10-ти клас

Бързи връзки към разработките в страницата за 10-ти клас

Иван Вазов- „Под игото“

Какво означава „пиянството на един народ“?
есе

Романът „Под игото“ е емблематичен за българската културна история. Това е напълно естествено, защото тази творба на Вазов е посветена на едно изключително събитие за българския народ, което осветява неговата духовна сила и способност да издигне енергията си до високите предели на човешките възможности. Успява да преодолее ограниченията на стотици години живот в страх и подчинение и да заяви наяве волята си да живее свободно като другите европейски народи. Как се случва това? Как става възможно и реално да въстане един доскоро примирен и наплашен до смърт народ в сърцето на огромна империя с многобройна войска и силна власт? Как онези, които почти са приели като своя житейска философия, че „преклонена глава сабя не я сече“, за твърде кратко време вдигат гордо глава, изправят се в цял ръст пред света, за да огласят, че съществува такъв народ?
Променило се е съзнанието на хората. Предишната покорност и страх отстъпват място на смелостта и дързостта. Идеята за свобода превзема всяко сърце, всяка чиста душа, в която е жива божията искра човекът да живее достойно и свободно да изявява своята воля. Притискани дълго ниско до земята, без право да вдигат глава, без възможност да гледат напред в едно сигурно бъдеще за себе си и за децата си, българите постепенно осъзнават, че не искат да живеят така. Осъзнават, че унижението е по- тежко от страха. Да си принуден да потискаш своята естествена човешка сила и потребност да се изявиш свободно като личност, като човек на тази земя, както са всички свободни народи в Европа и в света- това вече става непоносимо и нетърпимо. Искрата на един вътрешен огън се запалва сякаш от само себе си, готова да избухне и да освети небето над България. Да покаже на ненавистните османци, че тяхното място не е тук, че това не е тяхна земя и не могат да я владеят повече.
Едно ново самочувствие завладява трайно сърцата на онези, които доскоро са се чувствали като роби. Игото за тях вече не е възможно да бъде приемано послушно и безропотно. Появата на апостолите на свободата е точно в този момент, когато народът вече е узрял за своята свобода. Готов е да я постигне на всяка цена, дори това да е животът и всичко, придобито в този живот, независимо колко струва. Свободата си заслужава тази цена.
Пътят към това духовно извисяване нито е лек, нито е кратък. Не става изведнъж, колкото и да изглежда, че сякаш така се е случило. Иван Вазов отбелязва ясно, че преди двайсетина години Раковски едва се спасява от гнева на хората, когато само загатва за въстание, а сега вече те самите изпращат посрещачи за апостолите. Дългият и труден път на промяна в съзнанието на българския народ показва колко дълбоко е бил заложен страхът от неуспех в едно въстание или бунт срещу властта. Ако си припомним историческите събития, неведнъж българите правят опит да се освободят, но за съжаление неуспешно. Жертвите, които дават, както и жестокостта при потушаването на всеки от тези бунтове, пораждат за дълго страх и ужас, който се запечатват в паметта на много поколения. Затова идеята да бъдат свободни постепенно избледнява и се отдалечава като недостижим блян. Това обаче е до този момент, когато се случват събития в съседни страни, в които национално освободителната борба е факт. Гърция вече е отхвърлила ярема на робството и е свободна. Всичко това дава сила и смелост и на българите да пожелаят своята свобода. Междувременно е пораснало и самочувствието им като икономическа сила в пределите на империята. Точно затова всичко, което ги прави политически и икономически зависими, се възприема като равностойно на иго, на гнет, който трябва да се отхвърли час по- скоро.
Как изглежда „пиянството на един народ“, когато пламъкът на идеята за свобода обхваща цялото население на тази изстрадала от векове земя? Вазов оприличава приготовлението за великото дело на вулкан, „който издаваше глух тътен, предвестник на избухването“. Свободата вече се приема с готовност от всички. Това е особено впечатляващо, тъй като дотогава чорбаджийската класа обичайно е била винаги против всеки бунт срещу властта, а в този момент тя поне не пречи, а някои от чорбаджиите участват пряко в подготовката на въстанието. Чорбаджи Марко е един от тях. Неговото родолюбие не е само на думи. Той подкрепя един избягал от Диарбекир каторжник като Иван Кралича, поема сериозен риск, когато подменя бунтовническите книжа, с което спасява обвинения за тях д-р Соколов. Съвсем естествено е неговите деца да участват активно в подготовката за въстанието и в дома му да има цял арсенал оръжия. Новата молитва на Марко вече не е обичайната традиционна молитва: „Той се молеше за България!“ Новата всеобща „лудост“ го удивлява и въодушевява: „Лудите, лудите, те да са живи!“
Сякаш се е сътворило чудо- рояк апостоли кръстосват планини и полета и организират борбата. Те намират навсякъде добър прием: „обятия, разтворени, за да ги прегърнат, сърца, открити да ги чуят- един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота“. Заслугата за това преображение на народния дух е на една дълга върволица от предтечи- сеятели, която е „ прегазила вече духовната нива на България и е хвърлила там семето на самосъзнанието“. Тази редица от светли личности на духовното преображение започва от Паисий и завършва с Васил Левски. Така пътят към идеята за освобождение от игото е открит и благословен. Нищо не се случва изведнъж, а е плод на дълги години усилия в мрака на невежеството и неверието. Настоятелно, с вяра и истинско родолюбие се запалва угасналата искра в дълбините на българския род, за да се случи това, което силно впечатлява: „И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло- кристална струя“. Авторът на „Под игото“ обобщава проникващата сила на опиянението, което обхваща всички и навсякъде: „и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха“. Вазов ясно посочва, че патриотичният пламък обсебва умовете и сърцата на всички слоеве на обществото и се противопоставя категорично на онези, които твърдят, че само бедният народ участва във въстанието. „Революционният дух, тоя огнен серафим“ засяга с крилете си всички до степен на пълно опиянение от близостта до свободата: „Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то вземаше нови размери и нова сила и заедно с него- приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите си, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно… Във всяко село растеше склада на оръжие, куршуми и барут- барута го доставяха самите турци… А копринените знамена със сърмени лъвове… съставляваха декора на настъпающата борба“. Без ясна надежда, без сигурност за успех, дори без „поличби небесни“, единствено с удивителното предсказание „Турция ке падне, 1876“, народът ни тръгва към кладата на бунта в името на своята жадувана повече от всичко свобода. Отношението на властта и нейните представители към това, което се случва, е пренебрежително. Вазов обаче подчертава, че дори и да приемат сериозно бунтовническите настроения, „няма нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, един невидим Крали Марко, който мести планини“.
В обобщението си на всичко казано дотук авторът с патос отбелязва: „Ще се удивлява потомството- що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха- отрезнели вече от цял ред исторически примери- се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви за борба с една страшна империя, с велики още военни сили?“ И допълва, че историята „рядко дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…“
Опиянението на българския народ от една велика идея, каквато е свободата, в страшното време на игото е истински урок за поколенията. Урок за силата на духа, за дързостта да тръгнеш, дори когато рискуваш всичко най- ценно, придобито в този живот, но с надеждата да достигнеш своята мечта, а тя е най- голямото благо за всеки човек и за всеки народ- свободата.

 

Иван Вазов- „Под игото“

                                         „Гост“

Началото на романа въвежда в една спокойна, почти идилична семейна атмосфера. В прохладната майска вечер всички от дома на чорбаджи Марко вечерят в градината сред зеленина, свежест и аромат, допълнени от звънливия ромон на бистрата вода. Описанието създава романтично настроение.

         На фона на тази картина авторът представя многобройната челяд, нещо, което насочва към типичното за онова време патриархално семейство. Даже подредбата около трапезата показва значението на всеки в този дом. Рояк деца, които се хранят така, сякаш опустошават всичко, което се яде, е радост за бащата. Негова е грижата да нахрани своето семейство и да даде добро възпитание. Да създаде такива възгледи у децата си, каквито ще им бъдат от полза в обществото и в живота. Марко позволява да се пие вино на трапезата, дори насърчава децата, защото е убеден, че така няма да станат пияници, тъй като вече познават въздействието на алкохола- в малки количества създава настроение и блясък в очите, но когато се прекали, носи вреда. Според практическия възглед на чорбаджи Марко онова, което е забранено, е по- силно желано. Здравият разум е водещ в преценката му за добро и правилно в живота и във възпитанието на поколението. Ето защо той поверява дори ключа от ковчежето с парите на децата си, за да ги научи на честност и доверие и така да ги отклони от склонност към кражба.

Портретното описание  на чорбаджи Марко е изградено така, че да даде доста ясна представа както за неговата външност, така и за някои особености на характера му. Той наистина изглежда внушително и доста авторитетно, тъй като се откроява с „висок, исполински ръст“. Изразът на лицето му съчетава едновременно строг тон, но и някакво добродушие, честност и искреност, което предизвиква определено уважение към него. Не е случайни, че авторитетът на баща го превръща естествено в съдия на детските спорове и спречквания. Като възпитател той е строг и справедлив. Един важен момент във възпитанието е стремежът да създаде добро самочувствие у децата, добри обноски в общуването. Особено значение има създаването на почит към религията, която в онези времена на потисната национална идентичност е може би единственият начин да се различават българите от чуждите господари, с чужда религия  и обичаи. Над всичко друго обаче за Марко стои любовта към учението. Самият той не е имал възможност да се изучи и затова залага на обучението на децата си с особено усърдие. В тази връзка Вазов отбелязва нещо много важно, свързано с времето в което Марко настоява децата му да станат учени хора. Точно тогава в цяла България се развива усилена дейност за създаване на български училища. Една изключително родолюбива идея, която ще започне да променя и издига съзнанието на българите, лишени от самостоятелна държава и управление, от възможност за самостоятелно развитие, както другите европейски народи. Това ново съзнание личи ясно  у чорбаджи Марко. Вазов го определя като един от „ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които в късо време България биде засеяна с училища“.

Прозорливият ум на този родолюбив българин успява да вникне в смисъла на науката, в нейната „ тайнствена сила, която ще промени света“. Вярата в тази преобразяваща сила е основата, върху която той гради представата си за бъдещето на своите деца.

Марко е един от най- успелите и авторитетни хора в града Бяла черква и благодарение на това постига една своя голяма цел- да бъде училищен настоятел. Да бъде полезен  и да помага в училищните дела, за него е особена чест.

Един от любимите му и предпочитани моменти в семейните събирания е да чуе от децата си какво са научили по история в училище. Точно в този момент от повествованието се случва нещо доста драматично. Появата на неочаквания посетител явно дава заглавието на тази първа глава от повествованието на романа. Шумното появяване на госта през оградата предизвиква естествено смут и паника, като се има предвид времето, в което се случва това. Неслучайно всички се изпокриват, единствено Марко, като глава на семейството и стопанин, все пак въоръжен се престрашава да разследва причините за този инцидент късно вечерта в неговия имот. Разговорът с непознатия, нахлул така дръзко, е изпълнен с напрежение, но той все пак изяснява кой е неочакваният гост и откъде идва. Тайнственият посетител идва отдалече и то от Диарбекир, където властта изпраща бунтовниците срещу нея на заточение. Разпознаването на госта- Иван Краличът, като син на близък приятел, е важен обрат в развитието на действието в тази сцена и вероятно така може да се успокои цялата напрегната атмосфера. Марко е готов да приеме и подслони пришълеца, макар че явно е беглец, когото властта сигурно издирва. Въпреки че семейството на чорбаджи Марко се успокоява след първоначалния страх, то будната стража на града се заема да провери необичайния нощен шум. Стопанинът на дома, загрижен за своя гост, когото приема да укрие, установява, че той явно е решил да напусне дома му, за да потърси спасение другаде.

         В повествованието на първа глава от романа „Под игото“ прави впечатление явният контраст между спокойната обстановка по време на семейната вечеря и шумното пристигане на един загадъчен, неочакван гост, който оттук нататък ще предизвика много сериозни и важни промени, както в живота на Марко, така и на целия град. Предстои пробуждането на родолюбивия дух и жаждата за свобода.

Иван Вазов-„Под игото“

               

„Новата молитва на Марко“

 

        Животът в Бяла черква се променя и увлича все повече от хората, живеещи там, в един нов ритъм, непознат допреди, с един удивителен ентусиазъм. Марко вече се чувства толкова привлечен от този ентусиазъм, че сякаш забравя за онази разумна предпазливост, която винаги го е ръководела в живота му. Пророчеството, което споделя с него Мичо Бейзадето, го оставя удивен и смаян Буквите, цифрите и датата- 1876, една съдбоносна година, се допълва от предсказанието: „Турция ке падне“. Всичко това съвпада по един естествен начин с най- съкровените желания и очаквания на всеки родолюбив българин, какъвто е и самият Марко Иванов.

Дълбоко замислен, той тръгва към дома си под въздействието на това, което е видял и чул около изготвянето на черешовия топ и подготовката за въстание. Разумната предпазливост на Марко се бори вътре в него с една явна и почти безумна готовност на другите от революционния комитет, които сякаш още утре биха излезли на бунт срещу властта. Вяра и съмнение се сблъскват в неговото съзнание. Когато по пътя минава покрай своята градина и съглежда отрязания пън на черешата, която е дал за изработването на топ, това му напомня, че той вече е влязъл в огъня на бунта и връщане назад няма. Усмивката на Марко издава, че е част от един таен заговор, от една авантюра с неясен изход.

        Сватбата , на която става свидетел, поражда нови размисли и прибавя нови вълнения в душата му. Човекът, който води хорото, е също участник в революционния заговор в Бяла черква. Състоянието му като че ли съчетава в едно пиянството и опиянението от това, което предстои. Думите му са израз на това, което най- силно вълнува ума и душата в този момент. Това е безумна, съкрушаваща тревога, както я определя Вазов. Може би защото е пиян, Безпортев има смелостта да говори открито и искрено: „…народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По- добре да измрем, нежели такъв позорен живот.“ Усещането за позор и унижение у българския народ в онези времена на безправие всъщност обяснява защо присъствието на чужди властници в земята ни се възприема като робство или иго, както го назовава самият Вазов. Да не забравяме, че той самият е съвременник на това, за което разказва в романа си, и явно дава реалистична оценка на събитията и преживяванията на героите в повествованието.

Между пиянските брътвежи на Безпортев се забелязват и доста мъдри и смислени думи, които явно се отнасят до това, което предстои: „Който се бои от птичките, просо не сее“. Тази пословица точно пояснява готовността на бунтовно настроените хора в България да преодолеят преградата на страха за съдбата на своя дом, имот и семейства в огъня на въстанието.

Това, което следва обаче, предизвиква удивление у всички наоколо с дързостта на пияния сватбар да смъкне от коня преминаващия турчин и дори да се качи на гърба му. Жестът е символично възмездие за теглото и униженията към българския народ. Той заявява на турчина: „Как дерзаеш да тъпчеш тая свята земя? Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай!“ Марко е още по- смаян, той се пита, отде идва тая дързост у раята и тоя страх у господаря? До вчера и завчера това не би могло да се случи. А в този ден това се приема  като че става нещо съвсем естествено. Марко си припомня времето, когато на българина е забранен зеленият цвят и му е заповядано при среща с турчин да слезе от коня. Самият той е преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като част от обезправената рая, въпреки че е заможен и успял в делата си човек. Всичко това още веднъж напомня, че лишеният от национална независимост българин възприема положението си в Османската империя като робство.

        Приливът на емоции този ден сякаш няма край. Към всичко, случило се дотук, се прибавя и картината с малките ученици, запалени от същия бунтовен дух като възрастните. И още повече, че тая строена по военен образец дружина, се ръководи от Марковия син, който вее  високо импровизираното знаме. Вазов много точно определя състоянието на своя герой: „ Марко беше поразен“. Изводът, до който достига, е изумителен: „Та то всичко полудяло- от старци до бозайници- помисли си той- тя се е залюляла“. Надеждата, че поне по- големите му синове ще останат незасегнати от тоя размирен дух, който е прихванал всички, всъщност не се оправдава. Напротив, оказва се, че те дори още по- силно са прихванали от огъня на бунтовния дух. Скривалището в дома на чорбаджи Марко е пълно с всякакви оръжия- „цяла оръжейница“. След първоначалната реакция на бащата идва неговият благослов: „ Лудите, лудите- те да са живи!“ Той осъзнава ясно, че без тази лудост никога нищо няма да се промени към по- добър живот за българите като свободен народ. Молитвата на Марко вече е различна. Неговата нова молитва е за България.   

Иван Вазов – „Епопея на забравените”

Одата „Левски” като неръкотворен паметник на Апостола на българската свобода

Творчеството на Иван Вазов отдавна е част от съдбата на България. Самият поет винаги се е смятал неразривно свързан с тази съдба.
Естествено е една от най-обичаните от Вазов теми да е свързана с обичта към родината. Онези, които са посветили живота си на България, той поставя високо в творческото си съзнание, защото родината винаги е имала нужда от най-добрите си синове и в мигове на изпитания се е уповавала на тях. Образите на борците за национално освобождение във Вазовото творчество са художествено отражение на самата действителност, към която обръща поглед поетът. Тези образи привличат безспорно със своя нравствен облик, който е в хармония с високите исторически пориви на епохата.
Още в по- ранните си стихосбирки като „Пряпорец и гусла”(1876 г.) и „Тъгите на България”(1877 г.) Вазов утвърждава образа на истинския родолюбец, радетел за освобождението на България. Той е изграден предимно с романтично обаяние и е свързан пряко с копнежа на народа ни за свободен живот. Когато обаче в освободена вече България, делото на титаните, онези, които поведоха българския народ към избавление, започва да се забравя, Вазов разбира, че тяхното дело трябва да бъде осветено за поколенията. Неговата длъжност на народен поет го задължава морално да извиси подвига на незабравимите. Това той успява да направи в своята „Епопея на забравените”. Епопея- като поредица от героични събития, но подложени незаслужено на забрава от онези, които бързат да натрупат материално богатство, подценявайки смисъла и силата на духовната извисеност.
„Епопея на забравените” съдържа 12 оди, посветени на големите личности в пантеона на България. Така се създава една галерия от образи и дела, израз на нравствено величие, на героизъм и на саможертва. В „Епопеята” е очертано движението на епохата, събрани са като във фокус светлините и сенките на важни исторически събития. Вазов следва „възпоминанието на великото, което никога не е безследствено, както пише в една статия: „Прочее, добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум; може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача”. Патосът и формата на „Епопеята” са повлияни от френския писател Виктор Юго, според признанията на самия автор, но съдържанието на творбите е едно дълбоко преосмисляне на велики образи на българи, както и на националната ни съдба като цяло.
Неслучайно цикълът оди започва с поемата „Левски”. Може би защото именно той е „изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения”, което го свързва пряко със съдбата на народа, за който отдава живота си. Образът на Левски е пресъздаден като образ на велика личност, която поетът поставя върху пиедестала на историческата признателност и която по своята сила и същност се противопоставя на всяко духовно принизяване. Апостолът на свободата, Левски, въплъщава висотата на човешките идеали и добродетели. В такъв аспект той осмисля своя път още като дякон в монашеската обител:

Манастирът тесен за мойта душа е…
Мойта съвест днеска инак ми говори…
Мисля….
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни…

Думите на Дякона са апотеоз на човеколюбие и то осветява по- нататъшния му труден и пълен с рискове път на създател на една уникална организация за освобождение на братята, които „търпят иго страшно”.
Образът на великия български син в одата „Левски” е изграден въздействащо с впечатляващо поетично майсторство. Вазов е използвал действената характеристика на героя, явно защото в нея се съчетават делата и качествата на личността. Метафоричните изрази засилват поетичното въздействие на образа: „сърце, порасло и за кръст готово”. Езиковите средства подчертават смисъла на делото: „носи съзнание, крепост, светлина/ на робите слепи в робската страна”. Еднокоренното повторение „робите, робската” насочва към тъжната, непоносима действителност на робско подчинение и заслепение. Точните художествени определения създават очертанията на голямото дело като празник на духа: „една ближна обща веселба”. Способността на Апостола да гледа напред в бъдещето е подчертана умело чрез антитезата: „В бъдещето тъмно той гледаше ясно”
Най-характерните качества на Левски са очертани с помощта на ярки обобщаващи изрази и разгърнати сравнения:

Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
––-
Той не се боеше, под небето спеше…

Когато поетът разкрива уменията и находчивостта на Апостола да променя своята външност и да затруднява преследвачите си, той използва и друго глаголно време, и наречия като „одеве”, „сега”, „днес”, придружени от характерни епитети – „стар”, „дрипав”, „хром и сляп, и клипав”. Необикновената подвижност, която изисква организаторската работа, но и нейната изключителна, уникална същност Вазов представя чрез динамиката на словото:

…днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът;

Идеалите на борбата са представени чрез подбрани съществителни имена, означаващи важни човешки качества- дързост, сила на духа, саможертвеност. Контрастът между възвишеното и низкото е очевиден: страхът е подлост, гордостта – пиянство. Увлечен в патоса на изображението, Вазов стига до обобщението:

И всякоя възраст, класа, пол, занятие
вземаше участие в това предприятие

Следващите стихове отново пресъздават неповторимата сила на характера на апостола на свободата Левски. Вазов се старае да постави в центъра на изображението най-извисяващото, онова, което въздига поетичния образ на заслужения пиедестал. Епитетите са точни и изразителни. Поетът ги свързва с изключителната всеотдайност на героя към великото му дело:

…а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов…

Вазовите стихове са изпълнени с много ерудитска образност, с библейски, митологически и историко-легендарни образи – Христос, Ян Хус, Симон, Колумб, Прометей. Сравнението на Левски с други велики личности подчертава неговата сила на духа и величие. Лаконична, но образна е характеристиката на саможертвата у Апостола:

Смъртта бе за него приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжие висеше,
за да бъде страшен, кога нужда беше.

