият словесен изказ, който Багряна използва в „Стихии”, засилва образното въздействие, разширява пространствения обхват и постига удивителна мащабност в изображението. Въпреки многословието в поетичния изказ, поетесата постига завладяваща динамика в картината чрез експресивните действени глаголи. Въздушната стихия- вятърът, „иде, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля”. Сякаш лирическата изповедница изживява устрема на природните стихии заедно с тях самите. Усещаме осезаемо порива на вятъра, „дето иде от могилите,/ префучава над боазите, вдига облак на диканите,/ грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,/ сваля портите, оградите и децата по мегданите…” Елисавета Багряна създава художественото внушение, че сливането с ураганния вятър е неповторимо изживяване, което влива свежа, обновяваща сила на нейната изповедница, за да стане тя неподвластна, извисена над обикновено делничното, уязвимото, нетрайното. Устременият полет на вятъра над земното пространство откроява онази природна мощ, на която никой не може да се противопостави, не може да спре, както не може да бъде спрян духовният полет на устремения към свободното пространство човек.

Аналогично е сравнението с другата природна стихия в творбата на Багряна- водата. Тук тя приема образа на бистрата река в родния град. Създава се усещането за пречистване с названието на реката- Бистрица. Връзката с рода и родната земя в този случай има биографични измерения. Назоваването „в родния ми град” тук всъщност се отнася за родното място на бащата на поетесата, за което тя пази незабравими ярки спомени. Тази обвързаност придава земна устойчивост и още по- голяма сила на духа.

Заедно с пречистващата си същност обаче водата носи в себе си неимоверна мощ, способна да заличи всичко по пътя си. Тя може да бъде „яростна”, „мътна, пакостна”. Предизвикателна и страшна е водната стихия през пролетта. Образното описание е доста въздействено с експресивните словосъчетания, с които поетесата умело е пресъздала картината:

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите,

и излиза от коритото, и завлича, мътна, пакостна-

къщиците и градинките, и добитъка на хората-

в родния ми град?

Заедно с възхищението от стихийната сила се чувстват и нюанси на съпричастност и обич в умалителните имена: „къщиците и градинките, и добитъка на хората”.

Образното сравнение с виното е доста оригинално хрумване на авторката на „Стихии”. Опияняваща сила на виното е близка и сродна с поривите на младостта и нейната кипяща жизненост и енергия: „Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то..” Внушението за мощта, която крие в себе си виното, се засилва чрез художествените определения „бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени”. Връзката с рода отново звучи тук: „завещани от дедите ни”. Анафоричните повторения „можеш ли” съдържат виталност, която убедително внушава художествената идея за неподвластността и силата на свободния човешки дух и неговата сроденост с природните стихии и родната земя. Метафоричната образност прелива плавно и естествено от изображението на природните стихии към личното пространство на несмирената пред житейските стереотипи жена. Сродяването със стихиите като изначална връзка на човека с природата, придава на лирическата героиня тяхната могъща сила и неподвластност. Тя не изпитва страх от тях, а се зарежда с енергия и удивителна виталност. Именно в природните стихии поетесата открива завладяващи символи на свободата.

Синтактичният паралелизъм, използван в стихотворението, целенасочено отвежда към обединяването на трите стихии в една човешка същност. Лирическата изповедница определя със самочувствие себе си като „родната сестра на вятъра, на водата и на виното”. Тя се самохарактеризира с най- точните синоними на освободения дух- „волната, скитницата, непокорната”. Те утвърждават с патос нейната изключителна виталност, способна да преодолее всяка преграда, която се опитва да спре или да отклони жаждата й да живее пълноценно. Копнежът към безграничното пространство е присъщ за свободолюбивата млада жена. Вечно неспокойният й дух я води напред. За нея е „примамица непостижното, просторното”. Вечното движение завладява сетивата й: „дето все сънува пътища- недостигнати, неминати”. Такава съдба е избрала за себе си лирическата героиня в „Стихии”. Това я прави уверена в своята вътрешна сила и способност да се възправи срещу всичко, което се опитва да ограничи личното й пространство- неодобряващото обществено мнение, консервативно мислещият съпруг, неразбирането към съдбата на жената в патриархалната общност. Тя е сигурна, че е невъзможно някой да я отклони от избрания път. Смисълът на анафората „можеш ли да спреш” в края на творбата звучи още по- решително и дръзко оптимистично в риторичния въпрос „мене как ще спреш?” Творбата насочва към художественото внушение, че нищо не може да попречи на духовното изживяване на радостта от живота- най- ценният природен дар за човека. Впечатляваща е метафоричната разгърнатост в поетическото изображение. Вятърът, водата и виното са трите основни образа, споени с почти титанична сила в един вечно непокорен, вечно устремен човешки дух. Това е тя- „родната сестра на вятъра, на водата и на виното”. Дълбоко съхранената й човешка същност е синоним на неспокойния, вечно неудовлетворен дух.

Свободният полет на духа е житейският избор на лирическата героиня на Багряна. Тя не може да живее според наложените й канони и ограничаващи предписания. Когато домът на любимия се превръща в затвор, а любовта- в оковаваща верига, именно нейният дух й дава сила да преодолее преградите и да продължи да следва своята вътрешна потребност да живее волно и необвързано.

Стихотворението на Елисавета Багряна „Стихии” завладява с въздействената сила на необичайния емоционален порив в лирическата изповед да даде израз на жаждата за освободеност. Дръзкото признание на лирическата героиня завладява с емоционалната си приповдигнатост на изказа, за което безспорно спомагат реторичните въпроси, подредени като анафора. Удивителна е и връзката с родната земя, която я зарежда с енергия и самочувствие, както в античната митология. Творбата може да се приеме като емблематична за истинската същност на жената, която с достойнство заявява, че сама може да бъде творец на собствената си съдба.

 

Атанас Далчев – „Прозорец”

Поглед от другата страна на битието

---

Сред всички творби на Атанас Далчев стихотворението „Прозорец” безспорно се отличава като съдържание на мотиви, образност и стил на изображението. Това, което впечатлява най- силно в тази поетична творба, е приказният стил, пресъздаден върху основата на детското светоусещане и чистия, непредубеден поглед към света. Навлизането в една приказна реалност е ново, различно възприятие от онова, което носи действителността, в която обичайно живее възрастният човек с опредметеното си битие и мислене. В ролята на съзерцател и естет поетът навлиза в пределите на фантастичното, за да разкрие чудесата на живота чрез една изящна живопис върху толкова познатия интериор на дома.

Понятието „прозорец” в творбата на Атанас Далчев може да се приеме в два различни аспекта- в прякото му значение то е част от къщата, но в същото време придобива и магическата способност да се отваря към други светове, да даде начало, импулс на човека да последва образа на мечтаното, съвършеното, което ще донесе промяната, така жадувана в сърцето му. Както и в други творби на Далчев, прозорецът отново става граница между две различни измерения на света около нас. Човешкото възприятие е основата, върху която се гради образът на света – реален или въображаем, фантастичен. Навлизането в магическия свят на приказното в стихотворението става чрез зрителното преобразяване на зимното стъкло. Понякога това е достатъчно, за да се създаде един друг, почти невероятен облик и нови, различни очертания на това, което обикновено виждаме. Рамката на прозореца може да се превърне в екран, върху който човешкото въображение проектира желаните картини и образи. По този начин зимното стъкло вече „не е сякаш същото”. Преображението е удивително – изчезват познатите очертания – „няма вече ни пътя, ни къщите” и всичко се превръща в удивителен стъклопис, в „бяла гора от сребро”.

Прозорецът става начало на пътя извън дома, начало на едно фантастично пътуване във времето („цяла седмица”) и в пространството – приказната гора, в която децата търсят „вълшебната птица”. Това пътуване е необичайно излизане извън ограничаващия битиен поглед на лирическия герой. Може би само вълшебството има тази сила да ни изведе извън пределите на всекидневието, което неизменно и досадно ни оплита с грижи и изчерпва куража ни да търсим настоятелно щастието. Образите на „мойто братче и мойта сестра” насочват към дните на детството, което сякаш не е отминало, а все още продължава чрез спомена в приказното време и пространство. Изображението на картината е изградено чрез наслагването само на два цвята – бялото и сребърното, които излъчват нежна, но студена светлина, по пътя на двете деца. Не ги досягат страхът и тревогите, които всъщност проникват навсякъде в реалния свят. Всеки детайл тук носи мекия отблясък на среброто – „сребърен път”, „сребърни клони”, „посребрени листа”. Единственото движение в картината е това на листата, които съпътстват децата в тяхното пътешествие: „посребрени листа се отронват/ дъждове от листа ги валят”. Застинала в своето приказно великолепие, гората не допуска никакво външно вмешателство, като че ли за да даде някаква сигурност на малките търсачи на вълшебната промяна: „няма вълци, нито има ветър/ в тази сребърна бяла гора”. Светлината и доброто насочват и покровителстват откриването на птицата с „лъчезарните златни пера”. Впечатляваща е смелостта на детското желание да открият тази птица, която може да преобрази света, да спре студа и да освети с огъня на крилете си всичко наоколо. Това детско приключение може да се приеме като алегория на съкровения стремеж у всеки от нас да намери пътя към щастието. Може би единственият начин да се преобрази света, замръзнал в самота и тъга, е чрез детската чистота и дързост, с която вълшебството се превръща в истинска реалност.

Неслучайно търсенето в невероятната история за чудната птица продължава седем дни. Сакралното число седем символизира стремежа към съвършенство- прекрасната птица с „лъчезарните златни пера”:

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Вероятно този стремеж е отключил мечтата и копнежа по щастие, които дават смелост на децата да тръгнат по пътя към неизвестното („накъде ли самички са тръгнали?”). Само силата на вярата в доброто може да даде толкова топлина, колкото е потребна на човека да преживее в неуютния свят на зимния студ. Опозицията студ- топлина в стихотворението е свързана с асоциативните образи от приказния сюжет – „зимно стъкло”, „посребрената бяла гора” – „се запалва гората”, „горящите нейни пера”, „дървесата възпламват”. Метафоричната образност в края на стихотворението насочва към радостта от сбъднатата мечта: „Дървесата възпламват, искрят/ и на капки сребро се разтапят”. Този финал напомня за фолклорните мотиви в народните приказки за намирането на живата вода и за победата на доброто над злото.

Завръщането отново в познатия свят носи оптимистично настроение. Метафоричните глаголи в стиховете „отново изникват къщята/ и изплува познатият път” напомнят за преживяното въображаемо пътуване към съкровеното. Лирическият герой в стихотворението „Прозорец” следва чистия порив на неопорочената душевност у децата, чрез която става възможно преоткриването на ценностите в живота, привидно така добре устроен и подреден, че трудно може да се различи коварната красота със студено излъчване, което сковава сетивата и сърцето. Символ на тази студена красота тук е сребърната бяла гора, в която всичко изглежда омайващо: „сребърен път”, „мрежи от сребърни клони”, „посребрени листа”. Лирическият герой на Далчев естествено тръгва след най- близките за сърцето му хора- „мойто братче и мойта сестра”- по пътя към преоткриване на доброто, защото   мечтата е тази, която води човека към щастието. Дали обаче сбъдването на мечтата е възможно само в света на приказките? Може би е така, но пътуването чрез поетическото въображение показва какво се таи дълбоко в душата на човека, лишен от възможността да промени собствения си свят в реалния живот. Като избира приказния сюжет, Атанас Далчев ни дава една прекрасна възможност да преоткрием за себе си света, да си припомним забравения някъде в детството стремеж към съвършеното и истински значимото, без което не можем и не бива да живеем. Само той може да направи нашия свят по- привлекателен за обитаване.

 

Атанас Далчев – „Книгите”

 

Познанието и смисълът на живота

---

Човекът винаги се е стремял да овладее познанието и да достигне до най-важните истини за живота. Посвещаването на познанието има донякъде сакрален смисъл, тъй като да овладяването му винаги се е смятало за божествено. Един от най- известните начини за това са книгите, възприемани отдавна по традиция като източник на знания и мъдрост. „Книга на книгите” е наречена Библията. „Книгата на живота” пък е образно внушение за битието, което опознаваме през целия си живот.