Истинската същност на революционера е определена чрез отрицанието на примиреност и спокойствие и е сравнена с най-извисеното- духа, огъня: „Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,/ обърнал се беше на дух, на огън”. Вазов очертава една след друга екзистенциалните характеристики на Апостола: „душа упорна, и железен нрав”, като за всяка от тях е подбрал най-точен, най-изразителен епитет. Метафоричните сравнения на поета са ярки и въздействащи: „Той беше невидим, фантом или сянка”; „Името му беше знак зарад тревога…” Великия Апостол на българската свобода, наречен с признателност и почит от хората „светец”, и неговото слово „сладко и опасно” те слушат жадно, с трепет и „тям на душата ставаше по-ясно”. За да предаде най-образно въздействието на Левски и неговото дело, Вазов е потърсил силата на метафората:

И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата

Колкото е силно възхищението на поета от личността и делата на Апостола, толкова е силен и избликът на гняв, презрение и омраза, към оня, който дръзва да предаде великия син на народа ни. Думите носят определена емоционална наситеност, засилена чрез многократната употреба на показателни местоимения и синтактичен паралелизъм:

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй пятно на храма!
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело…
тоз издайник грозен…

Отрицателните чувства ескалират, за да се съберат в едно гневно възклицание: „И тоз човек още живей между нас!” Неописуеми са мъките на Апостола след залавянето му:

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни.

Лаконични, но емоционално наситени са стиховете. Едно- единствено определение използва поетът, но достатъчно образно: „мъки…. ужасни”, за да изрази болката от страданията на обичания от цял народ негов водач. Глаголът „подвъргнат” също въздейства силно върху въображението. На фона на страшните мъки Вазов изтъква стоицизма и душевната сила на Левски:

Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенание
не издаде в мрака туй гордо страдание!

Словосъчетанието „гордо страдание” поставя едно до друго две понятия, които са несъвместими на пръв поглед, но засилват въздействието на чувствата и духа. Готовността за саможертва у героя е явно изразена:

Смъртта беше близо, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.

Онова, което знаем от исторически документи за поведението на Левски пред съда, Вазов изразява с поетическа реч:

И на вси въпроси – грозно изпитание-
един ответ даде и една мълчание,
и казваше: „Аз съм Левски. Ей ме на!”
И никое име той не спомена.

Вазов възприема смъртната присъда на великия български син като опит на ретроградните сили да убият духа, който лети към свободата. Творецът създава едно ярко поетично обобщение, изградено върху примери от историята, легендите, Библията, митологията, и наситено със силен емоционален патос. В него звучат общочовешки идеали и вечни истини:

Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнание,
гласът, който вика, мисълта що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира;

Трагичният край на Апостола е поантата на поемата. В нея звучи и болка, и страдание, но и гордост, защото бесилото и смъртта на него, стават символ на силния, извисен дух. Вероятно, за да поетизира смъртта на Васил Левски, Вазов използва причастната форма „Той биде обесен”. Поетичният изблик се усеща чрез възклицанията и образните определения, които са използвани:

О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си кръста равно!

Бесилото тук израства в символ, добил светостта на християнския кръст и става връх, през който минава пътят към безсмъртието.
С патоса на своята ода Вазов се опитва да внуши трагичното величие на смъртта на Апостола, както и неговото присъствие в българската история. В този аспект поетът подчертава истината, че българската свобода се е родила с цената на океан от страдания, саможертвеност, героизъм и човешки подвизи. Образът на Левски, пресъздаден от Вазов в „Епопея на забравените”, е изграден с много обич и преклонение пред грандиозната личност на Апостола на свободата. Одата „Левски” е един неръкотворен паметник на великия българин. Вазов изгради поетичния му образ като едносъщно цяло на дух и воля, на човешка сила и всеотдайност към делото на свободата и българския народ, чиято гордост Апостола с основание трябва да бъде винаги.

 

Алеко Константинов-

„Бай Ганьо се върна от Европа“

Бай Ганьо е може би най- популярният литературен герой. Отдавна се приема като сравнение за поведението, за културата или по- скоро за липсата на култура. Дори понякога се измерва с него българският характер.
Защо Алековият герой Бай Ганьо е завладял толкова популярност и значение? Може би защото авторът е успял да намери точната връзка на този герой на съвремието му и събитията, в които той се изявява. Почти винаги Бай Ганьо е в центъра на това, което се случва, дава наставления и търси съдействие, без да се интересува особено дали другите имат време и възможност за това. Ако се сравнят „идеалите“ на този типичен за следосвобожденската епоха търговец с националните идеали на Възраждането и борбата за освобождение на България, то разминаването е повече от явно. Тази прослойка на обществото ни сякаш е чакала момента някой да разчисти пътя и да се даде възможност за облага от промените, които донася освобождението. Смутните времена за едни се оказват много изгодни за други. От разговора между Бай Ганьо и бай Михал става ясно как са натрупали капиталите си: „Треска те хваща, а?- шепнеше тихо с подмигване бай Ганьо- а като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а?“ Пак със шепнене (явно има причина за това) Михал отвръща: „Ами че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим…нали от руско време ти останаха водениците?“. Присъщо за този тип хора е пълното пренебрежение към духовните ценности. За тях моралът е нещо, което се прилага избирателно, в зависимост от интересите им в дадения момент. Това ясно проличава, когато Бай Ганьо и дружината му се представят за делегация от родния им град, въпреки че това изобщо не отговаря на истината: „Ей, че сме калпав народ!- казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо… Че хич дотам бива ли? 11000, кай, видни граждани! Ха-ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?“ Прави впечатление, че Алековият герой говори за своята група „делегати“, но обобщава „народ“, а с това определено слага петно върху националната ни същност. „Калпав народ“ са в действителност тези, които нямат много общо с народа, защото в никакъв случай не изразяват неговите интереси, а само своите намерения да се облагодетелстват от обстоятелствата. Липсата на морал личи в бързата промяна на поведението на „делегатите“ и лицемерното им приспособяване към новите управници: “ Я се запретни, моля ти се, па дай тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия…“
В разказа „Бай Ганьо се върна от Европа“ се срещаме с удивителното поведение на този герой. Той вече е с високо самочувствие: „ Ти мене ли ще учиш! Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че из цяла Европа съм изходил? … Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили…“ Още със слизането си от файтона той демонстрира едно явно превъзходство над другите: „Живи да ви оплача аз вас“. Всъщност нищо състрадателно няма в думите му, напротив, Алековият герой веднага отбелязва, че вече е видял Виена и нейния Пратер, така че това тук, в България, няма с какво да го впечатли. Онези, които не го разбират, са достойни само за иронията му. Описанието на Бай Ганьо показва ясно неговата надменност и прекомерно високо самочувствие. Неговите „прости другари“, с които отсяда в кръчмата, могат само да го следват и да го слушат, защото той знае повече от тях.
Каква всъщност е разликата между Бай Ганьо преди да тръгне за Европа и след завръщането си оттам? Ето как го представя Алеко Константинов: „ Същият Бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа, с тая разлика само, че си турил вратовръзка, и освен това сега има и по- импозантна външност и чувство за собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз… като нищо“.
Авторът насочва вниманието към една доста драматична случка с неговия герой. Като част от самозваната делегация в подкрепа на Стамболов, той трябва да се преориентира в новата неочаквана ситуация. Това явно не е особено трудно за него, защото много бързо решава да застане на страната на новите властници. Не изпитва никакво притеснение от това, че съвсем доскоро е подкрепял друга политическа партия. За него е важно не кой е на власт, а дали има полза от тази власт. Затова е готов да се подмазва и да се кълне във вярност, да дава подкупи на когото трябва, само за да запази богатството си и да увеличи капиталите си. Комично е поведението на Бай Ганьо и другарите му, когато разбират, че Стамболов е паднал от власт. Новината ги изненадва така, че те „ се превърнали на статуи“. Лицата им изобразяват смес от страх и учудване. Напълно неподготвени за този обрат, те изпадат в пълно вцепенение. Алеко е намерил доста забавно сравнение: „Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече…“ Започва смешно пазарене кой да погледне какво пише във вестника. Изразите, които използват самозваните делегати, са изпълнени с турцизми, но и поведението им е типично ориенталско. Явно е, че Бай Ганьо също не се е променил, макар че е „врял и кипял из Европа“. За да стигне до желания обект- вестника, той прави цял театрален етюд- започва да свири мелодия със зъбите си, прави „орлов кръг“, преструва се, че чете етикета на бутилката и изкривява очите си така, че отстрани могат да се видят само белтъците им. Реакцията от прочетеното е толкова драматична, като че ли светът се е сринал: „сърцето на бай Ганя падна в ботушите му“. Цялата група се престрашава да прочете най- после вестника. Алеко не сдържа иронията си: „С гушене, с шепнене, кашлене иззобаха уводната статия“. Изводът на „делегатите“ е само един: „Оплескахме я ний нея! Ами сега?“
Естествено, този който дава „акъл“, е пак Бай Ганьо. Изход от конфузната ситуация е да преобърнат написаното в писмото и да го пригодят така, че да се харесат на новите управници. Няма и следа от неудобство или срам. Съвсем безочливо сменят възхвалата на предишния министър- председател с най- грозни думи и определения. Това, което ги притеснява, е, че не знаят какъв вятър ще повее и „сегашните как ще я подкарат“. Прекаленото съобразяване със силните на деня, с онези, които имат власт и влияние, доминира в поведението им. Робската психика, която незаслужено се приписва на целия ни народ, в действителност е присъща на тази прослойка, на тази част от следосвобожденското общество, която трепери да не пропаднат нечестните им сделки, да не излезе наяве престъпването на законите, да не станат явни връзките им с влиятелни лица за собственото им облагодетелстване. Тази прослойка винаги е търсила лекия, но нечестен начин да запази капиталите си. Това са хора без ясна представа за достойнство. Те нямат собствени принципи в живота, те са политически хамелеони. Развили са умение да се приспособяват към всяка ситуация, към всяко събитие, което носи определен „келепир“. В тази приспособимост обаче се крие политическа, социална и най- вече морална опасност за цялото общество, защото тази прослойка се е насочила да властва и управлява. Ето защо Алеко постепенно заменя комичното изображение с политическа сатира и карикатура на героите в разказа. Бай Ганьо не е изолиран индивид, с него са хора, които споделят неговата житейска философия. Забелязваме до него адвокати, търговци, областни управители. Опасността идва и оттам, че те нагло си присвояват правото да представляват българския народ. Всъщност този народ и неговите истински интереси и потребности нямат никакво значение за тях. Те гледат на хората от народа като на стадо, което могат да направляват в желаната от тях посока. А това вече няма нищо общо с демокрацията или с хуманното отношение към човека.
Политическата карикатура, която се очертава чрез Бай Ганьо и съдружниците му, е ясно предупреждение, че безпринципното поведение на тази прослойка от българското общество не може да бъде приемано толерантно или със снизхождение и пренебрежение. Алеко Константинов насочва вниманието към необходимостта българският народ, в чиито здрави сили и енергия винаги е вярвал, да бъде буден и безкомпромисен към появата на Бай Ганьо и подобните на него на политическата сцена, в социалния и културния живот на България.

 

Пенчо Славейков- „Cis moll”

Непреходните ценности в изкуството като мост през времето

Тази творба на Пенчо Славейков е посветена на една забележителна личност в човешката история и култура- композитора Лудвиг ван Бетовен. Идеята на автора е насочена към духовното извисяване чрез силата на изкуството. Истинското изкуство излиза далече извън ограниченията, които може да наложат житейските обстоятелства и така да достигне до вечни и непреходни ценности за човека и неговия вътрешен свят. Този свят, в който живее идеалът за силата на човешкия дух, за неговата способност да победи болката и отчаянието, да се издигне над страданието и да го превърне в най- силното си оръжие срещу мрака в душата.
Поематa “Cis moll” е озаглавена така, както се нарича тоналността, в която е написана Пета симфония на великия Бетовен. Началото насочва към личната драма на твореца чрез опоетизираната картина на нощта, видяна през отворения прозорец- „таинствена и чудна лятна нощ“, „сияние“, „трепетни звездици“. Въпреки прекрасната природна свежест от морския полъх той не чувства радост и наслада, в душата му се наслагва „злокобен мрак“. Славейков разкрива важни детайли от вътрешната драма на композитора- пианото, „звуци бурен вихър“, които трепват, прекъснати, отпуснатите ръце, смъртнобледия лик. Той осъзнава жестоката истина- не може да чува музиката, която твори. А тя е смисълът на живота му, нейните звуци са слънцето, лъчите, които захранват душата: „ А едни, едни / те даваха живот на моя дух / и светлина на гордите ми чувства“. За твореца това е трагедия, която обезсмисля съществуването му на този свят:

Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе. Другите живеят
с живота на творенията мои-
и само ази зарад тях съм глух.

Като жестока присъда звучи признанието: „Творецът на хармонията глух!“. В съзнанието му това отеква болезнено като присмех, сякаш съдбата си е направила злокобна шега. Поетът Пенчо Славейков навлиза дълбоко във взривения душевен мир- „мрачен ум“, „злокобни мисли“, подхранващи адския огън на болката от загубения слух. Може би слаба надежда е потискала досега тази болка като жарава под пепел до мига, когато тази жарава е разровена от напомнянето за жестоката истина- създателят на музиката не може да я чува. Това е краят на всяка крехка надежда: „За мене всичко свършено е вече“. Отчаянието залива твореца и той попада в плен на дълбока депресия с мисъл за „покой во гроба“, където да намери край на страданието. Трагичното състояние, до което е достигнал един толкова гениален композитор като Бетовен, го води към най-тъжните и тъмни помисли. Може би затова той сравнява невъзможността да чува, с друго ценно сетиво- зрението. Аналогията е силна и въздействаща- както слепецът не може да види слънцето, залутан в „безпросветна нощ“, в адски ужас, осъзнал, че е загубил безвъзвратно възможността да се радва пълноценно на света. Това усещане за край изчерпва всеки импулс за живот. В този критичен момент се проявява силата на духа у индивида. Пенчо Славейков вярва в тази сила, способна да спре, да угаси жаравата на адския огън. Да се преодолее потискащата болка и страдание, която може да разруши смисъла на живота. Една висша божествена намеса опазва твореца от грешна крачка, когато чувства сянката на смъртта, облъхваща го с мраз. Това е „геният, хранител на душата“. Неслучайно Бетовен отново се насочва към прозореца и звездните небеса. Просветлението идва да „ отблъсне властно ударът“ на отчаянието. Преобръща песимизма в ново, изпълнено с оптимизъм състояние на душата. Творецът сякаш проглежда, смъкнал черната завеса на мрака и самосъжалението, от нараненото от болката его на гордата личност, която не приема да живее, без да може да твори музика. Един реторичен въпрос дава нова посока , нов смисъл: „Де гордото съзнание- че грей / величие в човешката неволя?!“. Авторът на поемата припомня убедителния пример от античността:

И Омир бил сляп;
но в слепота, от хиледите зрящи
едничък само той е виждал ясно.

Тук се поставя важен акцент- водещата сила на човешкия дух пред несъвършенствата на тялото и се утвърждава една божествена мъдрост: „ Не из очите погледа излиза, а на душата из Света Светих“. Дарбата на твореца е божествена и естествено е вдъхновението да идва от божествения източник. Затова той оттам чува „дивен ек“. Съдбата определя пътя и призванието на твореца и неговата мисия- да създава музика, която да достига до сърцата на хората.
Страданието е част от тази съдба по трудния път на изпитанието Съдбата отправя предизвикателство към Бетовен и го изправя пред необходимостта да направи своя личен избор – да се предаде на отчаянието или да преодолее болката и да продължи да твори любимата си музика. Той успява да се извиси над онова, което може да го възпре да твори, защото осъзнава, че „загубата на единий слух / не лесно тъй убива идеалът / когато него Висший Слух поддържа“. Авторът неслучайно подчертава с главни букви божествената дарба на композитора. Той носи вътре в себе си това сетиво- „висший слух“, дадено му от Бога, за да се издигне над преходното, над бита:

Живее всемогъщий дух-
а с него аз в изкуството живея…

Сливането с божественото вдъхновение с този Висш слух създава усещането за буен пулс в сърцето на твореца като част от живия свят. Той открива нов смисъл в своето изпитание: „ В страданието е негова живот“. То става основа за нови творчески импулси, за „нови чувства, нови звукове“. Бетовен приема за своя мисия да обнови изкуството. Възхищение предизвиква това изключително преодоляване на личната трагедия в името на изкуството. Пенчо Славейков не сдържа своето преклонение пред този духовен подвиг на твореца:

Таз висота достигна възродена
в велика скръб великата душа.

Този „дух възмогнат“ започва отново да твори своята неповторима музика, захвърлил „ смъртните окови“.
Пътят на Бетовен е пътят на безсмъртието на човешкия дух, защото сътворява изкуство като дар за хората, с което запалва чистия пламък на възвишеното, онова, което дава на човека усещането за полет високо над земята. Ето защо авторът сравнява Бетовен с Прометей Огненосеца:

Ти имаш свой особен дял… Ти сне
от небесата пламък Прометеев,
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги извисиш

Този „особен дял“ на великия композитор е неговата гениална дарба, която той утвърждава въпреки страданието и тя му отваря пътя към безсмъртието: „…един през векове / ти ще живееш безсмъртен в смъртний мир“.

Пейо Яворов-

„Две хубави очи“

Може би не е толкова важно коя е жената, вдъхновила поета за великолепните любовни стихове, колкото са самите лирични откровения на Яворов. Създаването на такава въздействаща творба съвсем естествено е възможно единствено под въздействието на изключително силни чувства. Емоционалната впечатлителност тук има напълно ясен и конкретен израз- „две хубави очи“. Това, което привлича вниманието, е излъчването, което идва от душата на любимата.
Изказът на чувствата е определено кратък, лаконичен. Не са нужни много думи, когато емоцията е толкова силна и завладява всички сетива, затова авторът е намерил най- точния изказ: „Две хубави очи. Душата на дете“. Нищо повече не е нужно, за да се усети онази възвисеност , която е въплътена в детската невинност и искреност. Единственото, което може да прибави към този ангелски чист образ, са музика и светлина- „музика- лъчи“. Тези прекрасни очи не търсят преклонение пред красотата им, но и не обещават нищо, с което да обвързват към себе си. Тази извисеност доближава до небесен образ и тук естествено се появява желанието за молитва: „Душата ми се моли, /дете,/ душата ми се моли“. Повторението засилва емоционалното въздействие. Наистина молитвата е нещо много съкровено и това е възможно само чрез душата, защото тя е безплътна и близка до божественото. Любимата се издига до нещо свято, пред което мъжката сила се прекланя. Небесната чистота и извисеност предизвикват възхита и преклонение. Щом я има тази невинна, недокосната, ненакърнена детска чистота, има и преклонение пред нейната извисеност. Напълно естествено звучи признанието: „Душата ми се моли, дете…“ Без излишна поза, без театрални жестове. Само смирение пред удивителната сила на покоряващата, почти небесна красота.
Следващите стихове сякаш прекъсват прекрасния унес, прехласването по детски непорочната хубост, изразена чрез очите: „

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.

Вероятно преживените житейски разочарования и огрубената житейска реалност предизвикват страха това да се случи, страх, че може да бъде принизена или унизена една ангелска чиста красота. Сякаш за да спре това посегателство, поетът изрича утвърждаващите думи като заклинание да бъде спасена невинността:

Булото на срам и грях-
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

Не допуска, не иска това да се случи и категорично се противопоставя на подобна възможност.
И отново се усеща въздигане на душата до небесната висота чрез молитвата:

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…

Очарование, потапяне в безплътния, безгреховен свят, създаден и вдъхновен да съществува от „две хубави очи“. Това е едно жадувано, сакрално изживяване, което не би искал да свърши. Не би позволил да бъде прекъснато, толкова е прекрасно това докосване до нещо безценно за пречистването на душата чрез ангелската красота на любимата.
Огледалната композиция на тази лирическа творба я прави силно въздействаща като израз на емоции и като поетично внушение на вечна мъдрост- утвърждаването на желаното чрез силата на думите. Това е полет на душата към божественото, издигане над битието на крилете на любовта.
Не само подредбата на стиховете с огледалната композиция е уникална, но и изящният изказ, изграден като музикална творба. Музиката на словото допринася по великолепен начин за изключителното въздействие на тази прекрасна лирична изповед.

 

Пейо Яворов-

„В часа на синята мъгла“

В тази поетична творба Яворов отново насочва вниманието към вечните въпроси за кръговрата на живота между днешния и утрешния ден, между мечтите и реалността. Неговата преходност е оприличена на цвят, който неизменно ще изгуби своята свежест: „Един ли цвят пред моите очи повяхна?“. Всичко, което се е натрупало в душата след горчиви разочарования, е пренесено в усещането за заплахата, за опасността злото да сложи своя печат върху живота на човека. Още по- болезнено е това предчувствие, когато то е свързано със съдбата на децата в един несигурен за тяхното бъдеще свят:

Аз зная що е пек, аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя- пребродих своя ден…
Деца, седя и гледам с горестна усмивка

В разминаването на представите за добро и зло, за морал и падение е трудно да се намери правилният, верният път към смисъла на живота:“ Но кой ще назове честта и кой позора?“. Усещането за хаос и неяснота за бъдещето на тези крехки цветя- децата, е причина за страха, който изпитва поетът за тях: “ Що иде тук- и кой отива там, – отвъд/ сребърновъздушните стени на кръгозора?“. Потопен в този тъжен размисъл:“ Живот и смърт се разминават всеки час“, той се опитва да надникне отвъд днешния ден, в който децата все още са безгрижни и щастливи:“ сега е утрината тяхна/ и пролет грее на безгрижните лица“.
Кръговратът на живота напомня кръговрата на природата: „Извършва слънцето заклетия си ход/ над вашите глави открити“. Сякаш няма нищо, което да ги предпази, да им даде закрила. Определението „открити“ насочва към тяхната уязвимост пред житейските бури, които ще срещнат неизменно по пътя на живота. Отново Яворов търси сравнение с природния свят:

От молниите блясък
ще свети вам по пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия безсмислен крясък

След безгрижното утро и горещото пладне в житейския кръговрат на тези невинни деца, осъдени да изпитат горчивата участ, която той вече е изпитал, идва ред на вечерта, часът на равносметка от преживяното по преплетените „пътища и пътеки“, към „посоките далеки“. Изображението в картината на вечерта е тъжно, меланхолично. Няма радост и удовлетворение от сбъднати мечти- от тях са останали само следи от красиви илюзии, предопределени да изчезнат в нереалния свят. Те са само „висоти, остали тайна за мечтата“, която никога не е достигнала до тях.
Порасналите вече деца, преминали през житейските бури, достигнали предела на живота, „разръфани и прашни“ напомнят победени след дълга битка войници. Нямат сили да изправят слави с достойнство. Равносметката е горчива:

Морно меланхолни
чела ще наведете. Спомена нерад
ще пари- като въглен- на душите болни,-
като забита и прекършена стрела

Метафоричното сравнение „като въглен“ дава ясна представа за силата на болката, останала единственото спечелено след неравната битка с живота. Това е равносметката на изгубените надежди и мечти за щастливо бъдеще. Затова поетът създава минорно настроение в своята творба с „горестна усмивка“, с болка в сърцето и съпричастие“ Деца, боя се зарад вас“.
В края на творбата си поетът все пак напомня за една взаимна свързаност със съдбата на децата, на които е посветил тези затрогващи стихове. „В часа на синята мъгла“ , на границата между деня и нощта, той се надява, макар и уморени, да си спомнят за него: „спомнете си, деца, спомнете си за мене/ и прошепнете- лека нощ!“
В поезията на Пейо Яворов тази лирична творба се откроява не само заради своето посвещение на децата, но и с една завладяваща изповед на самия поет, като усещане на умора от житейските бури, шум и суета. Сякаш преминаването отвъд кръгозора е желанието на уморения пътник, който чака „на прозореца завесата да падне“, защото вече отдавна е пребродил своя житейски път.

Пейо Яворов-

„Арменци“

Стихотворението „Арменци“ изразява дълбоко съпричастие със съдбата на един народ, жертва на жесток геноцид. Принудени да напуснат родната земя, за да спасят живота си, арменците търсят спасение в далечна чужда земя. Макар и да намират подслон, страданието в душите им остава да гори с неутолима болка. Сърцето на поета е отворено за искрено човешко състрадание, което се усеща в почти всеки ред на творбата му. Още самото начало насочва към трагичната участ на прокудените от роден дом и страна . Яворов ги нарича „изгнаници клети“, отломка нищожна/ от винаги храбър народ мъченик“. За него тези измъчени и унизени изгнаници са всъщност хора с достойнство, част от един храбър народ, изправил се срещу посегателството върху неговия род и вяра, срещу опита да бъде подчинен или унищожен. Вероятно това дава основание на поета да нарече арменците „жертва на подвиг чутовно велик“. Принудени да оставят далече своята родина-„робиня тревожна“, те живеят с нейната съдба, носят в сърцата си нейната болка и страдание. Образната метафора е ясен израз на това: „тънат сърцата им в рани“. Единственото, което им остава в отчаянието, е да пият, с надеждата това да упои болката и да забравят поне за кратко безсилието да помогнат на измъчената си родина, когато са далече от нея, в „край чужди събрани“. Болката прониква и превзема дори песента им. Те „пеят тъй, както през сълзи се пей“
Желанието да бъдат защита и опора за родината майка се сблъсква с невъзможността това да се случи тук и сега. Остава само споменът за родната земя, който отчаяно се опитват да изтрият, макар и за малко. Заедно с този скъп образ се надяват да забравят „предишни неволи и днешни беди“. Няма да чуват „в пияна забрава/ за помощ синовна всегдашния клик“. Кипящото вино единствено може да удави мъката им, с него ще заспи, поне за малко „дух болен в разбити гърди“. Поетичният изказ е ярък и точен в изображението на една дълбока човешка трагедия. Може би авторът намира близост в съдбата на арменския и българския народ, който също е преживял трагичната участ да бъде потискан и унижаван под чуждо владичество. Затова силно съпреживява чувствата в душата на изгнаниците арменци. Те са оприличени на „гонено стадо от някой звяр гладен“. Виновникът за потресаващата им съдба е „тиранин беснеещ, кръвник безпощаден“, който ги принуждава да бъдат „немили- недраги в далека чужбина“. Присъдата е жестока: „върху им издигна за всякога меч“. Най- тежко обаче е съзнанието за безсилието да спасят това, което е най-свидно за тях. Мъчително е да живеят с мисълта, че са оставили в „кърви нещастна родина,/ оставили в пламък и бащин си кът…“
Песента винаги е израз на най- съкровеното в сърцето на човека. Болката и мъката по страдащата родина майка е изразена в песента на нейните прокудени деца:

И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…

Алитерацията, която използва Яворов, дава ясен и точен израз на душевното състояние:“ рани разяждат ранени сърца“. Болката преминава в омраза към врага, към причинителя на страданието, както и желание за отмъщение, за възмездие за стореното зло: „че молния свети в очи накървени,/ че мъст, мъст кръвнишка жадуват души“. Силата на природната мощ напомня за силата на страданието:

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света

Бурята приглася с нечувана мощ на песента на осъдените да бъдат в изгнание синове на една „майка робиня“.
Смисловото повторение на първия куплет в края на творбата засилва въздействието на поетичното внушение за жестоката участ на един „винаги храбър народ мъченик“, достоен за уважение и подкрепа. Съпричастието със съдбата на арменския народ е съпричастие с тези, които не се примиряват с несправедливостта да бъдат потискани, да бъдат поставени на колене пред безмилостния тиранин, чиято жестокост разтърсва съзнанието. Принудени да приемат участта на клетници в чужда земя, синовете на далечна Армения търсят спасение да забравят своите неволи- „далеч от родина, и боси, и голи/ в край чужди събрани в порутен бордей“. В сърцата им остава да гори обичта към поробената родина, обич, която се излива през сълзи в песента им.
Стихотворението „Арменци“ въздейства силно и непосредствено с определен трагичен патос , с мрачни тонове в изображението на картината, с дълбоко минорно настроение и оставя трайни следи на съпричастие със съдбата на един героичен народ.

 

Димчо Дебелянов

Несбъднатите и невъзможните мечти в “Скрити вопли” (Да се завърнеш…)

Елегията на Димчо Дебелянов ”Скрити вопли” ( Да се завърнеш…) е блестящ образец на този жанр в българската литература. Наситена с присъщото за поета минорно настроение, тя е въздействаща и завладяваща заради изповедно- интимния тон на стиховете.
Именно елегичното настроение определя и лиричния тон на творбата. Водещите мотиви са свързани с изконните родови ценности, които оформят същността на лирическия Аз. В ”Скрити вопли” той се опитва да осъществи чрез спомена- мечта завръщането си към един жадуван свят на хармония и щастие, където властва душевен мир и човешка топлина. Императивната форма, избрана от автора, насочва към силния израз на копнежа у лирическия изповедник. Чрез използваната ти- форма (2 л. ед. ч.) той приобщава към своя свят и стремежи, към позицията си за ценностното в живота на човека. Завладяващият лиричен тон на творбата постепенно и пластично изгражда елегичната мелодика на стиха:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Картината е наситена с чувство на копнеж, чийто ясен израз е условността на лирическото послание- “Да се завърнеш…”,”Да те присрещне…”. Привлекателният образ на родното- “бащината къща”, двора, ”стаята позната”, предизвиква светли и възвишени състояния на душата. Като време лирическият текст се свързва с вечерта, която “смирено гасне”, и с нощта, която разгръща ”тихи пазви”. Еднокоренното повторение “тихи”, ”тиха” подчертава това състояние в природата, което съответства на душевното преживяване на лирическия Аз- смиреност, жажда за спокойствие. Житейските разочарования са породили желанието за бягство от реалността, в която няма място за красиви и възвишени блянове. Връщането назад във времето чрез спомена е възможност да се освободи от неудовлетворението и разочарованията в живота и да намери отново радостта в уюта на родния дом:

Кат бреме хвърлил черната умора
що безутешни дни ти завещаха-
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Пространството на дома е спасителен бряг от житейските бури. В неговите очертания лирическият изповедник търси опора след разрушените ценности на реалния свят, който е оставил в душата му само “черната умора” от “безутешни дни”. Метафоричната образност разкрива силата на вътрешната неудовлетвореност, породена от разминаването между идеал и действителност.
Към пределите на родното- бащиния дом, двора- странникът пръстъпва с “плахи стъпки”, така както се пристъпва в храм. В душата му се таят най-съкровените чувства на обич и привързаност към този свиден свят, който оживява в спомена- блян. Дълго спотаяваната надежда за завръщането сега отключва само “радост плаха”, сякаш се страхува тя да не изчезне така мигновено,както се е появила в неговото въображение.
Сакралното пространство на дома е осветено от образа на майката. Тя е най-светлият, най-чистият образ, съхранен в паметта на лирическия изповедник .Застанала в очакване на любимия син още на прага на дома, майката е призвана да пази това свято пространство ненакърнено от посегателството на модерния свят, който вече е наранил дълбоко чувствителната му душа, и от който той търси спасение именно в родния свят. Прагът на дома е именно границата между родното и чуждото, между модерните и традиционните ценности, чийто сблъсък ражда неудовлетворението и това екзистенциално страдание, което оттласква от пространството на града, на модерния свят и го насочва отново към сигурността на дома. Единствено в него той може да намери неподправената обич на майката, която да угаси болката и да даде жадуваната утеха. Завръщането дава опора и възвръща хармонията, към която се стреми с цялата си наранена душа. Мигът на срещата е миг щастие в прегръдката на майката, излъчваща усещането за закрила и покой:

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш:мамо, мамо…

Копнежът по този миг, дълго стаяван, тук избликва в повторителната форма на обръщението “мамо, мамо”, което усилва неговата значимост като израз на чувствата. Усещането за щастие се съдържа в метафората ”да чезнеш в нейната усмивка блага”. Завърналият се след дълго отсъствие “блуден син” се опитва да задържи колкото е възможно по- дълго този прекрасен и така бленуван миг. След краткотрайното докосване до щастието обаче идва и мигът на житейската равносметка .Пътят дотук е извървян под тежестта на житейските несгоди и разочарования като тежък кръст. Сакралното пространство на дома, неговата сигурност (“стаята позната”) става място за изповед и молитва в края на земния път:

Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед с старата икона:

Смирението е плод на умъдрения поглед към живота, който следва своя естествен ход, достигайки до “мирен заник”. Метафората ”мойто слънце своя път измина ”придава известна мистичност във възприятието на смъртта като земен край. Умъдреният поглед идва и от преоткриването на родовите ценности като изначални и вечни в битието на лирическия човек. Именно това предпоставя смирението, покоя и усещането за възстановената хармония. Така лирическият Аз приема своя дом едновременно като начало и край на житейския път в кръга на сакралното.
Връщането към реалността е като болезнено пробуждане на сетивата, раздалечаване от един обичан, един жадуван свят, който има стойностите на мечта и спомен едновременно, но се оказва невъзможен в границите на действителността. Финалното възклицание- поанта е израз на явното разминаване между неосъществимия блян за щастие и хармония и чуждото пространство, в което е заставен да живее лирическият човек, възприемащ себе си като ”печален странник”. Екзистенциалното страдание тук е съсредоточено в определението”напразно”, чрез което се обезсмислят копнежите към най-възвишеното-връзката със светите образи на “майка и родина”.
Чрез вътрешния диалог, наситен с лиризъм, както и чрез великолепната организация на стиха в творбата (петстъпен ямб и кръстосана рима) ”Скрити вопли” въздейства силно и приобщаващо с чисто човешките измерения на чувствата и преживяванията.

 