Стихотворението „Книгите” на Атанас Далчев е посветено на създателя на литературния кръг „Стрелец” Константин Гълъбов- филолог, автор на литературни и езиковедски изследвания, поет, есеист и преводач. Лирическият персонаж в тази творба се е посветил изцяло на книжното познание: „Пред мен е книгата разтворена/ и денем и нощя…”. Философският размисъл тук е свързан с драмата на интелектуалеца, обсебен от амбицията да овладее абсолютното познание от света на книгите. Потопен докрай в един измислен, фикционален свят, той постепенно се оказва твърде далече от реалността, остава извън обичайния ритъм на живота. Нещо повече- животът е пренесен върху страниците на книгите и затворен единствено там. Това е причината да не знае достатъчно за това как живеят другите хора. Дългите години на книжовен труд са го отчуждили от тях, отнели са от времето, което е могъл да бъде сред хората, да усети виталния ритъм на реалния свят. Вместо това той се оказва в плен на не-живото- томовете книги, които изучава старателно и всеотдайно:

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Тъжно звучи признанието „все сам” и в него е събрана горчивината от съдбата да бъде встрани от човешката общност, в своя малък свят, населен с образи от книгите. Странно е, че човекът на знанието не познава хората и света и в това се съдържа известна трагическа ирония. Тогава естествено възниква въпросът: доколко е полезно книжното знание, когато няма пряка връзка с действителността, в която животът се развива и протича активно? В книгите този свят е застинал в съзерцателен вид, за да даде мъдрост. Ето тук е важното – мъдростта от книгите да се приложи в живота на хората. Аскетичният живот на интелектуалеца поражда неудовлетворението и усещането за непълноценно съществуване. Многобройни страници са прочетени, а истината за живота се отдалечава. Фикционалните светове и персонажи обсебват възприятията на човека, който по собствена воля е предпочел тяхното обкръжение и е приел отражението на живота вместо неговото реално изживяване.

Преосмислянето на понятието за истинското знание е всъщност действителният мотив за тази дълбоко съкровена изповед в стихотворението „Книгите”. Лирическият персонаж се е доверил на утвърдените представи, че единствено в книгите е истинското човешко познание. Прозрението му всъщност води към екзистенциалния извод, че трябва да се разшири и обогати представата за познанието. Тя трябва да излезе извън отеснелите граници на книжния свят, за да бъде наистина то пълноценно и полезно. Тук обаче се разкрива един важен екзистенциален въпрос: знание или познание? Твърде малко хора се замислят върху разликата между тези понятия и дори не намират такава, като лесно ги отъждествяват. Поетът Атанас Далчев явно е осмислил разминаването между това да трупаш знания в дадена научна област и да имаш възможността да черпиш познание в много по-широк битиен и духовен план.

Изтичащото време напомня за себе си неумолимо и предизвиква у лирическия субект драматичното състояние на неудовлетвореност, което поражда и усещането за умора. Измеренията на ценностите в човешкия живот са различни вътре в затвореното пространство на интелектуалеца, изолиран от кипящия отвън живот:

Прилитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден;

аз дните си като страниците,

прелиствам уморен.

Липсват събития и силни емоции, дните стават еднообразни в един монотонен ритъм. Уподобени на страниците от книгите, те протичат тихо и спокойно, но това не носи радост, а тъга, че пулсът на природата остава далече от сетивата на вечно четящия човек. Той не забелязва смяната на сезоните, не се наслаждава на изгревите и залезите всеки ден. Философският размисъл за еднообразно преминаващото време събужда възприятието за отчужденост заедно с усещането за ненужност, което засилва драматичния акцент в лирическата изповед „Книгите”. Всичко това поражда потребност от съществена промяна в отношението към смисъла на живота:

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

Нерадостната констатация, че животът минава „глух и пуст”, съдържа болката от самотното и безсмислено общуване в мълчалив диалог единствено с книгите. Неговата дълготрайна повторителност („и денем, и нощя”) създава внушението за безнадеждност и невъзможност за промяна на вече безвъзвратно изгубеното в живота:

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз загубих зарад книгите

живота и света.

Аскетичното, почти мъченическо себеотдаване на книжното знание, е довело лирическия персонаж до невъзможността да изпита най-прекрасното чувство за човека – любовта. Прочетеното в книгите за чуждата любов и щастие не може да замести личното изживяване. Най-болезненото обаче в тази житейска равносметка се съдържа в горчивото самопризнание, че сам си е причинил това лишаване от възможността да изпита истинските човешки емоции, изгубвайки самоцелно младостта си. Така той е пропуснал да изгради в реалността своя личен живот, както всеки обикновен човек на земята.

Откровението в творбата на Атанас Далчев „Книгите” неизменно предизвиква потребност за преосмисляне на ценностите в духовните измерения на живота. Интелектуалният труд е полезен и важен, но той трябва да бъде съчетан разумно с обикновените човешки радости на живия свят, за да бъде наистина пълноценен и изпълнен с пъстрота и богатство от събития и човешко общуване; за да се избегне разочарованието и тъгата от безвъзвратно пропуснатите мигове от живота.

 

Атанас Далчев- „Къщата”

 

Демонизацията на веществения свят

---

В стихосбирката „Прозорец” (1926 г.) , част от която е и стихотворението „Къщата”, авторът насочва вниманието към екзистенциални философски проблеми като смисъла на човешкото съществуване, битието и смъртта. В тази връзка духовното присъствие или отсъствие на човека е изключително важно. То определя доколко е смислен животът и как протичат дните в безкрайния кръговрат на времето. Според поетичната визия на Атанас Далчев човекът е обвързан по един почти съдбовен начин с всичко, което създава или притежава в материалния свят.

В стихотворението „Къщата„ откриваме едно непреодолимо любопитство към затвореното за външен поглед пространство на един необитаем дом. Всъщност доста трудно може да се нарече дом празната и всяваща страх къща. Началото на творбата насочва към онова, което впечатлява особено силно лирическия говорител, приел за себе си позицията на наблюдател и свидетел: „Сам дяволът е сякаш дал под наем/ но неизвестно кой е наемателят”. Този опит да се надникне зад загадъчното се сблъсква с мрачното излъчване на сградата, обитавана според него от злокобни сили. Неизвестното привлича, но и същевременно отблъсква поради появилия се страх от демоничното. Вероятно по тази причина цялото описание на детайлите в картината е направено като наблюдение от прозореца на отсрещния дом. Лирическият субект, който споделя видяното и преживяното, е предвидливо отдалечен от „къщата”. Като един от характерните смислови символи в Далчевата поетика прозорецът и тук е възможност да се проникне в другото пространство, в един недосегаем, скрит за външни хора, мистичен свят, като че ли съществуващ в друго измерение на времето и пространството. Диаболичното се намесва в цялостното изображение и създава усещането, че зад затворената ”всякога” врата всичко е пренаредено според законите на дявола. Той се разпорежда с къщата като стопанин- той я е дал „под наем”. Тя е негово владение, но преотстъпено на неизвестния наемател. Изразът „под наем” насочва към смисъла на нещо временно, преходно и нетрайно. Въображението на наблюдателя- лирически говорител в творбата- достига единствено до границите на необяснимото. Атмосферата в къщата е напълно в стила на диаболичното, подчертано чрез метафоричния израз „а мракът спи и през деня във стаите”. В описанието изцяло доминират тъмните тонове с нюанси на черно и сиво: „мракът”, „от олово”, „сивите стени”, „черна сянка”. Очертанията и асоциациите с тях са пределно наситени с въздействието на нещо ужасяващо, като кошмар, който обаче все пак е част от действителността. Къщата наистина съществува, но е във властта на демонични сили, а това я прави недосегаема за обикновените хора. Тя се е превърнала в място, където реалният и отвъдният свят са свързани по най- ужасяващия начин. Не само дяволът, но и мъртвият вече стопанин, се оказват тук, в къщата, така че тя може да се нарече „дом на мъртвия”. Това насочва към мотива за времето като затвор- човекът остава в плен зад стените на къщата и дори и смъртта не може да го освободи от него. Времето сякаш е спряло, отбелязано единствено с цифрата 9 („преди девет дни заровиха). А дали самият човек не е живял безсмислено и безцелно преди смъртта си и присъствието му всъщност е било дотолкова безлично, че е все едно дали е жив или не. Различни могат да бъдат въпросите, които пораждат размислите около странното твърдение на лирическия наблюдател:” и аз видях, и аз познах там мъртвия/ когото преди девет дни заровиха”. Вероятно то е резултат от напрегнатото му въображение и усилие да разгадае загадката около тази мистична къща, но все пак тези въпроси търсят отговор за това дали домът не е измамно убежище в несигурния свят, дали човекът не живее понякога като сянка в собственото си пространство? Въпросите за смисъла на човешкото съществуване са свързани неизменно и с внушението за неговата преходност, както и със страха, че тъмни сили могат да управляват живота на човека и тогава той е осъден на едно призрачно съществуване, непознат за другите, а често дори и за самия себе си.

Фактът, че е „затворена всякога вратата” на къщата, подтиква лирическия наблюдател да насочи погледа си към външните детайли. В тях личат белезите на разрушението под влияние на природните стихии, които неумолимо разяждат устоите й, сякаш да покажат своята власт над човека: „Дъждът гризе мазилката и бяга/ през счупените водостоци от олово…”. Метафоричната образност е подчинена на естетиката на грозното и успешно изгражда художественото внушение за уязвимост, разпад и разруха: „и като пот от челото на болен/ по сивите стени избива влага”.

Драматичният момент, в който се разкрива загадъчното, ужасяващо мистичното, е въведен чрез реторичен въпрос- може би опит за диалогичност („ти видя ли от прозореца?”), но сякаш тя е насочена единствено към собствената мисъл на лирическия говорител. Проникването зад стените на ужасяващото място е свързан с външна намеса- „когато писна ненадеен вятър”. Неочакваната му поява нарушава злокобната тишина на нощта. Вратата на къщата тук е част от раздвиженото, макар и за кратко, пространство, което разкрива отново в стила на диаболизма доближаването до демоничното. Синестезията „писна” е свързана пряко с психологическото внушение за присъствието на смъртта- „завиха нощни кучета на двора”. Всичко това създава усещането за свръхреалност. Тук трябва да припомним факта, че видяното от лирическия наблюдател е от зрителния ъгъл на един прозорец. Между него и вратата, която се разтваря и затваря твърде бързо, се поражда мистичното очертание на „черна сянка, дълга като копие”, която се „разчупва” върху каменните стълби. Това поставя под съмнение истинността на видяното. Може би точно това е очаквал той да види, за да получи някакъв отговор на неизвестното- „кой е наемателят”? А може би този нереален образ е само повод за автора да отправи предупреждението си към другите хора, че истинският живот е в пълноценното общуване, в откритото пространство на дома, в смислено преживените години, далече от преградите, които „зазиждат” човека в собствения му дом и тогава вместо убежище той постепенно се превръща в негова гробница. Така човешкото се самоунищожава и физически, и духовно. А какъв е смисълът от такова подобие на живот?

Има над какво да се замисли модерният човек в своя привидно добре устроен и подреден свят във времето, белязано от криза на общуването и от празнотата на изтичащото време. В това отношение стихотворението на Атанас Далчев „Къщата” може да се определи като морално и донякъде метафизично познание за света.

 

 

 

Йордан Йовков- „Последна радост”

 

Тържеството на живота и трагизмът на войната

---

Йордан Йовков се утвърждава като писател в българската литература с военната си проза. Своето явно отрицание на войната като разрушителна и гибелна стихия той изразява в създадените от него повести и разкази като „Земляци”, „Последна радост”, „Белите рози”, „Песента на Солвейг”. Интересен е фактът, че разказът „Последна радост” не е включен в сборниците с военна тематика, каквито са „Земляци”, „Край Места”, „Те победиха”. Той е част от сборника „Песента на колелетата”, който е свързан предимно с нравствено- етични проблеми. В тази своя творба Йовков разкрива контраста между мирния съзидателен живот и неговото тържество, и трагизма в човешките съдби, предизвикан от войната, която разрушава безмилостно хармонията в него. Този подход се оказва със силно художествено въздействие и естествено насочва към смисъла на нравствените послания на автора.

„Последна радост” е разказ, близък по обем до новелата или повестта. Състои се от 10 композиционни части, които почти поравно са разделени на картини от делника и празника в живота на града и ужасяващите картини, изобразяващи войната, която причинява смърт, болести и глад. Всичко това е представено чрез съдбата на главния герой в повествованието Люцкан. Той е един от онези необикновени, странни или чудновати хора, които винаги се отличават от мнозинството: „Нещо много оригинално, полусмешно и полусериозно имаше в характера, и в самата фигура на Люцкана, тъй добре позната на мало и на голямо.” Хора като този продавач на цветя сякаш са създадени, за да напомнят, че животът има и друга страна, че има неизживени или незаслужено пренебрегвани радости в него. Различното или чудноватото в Люцкан се откроява на пръв поглед в облеклото с подарените му поизносени дрехи, рединготи и бомбета, които го правят забележим и отличителен сред другите. Заедно с таблата си с цветя той се появява сред множеството, за да внесе колорит с неповторимото си присъствие. Люцкан удивлява със своето неизменно настроение: „някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини”. Йовков изгражда въздействащо психологическия портрет на своя литературен герой чрез метафоричните сравнения: „Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша- беше определила и самата му професия”.

Цветята заемат особено място в живота на Люцкан. Те сякаш са най- подходящото допълнение към „възторжената му и светла душа”. Неговият приятел и покровител- инженерът, му дава безценните познания за цветята и за „емблематичното значение на багрите им, и особения алегоричен говор, който се изказва, чуто или нечуто- все едно,- когато се подаде някому едно каквото и да било цвете”. Неслучайно авторът нарича тази игра на въображението „наука за сърцето”. Цветята се оказват най- доброто послание за любовта: „Зюмбюли- напевно говори той. – Радост от сърце!…Щастлив съм и любовта ми дава надежда”…. „Полски маргаритки. Сърдечна простота. Моята любов е чиста!”. Чрез символното им значение изразява любовта си към Цветана и младият инженер. Затова по негова заръка Люцкан винаги се старае да запомни всяка нейна дума, всеки жест, за да ги предаде с точност на своя приятел. Самата Цветана (чието име едва ли е случайно свързано с цветята) се досеща чии са тези „смели и страстни изповеди”, изричани от наивния цветар. Авторът отбелязва, че „благодарение на възторжената и природна любов, която имаше към професията и към цветята, той тъй добре усвои и изучи уроците на инженера, тъй майсторски ги прилагаше и доразвиваше и от себе си вече, че не само засили търговията си, но тъкмо сега спечели най- голямата си слава”. Сред делничната глъчка и забързаност на хората, заети със сериозни дела, които нямат време дори за поздрав, появата на Люцкан изглежда доста театрална, сякаш играе на своята градска сцена: „Той върви бавно и тържествено по средата на улицата, таблата му е пълна с цветя, усмихнат е и доволен”. Това че никой не купува, не намалява ни най- малко значението на Люцкановата роля: „Като че неговата работа беше не да продава, а само да разнася тия цветя- вдъхновена някаква лития на хубавия слънчев ден, на младостта и на любовта”. Любовта е онова прекрасно изживяване за продавача на цветя, което естествено намира израз във всичко, което прави. Неговата любов към най- красивото момиче в града е известна на всички и предизвиква много шеги и смях. Всъщност Люцкан огласява това, което мълчаливо изживява друг влюбен- инженерът. Както разкрива повествователят, „всъщност любовта на Люцкан беше само опакито на друга, истинска и сериозна любов”. Доста интересна симбиоза се получава между двамата приятели- и в любовта, и в поезията. Всеизвестната поема „Люцкан гори в червени пламъци” вероятно е създадена с помощта на инженера, който се оказва, че се интересува не само от точни науки, но и от литература и изкуство. Благотворното влияние на единия върху другия удивлява и забавлява хората, особено когато забелязват, че продавачът на цветя изведнъж започва да говори „умно, интересно и приятно”: „Имаше и смисъл в думите му и някаква елегантна и поетична алегория, която тъй допадаше на сърце”.

Въпреки че често става обект на подигравки и шеги, Йовковият герой никога не изменя на своя вътрешен свят- лицето му сияе от блаженство, той е „щастлив както всякога”, особено когато таблата му е пълна с цветя. С тях чудноватият продавач украсява празника не само в пряк, но и в преносен смисъл. Хората очакват с любопитство и нетърпение неговите наричания за цветята: „Купуват цветя от всички маси. Купуват ги не толкова за самите тях, колкото да се посмеят от сърце на нечаканите и весели фрази, с които Люцкан подава всеки стрък и които напомнят пророческите наричания, когато се вадят пръстени. – Роза!- говори Люцкан- Бяла! Любов, която въздиша. Или пък: – Меникша, жълта меникша! Раздяла. Защо съм тъй далеч от тебе?” Интересен сценарий се разиграва в „Зала Съединение”- единствената бирария и най- големият театрален салон в града. Тук Йовковият герой е в своята стихия. Вниманието на хората към него го ласкае, а „всичкият тоя шум, веселие и смях го опияняват”. Авторът не пропуска да отбележи, че Люцкан е поет и благодарение на вдъхновението си става особено изобретателен и забавен. Освен това „той е в течение на всички любовни истории” и използва чрез своята наука за цветята да стане посланик на любовта. Този „смахнат поет” сякаш е излязъл от приказките като продавач на чудеса и щастие. Йовков пресъздава в творбата си делника и празника на хората въздействащо, с живописни художествени детайли. Картините обхващат както обществото като цяло, така и отделни колоритни личности и техните взаимоотношения. Интересен момент в повествованието е преобразяващата същност на празника: „Преобразяваше се всичко, и хората, и градът”… „всички тия хора, погълнати до вчера от грижи и тежък труд, се появяваха сега, облечени в нови дрехи, спокойни и доволни, с един особен пламък в очите и с радостна усмивка на лицата си”.

Авторът умело насочва вниманието към контраста, който настъпва рязко в живота на всички с обявяването на войната. Преходът от мирния към военния живот е твърде кратък и неясен като смисъл за хора като Люцкан, през чийто поглед са пресъздадени събитията. За разлика от останалите мъже, които заминават на фронта, той не е завладян от ентусиазмa за битки и победи. Вниманието на Йовковия герой е насочено към това, което най- силно привлича чувствителната му душа- цветята, с които са накичени войниците. Много и различни цветя, каквито той дори не е виждал. Чрез техния емблематичен смисъл героят на разказа прочита „цялата участ” на хората, които се прощават и разделят: „Ярките и пъстри бои за него говореха, ридаеха, молеха се и благославяха- една сложна и покъртителна симфония, която само той умееше да разбира”. Подобно измерение на събитията недвусмислено насочва към нещо много важно, изместено от външния израз на емоциите- това, което става вътре, в душата на всеки човек.

Наистина Люцкан не е пригоден да воюва, той е почти пълна противоположност на оня воин, който внушава респект с физическа сила и воля за победа. Дори външният му вид е достатъчен да се разбере това- „облечен сякаш за посмешище във военна униформа. Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше под коленете му, като торбата на просяк”. Към всичко това се прибавя и „доста големият дървен кръст, пришит отпред на фуражката му”, който му придава още по- странен изглед. Точно чрез този образ обаче авторът осъществява най- точно художествената идея за отрицание на войната и нейното грозно чудовищно лице. В нея не може да има смисъл, защото тя унищожава всичко ценно и красиво в битието на човека. Бедният цветопродавач не е способен на дълбоки философски прозрения, но със сърцето си усеща, че мирният и безвреден живот има смисъл и радва душата му с всекидневния труд, за което трябва само „хубаво време, слънце и една табла цветя”. Войната като реалност е свързана с тежките и сякаш безкрайни походи в дъжд и кал, с глад и болести като холерата, която поваля и самия Люцкан. Видът на войниците красноречиво издава ожесточението и озверяването, когато настъпва гладът: „Лицата изпосталяха, очите гледаха мрачно и диво, в душите се събираше глух и гневен ропот. Редът, другарството, най- простата човещина- всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта”. Холерата отнема живота и на най- закалените войници. Сред тази подивяла маса хора героят на Йовков преживява дълбока душевна покруса: „Огорчен, беззащитен и слаб, той чувстваше, че умира от мъка, най- злочест и най- сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива”. Особено силна болка изпитва Люцкан, когато един от разгневените войници смачква с ботуша си прекрасната бяла хризантема, която цветарят пази като нещо съкровено. Войната няма нищо общо с „оня шумен и незабравим празник” в началото. Разказвачът обобщава: „Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно- неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му”.

Войната като унищожителна напаст се откроява и в разсъжденията на още един забележителен персонаж в разказа- Рачо Самсарът: „Няма по- голямо бедствие от това на земята”. Думите на лудия дядо Слави, които той припомня, се оказват пророчески: „Кое време е, а? Жетва иде, жетва”. Рачо добавя философски: „Ето я жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най- ненаситният жетвар”. Бедният страдалец Люцкан се изплъзва от смъртоносната болест за удивление на своите другари, но намира трагичния си край на бойното поле. Смъртта му обаче не може да се нарече героична. Тя просто слага край на нечовешките му страдания и унижения, които той понася покорно, без да се оплаква. Продавачът на цветя не намира точното си място сред войнишката маса. Сред всички изпитания, през които преминава, в съзнанието му остава единствено това, което е свързано по някакъв начин с любимите му цветя. Затова е незабравимо вълнението, което изпълва душата му при посрещането на войниците в един град близо до фронта, когато вижда хиляди бели, червени, всякакви цветя, които сякаш съживяват болното му тяло и наранената му душа. Бялата хризантема, подарена на него от младото момиче, сякаш го преобразява: „Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкан. Цял един свят, отколешен и хубав, се открива пред очите му…” Част от този прекрасен свят на щастие и светлина е и един стрък бяла лайка, към която протяга ръка умиращият Люцкан. Това цвете извиква искрица в угасващия му поглед, това е неговата последна „тиха и вдъхновена радост”.

Разказът на Йордан Йовков „Последна радост” разкрива истинските стойности на живота. Безсмислената жестокост на войната е съпоставена с ритъма на мирния живот, в който дори обикновените дела и събития могат да осмислят човешкото съществуване. Още по- голям смисъл придобива то, когато е наситено с истинска красота, с любов и радост.

 

Йордан Йовков- „Серафим”

 Благородството като потребност да бъдем човечни

---

В разказа „Серафим” авторът изгражда образа на чудака, който извършва „неразумната” постъпка да даде спестените си пари на една непозната жена, за да може тя да отведе болния си мъж за лечение. Това, което впечатлява най- силно, не е самият жест, а неговият смисъл, свързан с библейското послание да сториш добро, без да очакваш отплата за това. Благородството и човешката съпричастност са присъщи на един човек, който външно не изглежда с нищо по- значителен от другите. Напротив, неговото описание предизвиква повече смях, отколкото някакъв респект или сериозно отношение. Така например го вижда Еньо, когато Серафим приближава към него: „Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!”. Най- силно впечатление безспорно прави дрехата, която е съвсем неподходяща за това време- „посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо…”; „едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше- оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”. Дрехата сякаш има своя собствена история, свой живот. Тя разказва доста важни неща за живота на нейния притежател.

Портретното описание е изградено с подробни детайли, всеки от които съдържа интересна характеристика за този чудноват човек, „нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан…” Различното у Йовковия персонаж проличава още на пръв поглед, сякаш за да го отдели от другите наоколо и да насочи вниманието изцяло към него: „Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно, с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”. Използваните художествени определения изграждат целенасочено образа на Серафим в пряка връзка с житейската му съдба.

Въпреки очакванията на читателя да се случи нещо по- необичайно с появата на този толкова странен човек, повествованието се насочва предимно към любопитни факти, за които научаваме от диалога между Серафим и кафеджията Еньо. Така става ясно с какво се е занимавал този пришълец и какво го е довело насам. Речта на Серафим е част от неговата индивидуалност, изпъстрена е с типични разговорни форми, които създават комичен ефект- „слободен”, „отряза ми квитанцията”, „натурален като жив”. Често използва и израза „тъй да се каже”. Още нещо, присъщо за Йовковия герой, се забелязва в начина му на общуване- той се усмихва често и тогава лицето му светва. Тази вътрешна озареност със светлина като че ли особено подхожда на името му, което смислово се свързва с ангелския небесен свят. В този аспект представлява интерес един момент от повествованието, свързан с централния персонаж на разказа: „Всяка година, а понякога през година или през две, той се явяваше по тия места по Гергьовден или Димитровден…” Изразът „се явяваше” напомня доста разказите за чудодейни случки и събития, както е например с появата на бялата лястовичка в „По жицата”. Още повече, че тук това явяване става по големи религиозни празници.

Разговорът между Серафим и Еньо се насочва към забележителното палто на бедняка, който явно все пак е спечелил някакви пари от работата си през лятото и може да си купи с тях нова дреха. Тази уникална вещ е достойна за експонат: „То е, тъй да се каже, добро за музея”. Вероятно Серафим наистина осъзнава нуждата от ново палто, защото палтото вече за нищо не го бива, но едва ли това е единствената му цел в живота. Както става ясно по- нататък в повествованието, той „често даваше парите се някому, както ги беше дал тази сутрин на Павлина”. Защо този явно беден човек дарява спечелените с труд пари, вместо да ги използва за себе си? Това, което се случва, докато Серафим гостува на Еньо, може да внесе яснота. Докато се храни отвън, странникът дочува част от разговора на кафеджията с дошлата при него жена и ясно разбира за какво става дума. Той е свидетел и на грубата реакция на Еньо спрямо настоятелните молби на Павлина, както и на нейното отчаяние, пресъздадено чрез експресивните глаголни форми „хълца”, „вие като пребита”. Серафим не изразява пряко отношение в този момент- нито укорява Еньо, нито утешава жената. Сякаш между другото пита съвсем дискретно: „Пари ли иска?” и прибавя с разбиране: „Значи сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже…” За това, което се случва като зад кадър, се разбира едва по- късно от думите на кафеджията към госта му: „Ти какво си направил?” Той не може да проумее как е възможно да дадеш пари на човек, когото не познаваш. Еньо приема делата на другите хора според собствената си житейска философия. Ето защо за него е непонятно това, което е сторил за напълно непознати хора един скитащ бездомник, дошъл за кратко в селото. Думите на Серафим обаче удивляват като израз на благородство и безкористност, напълно в духа на християнската етика, на каквито твърде малко хора са способни: „На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е?- Когато господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам”. Той може би също съзнава, че Павлина може и никога да не успее да му върне парите при тази сиромашия, но това не го спира да й помогне, защото Серафим се ръководи от неписаните човешки закони, според които е напълно естествено да изпълниш човешкия си дълг и да помогнеш на този, който се нуждае от подкрепа.