Елин Пелин- „Гераците“

Променените ценности на рода и обществото в повестта

Повестта „Гераците“ започва като разказ за един патриархален род, свързан изцяло със земята, с отношението към нея и нейните ценности. Съдбата на хората от рода са изцяло подчинени на един патриархален ред, утвърден от предишни времена и от поколения наред. Ред, който подчинява всичко на своите неизменни правила и изисква пълна зависимост от патриарха на рода. В повестта на Елин Пелин това е Йордан Герака. Според отношението на другите хора към него той е достоен за уважение- и като заможен човек, който се грижи за селските работи, и като добър стопанин. Заслужил е уважение и думата му се слуша и зачита. Авторът изгражда характеристиката на стария Герак като подчертава неговото трудолюбие, ум и предприемчивост. С тези качества той е успял да увеличи наследеното от своя баща. Така се подчертава ясно връзката с рода, която е особено ценна и важна. Йордан Герака вярва в силата на сплотеното патриархално семейство. Той направлява с твърда ръка многолюдната си челяд. Животът има строго определен ред и ритъм, с който са длъжни да се съобразяват всички в дома.
Повествованието започва с жътвата- един особено важен момент от земеделския труд. Това е времето, когато се събира плодът на майката земя. Във възприятията на хората, свързали живота си със земята, това е време на равносметка за труда и усилията, които са вложени дотук. Думите на Елин Пелиновия герой са точно определение за тези усилия: „ Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешка пот майката земя!“. Сякаш е жертвен ритуал, който носи и радост, и напрегнат труд. За синовете на стария Герак авторът отбелязва, че са „ царе на полето“. Особено точно се отнася това за Божан, най- големият от тримата. Неговото отношение към земята е като към най- голяма скъпоценност, която мечтае да има за себе си. Това, от което се ръководят той и неговата жена, е „да оставят на децата си добро име и добро наследство“.
Старейшината на рода, старият Герак, отива на полето на кон, което подчертава господарската му позиция сред останалите. В кръчмата той също е господар, а синовете му се чувстват там като слуги.
Защо Елин Пелин избира точно жътвата за начало на повествованието? Може би заради аналогията с равносметката на всички вложени усилия, надежди и очаквания от началото- засаждането на семената, до прибирането на зърното и сигурността за бъдещето. Пристигането на най- малкия син, Павел, в родния дом отключва дълго потискани или прикривани страсти и планове за бъдещето на всеки един от Гераците. След смъртта на майката, баба Марга, се слага началото на промяната в семейните отношения, която ще доведе до разкриване на истинската картина в дома. Образната метафора показва ясно как изглежда тя: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище“. Сърцето на дядо Йордан постепенно се потапя в дълбоко страдание. Старецът все повече прилича на „камък, изпаднал от някой стар зид“. Към това се прибавя и все по- голямо недоумение откъде извира злото, завладяло точно неговия дом: „Той знаеше, че доброто и злото се излупват в човека, както пиленцата се излупват из яйцето, но не знаеше защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца“. Изчезва добрият и строгият дух, който е държал всичко в ред. Именно този ред е бил привиден, както и добрият дух на съжителство между синовете и снахите. „Общото огнище“ е било задължение, а не вътрешно желание. Това, което излиза наяве, са завист и омраза, все по- често се чуват караници и остри думи. Огорчената душа на бащата трудно приема всичко това, без да проумее как се е случило въпреки всичките му грижи и усилия да направлява живота на децата си. Останала е една плаха надежда все пак, че малкият му син, Павел, може да помогне да се върне предишната добра атмосфера в семейната общност. Авторът насочва вниманието към привързаността на бащата към Павел. Това различно отношение не остава незабелязано от другите в семейството и точно то става ябълката на раздора. Всички жестове към най- малкия от синовете са знак за разделение между тях и по- късно това ясно ще проличи в събитията на разпад в дома на Гераците. С прекаленото внимание и големите суми пари, които получава от баща си, Павел всъщност се отродява и отчуждава от своите и започва да харесва все повече лекия безгрижен живот в града. Именно при него настъпва промяната в ценностната система. Трудът вече не го привлича, той отвиква да работи на полето. Любовта и грижите към близките му става досадна тежест. Чувства се все по- чужд и в къщата, където се е родил и отраснал. Макар че се досеща за страданията на баща му и отношението на братята му, това всъщност не го вълнува особено. Неговата житейска философия вече е различна: „Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се виждаше прост и глупав“. Още по-малко го привлича мисълта да остане тук и да се грижи за имота на семейството си. Някогашната любов към нежната и кротка Елка вече е изстинала безвъзвратно. Нещо повече- в селото се носят слухове, че Павел „се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат“. Отдалечаването на най- малкия син на Герака от родния дом става основа за отдалечаването и от традиционните семейни и родови ценности. Вместо привързаност към земята, към труда, към близките хора в рода, у Павел се утвърждава привързаност към парите. За него те са най- ценни. Убеден в силата на парите, той е намерил начин да ги получава, когато му потрябват. За целта дори изнудва баща си, като го заплашва, че ще се убие, ако не получи желаната сума. Слабостта на стария Герак към любимия му син е довела до моралното падение, което ще причини както болка в сърцето на бащата, така и ще разруши живота на беззащитната Елка. Ще доведе до ожесточените семейни отношения и ускоряване на желанието за подялба. В тази връзка разпадането на патриархалния ред в дома на Гераците не е единствено и само заради новите социални промени в обществото. По- скоро това разпадане идва в резултат на промяна в семейните връзки. Развитието на човешките характери в повестта показва, че стремежът към друг ред и взаимоотношения между хората от рода се е зародил отдавна, но различни обстоятелства са го потискали. Синовете на дядо Йордан винаги са осъзнавали, че имането и социалният статус на заможния човек е най- важното в живота Техният баща винаги се е стремял именно към това. Макар че според него това е добър пример и винаги е бил убеден, че е за добро, че семейното благополучие е най- важното, всъщност така той поставя основите на израждането на моралните ценности. Старият Герак не вижда или по- скоро не иска да види, че синовете му са твърде различни по характер и се опитва да ги постави в една обща позиция на подчинение спрямо патриархалния ред. Ако Божан все пак е наследил привързаността към земята и труда, Петър живее с мисълта, че един ден ще има достатъчно пари от спечелените от баща му и затова пренебрегва важни условия за успех и благополучие в живота. С точен психологизъм Елин Пелин изгражда всеки детайл в образите на всеки един от Гераците, вътрешните мотиви в поведението им, отношенията помежду братята и снахите, както и отношението към дядо Йордан. Образните сравнения на омразата и злобата със змии, както и природните картини на жътвата и есента, подчертават развитието на сложни човешки отношения, които в началото изглеждат привидно в хармония и разбирателство и постепенно градират във взаимно недоверие и достигат до „каиновска неприязън“. Братската обич се е изчерпала и на нейно място се е настанила алчността. Особено ясно се откроява тя в характера на Божан: „…обичаше премного парата, трепереше над нея, беше хитър и стислив“. Именно алчността го подтиква да следи къде баща му крие парите си и впоследствие да ги открадне. Не само алчността обаче е мотив за постъпката му. Това е представата на Божан за справедливост според труда, който всеки от синовете на Герака влага в общия дял. Наистина , на полето точно той е в стихията си, всичките му мисли и грижи са там. Дори лицето му има „прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше към небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя“. Тази всеотдайност към земеделския труд обаче във времето се променя и преобразява в ожесточена собственическа страст, която превръща Божан във вманиачен скъперник, който вече вършее и сипва зърното „ с една трескава алчност и ненаситност“. Подялбата на имота го прави „щастлив и доволен“. Към това именно се е стремял той от дълго време. Според думите на неговите съселяни той ще е новият господар, който ще подчинява другите оттук нататък. Божан носи предприемчивия дух на баща си. Той също увеличава имота, но за разлика от стария Герак не спечелва обичта и уважението на другите, няма неговото меко и добро сърце, не помага на никого и не се грижи за общите дела на хората. Собственическата му страст изригва като лава и залива всичко по пътя си.
Петър изгубва илюзиите си за безгрижен живот на богат човек. Не го привлича мисълта да се бори с коравата земя и да живее от земеделския труд и се отдава на мечти и пиянство. Павел се връща към живота си в града. С основание дядо Йордан не вярва на думите му, че ще се върне у дома, където нищо вече не го задържа. Така се утвърждава краят на един дълготраен патриархален сговор и ред, чието време е отминало безвъзвратно, за да отстъпи пред новите социални и родови отношения и морални ценности.
В повестта „Гераците“ намират място два душевно чисти и незасегнати от човешката низост образи- Елка и Йовка. Елин Пелин изгражда образа на Елка с психологическо проникновение и посвещава доста страници на тази страдаща по чужда вина нежна и ранима млада жена. Тя е чужда в този дом, идва от друг род и носи светлина в душата си. Най- ценното за нея е любовта и когато я изгубва, се оказва безпомощна срещу злобата и омразата. Йовка е дъщеря на Божан, но за разлика от него тя е добра и състрадателна. Може би болестта я направила такава, но е факт, че злото не намира място у нея. Неслучайно авторът ги оприличава двете на сестри. Душите им са сродни и в страданието, и в добротата, която носят в себе си. Тези образи са в контраст със злото, което превзема душите на другите в семейната общност, привлечени от демона на парите. Злото, което се излюпва в човека заедно с доброто, намира място именно в душата на синовете на Йордан Герака и залива сърцето му с мъка. Неговата душа е разделена между клетвата и прошката. До края на живота си обаче той не осъзнава личната си вина за невъзможността синовете му „да живеят братски, да си помагат, да се обичат“. Представите му за семеен сговор са погрешни, когато се опитва да държи юздите здраво и да подчинява всички поравно. Може би нежеланието на Герака да приеме неподчинението у децата си като естествен процес, свързан с желанието им да живеят самостоятелно, поражда неговата дълбока драма като баща и като патриарх на семейството: „ Какво бях и какво станах!“. Моралното израждане у синовете му е довело не само до взаимна ненавист, но и до прекалена озлобеност към онези, които не са им причинили нищо лошо като Елка и Захаринчо. Едва ли Божан и Петър биха се затруднили да отгледат едно сираче и то техен племенник. Безсърдечието им вероятно е вследствие от дълбоката неприязън към техния брат Павел, за което заплаща детето му. Не само домът на Гераците се разделя, но хората, които са били част от него, се разделят с човечността и доброто. Смъртта на дядо Йордан и отсичането на „семейното знаме“- кичестия бор, това свето дърво, обожавано от прадедите, донесено някога от рилските гори, са знаците на разрухата и моралната деградация в този някога единен и уважаван род.

 

ГЕО МИЛЕВ – „Септември”

Човекът и неговата трагична съдба в разрушаващия се свят

Едно от модернистичните направления в българската литература през XX век е експресионизмът. Неговата поява е свързана естествено с промените в естетическата нагласа за възприятието на света от твореца. Присъщо за тази нагласа е отрицанието на традицията да се интерпретира света с вече остарели художествени средства. За разлика от символизма, при който връзката с реалния свят е само асоциативна, при експресионизма се налага стремеж към безусловна промяна на света. Връзката с реално същесвуващото битие вече не е само условна. Нарушената хармония в живота провокира духовната енергия на човека да осъществи промяната като вътрешна потребност на Аза, който търси израз на тази енергия в разрушителната стихия и нейната обновяваща сила. Апокалиптичното откровение за грозния, уродлив социум, всред който живее Азът, трябва да отрезви възприятията и да пречисти съзнанието, за да се изгради от отломките едно ново битие за човека. В експресионистичния стил всичко това е представено чрез въздействащата сила на фрагмента, чрез който се съгражда художествената картина на обективната действителност.
Гео Милев е творецът, който се приобщава най-трайно към новия естетически израз на художественото съзнание – експресионизма. В него той открива нови, по-ефективни възможности за въздействие на изкуството върху социалните взаимоотношения в човешката общност, „защото Животът е проблема”, както отбелязва в своето „Възвание към българския писател” в сп. „Везни”. Същевременно заявява, че „мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, сред народа”. В статията си „И свет во тме светится” в сп. „Пламък” поетът разкрива с присъщия си емоционален изказ потресаващото въздействие на преживяното след Септемврийското въстание 1923 г.: ”Над родната стряха премина ураган, какъвто не помним, нито ний, нито бащите ни”. „Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял?”
„Времето е жестоко” – това е отправната точка за преосмисляне на всички ценности в живота. Гео Милев очертава ясно приоритетите в тези страшни дни на изпитание за всеки творец: „Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само – Човек. Човек посред Народа”. Прозовава към съпричастие с делото на народа: „Пролятата от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца”. Като се мотивира от убедеността, че творците не могат да останат „глухи зрители пред народната трагедия”, самият Гео Милев създава неповторимата си поема „Септември”, с което огласява дръзко своята човешка и гражданска позиция. Поемата насочва към преосмислянето на човешките отношения и ценности в едно общество, което се е обявило за част от съвременната му цивилизация. „Но що е „зло” и що е „добро”? Въпросът, който се съдържа в една от неговите статии, определя логическата и емоционална насоченост в поемата и силата на експресионистичния изказ. В края на творбата зазвучава в съчетание с още един открито болезнен вик на протест: „Прекрасно: но що е отечество?” От позицията на „Човек посред Народа” и „Човекът пред лицето на Народа”, авторът на „Септември” започва опоетизирането на величавия гняв на унизената и социално обезличена маса народ. Началото на бунта всъщност е преодоляване на всичко онова, което е потискало волята и енергията на обезправения народ. Битието – мрак е акумулирало „вековната злоба на роба”, която изригва като „пурпурен гняв величав”. Оксиморонът „нощта ражда из мъртва утроба” насочва към неочакваното и затова удивляващо събитие. Сякаш възкръснал от дълбините на ада, „дълбоко сред мрак и мъгла”, в нощта на бунта народът проявява неподозирана сила и дързост да задвижи сам собствената си съдба по модела на мита за Сътворението – от първичния хаос. Светът, лишен от елементарна човечност, започва да се разпада, руши се с гръм и трясък под напора на волята на човека от народа да живее свободно и достойно. Разнородна, но и единна, стичаща се отвсякъде, масата хора е устремена към желаната цел и посока. Символно-метафоричната картина е съчетание от фрагменти, които подсилват внушението за разпадащия се свят и неговата неподреденост. За да се сътвори нов социален ред, трябва да се заличи изцяло стария, който е непригоден, социално уродлив и лишен от справедливост. Описанието съдържа впечатляваща пространственост – долини, балкани, поля, високо по сипеи, урви, чукари… Чрез наслагването на щрихи поетът достига изключително художествено внушение. Очертава се една почти мистична безчисленост на въстаналите сред тъмнината на нощта, което носи усещането за напрегнато очакване на нещо необичайно и изключително. Експресията на устрема- „отприщено стадо на слепи животни”- достига по- нататък до затаеното възхищение от тяхното преображение в определението „неудържими/ страхотни, велики: Народ!” Варваризмите в езиковия изказ подчертават връзката с реалността: „…измършавели от труд/ загрубели от жега и студ/ уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ изподрани/ прости/ диви/ гневни/ бесни…”
Метафората за слънчогледите във втората част на поемата „Септември” отразява точно и образно порива към „светъл живот” на онеправданите, принудените да живеят в социалния ад на живота, „хора на черния труд”. Експресивният рисунък въздейства със символите на светлината:

Нощта се разсипа в блясъци
по върховете.
Слънчогледите
погледнаха слънцето!
Зората от сън се
пробуди…

Опозицията „Слънчогледите погледнаха слънцето”… „Слънчогледите паднаха в прах” представя образно предстоящия крах на копнежа и надеждата за нов, по-добър и по-хуманен свят. Фрагментът насочва към ответния удар на онези, чиято власт се оказва застрашена от изригналата лава на бунта. Заедно с патоса на новото начало, поетът отбелязва ясните знаци на безумна жестокост, която предстои да залее ентусиазма на масата народ, готова да посрещне светлината на утрото: „луди/ куршуми – олово/ топове/ като зинали слонове/ зареваха…/ Трепет и страх.” Нищо обаче не може да спре решителния устрем на въстаналия народ към свободата: „Глас народен: Глас божи.” Трагичната участ на народа, представена обобщено в трета част, е в основата на неговия подем и полет към свободата: „ С хиляди ножа/ прободен/ народ-/ затъпен/ унижен-/ по- нищ и от просяк, / останал/ без мозък/ без нерви- въстана/ из мрака тревожен/ на своя живот/ -и писа със своите кърви: СВОБОДЕН!” Вярата в едно светло бъдеще и достойно човешко съществуване е зарядът, който движи енергията за създаване на нов, социално справедлив и истински хуманен свят: „ще възкресим ний човека/ свободен в света”. Мечтата за нов живот е по-силна дори от смъртта, защото е вдъхновена от представата за библейския Ханаан, „от Правдата обетован/ нам – вечна пролет на живия блян…” Емоционалната градация засилва израза на увереност и решителност: „Вярваме! Знаем! Желаеме го!”. Призивът за божията подкрепа е свързан със сакрализирането на величавото дело на народа: „О, боже!/ подкрепяй свещеното дело… Не искаш ти никого роб…”
Явната съпричастност на Гео Милев с трагичните събития проличава в патоса на стиховете:

Септември! Септември!
О, месец на кръв!
на подем
и погром!

Яркият символен контраст на червения и черния цвят в една грандиозна, наподобяваща плакат картина, подсилва внушението за титаничния сблъсък, който предстои. Червеният цвят на знамената – порив към човешко щастие, ще се замени след погрома с червения цвят на жертвената кръв на народа, дръзнал да наруши удобния ред на управниците. Черните ръце, издигнати нагоре в простора с жажда за нов живот, се превръщат в разперените черни ръце на бесилките. Образът на „гигантския, столетния дъб”, в чието сърце удря „светкавица, гръм”, е алегория за разрушаването на стария ред, утвърждаван от векове от едни хора за сметка на други, потискани и обезличавани до оскотяване. Апокалиптичният сблъсък ще доведе до социална и ценностна криза и до необходимостта да се преосмислят всички онези стойности, които са определяли идеалите в живота на човека. „Вековната злоба на роба” всъщност събужда озлоблението на онези, които крепят стария ред и това неизбежно ще доведе до трагични последици. Фолклорните образи на злото, което си отмъщава за разрушението на завладяния от него свят, са емблематични за неговата унищожителна сила. Природните стихии също стават част от апокалиптичния фрагмент.
В седма част на поемата се съдържа само една фраза, но пределно екпресивна: „Започна трагедията!”. В нея лаконично, в репортажен стил, е обявено ясно това, което следва оттук нататък в трагичния развой на събитията след погрома на народния бунт. Поривът към светлина и човешко щастие е задушен с жестокия удар на властта. Народът е сам в своята трагична съдба да бъде „кървав на боговете курбан”. Емоционалното напрежение на фрагментите в следващите части на поемата „Септември” е пряко обвързано с израза на болка и възмущение от страна на лирическия говорител. Няма нормално човешко възприятие, което да приеме безумието на проявената жестокост, с която властниците избиват собствения си народ:”Мегдани отново с кармин окървавени”; „Непрестанно се носи страхотня марш на топора/ ударил о кокал./ Горящи села/ озаряват далеч кръгозора./ Потекоха кървави вади. Пламнаха клади…”. Езиковите варваризми тук са напълно уместни, защото светът е станал варварски безчовечен, обезумял от злоба и страх. Реалността не може да бъде обрисувана безпристрастно. Гео Милев постига силен художествен ефект чрез използването на апосиопеза и алитерации („И яростно лаят картечници…/ Първите/ паднаха в кърви”; „На вериги зловещия звек./ Затворите пълни със хора.”), както и чрез персонифицирания образ на смъртта „-кървава вещица сгушена/ във всички ъгли на мрака-/ изписка,/ и ето посяга/ далеч и навред из нощта:/ със своите сухи ръце/ -дълги, безкрайни-/ улавя и стиска/ зад всяка стена/ по едно ужасено сърце.” Потрес, отчаяние и страх изпълват цялото пространство след погрома: „Кървава пот/ изби по гърба на земята./ В ужас и трепет сниши се/ всяка хижа и дом./ Погром!” Отново се възцарява мракът, от който народът се опитва да се освободи чрез своя бунт. Сцените на насилие и жестокост са провокирани от един-единствен мотив: „Отечеството е в опасност!” Напълно логично звучи риторичният въпрос на лирическия говорител: „Прекрасно: но що е Отечество?” Дали държавата, управлявана от безродни властници, готови да избиват без милост и без съд и присъда народа в нея, може да се нарече отечество? И отечество ли е мястото, в което човекът е превърнат в роб без никакви човешки права? Ето защо въпреки болката от преживяната загуба и скъпите жертви народът не губи своята решителност да превърне земята си в рай, да бъде сам творец на съдбата си. Това е оптимистичният финал на поемата „Септември”:

Всичко писано от философи, поети-
ще се сбъдне!
-Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
-нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай-
ще бъде!

Гео Милев развива убедително мотива за възмездието в човешката история именно за да подготви основанието за оптимизъм за съдбата на своя народ. Този народ има своите върхове и падения, но има и своите величави герои като легендарния, „епически смелия” поп Андрей, който съгражда мост между своето време на трагичен бунт за свобода и жадуваното бъдеще чрез духовната сила на прозрението си. „Огромен, изправен в целий си ръст”, той посреща смъртта „спокоен като гранит”, преосмислил същността на вярата. Отрича се от религиозните догми, с които властващите от векове манипулират човешкото съзнание, но съхранява чистата вяра („на гърдите Христовия кръст”). Взривява божия храм, защото той вече не е място на спасение и закрила (както във Вазовата „Епопея на забравените”). Чрез този монументален, единствен персонифициран образ, поетът утвърждава силата на човешкия дух, който превръща героя във „велик, сюблимен, непостижим”.
Авторът на поемата „Септември” не следва фактологическата последователност на историческите събития, защото не тя е важна. Неговата творческа идея е да въздейства чрез експресивния си стил върху съзнанието и чувствата на онези, които трябва да помнят трагичната съдба на своя народ. Така „Септември” на Гео Милев се превръща в част от родовата памет на народа на България.

 

Христо Смирненски-“Зимни вечери”

Съдбата на онеправданите и унижените в света на злото и несправедливостта

Поетичният цикъл ”Зимни вечери” е въздействаща лирична импресия, наситена с болка и съчувствие, страдание и зов за човешка милост. Изграден основно върху лични авторски възприятия и съпричастност, той естествено изразява онова, което съпреживява самият творец. Съдбата на лирическите персонажи е очертана като пряко зависима от социалното устройство на живота в големия Град, разделен контрастно като блясък и нищета, белязан от знака на злото и несправедливостта.
В ”Зимни вечери” ясно се открояват картините на света, в който са заставени заради социалния си статус да живеят хиляди хора без сигурна работа, хляб или дом. Към тях градът обръща само жестокото си лице. То е като изречена априори присъда без наличие на вина, но и без право на обжалване. Върху тази безнадеждност и безперспективност са изградени очертанията на урбанистичния пейзаж в първата част на “Зимни вечери”. Възприятията на рисунъка отбелязват безжизненост във всеки детайл на импресионистичната картина.Чрез метафората ”черна гробница” поетът ни насочва към присъствието на зловещата сянка на смъртта в един свят, чиито очертания са по-скоро иреални, призрачни и белязани със скръб. Епитетите ”пуст и мрачен” се наслагват върху определението ”черна гробница”, сякаш да внушат невъзможността да има жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с “жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един застинал, безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Липсва дори следа от хармония, нежност или топлина.
Образът на луната-един характерен за символистите поетичен обект, тук е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението ”млада”. Очертанията на мъглата с “безплътните й мрежи” допълва тази означеност. Така пейзажът на зимната вечер се превръща в аналог на живота в ”смълчаните хижи”. Още в това название поетът отбелязва присъствието на “вечната бедност и грижа”. Атмосферата е изградена със символно натоварената метафора ”море непрогледна мъгла”. Градският облик тук е изместен от детайлите, характеризиращи мизерията като контраст на смисленото, достойното човешко съществуване. Драматизмът на ситуацията е отглас на социалната неудача на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението ”безхлебен” е точен израз на печалния резултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в случая е бащата. Безпомощен и без изход от повтарящото се всекидневие (“мъка без край”), той достига до мисълта,че животът му е “непотребен”. Пренесена в дома, в семейството, тази социална безперспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са децата и майката. Страданието, жестокостта и вечната безпомощност са основните мотиви в тази житейска драма:

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

В дома липса естественият уют и топлина, а градът не само че не дава закрила, но и лишава от опора и смисъл живота на социално онеправданите.
Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини не живеят щастливо. Ковачите още “по тъмно коват”, работят сръчно с тежките чукове, но липсва естествената радост и удовлетворение от напрегнатия труд. Художествените детайли съдържат алюзия за скрита мъка и страдание: ”пламък разкъсан и блед”, ”стрехата опушена”, ”змийки от лед”. Дори метафората ”златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд. Богатата гама от цветове в присъщия за Смирненски стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за картината и лирическите персонажи.
По един естествен начин поетът насочва поглед отново навън към вечерния здрач, притиснал смълчаните хижи в тягостната си прегръдка. Доминантният образ на мъглата е въведен като символ и знак в лирическото пространство на творбата.Животът на хората в тази част на големия Град е задушил всеки порив и устрем, унищожил е всяка надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно:

А мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив…
––––––––––––––-
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Тя превръща реалността в призрачна иреалност, в нея сякаш се разтапят бавно старикът и детето, без път и без цел. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за социално слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и те. Към тях се обръща поетът с дълбоко съпричастие и човешка близост, изразени явно и открито в емоционално наситения изказ:

Братя мои, бедни мои братя-
пленници на орис вечна, зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла…

Лирическият Аз тук естествено се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост.
Всяко връщане към пейзажа предпоставя мотива за страданието без начало и без край. Урбанистичният пейзаж не носи чистото излъчване на природната свежест, нито светлина и жизнерадост. В него се наслояват тъмните тонове на сивото – “плащ злокобно сив”, който мъглата “влачи”, и черното – “завесите от черен мрак”. Щрихите на картината недвусмислено изграждат облика на Града с неговото жестоко лице, чуждо на всяко човешко милосърдие. Той отнема жизнените сили, погубва надеждите. Не случайно използваният колоритен контраст е смислово насочен към отнемането на светлината и красотата:

В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Всичко се поглъща от хаоса (“струят се без ред”), скръбта и смразяващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка на безпомощните страдалци. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Тя не пощадява младия живот. Плачът е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата, чиито слова се отправят към Бога, сякаш е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието, както ледените цветя, докоснати от целувката на “свещите бледни”, както старикът и детето с него “в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят…”.
Метафоричният образ на мъглата присъства неизменно в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къщи и хора, поглъща ги, сякаш управлява живота им по свои закони. В тази част на града тя е потискащ декор, особено когато е съюзена с мрака и зимния мраз. Човешките същества сред този декор наподобяват театър на сенките, безплътни и безжизнени.
В последната част на лирическата творба на Смирненски персонажи са децата. Към тях поетът винаги се отнася с явно съчувствие. Те са най- невинните жертви на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение е присъда, която слага тежък отпечатък върху тях- осъдени единствено заради факта, че са се родили бедни. Алюзията за живота- затвор възниква с отбелязването му като реално присъстващ в текста (“над затвора двете звезди”) в близост да мястото, където спират да починат двете деца. Тяхната участ (“чувалчета снели на гръб”, ”стоят и треперят”) звучи като открит упрек срещу социалното устройство на света, чийто умален образ е Градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво доказателство за незаслуженото им страдание. Както в “Братчетата на Гаврош”, и тук звучи индиректно обвинение към безмилостно чуждото лице на Града. В”Зимни вечери” този мотив е наситен плътно с тъга и усещане за безнадеждност и обреченост на всички чисти пориви, мечти и стремежи, въплътени в образа на снежинките- “сякаш потрошена слюда”. Контрастът бяло- черно засилва художественото внушение на рисунъка:

А бликат снежинки сребристи
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Движението в пространството на Града е осмислено като демонстрация на социалните му язви и неговата антихуманна същност, съотнесена със съдбите на социално онеправданите. Не случайно Смирненски повтаря мотива за ”вечната бедност и грижа”, които “гледат през мътни стъкла”. Социалното зло е вездесъщо тук, където са “смълчаните хижи”, където ”злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Градът е персонифициран, но предимно като присъствие на социалната неравнопоставеност, на жесток съдия, безкомпромисен към онези, които не могат все още да му се противопоставят, които приемат примирено своята участ. Затова в лирическата импресия ”Зимни вечери” доминира чувството на тъга, неизплакана болка в душата на унижените и оскърбените, както и на състрадание към жертвите на Града, жесток и безмилостен към тях.

 

Йордан Йовков- „Индже“

Между греха и любовта

 

Сред авторите в българската литературна класика, с които можем да се представим пред света, безспорно е Йордан Йовков. Всички определения за силата на неговите творби са само опит да се обхване онази дълбочина на човешката душа, която той показва с изключителен психологизъм и белетристично майсторство. Човешките характери, както и жизнената среда, в която се изявяват те, са неповторими и в същото време се вписват съвсем естествено в човешката общност. Посланията на автора в неговите разкази и повести са свързани с общочовешките ценности, които времето неизменно утвърждава. Сред тези ценности се откроява любовта, без която не можем да бъдем щастливи, красотата, която създава хармонията около нас и вътре в нас самите, пречистващата сила на доброто и благородството, които са израз на човечност, връзката със земята и животните като част от човешкото духовно битие.

В сборника „Старопланински легенди“ Йордан Йовков поставя в центъра на вниманието вътрешната потребност на човека да изживее радостта от живота, колкото и краткотрайна да е тя, както и потребността от преобразяващата енергия на любовта, от нейния пречистващ душата огън. В разказа „Индже“ е разкрита покоряващата сила на любовта в образите на Пауна и страшния главатар на разбойници Индже. Една съдбоносна среща на фона на неугаснали пожари преобразява живота им завинаги. Това, което се случва, не може да бъде описано с думи. Една удивителна магия, която ги привлича един към друг мигновено. Появата на тази млада жена изненадва разбойника, но това, което го пленява, са очите й: „ Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено? Майка й, баща й, всичките й близки са може би избити, а в очите й няма нито страх, нито омраза“. Индже е свикнал обичайно да вижда страха у хората и това той приема, без да се вълнува особено. Затова се учудва, че „няма нито страх, нито омраза“ в очите на младата жена и това покорява сърцето му. Тя е различна от другите жени, които не са оставили следа в сърцето му: „…много жени бяха изпитали променливата му страст. Не помнеше нито лицето, нито имената им“. Пауна го гледа „радостно, занесено“, стои пред него спокойно въпреки всеобщия ужас, в който Индже е потопил цялото село. Удивително е, че суровото сърце на страшния кърджалия се оказва подвластно на любовта. Особено впечатление прави изразът „Тъй позна Индже Пауна“. Разпознаването е тайнство на сближаването между мъжа и жената. Жестът на Индже да слезе отвисоко, за да хване за ръка Пауна и да я отведе със себе си, показва колко силно е въздействала тя върху него. В началото Индже очаква, че и тази жена ще остане за кратко в неговия живот, както вече се е случило преди, но магията на истинската любов го обвързва дълбоко с Пауна: „ Тя стана негова жена по закон и по обичай“. Той става още по- уверен в грабежите и продължава да всява страх и ужас там, където е минал с ордата си. Неговите представи за важното в живота са наклонени към разрушението и унищожението по пътя му: „И по- уверен беше Индже в себе си, когато тя беше с него, и по- силна усещаше ръката си“. Любовта на Пауна не успява да промени тъмната страна на закоравелия главатар: „Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките на коня му, името му задаваше страх и трепет“. Самата тя го приема такъв, какъвто е- страшен и жесток. Язди до него, следва го навсякъде. Любовта е възможност за пречистване на душата. Индже не осъзнава това. Дълбоко е обсебен от злото и то все повече го увлича, докато достигне до дъното на своето нравствено падение: „И той стигна дотам, че отвърна от себе си най- близките си хора“. Тъмната страна на Индже разрушава не само всичко около него, но и вътре в него. Той върви към пропастта, опиянен от собственото си могъщество и безгранична алчност: „ И помисли, че силата му е безмерна, а волята му- закон за всички“. Неизменно е да се случи жестокостта, с която се опитва да посече детето си. Той пренебрегва майчинските чувства у любимата жена. За разбойника жената до него е повече трофей, отколкото семейство, защото неговите представи са свързани изцяло с егото му, а то стои над всичко.

Когато Пауна изчезва от живота му, Индже става още по- страшен. Авторът отбелязва: „безсилен яд помътваше разума му“. Той вече съвсем не иска да знае що е милост, изчезва и малката искра добро в душата му: „…откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък“. Апокалиптичната картина на неговата безумна жестокост само потвърждава пълното морално израждане на разбойника: „ В тая страшна и кървава мора Индже като че изгуби свяст“. Времето за него минава без памет, без смисъл, но идва момент, когато съдбата му поднася изпитание, което да го подготви да преосмисли живота си. Проклятието на обления в кръв свещеник започва да го преследва непрекъснато. Един изстрел, който го ранява, му дава възможност да промени пътя си. Промяната е мъчителна и трудна, докато търси отговор и изход от неяснотата в душата си, воден от желанието да стори нещо добро и да се отдалечи от греховете си.

Образът на Индже е изграден с дълбок психологизъм. Йовков проследява поведението на своя герой, като следва събитията и отношенията му с хората около него. Преображението му явно започва, след като чува думите на стареца на полето. Това, което пожелава той с думите си- да имат такъв силен закрилник, сякаш дава ясна посока за пътя на Индже. От грабител и убиец той се превръща в истински закрилник за измъчения народ. Преображението на кърджалийския главатар е разочароващо за много от тези, които са го следвали досега. Онези, които не приемат новата му цел- благородната грижа да очисти земята в този край от разбойници грабители, го напускат. Около Индже обаче се събират войводите, които са били винаги народни закрилници. Застават заедно срещу разрушението и насилието. И всичко се променя- земята дава плодове, хората могат да си отдъхнат от нападенията и да живеят по- сигурно. Израз на благодарност към Индже закрилника е песента, която го прославя. Новият Индже е съвсем различен от предишния. Лицето му се озарява от усмивка, за първи път дори проронва сълза, развълнуван от признанието на хората, които той закриля. Силата на справедливата му ръка възпира не само разбойниците, които обират, но и властниците да не притискат хората. Това е новият образ на героя, изграден с благородни дела: „ Крило бе Индже за всички слаби“. Славата ми се разнася навсякъде и сега тази слава е много по- голяма заради доброто, което прави. Очистени са всички гори и дъбрави, няма хайдути по пътищата, няма лоши хора.

Преобразила се е земята, радостта се е завърнала, но в душата на Индже тежи най- големият му грях- този към Пауна и детето му. За да пречисти душата си, да възстанови равновесието вътре в себе си, някогашният предводител на разбойници трябва да изплати този грях. Събитията, изпълнени с драматизъм, следват тази посока- пътят към възмездието. Ако се поставят на везните доброто и злото, което Индже е сторил, безспорно злото все пак е много повече. Дълги години е разрушавал и погубвал човешки живот, а добрите му дела са по- отскоро. Възмездието идва от ръката на собственото му дете, онова гърбаво момче, оцеляло след удара на бащиния му ятаган, но съхранило злобата от нерадостната си съдба. Когато Индже разбира истината, тя го удря като втори куршум. Мигове преди смъртта си той осъзнава, че е заслужил това възмездие: „ Много майки съм разплакал… Дойде и моят ред“. В очите на гърбавото той разпознава хубавите кафяви очи на Пауна. Връзката между Индже и любимата му жена така и не се възстановява. Тя не успява да стигне до него, докато е жив. Твърде дълго време той не може да намери път назад към любовта на живота си, защото моралните му ценности са доста неясни. Със смъртта си изплаща не само своя грях към най- близките си хора, но и възстановява нравственото си равновесие в душата.. Заплатил е за стореното зло и е пречистил сърцето си. След него остава легендата за Индже като народен закрилник заедно с песните, които го прославят. Остава навярно жива любовта в сърцето на Пауна, която осъзнава, че нейният любим е успял да открие доброто в себе си. А това е знак за истинско нравствено извисяване.

 

Йордан Йовков- „Албена“

„Грешна беше тая жена, но беше хубава“

Както и в други свои разкази от сборника „Вечери в Антимовския хан“, Йордан Йовков навлиза в лабиринта на човешката душа, заплетена между доброто и злото. Нравствените проблеми често се таят дълбоко в нея, но излизат наяве при определени обстоятелства.

В разказа „Албена“ са свързани  пряко грехът, женската хубост и възмездието. Авторът насочва вниманието към героинята си в един особено драматичен момент, когато тя трябва да бъде отведена, за да понесе наказанието за извършеното злодеяние- убийството на съпруга й. С присъщото му белетристично майсторство Йовков проследява настроението на хората, събрани в очакване да видят убийцата и да изразят неодобрение и неприязън към нея. Те са готови дори да я линчуват. Особено явно се откроява сред другите дядо Власю: „ Да я храсна по главата, че да види. Тук й е съда нея, тази гивиндия…“. Жените също изразяват неприязън, но по свой начин: „Пустата  й хубост! Тя я изяде…“. Тези реакции са в резултат на това, което се обсъжда сред хората във връзка със случилото се. Както отбелязва авторът, всеки има своя версия за предисторията на събитията. Различни са свидетелските  разкази, но всички са с претенцията, че те са предугадили и усетили нещо. В отношенията на мъжете, които чакат да смелят зърно на мелницата, личи възхищение от необикновената красота на Албена и недоумение как толкова хубава жена като нея има за мъж такова плашило като тоя Куцар, който пренася тежките чували по цял ден мълчаливо. „ Хубавата ябълка свинята я изяда“- казват те. Куцар е  неугледен, тромав и прост човек. На него другите гледат с пренебрежение, отминават го, сякаш не е жив човек, а някаква вещ. Съселяните му дори са забравили за него, като че ли не съществува. Настъпва обаче явна промяна в обичайното поведение на този мълчалив и търпелив човек. Тази промяна проличава ясно в отношението му към Нягул, на когото той преди винаги се е подчинявал безпрекословно като роб. Вероятно нещо особено важно е провокирало Куцар, той се разтреперва, мърмори нещо и гледа „накриво като бик“, когато Нягул разговаря с него. Личи, че именно той предизвиква тази реакция у Куцар, който в тези разговори става „налютен и ядосан“. Можем само да гадаем какво точно е станало, но ако свържем това поведение на иначе кроткия помощник в мелницата и последвалото убийство, може би Куцар се е досетил за връзката на Нягул с Албена или ги е видял заедно. Възможно в той да се е противопоставил по някакъв начин на тази греховна и неморална връзка на съпругата си с чужд мъж и това да е станало причина да бъде убит.

Мотивът за греха и възмездието е водещ в цялото повествование на разказа. Когато малкото дете разказва какво е видяло и с това издава тайната на зловещата случка, хората виждат в това „пръст божи“. Грехът е сторен, виновницата си признава истината и е готова да си понесе възмездието. Тя обаче не издава своя съучастник „въпреки всички увещания и заплашвания“. Може би любовта към него е причината за това. Авторът не дава преки отговори, оставя известна загадка, за която читателят може сам да потърси предположения. Описанията, детайлите в тях, хронологията на събитията са подредени така, че привличат силно вниманието.

Драматизмът се засилва особено в момента, в който се появява самата Албена. Всички погледи се насочват към нея с явно любопитство. Макар и да я познават отпреди, сага тя изглежда друга, различна. „Всички затаиха дъх“- отбелязва авторът. Всеки детайл в нейната външност се очертава ясно. Наведените надолу очи, смирението, което се подчертава чрез ръцете й, издават промяната у нея. В близост до хората се усеща най- осезателно силата на женската хубост, която носи у себе си героинята на разказа; „…тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по- хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице- от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше“. Йовков подчертава покоряващата сила на женската красота: „Грешна беше тая жена, но беше хубава“. Тази хубост може да смекчи и усмири и най- коравите сърца, и най- силната ненавист. Сякаш наистина магия облъхва всичко наоколо. Съчувствието към Албена бликва спонтанно: „ И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най- коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и жени“. Смирена и натъжена, но „ все тъй хубава“, грешницата иска прошка от всички. В този силно емоционален момент те осъзнават, че хубостта на Албена е озарявала скучното им и безцветно битие и биха искали да я опазят. Думите на дядо Власю „ Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена“ изразяват точно това. Въздействието на женската хубост се засилва, когато към нея се прибавя майчинската обич. В този момент няма човек, който да не усети сълзи в очите си. Сякаш всичко е потопено в захлас и съпричастие със съдбата на тая грешна, но изключително хубава и млада жена.

Изглежда, че цялото село е готово да я защитава докрай. Точно в този момент  обаче настъпва неочакван обрат. Йовков насочва отново вниманието към детайлите в картината, които са знак за нещо различно, което предстои да се случи: „ Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце, изведнъж спря и замлъкна“. Сравнението „като сърце“ точно определя един обичаен ритъм на живот, с който хората са свикнали, но сега рязко прекъсва. Всъщност  вече се е случило нещо необичайно – едно жестоко престъпление. Оттук нататък няма да има същия ред в живота на селото и още дълго ще се помни това, което става пред очите им. Един мъж, когото всички уважават, се оказва престъпник, отнел живота на невинен човек. Макар че дотогава остава в сянка, прикриван от жената, с която е имал любовна връзка, той не може да устои тя да поеме цялата тежест на вината и наказанието. Признанието му пред всички  шокира и кара хората сякаш да прогледнат за това, което не са видели. Описанието на убиеца всъщност съвпада точно с Нягул-„ беше рус и хубавеляк“, „носеше и той късо палто с кожена яка“. Всичко става „ясно като ден“. След учудването от този обрат в събитията рязко се сменя отношението към Албена. Съчувствието към нея изчезва и бързо се заменя с предишната неприязън. Жените отново изпълват погледа си с омраза, а дядо Власю отново вдига заканително патерицата си : „ Кучката- викаше той- развали още една къща“.  Мъжете пък изпитват ревност към Нягул, седнал до хубавата грешница. Невъзможно е да се промени нещо от това, което се случва. Грехът трябва да се изкупи и това може да стане само чрез наказанието, което предстои. Освен него Нягул и Албена предизвикват върху себе си моралната присъда на хората. Още един белег на разрушеното равновесие в битието на героите е показан чрез образа на Нягулица, нейните сълзи, болка и отчаяние. Може би те са от унижението заради това, че мъжът й е потърсил любовта на друга жена- млада и много хубава, докато тя самата е без време остаряла и „повехнала“.

Когато любовта преминава отвъд нравствените граници, нищо не може да я оправдае, защото това причинява болка и страдание. Наранява  другите по чисто лични и егоистични причини. Женската хубост в този случай става основа за прегрешение и повежда по пътя на моралното разрушение и падение. Това се случва в разказа „Албена“. Необикновената красота на тази млада жена обаче предизвиква морален казус- от една страна е престъплението, в което тя е съучастница, от друга е покоряващата сила на омайващата женска хубост, пред която хората са готови да отстъпят и да се променят. Това, което може да разреши този казус, е единствено личната отговорност на всеки един от героите в разказа.