Йовковият герой не блести с високо социално положение, нито с особени способности, но превъзхожда хора като заможния кръстник на Павлина и други като него с нещо много ценно- съхранената у него доброта, отзивчивост и душевна щедрост. Той е от хората, които са близо до Бога, и живеят в хармония с всички живи същества. Когато се храни, този смирен в живота си човек, се отнася с особено внимание дори към птиците: „Той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка”. Лястовичката, която според народните поверия е птица на Божията майка, трепва с крилете си „току пред лицето му”, което явно показва чистотата на неговата душа и помисли. Прави впечатление, че беднякът се храни със сух хляб, но дъвче залъците си „сладко- сладко”, сякаш изпитва радост и от малкото, което има, и е благодарен за всичко. Бездомният скитник сам прилича на птиците божии, за които говори Христос- те нито сеят, нито жънат, но Бог винаги се грижи за тях да не останат гладни.

Серафим разбира, че Павлина и нейното семейство имат много по- голяма необходимост от пари в този момент: „Нека заведе мъжа си в болницата, може да му помогнат докторите”. Изглежда така, сякаш този човек винаги търси възможност да помогне на някого. Като че ли неговата мисия тук, на земята, е да сътвори добро, както ангелите се появяват, за да спасят хората в беда. Героят на Йовков не е безгрешен, на младини често е изпивал това, което е заработвал, но доброто му сърце го издига над греховното. Серафим не мисли за себе си, не съсредоточава мислите си единствено към своите потребности. Като няма свое собствено семейство, той се приобщава към хората и техните грижи стават и негови. За разлика от него, Еньо например остава чужд за страданието на другите и се огражда с недоверие и неприязън. Все пак чудатият пришълец явно повлиява по някакъв начин и върху неговата съвест. Става ясно, че Еньо е ходил в дома на Павлина, може би за да й даде все пак исканите пари назаем, и тогава е разбрал, че всъщност Серафим вече е направил това преди него. Вероятно заможният кафеджия се чувства донякъде неудобно заради примера за безкористност и човечност. Това личи в начина, по който реагира на думите на Серафим: „Еньо прехапа устните си и замълча”. Всичко това означава, че добротворчеството може да въздейства и върху прекалено „разумните” и пресметливи хора.

Във финала на разказа вниманието се насочва към мотива за житейската равносметка на човека. Явно личи удовлетворението у главния герой в разказа от това, че е изпълнил човешкия си дълг. Затова не тъжи за пропуснатата възможност да си купи ново палто. Той сякаш утешава сам себе си: „Хубаво си е то, мойто палто. Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима”. Впечатлява, че го казва „ с някаква особена радост в гласа си”. Серафим е приел смъртта като естествен край на живота и се чувства готов да се представи пред Бога, ако му е писано, защото съвестта му е чиста. Като че ли мъдрец разказва притча за земните дела на човека и отплатата за тях на небето- една висша справедливост: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…” Палтото с многобройните кръпки като че ли е залог за духовно опрощение и за духовно въздигане на човека.

Разказът на Йордан Йовков „Серафим” не е просто обикновен разказ за един чудак с живописно палто. Той съдържа важни художествени послания за въздействената сила на универсалното добро и за човешкото благородство. Йовковият герой ни дава удивителен пример за това. За него да стори добро, е осъзната вътрешна потребност и това осмисля напълно човешкото му съществуване.

 

Истинските човешки ценности в разказите

на Йордан Йовков

---

Когато навлизаме в света на Йовковите творби, винаги изпитваме удивление, сякаш откриваме един невероятен свят, който съществува успоредно с нашата реалност, но разкрива пред нас онези човешки ценности, за които като че ли сме забравили или сме отместили като непотребни. Te обаче са част от дълбоко стаената в нас романтична природа, която иска да открием чудото на живота, любовта, без която не можем да бъдем щастливи, красотата, която създава хармония в света ни. Ако открием в себе си всичко това, непременно ще усетим и творческото начало, което може да направи живота ни пълноценен и наистина осмислен. Заради това преоткриване на истинските ценности си заслужава все още да се четат и препрочитат Йовковите разкази. Макар че времената се менят, вътре, в себе си човекът си остава все същият и никой не може да пренебрегва неговата потребност да изживее радостта от живота, колкото и да е краткотрайна, както и да пречисти душата си с огъня на любовта.

В сборника „Старопланински легенди”, като майстор на словото, писателят изгражда апотеоз на любовта. Различни са образите на героите, чрез които оживява тя, но всеки от тях утвърждава нейната покоряваща сила. Женската хубост не само омайва мъжкото сърце, но и преобразява живота. Преобръща света на героите в повествованието така, че никога повече не се връщат към предишния си начин на живот. Шибил от едноименния разказ изоставя разбойническия си занаят, запленен от красотата на Рада. Удивен първоначално от липсата на страх, от дързостта й, той неусетно потъва в оная „мека и сладка светлина”, с която го заливат очите й. След срещата на страшния хайдутин с дъщерята на Велико кехая, в сърцата им остава магията на любовта. Вече нищо няма значение за Шибил, ако не е свързано с Рада. Споменът за нея обсебва изцяло всичките му помисли: ”Каква чудновата бърканица- мислеше си той- от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо- умно е, направи нещо- хубаво е!”. Любовта сякаш се обрича със смъртта, тъй като тя се оказва единственият възможен начин да бъдат завинаги заедно. Противопоставянето, което среща любовта им, изгражда реална преграда в живота, но не и в сърцата. Знакът на любовта- червеният карамфил между двамата влюбени, напомня, че любовта е безсмъртна и пред нея са безсилни всякакви забрани.

Преобразяваща е силата на любовта и в разказа „Индже”. Една съдбоносна среща променя нрава и пътя на кърджалийския главатар. „Усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му”- отбелязва авторът. Това, което най- силно впечатлява Индже, когато за първи път вижда Пауна, е, че „в очите й няма нито страх, нито омраза”. Хубостта на момата е явна, но не това го привлича към нея. Смелостта й покорява сърцето му, изпълнено преди това с жестокост и безчувственост: „Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Любовта към Пауна го прави още по- уверен, усеща ръката си по- силна. Душата му обаче остава все още непречистена от злото, което носи в себе си. Представата му за добро и зло всъщност е твърде неясна. Упоен от страховитото си могъщество, Индже решава, че „силата му е безмерна, а волята му- закон за всички”. Жестокостта към собственото му дете прогонва любимата жена. Сърцето му се превръща в камък, откакто погледът на Пауна угасва за него. Изчезва и малката искра добро в душата му.

Дълъг и труден е пътят на преобразяването на героя в разказа от разбойнически водач до народен закрилник, но през всичките тези години той не престава да мисли за Пауна и за греха си към нея и детето им. Възмездието, което го застига на върха на славата му, не е само наказание за убитите хора и изгорените селища. То идва като морален коректив, за да възстанови равновесието между добро и зло в живота на Йовковия герой.

Любовта е онази невидима сила, която може да пречисти душата от злото и да я обърне към светлината. Тя облагородява и въздига помислите на човека. Понякога обаче любовната страст провокира тъмната страна на душата и става разрушителна, пагубна стихия. В разказа „Кошута” младият Стефан е обсебен от желанието да убие кошутата, която неуспешно търси да открие заради ловджийската си страст. Сърцето му сякаш е разделено надве между русокосата Дойна и тъмнооката Димана. Драматизмът на чувствата у героя се поражда от раздвоението в душата му- от една страна е окриляващата го любов към Дойна, но от друга- страстта, която запалва мургавата Димана в мъжките му помисли. Тази морална дилема обаче той приема повече развеселяващо, отколкото сериозно, но тя има и явен израз в поведението му- тъмната му страст го подтиква да краде от житото във воденицата, а светлата- да го върне обратно. Чудото с кошутата идва като че ли за да пречисти душата и помислите на Стефан. Този мотив въплъщава изкушението на човека, който се води от своите желания, без да се съобразява с нравствените им измерения. Когато Дойна пристава на Стефан, сякаш всичко се подрежда в хармония- незнайно как воденицата тръгва сама, щом двамата прекрачват през прага й. Картината изглежда мистично, обляна с бялата светлина на луната, която огрява лицето и косата на жената, приела за кратко образа на кошутата Водена импулсивно от любовта, тя може би идва при него, за да освободи любимия си завинаги от тъмния огън в душата му, от „онова пламъче вътре в зеницата, в което гори сякаш лоша мисъл”.

Любовта има и друго измерение, когато се приема като греховна страст. Тя белязва завинаги онези, които се потапят дълбоко в нейния огън. Така става с Божура от едноименната творба на Йордан Йовков. Нейната любов към покварения Василчо преобръща живота й. Преди да го срещне, тя често се сравнява по хубост с бялата и руса Ганаила и изпитва ревност, когато разбира, че чорбаджийската дъщеря връща всички сватове вероятно заради този мъж. Може би желанието да усети, че е също така харесвана като съперницата й, я тласка към него. Красотата на младата циганка, „разцъфтяла като дива шипка”, с „тънка, гъвкава снага”, привлича мъжката страст у Василчо. Близостта му призвиква у нея „някаква сладка топлина”, която се разлива из цялото й тяло и кара нозете й да отмалеят. Божура се покорява на любовната си страст и носи плода на своята греховна любов открито, като вярва, че любимият й ще се върне отново при нея. Трагичният й край всъщност е предопределен, тъй като животът й се обезсмисля без любовта.

Изумително е това, което извършва Тиха в „През чумавото”. Любовта, чийто глас тя напразно се опитва да заглуши, като измести от сърцето си любимия, който дълго не се завръща, всъщност избликва отново в мига, когато неочаквано вижда Величко в деня на своята сватба с друг, нелюбим човек. Болен от смъртоносна болест, заради което побягва от него дори родната му майка, той е приласкан единствено от Тиха. Тя пренебрегва страха от смъртта и присъдата на хората, защото любовта стои над всичко друго.

„Старопланински легенди” не са просто разкази за съдбата на отделни хора или преразказани романтични предания за онези далечни времена, когато все още са били съхранени истинските високи ценности в човешкия живот. Това са легенди за магията на любовта- онази, неповторимата. Женската хубост често разпалва огъня в мъжкото сърце. Дори инстинктивно жената усеща въздействието на своята красота и тогава заплита невидими мрежи, с които улавя мъжките погледи. Такава е Женда от „Постолови воденици”. Макар че не одобрява поведението й, съседката, баба Ана, признава: „Много хубост ти е дал господ, дано е само на добро!” Наистина, тъмните очи на Женда сякаш изгарят и много от керванджиите се застояват заради нея: „Сега, който пиеше вода, не бързаше да си ходи. Бавеха се търговци, джелепи и бегликчии, излежаваха се под сенките, протягаха се, ходеха замаяни като слънчасали и току поглеждаха подир Женда”. Образната метафора, която използва Йовков, показва точно предизвикателството на Жендината хубост: „И сякаш не преде, а разсуква нишки след себе си и отдето помине, плете мрежи като паяжина”. Самата героиня в разказа е от онези жени, които се упояват от способността си да омайват мъжките сърца, осъзнавайки, че нищо не може да устои на чара им. Женда следва своята мечта- да пътува, да види света, да се нарадва на живота. Поведението й е неприемливо за онези, които я съдят като лекомислена и бездушна, защото остава умиращия си мъж сам във воденицата. Тя обаче има своето оправдание- сама признава, че не е била щастлива със съпруга си. Предизвикателното й поведение събужда и ревността у козаря Марин, когато разбира, че тя просто си е играла с чувствата му. Отмъщението му е страшно- той преобръща в реката колата, с която Женда потегля с керванджията към морето.

Безспорно е въздействитео на женската красота върху другите. Заради нея хората са способни да простят греха, да смирят гнева си. В разказа „Албена” омайващата хубост на героинята покорява сърцата на млади и стари. Дори най- ожесточените към нея занемяват, когато тя излиза „пременена както рядко я бяха виждали”. Невероятно е как се променя отношението на хората заради Албенината красота: „тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по- хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице- от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”. И като че ли всичко се преобръща в един миг: „И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най- коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. Най- явният й враг, дядо Власю, е този, който приканва: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”. Без тази изключителна хубост сякаш светът отново ще стане скучен и безцветен. Хората са готови да простят дори престъплението, извършено от нея- най- големия грях, заради необикновената красота на героинята. Йовков ни насочва към интересен морален казус- престъплението и греха, от една страна, и женската красота и нейното въздействие- от друга. Трудно е да се отсъди еднозначно и лесно в такъв казус.

Творческото начало в човешкия живот е заложено като основен мотив в разказа „Песента на колелетата”. Сали Яшар дълго и безуспешно търси онова благодеяние, което ще остане да се помни и след него. Прославеният майстор е насочил поглед повече към примерите на други хора. Обичайната си работа като ковач той върши със сърце, като нещо напълно естествено. Така всъщност се ражда „песента на колелетата” в необикновените каруци с ярки бои и неповторима мелодия от звуци. Те са „същинско чудо”. Трудът не му тежи, защото е негово призвание, за разлика от други хора, които не са намерили точното си място, не са открили призванието си и трудът за тях е само тегоба. Трудът творчество осмисля истински човешкия живот.