 

Никола Вапцаров- „Писмо“

Творчеството на Вапцаров не е само художествено свидетелство на времето. Особена емоционална сила на неговата поезия придават високите хуманистични идеи като свободата и правото на достойно човешко съществуване. В свят, в който човекът е заставен да живее обвързан със забрани и ограничения, в мрачно и тясно пространство, без право на възвишени мечти, напълно естествено е усещането за несвобода да предизвика несъгласие и стремеж да се промени този ред на живота.
В стихотворението „Писмо“ Вапцаров е избрал интересна поетична форма, за да изрази съкровени чувства и стремежи. Може би това „писмо“ е адресирано до някогашен другар от Морското училище, в което той е учил, навярно това е също моряк, който познава „морето и машините“, който също като него е изпитал романтиката на свободния открит простор на морската безбрежност. Поетът споменава за нещо общо, толкова присъщо за всеки млад човек, който жадува да полети след мечтите си. Това безспорно разширява обхвата на тези, към които може да бъде отправено посланието на Вапцаров в неговото „Писмо“. С всеки от тях той може да сподели драмата на невъзможните младежки мечти и копнежи, които са изпълвали душата с пориви за истински смислен съзидателен живот. Но в свят на несвобода няма място за романтични копнежи по „едрите звезди над Фамагуста”, по морето и „дъхът на тропика”. Човекът, притиснат от нуждата да оцелее физически, все по- рядко обръща поглед към красивото, към възвишеното. То остава само един неизразен копнеж и порив дълбоко в душата му, една неугаснала мечта. Някъде между романтиката и реалността застиват изгасналите надежди за един истински хуманен свят. Принизената действителност има явните характеристики на несвободата като „капана на живота”, „бяхме вързани жестоко”, „животни в клетка”. Метафоричните сравнения въздействат ярко с реалистичната си проникновеност: „Като гангрена/ не, като проказа/ тя раснеше,/ разкапваше душата,/ тя сплиташе жестоките си мрежи/ на пустота и мрачна безнадеждност,/ тя пъплеше в кръвта,/ тя виеше в закана…”. Контрастът в следващите стихове засилва представата за болезнената жестокост в това несвободно пространство, оплело душите на младите хора с ограбени мечти.

А там-
високо във небето
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека- лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече

Другото пространство, онова, за което са жадували, остава само спомен и мрак заради „ослепяването”, когато безмилостно попадат в „капана на живота”. Романтичните пориви постепенно, но явно се трансформират в устременост към социални промени. Единствени те според лирическия герой могат да върнат радостта от живота и да осмислят цената на саможертвата. В метафоричния стил на Вапцаровата образност тези промени са представени като идея, наречена „новото”:

То злобата в сърцето трансформира
в една борба, която днес клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди над Фамагуста
и радостта помръкнала в сърцето…

Картината на бъдещето е визия, породена от жаждата за свобода. Това е свобода за човешкия дух, както и свободно пространство, с онази жизненост, която изпълва сърцето с вяра, че е възможно човекът отново да е щастлив. Символично преображението е обрисувано като „слънцето на хоризонта тъмен”, „ярко слънце ще просветне”. Преминаването от несвобода към свобода е труден и мъчителен процес. Път, който изисква висока цена като човешкия живот, за да се възвърне „вярата в доброто/ и в човека”. Това е саможертвата в името на една висока цел, в името на мечтите от младостта. Тази саможертва Вапцаров изобразява чрез красив жест на полет, който извисява в свободното пространство: „ И нека като пеперуда малка/ крилата ми/ опърли най- подире./ Не ще проклинам,/ няма да се вайкам,/ защото все пак, знам,/ ще се умира“ Отърсването на земята от „отровната плесен” е всъщност преодоляването на съпротивата на несправедливата и жестока реалност. Това е отбелязано от поета като време, когато „милионите възкръсват”, както и с особено изразителния образ на песента като възвисяване, като еманация на човешкия стремеж към достоен живот: „…това е песен, да, това е песен”. Огласяването на толкова желаната реалност утвърждава потребността от вярата като спасение и победа на хуманното и справедливото в човешкото общество.
В съвремието на Вапцаров- 30-те и 40-те години на XX век, звучи доста дръзко съпоставянето на двете измерения на човешкото общество- свободното и несвободното. Неговата дързост обаче е породена от една несломима вяра, че никой не може да спре стремежа на човека да си възвърне отнетото му право да живее свободно. Вярата, че „утре ще бъде /живота по- хубав,/ живота по- мъдър”. Тази вяра, изстрадана след жестоките сблъсъци в житейските изпитания, опазена дълбоко в сърцето като свята ценност, е знак, че човешката личност ще оцелее не само физически, но и духовно; че ще пренесе в бъдещето изконните копнежи за щастие, както и силата на човека да устоява на житейските заблуди. Търсената свобода всъщност е състояние на духа. Тя може да бъде достигната единствено ако бъде пожелана съзнателно и осмислена като вътрешна потребност на духа. Преди това обаче трябва да настъпи проглеждането, осъзнаването на несвободата като проблем, като преграда.
В поезията на Никола Вапцаров ясно се откроява човекът като център на променящото се време. Той преминава от миналото, определено като „затвор”, през настоящето, непримиримата борба, към бъдещето, което носи мечтаната, желаната промяна. Именно стремежът към свобода може да осмисли съществуването в един свят, изпълнен с несправедливост. Решителното и дръзко противопоставяне спрямо остарелите модели на обществени отношения и на нечовешки условия за живот е в резултат на едно ново съзнание и нови ценностни мотиви. Лирическият герой на Вапцаров търси усилено и намира точно своето място в света, в който живее. Неговата увереност и оптимизъм се градят върху самочувствието му и творческата енергия да създаде един нов, истински хуманен свят, не само за себе си, но и за всички, които вярват в силата на човешкия дух.

 

Свобода и несвобода на човешката личност в поезията на Никола Вапцаров   

есе

Въпреки известните спорове по отношение на личните убеждения на поета Никола Вапцаров, неговите стихове безспорно съдържат значими поетически послания за човешката личност. Вапцаровата поезия отразява самия живот в една епоха, заредена както с жестокост в човешките отношения, така и с изключителни изпитания за духа. Творчеството на Вапцаров обаче не е само художествено свидетелство на времето. Особена емцоционална сила на неговия изказ придават високите хуманистични идеи като свободата и правото на достойно човешко съществуване. В свят, в който човекът е заставен да живее обвързан със забрани и ограничения, в мрачно и тясно пространство, напълно естествено е състоянието на несвобода да предизвика остра реакция на несъгласие и неподчинение. В стихотворението „Имам си родина” от стихосбирката „Моторни песни” поетът открито и ясно изразява това несъгласие:

Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб.

Унижението на човешката личност до състояние на глад и бедност е нетърпимо. В свят на несвобода няма място за романтични копнежи по „едрите звезди над Фамагуста”, по морето и „дъхът на тропика”. Човекът, притиснат от нуждата да оцелеле физически, все по- рядко обръща поглед към красивото, към възвишеното. То остава само един неизразен копнеж и порив дълбоко в душата му, една неугаснала мечта. Някъде между романтиката и реалността застиват изгасналите надежди за един истински хуманен свят. Принизената действителност има явните характеристики на несвободата като „капана на живота”, „бяхме вързани жестоко”, „животни в клетка”. Метафоричните сравнения въздействат ярко с реалистичната си проникновеност: „Като гангрена/ не, като проказа/ тя раснеше,/ разкапваше душата,/ тя сплиташе жестоките си мрежи/ на пустота и мрачна безнадеждност,/ тя пъплеше в кръвта,/ тя виеше в закана…”. Контрастът в следващите стихове засилва представата за болезнената жестокост в това несвободно пространство, оплело душите на младите хора с ограбени мечти. Другото пространство, онова, за което са жадували, остава само спомен и мрак заради „ослепяването”, когато безмилостно попадат в „капана на живота”. Романтичните пориви постепенно, но явно се трансформират в устременост към социални промени. Единствени те според лирическия герой могат да върнат радостта от живота и да осмислят цената на саможертвата. В метафоричния стил на Вапцаровата образност тези промени са задвижени като идея, наречена „новото”:

То злобата в сърцето трансформира
в една борба, която днес клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди над Фамагуста
и радостта помръкнала в сърцето… („Писмо”)

Картината на бъдещето е визия, породена от жаждата за свобода. Това е свобода за човешкия дух, както и свободно пространство, с онази жизненост, която изпълва сърцето с вяра, че е възможно човекът отново да е щастлив. Символично преображението е обрисувано като „слънцето на хоризонта тъмен”, „ярко слънце ще просветне”. Преминаването от несвобода към свобода е труден и мъчителен процес. Път, който изисква висока цена като човешкия живот, за да се възвърне „вярата в доброто/ и в човека”. Отърсването на земята от „отровната плесен” е всъщност преодоляването на съпротивата на несправедливата и жестока реалност. Това е означено от поета като време, когато „милионите възкръсват”, както и с особено изразителния образ на песента като възвисяване, като еманация на човешкия стремеж към достоен живот: „…това е песен, да, това е песен”. Огласяването на толкова желаната реалност утвърждава потребността от вярата като спасение и възтържество на хуманното и справедливото в човешкото общество.
В съвремието на Вапцаров- 30-те и 40-те години на XX век, звучи доста дръзко съпоставянето на двете измерения на човешкото общество- свободното и несвободното. Неговата дързост обаче е породена от една несломима вяра, че никой не може да спре стремежа на човека да си възвърне отнетото му право да живее свободно. Вярата, че „утре ще бъде /живота по- хубав,/ живота по- мъдър”(„Вяра”). Тази вяра, изстрадана след жестоките сблъсъци с житейските реалности и изпитания, съхранена дълбоко в сърцето като свята ценност, е гаранция, че човешката личност ще оцелее не само физически, но и духовно; че ще пренесе в бъдещето изконните копнежи за щастие, както и силата на човека да устоява на житейските бури. Търсената свобода всъщност е състояние на духа. Тя може да бъде достигната единствено ако бъде пожелана съзнателно и осмислена като вътрешна потребност на духа. Преди това обаче трябва да настъпи проглеждането, осъзнаването на несвободата като проблем, като преграда. Човекът е сляп за света, подчинен на наложените му заблуди. Сетивата му са заключени и той приема мрака и низостта като нещо обичайно и допустимо. Когато се поддава на тъмнината в душата си, човекът достига и до най- страшното престъпление:

Бащата бил скътал пари.
Синът ги подушил, вземал ги насила
и после баща си затрил.

Проглеждането като лирически мотив в „Песен за човека” е ключов за посланието на творбата. Свързан е пряко с освобождаването от заблудите, с които е живял преди:

„Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен!
А може, по- иначе може…”

Песента тук е емблематичен знак на просветлението, на излизането от оковите на тъмнината.
Пространството на тъмните помисли у човека не се корени единствено в социалната действителност. То е заложено много повече в погрешно зададените ценности, възприети от индивида като правилни. Материалните ценности са се оказали по- значими от синовната обич- „синът бащата затрил”. Между хляба и парите обаче стои алчността, която погубва човешката същност. Вапцаров се стреми да изведе обобщен статус на проблемите от отделния случай до множеството несвободни хора в своето съвремие. Може би тук става дума за капана на безизходицата, тъй като ограниченият светоглед е причината човекът да не вижда друг път за себе си. В стиховете звучи и предупреждението, че престъплението може да се породи от духовната слепота; „Не стига ти хлеба, /залитнеш от мъка /и стъпиш в погрешност на гнило”. Нарочно огрубеното сравнение подчертава степента на израждане на хуманното начало- човекът прилича на „скот в скоотбойна”.
В ”Песен за човека” лирическият герой преминава през драматични състояния, но най- важното е освобождаването на мисълта му от вътрешния затвор, от „капана на живота”. Тогава именно настъпва промяна в представите и възприятията за настоящето и бъдещето. Човекът осмисля и своята отговорност за делата си пред света. Затворът, в който се намира лирическият субект в стихотворението, вече не предизвиква у него предишния страх:

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо.
Пред него животът
изплаввал чудесен-
и после
заспивал усмихнат…

Тази вътрешна сила на нравствено освободения дух у човешкия индивид може да обезсмисли дори смъртта и да го въздигне до звездните простори:

„Тя- моята- свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?
Животът ще дойде по- хубав от песен,
по- хубав от пролетен ден…”

Преодоляването на страха от смъртта е може би връхна точка в духовното преобразяване от слепота и мрак в светлия поглед към смисъла на живота, изразен чрез една ярко въздействаща метафора: „В очите му пламък цъфтял”. „Песен за човека” може да се нарече химн на възраждането, на възстановяването на хуманните стойности, потъпквани поколения наред от немислещите човешки същества, живеещи в „коптори”, в „бордеи”, с „мисъл ръждива”.
Сложен и драматичен е пътят към свободата. В началото е преосмислянето на житейските реалности, лишени от хуманност: „Завод. Над него облаци от дим…живота- тежък, скучен” („Завод”); „Аз бях във завод /с опушено ниско небе, /където живота притиска, а дните- ръждясали гайки-/ затягат душите”(„Горки”); „Бяхме вързани жестоко. / Като на някакви животни в клетка /светкаха очите жадно /и търсеха, и молеха пощада” („Писмо”). Болката расте заедно с неудовлетворението- тежкият, робски труд, не дава възможност дори за осигуряване на най- необходимото: „Но хляба е малко, /но хляба не стига, деца”(Не бойте се, деца”). Земята, която в сърцето на лирическия изповедник носи „прекрасното име Родина”, е сякаш чужда земя, тя е място на страдание, защото според неговото признание тази земя е „поена със кръв / и разлюляна в метежи”, оградена е с „телени мрежи”. Най- страшното в тази горчива изповед е тъжната равносметка за трагичната участ, която всъщност означава регрес за множество хора:”А моят народ/ работи, / умира, /както в дълбоката / бронзова ера.(„Родина”). Може би най- точно картината на несвободата на човешката личност е пресъздадена в стихотворението „Епоха”:

Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжа,
задушва с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадният устрем потиска
стоманена каска- небе.

Естествена и логична стъпка по пътя на осъзнаване на свободата като потребност; на търсенето на свободно пространство за изява на човешкия индивид или множество, е противопоставянето. Вапцаров го изобразява като двубой в едноименното му стихотворение. Един двубой, чийто смисъл е не само победа, но и добиването на правото на човека сам да определя съдбата си. Да не бъде повече заложник и жертва на нечовешко отношение и жестокост. Многоликостта на лирическия герой подчертава измеренията на злото, което като зараза прониква навсякъде, за да превърне живота в „разкапан, озлобен” и „грохнал”. Човекът в този свят на деградация обаче въпреки всичко е изпълнен с оптимизъм, който му помага да спечели битката за самия себе си и да си осигури творчески простор на своята съзидателна енергия:”Тогаз, на твойто място, дружно,/ ще изградим със много пот /един живот желан и нужен,/ и то какъв живот!”(„Двубой”). Двубоят е преодоляване на примирението, което блокира енергията за промяна, приспива волята и води към онази „тежка, човешка, жестока, безока съдба” на несвободния човек. Позорно и тъжно е това примирение, изразено с човешко съпричастие от поета: ”Защото животът /ни бие сурово /в лицата,/а ние примигваме, братя…(„Доклад”). В „Ще строим завод” този мотив прозвучава едновременно и обвинително, и като мотив за борба:

Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние?- Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим!

Като опозиция на понятието несвобода и на всичко, свързано с него като знак за ограниченост или потиснатост, са картините и лирическите състояния, породени от докосването до свободното пространство:”А надалече пролетния вятър /люлее ниви, слънцето блести”. Свободната земя е родината от мечтите на поета Вапцаров:

Над мойта земя напролет
лъчите шуртят,
гърмят водопади от слънце
над мойта земя.(„Земя”)

Поривът към свобода, дори в една непозната земя („Испания”) е възпян, защото в него той разпознава собствения си порив към едно ново, мечтано бъдеще. В стихотворението „Сън” и заводът вече е друг, това е място, където доминират нови приятелски отношения между хората, трудът им носи радост. И светът изглежда по- красив и по- привлекателен, защото е желаното пространство:

А вънка тъй широк е небосвода!…
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!(„Сън”)

Невероятната промяна, макар и само мечта, може да бъде достигната единствено от свободно мислещия човек, защото стремежът към възвишеното е сигурен белег на очовечаването, на възстановената пълноценност на човешката личност.
В поезията на Никола Вапцаров ясно се откроява човекът като център на променящото се време. В неговите измерения се извършва движението от миналото, означено като „затвор”, през настоящето- ожесточената борба- към бъдещето, което носи мечтаната, желаната промяна. Именно стремежът към свобода осмисля съществуването в един свят, разделен от омраза и несправедливост. Решителното и дръзко противопоставяне спрямо остарелите модели на обществени отношения и на нечовешки условия за живот е в резултат на едно ново съзнание и нови ценностни мотиви. Лирическият герой на Вапцаров търси усилено и намира точно своето място в света, в който живее. Неговата увереност и оптимизъм се градят върху самочувствието му и творческата енергия да създаде един нов, истински хуманен свят на високи ценнности и стремежи, не само за себе си, но и за всички, които вярват в силата на човешкия дух.

 

Димитър Димов – “Тютюн”

Свръхчовешките амбиции за власт и могъщество според повествованието на романа

Аналитичната творческа същност на Димитър Димов го насочва с изследователски поглед към онези пластове на човешката душа, които обикновено остават скрити за външния поглед. Писателят е привлечен силно от интереса си към сложната и често трудно обяснима екзистенция на човешката природа. Особено притегателно за автора на “Осъдени души”, “Поручик Бенц” и “Тютюн” е декодирането на силната волева личност, която се самоопределя с възможностите на свръхчовека и се самоизгражда върху основата на своите собствени понятия за моралните ценности и условности на обществото и цивилизацията. Такъв тип личност откриваме в романа “Тютюн”. Повествованието, белязано със знаците на променящото се време, навлиза пряко в психологическия обхват на житейската философия на героите. Без излишни условности авторът въвежда образите на главните герои – Борис Морев и Ирина.
Борис е може би най-определеният към житейска логика образ на индивид, преследващ ясни цели и амбиции. Зад тази привидна праволинейност обаче стои сложен и драматичен психологически казус. Героят на романа привлича интереса особено с начина, по който стига до върха само с един скок, за да се задържи там твърде дълго въпреки всички прогнози на неговите опоненти. Според Димитър Димов студеният закон на печалбата търси и издига тъкмо такива хора. Авторът представя Борис именно в тази светлина: “Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна.”
Априори неговият герой е решен да продаде душата си, за да реализира амбициите си. Макар и млад, той вече знае как да постигне целта си и с какви средства. Изработил си е конкретна житейска философия, според която всяко нещо си има цена и дори сам за себе си е определил такава. Без смущение той приема всички предложения да продаде душата си именно като оферти. Ако прочутият герой на Гьоте, Фауст, сключва договор за душата си, за да разбере смисъла на човешкото съществуване, то Борис Морев е готов на търговска сделка за нея, за да осъществи личните си свръхчовешки амбиции. Априорното принизяване на най-значимоо за човешката същност ясно насочва към начина, по който героят на Д. Димов възприема света и неговите ценности.
Борис носи в себе си самочувствието на свръхчовек. Убеден е, че стои над другите, че може да постигне много повече. Другите обаче също забелязват това: “Всички усещаха болезнено превъзходството му на способен човек” – казва авторът по този повод.
Самият Борис осъзнава възможностите си да се издигне чрез собствените си качества:”Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по-остра, волята по-силна.” Ценностната му представа за света постепенно се фиксира върху “разкошен дом, американска кола, печалби и могъщество”. И всичко това е обвързано с “жълтокафявите листа с наркотично благоухание”. Тютюнът се превръща в “огнена мечта, която изгаряше въображението му”.
Като истински специалист по психоанализа Димитър Димов поставя точната диагноза на своя “пациент”. Почти скрити от външния свят, амбициите на Борис организират изцяло волята му да победи обстоятелствата и да ги подреди в своя полза. Той не разчита единствено на случая. Подготвя педантично всеки детайл от плана си, уверен в своята проницателност. Онова, което доминира в поведението на Борис Морев, е решителността, с която се отдава на една привидно мирижна идея. Отстрани той прилича на “болен от треска златотърсач, на побъркан иманяр, на нищожен жалък бедняк, който ще прекара целия си живот в търсене на средства да спечели пари, без да постигне нищо”. Тази констатация всъщност само потвърждава явната граници между два свята с коренно различен социален статус. Граница, която изглежда непреодолима. Това обаче не се отнася за “свръхчовеците”, към които сам се причислява героят на романа. Не случайно авторът в началото на повествованието използва вътрешния монолог, за да изясни мярката на Борис Морев за другите, за онези, които вече презира, разграничавайки се тотално от тях:”Гадна тълпа – помисли той с отвращение…Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?”
Безспорно впечатлява желанието на един млад човек да се издигне над посредствените и примитивни хора, потънали в самодоволство. Изглежда и че си е поставил възвишени цели като коректив на лесното примирение със съдбата. Но в следващата стъпка от психологическия портрет на героя откриваме смущаващата в този аспект на размислите оценка за нравствените стойности: “Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от нравственото падение, а само от нищожността на възнаграждението.” Така всъщност мотивът за продажбата на душата придобива своята ясна смислова насоченост. Борис Морев се самоизгражда като нравствена същност под влияние на преходните материални стойности и само привидно се доближава до ницшеанската идея за свръхчовека. У него няма никакво конкретно измерение на духовните стремежи и търсения, присъщи на творческата личност, изправена гордо над дребнавите цели и над ограниченията на времето. Тази силна личност, която откриваме с ярко присъствие в интелектуалната лирика на Пенчо Славейков, преобразува в себе си скръбта и гнева в сила на духа. У героя на Д. Димов “естествената злъч към света, натрупана от бедността”, се трансформира в амбиция за “власт над хората и отмъщение за бедността”. Липсата на понятност за възвишените движения на човешкия дух го отдалечават от същността на свръхчовека, за какъвто се мисли. Погрешната траектория на движението му в обществото, надскачането на първоначалните му граници на социума, към който принадлежи заради произхода си, го обрича на неотменима гибел. Именно това се съдържа като смисъл в анализа на Ирина за Борис при срещата й с него, когато той вече е на върха на “Никотиана”:”Всъщност той беше измъчен и нещастен човек… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел.” Точно защото го познава чрез любовта си, както отбелязва авторът, тя е способна да разбере, че преуспелият в бизнеса си някогашен провинциален аутсайдер, е изпълнен с чувство на страх и самотност.
Идеите, които звучат в “Химни за свръхчовека” на Пенчо Славейков и които утвърждават вечните ценности – верността към собствения АЗ и жертвеността в името на идеала, са несъвместими с житейската философия на дръзкия и хладнокръвен тип човек, какъвто е Борис Морев. Той не познава друг “идеал” освен собственото си благополучие и усещане за надмощие над останалите хора, които манипулира за реализация на своите амбиции. Проницателната Мария Спиридонова разгадава това по израза на лицето му:”…лице на човек, който претежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност и стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си”. Тази “воля за мощ”, характерна според Ницше за свръхчовека, тук е насочена ограничено в една единствена сфера на човешката изява – борба за власт чрез парите, чрез печалбата. Дори татко Пиер е поразен от енергията, която свети в очите на младия Борис Морев, от “жаждата и страстта му да печели пари”. Вечно неспокойната му натура и като че ли неизчерпаемата му енергия го подтикват към осъществяването на нови печалби: “Съзнанието му беше обхванато само от това…., че той можеше да стане най-богатият човек в България… Той щеше да основе филиали в чужбина, за да командва банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.”
За Борис Морев не съществуват човешките чувства или са без особено значение, особено когато не влизат в параметрите на личния му интерес. По този начин обаче той потиска естествените проявления на АЗ-а. Аналитичният поглед на Ирина открива една непрекъсната неудовлетвореност и Борис: “Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на “Никотиана” го откъсваха от истинския живот.”
Към всичко това се добавя и изводът, че той се различава от филистерите, тъй като богатството не е единствената му цел, но в същото време Борис притежава ограничена и суха пресметливост в духа.
Макар и още значително млад, Б. Морев е вече уморен и изхабен. Той е духовно не-жив още преди да започне да се изкачва по стълбата на властта и могъществото. Възприема живот само като борба, напрежение и тъкмо в това намира удоволствие. Генералният директор на “Никотиана” няма дори конкретна представа за щастие. Не е способен да изпита истинска човешка обич и признателност. Ирина ясно разбира, че “не любовта, а чувството за самотност и страх” подтиква Борис да я потърси отново. Звучи почти парадоксално, че могъщият тютюнев магнат се нуждае от някого, за да не бъде сам, че постепенно все повече се пристрастява към алкохола, защото все по-трудно издържа на напрежението. Този, от който треперят всички – и неговите подчинени, и дори министри, всъщност е изпепелен от своите свръхамбиции да завладее света, да обсеби върха за себе си и за да унижава другите, изпитвайки злорадо задоволство. Равносметката на Борис Морев звучи повече като оправдание за допуснатите грешки по пътя към върха: “Признавам…нервите ми са разстроени…Но аз ги пожертвах, за да постигна нещо голямо…Посочи ми друго предприятие с ръста на “Никотиана”…Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване с живота…Аз станах шампион. Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.”
Може би най-пълноценната и най-точна характеристика на Борис, осветяваща скритата за външен поглед негова същност, се съдържа в размислите на Ирина, след като открива, че той се е пристрастил силно към алкохола, търсейки утеха и спасение в него. “С успехите си Борис изглеждаше много по-силен, но всъщност той беше слаб и страхлив.” Следващите констатации градират в отрицаващ аспект, за да разкрият истинската същност на героя. “Сега Ирина го виждаше в безпомощната му голота. Той й се стори нищожество, безплодна и дребна душа, осъден ум…” Борис е идеал, който да го погълне, без истинско семейство и нежност, едно “безцветно и сухо парвеню”.
Това, което е станало смисъл на живота му, е “да печели, да трупа пари, които събуждаха у него само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта… Дребният му духовен ръст на нищожество, издигнато случайно от жена, на страхливец и филистер се огъваше.”
Генералният директор на могъщата “Никотиана”, който държи в респект много хора, всъщност не издържа психически пред призрака на възмездието заради “безправните, които убиваше…” Оказва се, че за да осъществи “лудешката идея да основе филиали в чужбина, която го спасяваше от чувството му за малоценност, трябваше да трупа пари, да минава през подкупи, изнудвания убийства, които за другите бяха невидими, но сам виждаше много добре.” Димитър Димов поставя точната диагноза на болестта, която разяжда душата и от която няма спасение. Героят на романа “Тютюн” е сякаш въплъщение на отрицанието към бога – творец, на невъзможността човекът да бъде еманация на божественото, нито като свръхчовек (какъвто явно той не е ) да възстанови Божията едносъщност на множеството от човешки индивиди. А всичко това може и трябва да бъде предупреждение срещу безцелното изразходване на енергията, когато липсва идеал.
Енергичният и свръхамбициозен човек се срива твърде бързо от върха, който си въобразява, че му принадлежи, и пропада в небитието, без някой да скърби за него. Разрушени са илюзиите и безсмислените химери на болния човешки ум.
В романа “Тютюн” Димитър Димов изгражда силно запомнящи се характери с техните психологически и философски характеристики, сред които безспорно се откроява фон Гайер. Духовните движения у този интелектуалец, мечтаещ за “великата мисия на немския дух”, са твърде различни, както от тези на неговите сънародници – Лихтенфелт, Прайбиш, г-ца Дитрих, така и от тези на “князете на тютюна”, с които е принуден да контактува често. Ницшеанската идея за свръхчовека обаче при фон Гайер е повече поза и удобна фикция, която го крепи, за да се чувства над нивото на посредствеността, над “мътилката от търгаши”. Мечтата за немското могъщество за този потомствен аристократ изглежда “неотразима, величествена и тайнствена”, “пропита с чувство на горест и драма като на Вагнерова опера”.
Представата за силата на немския дух обаче е с противоречива логика. Обвързването му с мотива за смъртта и разрушението извиква алюзията за войната като болезнена лудост и самоубийство на един народ. Всичко това води до десакрализация на връзката с отечеството, с “душата и легендите на Германия”.
Ирина с горчива ирония забелязва, че фон Гайер говори за достойнството на свръхчовека, а трепери от агентите на гестапо.
Амбициите, които дълго са държали упоено съзнанието на бившия летец от ескадрилата на Рихтхофен и потомък на северни рицари, се оказват химери. Истинските идеали са подменени с “пълна безсмислица”, с “някаква върховна глупост в опълчването срещу целия свят”. Затова в крайна сметка идва осъзнаването, че “бе умъртвен от собствения си свят”.
С впечатляващо психологическо умение писателят Димитър Димов ни въвежда чрез романа си “Тютюн в един свят, едновременно притегателен и отблъскващ; свят, който акумулира негативната енергия на съвремието си, за да създаде фикцията на своето благополучие и доминираща мощ. Зад декорите му обаче можем да открием дълбоката фрапираща трагика на човешките съдби, осветени от автора и инспирирани от непрестанно протичащото време. Съдби на хора, разпънати между фанатичните си пориви от една страна и житейските обстоятелства и граници на духа от друга.
В това е и значимостта на романа “Тютюн” като едно от класическите произведения от този жанр в българската литературна история.

 

Стремежът към върха на обществото и отмъщението за бедността

Есе върху романа „Тютюн“ на Димитър Димов

Наистина, в живота на човека трябва да има цел, към която да се стреми и която да дава смисъл на съществуването му. Каква да бъде тази цел обаче, всеки избира сам за себе си. Дали да покори връх или да остане на определено ниво в своята среда- това е въпрос на личен избор. Разбира се, ценностите на съвременния свят оказват силно влияние. Често толкова популярното днес инфлуенсърство насочва към модерни тенденции и цели. Изборът към коя от тях  да се насочим, отново е въпрос на лично предпочитание. Всъщност доста от хората търсят своя връх според това, което искат да достигнат или  да придобият за себе си. Когато социалната среда не предлага възможност например за власт и богатство, това поражда амбиция у някои хора да ги придобият, понякога без значение на каква цена. За тези, които нямат достатъчно пари, бедността се оказва порок, от който те искат да се отърват и затова се стремят усилено да достигнат високо в социалната йерархия.

В романа на Димитър Димов „Тютюн“ водещият персонаж, Борис Морев, се стреми именно към преодоляване на ниското социално положение на средата, в която е израсъл, и приема това като отмъщение за бедността. Цялата си енергия той насочва към възможността да се издигне над плебеите, да покаже, че може повече от тях. Пътят към успеха за достигне на целта минава през различни трудности и препятствия, които всеки преодолява по своя начин. Борис Морев изгражда своя собствена стратегия, за да влезе в елита на обществото. Това, на което залага, е аналитичният му ум, способен да обхване в детайли и най- сложните неща. Той обаче не разчита само на общи представи, напротив, Борис чете усилено специализирана литература, свързана с производството и търговията на тютюн, не просто защото му е интересна тема, а защото осъзнава, че трябва да е много добре подготвен за това, към  което се стреми. Познанията в тази област ще бъдат неговият капитал и той залага на това, за да успее. Бедният младеж ясно разбира, че може да разчита единствено на ума си, на енергията, която носи в себе си и на амбицията, която го води напред, за да се издигне там, където иска да бъде. За него няма значение нито любовта на близките му хора- те дори са му неприятни, тъй като му напомнят, че стои твърде ниско в обществото, в което се ценят богатите и преуспелите, нито любовта на Ирина. Борис дори скептично я определя като „малко любов“, тя сякаш се случва между другото, някакво развлечение, докато чака важния миг в живота си. Да стигне върха на обществото, става цел, която все повече обсебва ума на провинциалния младеж и поглъща всичката му енергия. Той не си позволява емоции, които могат да го отклонят от жадувания връх. Амбицията на младия човек го издига бързо, с невероятен скок и това му дава неограничена власт над хората. Оттук нататък тя започва все повече да го упоява и да му дава усещането, че не просто е покорил мечтания връх, а че точно той е победителят, изпреварил много други като него. Този хубав и умен младеж, както го нарича авторът, преодолява не само ограниченията на средата, в която е израсъл, но и претенциите на други конкуренти за мястото, което той вече е заел.

Зашеметяващият успех на довчерашния бедняк засилва още повече презрението му към онези, които са останали под неговото ниво. Борис става все по- жесток и безкомпромисен към всичко и към всички. Отношенията и действията му напомнят явно на отмъщение за обидата, както той я възприема, която животът му е нанесъл някога. За да компенсира преживяното унижение като син на беден гимназиален учител, новият генерален директор на могъщата „Никотиана“ сега унижава безцеремонно онези, които са по- слаби, с по- нисък социален статус. Съвсем логично е той да няма приятели и да се чувства все по- самотен. Дори жената до него, красивата Ирина, не успява да го промени и да стопли леденото сърце на Борис, обсебено от усещането за могъщество и власт над другите. В него няма място за емоции. Той сякаш си е забранил това, защото е убеден, че емоциите ще го направят слаб и уязвим. Може би единствено насладата от властта да направлява дори политиците, усещането за надмощие дори над елита на обществото, е емоцията, която си позволява, но в същото време тя го изстисква, поглъща и обсебва цялата му същност. В крайна сметка това предопределя и житейския му край. Той умира на чужда земя, далече от всичко това, което преди е владеел, изоставен и болен,  само един пиян поп го опява набързо, а на гроба му остава единствено дървен кръст, надписан с тебешир набързо. Нищо няма да напомня за великия Борис Морев, генералния директор на една от най- могъщите тютюневи фирми в Европа. Повече няма да властва, няма да треперят от ледения му поглед, няма да се страхуват от аналитичния му и бърз ум. Не остава дори нищожен белег от блясъка и величието на свръхчовека, за какъвто се смята Борис Морев. Никой няма да си спомня с добро за него. Още когато е на желания от него връх, той е самотен, изпълнен със страх и едва издържа на прекомерното вътрешно напрежение, което се опитва да притъпи с алкохол. Живее в своя илюзорен свят, упоява се от успехите на финансовите си удари, от това, че от него  зависи съдбата на много хора. Душата му обаче си остава празна, без обич, без хуманна цел или идеал. За него животът е само игра на покер и той я изиграва блестящо, но за кратко, просто блясва и угасва без следа.

Съдбата на хора като Борис Морев е показателна за стремежа към бърза победа, власт и надмощие в света на вълчите закони. Този свят дава само една илюзия за сила и успех, но в него всъщност няма нищо сигурно и дълготрайно. Един жесток и безмилостен свят, в който няма място за истинските човешки ценности.

Николай Хайтов- „Дърво без корен“

 

Всъщност човекът не е дърво, но корените му са свързани със земята, на която е роден и на която живее. Разказът „ Дърво без корен“ е изповед за прекъснатата връзка с естествената среда за живот на човека. Без претенции за задълбочени философски прозрения разказът насочва към истинските ценности, утвърдени от времето и човешката душа, и онези, придобити ценности, които една нова, отдалечена от природния свят среда, е създала, за да се различава от предишните представи за света. Според тази среда разбиранията за живота в рамките на селския бит и душевност са непълноценни и ограничени. Хората, които искат да изглеждат модерни и интелигентни, си представят живота в други рамки, в друго пространство- единствено в големия град и външния свят, в който да пътуват и на който се стремят да подражават.

Героите в разказа на Николай Хайтов са в пряка връзка със своето време. Бащата е изцяло свързан с ритъма на естествения свят. Той усеща живота в природата и се чувства щастлив да се грижи за всичко, което го заобикаля там, където винаги е живял- дома, градината, животните. Както точно сам го определя, той е „на света в средата“. Това е живият свят, с който човекът се свързва в своеобразна хармония. Дори звуците, които издава тежката дъбова врата, се оказват точна прогноза за времето- „кога ще вали и кога времето ще се оправя“. Оставена сама, без стопанина на дома, тя ръждясва, няма „кой да я отвори , да чуе какво ще каже…“. Възрастният човек е преместен да живее извън своя установен и добре познат бит и ритъм на живот. Той се чувства така, сякаш е отскубнат от земята и засаден на друго място, само че без корените, които го държат здраво и устойчиво. Дори растенията се пресаждат, докато са млади и крехки, а човекът не е просто растение, което някак може да се приспособи към новата почва. Това, което прави синът, безспорно е израз на грижа за своя баща, израз на синовен дълг. Само че това е неговата представа за грижа. Той дори не приема достатъчно сериозно нежеланието на стария човек да напусне родния си дом и да се пресели в големия град, толкова чужд за неговия ритъм на живот. За сина най- важно се оказва мнението на другите-  да не го носят злите езици, че не може да гледа баща си. Представата на младия човек за безгрижна старост е: „…яж, пий и за нищо не мисли!“ или пък: „ Ти твоята кошница вече си я уплел. Седи мирен и си гледай кефа!“. Доста интересна е съпоставката между понятието за „кеф“ у човека, свързан изцяло с градския бит, отдалечен и отчужден от земята и природния свят, и това на човека, който винаги е бил близо до този природен свят, усещал е свободата на откритото пространство, полъха на вятъра, ромоленето на водата, песента на птиците. Цялата тази хармония, която се излъчва от природата, не може да се усети и изживее в затвореното пространство на градския дом. Когато бащата задава въпроса: „Какво е кеф?“, синът отговаря: „Ами какво? Да се наспиш. На кино да идеш. Може и белот да чукнеш, ако има с кого. Това е кеф: да не те закача никой за нищо“. Житейската философия тук е насочена към „нищо не правене“, към бездействие, което отрича идеята да се ангажираш с нещо съществено, за да изпиташ задоволство.

Старият човек вече мъдро е осмислил, че бездействието е равносилно на смърт. Думите му звучат като афоризъм, като прозрение за това, че животът не спира своя естествен ход, независимо от възрастта на човека: „ Не е естествено живият човек да не го закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли, да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът хвърчи, докато изпусне последния си дъх, и тогава пада на земята“. Разликата между представите за „ кеф“ според сина  и бащата се оказва разликата между два свята. Два свята, отдалечени не просто заради времето и разстоянието. Всеки от тях живее в своя собствен свят, който съответства на ценностите им в живота. Ако за бащата това е живият свят сред природата, за сина е привлекателен един друг свят, с ограничено пространство, с ценности, които са определени ясно от някого и другите просто ги следват като модел. Този модел не се подлага на съмнение дали е добър и полезен. Синът не се съмнява, че начинът на живот в града е единствено правилен. Не се замисля защо връзката със селския бит и живот се приема като нещо, което е изживяло времето си. Бащата забелязва, че двамата живеят в различни светове и няма пресечна точка между тях: „Не че е лошо момчето ми- здраво, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та от него, види се, намирисва не на човешко мляко, а на бензин!“. За жалост няма какво да ги сближи и да стопли сърцето на стария човек. Всъщност вече има отчуждаване в семейството- синът и снахата не общуват достатъчно, а предпочитат да гледат „ваджишката кутия“- телевизора. За него възрастният човек казва: „Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло топиш“. Липсва живата връзка със света, сетивата да се наситят с живи емоции от реалния живот. Майката изпраща детето на седмични ясли, за да не общува с дядото, който според нея замърсява езика му. Високомерието на лекарката е явно: „Той няма говедар да става, че да му трябва твоята „шибучица“. Той ще следва езикова гимназия и там ще се научи на каквото трябва! Няма да му трябва твоята „шибучица“. Така и родовата връзка изтънява болезнено , защото “коренът“, върху който израства младото клонче- детето, се оказва недостоен според ценностните представи на майката. Не само старецът е пренесен в чужда за него среда, но и синът, и внукът му вече са част от тази друга среда, далече от естествения свят, от живата природа, способна да даде смисъл на всичко. Синът дори се опитва да промени фамилното име, сякаш това е без особено значение, просто защото не осъзнава родовата си принадлежност. Болката на дядото, че внукът не носи името на предците си, е напълно основателна, защото това също  е част от връзката с неговия род. Това е род на честни и достойни хора и няма повод младите поколения да се отричат от него.