Заедно със сладостта на почивката Сали Яшар открива хармонията в природата, която съществува единствено в нея в най- чист вид. Тази хармония го зарежда с жизненост и му дава вдъхновението да работи с „неподозирани и от самия него сили”. Неслучайно точно Джапар му разкрива истината за търсеното и мечтано благодеяние. Двамата са подвластни, макар и по различен начин, на красотата, с която се отличава Шакире, дъщерята на Сали Яшар. Той оздравява под благотворното въздействие на тази хубост, която според него е най- големият дар, с който може да надари Бог някого. Джапар не може да забрави Шакире и любовта си към нея, която запазва дълбоко в сърцето си като нещо много съкровено. Думите на младия мъж сякаш отварят очите на майстора ковач, който осъзнава, че неговите творения- каруците, които пеят, „всяка със свой глас”, са неговото благодеяние. Божествената дарба, която има, е посветена на хората. Творческото, съзидателното начало в труда му предопределя неговата слава като прочут майстор, какъвто „никога по- рано не беше имало, а кой знай дали щеше да има и отпосле”. Изкуството на ковача се проявява като израз на обич и признателност към Шакире и Джапар, когато съдбата най- после ги събира заедно. Каруцата, която Сали Яшар изработва за тях, съчетава в себе си най- високите добродетели в човешкия живот- любовта, красотата и творческия огън в труда. Всичко това носи радост на обичаните хора, а именно в нея е смисълът на благодеянието.

Истинските човешки ценности често се оказват съхранени у „различните” хора, онези, които другите приемат като чудаци, невписващи се в общоприетите норми за поведение. Такъв е Серафим от едноименния разказ. Човешко благородство, съпричастие и готовност да помогне на ближния си, въпреки че сам няма две ризи за себе си, както се казва в Библията,- това е чудакът на Йовков. Той е способен да стори добро напълно безкористно, за разлика от другия- заможния Еньо, „разумния”, пресметливия, в чието сърце няма достатъчно място за милосърдие и съчувствие. „Серафим” е напомняне на писателя за доброто, без което светът ще изстине, ще се вледенят сърцата и няма да остане нищо човешко у нас. Все пак в определени ситуации се появява явна необходимост от съпричастие или поне добра дума на съчувствие. Така е в повествованието на разкази като „Другоселец”, „По жицата”, „Скитникът”.

Творческият свят на Йордан Йовков не престава да притегля с това, което остава непреходно като човешка потребност от извисяване на духа със стремеж към утвърждаване на красотата и любовта и истинските им стойности. В разказите му са вложени универсални послания, интригуващи морални казуси с нравствено- етични измерения, както и романтично преклонение към отминалото време на слава и подвизи. С основанис Йовков може да се нарече владетелят на словото, защото неговото словесно майсторство е удивително и виртуозно, изпълнено с мъдрост и изградено с точен усет за значението и въздействието на всяка дума. С всичко това този български класик безспорно придава онези високи стойности на литературата, с които може да се гордее всяка нация.

„Различните” герои на Йордан Йовков

---

При всеки прочит на Йовковите разкази винаги неизменно впечатлява умението му да стигне до прозрението за истинските ценности в човешкия живот. „Мълчаливецът”, както го назовават онези, които са го познавали приживе, заради вглъбеността му в неговия вътрешен свят, заговаря във всяка своя творба на един невероятно естествен човешки език за най –важното в съществуването на хората. Неслучайно той предпочита да измести донякъде встрани детайлите от битието на своите литературни герои и да даде предпочитание на нравствено –емоционалния израз на техния поглед към света, в който живеят. Определението, оразличаването на част от тези герои като чудаци, чудновати или „смахнати”, насочва вниманието към нещо необикновено, нещо пренебрегвано почти от всички останали с обичайния умисъл на другите, „превъзхождащите” ги по ум и поведение.

Защо писателят Йордан Йовков предпочита точно тези, „различните”, пред мнозинството, което „знае как да живее” и вярва, че разбира ясно в какво е смисълът на живота? Защо Люцкан от „Последна радост” е главният герой в повествованието, а не умният, образован и уважаван инженер, чийто двойник е продавачът на цветя и изразител на чувствата и намеренията на своя покровител? Защо му е по –интересен като герой Серафим от едноименния разказ, отколкото Еню –предпазливият, разумният реалист, който не би се доверил на непознати, защото така го е научил житейският му опит? С какво е по –привлекателна като образ грешницата, убийцата Албена, „кучката”, която „разваля още една къща”? Не по –малко безнравствена изглежда Женда от „Постолови воденици”, която тръгва да види морето с керванджията, а оставя умиращия си мъж сам. Шибил и Индже от невероятните „Старопланински легенди” са юначни, красиви и страшни, когато ограбват и сеят смърт, но една друга, неосветена тяхна страна на душата им обръща и прави явна за читателите си Йовков. Неузнаваеми стават предишните разбойници под влиянието на женската хубост и на любовта. Наистина ли е възможно това? Не ни ли разказва майсторът на словото омайващи приказки за безвъзвратно отминали времена? Какво цели Йовковото повествование за тези необичайни, неподвластни на общоприетото, на утвърденото, човешки характери и съдби? Дали да забележим неща, които иначе пропускаме? Или може би да се вгледаме в ценности, които сме забравили в „разумния” порядък на дните ни?

От историческите събития, описани в научни източници, знаем за победите и храбростта на българските войници на фронта по време на войните, които води България като Междусъюзническата и Балканската. В тях обаче не се вместват драматичните преживявания на обикновения човек, облечен във войнишки шинел по стечение на обстоятелствата. Поставен в необичайни условия, неприсъщи не само за неговия бит, но и за неговата ценностна система, този човек се опитва да намери за себе си логично обяснение или някак да осмисли изпитанията, които му поднася войнишкото битие. Докато за „земляците” от едноименната повест на Йордан Йовков това е работа, която „трябва да се изкара до края” с надеждата, че „и туй ще се свърши”, то за Люцкан от „Последна радост” всичко, което се случва на бойното поле, остава една абсурдна реалност, в която той не разбира „как беше попаднал тука и де отива”. Огорчен, беззащитен и слаб, чувства, че „умира от мъка”. Люцкан е антипод на воин, но може би точно този поглед отстрани, лишен от воинолюбивия патос, е по –истински:”…войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно –неясна и неоправдана”. Наистина, какво оправдание може да има покосяването на човешки живот в името на някакви политически интереси, непонятни и чужди за обикновените хора? Това е онази „жетва”, за която говори дядо Слави, чиито думи неслучайно си спомня Рачо Самсарът пред картината на гробовете, които никнат на всяка крачка. Със скръбно недоумение той отбелязва:”Няма по –голямо бедствие от това на земята”. „Дори най –смелите и най –безгрижните се смутиха”, подчертава авторът преди това, като обобщава въздействието от „зловещия дъх на смъртта”. Не са необходими повече убеждавания дали войната е потребна необходимост и дали човекът е роден да воюва за свои или чужди цели.

Войнишкият шинел не подхожда на Стоил от „Земляци” –много висок, едър, но „приведен, отпуснат и тежък”. При това по характер той е „добродушен и кротък” –качества, които едва ли са присъщи за този, който е призван да воюва, да бъде войник. Още по –впечатляващо е това, което става вътре в душата на Стоил, когато предусеща идването на пролетта. Макар че се намира във военен лагер, по стар навик той продължава да прави наблюдения върху времето и да се вълнува усилено за земеделските работи, струва му се, че е вкъщи. Чрез подробните си писма до дома дава наставления и „като че и сам участваше в труда и изпитваше наслада от него”. Откакто се запролетява, този истински отдаден на земеделския труд човек се преобразява неузнаваемо. Той сякаш не е на себе си –„нещо го вика и тегли към село…често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае”. Сърцето и душата на този човек са далече от войната, която само чака търпеливо да свърши, за да продължи естествения си ритъм на живот там, до земята. Той я чувства и разбира, защото е привързан към нея дълбоко. За него тя е жива и дава знаци чрез своя природен език. Това се опитва да обясни Стоил на своя командир:”Ний търпим, господин подпоручик, ама тя не чака…тя, земята. Виж я на –тя приказва!” И абсурдна, и нелепа е смъртта на този човек, който изглежда толкова неестествено във войнишкия шинел, потопен обичайно в своя вътрешен свят, изпълнен с обич към майката земя. А тя го приема до себе си в смъртния му час и отбелязва мястото с уханните цветове на шипката като израз на вечния кръговрат на живота.

Не само Стоил, но и Никола от „Земляци” живее с ритъма на естествения природен свят. Неслучайно той често си спомня за гората, за нейните млади филизи, които обгрижва с много обич. С колко болка си спомня за пораженията върху младите дървета от един безсъвестен негов съселянин:”Най –хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора”. И той като Стоил мислено се отнася в къщата си в гората и чувства нейното свежо зелено дихание. Живо и осезаемо си представя пролетта в гората:„Всичко пощурява…тревата расте, пъпките растат. Ей тъй –на, с очи се вижда как растат…”. Умението да вижда растежа на гората и да я чувства като живо същество не притежава всеки човек, а само този, който е единно цяло с живата природа, чиято душа има сетива за природния свят.

На външен вид Никола е определено забележителен –„весел, приказлив и малко ексцентричен човек”, с големи руски бакенбарди, заради които се шегува, че приличал на Скобелев. Вероятно, за да има още повече прилика, той говори на „един невъзможен руски език”. Същевременно Никола се откроява и със своята внушителна и войнствена фигура. Като прочут ловец и бивш горски стражар той, за разлика например от Стоил, смята войната за своя стара професия, но дълбоко в душата си, също като него, мечтае да е там, в своята гора, където се чувства и „цар, и господ”. Освен отрицание на войната като антихуманна по своята същност Йордан Йовков създава и своето послание към читателите –да осъзнаят, че онези, „различните” хора, с дълбок вътрешен свят и особена чувствителност по отношение на човешките ценности, оставят следа. Самите те носят послание за смисъла на човешкия живот и неговите ценности –земята, труда, единството на човека с природата, привързаността към близките хора.

Сред Йовковите разкази има един, който е посветен на нещо удивително и необичайно като белия ескадрон, съставен изцяло от бели коне, препускащи като видение на бойното поле, когато атакува и побеждава врага. Подобно явление може да отбележи само един истински художник естет с усет към излючителното и неповторимото.

Отличителна, различна е и Шина от разказа „Българка”, която подобно на героинята от Вазовия разказ „Една българка”, е единствената, проявила впечатляваща храброст, като изпълнява своя родолюбив дълг. В „Белите рози” войната е отразена през болезнената чувствителност на опълченеца Спас, който приема и изживява чуждата болка като своя. Драмата на младите влюбени преобръща душата му, измъчвана и преди от една чудновата болест –мъка, която го обзема изведнъж и я превръща в рана, съпроводена с безутешни въпроси без отговор. Подобни са и въпросите на стареца от „Вълкадин говори с Бога”. Странният разговор на човека с този, който стои над всичко, е изпълнен с обвинителни въпроси, на които не намира отговор, защото реалността, в която живее, не само е лишена от всякаква човечност, но е заредена с жестокост, стигаща границите на абсурда.

В един друг аспект откриваме различния поглед към живота в разказа „Пръстенът”. Тук човешката благодарност намира необичаен израз –скъпият пръстен с брилянт, подобен на сълза, е подарен на една непозната жена, проляла „божествена сълза, истинската сълза на милосърдието”. Този жест прониква в сърцето на българския офицер, за да отвърне той на това с щедрост и признателност. В „Песента на Солвейг” момичето се преобразява и започва да чувства музиката по различен начин след съпреживяното със съдбата на младия офицер и спомена за него.

По различен начин вижда света и мъдрият майстор на каруци Сали Яшар. Опознал болката и страданието след загубата на най –скъпи за сърцето му хора –любимата жена и двама сина левенти, „два сокола” –вече в зенита на своя живот, той преосмисля света и неговите ценности, като съзнава все по –ясно, че богатството не може да те направи щастлив, ако няма с кого да го споделиш. Обичайно, след като свърши работа, старият майстор присяда пред дома си на пейката и потъва в своя размисъл, съзерцавайки полето и небето. В тази многоизмеримост (земното, космичното, човешката душа) се заключава един необятен човешки свят. За разлика от много други хора, Сали Яшар обръща често поглед чрез мислите си навътре към душата и търси в нея измеренията на ценностите, с които човекът трябва да осмисли земните си дни. Героят на Йовковия разказ отдавна е разбрал колко нетрайно е щастието и колко неочаквано се преобръща животът. Този живот му е дал възможност да има слава на прочут майстор и богатсво, но го е поставил пред тежки изпитания, извор на скритата болка, която нахлува в сърцето му винаги със спомена за обичаните от него хора, безвъзвратно изгубени вече. Дарбата му го прави единствен, неповторим и непостижим майстор на каруци:”като него никога по –рано не беше имало…кой знае дали щеше да има и отпосле.”. Той работи с неподозирани от него самия сили,”със страст, с увлечение”. Каруците са „същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя”. Най –отличителното на тези каруци обаче са чудните им звукове:”Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”.

На прелеза между живота и смъртта майсторът на каруци осъзнава още една истинска сила в човешкото съществуване –красотата, намерила израз в женската омая на неговата дъщеря Шакире:”Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по –голям дар от хубостта”. Благодарение на нея болният оздравява и намира отново смисъл да живее и да твори в работата си. Търсенето на „себап” за него става жизнена потребност. То е като проглеждане за истинския смисъл на живота –дадената дарба да е в полза на хората. За разлика от много други хора Сали Яшар търси усилено път към благодеянието –себап, защото е убеден, че то е потребно и заради самия него, и заради останалите –да го запомнят с „някакво голямо благодеяние, истински безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения”. И още нещо осмисля мъдрецът Сали Яшар:”с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго –любовта между хората”.

„Старопланински легенди” на Йовков са увековечили красотата, любовта и мъжеството чрез образите на герои, които явно се отличават от другите. Рада от „Шибил” е дръзка, смела, спокойно гледа в очите страшните хайдути –разбойници. Тя единствена от жените не проявява страх. Шибил е удивен от нея:”Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж!” Рада отстоява любовта си докрай, независимо от тежкия авторитет на баща си. Шибил пренебрегва хайдушката традиция заради любовта:” Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.” Тръгва срещу смъртта, но спокоен, стиснал до сърцето си карамфила от Рада, който остава като кърваво петно между влюбените и като легенда за извисената над всички прегради любов.

Циганката Божура е надарена с необичайна хубост, съчетаваща дивото и необузданото в сравнение например с бялата Ганаила, от която тя се възхищава и на която завижда. Тайната на Божура не остава задълго скрита, но тя приема греха си като част от любовта и няма сила, която да я отдели от нея освен смъртта. Когато потъва в хладните води на вира, тя сякаш се потапя в онова огледало, в което е запечатан образът на любимия, и така всъщност се слива завинаги с любовта –спомен. В ”Постолови воденици” Женда е предизвикателна, безотговорна спрямо чувствата на Марин козаря, спрямо съдбата на умиращия си мъж. Тя търси своето право на щастие и възможността да види далечни непознати места по света. Жадна да вземе повече от живота, отколкото той й предлага. Удивлява с това, че хубостта й покорява всички, дори онези като баба Ана, която се възмущава от неморалното й поведение. Гибелта на Женда сякаш напомня, че е невъзможно да постигнеш егоистично щастие, без да платиш граховете си. В разказа „Индже” е заложено преображението от зло към добро. Изкуплението на злото става в момент на прослава и признание от народа, чийто закрилник е вече някогашният предводител на кърджалии разбойници. Прошката към сина му е част от неговото изкупление –никой зло да не му стори. Преображението на страшния главатар Индже става чрез чудото на любовта. Пауна го покорява с необичайното си поведение сред разрухата и ужаса:”Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Въздействието й върху Индже става по –нататък основа за преобразяването му.

Един от най –драматичните сюжети в „Старопланински легенди” откриваме в „През чумавото”. Тиха единствена се осмелява да остане до чумавия Величко, когато разпознава любимия си, взема главата му в скута си; над тях се спуска булчинското й було, а от потъмнялата икона Исус вдига благославяща десница. Тази удивляваща сцена показва как любовта надмогва страха и ужаса, защото нейната сила е непреодолима за сърцето. Героинята на разказа се отличава със своята дързост да не се влияе от общите страхове и суеверия. В същото време тя успява умело да прикрива дълбоката си вътрешна драма, мислейки, че любимият й е престъпил любовната клетва. Вдигането на сватба в чумавото време е всъщност и предивикателство срещу страха да продължиш да живееш.

„Вечери в Антимовския хан” отвеждат читателя в едно време на покоряваща любов, на магическо въздействие на женската хубост, която преобръща живота на мъжете, докоснали се до нея. Героите –мъже с авторитет и висок социален статус, под влияние на омайващата красота на Сарандовица се преобразяват. Преобръщат житейската си философия за ценностите в света както Матаке от Преселци:”Пари, земя, богатство –всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка”. Магическото въздействие на женската хубост се съдържа и в образа на Албена от едноименния разказ на Йовков. Думите за нея звучат необичайно, но като житейска сентенция за това въздействие върху всички хора, които се оказват повластни на него:”Грешна беше тая жена, но беше хубава”. Незабравим е погледът на красивата грешница, както и цялото й излъчване:”от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”.

Едно от най –умъдрените послания на писателя се съдържа в разказа „Серафим”. Не материалната сигурност е най –важната за чудака Серафим, а вътрешно осъзнатата потребност да помогнеш на човека в беда. Уговорката между него и непознатата жена, на която дава припечелените от работата си пари, е „Когато господ на нея, и тя на мене”. Тези думи отвеждат към библейските послания, а самият Йовков персонаж напомня за небесните птици в една от Христовите притчи –те нито сеят, нито жънат, но господ винаги се грижи за тях да не останат гладни. Отплатата за добрите дела няма земно измерение. Метафората за новото, „златно, тъй да се каже, скъпоценно” палто на онзи свят е духовната отплата за човека и залог за съхраняване на духовно извисеното в неговата същност. Ако се лишим от това, светът ще стане неудържимо жесток и безмилостен. Странното е, че именно един „неразумен” чудак ни го напомня.

В своето творческо пространство Йовков включва и един различен свят, който съществува успоредно, но безмълвно с нашия. „Ако можеха да говорят”, животните биха казали доста важни, но често пренебрегвани истини за човешкото съществуване.

Различието може да бъде благослов за човека, възможност да бъде неповторим и да изразява свободно себе си, но може да носи и тегобата да чувства отчуждението и неразбирането на другите, еднаквите в човешката общност. В еднообразието обаче често се загубват и забравят знаците на хуманното, на възвишеното, които трябва да ръководят и да осветяват житейския път на човека. Може би именно това е накарало Йордан Йовков да избере за свои герои онези, които носят различното в себе си като характер, осмислено обаче като израз на една хармония с природата и с вечните човешки ценности.

Знаците на „различните” хора на Йордан Йовков
есе

В някои от разказите си Йордан Йовков дава на своите литературни герои възможност да изразят собствения си  емоционален поглед към света, в който живеят. Определянето на част от тези герои като чудаци, чудновати или „смахнати”, насочва вниманието към нещо необикновено, нещо, което другите, „превъзхождащите” ги по ум и поведение, съвсем умишлено пренебрегват, защото са убедени, че не си струва вниманието им.
Защо писателят Йордан Йовков предпочита точно тези, „различните”, пред мнозинството, което „знае как да живее” и вярва, че разбира ясно в какво е смисълът на живота? Защо Люцкан от „Последна радост” е главният герой в разказа, а не умният, образован и уважаван инженер, чийто двойник е продавачът на цветя и също така изразител на чувствата и намеренията на своя покровител? Защо му е по- интересен Серафим от едноименния разказ, отколкото Еню- предпазливият, разумният реалист, който не би се доверил на непознати, защото така го е научил житейският му опит? С какво е по- привлекателна като образ грешницата Албена, „кучката”, която „разваля още една къща”? Също толкова безнравствена изглежда и Женда от „Постолови воденици”, която тръгва да види морето с керванджията, а оставя умиращия си мъж сам. Шибил и Индже от невероятните „Старопланински легенди” са юначни, красиви и страшни, когато ограбват и сеят смърт, но Йовков ни насочва към една друга, неосветена страна на душата им. Неузнаваеми стават предишните разбойници под влиянието на женската хубост и на любовта.

Наистина ли е възможно това? Не ни ли разказва майсторът на словото само омайващи приказки за безвъзвратно отминали времена? Какво цели Йовковото повествование за тези необичайни, неподвластни на общоприетото, на утвърденото, човешки характери и съдби? Дали да забележим неща, които иначе пропускаме? Или може би да се вгледаме в ценности, които сме забравили в „разумната” подреденост на дните ни?
От историята знаем за победите и храбростта на българските войници на фронта по време на войните, които води България като Междусъюзническата и Балканската. В тях обаче не намират място драматичните преживявания на обикновения човек, облечен във войнишки шинел заради наложеното им задължение да бъдат войници. Поставен в необичайни условия, неприсъщи не само за неговия бит, но и за неговата ценностна система, този човек се опитва да намери за себе си логично обяснение или някак да осмисли изпитанията, които му поднася войнишкото битие. Докато за „земляците” от едноименната повест на Йордан Йовков това е работа, която „трябва да се изкара до края” с надеждата, че „и туй ще се свърши”, то за Люцкан от „Последна радост” всичко, което се случва на бойното поле, остава една абсурдна реалност, в която той не разбира „как беше попаднал тука и де отива”. Огорчен, беззащитен и слаб, чувства, че „умира от мъка”. Люцкан е антипод на воин, но може би точно този поглед отстрани, лишен от войнолюбивия патос, е по- истински:”…войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно- неясна и неоправдана”. Наистина, какво оправдание може да има покосяването на човешки живот в името на някакви политически интереси, непонятни и чужди за обикновените хора? Това е онази „жетва”, за която говори дядо Слави, чиито думи неслучайно си спомня Рачо Самсарът пред картината на гробовете, които никнат на всяка крачка. Със скръбно недоумение той отбелязва: ”Няма по- голямо бедствие от това на земята”. „Дори най- смелите и най- безгрижните се смутиха”, подчертава авторът преди това, като обобщава въздействието от „зловещия дъх на смъртта”. Не са необходими повече убеждавания дали войната е потребна необходимост и дали човекът е роден да воюва за свои или чужди цели.
Войнишкият шинел не подхожда на Стоил от „Земляци”- много висок, едър, но „приведен, отпуснат и тежък”. При това по характер той е „добродушен и кротък”- качества, които едва ли са присъщи за този, който е призван да воюва, да бъде войник. Още по- впечатляващо е това, което става вътре в душата на Стоил, когато предусеща идването на пролетта. Макар че се намира във военен лагер, по стар навик той продължава да прави наблюдения върху времето и да се вълнува усилено за земеделските работи, струва му се, че е вкъщи. Чрез подробните си писма до дома дава наставления и „като че и сам участваше в труда и изпитваше наслада от него”. Откакто се запролетява, този истински отдаден на земеделския труд човек се преобразява неузнаваемо. Той сякаш не е на себе си- „нещо го вика и тегли към село… често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае”. Сърцето и душата на този човек са далече от войната, която само чака търпеливо да свърши, за да продължи естествения си ритъм на живот там, до земята. Той я чувства и разбира, защото е привързан към нея дълбоко. За него тя е жива и дава знаци чрез своя природен език. Това се опитва да обясни Стоил на своя командир: ”Ний търпим, господин подпоручик, ама тя не чака…тя, земята. Виж я на –тя приказва!” И абсурдна, и нелепа е смъртта на този човек, който изглежда толкова неестествено във войнишкия шинел, потопен обичайно в своя вътрешен свят, изпълнен с обич към майката земя. А тя го приема до себе си в смъртния му час и отбелязва мястото с уханните цветове на шипката като израз на вечния кръговрат на живота.
Не само Стоил, но и Никола от „Земляци” живее с ритъма на естествения природен свят. Неслучайно той често си спомня за гората, за нейните млади филизи, които е обгрижвал с много обич. С колко болка си спомня за пораженията върху младите дървета от един безсъвестен негов съселянин: ”Най –хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора”. И той като Стоил мислено се отнася в къщата си в гората и чувства нейното свежо зелено дихание. Живо и осезаемо си представя пролетта в гората: „Всичко пощурява…тревата расте, пъпките растат. Ей тъй- на, с очи се вижда как растат…”. Умението да вижда растежа на гората и да я чувства като живо същество не притежава всеки човек, а само този, който е единно цяло с живата природа, чиято душа има сетива за природния свят.
На външен вид Никола е определено забележителен –„весел, приказлив и малко ексцентричен човек”. Същевременно се откроява и със своята внушителна и войнствена фигура. Като прочут ловец и бивш горски стражар той, за разлика например от Стоил, смята войната за своя стара професия, но дълбоко в душата си, също като него, мечтае да е там, в своята гора, където се чувства и „цар, и господ”. Освен отрицание на войната като антихуманна по своята същност Йордан Йовков създава и своето послание към читателите- да осъзнаят, че онези, „различните” хора, с дълбок вътрешен свят и особена чувствителност по отношение на човешките ценности, оставят следа. Самите те носят послание за смисъла на човешкия живот и неговите ценности –земята, труда, единството на човека с природата, привързаността към близките хора.
Отличителна, различна е и Шина от разказа „Българка”, която подобно на героинята от Вазовия разказ „Една българка”, е единствената, проявила впечатляваща храброст, като изпълнява своя родолюбив дълг. В „Белите рози” войната е отразена през болезнената чувствителност на опълченеца Спас, който приема и изживява чуждата болка като своя. Драмата на младите влюбени преобръща душата му, измъчвана и преди от една чудновата болест –мъка, която го обзема изведнъж и я превръща в рана, съпроводена с безутешни въпроси без отговор. Подобни са и въпросите на стареца от „Вълкадин говори с Бога”. Странният разговор на човека с този, който стои над всичко, е изпълнен с обвинителни въпроси, на които не намира отговор, защото реалността, в която живее, не само е лишена от всякаква човечност, но е заредена с жестокост, стигаща границите на абсурда.
По различен начин вижда света и мъдрият майстор на каруци Сали Яшар. Опознал болката и страданието след загубата на най- скъпи за сърцето му хора –любимата жена и двама сина левенти, „два сокола”- вече в зенита на своя живот, той преосмисля света и неговите ценности, като съзнава все по- ясно, че богатството не може да те направи щастлив, ако няма с кого да го споделиш. Обичайно, след като свърши работа, старият майстор присяда пред дома си на пейката и потъва в своя размисъл, съзерцавайки полето и небето. В тази многоизмеримост (земното, космичното, човешката душа) се заключава един необятен човешки свят. За разлика от много други хора, Сали Яшар обръща често поглед чрез мислите си навътре към душата и търси в нея измеренията на ценностите, с които човекът трябва да осмисли земните си дни. Героят на Йовковия разказ отдавна е разбрал колко нетрайно е щастието и колко неочаквано се преобръща животът. Този живот му е дал възможност да има слава на прочут майстор и богатство, но го е поставил пред тежки изпитания, извор на скритата болка, която нахлува в сърцето му винаги със спомена за обичаните от него хора, безвъзвратно изгубени вече. Дарбата му го прави единствен, неповторим и непостижим майстор на каруци: ”като него никога по- рано не беше имало… кой знае дали щеше да има и отпосле.”. Той работи с неподозирани от него самия сили, ”със страст, с увлечение”. Каруците са „същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя”. Най- отличителното на тези каруци обаче са чудните им звукове: ”Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата”.
На прелеза между живота и смъртта майсторът на каруци осъзнава още една истинска сила в човешкото съществуване- красотата, намерила израз в женската омая на неговата дъщеря Шакире: ”Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по- голям дар от хубостта”. Благодарение на нея болният оздравява и намира отново смисъл да живее и да твори в работата си. Търсенето на „себап” за него става жизнена потребност. То е като проглеждане за истинския смисъл на живота- дадената дарба да е в полза на хората. За разлика от много други хора Сали Яшар търси усилено път към благодеянието- себап, защото е убеден, че то е потребно и заради самия него, и заради останалите- да го запомнят с „някакво голямо благодеяние, истински безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения”. И още нещо осмисля мъдрецът Сали Яшар: ”с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго –любовта между хората”.
„Старопланински легенди” на Йовков са увековечили красотата, любовта и мъжеството чрез образите на герои, които явно се отличават от другите. Рада от „Шибил” е дръзка, смела, спокойно гледа в очите страшните хайдути –разбойници. Тя единствена от жените не проявява страх. Шибил е удивен от нея: ”Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж!” Рада отстоява любовта си докрай, независимо от тежкия авторитет на баща си. Шибил пренебрегва хайдушката традиция заради любовта:” Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.” Тръгва срещу смъртта, но спокоен, стиснал до сърцето си карамфила от Рада, който остава като кърваво петно между влюбените и като легенда за извисената над всички прегради любов.
Циганката Божура е надарена с необичайна хубост, съчетаваща дивото и необузданото. Тайната на Божура не остава задълго скрита, но тя приема греха си като част от любовта и няма сила, която да я отдели от нея освен смъртта. Когато потъва в хладните води на вира, тя сякаш се потапя в онова огледало, в което е запечатан образът на любимия, и така всъщност се слива завинаги с любовта- спомен. В ”Постолови воденици” Женда е предизвикателна, безотговорна спрямо чувствата на Марин козаря, спрямо съдбата на умиращия си мъж. Тя търси своето право на щастие и възможността да види далечни непознати места по света. Жадна е да вземе повече от живота, отколкото той й предлага. Удивлява с това, че хубостта й покорява всички, дори онези като баба Ана, която се възмущава от неморалното й поведение. Гибелта на Женда сякаш напомня, че е невъзможно да постигнеш егоистично щастие, без да платиш граховете си.
В разказа „Индже” е заложено преображението от зло към добро. Изкуплението на злото става в момент на прослава и признание от народа, чийто закрилник е вече някогашният предводител на кърджалии разбойници. Прошката към сина му е част от неговото изкупление- никой зло да не му стори. Преображението на страшния главатар Индже става чрез чудото на любовта. Пауна го покорява с необичайното си поведение сред разрухата и ужаса: ”Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Въздействието й върху Индже става по –нататък основа за преобразяването му.
Един от най –драматичните сюжети в „Старопланински легенди” откриваме в „През чумавото”. Тиха единствена се осмелява да остане до чумавия Величко. Когато разпознава любимия си, взема главата му в скута си; над тях се спуска булчинското й було, а от потъмнялата икона Исус вдига благославяща десница. Тази удивляваща сцена показва как любовта надмогва страха и ужаса, защото нейната сила е непреодолима за сърцето. Героинята на разказа се отличава със своята дързост да не се влияе от общите страхове и суеверия. В същото време тя успява умело да прикрива дълбоката си вътрешна драма, мислейки, че любимият й е престъпил любовната клетва. Вдигането на сватба в чумавото време е всъщност и предизвикателство срещу страха да продължиш да живееш.
„Вечери в Антимовския хан” отвеждат в едно време на покоряваща любов, на магическо въздействие на женската хубост, която преобръща живота на мъжете, докоснали се до нея. Героите- мъже с авторитет и висок социален статус, под влияние на омайващата красота на Сарандовица се преобразяват. Преобръщат житейската си философия за ценностите в света както Матаке от Преселци:”Пари, земя, богатство –всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка”. Магическото въздействие на женската хубост се съдържа и в образа на Албена от едноименния разказ на Йовков. Думите за нея звучат необичайно, но като житейска сентенция за това въздействие върху всички хора, които се оказват подвластни на него: ”Грешна беше тая жена, но беше хубава”. Незабравим е погледът на красивата грешница, както и цялото й излъчване :”от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”.
Едно от най –умъдрените послания на писателя се съдържа в разказа „Серафим”. Не материалната сигурност е най –важната за чудака Серафим, а вътрешно осъзнатата потребност да помогнеш на човека в беда. Уговорката между него и непознатата жена, на която дава припечелените от работата си пари, е „Когато господ на нея, и тя на мене”. Тези думи отвеждат към библейските послания, а самият Йовков персонаж напомня за небесните птици в една от Христовите притчи –те нито сеят, нито жънат, но господ винаги се грижи за тях да не останат гладни. Отплатата за добрите дела няма земно измерение. Метафората за новото, „златно, тъй да се каже, скъпоценно” палто на онзи свят е духовната отплата за човека и залог за съхраняване на духовно извисеното в неговата същност. Ако се лишим от това, светът ще стане неудържимо жесток и безмилостен. Странното е, че именно един „неразумен” чудак ни го напомня.
В своето творческо пространство Йовков включва и един различен свят, който съществува успоредно, но безмълвно с нашия. „Ако можеха да говорят”, животните биха казали доста важни, но често пренебрегвани истини за човешкото съществуване.
Различието може да бъде благослов за човека, възможност да бъде неповторим и да изразява свободно себе си, но може да носи и тегобата да чувства отчуждението и неразбирането на другите, еднаквите в човешката общност. В еднообразието обаче често се загубват и забравят знаците на хуманното, на възвишеното, които трябва да ръководят и да осветяват житейския път на човека. Може би именно това е накарало Йордан Йовков да избере за свои герои онези, които носят различното в себе си като характер, осмислено обаче като израз на една хармония с природата и с вечните човешки ценности.

 

 

Никола Вапцаров- „Кино”

                   Изкуството и истинската житейска драма 

---

Като поет хуманист Никола Вапцаров естествено поставя в центъра на своите творби човека и неговата житейска съдба. Особено важни според него са сложните взаимоотношения в социалната среда, в която човекът се развива и изявява като личност в своето съвремие. В поетическите си послания той се стреми да привлече вниманието към необходимостта да се променят мисленето и възприятията на хората към това, което им предлага животът в едно общество, изградено върху фалшиви морални ценности.

Стихотворението „Кино” е свързано с актуални нравствени и социални проблеми, които имат пряко отношение към битието на човека, както и към неговите духовни потребности. Самото заглавие насочва смислово към едно от съвременните изкуства, предназначено за широката маса от хора, достъпно и въздействащо върху съзнанието и сетивата им. Силно въздействие оказва и самата филмова реклама, която безспорно ангажира вниманието с нещо, което е част от самия живот- „Една човешка драма”. Монетата с „конника на Крум” е цената, която може да направи достъпно изкуството на киното, но дали е безпроблемно за обикновения човек да плати тази цена, за да разбере онова, което живо го вълнува- драмата на човешкия живот. Напрегнатото колебание- „конника на Крум/ се потеше/ от стискане/ в дланта ми”- се свързва с факта, че за тези пари е възможно да се купи насъщният хляб. Оттук се поражда дилемата- изкуството или хлябът, духовното или материалното. Ако така опростено се измерват тези понятия, отговорът на дилемата би бил ясен. Житейските реалии в съвремието на лирическия говорител в стихотворението „Кино” обаче изискват непрестанна борба за оцеляване, преди всичко на физическо ниво. Така че идеята за духовно обогатяване чрез изкуството не е еднопосочна.

Все пак у лирическия герой надделява желанието и любопитството да види и разбере в какво всъщност се състои житейската драма във филма, с нагласата, че тя е представена реалистично, както е в самия живот. Съвсем добронамерено лирическият говорител във Вапцаровата творба търси белезите на драмата във филмовия разказ. Поетичното описание на кадрите в началото следва с привидна точност сюжета на филма. Действието се развива на фона на идилична природна картина: „И изведнъж- шосе/ след туй гора/ и в дъното- небе/ просторно синьо. И на шосето,/ точно на завой,/ се срещат две луксозни лимузини”. Художествените детайли са обвързани с акцента в темата, която съдържа такива екзистенциални понятия като „човешка драма”. Естетическите характеристики в картината обаче са очевиден шаблон, твърде познат и популярен, който не съдържа нищо оригинално. Ето защо е представена като пародия, с ироничен тон, и другата романтична картина с природни очертания:

В дърветата-

разбира се, славей.

Вали над тях спокойно синината.

Примамлива и мека зеленей

отттатък шанците

тревата…

Сладникавата мелодрама е вместена сякаш между декорите на природата. Онова, което естествено трябва да привлече вниманието на зрителите, са „две луксозни лимузини”, както и външният вид или жестовете на героите във филма. Той е „джентълмен”, който „ взема във ръцете си челични/ като перце примрялото момиче”. Героинята е охарактеризирана иронично с нарочно принизено сравнение: „Да видиш ти какво момиче, брат-/ като жребица от разплодник!” Няма и следа от духовно възвисяване- няма го в самия филм, както липсва в него и истинската човешка драма. Ценностите се оказват подменени и пригодени според критериите на принизената масова култура. Това всъщност предизвиква основателното възмущение на лирическия изповедник:

Стига!

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!?

Реторичните въпроси се наслагват с явен патос не само като израз на неяснота, а много повече като предизвикателно и гневно несъгласие спрямо едно псевдоизкуство, което има претенциите да пресъздава истината за живота. Но каква точно е тя? Това ли е всъщност любовта: „Един размазан Джон/ целува сластно Грета./ По устните му-/ сладострастна лига…” Не само имената са далечно чужди, чужда и безсмислено неадекватна е цялата „драма” спрямо реалния живот на обикновения човек, който живее във време на сериозни житейски изпитания в „епоха на дива жестокост”:

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

Това е истинската човешка драма. Определението „барутно” не е просто художествен епитет. То ясно показва озвереното лице на социалния ад, в който е принуден да съществува лирическият герой. Неговата житейска съдба е коренно различна от тази на филмовите герои, принадлежащи към една ограничена част от обществото, материално осигурена, но неангажирана със социалните проблеми на останалите хора или със съзидателен труд. В живота на мнозинството хора липсва сладникавата романтика от нереалния сюжет и мелодрамата с измислените образи от екрана. Истинското хуманно изкуство всъщност е онова, което насочва поглед към реалните духовни и естетически потребности на хората. Това е изкуство, което не се отдалечава от проблемите, а ги показва явно и въздействащо.

Поетът Вапцаров разкрива истинската същност на света, в който се води всекидневна борба за нормално човешко съществуване и в който е недопустима „наивната лековерност” на героите от филма. Истината е нелицеприятна: „Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни- с каверни”. Въпросът, отправен към хилядите хора със сродна участ, напомня за фалшивия образ на живота, показан на екрана в киносалона:

Така ли срещаме на път

любимите си,

с лимузини?-

Изгрява любовта ни

в труд-

сред дим,

сред сажди

и машини.

Любовта тук е част от реалността, макар че тя никак не е привлекателна. Животът на обикновения отруден човек има само един цвят- сивия, в него дори мечтите са „неясни”, домът е неуютен, а краят е предизвестен: „и вечер- тясното легло,/ в което неусетно гаснем”. Ако изкуството фокусира вниманието върху тази истинска житейска драма, то вероятно няма да впечатлява с красиви илюзии като бягство от реалността, но ще бъде част от смисъла на самия живот. Защото в него е „драмата”, а всичко друго е ненужната измама, фикция, която няма да направи живота нито по- лек, нито по- поносим. Напротив, изкуството, което създава заблуда, може още повече да утежни разочарованието, горчивината и болката на хората, като им отнема възможността за ясен поглед и способността да преосмислят своето битие и да търсят път за промяна, която ще направи живота им по- добър и щастлив. Вероятно няма универсални критерии за изкуството- те се променят в различните епохи, но има истински и фалшиви ценности, затова особено важна е нравствената цел, към която се стремят неговите създатели.

Самият автор на стихотворението „Кино” обяснява конкретните мотиви, свързани със създаването на творбата, като и личната му позиция по отношение на изкуството: „Връща се уморен от работа човечецът и гледа афиш- „Една човешка драма”. Хамлетовски смут го обхваща. Да влезе или да не влезе в киното? Та щом драмата е човешка, там може собствената си съдба да открие, себе си да види, а с тоя „конник” може хляб за децата си да купи. Влиза в киното, а то каква била драмата…”

Присъщата за Вапцаровата поезия диалогичност създава усещането за съпричастност с общите проблеми, както и за една естествена човешка близост и непосредственост в общуването между хора, споделящи обща съдба. За това спомага и реторичният подход в стиховете с близки обръщения („Да видиш ти….брат..”) или с обобщения от позицията на човешката общност- „Така ли срещаме… любимите си?”; „Изгрява любовта ни в труд…”. Това е търсене на път към сърцата на хората, а именно такъв подход трябва да има и в истинското изкуство. За ролята на изкуството Никола Вапцаров напомня и в други свои творби като „Рибарски живот”, „Горки”, „Ботев”, „Пушкин”, с искрения си стремеж да утвърди потребността от изкуство с висока художествена стойност. В това отношение поетическите му послания остават актуални и в нашето съвремие.

---

 

Никола Вапцаров- „Завод”

Животът- „без маска и без грим”

---

Вапцаровата поезия е свързана пряко с житейската реалност. Поетът постоянно търси повод за размисъл и художествено обобщение в заобикалящата го действителност. Особено живо го вълнува съдбата на обикновения човек в условията на едно общество, в което липсва достатъчно хуманност в социалните отношения. Напротив, в това общество сякаш доминира затаена враждебност към всяко усилие на човека за подобряване условията на живота и за възвръщане на човешкото право на свобода и съзидателен труд. Самият поет е част от тази общност, която ежедневно води борба за достойно човешко съществуване. В стихотворението си „Завод” творецът разкрива съпричастно драматичната съдба на отрудените хора, чиито елементарни човешки потребности се оказват пренебрегнати в ежедневното им битие на „черен труд”.

Заглавието е определящо като характеристика на проблемите, заложени в стихотворението. Творбата започва с лаконичен рисунък на картината на живота:

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

живота- тежък, скучен.-

Живот без маска и без грим-

озъбено, свирепо куче.

Метафоричното сравнение на живота в съвремието на Вапцаров, изразява ожесточението в човешките отношения. Лишена от всякаква романтика, заобикалящата действителност е потискаща и безрадостна. „Без маска и без грим”- така лирическият аз в „Завод” вижда екзистенцията на живота. Художествените определения „озъбено, свирепо куче” засилват възприятието за жестокост и безчовечност. Част от детайлите в картината („облаци от дим”) пораждат асоциации с непрогледно пространство, което ограничава човешката личност. Заедно с обобщението „Народът прост,/ живота- тежък, скучен” те насочват към причините за нерадостната съдба на хората, работещи в завода, който всъщност може да се приеме като умален модел на света.

Както в повечето стихотворения на Вапцаров, и тук отношението между човека и житейските обстоятелства са представени като напрегнат двубой. Физическото оцеляване е на преден план, то е основна цел, която неизменно включва борба за насъщния хляб. Картината е изградена образно метафорично. Синтактичният паралелизъм и анафоричното повторение насочват към продължителността на тази драматична борба за оцеляването на човека:

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало

вбесено псе

парченце хляб.

Условията на труд са не само тежки. Трудещият се човек се чувства притиснат и безсилен: ”И става толкоз душно,/ че да дишаш/ не би могъл спокойно,/ с пълна гръд”. Експресивните глаголни форми в стиховете засилват осезаемото възприятие на тази атмосфера: „Във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят/ от всеки кът”.

Контрастът, който изгражда поетът, между задушаващата атмосфера вътре в завода и природата отвън, засилва художественото внушение, че труженикът е заставен да работи в нечовешки условия. Неговата участ е да бъде унизен и експлоатиран, без някой да се интересува от човешките му потребности. Точно затова душата му жадува за въздух и свободно пространство:

А надалече пролетният вятър

люлее ниви, слънцето блести…

Тази вдъхновяваща природна красота съществува съвсем близо- „Дърветата опират/ във небето, а сенките- в заводските стени…” За жалост това свободно пространство се оказва „чуждо и ненужно тука”, в завода. Няма място за мечти и блянове, за простор и чист въздух в напрегнатия и ожесточен трудов делник: „Една ръка изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе”. Реалността изисква от работника да забрави да мечтае, защото в завода няма място за романтика. Напротив, тя може да се окаже пагубна в тежките условия на труд:

Защото миг на някаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

би значело направо да загубиш

работните си

жилави

ръце.

Анафората тук определено засилва смисъла на лиричното откровение.

Нормалното общуване между хората сред заводския шум е невъзможно. Думите се превръщат в крясък, който единствен може да преодолее „пространството, което ги дели”. Ожесточението нараства всеки ден, натрупва се с годините, докато се превръща в „цяла вечност”. Впечатляващо е, че това ожесточение придобива характер на вътрешна сила и устойчивост у човека. Постепенно той трансформира своята духовна енергия, дълго потискана преди това, в защитна сплав, която опазва неговия стремеж към по- добър и по- справедлив свят. Тази сплав го прави неузязвим срещу усилията да бъде унищожена духовната му същност. Безсмислени и неуспешни ще бъдат всякакви опити да се превърне в примирен и обезверен работник, който приема безволево наложените му задължения. Метафоричният образ на житейските заблуди и непросветност е свързан категорично със завода и неговия многозначен образ: „И ти, завод, се мъчиш/ пак отгоре/ да трупаш дим и сажди/ пласт след пласт”. Работникът с отворено съзнание, с ясна позиция, отвхърля това дълготрайно и безпросветно състояние, което го поставя в неизгодното положение да бъде експлоатиран безмилостно неговият труд, без той да ползва достатъчно от благата за себе си.

Общата участ на работещите в завода ги обединява в едно цяло. Глаголната форма в 1 л. мн. ч. „бронирахме”, както и назоваването на „другите” („Долавях, че и другите крещят”) насочват към множеството хора. Преобразяването е свързано с един нов, различен поглед към действителността, изпълнен с оптимизъм:

Напразно! Ти ни учи да се борим-

ще снемем ние

слънцето при нас.

Този оптимизъм за едно ново, по- добро бъдеще, се основава върху вътрешната увереност в силата на човека, съединил съкровените си пориви с поривите и стремежите на онези, с които заедно е преминал през жестоките изпитания в борбата за хляб. Лирическото обобщение е свързано с утвърждаването на това непобедимо човешко единство:

И този крясък стана сплав,

с която

бронирахме живота си така,

че сложиш ли му

прът във колелата-

ще счупиш своята ръка…

Финалът на творбата отново насочва към мотива за непрестанния конфликт между работниците и завода, „притиснал с мъка толкоз хора”. Неговият обобщен метафоричен образ отразява несправедливо устроеното общество, в което онези, които създават благата на живота, са осъдени на „черен труд”. Общата им съдба обаче ги зарежда със самочувствие за сила, която може да преобрази, да промени живота. Тази човешка общност носи белезите на истинската солидарност, означена чрез образа на сакралния център в човека- сърцето: „едно сърце във тебе неуморно/ пулсира с хиляди сърца”.

Хората, към които е насочено художественото послание на творбата в съвремието на Вапцаров, лесно биха могли да го разберат, защото поетът е един от тях с искрената си съпричастност и вяра в хуманното и достойно бъдеще на всички хора.

Никола Вапцаров – “Песен за човека”

                           

“Човекът на новото време” 

---

Вапцаровата поезия остава трайно обвързана с Човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка ”Моторни песни” (1940) преобладават творбите, посветени изцяло на човешката личност. Между тях се откроява ”Песен за човека”, една от най – популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразяващата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с жителските реалии, с обстоятелствата, които често подлагат на изпитания универсалните човешки ценности.

“Песен за човека” е изградена в стила на полемиката,като основно в нея участват два лирически гласа. Това са гласовете на двамата опоненти – дамата и изразителят на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: ”Човекът на новото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените ценности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отговор или ясна формула за човешката стойност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване Водеща поетична теза във Вапцаровата поезия е вярата в бъдещето на хуманното начало като извечна, универсална вяра на Човека .Върху нея е изградена представата за ”човекът на новото време”.

Диалогът – спор между вярата и неверието в силата на човешката същност е вечният спор между светлината и мрака. Човешкото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистното, което изразява позицията на единия лирически говорител-дамата. Нейният опонент обаче вярва в човека и изключителните му възможности да промени себе си при благотворно влияние. Това не е наивно – романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

На пръв поглед несъвместимото ”затвор” и   “хора” – ”човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата поетична стратегия – да открива оптимистичното дори там, където това изглежда почти невъзможно.

Екзистенцията на Човека е съпоставена смислово с хляба (“заквасен”, ”замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естествено се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента:

…но своята участ

от книга по – ясна

му станала с някаква песен.

Духовният катарзис започва с преосмислянето на извършеното деяние и причините, довели до него. Социалният им характер е означен отново с митологемата ”хляб”:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш погрешно на гнило.

Обвързването на престъплението с действителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:

Ех, лошо,

ех, лошо,

светът е устроен!

А може по – иначе може…

Преосмислят се материалните и духовните стойности на човешкия

Живот. Осъзната е библейската мъдрост: ”Не хлебом единьiм жить будет человек!”. Погледът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към извисяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият вече отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:

Пред него живота

изплуввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат…

Пътят към нравствения катарзис у ”злодея злосторен” е пътят от злото към доброто, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през бездните на греха и нравственото падение, което е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герой осмисля своята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запявал ”бавно и тихо” като нещо съкровено.

Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нарушената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на инстинктите си, като става подвластно на тъмната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започва съграждането на човека на новото време. Възможността отново да бъде истински човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изисква престъпилият законите да понесе наказанието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му в трагичната ситуация. Смъртта е осмислена като неизбежна, но без страх от нея:

Но лека – полека

човекът се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му станало светло.

Умъдреният поглед към края на човешкото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са достигнали до прозренията на Вапцаровия герой – човекът на новото време, който е изминал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Опозицията мрак – светлина изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:

Човекът погледнал зората

в която

се къпела в блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока,

съдба.

Изнасянето на думите поотделно като динамично римувани стихове, дава възможност да се акцентира на смисловата им определеност. Съпоставянето на съдба и звезда е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:

“Тя – моята-свърши…

ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен? –

животът ще дойде по – хубав

от песен,

По – хубав от пролетен ден…”

Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта        за нов, по – добър живот и по – справедлив свят. Хуманният порив към това жадувано бъдеще носи нравственото послание на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината    с изправения към звездите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Човекът е убеден, че животът ще стане ”по – хубав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вярват в смисъла на битката за един по – добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочовешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убеждение влива кураж у героя на Вапцаров и поражда необичайното в поведението му преди трагичния край:

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и

светло,

отдръпнал, после запял.

Вместо ужас от смъртта тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, излъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и ”затворът треперел позорно/ и мрака ударил на бег”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звездите : ”Браво, човек!”. Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждаване на вярата в нравствената сила на Човека, преодолял злото чрез борба вътре в себе си. Това всъщност вече е образът на човека “на новото време”.

Песента на Човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ – а, способен да промени себе си и света към по – добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, ”Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на Човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия поет:

Той пеел човека.

Това е прекрасно, нали?

Чрез прякото обръщение към него, читателят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му – истеричната дама, неспособна да осмисли процеса на преображение у човека като реално възможна, защото се ръководи от негативното си отношение към него.

Вапцаровата творба възпява величието на Човека – този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща човешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на Човека.

“Песен за човека” е апотеоз на духовното себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки ценности и стремежи.