Живата природа създава вътрешна хармония у човека, лекува душата и тялото му. Героят на разказа си спомня как се избавя от болката в ставите, когато отива да подравни ливадата и „до вечерта всичко мина и замина, като че някой с ръчица махна тая болка и я зарови в земята“. В същото време повечето възрастни хора в града говорят все за „илачи“ и за болки, които явно, дори с лекарства не отминават. Когато си припомня цялата красота и жизненост на природния свят, Гатю пресъздава картината на един изгубен рай за много хора от града: „цъфнали ония детелини, нашарени с мак, зачервили се ония ми ти череши, бръмнали ония благи миризми, та събрали всичко в гората, дето е крилато, мед да пие!“. В тази посока на размисъл той стига до един особено важен въпрос- за смисъла на живота, за единството на човека с живия природен свят, в който той усеща полет на душата си. Гатю разказва за орела, който лети на воля, докато настъпи смъртта: „ Умрял, както си хвърчал! „ Туй е- казвам- , сине, истината: да умираш, както си хвърчиш!“ А ти си ме затворил тука като в кафез!“. С основание старецът се пита: „…защо напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоз златен кафез?“ Болката на героя в разказа, която той нарича „бургия“, защото пробива рана в сърцето му, идва от това, че няма с кого да общува така, както душата му иска. Обграден от лукс в дома на сина си, без хора, които да споделят неговите ценности и представи за смисъла на живота, той се чувства притиснат и огорчен, но най- вече не намира своето място, което да му носи радост и смисъл за живот. Представата за безгрижен живот в града за него е предвестник за духовна смърт. Този „мир“, спокойствие и бездействие за Гатю е нещо по- лошо от война: „слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен“. Прекъснати са онези толкова важни връзки, които могат да направят живота смислен и хармоничен, по човешки топъл и изпълнен с радост и обич. Това е връзката със земята, с родното място на човека, с природата и нейния естествен ритъм, с близките хора, които да си споделят искрено, с достатъчно внимание, да отделят повече време, за да са заедно.. Всичко това е заменено с една изкуствена среда с подредени скъпи мебели, със стремеж към висок социален статус, с желание за почивка, в която нищо не правиш. Телевизорът заменя човешкия разговор и общуването се свежда само до няколко думи на ден. Единственият изход от това ограничено за духа пространство се оказва бягството. За това мечтае разказвачът в „Дърво без корен“. Той познава истинският живот, изпълнен с динамика, с полезен труд, с живо общуване между хората, между човека и животните. Общуване, което дава усещане за свобода и щастие, усещане, че си в центъра на света, че животът е полет, докато си жив. Другото е илюзията, че имаш много, а всъщност си загубил свободата си, оплетен в амбицията да постигнеш повече и повече в един свят на предписания и норми, с които неизменно да се съобразяваш, защото така е прието.

Разказът „ Дърво без корен“ ни насочва в различни посоки на човешкия живот, неговия смисъл от различната гледна точка на героите. Тук няма противопоставяне  на града и селото, на младите и възрастните. Съпоставени са ценностите в живота, избора на средата за живот, действието и бездействието като начин на съществуване. Заради всичко това посланието на разказа заслужава наистина сериозно внимание.

 

Йордан Радичков – „Нежната спирала“

Знаците на „нежната спирала“

Йордан Радичков е един от най – своеобразните творци в българската литература. Изгражда своя художествен свят чрез странното на пръв поглед сплитане на реалното и фикционалното. Творбите му са наситени често с осезаем тънък хумор, изграден върху основата на парадоксалното и анекдотичното.
Разказът „Нежната спирала“ ни въвежда в света на природата чрез една ловна история. Авторът навлиза в повествованието директно, без предисловия. С лекота отбелязва характерните детайли – „студен зимен ден“, „неколцина човеци“, сиво небе и гора, „равнина покрита със сняг“. Описанието на зимния пейзаж създава у възприемателя определено настроение и го кара да следи живо рисунъка на картината, който сякаш следва извивките на пътя и движенията на пространството: “Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.“ Човекът е единствено съзерцател на вече сътвореното от природата. От него зависи само как ще го възприеме.
Будната сетивност на разказвача отбелязва почти всичко, което вижда върху бялата равнина, поставено там по някакъв загадъчен начин, без участието на човешките същества. Изненадващата поява на шипковия храст е част от вече познатото движение на пространството. Той се появява краткотрайно сякаш само да предизвика други образи и да въведе в размисъл. Дали пък не е живо същество, оцеляло въпреки зимния студ? Според народните вярвания такава мистерия може да бъде въплътена само в образа на вампир. “Туй ще е някой вампир“ – казва един от ловците. Това възприятие е и заради червения цвят на плодовете, оприличени на „стотици червени очи“, сякаш втренчени в хората от отминаващата шейна.
Живото състояние на природата е отразено чрез олицетворението на онова, което я представлява. В случая шипковият храст трепва така, както само живото същество реагира на жестокостта. Това отбелязва авторът: „…сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето“. „Втренчените очи на шипковия храст“ като че обвиняват и търсят отговор: нужна ли е жестокост към природния свят? Не случайно съзнанието на разказвача е жегнато от остра мисъл: „Почти като човек, почти като човек“.
Този естествен за човека размисъл отключва съкровения спомен за рано отишлия си от живота приятел. Тайнството на природата винаги е привличало човешкото любопитство и макар че самият човек е тайнство, той не престава да му се удивлява. Тук в разказа на Радичков, това с изразено чрез образа на известния ни режисьор Методи Андонов. „Човекът с гуцулската шапка“ сякаш идва от друга ловна история, свързана с планината Руй, и се вмества тук със своето духовно присъствие. В сърцето на повествователя не само образът, но и духът е жив. Във въображението му той е осезаем и близък, но и болезнено скъп, като приятел, за който често си спомня. Вижда ясно очертани „високото чело и втренченият му, почти фанатичен поглед“ и е сигурен, че ще чуе гласа му, ако го извика. Връзката на живия и не – живия човек не е чрез материята, а чрез духа, част от който са и спомените, в които участват и двамата като активно действащи лица. Достатъчен е един преминал през погледа шипков храст върху снега, за да върне към подобна случка, с подобен сюжетен център. Само че тук акцентът се насочва към опита на човека да надникне зад завесата, която го отделя от тайните на света. Способността да види нещо повече от другите винаги е изкушавала човешкото същество. И като че ли ключът към това е природният феномен, прозрението, че всичко в природния свят е живо и съпричастно. Високият колкото човешки ръст шипков храст с ярки червени плодове посред зима се възприема от човека като нещо уникално и особено впечатляващо: „Откъдето и да застанем, той все ни гледа!“. Предизвикателството сякаш само утвърждава усещането за живост: „…храстът трепваше, трепваха стотиците му червени плодове и ако човек извика на помощ въображението си, може да сметне, че този шипков храст наистина трепва като живо същество и очите му като на разбойник заиграват на всички страни“. В близост до него Методи Андонов се въодушевява, сякаш е разгадал дълго неразкрита загадка. Може би затова душевното му състояние е особено, както забелязва приятелят му: „…почесваше брадата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие. В гласа му долавях патетични нотки“. Напълно естествено за един режисьор е да търси вдъхновение, но тук, сред природата, той се чувства откривател на нещо ново, непознато и затова изключително: „Ето го театъра! – викаше ми той. – Чудо! Чудо!“ Храстът се превръща мислено в театрален реквизит, ситуиран като център на различни природни състояния или нюанси на времето: „Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да проблясват през нея, да обгърнем с мъгла част от храста, после да пуснем вятър да го насмете…ама че това може да стане страшно!“ И докато природата е спокойна, човекът е дълбоко развълнуван от нея.
Вглеждането в един природен феномен дава възможност за друг поглед към живота и природата, не само като на „декоративна завеса“. Разказвачът заключава, че Методи Андонов навярно е успял да надникне зад нея: „макар и само през шпионката, бе съзрял изглежда нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да си обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?“. Понятието “ див“ тук в е добрия си смисъл – естествен първичен, чист.
Размисълът за загубата на близкия приятел идва непринудено, съотнесен към връзката природа – човек, една вечна и неотменима, но и дълбоко тайнствена връзка, за която няма ясен отговор. Животът и смъртта все пак си остават загадка, неподвластна на човешкия ум.
Връщането към реалността е напомняне за това, че сам човекът носи в себе си необятно духовно пространство: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя“.
Една нова ситуация става предмет на протичащото повествование. Ятото птици сякаш се появява от небитието: „от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по – зрими и по – зрими, макар и сиви“. Дивите гълъби се носят из небесната безкрайност сякаш са неразривна част от нея. Може би оттук започва типичната ловна история – с оживлението сред ловците, открили дивеча, с присъщата им страст да уцелят, даже да приемат предизвикателствата: „Човекът със сините очи викаше: „Ще ударя!“, оня му противоречеше, повтаряйки едни и същи думи: „Не може да се удари!“
Предизвикателството е още по-голямо при приближаването на ятото. „Когато птиците засвистяха над нас и всички в шейната чухме колко е мощен размахът на крилата им, човекът стреля“.
Смесването на сериозното и анекдота с присъщата за Радичков стилова плавност създава усещането за нещо мистериозно в описаното действие: „…само една птица остана встрани, залюля се, направи малък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило?“ Липсва реалистичното предположение, че птицата може да е ранена, тя е изобразена просто като любознателно същество. Пластичният рисунък изобразява движенията на птицата като кръгове: „тия кръгове дивият гълъб изписваше в небето спираловидно…“. После кръговете се стесняват, докато той най-сетне се понася „стремително право надолу“.
Въздушното пространство не може да даде опора на птицата, чиито криле отслабват. Изчезването й обаче е повече мистериозно, отколкото очаквано. Единствено остават следите върху снега, които
отбелязват плавният полет на гълъба като проекция върху земната повърхност. Красивият контраст на аленото и бялото привлича магически погледа със спираловидните очертания на кръвта върху
снега: „Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно на спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга излизаше от него, за да изпише трети кръг…Гледах ту
небето, ту капките кръв върху снега“. 
Кръвта на ранения гълъб изписва своето послание върху чистия лист на снега. В последния си полет от небето птицата е отбелязвала върху земята пътя на живота като спирала, съдържаща последователно подредените кръгове в себе си. А може би това е спиралата на времето, през която преминава всяко живо същество. Трудно е да се даде точно обяснение на вечните тайни в природния свят и може би затова той е толкова притегателен за нас, хората. Досегът със смъртта респектира човека. Той го възпира да отиде по далеч. Сякаш е очертана невидима граница, отвъд която не бива да се премине: „Не посмях повече да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря още при първия кръг“. 
Изненадата по лицата на приближилите се ловци може би е очаквана вече от възприемателя, тъй като сякаш не е възможно по друг начин да въздейства отбелязаното по снега послание на умиращия гълъб. Удивляващи са тези знаци – „дъги и кръгове, изписани съвършено нежно по снега, както са безкрайни и съвършени тайнствата на природния свят. Само в него е възможно да се изпишат ясно и чисто знаците на една нежна спирала: „Ни следа някаква, ни драскотина се забелязваше – само нежните кървави дъги аленееха, изписани красиво от кръжащата в небето птица“.
Удивлението отключва и възхищение; „Поривист и елегантен е дивият гълъб в полет“. Загадка е настъпването на смъртта до момента, в който тя става явен факт. Какво обаче се случва в последните мигове на изтичащия живот или както я нарича Йордан Радичков, „последната фаза“! Умиращата птица сякаш съсредоточава всичките си сили в дописването на това предсмъртно „четмо и писмо“ върху бялата равнина. Предназначението му може би е да бъде прочетено и осмислено от човека, загубил сакралната връзка с изначалната природа, от която идваме и в която се връщаме след физическия си край.
Верен на предпочитанието си към мъдростта на притчите, писателят оставя отворена врата за осмисляне на поуките при срещата с великото тайнство на смъртта: „Може би тази фаза съдържа проклятие, може би съдържа някакво завещание към другите птици, а може би само е прост отпечатък на един внезапен финал?“ Съвсем явно е обаче, че всичко това, което виждат хората пред себе си като неразгадана картина, извиква у тях един естествен респект: „Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или изпотъпче аленеещите нежни спирали на птицата“. Сякаш човекът отваря очите си и излиза от заслепението, с което е живял до този повратен и важен момент. Една греховна слепота и надменност, която го е подтиквала към злонамереност и безсмислена жестокост. Може би затова гората е „недружелюбна“, а шипковият храст с „вторачил като вампир стотиците си червени очи“. От другата страна са „нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гълъб“, с тяхното мъдро послание, извикващо доброто и смирението у човека пред властта на природата. Сякаш едва сега човекът чува звука на „конските звънчета“, става по – чувствителен към заобикалящия го свят. Лиричният размисъл открива един нов духовен взор и усет: „…постепенно започнах да чувствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали.“
Чрез своето повествование Йордан Радичков ни въвежда в едно ново, непознато измерение на света и на връзката човек-природа. Традиционната ловна история се превръща в силно въздействащ лирически размисъл за живота и смъртта, за тънката, неуловима граница между тях, която само великото тайнство на майката природа е в състояние да отбележи. За човека остава единствено да следва пътя към хармония с нея, но само ако пречисти духа си от злото, което носи в себе си.

Йордан Радичков – “Нежната спирала”

Човекът пред загадките на природата

Светът, в който живеем, винаги оставя свои следи в душата ни. Но въпреки нашите усилия, те често остават неразгадани, с неясно послание, защото днешният човек се е отдалечил доста от способността да чете знаците на битието и да ги следва.
Йордан Радичков ни въвежда в един своеобразен “магически” свят, в който всичко си има своето особено място и смисъл– хората и природата, доброто и злото, истинското и невероятното. Когато разказва дори за обикновените неща, те се превръщат в значими послания и в брод през времето, за да усетим вечните ценности на живота.
В разказа “Нежната спирала” един зимен ден на лов в Лудогорието става повод за автора да ни изправи пред загадките на природата, като че ли позната, а всъщност пълна с изненади за човека. Всред бялата пустош на равнината, пътят, който извива покрай гората, сякаш води в безкрайността. Всичко наоколо се слива, потопено от сивия цвят на небето и гората. Заснежената равнина се наклонява от движението на шейната и създава илюзията, че самата тя се движи, заедно с гората, превръща се в една магическа реалност, която всеки миг може да изненада хората с нещо непредвидено или непредвидимо: “Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.”
Наистина изведнъж изниква неочакваното сред тази смълчана равнина – “шипков храст, отрупан целият с ярки червени плодове”. Изненадата е силна – на фона на сиво-белия цвят изведнъж се откроява ярко червеното, което предизвиква явно и реакцията на коняра: “Я гледай ти!” Ударът на камшика върху храста може да се възприеме единствено като израз на враждебност от страна на човека. Без ясно основание, може би импулсивно, той нанася удар, без да помисли, че удря нещо живо, което е част от заобикалящата ни природа. Авторът отбелязва: ”Дивата шипка трепна, заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнат храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето.” Трудно обяснима е тази човешка враждебност и жестокост. Може би тя е резултат от зимния студ, когато светът изглежда изпълнен с неприязън и както казва писателят: “…цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Но от друга страна обаче едва ли това може да оправдае неприязнения жест на човека към природния свят. Като че ли по-скоро тази неприязън и враждебност е заложена в представите на човека, че в природата има зли сили, от които той трябва да се предпазва. Образът на вампира, изграден във фолклорните представи, се обвързва с тези сили. Често необяснимото се приписва на тях, както тук, в разказа, един от ловците с недоумение заявява за храста: “Туй ще е някой вампир”. Червените плодове на шипката навярно смущават неговите възприятия, тъй като напомнят множество “живи очи”, които гледат едновременно във всички посоки.
Реалният и същевременно непонятният образ на природния свят са съпоставени в рамките на спомена, отключен в съзнанието на разказвача именно от реакцията на растението, ударено жестоко: “Почти като човек…почти като човек!” Една друга ловна история се вмества тук, в повествованието, за да насочи към размисъл за онази загадъчност на природата, която винаги е удивлявала човека. За разлика от преднамерената жестокост към шипковия храст в първия случай, тук човекът е с високо осъзната чувство за близост до света на природата, като съществено се запазва онази дистанция между нея и човека, тъй като тя почти не го допуска до своите тайни. В поведението на човека, който в тази история е конкретно назован – това е известният филмов режисьор Методи Андонов – доминира удивление и възхищение, отразено в неговото изражение: “Лицето му сияеше цялото, стори ми се, че нещо фанатично има в погледа му”. Човекът на изкуството намира най-точно връзката с природата и онази магичност, която е характерна както за театъра, така и за нея. Оттук се ражда идеята да пренесе тази силно въздействаща уникалност на видяното и на театралната сцена: “Ето го театъра! – викаше ми той. – Чудо! Чудо! … Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея, да обгърнем с мъгла част от храста, после да пуснем вятър да го насмете… ама че това може да стане страшно!” Усещането, че храстът е жив и гледа, “откъдето и да застанем”, е неповторимо и трябва повече хора да го почувстват според него. Той не се отнася враждебно или със страх към непонятното. Напротив, както изпитва естествен респект към природния феномен, така и се прекланя пред него, но с възхищение, с възторг и желание да го опознае и разбере. Присъщата човешка любознателност го води към други измерения, в които може би ще открие познанието: “В този миг той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях”. Дивото, първичното в състоянието на човека и на шипковия храст е израз на изначалното състояние при създаването на света, към което явно трябва да се връщаме, поне за малко, за да не загубим тръпката, че сме живи и че сме част от вечността, макар и в краткия си земен живот. Тук писателят Йордан Радичков вмества и своя размисъл за смъртта на приятеля, който може би е преминал завинаги в лоното на загадъчната, но вечна природа.
Връщането в реалността след преминалия през сърцето спомен е съпроводено от конските звънчета и човешките гласове. То е като пробуждане, в което човекът преминава от един свят в друг. Появата на ятото диви гълъби привлича вниманието към нова загадка на природата, стаена в студа под сивото небе. От него сякаш започват да се зараждат птиците в “голямо сиво ято”, “без да издават нито звук”. Разпознаването им като “диви гълъби” става предизвикателство за ловците да изпробват ловните си умения. Стрелецът следи спокойния и плавен полет на птиците, но без да се удивлява на този полет или на мощния размах на крилата им. За него единствено е важно да докаже себе си и превъзходството си. В следващия момент вниманието е привлечено от улучената птица. С присъщия си стил-да изгражда с лека ирония смисъла на ситуацията, Йордан Радичков умело смесва сериозното и анекдота: “… само една птица остана встрани, залюля се, направи малък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило?” Описанието на последния полет на дивия гълъб, който кръжи в небето, отбелязва спираловидните кръгове на птицата, докато падне стремително надолу. И тук започва загадката, която оставя човека в неведение за дълго: “Никакъв звук не се чу при падането. Дивият гълъб изчезна тъй внезапно в снега, както бе изчезнал и шипковият храст преди малко”. Природният свят сякаш е едно голямо тайнство, което никога не може да бъде разкрито докрай, но може да накара човешките същества да се замислят и да признаят неговото превъзходство, което безспорно ги респектира. Така е, когато хората застават пред “кървавите дъги и кръгове, изписани съвършено нежно по снега”. Отново човекът се докосва до магическото в природата. Върху бялата равнина, която се разстила “чиста и светла”, се аленеят капките кръв на ранената птица. Подредени подобно на спирала, съдържаща вътрешни кръгове, свързани с “нежна дъга”, те напомнят тайствено писмо, което свързва невидимо небето и земята. Никой от хората не знае как и защо една птица изписва върху девствената пустош тези знаци и какво означават те. Остават единствено изненадата и догадките, защото както отбелязва авторът: “Ни следа някаква, ни драскотина се забелязваше – само нежните кървави дъги аленееха, изписани красиво от кръжащата в небето птица”. Естествено е възхищението на човека: “Поривист и елегантен е дивият гълъб в полет”. В последните мигове на своя живот ,“докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали, своето последно четмо и писмо върху бялата равнина – последната фаза на своя живот”. За човешкото съзнание всичко това представлява само въпрос, за който няма точно и ясно обяснение: “Може би тази фаза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; може би е само просто отпечатък на един внезапен финал”.
Природата е изпратила своето послание чрез птицата към човека и неговата душа и това послание приема формата на “небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст”, а душата става съпричастна с него, като “започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”. Може би все още не е късно човекът и природата да намерят общ език и да живеят в единство, без излишна жестокост и враждебност, за да има истинска хармония в човешкия и в природния свят. Разказът на Йордан Радичков “Нежната спирала” е едно напомняне чрез силата на художественото слово за всичко това.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *