---

Добри Чинтулов

Родолюбието и устремът към свобода в поезията на Добри Чинтулов

       

Безспорно е присъствието на Чинтуловите песни в духовния живот на българския народ в периода на неговото Възраждане. Съдбата на поета Добри Чинтулов е свързана изцяло с най-съкровените стремежи и чувства на народа ни. Като учител, обществен деятел и творец, той неизменно работи да събуди народностното съзнание на българите, да ги насочи към потребността от национална идентичност и да им даде необходимото самочувствие да се докажат като достойни синове на героичните си предци.

        Началото на поетичните изяви на Добри Чинтулов е свързано с пребиваването му извън родината. В Одеса, където учи, той естествено изпитва носталгия по близки хора и роден край. Впечатлява поетичното му майсторство като музикалност на стиха, усет за римуване и въздействащ лиризъм, които утвърждават Добри Чинтулов като първия национален поет в българската литература.

Връзката с родината е изразена чрез емоционална сила на синовната привързаност към нея, към дома и близките. Родната земя е извор на радост за онези, които я обичат и тъгуват за нея, когато са далече от “милите наши планини”. Общата кауза обединява родолюбивите синове на България. Нито пътят, нито времето може да попречи, когато мисълта и вярата ги свързва в едно.

Истинският син на Отечеството трябва да помни славното му минало, “тез свещени старини”, и да чува гласа на героичните битки в защита на бащината земя. Чинтулов успява да постигне романтичен контраст между мрака на робската действителност и светлите картини на някогашната слава, възкресена във въображението му, за да въздейства това като патриотичен подтик за съвременниците му с надежда за “война противу лютий враг”.

Утвърждаването на свободолюбивия дух на българския народ е оптимистично начало на идеята за свобода. В една поредица от своите творби възрожденският поет Добри Чинтулов дава революционен израз на тази идея, като призовава към бунт, към борба за свободен и достоен живот, с вяра в силите на българския народ. Призивният характер на Чинтуловите стихове ги прави изключително популярни. Те вдъхновяват и зареждат с родолюбив патос сърцата на всеотдайните български синове, които са готови да се хвърлят в огъня на борбата за свободата й. Такова въздействие имат стихотворенията “Стани, стани юнак балкански“, „ Къде си, вярна ти любов народна“,“ Вятър ечи, Балкан стане“, „Българи юнаци“, „Българийо, мила майко!“. Заедно с призивния тон на тези творби водещ мотив е събуждането на роба от вековния сън. Императивните глаголни форми са подчинени на този мотив:

                Стани, стани юнак балкански,

                от сън дълбок се събуди

                срещу народа отомански

                ти българите поведи!

Чинтуловите стихотворения са заредени с искрен патос. Той сам ги превръща в песни, които да запалят сърцата на сънародниците му, убеден, че това е единственият път да се сдобият с жадуваната свобода. Според него няма друга алтернатива при унизителното страдание, когато “сълзи кървави пролива / във робство милий наш народ”. Затова се обръща така категорично към своите събратя:

                И тъй ний много претърпяхме,

                 но стига толкоз да търпим,

                да бъдем пак, каквито бяхме,

                ил всинца да се изтребим.

Чинтулов посочва като добър пример “сърби, черногорци“, „храбри руси”, “ближните нам племена” – “как си прославят имена”, с цел да влее кураж у своите събратя:

                … начало покажете вий;

                и сабите си запашете

                и помощ ще ви се яви.

Метафоричната образност и символи са силно въздействащи за възприятието на идеята за свобода на българския народ:

                Догде е мъничка змията.

                елате да се съберем!

                С крака да й строшим главата,

                свободни да се назовем!

                ––

                Да стане лева наш балкански,

                от него вятър да повей,

                та полумесец отомански

                под тъмен облак затъмней!

Позицията на автора в творбата да говори пряко като обръщение (стани, стани, юнак балкански”, “ти българите поведи”, честото повторение “братя”, както и използването на 1л. мн.ч., има особено значение за приобщаването на всички българи към националната кауза-  да се промени ненавистната робска участ, да прославят своите имена, “да светне нашата земя”.

Един от синонимите на волността, на свободата, е образът на вятъра в призивните стихове на Добри Чинтулов. Този символен знак е заложен и в заглавието на стихотворението “Вятър ечи, Балкан стене” и насочва към израза на героичното, на възвишеното – “Балкан стене”, юнакът зове своите братя – “всички на оръжие!” Този израз неизменно се свързва с потребността от пробуждането на заспалия бунтовен  дух:

                Дойде време, ставайте,

                от сън се пробуждайте,

                доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

Участието в борбата за национална свобода е изпитание за мъжеството и патриотизма на всеки един българин:

                Който носи мъжко сърце

                и българско име,

                да препаше тънка сабя,

                знаме да развие!

В стила на народната песен е завършекът на творбата – който не изпълни своя дълг, “неговото отечество/ люто ще го кълне”.

Принадлежността към българския народ и вяра трябва да се докаже по най-достойния начин- да се запали родолюбивият огън в сърцата на младите български синове, за да тръгнат те с оръжие в ръка “за бащината си земя”. Освен призивния тон обаче в Чинтуловите стихове в „Къде си, вярна ти любов народна“ се чувства и укор към народа, чиито духовни сили са потиснати дълбоко и трябва да се разбудят чрез онази “искра любородна”, от която ще се запали силният пламък на народната любов “гореща”. Единствено тази любов може да влее решителност и смелост:

                Да викнем всинца с глас голям

                по всичкия Коджабалкан:

                голямо, мало, ставай,

                оръжие запасвай!

        Призивността в “Къде си, вярна ти любов народна” е най-вече в императивните глаголи във 2 л. мн. ч. Четвъртата строфа има определено звучене на химн и в нея се съдържат високите цели и идеали на борбата за свобода: да се възвърнат изгубените национални ценности за българския народ:

                        За нашето отечество и слава

                        за нашата свобода и държава

                        да си пролеем ний кръвта,

                        да си добием волността…

        Може би именно това е дало основание през 1865г. стихотворението “Къде си, вярна ти любов народна” да бъде преведено на френски език като национален химн на България.

        Желанието и стремежът на поета да съживи у своите сънародници устремът към свобода, както и чувството за чест, национално достойнство и гордост, пораждат олицетворенията на българската мощ и слава – лъва, който твърде често присъства в творбите му като емблема  на юнака балкански, и българите юнаци като обединяващ образ. Така се изгражда своеобразна митологичност на тези образи и оттук възможността те да активизират здравите сили на българския народ, за да достигне той своята свобода.

        Оръжието и знамето също имат определено място в творчеството на Чинтулов като средства за сдобиване на народната свобода и израз на неговата воля. Поетът зове нееднократно: “всички на оръжие!”. То е знак, че е време да се сложи край на униженията: “доста робство и тиранство / всички на оръжие!” То е израз на едно ново, непознато отпреди самочувствие и стремеж към историческо възмездие за преживените страдания от българския народ.

        Чинтуловите стихотворения са отглас на духа на епохата – време на възраждане на духа, възкресяване на силите за борба за свобода, основани върху истинското родолюбие. Всичко това носи смисъл като дълг на всеки един българин към бъдещето на отечеството.

---

Хрис­то Бо­тев ­ “На про­ща­ва­не”

Обичта на ге­роя към род­ния свят и не­го­ви­те цен­нос­ти

В сво­я­та ста­тия “Пет­ру­шан” Хрис­то Бо­тев пи­ше: “Дой­де про­лет­та и ля­то­то на 1868 го­ди­на и на хи­ля­ди юна­ци за­ки­пя кръв­та, хи­ля­ди бя­ха го­то­ви да идат да из­м­рат за сво­бо­да…” Са­ми­ят по­ет е сред тях и ес­тес­т­ве­но е почув­с­т­вал “он­зи ре­во­лю­ци­о­нен въз­торг и ония тро­га­тел­ни на­деж­ди, ко­и­то въ­о­ду­ше­вя­ва­ха то­га­ва на­ша­та емиг­ра­ция”, как­то ги опис­ва той ка­то сви­де­тел на всичко то­ва.

По­е­ма­та “На про­ща­ва­не”, съз­да­де­на по то­зи по­вод, из­ра­зя­ва жи­во и не­пос­ред­с­т­ве­но дъл­бо­ки­те чув­с­т­ва и въл­не­ни­е­то на ли­ричес­кия ге­рой от пред­с­то­я­ща­та раз­дя­ла с ба­щи­но ог­ни­ще и загрижена майка. Оно­ва, с ко­е­то е свър­за­но ре­ше­ни­е­то му да тръг­не по един “стра­шен, но сла­вен” път, е без­с­пор­но обичта на мла­дия бъл­га­рин към отечес­т­во­то и към най-близ­ки­те му хо­ра. В пис­мо до свой при­я­тел Хрис­то Бо­тев пи­ше: “На­ис­ти­на, най-го­ля­ма­та доб­ро­де­тел в све­та е лю­бов­та към отечес­т­во­то, но как­во да пра­виш, ко­га­то са мал­ци­на ония хо­ра, ко­и­то да раз­би­рат, че тая доб­ро­де­тел ес­тес­т­ве­но е ос­но­ва­на на дру­га ­ на лю­бов­та към ближ­ния?”

Лю­бов­та към май­ка­та, бра­тя­та и ли­бе­то е един от най-важ­ни­те мо­ти­ви за Бо­те­вия ли­ричес­ки ге­рой в из­бо­ра му на пъ­тя към сво­бо­да­та на по­ро­бе­ния на­род и отечес­т­во.

В ус­ло­ви­я­та на уни­зи­тел­но роб­с­т­во в ро­ди­на­та мла­ди­ят бъл­га­рин не мо­же да жи­вее при­ми­ре­но и да гле­да “турчин че бес­ней” над “ба­щи­но ог­ни­ще”. Род­ни­ят дом, очер­тан об­раз­но чрез си­нек­до­ха­та “ба­щи­но ми ог­ни­ще”, е сак­рал­но прос­т­ран­с­т­во. С не­го е свър­за­но всичко оно­ва, ко­е­то е ми­ло на сър­це­то, оно­ва, към ко­е­то ли­ричес­ки­ят ге­рой е осо­бе­но чув­с­т­ви­те­лен:

там, де­то аз съм по­рас­нал

и пър­во мля­ко за­су­кал…

За­ед­но с кръв­но близ­ки­те хо­ра ­ май­ка, ба­ща и бра­тя, в не­гото съзнание жи­вее и ли­бе­то, чий­то не­заб­ра­вим пог­лед ли­ричес­ки­ят ге­рой съ­що па­зи в сър­це­то си.

По­е­ма­та за­почва с пря­ко­то об­ръ­ще­ние на ли­ричес­кия АЗ към май­ка­та до­ве­ре­ни­ца, от ко­я­то тър­си раз­би­ра­не и съп­ричас­тие в дра­ма­тичния час на раз­дя­ла­та, ко­га­то по­е­ма по слав­ния, но и стра­шен път на бор­ба­та:

Же­ла­ни­е­то да я уте­ши по­раж­да зат­рог­ва­щия тон на об­ръ­ще­ни­е­то. Си­нът съз­на­ва как­ва бол­ка ще причини на май­ка­та въз­мож­на­та му ги­бел по из­б­ра­ния от не­го път, за­то­ва се опит­ва да я на­ка­ра да раз­бе­ре причини­те за не­го­вия жи­тейс­ки из­бор:

Но къл­ни, май­ко, прок­ли­най

таз тур­с­ка чер­на про­ку­да,

де­то нас мла­ди про­пъ­ди

по та­з теж­ка чуж­би­на ­

да хо­дим, да се ски­та­ме

не­ми­ли, кле­ти, нед­ра­ги!

Майчина­та клет­ва тук е приз­ва­на да съг­ра­ди прег­ра­да­та меж­ду род­но­то и чуж­до­то, ме­та­фо­рично оп­ре­де­ле­но ка­то “таз тур­с­ка чер­на про­ку­да”. Раз­де­ля­не­то от род­ния свят пред­определя тъж­на­та участ на мла­дия пат­ри­от, кой­то за­ед­но със сво­и­те дру­га­ри по съд­ба из­жи­вя­ва би­ти­е­то си при­ну­ди­тел­но там, къ­де­то е “теж­ка чуж­би­на”, къ­де­то всички се чув­с­т­ват “не­ми­ли, кле­ти, нед­ра­ги”.

Дълбоката ин­тим­ност на сти­хо­ве­те в по­е­тичния увод из­ра­зя­ва при­об­ще­ност­та на ге­роя бун­тов­ник към ро­да и ро­до­ви­те цен­нос­ти. Към тях се причис­ля­ва и не­по­кор­ни­ят дух на мла­дия пат­ри­от, кой­то го под­тик­ва да се бун­ту­ва сре­щу уни­же­ни­е­то да жи­вее ка­то роб в род­ния си дом и отечес­т­во. Ли­ричес­ки­ят ге­рой е уве­рен, че май­ка­та мо­же най ­ доб­ре да раз­бе­ре чув­с­т­ва­та, ко­и­то се раз­га­рят в ду­ша­та му:

Но ка­жи как­во да пра­вя,

кат си ме, май­ко, ро­ди­ла

със сър­це мъж­ко, юнаш­ко,

та сър­це, май­ко, не трае

да гле­да турчин че бес­ней

над ба­щи­но ми ог­ни­ще…

Имен­но май­ка­та е ро­ди­ла си­на си с бун­то­вен, не­по­ко­рен дух, “със сър­це мъж­ко, юнаш­ко”. Двой­ни­ят епи­тет, мо­де­ли­ран в сти­ла на пе­сен­ния фол­к­лор, подчер­та­ва си­ла­та на ха­рак­те­ра, чрез кой­то е пред­с­та­вен об­ра­зът на ге­роична­та личност.

Све­тост­та на род­ния дом (“ба­щи­но ми ог­ни­ще”) не до­пус­ка не­го­во­то по­ру­га­ва­не от по­ро­би­те­ля (“турчин че бес­ней”). Сил­но емо­ци­о­нал­ни­те из­ра­зи подчер­та­ват то­зи сак­ра­лен кръг:

Там, де­то аз съм по­рас­нал

и пър­во мля­ко за­су­кал,

там, де­то ли­бе ху­ба­во

чер­ни си очи вдиг­не­ше

и с оназ ти­ха ус­мив­ка

в скръб­но ги сър­це впи­е­ше:

там, де­то ба­ща и бра­тя

чер­ни чер­не­ят за ме­не!…

Скъ­пи­те за сър­це­то на бун­тов­ни­ка хо­ра из­пъл­ват пред­с­та­ва­та му за род­ния свят и го мо­ти­ви­рат да по­е­ме по страш­ния път на бор­ба­та за сво­бо­да за­ра­ди въз­мож­ност­та те да жи­ве­ят щас­т­ли­во, ка­то сво­бод­ни хо­ра в сво­бод­на зе­мя. То­ва за не­го е въп­рос на чест и дос­тойн­с­т­во:

Там аз за ми­ло, за дра­го,

за теб, за ба­ща, за бра­тя

за не­го ще се за­ло­вя,

пък… как­во­то са­бя по­ка­же,

и чест­та, май­ко, юнаш­ка!

Часът на про­ща­ва­не­то с близ­ки­те и обичани хо­ра е из­пъл­нен с емо­ци­о­нал­но нап­ре­же­ние, ко­е­то из­б­лик­ва в сил­но дра­ма­тичния въз­г­лас:

Ах, ма­ле ­ май­ко юнаш­ка!

Прос­ти ме и веч про­ща­вай!

От­но­во пря­ко­то об­ръ­ще­ние към май­ка­та подчер­та­ва ней­но­то при­със­т­вие в ли­рично­то прос­т­ран­с­т­во на твор­ба­та ка­то ос­но­вен об­раз, око­ло кой­то се из­г­раж­да и све­тът на род­но­то. Май­ка­та е на­зо­ва­на не случай­но “май­ко юнаш­ка”. Тя е от­кър­ми­ла ге­роя бун­тов­ник, тя го е научила да обича всичко род­но, да­ри­ла го е “със сър­це мъж­ко, юнаш­ко”. На ней­на­та ду­шев­на си­ла разчита мла­ди­ят ро­до­лю­бец в часа на раз­дя­ла­та, пред ко­я­то двамата са из­п­ра­ве­ни. Мол­ба за прош­ка от­п­ра­вя той към нея, за­що­то майката ще пре­жи­вее най-бо­лез­не­но пред­с­то­я­ща­та му съд­ба и въз­мож­на­та му юнаш­ка смърт. От нея именно ге­ро­ят ис­ка бла­гос­лов, преди да поеме по пъ­тя на бор­ба­та за сво­бо­да. Бун­тов­ни­кът яс­но мо­ти­ви­ра своя из­бор и ви­со­ки­те си стрем­ле­ния, за­то­ва се на­дя­ва май­ка­та да прос­ти и да го раз­бе­ре:

Аз вече пуш­ка на­ра­мих

и на глас тичам на­ро­ден

сре­щу вра­гът си без­вер­ни.

От сво­я­та “май­ка юнаш­ка” синът очак­ва тя да на­ме­ри си­ли и да пре­о­до­лее скръб­та от тра­гична­та вест за въз­мож­на­та му ги­бел. Той осъз­на­ва, че де­ло­то му ня­ма да бъ­де при­е­то от всички, че мо­же би ня­кои ще го на­ре­кат “нех­ра­ни ­ май­ка” и те­зи ду­ми ще бъ­дат бо­лез­не­ни за род­на­та му май­ка. За­то­ва я мо­ли да пре­въз­мог­не бол­ка­та си и да из­пъл­ни своя свят дълг ­ да пре­да­де за­ве­та му на не­го­ви­те ”бра­тя нев­ръс­т­ни”:

да пом­нят и те да зна­ят,

че и те брат са има­ли,

но брат им пад­на, за­ги­на…

Връз­ка­та меж­ду по­ко­ле­ни­я­та е из­раз на вяр­ност към род­ния свят, към всички оне­зи цен­нос­ти, ко­и­то се съ­дър­жат в не­го. Род­на­та зе­мя ще бъ­де на­по­е­на с ге­ройс­ка­та кръв на бун­тов­ни­ка, а не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли в бор­ба­та ще на­ме­рят тя­ло­то му там ня­къ­де ви­со­ко, къ­де­то ви­ят гнез­да ор­ли­те. Та­ка пос­ла­ни­е­то на ге­роя при­до­би­ва но­ва си­ла, из­ви­ра­ща от зна­ци­те на род­но­то прос­т­ран­с­т­во.

Пре­да­ни­е­то за ле­ген­дар­ния под­виг ще бъ­де по-значимо, ако бъ­де сът­во­ре­но от май­ка­та, за­то­ва точно към нея се об­ръ­ща бунтовникът с мол­ба и по­ве­ля:

Ка­жи им, май­ко, да пом­нят,

да пом­нят, ме­не да тър­сят:

бя­ло ми ме­со по ска­ли,

по ска­ли и по ор­ля­ци,

чер­ни ми кър­ви в зе­мя­та,

в зе­мя­та, май­ко, чер­на­та!

Да­но ми най­дат пуш­ка­та,

пуш­ка­та, май­ко, са­бя­та,

и де­то срещ­нат душ­ма­нин

със кур­шум да го поз­д­ра­вят,

а пък със са­бя по­мил­ват…

Всичко, ко­е­то ще пре­жи­вее май­ка­та ка­то най-теж­ко из­пи­та­ние, въл­ну­ва сил­но ли­ричес­кия ге­рой. Той не я осъж­да, ако все пак тя не ус­пее да пре­въз­мог­не мъ­ка­та си от смърт­та на пър­во­то си чедо. Към бол­ка­та й ве­ро­ят­но ще се при­ба­ви и та­зи на не­го­во­то ”ли­бе ху­ба­во”:

дъл­бо­ко ще ми въз­дъх­нат

две сър­ца ми­ли за ме­не ­

ней­но­то, май­ко, и твой­то!

И две щат съл­зи да кап­нат 

на ста­ри гър­ди и мла­ди…

Те­зи дра­ма­тични чув­с­т­ва и пре­жи­вя­ва­ния са об­вър­за­ни с въз­дейс­т­ва­ща­та си­ла на пе­сен­та, ко­я­то се въз­п­ри­е­ма ка­то из­раз на на­род­на­та па­мет и приз­на­ние за ге­роичност и ро­до­лю­бие. Та­зи пе­сен ще е “пе­сен юнаш­ка” и тя ще прос­ла­вя под­ви­га, кой­то ще бъ­де при­мер за мла­ди­те сле­дов­ни­ци в бор­ба­та.

Творчес­ко­то въ­об­ра­же­ние на по­е­та и на не­го­вия ли­ричес­ки го­во­ри­тел ри­су­ва и кар­ти­на­та на ед­на кра­си­ва мечта, свър­за­на със сво­бо­да­та да стиг­не “жив и здрав” у до­ма. То­ва ус­лов­но зав­ръ­ща­не се съ­път­с­т­ва от при­ли­ва на въз­тор­же­ни чув­с­т­ва ­ ра­дост, въл­не­ние, обич, из­ра­зе­ни чрез бо­гат­с­т­во от епи­те­ти, в ко­и­то се съ­дър­жат и зна­ци­те на род­но­то, бъл­гар­с­ко­то ­ бай­ряк и “ле­во­ве злат­ни” на чела­та на юна­ци­те. Ве­ли­ко­ле­пи­е­то на кар­ти­на­та е пос­тиг­на­то чрез нас­лаг­ва­не на цве­то­ве и фор­ми, ко­и­то подчер­та­ват ге­роично­то, мъ­жес­т­ве­но­то при­със­т­вие в род­но­то прос­т­ран­с­т­во:

под бай­ряк лични юна­ци,

на­пе­ти в дре­хи вой­ниш­ки,

с ле­во­ве злат­ни на чело,

с иг­лян­ки пуш­ки на ра­мо

и с са­би ­ змии на кръс­тът…

Емоционалните възклицания: “о, то­газ, май­ко юнаш­ка!” / о, ли­бе, ми­ло, ху­ба­во”, из­ра­зя­ват кул­ми­на­ци­я­та на чув­с­т­ва­та и пре­жи­вя­ва­ни­я­та в то­зи мо­мент. Цве­тя­та са знак на обич и приз­на­тел­ност към ге­ро­и­те, до­нес­ли сво­бо­да­та за своя на­род. При­зи­вът: “Бе­ре­те цве­тя в гра­ди­на,/ къ­сай­те бръш­лян и здра­вец,/ пле­те­те вен­ци и кит­ки/ да кичим гла­ви и пуш­ки”, да­ва ес­тес­т­вен из­раз на въз­тор­же­ност и жиз­не­ра­дост. Мно­го­об­ра­зи­е­то на цве­тя­та за­сил­ва въз­дейс­т­ви­е­то на ця­ла­та кар­ти­на ка­то апо­те­оз на ра­дост­та от сво­бо­да­та.

В то­зи тър­жес­т­вен миг майчини­ят бла­гос­лов и лас­ка са най-жа­ду­ва­ни от мла­дия бун­тов­ник. Те са част от наг­ра­да­та му за всичко, ко­е­то е тряб­ва­ло да по­не­се по страш­ния и сла­вен път на бор­ба­та. То­зи мо­мент на сре­ща­та с най-скъ­пия на сър­це­то човек ­ май­ка­та, из­лъчва дъл­бо­ко въл­не­ние от до­кос­ва­не­то до род­но­то, как­то и обичта към всичко, свър­за­но с не­го:

И то­газ с ве­нец и кит­ка

ти, май­ко, ела при ме­не,

ела ме, май­ко, пре­гър­ни

и в крас­но чело це­лу­ни ­

крас­но, с две ду­ми за­вет­ни:

сво­бо­да и смърт юнаш­ка!

Май­ка­та е приз­ва­на да из­рече све­ти­те ду­ми, ста­на­ли иде­ал за сме­лия бъл­гар­с­ки пат­ри­от: “сво­бо­да и смърт юнаш­ка.” То­ва при­да­ва тър­жес­т­ве­ност и дра­ма­ти­зъм на ця­ла­та сце­на.

При­об­ща­ва­не­то на ли­бе­то към иде­а­ла на сво­бо­да­та ста­ва чрез про­я­ва­та на лю­бов­та на ге­роя в ми­га на та­зи па­мет­на сре­ща и пред­с­то­я­ща но­ва раз­дя­ла:

А аз ще ли­бе пре­гър­на

с кър­ва­ва ръ­ка през ра­мо

да чуй то сър­це юнаш­ко,

как ту­па сър­це, иг­рае;

плачът му да спра с це­лув­ка,

съл­зи му с ус­та да глът­на…

Дра­ма­тиз­мът на пре­жи­вя­ва­не­то от­но­во се про­я­вя­ва в пос­лед­ва­лия мо­мент на про­ща­ва­нето:

Пък то­газ…май­ко, про­ща­вай!

Ти, ли­бе, не ме заб­ра­вяй!

Дру­жи­на тръг­ва, оти­ва,

пъ­тят е стра­шен, но сла­вен:

аз мо­же млад да за­ги­на…

Ра­дост­та от сре­ща­та със све­та на род­но­то е крат­кот­рай­на, за­що­то дъл­гът към на­ро­д и родина зас­та­ва над всичко. Та­зи об­вър­за­ност на ге­роя обаче не го от­къс­ва от род­но­то. Тя са­мо ут­вър­ж­да­ва при­над­леж­ност­та му към не­го. За­то­ва на­пъл­но ес­тес­т­ве­но звучи приз­на­ни­е­то на ге­роя бун­тов­ник:

Но… сти­га ми тая наг­ра­да ­

да ка­же няв­га на­ро­дът:

ум­ря си­ро­мах, за прав­да,

за прав­да и за сво­бо­да…

Обичта към род­ния свят из­ви­ся­ва об­ра­за на ли­ричес­кия ге­рой в по­е­ма­та “На про­ща­ва­не”. Тя подчер­та­ва иде­я­та, че ду­хов­на­та си­ла на чове­ка ид­ва от връз­ка­та с ро­да и ро­до­ви­те цен­нос­ти, осо­бе­но ко­га­то те са об­вър­за­ни с най-ви­со­кия иде­ал за човечес­т­во­то и за все­ки на­род ­ сво­бо­да­та. Ус­т­ре­мен към нея, мла­ди­ят пат­ри­от е го­тов да по­жер­т­ва жи­во­та си, за да жи­ве­ят дос­той­но оне­зи, ко­и­то обича най-сил­но, как­то обича и сво­е­то отечес­т­во!

Хрис­то Бо­тев ­ “На про­ща­ва­не”

Са­мо­жер­т­ва­та за Отечес­т­во­то

По­е­ма­та “На про­ща­ва­не в 1868 го­ди­на” пред­с­тав­ля­ва въз­дейс­т­ва­ща ли­рична из­по­вед на ге­роя. Творчес­ко­то въ­об­ра­же­ние на по­е­та пре­ко­ся­ва раз­с­то­я­ни­е­то, ко­е­то раз­де­ля бун­тов­ни­ка от най-близ­ки­те му хо­ра и ни пра­ви сви­де­те­ли на най-сък­ро­ве­ните му чув­с­т­ва и стре­ме­жи, спо­де­ле­ни в про­щал­ния миг.

В най-дра­ма­тичния мо­мент от своя жи­вот бунтовникът оп­ре­де­ля май­ка­та ка­то най-дос­той­на да бъ­де не­го­ва до­ве­ре­ни­ца, за да раз­к­рие пред нея сми­съ­ла на своя за­вет към бра­тя­та си и към бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния ­ да про­дъл­жат бор­ба­та му до по­бе­ден край със същата все­от­дай­ност към oтечес­т­во­то и сво­бо­да­та.

Мла­ди­ят не­по­ко­рен дух на ли­ричес­кия ге­рой е неп­ри­ми­рим към роб­с­т­во­то и уни­же­ни­я­та на човеш­ко­то дос­тойн­с­т­во. Той не мо­же да гле­да при­ми­ре­но как по­газ­ват све­тост­та на род­но­то му ог­ни­ще. Чуж­ди­ят, ом­раз­ни­ят по­ро­би­тел със самочув­с­т­вието на гос­по­дар отнема всичко сък­ро­ве­но за мла­дия бъл­гар­с­ки пат­ри­от. Имен­но за­то­ва не­на­вист­та към по­тис­ни­ка, как­то и обичта към близ­ки­те хо­ра, а съ­що и обичта към отечес­т­во­то, мо­ти­ви­рат то­зи не­по­ко­рен дух да по­е­ме по страш­ния път на бор­ба­та за сво­бо­да.

Ге­ро­ят бун­тов­ник осъз­на­ва, че пъ­тят, кой­то е из­б­рал, е дра­ма­тичен и опа­сен. Въз­мож­ност­та да за­ги­не е на­пъл­но ре­ал­на. Сво­бо­да­та изис­к­ва са­мо­жер­т­ва от все­ки, кой­то се е пос­ве­тил на нея. Тя ни­ко­га не ид­ва да­ром ­ сво­бо­да­та тряб­ва да се из­во­ю­ва с це­на­та на най-скъ­пи жер­т­ви. То­ва яс­но раз­би­ра мла­ди­ят ро­до­лю­бец. В предчув­с­т­ви­е­то си за смърт­та той се об­ръ­ща към май­ка­та до­ве­ре­ни­ца. Тя един­с­т­ве­на мо­же да го раз­бе­ре и да прос­ти за стра­да­ни­е­то, ко­е­то ще й причини със сво­я­та ги­бел. Смърт­та му обаче ще бъ­де “смърт юнаш­ка”, ос­ве­те­на от ге­роичния под­виг в име­то на най-въз­ви­ше­ния иде­ал ­ сво­бо­да­та на отечес­т­во­то. За мла­дия и не­по­ко­рен бъл­га­рин е въп­рос на чест и човеш­ко дос­тойн­с­т­во да се пос­ве­ти с ця­ло­то си сър­це на то­зи въз­ви­шен иде­ал. Са­мо той да­ва ис­тин­с­ки сми­съл и цел на жи­во­та му. В име­то на то­зи иде­ал героят е го­тов на са­мо­жер­т­ва.

Бунтовникът въз­п­ри­е­ма смърт­та ка­то “смърт юнаш­ка”, за­що­то е в име­то на прав­да­та и сво­бо­да­та на един на­род. Тя е не­го­ва­та жер­т­ва­ пред ол­та­ра на сво­бо­да­та за българския на­род и за най-близ­ки­те на сър­це­то му хо­ра. Тя е от­ричане от тясно лично­то щас­тие, за­що­то лирическият герой  раз­би­ра, че не мо­же да бъ­де щас­т­лив, ко­га­то на­ро­дът му стра­да по­ро­бен. Смърт­та не е страш­на, ко­га­то е ос­мис­ле­на ка­то дос­то­ен край на един ге­роичен път, из­пъл­нен с под­ви­зи:

Аз вече пуш­ка на­ра­мих

и на глас тичам на­ро­ден

сре­щу вра­гът си без­вер­ни.

Бун­тов­ни­кът но­си “сър­це мъж­ко юнаш­ко”, ко­е­то не поз­на­ва стра­ха от смърт­та. Той об­рича мла­дия си жи­вот на отечес­т­во­то ка­то ис­тин­с­ки пат­ри­от и син на ро­ди­на­та.

Чрез учас­ти­е­то си в бор­бата за сво­бо­да, Ботевият ли­ричес­ки­ АЗ ут­вър­ж­да­ва връз­ка­та със слав­ни­те тра­ди­ции на сво­и­те пра­де­ди и за­щи­та­ва на­ци­о­нал­на­та си чест и дос­тойн­с­т­во:

Там аз за ми­ло, за дра­го,

за теб, за ба­ща, за бра­тя

за не­го ще се за­ло­вя

пък… как­во­то са­бя по­ка­же,

и чест­та, май­ко, юнаш­ка!

Са­мо­жер­т­ва­та на ге­роя ня­ма да е нап­раз­на, ако тя ста­не при­мер за под­ра­жа­ние. За­то­ва той мо­ли сво­я­та май­ка да въз­пи­та бра­тя­та му ка­то не­го да бъ­дат, да пом­нят де­ло­то му и да по­е­мат по не­го­ви­я път ­ “сил­но да лю­бят” ро­ди­на­та и да не­на­виж­дат вра­го­ве­те на на­ро­да. Да бъ­дат ка­то не­го неп­ри­ми­ри­ми и сво­бо­до­лю­би­ви. За­ве­ща­ва им сво­я­та все­от­дай­ност в бор­ба­та. Той вяр­ва, че спо­ме­нът за са­мо­жер­т­ва­та му ще бъ­де съх­ра­нен в па­мет­та на оне­зи мла­ди бъл­гар­с­ки си­но­ве, в ко­и­то го­ри съ­щи­ят не­ук­ро­тим стре­меж към сво­бо­да.

Ли­ричес­ки­ят ге­рой пред­с­та­вя тра­гична­та кар­ти­на на сво­я­та ги­бел, очер­та­на чрез въ­об­ра­же­ни­е­то му ка­то въз­мож­на, но не за да раз­ко­ле­бае ре­ши­тел­ност­та си за бор­ба, а за да да­де яс­на и ре­а­лис­тична пред­с­та­ва за слав­ния, но стра­шен път, кой­то е из­б­рал. Кон­т­рас­тът чер­но­бя­ло за­сил­ва въз­дейс­т­ви­е­то на кар­ти­на­та. Тя тряб­ва да за­па­ли огъ­ня на ом­ра­за и обич ­ две­те по­люс­ни чув­с­т­ва в сър­ца­та на мла­ди­те пос­ле­до­ва­те­ли в бор­ба­та:

…да пом­нят, ме­не да тър­сят:

бя­ло ми ме­со по ска­ли,

по ска­ли и по ор­ля­ци,

чер­ни ми кър­ви в зе­мя­та,

в зе­мя­та, май­ко, чер­на­та!

Во­ля­та за бор­ба на братята му невръстни сре­щу по­ро­би­те­лите ще на­сочва и не­на­вист­та им към тях:

и де­то срещ­нат душ­ма­нин

със кур­шум да го поз­д­ра­вят,

а пък със са­бя по­мил­ват…

Ме­та­фо­ра­та “бес­ней” съ­що яс­но из­ра­зя­ва от­но­ше­ни­е­то към чуж­дия по­тис­ник, прис­во­ил род­на­та зе­мя.

Са­мо­жер­т­ва­та на ге­роя е ос­мис­ле­на ка­то не­из­беж­на не­об­хо­ди­мост по пъ­тя към жа­ду­ва­на­та сво­бо­да. Мъ­жес­т­ве­ни­ят му дух е не­по­ко­ле­бим, ко­га­то се ре­ша­ва да при­не­се жи­вота си в жер­т­ва, за да въз­к­ръс­не от­но­во от­не­та­та сво­бо­да на бъл­гар­с­кия на­род. За­то­ва нас­то­я­ва май­ка­та да въз­пи­та та­ка и неговите “братя невръстни”, че ка­то по­рас­нат, “ка­то бра­та си да ста­нат” ­ “силно да любят и мразят”. Те са те­зи, ко­и­то, осъз­на­ли пот­реб­ност­та от сво­бо­да, тряб­ва да от­с­то­я­ват дос­тойн­с­т­во­то и ду­ха на бъл­гар­с­кия на­род. Те тряб­ва да из­ве­дат до по­бе­ден край бор­ба­та, за да мо­же на­ро­дът ни да се на­ре­ди до дру­ги­те сво­бод­ни на­ро­ди. В то­ва е сми­съ­лът на по­е­тично­то пос­ла­ние на Хрис­то Бо­тев.

По­е­тът свър­з­ва ес­тес­т­ве­но ге­роична­та смърт с без­с­мър­ти­е­то. Под­ви­гът ще бъ­де прос­ла­вен чрез пе­сен­та:

…мо­я­та пе­сен юнаш­ка ­

за­що и как съм за­ги­нал

и как­ви ду­ми из­ду­мал

пред смърт­та и пред дру­жи­на…

Приз­на­ни­е­то за ге­роична­та му са­мо­жер­т­ва ще бъ­де съх­ра­не­но в на­род­на­та па­мет:

аз мо­же млад да за­ги­на…

Но… сти­га ми тая наг­ра­да ­

да ка­же няв­га на­ро­дът:

ум­ря, си­ро­мах, за прав­да,

за прав­да и за сво­бо­да…

Ми­съл­та за то­ва приз­на­ние вдъх­но­вя­ва бун­тов­ни­ка в бор­ба­та, чий­то път е “стра­шен, но сла­вен”. Най-сък­ро­ве­на­та му мечта е не­го­ви­ят без­с­мър­тен под­виг да ос­ве­тя­ва пъ­тя на на­ро­да му към сво­бо­да­та.

“На про­ща­ва­не” е твор­ба, съз­да­де­на вър­ху ав­то­би­ог­ра­фична ос­но­ва. В нея се съ­дър­жа за­бе­ле­жи­тел­но­то проз­ре­ние за бъ­де­ща­та ги­бел на са­мия тво­рец. Та­зи ге­роична смърт обаче е ос­мис­ле­на ка­то по­е­тично начало на не­го­во­то без­с­мър­тие в па­мет­та на след­ва­щи­те по­ко­ле­ния, ко­и­то оце­ня­ват сми­съ­ла на ед­на въз­ви­ше­на са­мо­жер­т­ва в име­то на най-го­ля­мо­то бла­го за хо­ра­та ­ сво­бо­да­та.

Хрис­то Бо­тев ­ “На про­ща­ва­не”

“Сво­бо­да и смърт юнаш­ка”

Хрис­то Бо­тев съз­да­ва не­пов­то­ри­ма­та си твор­ба “На про­ща­ва­не” в из­к­лючител­но въл­ну­ващ мо­мент от своя жи­вот ­ ко­га­то се гот­ви да пре­ми­не в Бъл­га­рия с чета­та на Же­лю вой­во­да през 1868 г. Ма­кар че за­ми­на­ва­не­то не се осъ­щес­т­вя­ва, то е ос­но­ва­та на ед­на вдъх­но­ве­на из­по­вед и дъл­бок раз­ми­съл, на­сочени към сък­ро­ве­ни цен­нос­ти в ду­ша­та на бун­тов­ни­ка ­ пат­ри­от. Той е го­тов да по­е­ме по пъ­тя на бор­ба­та за сво­бо­да, за да за­щи­ти ро­ди­на­та си и да из­пъл­ни своя све­щен дълг. Ду­ми­те му “сво­бо­да и смърт юнаш­ка” из­ра­зя­ват въз­ви­ше­ния иде­ал на ли­ричес­кия ге­рой, как­то и не­го­ва­та ре­ши­тел­ност да из­бе­ре пъ­тя на бор­ба­та. Той осъз­на­ва яс­но, че то­зи път е “стра­шен, но сла­вен”.

Лирическият герой яс­но осмисля ве­ро­ят­ност­та да срещ­не смърт­та по пъ­тя на бор­ба­та за сво­бо­да като на­пъл­но ре­ал­на. Ко­га­то спо­де­ля с май­ка­та въз­мож­ни­те из­хо­ди от бор­ба­та, бунтовникът обоб­ща­ва:

Пъ­тят е стра­шен, но сла­вен;

аз мо­же млад да за­ги­на…!

Та­зи смърт “юнашка” той въз­п­ри­е­ма ка­то ед­на не­из­беж­на и не­об­хо­ди­ма жер­т­ва в име­то на ви­со­кия иде­ал ­ сво­бо­да­та на ро­ди­на­та. Та­ка приз­на­ни­е­то и па­мет­та за под­ви­га и са­мо­жер­т­ва­та му ще бъ­дат вечни.

Все пак мла­дост­та и жиз­не­лю­би­е­то по­раж­дат и дру­га кар­ти­на ­ на по­бед­но­то зав­ръ­ща­не у до­ма за­ед­но с дру­жи­на­та “лични юна­ци”. Ма­кар и по-мал­ко ве­ро­ят­на, та­зи кар­ти­на зав­ла­дя­ва с ве­ли­ко­ле­пи­е­то от баг­ри, с ра­дос­т­но­то нас­т­ро­е­ние и с из­б­ли­ка на ис­к­ре­на­та обич меж­ду май­ка и син. Към майката се об­ръ­ща той в то­зи сил­но емо­ци­о­на­лен мо­мент и я при­кан­ва:

И то­газ с ве­нец и кит­ка

ти, май­ко, ела при ме­не,

ела ме, май­ко, пре­гър­ни

и в крас­но чело це­лу­ни ­

крас­но с две ду­ми за­вет­ни:

сво­бо­да и смърт юнаш­ка!

Обо­со­бя­ва­не­то на сло­во­съчета­ни­е­то “сво­бо­да и смърт юнаш­ка” в ли­ричес­кия текст на Бо­тев има сво­е­то ключово значение. Те­зи ду­ми из­ра­зя­ват сми­съ­ла на не­го­вия път в бор­ба­та. Пъ­тят, кой­то е из­б­рал, е ос­ве­тя­ван от ви­со­ко ху­ман­ния и въз­ви­шен стре­меж към сво­бо­да­та на по­ро­бе­ния на­род и отечес­т­во и от въз­п­ри­еман­е­то на ги­бел­та оп­ре­де­ле­но ка­то “смърт юнаш­ка”.

Фак­тът, че те­зи сло­ва са из­речени в един тол­ко­ва жиз­не­ра­дос­тен миг, ка­къв­то е щас­т­ли­во­то зав­ръ­ща­не при близ­ки­те, под­с­каз­ва, че по­е­тът въз­п­ри­е­ма в един­с­т­во дра­ма­тично­то в съд­ба­та на своя ли­ричес­ки ге­рой. Още по­вече, че след то­зи кра­сив мо­мент на сре­ща­та с най-обичани­те хо­ра дру­жи­на­та про­дъл­жа­ва своя път и от­но­во нас­тъп­ва про­ща­лен миг:

Пък то­газ … май­ко про­ща­вай!

Ти, ли­бе, не ме заб­ра­вяй!

Дру­жи­на тръг­ва, оти­ва…

Кар­ти­на­та на по­бед­но­то зав­ръ­ща­не е и част от пред­с­та­ва­та на по­е­та и не­го­вия ли­ричес­ки ге­рой за сво­бо­да­та. Въ­об­ра­же­ни­е­то му не случай­но ри­су­ва в най-свет­ли то­но­ве всички де­тай­ли от та­зи кар­ти­на. В нея пре­об­ла­да­ват епи­те­ти, ха­рак­тер­ни и за на­род­но-пе­сен­но­то творчес­т­во: “ле­во­ве злат­ни”, “иг­лян­ки пуш­ки”, “са­би-змии”.

Об­ра­зи­те на юна­ци­те са из­г­ра­де­ни с подчер­та­на вну­ши­тел­ност ­ те са “лични юна­ци”, “на­пе­ти в дре­хи вой­ниш­ки…”. Приз­на­ни­е­то за тях­на­та сме­лост и са­мо­жер­т­ва са цве­тя, вен­ци и кит­ки, с ко­и­то се окичват “гла­ви и пуш­ки”. Те­зи мла­ди мом­ци, сред ко­и­то е и ли­ричес­ки­ят ге­рой на по­е­ма­та, са вес­ти­те­ли на най-скъ­по­то на на­ро­да ни ­ не­го­ва­та сво­бо­да.

Ра­дост­та от победното зав­ръ­ща­не­ у до­ма се сли­ва с кра­си­во­то лю­бов­но чув­с­т­во на ге­роя към ли­бе­то в ми­га на сре­ща и пред­с­то­я­ща но­ва раз­дя­ла:

А аз ще ли­бе пре­гър­на

с кър­ва­ва ръ­ка през ра­мо

да чуй то сър­це юнаш­ко,

как ту­па сър­це, иг­рае;

плачът му да спра с це­лув­ка,

съл­зи му с ус­та да глът­на…

Към условните реалности на бъдещето ли­ричес­ки­ят ге­рой се на­сочва още в по­е­тичния увод. В не­го той яс­но из­ра­зя­ва мо­ти­ви­те, ко­и­то са го на­сочили да по­е­ме по пъ­тя, определен ясно в съзнанието му като “стра­шен, но сла­вен”. С при­съ­ща­та си мъ­жес­т­ве­ност бун­тов­ни­кът пра­ви яс­на и точна пре­цен­ка за тра­гичния край в без­ми­лос­т­на­та бор­ба сре­щу по­ро­би­те­ля:

Аз зная, май­ко, мил съм ти,

че мо­же млад да за­ги­на

ах, ут­ре ка­то пре­ми­на

през ти­ха бя­ла Ду­на­ва!

На­речието “ут­ре” обоб­ща­ва пред­с­то­я­щия не­лек път на ге­роя в та­зи бор­ба. Без битка няма реално отвоюване на свободата. Мечтата за нея не изключва мисълта за възможна смърт.  Сред мо­ти­ви­те на бореца за свобода пър­вос­те­пен­на ро­ля иг­рае не­въз­мож­ност­та да се при­ми­ри с най-уни­зи­тел­но­то със­то­я­ние за чове­ка ­ роб­с­т­во­то. То­ва го зас­та­вя да за­ми­не да­леч от до­ма и близ­ки­те си. След начал­но­то неж­но об­ръ­ще­ние към май­ка­та: “Не плачи, май­ко, не тъ­жи”, след­ва из­ра­зът на сил­на не­на­вист към по­ро­би­те­ля, кой­то се чув­с­т­ва гос­по­дар и при­те­жа­тел на всичко свя­то за мла­дия бъл­га­рин:

Но ка­жи как­во да пра­вя,

кат си ме, май­ко, ро­ди­ла

със сър­це мъж­ко, юнаш­ко,

та сър­це, май­ко, не трае

да гле­да турчин, че бес­ней

над ба­щи­но ми ог­ни­ще:

там, де­то аз съм по­рас­нал

и пър­во мля­ко за­су­кал;

там, де­то ли­бе ху­ба­во

чер­ни си очи вдиг­не­ше

и с оназ ти­ха ус­мив­ка

я скръб­но ги сър­це впи­е­ше;

там, де­то ба­ща и бра­тя

чер­ни чер­не­ят за ме­не!…

       Алитерацията“чер­ни чер­не­ят” и значени­е­то на чер­ния цвят насочват към израза на бол­ка­та в сър­це­то на бун­тов­ни­ка. Неп­ри­ми­ре­ни­е­то е не­го­ва­та яс­на по­зи­ция за не­съг­ла­си­е­то му да жи­вее ка­то роб в соб­с­т­ве­на­та си зе­мя и дом. От­тук про­из­тича си­ла­та на не­го­ва­та ре­ши­тел­ност да из­бе­ре пъ­тя на бор­ба­та за сво­бо­да. За не­го то­ва е въп­рос на чест и на­ци­о­нал­но дос­тойн­с­т­во:

Аз вече пуш­ка на­ра­мих

и на глас тичам на­ро­ден

сре­щу вра­га си без­вер­ни.

Там аз за ми­ло, за дра­го,

за теб, за ба­ща,за бра­тя   

за не­го ще се за­ло­вя,

пък…как­во­то са­бя по­ка­же

и чест­та, май­ко, юнаш­ка!

Сил­но емо­ци­о­нал­ни­ят из­раз на чув­с­т­ва е обяс­ним, за­що­то ста­ва ду­ма за све­тост­та на сво­бо­да­та, ко­я­то жа­ду­ват най-обичани­те от не­го хо­ра и на­ро­дът, чийто ве­рен син е и той.

Ми­съл­та за смърт­та не мо­же да раз­ко­ле­бае и да въз­п­ре сме­лия бъл­гар­с­ки пат­ри­от. Той е убе­ден, че тя е път към без­с­мър­ти­е­то му в на­род­на­та па­мет. Имен­но та­ка я въз­п­ри­е­ма Ботевият лирически АЗ и мо­ли сво­я­та май­ка да пос­рещ­не въз­мож­на­та вест за ги­бел­та на своя син ка­то пот­вър­ж­де­ние за не­го­вия въз­ви­шен ге­ро­и­зъм и да раз­бе­ре си­ла­та на не­го­вия иде­ал ­ сво­бо­да­та. Ху­ма­низ­мът и бла­го­род­с­т­во­то на бун­тов­ни­ка най-яс­но са из­ра­зени в приз­на­ни­е­то му, ко­е­то е и част от за­ве­та му към не­го­ви­те бра­тя:

… но брат им пад­на, за­ги­на

за­туй, че клет­ник не трая

пред тур­ци гла­ва да скла­ня

сюр­маш­ко тег­ло да гле­да!

Ге­роят при­кан­ва май­ка­ си да на­ме­ри си­ли и да пре­о­до­лее мъ­ка­та си, но и да пре­да­де не­го­ви­я за­вет към нев­ръс­т­ни­те му бра­тя. Те са те­зи, ко­и­то тряб­ва да про­дъл­жат де­ло­то му и да го из­ве­дат до по­бе­ден край. Са­мо то­га­ва са­мо­жер­т­ва­та му в име­то на сво­бо­да­та ще има истински смисъл. За­то­ва нас­то­я­ва пред сво­я­та май­ка:

Ка­жи им, май­ко, да пом­нят,

да пом­нят, ме­не да тър­сят:

бя­ло ми ме­со по ска­ли,

по ска­ли и по ор­ля­ци,

чер­ни ми кър­ви в зе­мя­та,

в зе­мя­та, май­ко, чер­на­та! 

Доб­ли­жа­ва­не­то на ге­роя до род­на­та зе­мя пра­ви об­ра­за му още по-въз­дейс­т­вен и по-вну­ши­те­лен. Той се въз­п­ри­е­ма ка­то не­раз­дел­на част от нея. Кон­т­рас­тът бя­ло­чер­но за­сил­ва вну­ше­ни­е­то на кар­ти­на­та, ко­я­то тряб­ва да за­па­ли огъ­ня на ом­ра­за и обич ­ две­те по­люс­ни чув­с­т­ва ­ в сър­ца­та на мла­ди­те пос­ле­до­ва­те­ли в бор­ба­та:

Да­но ми най­дат пуш­ка­та,

пуш­ка­та, май­ко, са­бя­та,

и де­то срещ­нат душ­ма­нин,

със кур­шум да го поз­д­ра­вят,

а пък със са­бя по­мил­ват…

       Оръжието (“пушката”, “сабята”) са част от паметта за героя и неговото посвещение на светия идеал-свободата.Затова намирането на тези символи на героизъм и мъжество от братята ще бъде тяхното посвещаване (инициация) в родовата памет като наследници по пътя му към свободата на родината. С това оръжие са призвани от техния брат-герой да въздадат заслуженото възмездие за “душманина”, поругал родната земя.

За­ве­тът на бун­тов­ни­ка е об­вър­зан със све­тост­та на ви­со­кия му иде­ал – сво­бо­да­та. Към нея тряб­ва ес­тес­т­ве­но да се стре­мят и оне­зи, ко­и­то ще го пос­лед­ват. За­то­ва те тряб­ва да имат съ­ща­та го­тов­ност за са­мо­жер­т­ва и съ­ща­та все­от­дай­ност в бор­ба­та. На тях ге­ро­ят за­ве­ща­ва да бъ­дат неп­ри­ми­ри­ми и сво­бо­до­лю­би­ви. Док­рай да ги ръ­ко­во­ди во­ля­та им за по­бе­да. Той ис­к­ре­но вяр­ва, че спо­ме­нът за са­мо­жер­т­ва­та му ще бъ­де съх­ра­нен в па­мет­та на оне­зи мла­ди бъл­гар­с­ки си­но­ве, в ко­и­то го­ри съ­щи­ят не­ук­ро­тим дух за сво­бо­да.

     До­ри ако род­на­та му май­ка не ус­пее да пре­о­до­лее си­ла­та на скръб­та си, има още ед­на си­гур­на въз­мож­ност да бъ­де за­пом­не­на ис­ти­на­та за ге­роичния под­виг на мла­дия бъл­гар­с­ки бо­рец за сво­бо­да. То­ва е пе­сен­та, чието въз­дейс­т­вие е дъл­бо­ко и трай­но в на­род­на­та па­мет. Не случай­но в бъл­гар­с­кото народно творчес­т­во имен­но пе­сен­та е но­си­тел на ро­до­ва­та па­мет, ко­я­то обез­с­мър­тя­ва оне­зи, ко­и­то са се по­жер­т­ва­ли храб­ро за бла­го­то на род и ро­ди­на. Пе­сен­на­та прос­ла­ва, апотеоз на героичния подвиг, е на­речена “юнаш­ка”, за­що­то в по­е­ма­та тя ще бъ­де раз­каз за ед­на дос­той­на смърт. Та­зи пе­сен ще по­ро­ди съл­зи­те в очите на май­ка­та и ли­бе­то, но за­ед­но с из­ра­за на скръб­та, те ще ста­нат ясен знак за бра­тя­та, ко­и­то тряб­ва да продължат по пъ­тя на бун­тов­ни­ка ро­до­лю­бец. Смърт­та на ге­роя, въз­пя­та в на­род­на­та пе­сен, ще се пре­вър­не в дос­то­ен при­мер, кой­то ще бъ­де пос­лед­ван и про­дъл­жен от не­го­ви­те бра­тя, вдъх­но­ве­ни от по­ри­ва му към сво­бо­да.

В по­е­ма­та “На про­ща­ва­не” Хрис­то Бо­тев из­ра­зя­ва от­к­ри­то сво­и­те въз­ви­ше­ни мис­ли и чув­с­т­ва, свър­за­ни със за­вет­на­та му мечта ­ да учас­т­ва в бор­ба­та за сво­бо­да на своя по­ро­бен и уг­не­тен на­род. Твор­ба­та зав­ла­дя­ва с об­ра­зи­те и сил­ни­те дра­ма­тични чув­с­т­ва. Тя е съз­да­де­на ка­то из­по­вед и раз­к­ри­ва личнос­т­но­то при­със­т­вие на по­е­та и на не­го­ви­я ли­ричес­ки ге­рой, сле­ти в един­с­т­во. За духовно извисената личност сво­бо­да­та е най-вис­ше човеш­ко бла­го. За­то­ва мла­ди­ят бъл­га­рин с бун­то­вен сво­бо­до­лю­бив дух тръг­ва по пъ­тя, кой­то е “стра­шен, но сла­вен”. Един­с­т­ве­на­та наг­ра­да, ко­я­то мо­же да по­лучи, е на­род­на­та приз­на­тел­ност:

Да ка­же няв­га на­ро­дът:

ум­ря, си­ро­мах, за прав­да,

за прав­да и за сво­бо­да…

Та­ка чис­ти­ят и без­ко­рис­тен пат­ри­о­тичен под­виг ще при­до­бие дъл­бок сми­съл ка­то ви­сок при­мер за бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния бъл­га­ри.

        

Иван Ва­зов ­ “Не­ми­ли-нед­ра­ги”      

“О, Бъл­га­ри­о, ни­ко­га не си тъй ми­ла, как­то ко­га сме вън от те­бе!”

        Заглавието на Вазовата по­вест­ “Не­ми­ли-нед­ра­ги” пряко кореспондира със съд­ба­та на ге­роите ­ хъ­шо­ве­, ко­и­то са при­ну­де­ни да во­дят жи­вот, из­пъл­нен с ли­ше­ния и уни­же­ния из­вън пре­де­ли­те на ро­ди­на­та. На­си­ла или доб­ро­вол­но, за­ра­ди роб­с­ка­та дейс­т­ви­тел­ност, те   на­пус­кат род­на­та зе­мя. По те­зи причини са осъ­де­ни да жи­ве­ят в чуж­да стра­на, ли­ше­ни от дом, топ­ли­на и обич, пре­зи­ра­ни от оне­зи, ко­и­то са чуж­ди на све­тия им иде­ал ­ сво­бо­да­та. Един­с­т­ве­на­та ду­шев­на опо­ра и на­деж­да за бъл­га­ри­те пат­ри­о­ти е свър­за­на с мечта­та им, че един ден те ще мо­гат да про­ле­ят храб­ро кръв­та си за сво­бо­да­та на ро­ди­на­та, на ко­я­то са се пос­ве­ти­ли из­ця­ло.

Не­за­ви­си­мо че са из­вън Бъл­га­рия, ка­то ис­тин­с­ки ро­до­люб­ци на­род­ни­те си­но­ве жи­ве­ят с ней­ния об­раз в сър­ца­та си. Той е ви­на­ги с тях, в тех­ни­те мис­ли и стре­ме­жи. Емоционален израз на всичко това дава самият автор в лирическото отклонение във втора глава на повестта, като разкрива най-съкровените чувства, стаени в душите на неговите герои: “О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!” Раз­де­ле­ни от нея, ма­кар и са­мо от ед­на ре­ка, хъ­шо­ве­те не мо­гат да прис­тъ­пят в ней­ни­те пре­де­ли. За­то­ва то­зи об­раз е свър­зан ед­нов­ре­мен­но как­то със спо­ме­на за из­мъчена­та и уни­зе­на в роб­с­т­во род­на зе­мя, та­ка и с мечтата за она­зи жа­ду­ва­на сво­бод­на зе­мя, ко­я­то те но­сят в сър­ца­та си.

Без­ра­дос­тен и тру­ден е жи­во­тът на бъл­га­ри­те емиг­ран­ти в Ру­мъ­ния, къ­де­то ги е от­ве­ла съд­ба­та им на из­г­на­ни­ци. Про­ку­де­ни да­лече от род­ния край, те усе­щат бо­лез­не­но сту­де­ни­на­та на чуж­да­та стра­на. Още в начало­то на по­вест­та чрез опи­са­ни­е­то на де­кем­в­рийс­ка­та мъг­ла, ко­я­то за­ду­ша­ва ми­ну­вачите, Ва­зов ни на­сочва към нас­т­ро­е­ни­е­то в ду­ши­те на сво­и­те ге­рои ­ емиг­ран­ти­те, ко­и­то се ски­тат не­ми­ли-нед­ра­ги в не­гос­топ­ри­ем­на­та чуж­да зе­мя. Без­дом­ни, глад­ни и из­мъчени, те най-сил­но страдат от факта, че са раз­де­ле­ни от близ­ки­те си и ро­ди­на­та. Ма­кар и про­ку­де­ни от нея, хъ­шо­ве­те ни­то за миг не заб­ра­вят, че са ней­ни си­но­ве и че ко­га­то тя ги по­ви­ка, те тряб­ва да се от­зо­ват. Ви­со­ки­ят иде­ал ­ сво­бо­да­та на отечес­т­во­то, един­с­т­вен може да ги на­ка­ра да пре­неб­рег­нат уни­же­ни­я­та на жал­ко­то си и ми­зер­но съ­щес­т­ву­ва­не, ко­е­то во­дят, да заб­ра­вят нес­рет­ния си жи­вот, пъ­лен със стра­да­ния, и да вяр­ват, че ще до­жи­ве­ят ве­ли­кия миг на ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия. Та­ка­ва е тях­на­та ми­сия ­ да бъ­дат ге­рои и стра­дал­ци в име­то на сво­бо­да­та.

Бъл­га­ри­те пат­ри­о­ти са свър­за­ни по­меж­ду си чрез об­ща­та си съд­ба. Ка­то спа­си­те­лен бряг в чуж­да­та стра­на за тях е мал­ка­та, но ви­на­ги гос­топ­ри­ем­на кръчма на Стран­д­жа­та, на­речена “На­род­на кръчма на Зна­ме­но­се­цът”. Ва­зов по­сочва, че над­пис ка­то то­зи мо­же да се срещ­не при вся­ко ка­фе­не, кръчма или лав­ка, на ко­я­то соб­с­т­ве­ни­кът е бъл­га­рин и “на­ро­ден”. Все­ки та­къв емиг­рант се от­на­ся със съчув­с­т­вие и по­ма­га на сво­и­те съ­о­течес­т­ве­ни­ци. По този начин всички ро­до­лю­би­ви бъл­га­ри се под­к­ре­пят в чуж­да­та стра­на и под­дър­жат жив спо­ме­на за оно­ва, ко­е­то ги свър­з­ва с ро­ди­на­та. Ко­ло­рит­ни­те опи­са­ния на тю­тюн­д­жийс­ки­те лав­ки на­сочват към пат­ри­о­тичния момент в по­ве­де­ни­е­то на бъл­гар­с­ки­те емиг­ран­ти в Бра­и­ла. В тях личи ом­ра­за­та към ти­ра­ни­я­та и роб­с­т­во­то, и към по­тис­ни­ци­те, ко­и­то са причина­та за тях. Над­пи­си­те, ко­и­то Ва­зов на­рича “чуд­но­ва­ти”, са в пря­ка връз­ка с ге­роични бъл­гар­с­ки личнос­ти или сим­во­ли на бъл­гар­с­ко­то ка­то: “Фи­лип То­тю, храб­рий Бъл­гар­с­ки вой­во­да”, “Сво­бод­на Бъл­га­рия”, и са про­я­ва на пат­ри­о­тичен по­рив у емиг­ран­ти­те, ко­и­то се чув­с­т­ват неизменно свър­за­ни с бор­ба­та за ос­во­бож­де­ние на отечес­т­во­то. Ав­то­рът не случай­но уточня­ва значени­е­то на ду­ма­та “на­ро­ден” спо­ред въз­п­ри­я­ти­я­та на са­ми­те емиг­ран­ти: “На­ро­ден се на­ричаше там вся­кой бъл­га­рин, из­бя­гал от въ­же­то, от тъм­ни­ца­та или от на­си­ли­е­то на тур­ци­те, кой­то има­ше как­во ­ го­де със­то­я­ние и по­ма­га­ше по си­ла­та си на бед­ни­те и през­ре­ни ос­тан­ки от ге­роичес­ки­те чети на Ха­д­жи Ди­мит­ра и Фи­лип То­тя.”

Пат­ри­о­тични­те нас­т­ро­е­ния се чув­с­т­ват осо­бе­но яс­но, ко­га­то хъ­шо­ве­те се съ­би­рат при Стран­д­жа­та. Всичко в не­го­ва­та кръчма на­пом­ня за отечес­т­во­то. Ма­кар и с ос­къд­на под­ред­ба ­ “ед­на опу­ше­на и по­лу­раз­би­та лам­па”, “ед­на ви­со­ка уса­мо­те­на и из­мок­ре­на по­ли­ца” с “йе­рар­хичес­ки на­ре­де­ни” чаши и шул­ци ­ бед­на­та кръчма на ста­рия хъш съ­би­ра ка­то в свой дом умо­ре­ни­те, из­мъчени от гла­да и ми­зе­ри­я­та и чес­то пре­зи­ра­ни в чуж­да­та зе­мя ски­тал­ци. Без да ис­ка от­п­ла­та, ня­ко­гаш­ни­ят хра­бър Зна­ме­но­сец се гри­жи за сво­и­те съб­ра­тя по участ. То­ва той смя­та за свой пат­ри­о­тичен дълг. Све­те­що­то в сту­де­на­та нощ про­зорче на кръчма­та му из­лъчва свет­ли­на­та, ко­я­то е в кон­т­раст с мра­ка на нощ­та и гъс­та­та мъг­ла в при­тих­на­лия негостоприемен град с пус­ти ули­ци,

Сред пес­те­ли­ви­те де­тай­ли, с ко­и­то е пре­съз­да­де­на об­с­та­нов­ка­та вът­ре, вни­ма­ни­е­то прив­личат ня­кол­ко ли­тог­ра­фичес­ки кар­ти­ни, ко­и­то изоб­ра­зя­ват бо­е­ве­те на Ха­д­жи-Ди­мит­ро­ва­та чета при Вър­бов­ка, при Ка­ра­и­сен и клет­ва­та, ко­я­то дава четата на ду­нав­с­кия бряг. Пи­са­те­лят не про­пус­ка те­зи ра­зяс­не­ния, тъй ка­то те имат осо­бе­но важ­но от­но­ше­ние към ху­до­жес­т­ве­ния за­ми­съл на по­вест­та му ­ да раз­к­рие същ­ност­та на ге­ро­и­те-хъ­шо­ве, ка­то ги пред­с­та­ви в ис­тин­с­ка­та им свет­ли­на ­ без­ко­рис­т­ни ро­до­люб­ци и пре­ки учас­т­ни­ци в бит­ки­те за сво­бо­да­та на Бъл­га­рия. Не­ка не заб­ра­вя­ме и то­ва, че съ­би­ти­я­та и об­ра­зи­те в твор­ба­та на Ва­зов са пре­съз­да­де­ни вър­ху на­пъл­но ре­ал­на ос­но­ва и са­ми­ят той е жи­вял из­вес­т­но вре­ме сред хъ­шо­ве­те. Художественото послание на творбата насочва към осмислянето на факта, че на те­зи ге­рои имен­но дъл­жим сво­бо­да­та си. Ав­то­рът подчер­та­ва, че до­ри ня­ма нуж­да да опис­ва “под­роб­нос­ти­те на тия кар­ти­ни; те са раз­п­рос­т­ра­не­ни по всички къ­то­ве на отечес­т­во­то ни и все­ки от нас ги е гле­дал нав­ре­ме­то с бла­го­го­ве­ние и въз­торг”.

Ва­зов обаче дър­жи да на­сочи пог­ле­да на читателя към още ед­на кар­ти­на, ко­я­то, спо­ред не­го, е “дос­той­на за лю­бо­пит­с­т­во­то”. Въп­ре­ки че яв­но не при­те­жа­ва ху­до­жес­т­ве­на стой­ност, тя има сво­е­то важ­но емо­ци­о­нал­но въз­дейс­т­вие вър­ху по­се­ти­те­ли­те тук, как­то и сво­е­то значимо пос­ла­ние ­ чета­та на слав­ния Зна­ме­но­сец (“един ве­ли­кан, кой­то дър­же­ше ви­сок бай­рак със сло­ва­та: сво­бо­да или смърт”) е пос­рещ­на­та  от “един стар турчин с огромна гъжва, с едно блюдо на ръцете, в което като да стоеше пита хляб.” То­ва е част от слав­но­то ми­на­ло на тоя хъш, подчер­та­но зас­лу­же­но чрез ду­ми­те в края на раз­ка­за за съ­дър­жа­ни­е­то на кар­ти­на­та: “Да жи­вее храб­ри­ят Стран­д­жа-зна­ме­но­сец!”.

Нас­то­я­ще­то му обаче е съв­сем раз­лично. Се­га той е не­мил-нед­раг в чуж­би­на, как­то по­вечето си съб­ра­тя по съд­ба. Тоя “бле­до­лик, бол­нав, сух ка­то ске­лет човек” тук, в Бра­и­ла е ка­то баща за из­тер­за­ни­те хъ­шо­ве емиг­ран­ти. В не­го­ва­та кръчма те се съ­би­рат, за да из­ра­зят сво­бод­но и неп­ри­ну­де­но сво­и­те коп­не­жи за бъ­де­ще­то чрез въз­к­ре­ся­ва­не на слав­но­то ми­на­ло. Тук ав­то­рът ни пред­с­та­вя почти всички свои ге­рои чрез яр­ки, за­пом­ня­щи се пор­т­рет­ни опи­са­ния, как­то и чрез речеви­те им ха­рак­те­рис­ти­ки, раз­к­ри­ти в ожи­ве­ни­те раз­го­во­ри, ко­и­то во­дят. По-го­ля­ма­та част от хъшовете са се бо­ри­ли с оръ­жие в ръ­ка за сво­бо­да­та на отечес­т­во­то, за­то­ва те имат ос­но­ва­ние да се гор­деят и да се чув­с­т­ват дос­той­ни за ува­же­ние за­ра­ди де­ла­та си. Не­заб­ра­ви­ми и не­пов­то­ри­ми са об­ра­зи­те на Стран­д­жа­та, Ма­ке­дон­с­ки, Попчето, Ха­д­жи­ят. Меж­ду тях при­със­т­ва и ед­но момче, почти хла­пак, прис­тиг­на­ло съв­сем ско­ро тук в Бра­и­ла, ко­е­то сле­ди ду­ми­те им с въз­хи­ще­ние, за­що­то из­пит­ва почит и ува­же­ние към те­зи ге­рои. Осо­бе­но сил­ни са те­зи чув­с­т­ва към най-стария хъш ­ Стран­д­жа­та, към ко­го­то се от­на­ся с ис­тин­с­ко бла­го­го­ве­ние. Вни­ма­тел­но гле­да “на­бърчено­то му от ра­ни и тру­до­ве чело”. Яв­но е прек­ло­не­ни­е­то на мла­дия бъл­га­рин към оне­зи, ко­и­то са пос­ве­ти­ли жи­во­та и съд­ба­та си на Бъл­га­рия и ней­на­та сво­бо­да. Но­во­пок­ръс­те­ни­ят хъш се чув­с­т­ва щас­т­лив от за­поз­нан­с­т­во­то си с тол­ко­ва значими за съд­ба­та на ро­ди­на­та личнос­ти, за­що­то той са­ми­ят из­пит­ва сил­ни пат­ри­о­тични по­ри­ви, ти­пични за вре­ме­то, в ко­е­то жи­вее. Именно по същите те­зи причини Бръчков е на­пус­нал тай­но ма­га­зи­на на ба­ща си и е прис­ти­гнал в Ру­мъ­ния. Ва­зов не случай­но го оп­ре­де­ля ка­то “мечта­тел, иде­а­лист, вет­ре­ник”, с ко­е­то из­ра­зя­ва и неп­рик­ри­та­та си сим­па­тия към то­зи ге­рой, кой­то ис­ка “да вку­си от сла­дост­та на не­из­вес­т­но­то и но­во­то”. Ве­ро­ят­но та­ка из­г­леж­да все­ки млад човек, кой­то пред­почита ли­ше­ни­я­та в име­то на един ви­сок иде­ал, ка­къв­то е сво­бо­да­та, пред ма­те­ри­ал­на­та си­гур­ност. То­зи при­мер обаче вдъх­ва на­деж­ди, че ге­роични­те и слав­ни де­ла на на­род­ни­те си­но­ве имат но­ви пос­ле­до­ва­те­ли. “Ду­хът на вре­ме­то”, как­то го оп­ре­де­ля Ва­зов, е вдъх­новил Бръчков да на­пи­ше и от­печата тай­но сво­я­та пла­мен­на пат­ри­о­тична по­е­ма. За мла­дия бъл­га­рин “ти­хо­то, си­гур­но и его­ис­тично съ­щес­т­ву­ва­ние” не е при­ем­ли­во. То не го удов­лет­во­ря­ва. Сил­но­то въл­не­ние от пре­жи­вя­но­то в но­ва­та сре­да на хъ­шов­с­ка­та емиг­ра­ция на­ми­ра от­ра­же­ние в съ­ня на Бръчков. Зна­ме­на­тел­но­то в то­зи сън е при­със­т­ви­е­то на та­ки­ва ге­рои ка­то Ха­д­жи Ди­ми­тър с не­го­ва­та чета, Стран­д­жа­та и Ма­ке­дон­с­ки. Съ­нят е по­ка­за­те­лен за то­ва, как­во сил­но въз­дейс­т­вие има ге­роично­то вър­ху съз­на­ни­е­то и въз­п­ри­я­ти­я­та на един въз­тор­жен млад ро­до­лю­бец.

Бъл­га­рия и ней­на­та съд­ба при­със­т­ват ви­на­ги в раз­го­во­ри­те на бъл­га­ри­те емиг­ран­ти. Тя жи­вее в сър­ца­та им и из­пъл­ва мис­ли­те и мечти­те им. Въп­ре­ки че доб­ро­вол­но са ос­та­ви­ли в ро­ди­на­та дом и близ­ки, те не прес­та­ват да мечта­ят да се за­вър­нат там. Меж­ду тях и род­на­та зе­мя има са­мо ед­на ре­ка и за­то­ва родината из­г­леж­да тол­ко­ва бли­зо, но съ­щев­ре­мен­но е и да­лечна, за­що­то е зат­во­ре­на за тях. Осъ­де­ни да живеят извън нейните предели, бед­ни­те стра­дал­ци хо­дят все­ки ден на бре­га на Ду­на­ва и гле­дат с бол­ка “зелените хълми на България: “На, тя е там, ус­мих­ва им се, ви­ка ги, го­во­ри им, по­каз­ва им ог­ни­ща­та им, въз­по­ме­на­ни­я­та им, мечти­те им…” Нос­тал­ги­я­та из­мъчва сър­ца­та на изгнаниците: “О, Бъл­га­рио, ни­ко­га не си тъй ми­ла, как­то ко­га сме вън от те­бе! Ни­ко­га не си ни тъй не­об­хо­ди­ма, как­то ко­га­то те из­гу­бим без­на­деж­д­но!…”

Мъченичес­ка е съд­ба­та на хъ­шо­ве­те емиг­ран­ти в чуж­да­та стра­на. Ва­зов опис­ва бе­ле­зи­те на стра­да­ни­е­то, ко­е­то личи яс­но у “тия из­мъчени от бед­ност­та съ­щес­т­ва”, чрез об­раз­ни срав­не­ния и чрез пов­та­ря­щи­те се син­так­тични кон­с­т­рук­ции, ко­и­то съз­да­ват сил­но въз­дейс­т­вие на изоб­ра­же­ни­е­то. То­ва, ко­е­то особено впечат­ля­ва във ви­да на Ва­зо­ви­те ли­те­ра­тур­ни ге­рои, са “тия хлът­на­ли от бде­ния и не­въз­дър­жа­ние очи; тия не­до­я­ли кор­ми, тия от­с­лаб­на­ли и обе­ле­ни от ски­та­ние кра­ка”. Все­ки ден им но­си но­ви стра­да­ния и уни­же­ния, а в чуждата страна те усещат враждебност и неприязън към тях. Това е представено образно чрез разгърнатото сравнение: “Бъл­га­рия бе­ше зат­во­ре­на за тях. Ру­мъ­ния им да­ва­ше гос­топ­ри­ем­с­т­во, но гос­топ­ри­ем­с­т­во, ко­е­то да­ва пус­ти­ят мор­с­ки бряг на из­х­вър­ле­ни­те от бу­ри­те мо­ре­ход­ци, раз­ло­ме­ни и съ­си­па­ни. Бя­ха сред об­щес­т­во­то, но бя­ха в пус­ти­ня…” Пи­са­те­лят го­во­ри за ге­ро­и­те си с ува­же­ние и със­т­ра­да­ние, на­рича ги “един нов и гла­ден про­ле­та­ри­ат, със­та­вен от под­ви­зи, дри­пи и сла­ва”. Въл­ну­ва се от то­ва, че те са не­до­о­це­не­ни, че не на­ми­рат приз­на­ние за сво­я­та все­от­дай­ност към сво­бо­да­та.

Ва­зов ста­ва из­ра­зи­тел на сък­ро­ве­ните мис­ли и чув­с­т­ва на своите ге­рои ­ хъ­шо­ве­те, чрез ко­и­то мо­же по-яс­но да бъ­де раз­б­ра­на тях­на­та са­мо­жер­т­ва в име­то на най-све­тия иде­ал ­ сво­бо­да­та на отечес­т­во­то. Тех­ни­ят жи­вот е един­с­т­во от стра­да­ния и го­тов­ност за бор­ба, ко­га­то Бъл­га­рия ги при­зо­ве. С вя­ра в бъ­де­ще­то те очак­ват ми­га, ко­га­то на де­ло ще про­я­вят своя ис­тин­с­ки пат­ри­о­ти­зъм и ге­ро­и­зъм ка­то пре­да­ни си­но­ве на сво­я­та ро­ди­на.

Иван Ва­зов ­ “Не­ми­ли-нед­ра­ги”

Сво­бо­да­та и роб­с­т­во­то

Все­ки на­род има в ис­то­ри­я­та си сво­и­те вър­хо­ве и падения, с ко­и­то се съ­из­мер­ва си­ла­та на ду­ха му пред из­пи­та­ни­я­та на вре­ме­то. Та­ки­ва без­с­пор­но има и бъл­гар­с­ки­ят на­род. В без­д­на­та на роб­с­т­во­то се раз­га­ря пла­мъ­кът на ро­до­лю­би­е­то най-сил­но у оне­зи бъл­гар­с­ки си­но­ве, за ко­и­то Бъл­га­рия и ней­на­та сво­бо­да са най-въз­ви­ше­ни­ят иде­ал. Той при­да­ва сми­съл и цел на жи­во­та им и те го след­ват с все­от­дай­ност.

В сво­я­та по­вест “Не­ми­ли-нед­ра­ги” Иван Ва­зов на­сочва вни­ма­ни­е­то на читателя към съд­ба­та на бъл­га­ри­те емиг­ран­ти, про­ку­де­ни на­си­ла от Бъл­га­рия за­ра­ди роб­с­ка­та дейс­т­ви­тел­ност, но свър­за­ли съд­ба­та си из­ця­ло с ней­на­та съд­ба. Ав­то­рът ни въ­веж­да в ед­но сво­е­об­раз­но об­щес­т­во, в ко­е­то пер­со­на­жи­те са оне­зи “бъл­гар­с­ки юна­ци” и “ге­рои”, ко­и­то се­га обаче са об­лечени в “дри­пи и сла­ва”. Хъ­шо­ве­те са об­речени да во­дят су­ро­ва бор­ба за съ­щес­т­ву­ва­не­то си сред чужд и не­гос­топ­ри­е­мен свят, но са вдъх­но­ве­ни от един свят иде­ал ­ ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия. Най-въз­дейс­т­ва­що се от­к­ро­я­ва то­зи иде­ал в тре­та гла­ва от по­вес­т­во­ва­ни­е­то на твор­ба­та.

Чес­то без­дом­ни и глад­ни, на­род­ни­те стра­дал­ци на­ми­рат ви­на­ги под­с­лон в кръчма­та на Зна­ме­но­се­ца. При не­го те са доб­ре при­е­ти, как­то в ро­ден дом, къ­де­то на­ми­рат уте­ха и доб­ра ду­ма. Ко­га­то страс­ти­те в тех­ни­те из­с­т­ра­да­ли ду­ши се раз­го­ре­щят и се раз­го­рят ос­т­ри спо­ро­ве, един­с­т­ве­но мъд­ри­те сло­ва на Стран­д­жа­та ­ най-ста­ри­ят сред хъ­шо­ве­те и най-ав­то­ри­тет­ни­ят ­ мо­гат да ус­по­ко­ят буй­на­та им кръв. С дъл­бо­ко въз­хи­ще­ние се от­на­сят бъл­га­ри­те емиг­ран­ти към не­го. Прек­ла­нят се пред слав­но­то му ми­на­ло на ге­рой, от­дал всичко от се­бе си в име­то на сво­бо­да­та. Те­зи чув­с­т­ва са из­ра­зе­ни най-точно във въз­г­ла­са на Ма­ке­дон­с­ки: “Да жи­вее Стран­д­жа­та, храб­ри­ят наш зна­ме­но­сец!”

Речта си ста­рият хъш произнася ка­то не­об­хо­ди­мост да по­ми­ри раз­г­не­ве­ни­те емиг­ран­ти, чиито пред­с­та­ви за спра­вед­ли­вост са про­во­ки­ра­ни по време на раз­па­ле­ния спор. В съ­що­то вре­ме обаче в нея той да­ва из­раз на най-ха­рак­тер­ни­те чув­с­т­ва, въл­не­ния и пот­реб­нос­ти на пат­ри­о­ти­те хъ­шо­ве, на тех­ни­те въз­ви­ше­ни це­ли и въж­де­ле­ния. Ду­ми­те на Стран­д­жа­та раз­к­ри­ват дъл­бо­кия сми­съл на жи­во­та на хъ­шо­ве­те и ни на­сочват към същ­ност­та на ви­со­ки­те им иде­а­ли. Ста­ри­ят зна­ме­но­сец осъз­на­ва яс­но кое е на­ка­ра­ло те­зи бъл­гар­с­ки си­но­ве да на­пус­нат ро­ди­на­та си и да по­е­мат теж­кия кръст на мъчени­ци в име­то на сво­бо­да­та. Не­го­ви­те сло­ва са пряк из­раз на стра­да­ни­е­то, ко­е­то изга­ря сър­ца­та на ро­до­лю­би­ви­те бъл­га­ри емиг­ран­ти, как­то и на ка­те­го­рично­то им же­ла­ние да под­по­мог­нат с всички си­ли и въз­мож­нос­ти бор­ба­та за не­за­ви­си­мост на та­ка ми­ло­то им отечес­т­во. Ста­ри­ят хъш ста­ва из­ра­зи­тел на ха­рак­тер­ни­те нас­т­ро­е­ния и стре­ме­жи на ре­во­лю­ци­он­но нас­т­ро­е­ни­те емиг­ран­ти, ко­и­то тър­сят вся­как­ва въз­мож­ност да изя­вят сво­я­та го­тов­ност ­ да при­не­сат жи­во­та си пред ол­та­ра на сво­бо­да­та. Стран­д­жа­та за­я­вя­ва, че “ако не днес, то ут­ре ще уда­ри пак часът”. В ду­ми­те му заз­вучава на­деж­да­та, че жа­ду­ва­ни­ят миг ще нас­тъ­пи ско­ро. То­ва изис­к­ва от те­зи пре­да­ни си­но­ве на Бъл­га­рия да бъ­дат го­то­ви в съдбовния час, в който ро­ди­на­та ще ги по­ви­ка. Спо­ред Зна­ме­но­се­ца, осо­бе­но важ­но е съз­на­ни­е­то у все­ки един бъл­гар­с­ки ре­во­лю­ци­о­нер, че стра­да­ни­я­та, на ко­и­то са под­ло­же­ни, и нес­нос­ни­ят жи­вот на емиг­ран­ти имат сво­е­то оп­рав­да­ние, своя дъл­бок сми­съл: “Бра­тя, ня­ма за­що да жа­лим. Ако ние ту­ка сме скит­ни­ци и гол­та­ци, в Бъл­га­рия на­ши­те бед­ни бра­тя са хи­ля­до пъ­ти по-зле.” Ста­ри­ят хъш подчер­та­ва в речта си, че на­род­ни­те си­но­ве, ма­кар и да са в из­г­на­ние, при­те­жа­ват не­що мно­го по-цен­но от имо­та ­ въз­мож­ност­та да се чув­с­т­ват сво­бод­ни: “Ние по­не сме сво­бод­ни. А ка­то има­ме сво­бо­да­та, има­ме всичко.” Спо­ред не­го, сво­бо­да­та е най-важно­то ус­ло­вие за смис­ле­но човеш­ко съ­щес­т­ву­ва­не. Ду­ми­те му не са прос­то уте­ха към хъ­шо­ве­те стра­дал­ци. Те са из­раз на дъл­бо­ко­то ос­мис­ля­не на жи­во­та, как­то и на от­но­ше­ни­е­то му към човеш­ки­те цен­нос­ти. Всичко, ка­за­но от Стран­д­жа­та, звучи убе­ди­тел­но не са­мо за­ра­ди не­го­вия ав­то­ри­тет, но и за­ра­ди бо­га­тия му жиз­нен опит. Той, кой­то мно­го пъ­ти е про­я­вя­вал ге­ро­и­зъм, кой­то е из­пи­тал сла­дост­та на бит­ка­та в име­то на ро­ди­на­та, знае, че не имо­тът е тол­ко­ва пот­ре­бен на чове­ка, кол­ко­то неговата сво­бо­да­. Ето за­що той за­я­вя­ва, че не за па­ри про­ли­ват кръв­та си най-доб­ри­те си­но­ве на Бъл­га­рия. Те се жер­т­ват за сво­бо­да­та на ро­ди­на­та, ка­то един­с­т­ве­на­та им от­п­ла­та ще бъ­де да я ви­дят сво­бод­на. То­ва е дос­той­но да из­ку­пи всички­те им ли­ше­ния, мъ­ки, стра­да­ния, ко­и­то им от­реж­да съд­ба­та ка­то чуж­ден­ци, ски­та­щи се “не­ми­ли-нед­ра­ги”, да­леч от обичана­та ро­ди­на Бъл­га­рия. Ста­ри­ят зна­ме­но­сец яс­но из­ра­зя­ва убеж­де­ни­е­то си, че: “На­род без жер­т­ви, не е на­род!” и че сво­бо­да­та мо­же да се дос­тиг­не един­с­т­ве­но след скъ­па­та жер­т­ва, ко­я­то ще при­не­се все­ки един от ре­во­лю­ци­о­не­ри­те емиг­ран­ти. Той смя­та, че да бъ­деш хъш, значи: “да се мъчиш, да гла­ду­ваш, да се би­еш, с ед­на ду­ма да бъ­деш мъченик.” Гра­да­ци­я­та, ко­я­то из­пол­з­ва ав­то­рът, подчер­та­ва драматичната съд­ба на ре­во­лю­ци­о­не­ри­те пат­ри­о­ти и осо­бе­но сил­но въз­дейс­т­ва ка­то въз­п­ри­я­тие за тех­ния нравствен под­виг, част от който са стра­да­ни­ята и ли­ше­ни­я­та. Съ­пос­тав­ка­та с “цял на­род от ро­би”, без­по­мощ­ни в стра­да­ни­я­та си, при то­ва в соб­с­т­ве­на­та си ро­ди­на, засилва това възприятие.

Ог­не­ни­те ду­ми на Стран­д­жа­та из­ра­зя­ват не­го­во­то дъл­бо­ко въл­не­ние в то­зи миг на рав­нос­мет­ка на хъ­шов­с­кия жи­вот. Из­ра­зи­те, ко­и­то очер­та­ват връз­ка­та с отечес­т­во­то, да­ват пред­с­та­ва за сми­съ­ла на жи­во­та на те­зи пре­да­ни бъл­гар­с­ки си­но­ве. Те но­сят огън в сър­ца­та си, вяр­ват, че отечес­т­во­то им има нуж­да от тях и че ско­ро ще нас­тъ­пи часът, в кой­то ще проявят своя ге­ро­и­зъм и все­от­дай­ност в бор­ба­та. Са­ми­ят Зна­ме­но­сец е осо­бе­но раз­въл­ну­ван от ми­съл­та, че мо­же би на­ис­ти­на е бли­зо ми­гът, в кой­то още вед­нъж ще из­диг­не “лев­с­ко­то зна­ме” в Бал­ка­на и ще ум­ре ге­ройс­ки, как­то по­до­ба­ва на ис­тин­с­кия хъш. За­то­ва с осо­бен па­тос звучат ду­ми­те му: “На­ши­те ръ­це ня­ма да ос­та­нат праз­ни, и на­ши­те сър­ца ще за­туп­тят и ще вик­нем: смърт или сво­бо­да. И ще ум­рем в сла­ва и в бор­ба… Ще се би­ем още, бра­тя ми­ли! Ще се би­ем за сво­бо­да­та на Бъл­га­рия! Да жи­вей Бъл­га­рия!” Сло­ва­та на храб­рия зна­ме­но­сец подчер­та­ват мечта­та на хъ­ша-ге­рой да ум­ре слав­но в бит­ка за сво­бо­да­та на ро­ди­на­та, а не да из­дъх­не “ка­то куче” в чуж­да­та стра­на. Въз­г­ла­си­те в края на речта му да­ват си­лен из­раз на най-сък­ро­ве­ни­те чув­с­т­ва и мис­ли на ге­роични­те си­но­ве на Бъл­га­рия.

Чрез речта на Стран­д­жа­та Ва­зов ни пра­ви съп­ричас­т­ни на възвише­на­та ду­хов­на същ­ност на ре­во­лю­ци­о­не­ри­те, на ко­и­то отечес­т­во­то ни без­с­пор­но дъл­жи приз­на­ние. Сред тях осо­бе­но мяс­то за­е­мат хо­ра ка­то Зна­ме­но­се­ца, обичан и ува­жа­ван от емиг­ран­ти­те бъл­га­ри, за­що­то той един­с­т­вен се от­на­ся бащински с тях в труд­ни­те дни на емиг­ран­т­с­кия им жи­вот. Бла­го­да­ре­ние на не­го­ва­та под­к­ре­па, те ус­пя­ват да съх­ра­нят у се­бе си не­на­кър­не­на сил­на­та лю­бов към по­ро­бе­но­то отечес­т­во, как­то и го­тов­ност­та за са­мо­жер­т­ва в име­то на сво­бо­да­та.

Теж­ка­та бо­лест на Стран­д­жа­та обаче без­ми­лос­т­но от­не­ма си­ли­те му. Смърт­та без вре­ме го зас­ти­га, без да е осъ­щес­т­вил въз­ви­ше­ния си иде­ал. В пос­лед­ни­те ми­го­ве от жи­во­та на ста­рия зна­ме­но­сец Бръчков да­ва най-вяр­на­та оцен­ка за де­ло­то му. Той се въз­хи­ща­ва от не­го и с прек­ло­не­ние стои край одъ­ра на бол­ния Стран­д­жа, за­що­то раз­би­ра, че ге­ро­и­зъм е не са­мо про­я­ве­ният в слав­ни бит­ки, но и неп­рес­тан­но­то мъченичес­т­во и жер­т­во­го­тов­ност в име­то на отечес­т­во­то. Ва­зов по­каз­ва сто­и­циз­ма на ста­рия хъш, ко­га­то бо­лест­та го по­ва­ля съв­сем. Един­с­т­ве­но спо­ме­ни­те под­дър­жат ду­ха му. Те са най-ху­ба­во­то в не­го­ви­те мъчител­ни пос­лед­ни дни. Ду­шев­но­то му бла­го­род­с­т­во го зас­та­вя да бла­го­да­ри със съл­зи на очи на мла­дия Бръчков, за­що­то нос­тал­ги­я­та го мъчи в тия пос­лед­ни за не­го часо­ве: “Юначе, бла­го­да­ря ти… бла­го­да­ря…, че не ме ос­та­ви. Ще ум­ра при бъл­га­рин и ще има кой да ми зат­во­ри очите… А то­ва е доб­ро на чуж­да зе­мя. О, отечес­т­во!”

Дъл­бо­ко зат­рог­ва­ща е кар­ти­на­та, опис­ва­ща смърт­та на Стран­д­жа­та. Дра­ма­тиз­мът в нея се гра­ди вър­ху ня­кол­ко осо­бе­но яр­ки де­тай­ла. Най-цен­ни­те ре­лик­ви за ста­рия зна­ме­но­сец са не па­ри, а “ме­мо­а­рът, из­да­ден на 1867 го­ди­на от Ре­во­лю­ци­он­ния ко­ми­тет”, как­то и “къс ве­то зна­ме”, на ко­е­то са ос­та­на­ли ду­ми­те: “или смърт”. С тях се про­ща­ва Стран­д­жа­та ка­то с не­що мно­го скъ­по. Та­къв из­ра­зи­те­лен и жер­т­во­го­то­вен пат­ри­о­ти­зъм, ви­дян и почув­с­т­ван от Бръчков, пре­диз­вик­ва ду­шев­но­то му въл­не­ние и та­зи спон­тан­на ис­к­ре­ност на приз­на­ни­е­то му: “Не, тво­е­то име ще ос­та­не слав­но. Ти си един ге­рой.”

Ав­то­рът ни пра­ви съп­ричас­т­ни към де­ло­то и под­ви­га на бъл­гар­с­ки­те хъ­шо­ве. Тях­на­та мъченичес­ка съд­ба, как­то та­зи на Стран­д­жа­та, е са­мо част от ге­роична­та са­мо­жер­т­ва на бъл­гар­с­кия на­род за на­ци­о­нал­на сво­бо­да.

Иван Ва­зов нав­ли­за ви­на­ги в най-сък­ро­ве­ни­те плас­то­ве на бъл­гар­с­ка­та ис­то­ричес­ка па­мет. Там той от­к­ри­ва и въз­к­ре­ся­ва от пе­пел­та на заб­ра­ва­та ге­роични­те при­ме­ри на се­бе­от­ри­ца­ние в име­то на отечес­т­во­то. Тво­ре­цът с буд­но пат­ри­о­тично са­мо­съз­на­ние е убе­ден, че с то­ва съг­раж­да на­ци­о­нал­но­то са­мочув­с­т­вие на бъл­га­ри­на и ут­вър­ж­да­ва ви­со­ки при­ме­ри за ро­до­лю­бие и без­ко­рис­т­на служ­ба на ро­ди­на­та.

Иван Ва­зов ­ “Не­ми­ли-нед­ра­ги”

Ма­ке­дон­с­ки ­ пра­те­ни­кът на бра­ил­с­ки­те хъ­шо­ве

Ма­ке­дон­с­ки е един от най-жи­во­пис­ни­те об­ра­зи в по­вест­та “Не­ми­ли-нед­ра­ги”. За раз­ли­ка от пред­ход­ни­те мо­мен­ти в по­вес­т­во­ва­ни­е­то, в ко­и­то той про­я­вя­ва ня­кои аван­тю­рис­тични нак­лон­нос­ти, в де­се­та гла­ва пред чита­те­ля се от­к­ро­я­ва един съв­сем раз­личен от­п­ре­ди, не­поз­нат ка­то ха­рак­тер и качес­т­ва ге­рой, спо­со­бен на ис­тин­с­ки под­виг, кой­то оз­начава мно­го за де­ло­то на бъл­гар­с­ки­те ре­во­лю­ци­о­не­ри и емиг­ран­ти. То­зи без­с­т­ра­шен бъл­гар­с­ки пат­ри­от про­я­вя­ва ге­ро­и­зъм, съ­об­ра­зи­тел­ност и мъ­жес­т­во, ко­га­то пре­ми­на­ва през зам­ръз­на­лия Ду­нав по вре­ме на страш­ни­те фев­ру­ар­с­ки сту­до­ве с риск за жи­во­та си, за да из­пъл­ни по­ръчени­е­то на бра­ил­с­ки­те хъ­шо­ве. Всичко то­ва е в име­то на ед­на въз­ви­ше­на идея ­ ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия. Сме­ли­ят бъл­гар­с­ки емиг­рант до­каз­ва на де­ло, че за нея е го­тов да по­жер­т­ва без ко­ле­ба­ние до­ри жи­во­та си.

Ва­зов не случай­но по­сочва мне­ни­е­то на бра­ил­с­ки­те хъ­шо­ве, че то­зи, кой­то мо­же да пре­ми­не за ед­на нощ през Ду­на­ва и об­рат­но, за да се срещ­не с Лев­с­ки и да до­не­се от не­го ука­за­ния, е имен­но Ма­ке­дон­с­ки. Пре­цен­ка­та на Вла­ди­ков е, че пра­те­ни­кът тряб­ва да бъ­де без­с­т­ра­шен, дър­зък и опи­тен кон­с­пи­ра­тор, кой­то да не жа­ли жи­во­та си за та­ки­ва “све­ти” ра­бо­ти. Сам Ма­ке­дон­с­ки нас­то­я­ва да по­е­ме то­зи риск, за­що­то вяр­ва в соб­с­т­ве­ни­те си си­ли и спо­соб­ности да се спра­ви с опас­на­та за­дача. Без­с­пор­но впечат­ля­ва и не­го­ва­та без­ко­рис­т­ност ­ той не при­е­ма ни­как­ви сред­с­т­ва за то­ва рис­ко­ва­но пъ­ту­ва­не до Русчук, а по­е­ма сам всички раз­хо­ди за своя смет­ка. То­ва вече не е пре­диш­ни­ят хъш, кой­то оби­ра Вла­ди­ков или ма­ми на кар­ти, лъ­же или кра­де, при­ну­ден от вечна­та ми­зе­рия. Ня­ко­гаш­но­то му ге­роично ми­на­ло,поз­на­то на по­вечето емиг­ран­ти, яв­но пов­ли­я­ва вър­ху ре­ше­ни­е­то им да по­ве­рят осо­бе­но важ­на­та ми­сия имен­но на Спи­ро Ма­ке­дон­с­ки. Та­ка сме­ли­ят и бу­ен по нрав хъш тръг­ва да из­пъл­ни дъл­га си ка­то ис­тин­с­ки на­ро­ден син, ма­кар да съз­на­ва, че “оти­ва в ус­та­та на ла­мя­та”, как­то образно се из­ра­зя­ват не­го­ви­те съб­ра­тя по съд­ба. Глав­ни­ят мо­тив в по­ве­де­ни­е­то му е ро­до­лю­би­е­то, как­то и не­го­ва­та пре­да­ност към ре­во­лю­ци­он­но­то де­ло, ко­я­то стои над склон­ност­та му към аван­тю­ри и по­ня­ко­га не­до­там почте­ни про­я­ви.

Ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то сме­ли­ят бъл­гар­с­ки хъш из­пъл­ня­ва ми­си­я­та си, са осо­бе­но дра­ма­тични. Нощ­та на 20 фев­ру­а­ри е мра­зо­ви­та и без­люд­на. Ду­на­вът е зам­ръз­нал, “един де­бел пласт лед бе­ше об­ля­къл ка­то в мед­на бро­ня ве­личес­т­ве­на­та ре­ка”. Бя­ла­та без­к­рай­ност на ско­ва­на­та от ле­да ре­ка обаче скри­ва ко­вар­на­та опас­ност, ко­я­то деб­не от­до­лу ­ “чер­ни, шу­мя­щи, сър­ди­ти та­ла­зи”. Гра­да­ци­я­та, как­то и об­раз­но­то срав­не­ние: “ка­то буй­ни­те въл­не­ния на ед­на ду­ша, ко­я­то за­бу­ля ед­но хлад­нок­ръв­но ли­це”, съз­да­ват сил­но ху­до­жес­т­ве­но въз­дейс­т­вие на опи­са­ни­е­то и под­гот­вят въз­п­ри­е­ма­те­ля на твор­ба­та за след­ва­щи­те дра­ма­тични мо­мен­ти в по­вес­т­во­ва­ни­е­то. Пре­об­ра­зе­ни­ят ка­то влаш­ки се­ля­нин Ма­ке­дон­с­ки пред­вид­ли­во е из­б­рал вре­ме­то и мяс­то­то, за да пре­ми­не не­за­бе­ля­за­но до от­с­рещ­ния бряг. Зам­ръз­на­ла­та ре­ка се­га е ес­тес­т­вен мост, по кой­то спо­кой­но пре­ми­на­ват хо­ра и ко­ли, а къс­ни­ят час мо­же да на­ма­ли бди­тел­ност­та на ка­ра­у­ли­те. Имен­но тях сле­ди из­пи­та­тел­ни­ят пог­лед на опит­ния ре­во­лю­ци­о­нер, кой­то съ­об­ра­зи­тел­но е скрил под ко­жу­ха си ре­вол­вер, за­що­то знае, че ви­на­ги мо­гат да се случат неп­ред­ви­де­ни пре­пят­с­т­вия, за ко­и­то тряб­ва да е го­тов. Нап­ре­же­ни­е­то е наистина го­ля­мо и по­ра­ди не­рав­на­та и гра­па­ва по­вър­х­ност на ле­да, и по­ра­ди ста­ра­ни­е­то му да ос­та­не не­за­бе­ля­зан. Дра­ма­тиз­мът на си­ту­а­ци­я­та се под­сил­ва от “нощ­на­та са­мо­тия с гро­бо­вен шум”. Ав­то­рът го срав­ня­ва с “пог­ре­бал­но пе­ние на един мър­т­вец, пок­рит с бя­ла пла­ща­ни­ца”.

Пре­пят­с­т­ви­я­та по пъ­тя не за­къс­ня­ват. Чер­на­та иви­ца, чий­то край не се виж­да, се по­я­вя­ва съв­сем неочак­ва­но и из­п­ра­вя ге­роя на Ва­зов пред не­об­хо­ди­мост­та да нап­ра­ви ре­ши­те­лен из­бор ­ или да се вър­не на­зад, без да из­пъл­ни за­дачата, с ко­е­то ще из­гу­би до­ве­ри­е­то на оне­зи, ко­и­то са му по­ве­ри­ли та­зи от­го­вор­на ми­сия, или да на­ме­ри бър­зо ня­ка­къв из­ход. Се­ри­оз­ност­та на пре­пят­с­т­ви­е­то откъм неговата психологическа страна се подчер­та­ва чрез използваните метафорични епитети. Во­да­та е “чер­на, страш­на”, “шу­ме­ше глу­хо”, тя от­ва­ря “гроз­на про­паст за стъп­ки­те му”. Съ­об­ра­зи­тел­ност­та на опит­ния ре­во­лю­ци­о­нер му по­ма­га осо­бе­но мно­го в то­зи кри­тичен мо­мент. Един­с­т­ве­но­то ре­ше­ние е да се нап­ра­ви им­п­ро­ви­зи­ран мост над во­да­та, ма­кар че пре­ми­на­ва­не­то над нея е дос­та опас­но. Неп­ред­ви­де­но­то ус­лож­не­ние, ко­е­то съз­да­ва вне­зап­но из­с­кочили­ят от ко­ли­ба­та влах, мо­же да про­ва­ли ми­си­я­та на пра­те­ни­ка на бра­ил­с­ки­те хъ­шо­ве. Убийс­т­во­то на то­зи твър­дог­лав човек е не­из­беж­но при по­доб­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва: “Ма­ке­дон­с­ки почув­с­т­ва, че има ра­бо­та със си­лен про­тив­ник и че по­ло­же­ни­е­то мо­же­ше да стане кри­тичес­ко. Без дъс­ка­та ня­ма­ше въз­мож­ност да пре­ми­не без­д­на­та и ос­та­я­ше на влаш­кия бряг, мо­же би в ръ­це­те на власт­та. И тъй ед­на дъс­ка мо­же­ше да осу­е­ти ця­ло ед­но пред­п­ри­я­тие.”

Пос­тъп­ка­та на бъл­гар­с­кия хъш не на­ма­ля­ва си­ла­та и значени­е­то на не­го­вия ге­ро­и­зъм, за­що­то той се ръ­ко­во­ди пре­ди всичко от важ­ност­та на за­дачата, ко­я­то тряб­ва да из­пъл­ни на вся­ка це­на.

Ис­тин­с­ки и мъ­жес­т­вен под­виг из­вър­ш­ва без­с­т­раш­ни­ят ре­во­лю­ци­о­нер, ко­га­то пре­ми­на­ва над страш­на­та без­д­на по ед­на дъс­ка, ши­ро­ка око­ло пе­дя и по­ло­ви­на, ко­я­то ед­ва опи­ра кра­и­ща­та на ле­да. Ва­зов пи­ше: “Ед­на ни­как­ва случай­ност, ед­но мал­ко крив­ну­ва­не мо­же­ше да го прова­ли.” Не случай­но Ма­ке­дон­с­ки, кой­то от го­ди­ни не се е кръс­тил, “се­га пред тая зе­ю­ща яма не­вол­но вдиг­на ръ­ка­та си и се прек­ръс­ти”. Със­ре­до­точава всичка­та си сме­лост и мъ­жес­т­во пре­ди да пре­ми­не от­та­тък. Тръг­ва без ко­ле­ба­ние, ма­кар да знае, че ед­на пог­реш­на стъп­ка мо­же да му стру­ва жи­во­та. Бе­зум­ни­ят му под­виг се със­тои в то­ва, че ма­кар и да осъз­на­ва яс­но опас­ност­та и рис­ка, ни­що не е в със­то­я­ние да го спре. Си­ла­та на во­ля­та и се­бе­от­ри­ца­ни­е­то ръ­ко­во­дят дейс­т­ви­я­та на сме­лия бъл­гар­с­ки пат­ри­от.

Ма­ке­дон­с­ки про­я­вя­ва хлад­нок­ръ­вие и съ­об­ра­зи­тел­ност още вед­нъж, ко­га­то тряб­ва да из­бег­не сре­ща­та­та с тур­с­ки­те гра­нични стра­жи. Пред­паз­ли­во и мно­го вни­ма­тел­но той се спра­вя с деб­не­ща­та го опас­ност. По­ма­га му не­го­ва­та из­д­ръж­ли­вост и си­ла на ду­ха, а съ­що та­ка и ре­ше­ни­е­то на вся­ка це­на да осъ­щес­т­ви по­ръчени­е­то на дру­га­ри­те си ­ хъ­шо­ве. Кол­ко­то по­вече приб­ли­жа­ва до же­ла­ния бряг, тол­ко­ва по­вече вли­за в “об­ласт­та на пре­меж­ди­я­та, опас­нос­ти­те и не­на­дей­нос­ти­те”. Съв­сем ес­тес­т­ве­но е нап­ре­же­ни­е­то в по­ве­де­ни­е­то на Ма­ке­дон­с­ки, кой­то не прес­та­ва да бъ­де пред­паз­лив и съ­об­ра­зи­те­лен, до­ри то­га­ва, ко­га­то опас­ност­та из­г­леж­да от­ми­на­ла. Той до­ри спи­ра дъ­ха си, ко­га­то ка­ра­у­лът приб­ли­жа­ва към не­го. Це­ли­ят де­кор на дейс­т­ви­е­то е из­ця­ло тъ­мен, а бъл­гар­с­ки­ят хъш ес­тес­т­ве­но се сли­ва с тъм­ни­на­та на нощ­та, до­ка­то тър­си път да се про­мък­не не­за­бе­ля­за­но и без­шум­но до цел­та си. При­род­но­то опи­са­ние до­пъл­ва драматични­те об­с­то­я­тел­с­т­ва в то­зи мо­мент: “Над не­го ви­се­ше пе­пе­ля­во нам­ръ­ще­но­то не­бе на зи­ма­та, гроз­но мълчали­во, зас­т­ра­ши­тел­но.” Об­зе­ли­ят го мо­мен­тен страх ав­то­рът от­бе­ляз­ва ка­то ес­тес­т­ве­но човеш­ко със­то­я­ние. Всички­те си дейс­т­вия опит­ни­ят кон­с­пи­ра­тор е подчинил един­с­т­ве­но на цел­та си ­ да дос­тиг­не до до­ма на ба­ба Тон­ка и да пре­да­де бла­го­по­лучно пис­мо­то на Дя­ко­на.

След всички опас­нос­ти и из­пи­та­ния, през ко­и­то пре­ми­на­ва ус­пеш­но и без­с­т­раш­но, бъл­гар­с­ки­ят ре­во­лю­ци­о­нер има пъл­но пра­во да се на­рече пред ба­ба Тон­ка “твой син”. С при­съ­ща­та си съ­об­ра­зи­тел­ност и опит­ност той вли­за в къ­ща­та бър­зо и без­шум­но откъм она­зи стра­на, от ко­я­то е най-ма­лък рис­кът да бъ­де ви­дян.

Ма­ке­дон­с­ки из­пъл­ня­ва с чест ми­си­я­та си, ка­то се сре­ща с Лев­с­ки и пре­да­ва пис­мо­то от БРЦК. Въп­ре­ки страш­ни­те из­пи­та­ния по пъ­тя, той не спо­де­ля ни­що за тях пред Апос­то­ла, не се оп­лак­ва. То­ва об­с­то­я­тел­с­т­во сви­де­тел­с­т­ва за без­ко­рис­т­на отдаденост към родината и нейното освобождение и да­ва ос­но­ва­ние на Ва­зов да на­рече пра­те­ни­ка на бъл­гар­с­ки­те хъ­шо­ве свят човек.

Сме­ли­ят бъл­гар­с­ки пат­ри­от ос­та­ва в съз­на­ни­е­то на чита­те­ля ка­то ге­рой и ро­до­лю­бец, из­ця­ло пре­дан на де­ло­то за ос­во­бож­де­ни­е­то на отечес­т­во­то. Из­к­лючител­ни­ят под­виг, кой­то Ма­ке­дон­с­ки из­вър­ш­ва, про­ме­ня впечат­ле­ни­е­то ни от пре­диш­ни­те му изя­ви, свър­за­ни по­ня­ко­га с нечес­т­ни или не­почте­ни пос­тъп­ки. Все­от­дай­ността и лю­бовта му към Бъл­га­рия и на­ро­да го пра­вят спо­со­бен да по­е­ме рис­ка и да пре­въз­мог­не опас­нос­ти­те по пъ­тя, за да из­пъл­ни ус­пеш­но за­ръ­ка­та на сво­и­те дру­га­ри от бъл­гар­с­ка­та ре­во­лю­ци­он­на емиг­ра­ция. Не­го­во­то уди­ви­тел­но мъ­жес­т­во пре­диз­вик­ва въз­хи­ще­ние и подчер­та­ва значени­е­то на под­вига му.

Иван Ва­зов ­ “Ед­на бъл­гар­ка”

Вя­ра­та в си­ла­та на доб­ро­то и ми­ло­сър­ди­е­то в раз­ка­за “Ед­на бъл­гар­ка”

Иван Ва­зов е вдъх­но­вен от въз­ви­ше­ни ро­до­лю­би­ви чув­с­т­ва при съз­да­ва­не­то на раз­ка­за “Ед­на бъл­гар­ка”. Ху­до­жес­т­ве­на­та идея на та­зи твор­ба е свър­за­на със стре­ме­жа на ав­то­ра да по­ка­же нрав­с­т­ве­на­та си­ла и ус­тойчивост пред из­пи­та­ни­я­та чрез по­ве­де­ни­е­то на ед­на ис­тин­с­ка бъл­гар­ка, която се ръ­ко­во­ди от своите човеш­ки доб­ро­де­те­ли: лю­бов към ближ­ния, със­т­ра­да­ние и ми­ло­сър­дие,  ис­к­ре­на вя­ра в си­ла­та на доб­ро­то и бо­жи­я­та по­мощ.

Ко­га­то сре­ща по пъ­тя си към ма­нас­ти­ра прес­лед­ва­ния от по­те­ри Бо­тев чет­ник, Ва­зо­ва­та ге­ро­и­ня ре­ша­ва да му по­мог­не, за­що­то е ми­лос­ти­ва же­на и доб­ра хрис­ти­ян­ка. Именно пред­с­та­ва­та й за човеш­ки дълг я на­сочва към то­ва важ­но ре­ше­ние. Тя му обе­ща­ва хляб и по­мощ, когато за­бе­ляз­ва, че е из­не­мо­щял и с на­ра­не­ни кра­ка, че ли­це­то му е блед­но и из­мъчено, сър­це­то й се из­пъл­ва със със­т­ра­да­ние и ми­лост. Баба Илийца вед­на­га се до­се­ща по чуда­ти­те оп­на­ти дре­хи с ши­ри­ти по гър­ди­те и пуш­ка­та му, че то­ва е един от прес­лед­ва­ни­те Бо­те­ви чет­ни­ци. Ма­кар че е мал­ко уп­ла­ше­на, ста­ра­та же­на ни­то за миг не се по­ко­ле­ба­ва да­ли да му по­мог­не или не. За нея човеш­ки­ят жи­вот е най-важ­но­то. Да по­мог­не на то­зи, кой­то има нуж­да и е из­пад­нал в бе­да, за човек ка­то Илий­ца е не­пи­сан за­кон и не­от­ме­ним дълг. Тя е убедена в силата на доброто и милосърдието. Мо­же би не случай­но пъ­тят й се пре­сича с то­зи на Боте­вия чет­ник. Съд­ба­та  пос­та­вя пред не­о­бичай­но из­пи­та­ние човеш­ка­та й същ­ност. От­тук на­та­тък всички­те й пос­тъп­ки са подчине­ни на стре­ме­жа й да спа­си още един човеш­ки жи­вот, ос­вен то­зи на внучето й. Ду­ми­те й: “Да нап­ра­вя то­ва доб­ро… клет­ни­ку!”, из­ра­зя­ват ис­к­ре­но­то й же­ла­ние да сто­ри доб­ро на един не­поз­нат човек, при то­ва прес­лед­ван от власт­та бун­тов­ник. Тя не се замисля нито за миг да­ли то­ва е ге­роичен под­виг, дали ще има ня­как­ва пол­за за се­бе си. Его­из­мът и лична­та из­го­да са й на­пъл­но чуж­ди.

Силният и непреклонен характер на челопеченката проличава още в началото на разказа. Единствена Илийца проявява дързост и настоятелност пред турските заптиета. Тя се отличава рязко от останалите жени, които се отдръпват разплакани от обидите и камшика на жестоките турци. Тази жена, “около шейсетгодишна, висока, кокалеста, мъжка на вид”, притежава силна воля и способност да надмогне личната болка и унижение. Мисълта за човешкия й дълг побеждава страха и препятствията. Тя понася обидите с достойнство и външно примирение, защото поведението й вече се определя от милосърдната й цел-да спаси два човешки живота.

Житейският опит я е научил, че дори надменните поробители са чувствителни, когато става дума за здравето и живота на децата им. Затова тя се обръща умолително към Хасан ага: “Аго, за бога, помисли, че и ти имаш деца!…” В доброто сърце на Илийца има място за милост дори към жестокия поробител- тя обещава да се помоли и за негово здраве, ако прояви добрина в този в този решаващ за нея момент. Старата жена знае, че Бог е един, независимо от религията, която изповядват хората, а доброто е богоугодно дело.

В композиционен план завръзката на действието в разказа е във втора глава.  Чрез рет­рос­пек­ция Ва­зов раз­к­ри­ва мо­ти­ви­те за сме­ло­то по­ве­де­ние на ге­ро­и­ня­та си и из­к­лючител­на­та й спо­соб­ност да със­т­ра­да­ва на чуж­до­то не­щас­тие. Впечат­ле­на от не­о­бичай­ния вид на мо­мъ­ка с чет­ничес­ка уни­фор­ма, тя се зат­рог­ва осо­бе­но сил­но от из­ра­же­ни­е­то на ли­це­то му, “из­мах­на­то и блед­но”, ко­е­то крас­но­речиво из­да­ва стра­да­ни­е­то му. Сър­це­то на ста­ра­та же­на се из­пъл­ва с ми­лост и със­т­ра­да­ние. Тя добре знае как­во оз­начава да стра­даш, тъй ка­то един­с­т­ве­но­то й внуче е теж­ко бол­но и ни­как­ви ле­ко­ве до­се­га не са му по­мог­на­ли, а от две недели то се то­пи от бо­лест­та и ста­ва все по-зле.

Пър­во­начал­на­та уп­ла­ха на старата жена, която е естествена реакция, бър­зо пре­ми­на­ва и от­с­тъп­ва мяс­то на заг­ри­же­ност­та към бе­да­та, в ко­я­то е из­пад­нал мо­мъкът. Илий­ца е съ­об­ра­зи­тел­на и вед­на­га се до­се­ща за опас­нос­ти­те, ко­и­то деб­нат то­зи из­то­щен от умо­ра и без­по­мо­щен пред об­с­то­я­тел­с­т­ва­та чет­ник. На­ис­ти­на, ни­кой не мо­же да за­дъл­жи ста­ра­та же­на да по­мог­не на един прес­лед­ван от жес­то­ки по­те­ри бун­тов­ник, но ни­то сър­це­то, ни­то съ­вест­та й поз­во­ля­ват да го от­ми­не без­душ­но. За Илий­ца е рав­но­сил­но на грях да не по­мог­не на чове­ка, кой­то се нуж­дае от съчув­с­т­вие и по­мощ. Хрис­ти­ян­с­ко­то й ми­ло­сър­дие до­пъл­ва об­ра­за й на една човечна и със­т­ра­да­тел­на же­на. Не случай­но към обе­ща­ни­е­то си да до­не­се хляб и “ня­коя дру­га дре­ха” тя при­ба­вя: “Ние сме хрис­ти­е­ни.” В то­зи мо­мент, ко­га­то се сблъсква със стра­да­ни­е­то на мо­мъ­ка ­ прес­лед­ван, гла­ден, с на­ра­не­ни кра­ка, тя не мис­ли ни­то за се­бе си, ни­то за рис­ка, кой­то по­е­ма, ако му по­мог­не. По-важ­но за нея е да  помогне като християнка на християнин и да нап­ра­ви всичко въз­мож­но за неговото спасение, ка­то го нах­ра­ни и ук­рие от по­те­ри­те. С горчиви­на тя за­бе­ляз­ва, че в торбата й има са­мо из­съх­на­ли ко­рички хляб. Дре­хи­те, ко­и­то но­си бун­тов­ни­кът, мо­гат лес­но да го из­да­дат, за­то­ва тя ре­ша­ва, че тряб­ва да на­ме­ри и хляб, и дру­ги дре­хи. Ба­ба Илий­ца при­е­ма то­зи не­поз­нат човек, кой­то случайно се озовава на пъ­тя й, не са­мо със съчув­с­т­вие, но и с от­зивчивост, ся­каш е не­ин син, затова и топлото й обръщение към него: “син­ко”, е съвсем естествено.  “Не мо­же, син­ко, не мо­же!”, отговаря тя на въп­ро­са му да­ли мо­же да се скрие в то­ва се­ло, ка­то гле­да “ми­лос­ти­во из­мъчено­то му ли­це”, по ко­е­то се изоб­ра­зя­ва отчаяние.

Стре­ме­жът на Илий­ца да на­ме­ри из­ход я ка­ра да по­съ­вет­ва чет­ни­ка да се скрие до вечер­та в го­ра­та, за да не го от­к­ри­ят по­те­ри­те. Про­я­ва­та на та­зи из­к­лючител­на човечност, бла­го­род­с­т­во и ми­ло­сър­дие в смут­но­то и страш­но вре­ме Ва­зов ут­вър­ж­да­ва ка­то нрав­с­т­ве­на извисеност у сво­я­та ге­ро­и­ня. Със­т­ра­да­тел­на и майчин­с­ки заг­ри­же­на, тя е дъл­бо­ко разчув­с­т­ва­на от сре­ща­та си с Бо­те­вия чет­ник и от не­го­ва­та съд­ба. То­ва за­сил­ва ней­на­та ре­ши­тел­ност да му по­мог­не. На­сочват я човеш­ко­то й сър­це, изпълнено с доброта, и съ­вестта й. В съз­на­нието й ес­тес­т­ве­но се преп­ли­тат стре­ме­жът към бо­го­у­год­ни де­ла и човечност­та. Съв­сем ес­тес­т­ве­но се по­раж­да мо­лит­ва­та за спа­се­ни­е­то и зак­ри­ла­та на чет­ни­ка, тъй ка­то осъз­на­ва, че той е тръг­нал “за хрис­ти­ян­с­ка вя­ра кур­бан да ста­ва”. Бун­тов­ни­кът се е об­ре­къл да се бо­ри за сво­бо­да­та на всички бъл­га­ри и е го­тов да се пожер­т­ва. За­то­ва та­зи със­т­ра­да­тел­на бъл­гар­ка от­п­ра­вя мо­лит­ва за не­го­во­то спа­се­ние: “Бо­жичко, зак­ри­ляй го, бъл­га­рин е…” Ста­ра­та же­на при­зо­ва­ва све­та Бо­го­ро­ди­ца да й по­мог­не в бла­го­род­но­то де­ло. Да нап­ра­ви “то­ва доб­ро” на клет­ни­ка, за нея е нравствено задължение ка­то вяр­ва­ща хрис­ти­ян­ка, за­що­то знае, че са­мо ако нап­ра­виш доб­ро, мо­жеш да очак­ваш по­мощ от Бо­га. За­то­ва баба Илийца се на­дя­ва та­ка и бол­но­то й внуче да оз­д­ра­вее. За нея жи­во­тът на мо­мъ­ка ста­ва съ­що тол­ко­ва ва­жен, кол­ко­то и то­зи на де­те­то. Сър­це­то й се из­пъл­ва с ис­к­ре­но съчув­с­т­вие, ко­га­то го виж­да как се из­губ­ва в го­ра­та ку­цайки, а очите й се на­ли­ват със съл­зи.

Мо­лит­ва­та на Ва­зо­ва­та ге­ро­и­ня не е из­раз са­мо на хрис­ти­ян­с­ко милосърдие, но и на ро­до­лю­бие. За нея е осо­бе­но важ­но, че мла­ди­ят бун­тов­ник съ­що е бъл­га­рин. За­то­ва тя ­бър­з­а “с ут­ро­е­на си­ла, за да спа­си, ако да­де бог, два жи­во­та”. Ав­то­рът из­пол­з­ва хи­пер­бо­ла, за да по­ка­же ис­к­ре­но­то же­ла­ние на ро­до­лю­би­ва­та бъл­гар­ка да сто­ри доб­ро. Ба­ба Илий­ца се на­дя­ва да на­ме­ри в ма­нас­ти­ра под­к­ре­па и раз­би­ра­не от игу­ме­на, “ста­рец ми­лос­тив и до­бър бъл­га­рин”. Вмес­то не­го обаче там я пос­ре­ща един рав­но­ду­шен към чуж­да­та бол­ка ка­лу­гер, кой­то его­ис­тично мис­ли са­мо за се­бе си. То­зи човек, кой­то се е пос­ве­тил да слу­жи на Бо­га, е нес­по­со­бен да по­мог­не на ближ­ния си, въп­ре­ки че има въз­мож­ност да скрие прес­лед­ва­ния чет­ник зад сте­ни­те на ма­нас­ти­ра. За­ра­ди смут­но­то вре­ме обаче отец Ев­ти­мий е об­х­ва­нат от страх и до­ри не ис­ка да чуе как­во се опит­ва да му до­ве­ри чело­печен­ка­та. Той да­же не от­да­ва осо­бе­но значение на мо­лит­ва­та за здра­ве. Ста­ра­та же­на ся­каш по­вече вяр­ва в си­ла­та на Бо­га: “Ти ни­що ня­ма да нап­ра­виш, но Гос­под мо­же всичко.” Ней­на­та пред­с­та­ва за хрис­ти­я­ни­те е, че тряб­ва да си по­ма­гат, че лю­бов­та към ближ­ния е хрис­ти­ян­с­ко за­дъл­же­ние, за­то­ва в своите постъпки тя се ръ­ко­во­ди именно от него и пра­ви всичко въз­мож­но, за да спа­си жи­во­та на един прес­лед­ван от чер­ке­зи­те бъл­га­рски бун­тов­ник.

До­ка­то един мъж ка­то ка­лу­ге­ра в ма­нас­ти­ра се стра­ху­ва за своя жи­вот и тър­си убе­жи­ще зад сте­ни­те на бо­жи­я­та оби­тел, то чело­печен­ка­та има сме­лост да тръг­не през нощ­та, ко­я­то крие тол­ко­ва мно­го опас­нос­ти, ка­то из­ла­га на риск своя жи­вот и то­зи на бол­но­то си внуче. То­ва тя пра­ви в име­то на ед­на бла­го­род­на цел ­ да спа­си чове­ка, кой­то е в бе­да. Чрез съ­пос­та­вя­не­то на об­ра­зите  на ба­ба Илий­ца и на страх­ли­вия мо­нах и чрез кон­т­рас­та в тях­но­то по­ве­де­ние Ва­зов ус­пя­ва по ху­до­жес­т­вен начин да вну­ши извисената нрав­с­т­ве­на­ същ­ност на бъл­гар­ка­та, сил­на­та й во­ля и човечност, ви­со­ки­те й цен­нос­ти в ми­го­ве­те на из­пи­та­ние ­ вя­ра в Бо­га и доб­ро­то, лю­бов към ближ­ния и ис­тин­с­ко ро­до­лю­бие.

Илий­ца из­вър­ш­ва до­ри не­въз­мож­но­то, ка­то ус­пя­ва да из­ва­ди с вър­хов­но нап­ре­же­ние на во­ля­та си за­би­тия от го­ди­ни в зе­мя­та кол, за да пре­ми­не през при­дош­ла­та ре­ка. Ми­съл­та, че чет­ни­кът мо­же да бъ­де за­ло­вен и убит от без­ми­лос­т­ни­те чер­ке­зи, ко­и­то прес­лед­ват раз­би­та­та Бо­те­ва чета, не й ос­та­вя друг из­бор. Не­го­ва­та мла­дост ­ той е са­мо “два­де­сет­го­диш­но го­лоб­ра­до момче”, а и опас­ност­та за жи­во­та му, я под­тик­ват да про­я­ви майчин­с­ка заг­ри­же­ност и стре­меж и воля да го спа­си.

Изпитанието, пред което се изправя на брега на Искър, не сломява духа на смелата българка, защото тя следва една високо хуманна цел. Реката не е само препятствие по пътя й. Вазовата героиня трябва да преодолее границата между невъзможното (заключената ладия, срастналия със земята кол, времето и придошлата река),  и необходимото (да измъкне дълбоко забития в земята кол, да преодолее страха от мътните вълни и отсъствието на ладияря и да премине реката, за да стори доброто, което е обещала-да спаси живота на момъка). За да даде ясна представа за неимоверните усилия на старата жена, авторът използва художествени средства като метафората (“мишците й се сдобиха със стоманена пъргавина”) и алитерацията (“Старешките й гърди дишаха гръмовно”). Драматизмът в този момент на върховно изпитание е подчертан чрез експресивните форми и изрази, насочващи към психологическото състояние на литературната героиня: “втрещена”, “изохка в безсилно отчаяние”, “въздъхна безнадеждно”. Невероятното става възможно, защото Илийца се ръководи преди всичко от вътрешната си убеденост за смисъла на човешкия дълг, състраданието, християнското милосърдие и вярата в действената сила на доброто.

       Спо­ред ге­ро­и­ня­та на раз­ка­за, да нап­ра­ви доб­ро и да по­мог­не на он­зи, чий­то жи­вот е из­ло­жен на опас­ност, е прос­то човеш­ки дълг за нея ка­то вяр­ва­ща в Бо­га, ка­то май­ка и ка­то бъл­гар­ка. За­то­ва тя не се спи­ра пред труд­нос­ти­те и опас­нос­ти­те, за да спа­си бун­тов­ни­ка и да му да­де зак­ри­ла, от ко­я­то той най-мно­го се нуж­дае се­га. Илий­ца ре­ша­ва да пре­ми­не през мът­ни­те во­ди на при­дош­лия Ис­кър са­ма, без да разчита на ла­ди­я­ря, за­що­то той се е по­бо­ял да ос­та­не в ко­ли­ба­та си през нощ­та. Всичко то­ва по­каз­ва в как­во страш­но вре­ме се раз­ви­ва дейс­т­ви­е­то в раз­ка­за и каква нрав­с­т­ве­на си­ла но­си в се­бе си та­зи обик­но­ве­на же­на от на­рода.

При пов­тор­на­та си сре­ща с Бо­те­вия чет­ник чело­печен­ка­та научава за из­пи­та­ни­я­та, през ко­и­то е пре­ми­нал той. В сър­це­то й от­но­во се за­раж­да майчин­с­ка заг­ри­же­ност и ми­ло­сър­дие. Баба Илийца още веднъж се убеждава, че той е ис­тин­с­ки бъл­га­рин, кой­то е пос­ве­тил се­бе си и жи­во­та си на сво­бо­да­та на Бъл­га­рия, за да жи­ве­ят всички бъл­га­ри ка­то сво­бод­ни хо­ра в соб­с­т­ве­на­та си зе­мя. То­ва я под­тик­ва към ре­шението й  да го при­ю­ти в своя дом, въп­ре­ки че съз­на­ва яс­но опас­ност­та, на ко­я­то се из­ла­га. В то­зи нап­рег­нат дра­ма­тичен мо­мент Илий­ца раз­би­ра, че не мо­же да го ос­та­ви без под­к­ре­па. За­то­ва на въп­ро­са на мо­мъ­ка къ­де ще се де­не се­га, тя от­в­ръ­ща без колебание: “Как къ­де? Ами у до­ма!” Ста­ра­та же­на при­е­ма Бо­те­вия чет­ник ка­то соб­с­т­вен син и се гри­жи за не­го, как­то за жи­во­та на соб­с­т­ве­но­то си внуче. То­ва зат­рог­ва сил­но сър­це­то на мо­мъка и той це­лу­ва ръ­ка­та на сво­я­та спа­си­тел­ка с чув­с­т­во на приз­на­тел­ност, ка­то из­рича със съл­зи на очи: “Ба­бо, бла­го­да­ря ти, ти си доб­ра же­на!”

До­ри ко­га­то Илий­ца мис­ли, че внучето й е ум­ря­ло и сър­це­то й се из­пъл­ва със скръб, тя не изос­та­вя гри­жа­та за бун­тов­ни­ка. Пре­о­до­ля­ва бол­ка­та от сво­е­то лично не­щас­тие и е го­то­ва да спа­си жи­во­та на бун­тов­ни­ка, ма­кар да знае, че хо­ра­та са нап­ла­ше­ни и би­ха я из­го­ри­ли жи­ва, ако усе­тят. Това ясни показва, че героинята на Вазов успява да преодолее в душата си робския страх, насаждан от векове у българина.

Макар че в крайна сметка не ус­пя­ва да спа­си жи­во­та на чет­ни­ка, българката напра­вила всичко, ко­е­то е по си­ли­те й, до­ри и мно­го по­вече, за да му по­мог­не. Уси­ли­я­та й са плод на ней­на­та ис­к­ре­на вя­ра, че да нап­ра­виш доб­ро, е обик­но­вен човеш­ки и хрис­ти­ян­с­ки дълг. За­то­ва по-къс­но, тя е убе­де­на, че оз­д­ра­вя­ва­не­то на болното й внуче се дъл­жи имен­но на доб­ри­на­та, ко­я­то не е мог­ла да направи, но от сър­це е ис­ка­ла да стори.

Раз­ка­зът “Ед­на бъл­гар­ка” на Иван Вазов ни връ­ща към ми­на­ли вре­ме­на, из­пъл­не­ни с дра­ма­тични съ­би­тия и ге­ро­и­зъм. По­ве­де­нието на баба Илийца е при­мер за ми­ло­сър­дие и от­зивчивост към съд­ба­та на чове­ка, из­пад­нал в бе­да. Хрис­ти­ян­с­ки­те цен­нос­ти за нея сто­ят по-ви­со­ко от всичко дру­го и й по­ма­гат да пре­о­до­лее стра­ха и пре­пят­с­т­ви­я­та по пъ­тя си, за да на­ме­ри начин да спа­си един човеш­ки жи­вот. С то­ва се за­пом­ня  об­разът  на Вазовата литературна героиня като ро­до­лю­би­ва и без­с­т­раш­на бъл­гар­ка.

Иван Вазов –“Една българка”

                            “Бабо, благодаря ти, ти си добра жена !”

                   Възпоминанието за великото и героичното е водещо начало в много от Вазовите творби. След като се е посветил изцяло на България, на нейния народ  и съдба, писателят  родолюбец   търси ярки и вълнуващи моменти, които  да завладеят    ума и сърцето    на читателя, като създадат у него светлия образ на родното, на българското.

                   Вдъхновен от силни патриотични чувства, Иван Вазов пресъздава в своя разказ “Една  българка” образа  на  една обикновена жена  от  българския  народ, която проявява  истински героизъм  и затрогваща човещина  в смутното и тревожно време, когато Ботевата чета е разбита  и преследвана от потери. Героинята на разказа се оказва способна на изключителна душевна сила във време на робски страх, на погром и изпитания за човешката същност. Баба Илийца извършва един мълчалив, но достоен за подражание хуманен подвиг, ръководена от стремежа да спаси  един човешки живот, независимо от всички изпитания и препятствия  по своя път.Чувството й за човешки дълг и христянското й милосърдие я подтикват да мобилизира всичките си физически и морални сили  и да направи дори и невъзможното в името на една изключително хуманна цел. Преследваният и изтощен от умора  Ботев четник оценява възвишения жест на старата жена и с признателност целува напуканата й от труд ръка, като изрича с вълнение: ”Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!”

         Баба Илийца обещава хляб и помощ на бунтовника, когото среща по пътя си през церовата гора към манастира. Когато забелязва, че е  изнемощял и с наранени крака, че лицето му е бледно и измъчено, сърцето й се изпълва със състрадание и милост. Тя веднага се досеща по чудатите му опнати дрехи, с ширити по гърдите, и пушката, която носи, че това е един от преследваните Ботеви четници. Макар и донякъде уплашена, старата жена нито за миг не се поколебава дали да помогне. Илийца казва на момъка да се скрие в гората, за да не го открият или предадат на потерите и обещава да донесе хляб и топла дреха, защото ”с тия не бива”. В думите й се усеща майчинска обич и загриженост, въпреки че четникът е само един непознат, който пресича пътя й в особено напрегнат за нея момент –внучето на старата жена е тежко болно и тя бърза да го спаси. Младостта на бунтовника, а и страданието му я подтикват да прояви загриженост и желание да му помогне. Челопеченката заявява пред момъка: ”Ние сме христиени” .За нея това е особено важно, защото вярата й я задължава да помогне на човека, който се нуждае от помощ. Освен това тя разбира, че бунтовникът се е обрекъл да се бори за доброто на всички българи и е готов на саможертва. Затова отправя молитва за неговото спасение: ”Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става”. Старата жена призовава света Богородица да й помогне в благородното дело. Да направи това добро на клетника, за нея е съвсем естествено като искрено вярваща християнка, защото знае, че само ако направиш добро, можеш и да очакваш добро, можеш да очакваш помощ от бога. Затова тя се надява, че може да очаква и болното й внуче да оздравее. За Илийца животът на момъка става толкова важен, колкото е и този на детето, макар то да й е останало единствено. Сърцето й се изпълва със съчувствие, когато вижда как изпадналият в беда четник се изгубва в гората, като куца. Очите й се наливат със сълзи. Тя забързва с утроена сила към манастира, където очаква да намери подкрепа и разбиране от игумена,”старец милостив и добър българин”. Вместо него обаче там я посреща един равнодушен към чуждата болка калугер, който егоистично мисли само за себе си. Този човек, който се е посветил да служи на бога, е неспособен да помогне на ближния си, въпреки че има възможност да скрие  преследвания от потерите четник зад стените на манастира. Заради смутното време обаче отец Евтимий  е обхванат от страх и дори не иска да чуе какво се опитва да му довери челопеченката. Всъщност той не отдава голямо значение и на молитвата за здраве. Старата жена сякаш повече вярва в силата на бога: ”Ти нищо няма да направиш, но Господ може всичко”. Нейната представа за християните е, че те трябва да си помагат, че любовта към ближния е християнско задължение, затова се ръководи от нея и прави всичко възможно, за да спаси живота на един преследван от черкезите българин и бунтовник.

         В съпоставка със сприхавия и егоистичен монах образът на Илийца впечатлява с изключително милосърдие и жертвоготовност. Човешката й доброта и силата на характера й проличават ясно и чрез нейната решителност да напусне манастира посреднощ, защото е обещала на бунтовника хляб и топла дреха, както и да му помогне да се спаси. Тя не престава да се безпокои, както за живота на внучето, така и за живота и сигурността на чуждия човек, когото тя вече приема наравно с най –близкото й същество, като свой роден син. Страхливият и загрижен единствено за себе си калугер смята, че жена като Илийца трябва да е луда, за да тръгне през нощта в размирното време. Божият служител за съжаление се оказва неспособен да разбере възвишения хуманен порив в душата на обикновената селска жена. Нищо не може да спре смелата челпеченка да помогне, да спаси един човешки живот. Тя се ръководи от искрено родолюбие и човечност. Като истинска българка баба Илийца е способна на майчинска всеотдайност, отзивчивост и състрадание към  човешката болка. Ръководена от християнското си милосърдие, героинята осъзнава, че четникът се надява само на нейната помощ. Разбира ясно, че трябва да  разчита само на себе си, на собствените си сили. Уповава се на божията помощ и вярва, че Господ ще прости греха й да вземе манастирска дреха, защото се стреми да направи добро на страдащия и безпомощен в този момент Ботев четник.

                   По обратния път от манастира душата на Вазовата героиня е изпълнена със смут и безпокойство. Въпреки това тя не се разколебава да направи и невъзможното, за да спаси младия момък от онези, които преследват всеки противник на робското примирение. Илийца знае, че бунтовникът е тръгнал “за християнска вяра курбан да става”, което означава за всичко българско. Старата жена трябва да премине през придошлия Искър сама, без да може да разчита на ладияря, който се е побоял да остане в колибата си през нощта. Този факт красноречиво показва в какво страшно време се развива действието в разказа. Изпитанието, пред което е изправена героинята, не сломява духа й. Тя ясно разбира, че няма друг изход освен да измъкне забития дълбоко и сякаш сраснал със земята кол, за който е завързана ладията. За тази цел са й нужни неимоверни усилия и върховно напрежение на волята. Мисълта за наранения и примрял от глад четник не й дава спокойствие и не й оставя друг избор. Според Вазовата героиня, да направи добро на онзи, който е в беда, е неин човешки дълг, затова тя не се спира пред трудностите и опасностите, за да спаси четника и да му даде закрила. Рискът да управлява сама ладията през мътните води на придошлия Искър е голям, но над него стои грижата и тревогата за съдбата на един преследван от поробителите човек. За челопеченката човешкият й дълг е най –важен и затова тя пренебрегва опасността, както за себе си, така и за живота на внучето й. Сила и кураж й дава нейният непреодолим стремеж да помогне, да спаси  един човешки живот в този критичен момент. Тя знае, че нейното забавяне може да направи невъзможно спасяването на Ботевия четник.

                   При повторната си среща с бунтовника  героинята научава за страшната му съдба. В сърцето й се заражда отново майчинска загриженост и съчувствие. Баба Илийца осъзнава потребността да поеме страшния риск да приюти преследвания четник в своя дом, докато раните по краката му заздравеят и докато опасността от потерите отмине. Затова на въпроса на момъка къде ще се дене сега, тя отвръща естествено: ”Как къде? Ами у дома!” В този напрегнат драматичен момент Илийца разбира, че няма друг начин да спаси живота на ранения бунтовник и че не може да го остави без подкрепа. Челопеченката приема Ботевия четник като собствен син и се грижи за него така, както за живота на собственото си внуче. Това затрогва силно сърцето на младия момък и затова, дълбоко развълнуван от отзивчивостта и милосърдието й, той целува ръката на своята спасителка, като изрича със сълзи на очи: ”Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!”

                   Дори когато старата жена мисли, че внучето й е умряло и сърцето й се изпълва със скръб, тя не изоставя грижата за бунтовника. Героинята надмогва личното нещастие, като не забравя, че е поела дълга да спаси момъка. Именно в този момент се проявява силата на характера на тази изключителна българка. Тя е готова да рискува всичко най –ценно –живота и дома си, за да спаси един непознат, при това бунтовник, защото разбира, че той е един от онези смели български синове, които с готовност са тръгнали да се сражават в защита на поробените българи. Нейната жертвоговност е равностойна на техния подвиг.

                   Макар че не успява да спаси живота на бунтовника, баба Илийца извършва всичко, което е по силите й, дори и невъзможното, за да му помогне. Усилията й са насочвани от нейната искрена вяра, че да направиш добро, е естествен човешки и християнски дълг. Затова, по-късно, когато разказва на своя оздравял като по божие чудо внук за събитията, свързани с Ботевия четник, тя е убедена, че оздравяването му се дължи именно на добрината, която не могла, но от сърце  е искала да направи.

                   Разказът ”Една българка” ни връща към отминали времена, които обаче са изпълнени с много драматични сибития и с героизъм като този на баба Илийца. Нейното поведение е истински пример за милосърдие и отзивчивост към съдбата на човека, изпаднал в беда. Християнските ценности за нея стоят по –високо от всичко друго и й помагат да преодолее страха и препятствията по пътя, за да намери начин да спаси един човешки живот. Именно с това се запомня нейният образ на родолюбива и безстрашна българка.

Иван Ва­зов ­ “Ед­на бъл­гар­ка”

Ра­зу­мът и бе­зу­ми­е­то в
страш­но­то вре­ме

Чрез раз­ка­за си “Ед­на бъл­гар­ка” Иван Ва­зов ни връ­ща към героични и трагични съ­би­ти­я­, свързани с неугасналия стремеж на българския народ към свобода. Едно от тези събития го вдъхновява да създаде тази своя творба, която ни преп­ра­ща към значими, уни­вер­сал­ни за вся­ко вре­ме въп­ро­си за човеш­ка­та същ­ност. За да очертае пряката връзка на разказа с конкретното историческо събитие, той отбелязва още в началото на повествованието си датата 20 май 1876 година и добавя: ”ден, в който Ботевата чета беше разбита при Волът във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря…”

В страш­но­то вре­ме на покруса след неуспеха на Априлското въстание ед­на обик­но­ве­на бъл­гар­с­ка же­на про­я­вя­ва по­вече мъ­жес­т­во, си­ла на ду­ха и нрав­с­т­ве­на из­д­ръж­ли­вост, от­кол­ко­то мно­зи­на дру­ги, чиито сър­ца са око­ва­ни от стра­ха и стре­ме­жа за са­мо­съх­ра­не­ние.

В кон­тек­с­та на вре­ме­то на роб­с­ка подчине­ност мо­же да звучи оп­рав­да­тел­но и разумно вся­ка про­я­ва на страх и на без­по­мощ­ност. Си­ла­та на човеш­кия дух обаче се из­ви­ся­ва най-вече в мо­мен­ти на из­пи­та­ние. Сво­бо­да­та на то­зи дух стои над вся­ко роб­с­ко ог­ра­ничение. За съ­жа­ле­ние, та­ко­ва про­яв­ле­ние е ха­рак­тер­но за твър­де мал­ко хо­ра и ос­та­ва не­по­нят­но за ос­та­на­ли­те. Мо­же би за­то­ва в тех­ни­те очи те­зи хо­ра са “лу­ди“, “бе­зум­ци“, ко­и­то не мис­лят за се­бе си и се хвър­лят в огъ­ня, за да из­го­рят.

Ге­ро­и­ня­та на Ва­зов, ба­ба Илий­ца, се от­к­ро­я­ва сред мно­жес­т­во­то свои съв­ре­мен­ни­ци с ку­ра­жа и дър­зост­та си, ко­и­то про­я­вя­ва, ко­га­то дру­ги “бла­го­ра­зум­но” се от­д­ръп­ват или скри­ват. От ви­со­та­та на ед­на ис­к­ре­на и дейс­т­ве­на гри­жа за ближ­ния, за съ­на­род­ни­ка: “Бо­жичко, зак­ри­ли го, бъл­га­рин е…”, ней­на­та нас­то­я­тел­ност и не­от­с­тъпчивост пред пре­пят­с­т­ви­я­та и труд­нос­ти­те е из­к­лючител­но не­об­хо­ди­ма. Тя ус­пя­ва да пре­мине на другия бряг, ко­га­то то­ва е заб­ра­не­но за цялото българско население наоколо. Ве­ро­ят­но и Илий­ца, как­то и другите жени, които с писък се разбягват,  съ­що се стра­ху­ва от жес­то­кос­ти­те на тур­ците. Ве­ро­ят­но съ­що я бо­ли за­ра­ди през­ри­тел­но­то им от­но­ше­ние към бъл­га­ри­те (“сви­ни гя­ур­с­ки”, “хан­зъ­ри”, “ма­га­ри­це”), но в да­де­ния мо­мент тя над­мог­ва уни­же­ни­е­то и про­я­вя­ва дръз­ка упо­ри­тост. На­сочва мол­би­те си към най-чув­с­т­ви­тел­но­то мяс­то на Ха­сан ага: “Аго, за бо­га, нап­ра­ви то­ва доб­ро, по­мис­ли, че и ти имаш де­ца. Ще се по­мо­лим и за те­бе!”

 В съ­пос­тав­ка с при­ми­ре­ни­е­то на ос­та­на­ли­те же­ни, упо­ри­тост­та на чело­печен­ка­та на пръв пог­лед е не­яс­на ка­то мо­тив. Ед­ва в след­ва­щия епи­зод ав­то­рът раз­к­ри­ва причини­те за по­ве­де­ни­е­то на ста­ра­та же­на. Все пак тя по­е­ма риск, ка­то се про­ти­во­пос­та­вя на заб­ра­на­та и се осмелява да спре тур­с­ки­те заптиета, ко­и­то са го­то­ви да тръг­нат вече с ла­ди­я­та. Рис­ку­ва с дър­зост­та си, за­що­то те мо­гат да се раз­г­не­вят и да я на­ка­жат жес­то­ко, ако не при­е­мат мол­би­те й.

Със­т­ра­да­тел­на и от­зивчива бъл­гар­ка, ба­ба Илий­ца вече е обе­ща­ла да по­мог­не на един ра­нен Бо­тев чет­ник, ма­кар да знае, че нав­ся­къ­де кръс­тос­ват по­те­ри, прес­лед­ва­щи раз­би­та­та чета на за­ги­на­лия от чер­кез­ки кур­шум вой­во­да.

Си­гур­но би мог­ла са­мо да из­рече не­що съчув­с­т­ве­но и да го от­ми­не уп­ла­ше­но, за­що­то на­ис­ти­на е страш­но в това смутно време да се по­ма­га на прес­лед­ван от власт­та бун­тов­ник. Ос­вен то­ва в ръ­це­те й ле­жи бол­ното й внуче, за­ра­ди ко­е­то е тръг­на­ла към ма­нас­ти­ра. Ста­ра­та же­на ка­то че ли има мно­го по­вече причини да от­ка­же по­мощ, без ни­кой да я осъж­да за то­ва, но ве­ро­ят­но ня­ма да е спо­кой­на съ­вест­та й, сър­це­то й, ако ос­та­ви без­по­мощ­но да за­ги­не то­ва мла­до момче, “тръг­на­ло за хрис­ти­ян­с­ка вя­ра кур­бан да ста­ва”.

Ето та­ка “без­раз­съд­но”, как­то всъщ­ност би­ха смет­на­ли прекалено “разумните”, робски примирените хо­ра, тя ре­ша­ва да нап­ра­ви всичко, за да спа­си бунтовника: “Да нап­ра­вя то­ва доб­ро…клет­ни­ку!… Све­та Бо­го­ро­ди­чке, по­мог­ни ми само да стигна до манастира, бо­жичко зак­ри­ли го…”. Мо­лит­ве­ни­те ду­ми са из­пъл­не­ни с майчин­с­ка заг­ри­же­ност, с ис­к­ре­но же­ла­ние и стре­меж да по­мог­не на то­зи, кой­то е в бе­да. За­то­ва баба Илийца при­зо­ва­ва и зак­ри­ла­та на не­бес­ни­те си­ли. То­ва я ка­ра да бър­за “се­га с ут­ро­е­на си­ла, за да спа­си, ако да­де бог, два жи­во­та”.

Очертанията на нощта с преобладаващи мрачни нюанси в природната картина от началото на трети епизод насочват  към усещането за естествен страх и тревога в душата на старата жена. Канарите са “мрачни и намусени”, с невидими през нощта “черни дупки” Олицетворенията, съчетани с алитерация, засилват психологическото въздействие на картината: клисурата “мълчеше плахо”, “реката монотонно и жаловито шумтеше”, “спеше и манастирът, глух и пустинен”.

Селянката е упорита в настояването си да влезе в манастирската обител. Тя се надява да намери там подкрепа от игумена, “старец милостив и добър българин”, на когото може да се довери в такъв момент. В негово отсъствие обаче я посреща с неприязън и с ругатни един страхлив и загрижен само за собствената си безопасност калугер. Отец Евтимий нагрубява жената, дошла в това страшно време в манастира, дори я нарича “луда”, тъй като според него тя се излага на голяма опасност. Робският страх в душата му проличава ясно и от начина, по който реагира, когато се тропа на манастирската порта: “Ония са, или турци…Турци трябва да са…Тая нощ ще ни изколят…Те идват тук да дирят…Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари…” Накъсаната и задъхана реч на монаха издава паническия страх, който е завладял изцяло душата му, и там сякаш не е останало място за човешко милосърдие и състрадание. Воден е само от егоистичното чувство за собствената си безопасност. У него липсва вътрешна сила и кураж да се изправи пред риска и опасностите в едно размирно време и да помогне на човека в беда.

С го­ля­ма нас­то­я­тел­ност Илий­ца изис­к­ва от ка­лу­ге­ра в ма­нас­ти­ра да прочете мо­лит­ва­ за здра­ве на бол­но­то й внуче и сет­не да от­во­ри от­но­во ма­нас­тир­с­ка­та пор­та, за да си тръг­не пос­ред нощ. Точно в то­зи мо­мент изключително страхли­ви­ят отец Ев­ти­мий пов­тор­но я на­рича “лу­да”. Спо­ред не­го, по­доб­на дър­зост не мо­же да про­я­ви ра­зу­мен човек. То­ва, ко­е­то ужа­ся­ва ка­лу­ге­ра ­ сре­ща­та с “бун­та­д­жи­и­те” ­ за чело­печен­ка­та е са­мо част от ней­ния човеш­ки дълг. За раз­ли­ка от Бо­жия слу­жи­тел, тя не въз­п­ри­е­ма прес­лед­ва­ни­те чет­ни­ци ка­то опас­ни раз­мир­ни­ци, а ка­то хо­ра, ко­и­то са тръгнали за “християнска вяра  курбан” да стават. То­ва яс­но про­личава от ду­ми­те й, спо­де­ле­ни пред Бо­те­вия чет­ник: “Що ви тряб­ва­ше вам, момчета? Тая пус­та цар­щи­на тъй ли лес­но се раз­сип­ва? Из­т­ре­па­ха ви ка­то пил­ци.” За­то­ва е раз­би­ра­е­ма ней­на­та ре­ши­тел­ност да по­е­ме яв­ния риск да се вър­не об­рат­но, ко­га­то нощ­та крие все­въз­мож­ни клоп­ки и зап­ла­хи. Илий­ца твър­до за­я­вя­ва на Бо­жия слу­жи­тел: “Лу­да, не лу­да, ще вър­вя.”

Иван Вазов пресъздава образа на тази родолюбива и всеотдайна българка чрез контраст с поведението на безсърдечния и егоистичен отец Евтимий. Чужда е за този монах съдбата, както на народа, така и на онези, които се жертват за свободата на България. Челопеченката с огорчение разбира, че е безсмислено да търси съчувствие и съдействие от калугера, който не желае да се обвързва с грижа за никого, особено когато се чувства несигурен дори и зад стените на манастира. Изпълнен с робски страх, той вероятно би предал на потерите преследвания от тях бунтовник, за да спаси себе си. Страхът създава предатели и низки, достойни единствено за презрение хора като този Божи служител. Той за съжаление е твърде далеч от Бога и сякаш е забравил християнската повеля да обичаш ближния както себе си. Обезумял от страх, калугерът е готов да се отрече от сънародниците си като Юда от Христос, прикривайки недостойното си поведение зад грижата за Божията обител.  

Ду­шев­но­то със­то­я­ние на ге­ро­и­ня­та по обратния път е об­ри­су­ва­но с тъ­нък пси­хо­ло­ги­чески усет, за­то­ва та­ка убе­ди­тел­но е пре­съз­да­ден от автора об­ра­зът на родолюбивата бъл­гар­ка. В сърцето на старата жена се пре­ли­ват един след друг стра­хо­ве­те, ко­и­то съз­да­ват нощ­та, тъм­ни­на­та и стра­хо­ви­ти­те очер­та­ния на ска­ли­те, но за­ед­но с то­ва тя е из­пъл­не­на със със­т­ра­да­ние и заг­ри­же­ност за преследвания Ботев чет­ник, очак­ващ хляб и по­мощ. Ва­зов обоб­ща­ва със съпричастие то­ва слож­но емо­ци­о­нал­но със­то­я­ние на сво­я­та ге­ро­и­ня: “Та и всичко има­ше зло­вещ вид за Илийчина­та ду­ша, из­пъл­не­на с тре­во­га и без­по­койс­т­во.” В то­зи мо­мент оп­ре­де­ле­но про­личава стра­хът, кой­то е про­ник­нал в ду­ша­та на ста­ра­та же­на, но то­ва е на­пъл­но ес­тес­т­вен човеш­ки страх, ка­къв­то из­пит­ва вся­ко жи­во съ­щес­т­во от мра­ка и не­из­вес­т­ност­та. За раз­ли­ка от страхливия ка­лу­ге­р, скрит зад де­бе­ли­те ма­нас­тир­с­ки сте­ни, Илий­ца е на­пъл­но са­ма сред нощ­на­та пус­тош. “Пла­нин­с­ки­те са­мо­тии спя­ха. Ди­ва ти­ши­на ца­ру­ва­ше в при­ро­да­та.” Има не­що стра­хо­ви­то и в из­ме­ре­ни­я­та на за­о­би­ка­ля­ща­та я при­ро­да. Ре­ка­та шу­ми “ней­де в без­д­на­та”, а от­с­ре­ща са ви­со­ки­те чуки и бър­да. Тук се по­раж­да ес­тес­т­ве­ни­ят раз­ми­съл за то­ва, как­во ог­ром­но са­мо­об­ла­да­ние и во­ля са не­об­хо­ди­ми на чове­ка, за да пре­ми­не по то­зи път от ма­нас­ти­ра до ре­ка­та в страш­на­та нощ, ка­то над­мог­не стра­ха.  Въпреки всичко смелата българка е ре­ше­на на вся­ка це­на да по­мог­не на своя съ­на­род­ник. Драматизмът на изпитанията й произтича и от това, че не може да разчита на помощ отникъде. Тя се чув­с­т­ва дъл­бо­ко сму­те­на, че не по­лучава очак­ва­ния съ­вет и под­к­ре­па от бо­жия слу­жи­тел. Ста­ра­та же­на усе­ща, че е без­с­мис­ле­но, но и рис­ко­ва­но да спо­де­ли сво­я­та тай­на със спри­ха­вия и его­ис­тичен мо­нах. Той не са­мо че не ис­ка ни­що да уз­нае за бун­тов­ни­ци­те, но и смя­та, че Илий­ца е опас­на с при­със­т­ви­е­то си в ма­нас­ти­ра. Отец Ев­ти­мий заб­ра­вя дъл­га си ка­то слу­жи­тел на Бо­га и ка­то хрис­ти­я­нин и “бла­го­ра­зум­но” се г­риж­и за соб­с­т­ве­но­то си спа­се­ние, ма­кар че не­го­ви­те съб­ра­тя са нап­ла­ше­ни, прес­лед­ва­ни и уни­жа­ва­ни и имат нуж­да от уте­ха, със­т­ра­да­ние и ми­ло­сър­дие. Ка­лу­ге­рът, за съ­жа­ле­ние, се оказ­ва нес­по­со­бен да нап­ра­ви не­що са­мо­жер­т­ве­но за тях. Той не же­лае да има не­що об­що с не­по­кор­ни­те, за­то­ва и не одоб­ря­ва по­ве­де­ни­е­то на же­на­та, ко­я­то тръг­ва пос­ред нощ об­рат­но, като я на­рича “лу­да”. Ако обаче всички бъл­га­ри бя­ха та­ка “ра­зум­ни”, ка­то отец Ев­ти­мий, то ед­ва ли ня­ко­га българският народ щеше да се сдо­би­е отново със сво­бо­да­та си. Ед­на обик­но­ве­на сел­с­ка же­на се из­ди­га чрез сър­це­то си и чрез чис­ти­те си по­мис­ли до ве­ли­кия иде­ал ­ освобождението на отечеството, на кой­то са се об­рек­ли най-доб­ри­те си­но­ве на ро­ди­на­та. Ето за­що ней­на­та “лу­дост” е всъщност най-пра­вед­ни­ят път, най-бо­го­у­год­но­то от всички човеш­ки де­ла. Оно­ва, ко­е­то тя прави, за да спа­си един човеш­ки жи­вот в страш­ното вре­ме на робската нощ, е вдъх­но­ве­но от ис­к­ре­но­то й убеж­де­ние, че то­ва е човеш­ки­ят й дълг, че не мо­же и не тряб­ва да ос­та­ви без по­мощ и зак­ри­ла то­зи, кой­то е тръг­нал да се жертва за всички българи. Ве­ро­ят­но в очите на при­ми­ре­ни­те ро­би из­бо­рът на то­ва мла­до, двай­сет­го­диш­но, още го­лоб­ра­до момче е съ­що бе­зу­мие. Да тръг­не да съ­ба­ря “цар­щи­на­та” на пръв поглед из­г­леж­да бе­зу­мно, но са­мо та­ка мо­же да се приб­ли­жи часът на сво­бо­да­та, за­що­то тя не ид­ва ни­ко­га да­ром и тряб­ва да се из­во­ю­ва с жер­т­ви.

За Илий­ца го­тов­ност­та на мла­дия момък за саможер­т­вен под­виг е от осо­бе­но значение. За­то­ва тя чув­с­т­ва пот­реб­ност да сто­ри и не­въз­мож­но­то, за да го спа­си. Ста­ра­та же­на ус­пя­ва с не­и­мо­вер­ни уси­лия да се спра­ви с дъл­бо­ко за­би­тия от го­ди­ни и ся­каш срас­нал се със зе­мя­та кол, за кой­то е вър­за­на ла­ди­я­та. Един  по- примирен човек вероятно “разумно” би се отказал в този момент. Безумната упоритост и непреклонност  в поведението на Илийца променят дори обстоятелствата в името на нейното стремление да изпълни човешкия си дълг. Об­с­то­я­тел­с­т­ва­та на­ис­ти­на въз­п­ре­пят­с­т­ват доб­ри­те й на­ме­ре­ния. Да се ос­во­бо­ди ла­ди­я­та, заключена  за дълбоко срастнали със земята кол, не е по си­ли­те на ед­на же­на, но след­вай­ки твър­до ре­ше­ни­е­то да пре­ко­си ре­ка­та об­рат­но, ге­ро­и­ня­та на раз­ка­за ус­пя­ва да по­бе­ди не­по­бе­ди­мо­то. За мно­зи­на това е неразумно, но бла­го­да­ре­ние един­с­т­ве­но на та­зи неразумна упоритост, рав­на на под­виг, та­зи ис­тин­с­ка бъл­гар­ка ус­пя­ва да дос­тиг­не нав­ре­ме до четника, кой­то я очак­ва, “прим­рял от глад и без­по­койс­т­во”, да го нах­ра­ни, да го пос­топ­ли и да му да­де на­деж­да за спа­се­ние.

Още вед­нъж Ва­зо­ва­та ге­ро­и­ня про­я­вя­ва удив­ителна дър­зост, си­ла на ду­ха и нрав­с­т­ве­на ви­со­та. При повторната й среща с Ботевия четник въп­ре­ки осъз­на­тия риск за жи­во­та си, тя ре­ша­ва да при­ю­ти в до­ма си бун­тов­ника. Да­ли обаче има друг, по-при­ем­лив из­ход, дру­га въз­мож­ност? Баба Илийца не мо­же да се до­ве­ри на ни­ко­го в то­ва вре­ме, ко­га­то “хо­ра­та са нап­ла­ше­ни” и мис­лят по­вече за се­бе си, за соб­с­т­ве­ния си жи­вот. Раз­би­ра се, че не все­ки е ге­рой, но на­ли има човеш­ки и хрис­ти­ян­с­ки дълг, кой­то стои над всичко. В та­ки­ва мо­мен­ти обаче те ка­то че ли се за­личават от пър­вичния страх за жи­во­та. Ста­ра­та чело­печен­ка раз­би­ра яс­но то­ва и си да­ва смет­ка, че ако я усе­тят, ней­ни­те съ­се­ля­ни би­ха я пре­да­ли или жи­ва из­го­ри­ли. Тя е мо­же би един­с­т­ве­на­та бъл­гар­ка сред тях, го­то­ва на са­мо­жер­т­ва в страш­но­то и смут­но вре­ме. Илий­ца обаче яс­но мо­ти­ви­ра ре­ше­ни­е­то си да спа­си Ботевия чет­ни­к: “…но как да те ос­та­вя ту­ка… ще те на­ме­рят чер­ке­зи­те ­ по­ра­зил ги гос­под ­ и в се­ло ги има.” Пред яв­на­та опас­ност да уби­ят без­по­мощ­ния в момента мо­мък, ба­ба Илий­ца из­би­ра рис­ка за соб­с­т­ве­ния си жи­вот, но с чис­та съ­вест за из­пъл­нен човеш­ки и хрис­ти­ян­с­ки дълг. Не случай­но Бо­те­ви­ят чет­ник це­лу­ва на­пу­ка­на­та ръ­ка на сво­я­та спа­си­тел­ка, ка­то въз­к­лик­ва раз­въл­ну­ван до сълзи: “Ба­бо, бла­го­да­ря ти, ти си доб­ра же­на!” Приз­на­ни­е­то за доб­ро­та­та й е най-ис­тин­с­ка­та ха­рак­те­рис­ти­ка на сме­ла­та бъл­гар­ка.

Ма­кар че не ус­пя­ва да из­ве­де бун­тов­ни­ка от го­ра­та и да го скрие у до­ма си, Илий­ца не го заб­ра­вя до­ри в ми­га на най-го­ля­мо­то си лично не­щас­тие ­ ко­га­то мис­ли, че внучето й е ум­ря­ло. Тя му обе­ща­ва да дой­де от­но­во вечерта, за да го ук­рие от по­те­ри­те.

По­ко­ря­ва­ща е нрав­с­т­ве­на­та сила на тази обик­но­ве­на бъл­гар­с­ка же­на, ко­я­то след­ва не­пи­са­ни­те човеш­ки и бо­жии по­ве­ли за ми­ло­сър­дието, със­т­ра­да­нието, лю­бовта и гри­жата за ближ­ния. Сто­ре­но­то от нея мо­же би е “не­ра­зум­но” или “лу­дост” за­ра­ди опас­ни­те из­пи­та­ния, през ко­и­то пре­ми­на­ва, но чув­с­т­во­то й за от­го­вор­ност пред съ­вест­та ка­то най-висш съд­ник я на­сочва във все­ки един мо­мент на нейните действия.

Из­вър­ше­но­то в име­то на най-ху­ман­но­то ­ спасяването на човеш­ки жи­вот ­ е на­ис­ти­на рав­нос­той­но на под­виг, не­о­съз­нат и скрит от погледите на дру­ги­те, но мно­го значим ка­то при­мер за всички по­ко­ле­ния бъл­га­ри.

Иван Вазов –„Опълченците на Шипка”

Поривът към свободата на България и  саможертвата  на героите

  „Опълченците на Шипка” е една от най- вдъхновените стихотворни творби в цикълa „Епопея на забравените”.  Същевремено тя е апотеоз на героичното начало, което намира своето най –ярко изражение в събитията от Освободителната руско-турска война от 1877-78 г. Вазовата ода има подзаглавие „11 август 1877 г.”, което ни отвежда към конкретните исторически събития и придава достоверност на поетичния разказ. Това е денят, в който започват решителните боеве за прохода Шипка. Този върховен момент е пресъздаден като нещо изключително, което ще остане незабравимо в нашата героична история като народ. Поривът към свобода, храбростта на опълченците и тяхната родолюбива саможертва удивляват, но и ги причисляват към пантеона на легендарните герои от античността до днес.

         В лирическия увод на одата Вазов дава силен израз на чувствата, предизвикани от обидните хули и нападки относно робското ни минало и „подарената” ни свобода, чрез които недоброжелателите се опитват да принизят националното самочувствие на българския народ след Освобождението му. Народният поет приема като своя мисия задачата да защити и очисти ореола на българската свобода. От името на своя изстрадал, но свободолюбив народ той повежда полемика с онези, които незаслужено принизяват националната му чест и достойнство. Използваните форми на 1л. мн. ч. приобщават и твореца, и всички българи към тази остра полемика, наситена с гордост и болка. Гордост заради онези подвизи на българските герои, които надмогват обикновените човешки възможности и оставят неповторим пример за историята, и болка заради незаслужените „присмехи обидни”. Чувство на възмущение от униженията и несправедливостта изпълва сърцето на родолюбеца заради нападките, че ние, българите, сме получили даром своята свобода, че носим още „синила от бича, следи от теглото”; че в историята ни има „дни на позор” и падения като „Беласица стара и новий Батак”. Дори да допуснем, че са срамни следите от робството „по врата ни още от хомота стар”, те са част от едно минало, означено като „счупените окови”. Анафоричното повторение „нека” въздейства силно емоционално върху възприятията като израз на страдание, но и на гордо съзнание, че има с какво да се измие срама от лицето на българския народ. Чрез въвеждането на повторението „нека” на нов ред и последвалия го противопоставителен съюз „но” поетът осъществява естествения контрапункт на мрака от миналото- това са светлината и славата, които ще възродят уязвеното национално самочувствие. Чувство на гордост изпълва душата на твореца, защитник на своя изстрадал и охулван народ. Чрез възходяща градация Вазов разкрива това, което дава основание за истинска гордост -оня ”див чутовен връх/ покрит с бели кости и със кървав мъх,/ на безсмъртен подвиг паметник огромен”. Достатъчно е само да се спомене името Шипка, за да има народът ни достатъчно основание да не се срамува от миналото си, защото е дал своя достоен дял, за да бъде свободен. Само подвигът на шипченските герои е достатъчен, за да се „строши зъба на клеветата”. Техният героизъм може да бъде сравнен само с най -великите  и най- славните подвизи в световната история. Вазов избира един такъв пример- битката на спартанците при  прохода Термопили- символ на патриотична саможертва. Авторът на одата дава израз на своята национална гордост, като използва сполучливо перифразата, за да назове върха на българската слава- Шипка:„едно име ново, голямо, антично”, както и чрез натрупване на изразителни епитети -„див, „чутовен” и  метафорите:„що небето синьо крепи с рамената”; „на безсмъртен подвиг паметник огромен”.  По този начин поетът подчертава изключителната значимост на „едно име, що вечно живей/ и в нашта история кат легенда грей”; едно свято име, което живее в сърцето на всеки българин. Върхът Шипка е олицетворение на най- високия порив на един народ към свободата, защото е мястото, където опълченците защитават националната чест и достойнство, воювайки рамо до рамо с руските войни. Същевременно той въплъщава художествената идея на Вазовата творба.

         Емоционалното напрежение в одата което нараства с всеки стих, естествено прелива във възторженото възклицание „О, Шипка!”. Графичното му отделяне от останалите стихове подчертава значимостта на този старопланински връх, както за момента, когато се водят боевете, така и за следващите времена и поколения, у които то събужда и поддържа чувството за национално достойнство. Възклицанието съдържа и вопъл, и възторг, защото българската слава и гордост са заплатени с много кръв и страдания. Това име трябва да изтрие унижението и позора, да прогони мрака и да стане символ на национално достойнство и чест.

В същинската част на одата „Опълченците на Шипка” Вазов рисува картини на битката, изпълнени с драматизъм и героизъм. Описанията са ярки, динамични, завладяващи и чрез тях израства величавият образ на опълченците. Поетът разкрива грандиозния сблъсък на върха, двете стихии на боя- защитниците и атакуващите. Опълченците са горе на върха, в защитеното от светостта на свободата пространство на „заветния хълм”, а турските пълчища идват отдолу, сякаш от тъмната бездна на „урвата дива”. В контраста  между върха, където са „дружините горди”, и неговото подножие, където са „османските орди”, е заложено не само противопоставянето в пространствено отношение, но и в нравствените характеристики на двете вражески страни. Българите проливат кръвта си, като защитават правото на всеки човек и на всеки народ да бъде свободен, а техните врагове защитават тираничното господство на един народ над друг, както и духовната тъмнина на робството. Динамиката и напрежението на сражението са пресъздадени чрез накъсана реч, чрез именни и възклицателни изречения:

Пристъпи ужасни! Дванайсети път

                            гъсти орди лазят по урвата дива

                            и тела я стелят, и кръв я залива.

 Бури подир бури! Рояк след рояк!

 Битката, която се води на върха, не отстъпва по сила, саможертвеност и храброст на битките, описани от античните автори. Стълкновението е грандиозно, епохално. Боят е неспирен, жертвен, жесток и решителен. Денят на битката е трети поред, пристъпът „дванайсети”. Както в  първата част, така и тук, основен похват е контрастът между опълченците и турската армия. Поробителите са „гъсти орди”, непрекъснато налитат „рояк след рояк” на талази. Стремят се да овладеят върха- „ идат като тигри, но „бягат като овци”; те са „душманските орди” и още ”орди дивашки”, „бесни и шумещи”. Те лазят  в подножието на хълма и го застилат с трупове и кръв. Над рояците, озверени и диви, се носи гласът на Сюлейман, когото Вазов определя с епитета „безумний”. Военачалникът се уповава на властното и жестокото у османците, напомняйки им, че насреща са „раите”. Фанатизираните възгласи „аллах!” се изгубват в мощния вик ”ура!”, защото тържествува поривът към свободата над жестокото насилие. Опълченците са „дружините горди”, „орлякът юнашки”, „като скали твърди”, а смъртта им е „смърт юнашка”. Вазов подчертава техния героизъм: ”оплискани с кърви”, отблъскват поредната атака на врага с „дъжд от куршуми; камъни и  дървье”; „всеки гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи”. Напред е омразният враг, но и границата между безчестието и подвига. Сравнението на опълченците с лъвове изразява и възхищението на поета от безпримерния подвиг на защитниците на прохода. Аналогията с легендарните примери: „шепа спартанци пред сганта на Ксеркса” е силно въздействаща и подчертава величието на патриотичната саможертва. Противопоставянето „горе-долу” спомага и за хиперболичното представяне на опълченците –те в повечето случаи са изобразени от Вазов в едър, уголемен план, в поднебесни висоти, величествени като самия връх, а гледната точка към тях е отдолу нагоре. Те са извисени не само физически, но и нравствено, като защитници на една справедлива кауза- свободата на отечеството. Техните врагове сякаш са умишлено смалени. Противопоставени са и мотивите, с които Сюлейман и Столетов мобилизират  атакуващите и защитниците. Ако турците са движени от военна принуда или от фанатизъм, то „наший генерал”се уповава на родолюбието и на националната доблест на опълченците, както и на порива към свободата:

„Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!”

 За да изрази възторга и преклонението си пред невиждания героизъм на шепата  смелчаци, Вазов възкликва:”О, геройски час!” Образното сравнение „вълните намират канари тогаз”; антитезата „патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва-гърдите остаят” разкриват силата на безкористната саможертва, чиито корени са в „сладката радост до крак да измрат” за отечеството си. Тази смърт в името на правото на всеки човек да съществува свободен, опълченците приемат със себеотрицание. Готовността за саможертва идва не само от думите на Столетов, но и от вътрешни импулси. Колективният вътрешен монолог на храбрите защитници на Шипка разкрива дълбоко осъзнатото чувство за отговорност пред родината, която е олицетворена:

                            България цяла сега нази гледа,

                            тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

                            ако би бегали: да мрем по – добре!

Верните й синове я виждат като светиня, отправила към тях пълен с надежда за свобода поглед. Родолюбието им достига до своя нравствено жертвен връх и от неговата висота те отхвърлят позора на бягството.

         С трагично предусещане  е изпълнен викът „Няма веч оръжие- има хекатомба”. За героите съществува не само физическа, но и морална победа. Употребата на експресивната дума „хекатомба” подчертава величието на саможертвата на опълченците. Висотата на нравствения подвиг на защитниците е подчертана чрез възходяща градация: „всякой камък- бомба/ всяко дърво- плам”.

         Напрежението достига крайния си предел, стига се до върховния и страшен миг: „Грабайте телата!” Постъпката на смелите бранители на Шипка, които хвърлят труповете на мъртвите си другари, не е поругаване, защото е обвързана с високия залог да се задържи на всяка цена заветния връх. Показателен е глаголът „хвръкнаха” като израз на неудържим стремеж към победа на каузата за свобода, както и сравнението „кат демони черни над черний рояк”, представящо изтръпналите от почуда и страх „орди дивашки”. Напрегнатостта на боя е подчертана с ярък звуков ефект чрез използваната алитерация с натрупване на звука „р”. Героизмът, себеотрицанието, подвигът на бойците, осъзнали, че върхът е граница между робството и свободата, между човешкото достойнство и унижението, са подчертани с богатство на изразни средства като метонимия, сравнения и метафорични епитети:

                             …героите наши, като скали твърди,

                            желязото срещат с железни си гърди

                            и хвърлят се с песни в свирепата сеч…

Настъпва развръзката: „Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. Поетът се отказва да опише последния финал на битката, като използва само апосиопеза. Величавият подвиг на българите „орловци” е толкова славен и извисен, че няма какво повече да се прибави. Следва дълга пауза между втората и трета композиционна част, чрез която се осъществява преходът от героичната сцена на битката към историята и легендата; към обезсмъртяването и вечността. Балканът- могъщият свидетел на битките, става вековен страж на делото на всеотдайните български патриоти. Той предава „от век на век” дивната слава на съдбовния ден.

         Образът на Балкана, който още във фолклора, както и в Ботевата поезия, се налага като символ на свободолюбието, на твърдостта и честта, е централен във Вазовата ода. Той присъства във всичките й части – устремен към небето, планина –паметник в увода; като славен рът, заветен хълм във втората част; като олицетворение на историческата памет в тържествения финал и като апотеоз.

         Изключителният жертвен подвиг на българските опълченци  на връх Шипка е най- неоспоримото доказателство за скъпата цена на българската свобода, за силата и извисеността на българския дух в мигове на върховно изпитание. Това е легендата за безсмъртието на онези, които избират без колебание пътя към свободата за себе си и за своя народ. Тях именно възпява Иван Вазов така възторжено в своята ода „Опълченците на Шипка”.

Иван Вазов- „Българският език”

Обичта и болката за родния език

            Измежду всички български поети Иван Вазов се отличава безспорно със силата и чистотата на своя патриотичен възторг. Такова отношение има творецът и към родния български език и слово. В своята ода “Българският език” той е изразил ясно представата си за значението на езика, както за живота на отделния човек, така и за съществуването на един цял народ.

         Обич и преклонение пред родния език се преплитат с болка и страдание в общия емоционален тон на творбата.Силата на чувствата е насочена към една, изпълнена с патос, апология на българския език като национална и духовна ценност за всеки истински родолюбив българин.

         Народният поет, както с основание го наричаме, създава одата “Българският език”, за да опровергае несправедливите обвинения на хулителите на родния ни език. Творецът като истински патриот и радетел за всичко българско, не може да приеме с безразличие или да отмине спокойно грубите ругателства, които целят да отрекат достойнствата на българския език:

                            Не си можал да въплътиш във теб

                            създанията на творческата мисъл!

                            И не за песен геният ти слеп –

                            за гръб брътвеж те само бил орисал!       Сполучливо избраният творчески маниер – натрупване на минали причастни форми – създава точният израз на горчив сарказъм, насочен към онези, които не познават същността на българския език, а безцеремонно бързат да го оклеветят.

         Низките обвинения са плод на явно злостно недоброжелателство, което отрича изначално правото на нашия език да служи като израз на високи мисли и стремежи. Естествено се поражда дълбока болка в сърцето на лирическия говорител заради жестокото отрицание на един прекрасен език. Още повече се засилва това чувство, защото съзнава, че това отношение е в резултат на “ругателство ужасно модно”. Хиперболата “туй слушам се откак съм на света” изразява силното възмущение и болка на един истински родолюбец, чието национално достойнство е наранено дълбоко. Той ясно определя ругателството като “низка клевета”. Болезненото й възприятие обаче идва от факта, че тя е насочена към “всичко мило нам и родно”. Непростимо е според лирическия говорител, че към чуждите хулители се прибавят гласовете на българи, увлечени от модното ругателство:

                            …и чуждите и нашите във хор,

                            отрекоха те, о, език страдални!

С горчиво разочарование поетът и неговият лирически говорител следят поведението на онези наши сънародници, които се поддават на чуждите клевети и стават подвластни на грубите и несправедливи обвинения на родния си език вместо да докажат с достойнство, че има за какво да се гордеят с българския език.

         Вазов ясно посочва кои са истинските качества на родното ни слово, които той като творец добре познава и от които искрено се възхищава:

                            Разбра ли някой колко хубост, мощ

                            се крий  в речта ти гъвкава, звънлива

                            от руйни тонове какъв разкош,

                            какъв размах и изразитост жива?

         Реторичните въпроси и възклицанията безспорно повдигат емоционалния градус и спомагат за точното възприятие на основното чувство. Експресивните епитети, умело съчетани със съществителни имена, утвърждават високите качества на българската реч, достойна за високо признание и уважение. Творецът успява да утвърди значимостта на езика ни чрез присъщите му изразителни възможности. А какво по-силно доказателство от това може да се намери?

         Двете основни насоки на чувствата в стихотворението – на обич към родното слово и на болка заради отрицанието му, непрекъснато се преплитат. И тук, когато изразява възторг и гордост, лирическият говорител същевременно отключва и огорчението си от невежеството на хулниците на езика ни,  онези, които дори не са разбрали какви изключителни възможности притежава той. Реторичният характер на въпросите съдейства за изясняването на това, до каква степен обвинителите на българския език са се поддали на нежеланието да го опознаят и в същото време без основание да отправят “хули гадки” към него. Към тези чужди и безродни хулители е насочен гневът в възмущението на родолюбеца:

                            Език прекрасен, кой не те руга

                            и кой те пощади от хули гадки?

                            Вслушал ли се е някой досега

                            в мелодията на твойте звуци сладки?

Възторг, обич и преклонение се сливат в един емоционален патос в тези стихове. Определението на родния език като “прекрасен”, изразът “мелодията на твойте звуци сладки” подчертават силата на тези чувства. Лирическият говорител става изразител на най-възвишеното възпяване на родното слово, обвързано с усещането за трагизъм и величие в общата историческа съдба на българския народ и на българския език:

                            Език свещен на моите деди,

                            език на мъки, стонове вековни,

                            език на тая, дето ни роди

                            за радост не – за ядове отровни.

Емоционално приповдигнатият тон на обръщението създава неговото тържествено звучене. Определението “свещен” засилва внушението за значимостта на родния език като част от святото наследство на родовата памет чрез връзката с дедите и майката. Страданията в националната ни съдба още повече засилват убеждението, че българският народ има своето хуманно право да се утвърждава чрез своя език като израз на неговата същност. Затова е непростимо отрицателното отношение на част от българите към родното им слово. Тяхната позиция ги лишава от най-ценната връзка- обичта между човека и майката (чрез нейния език), от една страна, и родината, от друга страна. Сами за себе си отричат възможността да се гордеят със своя звучен и красив език.

         Лирическият говорител с болка отбелязва, че това непростимо поведение, съчетано с невежото отношение към високите стойности на българския език, довежда до “общия позор”, до несправедливата участ езикът ни да бъде “охулен, опетнен със думи кални”. Родолюбивото чувство, което е водещо в отношението към родната реч, насочва лирическия говорител към необходимостта да защити убедително достойнствата му. Да въздигне националната гордост на българите, че с техният роден език е част от Духа им, без който не биха могли да преминат в бъдещето, както и не могат да заличат миналото си, още повече, когато то е славно, защото народът и езикът ни идват от древността със запомнени велики дела. Поетичното слово ще стане най – сигурният път към възвръщането на нарушената хармония в отношението народ – език. Творческото вдъхновение ще бъде най-силното оръжие срещу онези, които са си позволили да очернят един достоен за признание древен и жив език, безкрайно мелодичен и красив. Така не само ще бъде изтрита клеветата, но и ще бъде издигнат още повече този прекрасен език, какъвто е българският. Тържественото вричане на поета завладява със своя патос:

                            Ох, аз ще взема черния ти срам

                            и той ще стане мойто вдъхновение,

                            и в светли звукове ще те предам

                            на бъдещото бодро поколение;

         Мисълта за бъдното поколение подчертава още по-силно връзката във времето между народ, творец и език. Оптимизмът на лирическия говорител се засилва чрез контраста тъмно – светло – на “черния ти срам” той противопоставя “светли звукове” и “чистий бляск”.

         Вдъхновен от обичта към българския език, поетът се врича с родолюбив патос не само да защити родното слово, но и да извиси неговата естетическа сила и стойност. Като осъзнава ясно възможността чрез творческата си деятелност да покаже красотата на езика ни, той дава тържествен обет да възкреси обичта към него, да преобърне несправедливото отношение и да извиси отново  неговия затъмнен от хули образ. Искрените чувства в последните стихове на одата са изразени с експресивна сила и увереност. Онова, което е било принизено от недостойните клевети (“калта”), ще се превърне чрез словото на поета в “чистий бляск” и ще възстанови достойнството на родния език: “И с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа.”

         Метафората, изградена от наглед смислово несъвместимото съчетание на “красота” и “удар”, всъщност е въздействащ емоционален израз на стремежа към справедливо възмездие заради затъмнената хубост на нашия “език страдални”, заради онези “думи кални”, които творецът Вазов не може да прости, убеден, че виновниците за тях трябва да осъзнаят вината си и да понесат заслуженото наказание.

          Чрез изпълнените с пристрастие, обич и болка стихове на одата “Българският език” Иван Вазов достойно и вдъхновено защитава родното българско слово. Това е неговото поетично признание за преклонението му пред един “език прекрасен”, на който той е истински ценител  и изразител чрез всичко онова, което е сътворил за българския читател на родния български език.

Иван Вазов-“Българският език”

                                    “Език свещен на моите деди”

         Никак не е случаен фактът, че в стихосбирката ”Поля и гори”, част от която е и стихотворението ”Българският език”, то заема водещо място. Според Вазов родният език е извор на вдъхновение за всеки истински творец. Затова като поет и родолюбец чрез стиховете си призовава да обичаме българския език и същевременно изразява огорчението и болката си от отношението на недоброжелателите към този прекрасен език.

         Още в началото на творбата, която по своя жанр е ода, зазвучава гордо, изречено с достойнство, определението ”език свещен на моите деди”. Със съзнанието за светостта и древната история на езика ни Вазов отправя своя гняв и болка към ”чуждите и нашите”, които се опитват да охулят и отрекат достойнството на родното ни слово.

         Величието и трагизмът на българската съдба винаги са сплетени в едно, а езикът е естественият изразител на тази съдба. Затова той е и “език на мъки, стонове вековни”. Това е език на майката и родината, съединени в съзнанието на българина напълно естествено. Градацията на понятието ”език” засилва неговото важно значение. Това се постига чрез анафоричното повторение на думата, съчетано с местоименнните форми, които подчертават, че той е символ на родното и знак за дълголетна история. Лирическият говорител не скрива болката си –”мъки, стонове вековни”, ”ядове отровни”, но същевременно с това подчертава изстраданото право на българския народ да има признат свой език като родова идентичност.

         Емоционалната сила на реторичните въпроси е най-точният израз на Вазовото отношение към ”общия позор”. Само така може да се определи жалкото, низкото падение, до което достигат клеветите и грозните нападки над един мелодичен и изразителен език, затъмнен несправедливо от хулителите си:

                            Език прекрасен, кой те не руга

                            и кой те пощади от хули гадки?

                            Вслушал ли се е някой досега

                            в мелодията на твойте звуци сладки?

         Епитети като ”език прекрасен”, ”звуци сладки” насочват към искрената обич и преклонение пред родния език, подчертани чрез използваната инверсия. Смисловото противопоставяне на “хули гадки”и “език прекрасен” позволява да се види ясно емоционалната насока на стиховете. Не може да се приемат спокойно и безразлично обвиненията, когато те дори нямат достатъчно основание. Лирическият говорител влиза в полемика с хулителите на родното слово, като отправя пряко реторичните въпроси, изпълнени с родолюбив патос. В тях звучи и възмущение от това, че отрицателите на българския език не познават достойнствата му: ”Вслушал ли се е някой досега…”, ”Разбра ли някой…”.

         Ясно се усеща нараненото чувство на национална гордост и достойнство у лирическия говорител заради неразбирането, с което се отнасят недоброжелателите към българския език.

         Възклицателният израз,който използва Вазов, спомага за точното възприятие на водещите чувства по отношение на родната реч. Чрез разнообразието на изразителните епитети в съчетание със съществителните имена се достига до емоционалната кулминация: 

                                                         …колко хубост, мощ

                            се крий в речта ти гъвкава, звънлива-

                            от руйни тонове какъв разкош,

                            какъв размах и изразитост жива?

         Не е трудно да се усети цялата сила, която носят обичта и преклонението, възторгът и гордостта от изключително високата стойност на българския език. Чрез изразителните възможности на самия език е постигнато утвърждаването на неговата значимост като естетическо въздействие и сила. Точно подбраните определения за качествата на родната реч: “гъвкава, звънлива”, “руйни тонове”, “изразитост жива” изграждат по художествен път нейния извисен образ,  достоен да вдъхнови всеки истински творец.

         Родният език винаги е в основата на живота и историята на народа ни от векове насам. Затова като поет и родолюбец Иван Вазов е дълбоко огорчен от отношението на зложелателите на българския език. Без да познават или без да приемат неговите високи изразителни възможности, те отправят груби обвинения към него:

                            Не си можал да въплътиш във теб

                            създаньята на творческата мисъл!

                            И не за песен геният ти слеп –

                            за груб брътвеж те само бил орисал!

         Уместно звучат тук иронията и сарказмът на поета. Преизказните глаголни форми ясно показват дистанцията на лирическия говорител спрямо онези, които се нареждат в лагера на хулителите, лишени от родолюбиво чувство или пък са чужди на всичко българско. За тях да отрицават е просто модно увлечение. В това обаче поетът съзира явна заплаха за съществуването на един превъзходен език, какъвто е българският. Сляпото подражание на безумното, лишено от здрава основа и  смисъл хулителство, въвлича и “нашите”, както и  “чуждите” в низки клевети, водещи до отрицание, пораждащи нова страдалческа участ на езика ни: ”охулен, опетнен със думи кални”. Непростима и недопустима е тази позиция, която може да се определи единствено като предателство, когато българи се обръщат срещу родния си език, като го отричат. Това е предателство към самите себе си, към българската им принадлежност, защото, без да осъзнават, те сами отрязват родовите си корени и се самооосъждат да бъдат безродни. Вазов ясно определя ругателството като ”низка клевета”, насочена към ”всичко мило нам и родно”, което е изграждало устоите на българската народност дълги векове. Поддържало е пламъка на патриотичното чувство и гордостта на една от най-първите нации в Европа. Зложелателството е потресаващо дори със своята дълготрайност:

                            Туй слушам се, откак съм на света!

                            Се туй ругателство ужасно, модно.

                            се тоя отзив, низка клевета…

         Лирическият говорител изразява позицията на родолюбивия българин, за когото съдбата на обичания роден език на може да бъде незначителна. Болката от несправедливата оценка за българския език идва най-вече от факта, че тя е плод на “ругателство ужасно, модно”, че не  реалното и задълбочено познаване на езика са водещи, а мнението на някой невежа или човек, който не познава същността на родното ни слово. Безличността на подобен род хора се съдържа в неопределителното местоимение ”някой”, употребено в стихотворението в един от възловите моменти от защитата на българския език.

         Прякото обръщение към езика в цялата творба подчертава усещането за близост и съпричастност с неговата участ. За лирическия АЗ това е кауза, която изисква да бъде подкрепена със силата на чистата искрена обич на всеки българин и патриот. Най – ярките аргументи в защита на родното слово творецът естествено открива в неговите неизчерпаеми възможности да пресъздаде всяка мисъл, всяко душевно вълнение с изключително богатата си изразителност. Точно това има предвид поетът като изрежда в градация качествата на българския език: ”Хубост, мощ…”, ”речта…гъвкава, звънлива”, ”руйни тонове”, ”размах и изразитост жива”. Ритмичността на словото, неговата песенност, съчетанието на звукове, които създават въздействието на мелодия, на музика, са ярки, неоспорими доказателства. Това е истинската същност на българския национален език. Един древен, но жив език, въплътил в себе си духовното начало на българския народ и неговия път през времето.В поетичното си послание Вазов нееднократно подчертава, че език и народ са обвързани взаимно чрез Духа.

Искреното стремление да се възвърне достойнството и славата на родната реч мобилизира творческите сили. Лирическият глас на поета заявява категорично своята възвишена цел – да превъплъти творческата мощ на българския език в най-красивите му форми и така да стане негов достоен защитник и възхвалител:

                   Ох, аз ще взема черния ти срам

                   и той ще стане мойто вдъхновение,

                   и в светли звукове ще те предам

                   на бъдещето бодро поколение.

Тържественото вричане на поета завладява със своя патос. Личната позиция е изразена ясно чрез Аз – овата форма, различна от заявената в предишните строфи форма за множественост”ни”, ”нашите”. Чувството за дълг и отговорност към съдбата на българския език тук вече се оформя като мисия на твореца, който истински познава и цени високите възможности на словото. Теза и антитеза са използвани като образ на решителния отпор срещу хулителите:

                   Не си можал да въплътиш във теб

                   създанията на творческата мисъл!

                   ––––––––––––––-

                   Ох, аз ще взема черния ти срам

                   и той ще стане мойто вдъхновение…

Противопоставени са низкото и възвишеното, примитивното и съвършеното. Опозицията тъмно-светло по великолепен начин изразява противодействието срещу силите на мрака, които разрушават народния дух и език: ”черния срам” се преобразява в “светли звукове”; ”калта” отстъпва на  “чистий бляск”. Най-силното оръжие на твореца е ”удара на твойта красота”. Чрез него ще срази хулниците, недостойни и низки в своето отрицателство.

Оптимистичното звучене в последните строфи на творбата се поражда от вярата на твореца родолюбец в “бъдещото бодро поколение”, както и от увереността, че истинското величие на българския език ще възтържествува.

 Поетичният обет не е само красив жест пред лицето на страдалния образ на родното слово. Лирическият говорител е убеден, че ще изпълни своята родолюбива мисия и че ще възстанови справедливостта в отношението към родното слово. Анафоричното възклицание ”ох” изразява емоционалната сила на родолюбивото чувство:

                            ох, аз ще те обриша от калта

                             и в твоя чистий бляск ще те покажа,

                             и с удара на твойта красота

                            аз хулниците твои ще накажа.                          

Така във формата на условна полемика лирическият говорител не само дава израз на своята лична позиция, но и увлича възприемателя в една активна съпричастност в защитата на родния български език. Убедително, със силата на художественото слово, въздейства върху българската ни чувствителност за  родова принадлежност, за будно национално самосъзнание. В този смисъл одата на Иван Вазов е блестящ апотеоз не само на родната реч, но и на “всичко мило нам и родно”.

         Творческата ангажираност на поета Иван Вазов спрямо родния език като знак за родовата ни същност стои в основата на въздействената му творба- стихотворението “Българският език”. Искрената си убеденост в превъзходните качества на езика ни самият поет е разкрил ясно в признанието си за него: ”Хубав ли е нашият език? Хубав. Звучен ли е? Да…той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонацията си, енергичен, бих казал-мъжествен… Обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползва се с безкрайно богатство от рими… и е способен за най-музикален стих”.

         Като част от своя народ творецът смята за свой неотменим дълг и призвание да работи всеотдайно за утвърждаването на изконните родови ценности на българина, без които е невъзможно да съществува България,  българският народ и неговото слово.

                                                                                    

Алеко Константинов- “До Чикаго и назад”

“Книга, разказана сякаш на един дъх”

Един от известните български критици, Минко Николов, определя пътеписа “До Чикаго и назад” като “книга, разказана сякаш на един дъх”. Към това интересно определение можем да прибавим мнението на професор Михаил Арнаудов, че книгата е “шедьовърът на Алеко”.  А според съвременните оценки на творбата тя е едно от класическите произведения в българската литература.

Създаването на пътеписа “До Чикаго и назад” на Алеко Константинов дава нова насока в развитието на този жанр в българската литература. Авторът представя по нов начин основните ценности на човека и света, в който той живее. В пътеписа са съпоставени традиционните ценности с тези на непознатия все още свят, видян по време на пътешествието до Америка. Отношението родно-чуждо се изразява с опознаването на чуждия свят и сравнението му с родината и всичко, свързано с нея. В този смисъл Алеко Константинов  търси отговор на въпроса къде е мястото ни сред другите народи и култури.

Авторът разкрива своето светоусещане чрез повествованието, описанията, лиричните отклонения, философските и хуманистичните размисли, с които особено привлича читателите си, като ги прави съпричастни на преживяното пътуване в един наистина нов свят. След Освобождението интересът на българина все повече е насочен на Запад, към страните, които вече имат сериозни постижения в устройството на обществото и в живота на отделния човек. Алеко Константинов отразява именно този интерес. Удивлява се от успехите, но и не премълчава своето несъгласие с някои явления или човешки качества, които за неговата човешка същност не са приемливи. Освен пряк израз на неодобрение писателят използва и умението си да иронизира, а в някои моменти насочва и острието на сатирата. Най-често обаче звучи неговият искрен и весел смях, когато се надсмива над себе си, над своите спътници или над това, което не приема като човек и европеец.

На презокеанско пътешествие към Америка Алеко тръгва като човек с утвърдена и устойчива ценностна система, както и с определени възгледи за света. Неговата чувствителност го характеризира като човек с духовни интереси, който се интересува не само от практичното, а и от цялостното и хармонично изживяване на впечатленията по време на пътуването и пребиваването си в пределите на Новия свят. При описанието на океана Алеко проявява своя талант като майстор на словото. Ледената планина, която се появява на хоризонта, е нарисувана фино, с усета на живописец и с подбрани нежни акварелни багри-от “елмазния блясък” с една “тънка игра между светлосинкава със светлорозова боя”, млечно белите конуси, ясносините върхове до тъмносиния цвят на основата, оприличена на грот. С добронамерен хумор, толкова присъщ за Алековия стил, авторът отбелязва играта на въображение у някои пътници, които виждат дори бели мечки в ледената гора. Особено впечатляващо е обаче описанието на парахода сред океанските вълни, оприличен на “нещастна ладийка” в “безбрежния океан, между тези живи, цъфнали водни хълмове”. Олицетворението прави възприятието по-въздействащо,а  експресивните глаголи в описанието създават внушението за могъществото на водната стихия.

Когато описва крайбрежието на Ню Йорк, авторът на пътеписа пресъздава картината на удивителните мащаби на построеното тук, но и на хаотичното движение в американския град. Бесният ритъм на живот е впечатляващ, но и поражда усещане за дисхармония между човека и индустриалния начин на живот:”Погледнеш ли Джерсей- там стотици фабрични комини стрелят към небето и разстилат димни пластове над целия град и вечно този дим се люлее лениво над грамадните фабрични постройки и ръси сажди по стрехите , по улиците и по дихателните органи на жадните янки. Обърнеш се- отпреде ти колосалният Бруклински мост, като че дреме, обгърнат в тънка прозрачна мъгла, и не се стряска нито от оглушителния писък на безбройните кораби, които сноват под гигантските му сводове, нито от ежеминутните тренове, които порят гърдите му…” Особено значение в описанието имат експресивните глаголни форми, с които е изградена динамиката на живота в американския град като “сноват”или “хвърчат”. Внушителната мащабност на зданията и разстоянията е изградена върху определенията, подбрани точно и образно:”трескаво,бясно, вавилонско движение”,”грамадните фабрични постройки”, “колосалният Бруклински мост”, “огромният му корпус”. В описанието щрихите са пестеливи, но ярки:”стотици комини”, “димни пластове над целия град”, “дим се люлее лениво”, “ръси сажди”; мостът  “обгърнат в тънка прозрачна мъгла”; оглушителния писък на безбройните кораби. Алеко Константинов умело отбелязва привидното и реалното в картината-колосалният Бруклински мост “като че дреме”, пътникът, който стои под моста за пръв път, не забелязва никакво движение, но всъщност  върху моста “хвърчат треновете” и “пълзят хората”. Създателите на този “колос”-хората, изглеждат върху него като “микроскопични двуноги животинки”. Това съпоставяне внушава едновременно респект към произведението на човешкия ум и ръце, но и донякъде разочарование от вида на “хилядите янки”, “безконечно малки в сравнение с този колос”, които той даже  не забелязва, когато сноват по него. Наблюдателното око на пътеписеца откроява всички съществени детайли в панорамата на крайбрежните градове и умело ни прави съпричастни на своите възприятия. В следващите редове Алеко създава обект за размисъл- невежество на американците ли е това, че те не знаят нищо за новоосвободена България или вестниците в родината информират погрешно? Факт обаче остава нараненото българско самочувствие на писателя и неговите спътници, които митническият служител записва погрешно.

Майсторството в създаването на пътеписа се усеща в особено  раздвижените описания на архитектурните забележителности на Новия свят. Великолепното сравнение на улица Бродуей в Ню Йорк и Рингщрасе във Виена е изградено чрез персонифицирането им, в което особено се подчертава красивото и неповторимото, отличителното на тези забележителности на двата града-американския и европейския. Според пътеписеца Рингщрасе във Виена е “една изящна, от мрамор изваяна хубавица”, а нюйоркската Бродуей е “една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина”. Впечатлен от очарованието на тази създадена от човека красота, той заявява уверено:”С нищо не може да се сравни тази поразителна, като че бистро трептяща пъстрина на улицата”.

Архитектурните постижения в Новия свят надминават дори въображението на новопристигналия европеец. Освен неспирното движение в триединния град, което според Алековия хумористичен израз е предизвикано сякаш от някоя стихия или пожар, несравнимо въздействие има и изключително разнообразната архитектура например на Бродуей. В типичния за пътеписеца стил са отбелязани усилията на всеки домовладелец “тъй да си построи къщата, тъй да я украси, тъй да я нашари, че само тя да хвърля в очи!”. Плавният оригинален изказ, примесен с лека ирония:”щото и слепият да види”, “щото и най-разсеният ще се огледа”, изпълва описанието на “тези гиздави колоси” с определено настроение, насочено към възприятията на читателя. Неочакваната инвенция на писателя избликва във възклицанието:”Вавилон!” и в откровеното му признание: “Ама че го уподобих и аз!”. Емоционалният изблик в описанието на Бродуей е показателен за богатството от впечатления, които, както авторът явно усеща, че не е възможно да се обхванат напълно, затова заключава:”…и да утре да пиша- все едно, догдето не го видите, няма да имате ясно понятие за чудния Ню Йорк”.

В повествованието на Алековата творба важно място заема разговорът с бай Неделкович. Преди този разговор обаче авторът подробно и занимателно описва навиците на американците и изразява неудовлетворението си от тяхната студенина:” като че изкуствени, человекоподобни машини”. На фона на тази прекомерна американска сдържаност става една дружеска и сърдечна среща между българите и сръбския преселник, който разказва за себе си и сякаш иска да се наприказва за всичките четиринадесет години в Америка:”Не му млъкнаха устата. И на всяка фраза питаше дали вярно се изразява, проверяваше дали не е забравил родния си език.” Към тях се присъединяват и стопаните на пивницата, също преселници, и Алеко отбелязва донякъде с патос: “България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце, за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенина. И победиха…”. Съвсем ясно проличава хуманистичното отношение и оценка към живота на американските граждани, лишен от естествена човешка топлина.

Акцент в разговора с бай Неделкович е корупцията в Америка. Особен стилистичен ефект имат сръбските думи, използвани като оригинален текст: ”Велика корупциjа” или ”С злато можеш купити и самог президента”. Въздействието на казаното от Неделкович писателят изразява сполучливо с идиоматичния израз:”бай Неделкович ме обля със студена водица”. Обобщението, което прави Алеко, е израз на неговите демократични възгледи за обществото, но то никак не е оптимистично. Разочарованието, че и  Новият свят носи пороците на Стария континент, се съдържа в репликата на един от спътниците на писателя, чиято усмивка той определя точно като “язвителна мефистофелска”: “Видя ли, че и в Америка е същото”. Явно е, че няма нужда да се изяснява кое е “същото”. Разказите на бай Неделкович обаче звучат доста песимистично, което пък поражда тъжния тон в признанието на Алеко:” Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй ”и в Америка е същото”!

Отдавнашна мечта за пътешественика е да види едно от удивителните чудеса на природата-Ниагарския водопад. Неговото описание е изградено основно върху силата на емоционалното преживяване. С него са свързани и вълнуващите лирически отклонения, в които писателят се вглъбява в размисъл за ценностите на човека като щастието, природната красота и краткостта на земния живот. Това, с което се отличава Алековото художествено описание на “чудните водопади” е, че рисува не толкова картината на видяното, колкото изразява своето отношение към него. Когато наближава Ниагара, Алеко съвсем непосредствено и спонтанно дава израз на неудържимото си нетърпение. Готов е да пренебрегне дори отварянето на вратите на рая, обхванат от “нервозно вълнение и нетърпелива жажда”: ” Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!” Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която съм облажавал щастливците, като не съм допускал  и мисъл, че ще я видя някой път. Ниагара- чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят- ето я пред мене!”. Емоционалното напрежение избликва многократно, провокирано от мисълта за все по-голямата близост до заветната Ниагара. Разказът е изпъстрен с множество подробности- реката, която изтича от водопадите, хората по алеята-“пристигналите от далечни краища любители на природните красоти”; не скритата завист към онези, които като онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва, са се насладили вече на “чудесните водопади”.

Майсторството на пътеписеца се чувства осезателно в рисунъка на картината, в която той откроява всеки нюанс и всеки звук. Водата в реката е “запенена и буйно устремена”, с “една грива от разбита млечна пяна”. Отсрещният бряг загадъчно се появява и изчезва в далечината. Забавянето на срещата със самия водопад обаче дава възможност за силния ефект на този момент, когато той се появява с целия си блясък и могъщество. Следвайки пътя на водата, “мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена”; чувайки усилващия се звук, след няколко стъпала надолу най-сетне Алеко и спътниците му застават пред Ниагарския водопад. Едно единствено възклицание изразява върховното усещане в този миг: ”Ето го!” Чувствата и впечатленията се сливат в едно “безгранично благоговение”, отпечатано по лицата на всички. Те са “сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали”, “вцепенени като в жива картина”. Градацията, която използва писателят, е може би най- адекватният израз на състоянието на всички присъстващи в този момент. И може би съвсем естествено идва признанието: “ Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!… Който може, нека опише тази картина, който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога.” С изключително разнообразие е нарисувана силата на водната стихия- тя е величествена, но и страховита: ”наляво падат буйни къдрави снопове разпенена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса , от която се възнася силно бумтение; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса…” Различният ъгъл на наблюдение обогатява представата за този природен феномен. От канадския бряг водата изглежда като “трептяща маса от къдрави снопове пяна, между които личат светлозелените ивици на неразбитата вода”. Най-изумителна е обаче гледката на дъното на водопада, пресъздадена сполучливо чрез градация от глаголни форми:” Долу-ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потръсва цялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад…” Едно възклицание издава ясно романтичното настроение на автора в този момент:”Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ!” В края на разказа за срещата с Ниагара се усеща драматизъм и донякъде философски размисъл за краткия човешки живот, в който прекрасните преживявания рядко се повтарят.

Пътешествието до Америка все пак е най-вече по повод на Чикагското световно изложение, към което се отправят и българските туристи. Те естествено са силно въодушевени от техническите чудеса на съвременната цивилизация. Алеко, както и другарите му, се ръководят от живо любопитство и интерес към новото и ефектното, но не и от чувство за малоценност и сляпо преклонение пред чуждото. Авторът не престава да съизмерва американското с европейското, както и българското с другите страни по света, търсейки отговор на въпроса къде сме ние. В повествованието за Чикагското изложение се съчетават ентусиазмът и трезвият поглед, възторгът и критичността. След респекта и вълнението, с което разглеждат каравелата на Колумб-първооткривателя на Америка, туристите с горчиво възмущение забелязват близостта на това “светилище” със зданието на Круп, “построено за срам и позор на човечеството и на цивилизацията”

Писателят Алеко Константинов има своята мярка за света и за хората. Като демократ и хуманист той дава израз на своите убеждения във философски и социологически  размисли за настоящето и бъдещето на човечеството; размисли, породени от неговите живи и непосредствени впечатления от живота в Америка. В тези размисли пътеписецът се изявява като човек с ясна и устойчива ценностна система. Той има изградена своя оценка относно идеала на Едуард Белами за живота на човека в бъдещия XXI век, в която не приема автоматизирането на човека и неговата обезличена индивидуалност. С болка и явно неудовлетворение са напоени обобщаващите редове за живота на хората в американските градове: ” У-у!Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват…” Метафоричното сравнение е образно и въздейства запомнящо се, особено в съчетание с тревожния въпрос на хуманиста Алеко:” Е, ами кога ще живеем?” Въпрос без отговор, защото и в Новия свят не съществува така жадуваната хармония в човешкото общество.

Алеко Константинов обогатява жанрово българския пътепис и в емоционален, и в стилов аспект. Той внася своя оригинален и характерен подход към събитията, фактите и изживените емоции чрез един нов тип светоусещане. Пътеписът “До Чикаго и назад” ясно и точно отразява вечно търсещия дух на пътешественика, “обзет от копнежа по красота и хармония, със сърце и сетива, отворени за света”, както го определя Катя Бъклова в книгата си “Майстори на българския пътепис”(1989 г.). Алеко оставя усещане за неповторимост като присъствие и майсторство на пътеписец, на европеец и на гражданин на света.

Алеко Константинов –“До Чикаго и назад”

                                      Пред Ниагарския водопад

         След като е събрал вече множество впечатления от градовете и хората в Новия свят, българският пътешественик има щастливата съдба да види с очите си едно от чудесата на природата –Ниагара. С несдържана емоция започва разказът на Алеко Константинов за нея. Едно силно възклицание, съпроводено с благопожелание, предхождат предстоящото повествование на автора и издават искреното му вълнение от изживяното тук, на хиляди километри от родината:” Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито аз изпитах, когато наближавахме Ниагарския водопад, а още повече –когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!” За да поясни, поне доколкото е възможно, усещането за предстоящата  среща с тази природна забележителност, пътеписецът използва с шеговит тон образна метафора:”…ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да  отвори вратата на рая, аз би му извикал:” Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”.  Наистина Алеко признава, че не познава любовното чувство, но това, което изпитва, може да се оприличи единствено с любовен трепет, обхванал всичките му сетива с “нервозно вълнение” и “нетърпелива жажда”. В този момент е на път да се сбъдне една отдавнашна, съкровена мечта на пътешественика. А има ли нещо по –хубаво и по –вълнуващо от мига, в който се сбъдва мечтаното? Невероятното преди (“…не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път”) сега е толкова близо до реалността:” Ниагара –чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци  в Новия свят –ето я пред мене!”. Мисълта на писателя често изпреварва реда на впечатленията в картината. Силните емоции, които изпълват душата му, преливат една в друга и естествено пораждат възклицанията:” Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред всички туристи, дошли тук от цял свят, Алеко забелязва една осемдесетгодишна старица, която едвам пристъпва, но, водена вероятно от последното си желание, вече е видяла “чудесните водопади” преди да умре. Според него това е един прекрасен, щастлив завършек на човешкия живот – да се насити душата със земната красота докрай.

         Авторът на пътеписа не пропуска почти нито една важна подробност по пътя към водопадите, което прави разказа по –интересен и въздействащ. Изразява личните си възприятия съвсем конкретно и точно като звук и картина:”Чуваме силно бумтение на падащата грамада вода. Между дървесата заблещукаха запенените къдрици на текущата по наклонна камениста плоскост вода”. Светлина и динамика завладяват погледа –реката блясва “запенена и буйно устремена, между хиляди камъни, към пропастта, пред която се издига една грива от разбита млечна пяна и изчезва…”. Писателят не пропуска както живописността, така и мащабите на гледката. Като следват пътеката, Алеко и спътниците му преоткриват, както и всички туристи тук, загадката на Ниагара. Водопадът не се разкрива веднага пред очакващите го с вълнение, а ги притегля с живо любопитство, стъпка по стъпка. Отначало, отбелязва авторът, се чува “подземното бумтение”, след това дъното на канадския бряг, после водата, която изтича. Използваните олицетворения подпомагат възприятието на картината: водата “изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена, отива лениво на почивка към водоврата”. Най –сетне настъпва дългоочакваният, желаният миг:” Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!!…”.

         Невероятното въздействие върху възприятията на онези, които застават за първи път пред божественото творение на природния феномен, се изразява в тяхната естествена реакция. Времето сякаш изтича безпаметно покрай занемелите и прехласнати човешки същества, неспособни да помръднат, “вцепенени като в жива картина”. Определението “картина” насочва към изкуството като универсална ценност, но тук тя е “жива” и хората са част от нея. Това безспорно е най –великото изживяване, което може да се случи в живота на човека – да бъде едновременно част от природата и част от изкуството. Всъщност според автора пресъздаването на неповторимата красота, разкрила се пред очите на съзерцаващите я хора от цял свят, не е възможно чрез нито едно от известните човешки изкуства и дейности. Поне за себе си той признава, че е невъзможно да го стори:”Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога.” Чувството, завладяло всички присъстващи, е изразено чрез градация, която насочва към най –точното определение за емоционалното състояние на човека, изправен пред величието на природата:”Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че ли изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!” Едва след като преминава първоначалното занемяване пред грандиозната, смайваща картина, писателят се заема да продължи описанието на пейзажа. Той не забравя, че е поел задачата да направи това заради своите читатели. По този начин онези, които не са имали възможността да се докоснат пряко чрез сетивата си до величието на Ниагара, ще могат да съпреживеят възвишените емоции, които тя предизвиква у всеки човек.

         Алеко Константинов насочва погледа към това, което става зад каменната ограда, до която стоят туристите. Разнообразието от нюанси на цветове, игра на светлината и на водната маса създават усещането за една прекрасна и незабравима картина. Описанието съдържа точни и изразителни съчетания от епитети и от глаголни форми, които насочват към удивителната красота, динамиката и мащабността в картината: ”…буйни къдрави снопове разпенена вода се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса, от която се възнася силно бумтение; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса; този прах по –нависоко се разредява, превръща се в прозрачна пара и слънчеви лучи, като се преломяват в нея, образуват полукръгла небесна дъга, двата краища на която са натопени в разбита и омаломощена вода, която скача от водопадите и напълня цялата пропаст на около два километра дължина и половин километър широчина.” Като че ли единствено възклицанията могат да дадат най – точен израз на въздействащите върху наблюдателя емоции:” Ето где е чудото на Ниагара! На повече от двеста метра широчина, върху една полукръгла вдлъбната скала, с форма на конска подкова в средата, пада непрекъсната  маса от ослепително блестяща пяна, на стотина метра дълбочина. Долу –ад!”. Едно от най – впечатляващите пейзажни описания в разказа е изградено чрез поредица от глаголи в градация:”Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потръсва цялата околност…”. Романтичното настроение възниква напълно естествено и непосредствено от гледката, която изпълва всички сетива. Нейното описание се запомня трайно заради сполучливите образни словосъчетания: “снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад и над него ти виждаш ясно как се възнася към небето водната пара, и пред очите ти се образуват облаци, които колкото по –нависоко, толкова по се сгъстяват и като че се вкаменяват над водопада.” Възклицанието на автора издава ясно това настроение: “Как ли ще изглежда всичко това в светла лунна нощ!”

         Човекът, изправен пред грандиозната мощ на природната стихия, осъзнава бързо колко нищожни могат да бъдат неговите технически творения. Няколкото “параходчета”, които обикалят долу, са “нещастни”, “мизернички” пред “разпенените отпреде им гиганти”. Времето и разстоянието сякаш са без значение вече за посетителите на водния феномен, “замаяни от величието на ниагарските водопади”. Алеко Константинов отбелязва:”Четири часа се изминаха като четири минути”. Той и спътниците му дори забравят, че не са в Европа, а в Америка.

         В разказа на пътешественика не са пропуснати и онези сведения, които отбелязват как изглеждат парковете и градовете около Ниагара. Като завършек на обиколката е погледът към всичките водопади като “величествена картина”. Може би най –точната дума, с която авторът изразява възприятията на природолюбителите, е “се дивихме”. В нея се съдържа и възхищение, и учудване, и преклонение пред божествено красивата природа. Раздялата с нея предизвиква и тъга, но и надежда за ново докосване до нейната неповторима и покоряваща хубост.

         Алеко Константинов и спътниците му отнасят със себе си от Америка завинаги спомена за прекрасните мигове, изживени пред Ниагарския водопад. Това е едно от най –върховните преживявания –когато човешката душа се е доближила, макар и за кратко, до божественото, когато е опознала земния рай в едно от неговите величествени проявления, наречено Ниагара.

Алеко Константинов- „Бай Ганьо се върна от Европа“

         Бай Ганьо е може би най- популярният литературен герой. Отдавна се приема като сравнение за поведението, за културата или по- скоро за липсата на култура. Дори понякога се измерва с него българският характер.

Защо Алековият герой Бай Ганьо е завладял толкова популярност и значение? Може би защото авторът е успял да намери точната връзка на този герой на  съвремието му и събитията, в които той се изявява. Почти винаги Бай Ганьо е в центъра на това, което се случва, дава наставления и търси съдействие, без да се интересува особено дали другите имат време и възможност за това.  Ако се сравнят „идеалите“ на този типичен за следосвобожденската епоха търговец с националните идеали на Възраждането и борбата за освобождение на България, то разминаването е повече от явно. Тази прослойка на обществото ни сякаш е чакала момента някой да разчисти пътя и да се даде възможност за облага от промените, които донася освобождението. Смутните времена за едни се оказват много изгодни за други. От разговора между Бай Ганьо и бай Михал става ясно как са натрупали капиталите си: „Треска те хваща, а?- шепнеше тихо с подмигване бай Ганьо- а като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а?“ Пак със шепнене (явно има причина за това) Михал отвръща: „Ами че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим…нали от руско време ти останаха водениците?“.  Присъщо за този тип хора е пълното пренебрежение към духовните ценности. За тях моралът е нещо, което се прилага избирателно, в зависимост от интересите им в дадения момент. Това ясно проличава, когато Бай Ганьо и дружината му се представят за делегация от родния им град, въпреки че това изобщо не отговаря на истината: „Ей, че сме калпав народ!- казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо… Че хич дотам бива ли? 11000, кай, видни граждани! Ха-ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?“ Прави впечатление, че Алековият герой говори за своята група „делегати“, но обобщава „народ“, а с това определено слага  петно върху националната ни същност. „Калпав народ“ са в действителност тези, които нямат много общо с народа, защото в никакъв случай не изразяват неговите интереси, а само своите намерения да се облагодетелстват от обстоятелствата. Липсата на морал личи в бързата промяна на поведението на „делегатите“ и лицемерното им приспособяване към новите управници: “ Я се запретни, моля ти се, па дай тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия…“

         В разказа „Бай Ганьо се върна от Европа“ се срещаме с удивителното поведение на този герой. Той вече е с високо самочувствие: „ Ти мене ли ще учиш! Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че из цяла Европа съм изходил? … Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили…“ Още със слизането си от файтона той демонстрира едно явно превъзходство над другите: „Живи да ви оплача аз вас“. Всъщност нищо състрадателно няма в думите му, напротив, Алековият герой веднага отбелязва, че вече е видял Виена и нейния Пратер, така че това тук, в България, няма с какво да го впечатли. Онези, които не го разбират, са достойни само за иронията му. Описанието на Бай Ганьо показва ясно неговата надменност и прекомерно високо самочувствие. Неговите „прости другари“, с които отсяда в кръчмата, могат само да го следват и да го слушат, защото той знае повече от тях.

Каква всъщност е разликата между Бай Ганьо преди да тръгне за Европа и след завръщането си оттам? Ето как го представя Алеко Константинов: „ Същият Бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа, с тая разлика само, че си турил вратовръзка, и освен това сега има и по- импозантна външност и чувство за собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз… като нищо“.

Авторът насочва вниманието към една доста драматична случка с неговия герой. Като част от самозваната делегация в подкрепа на Стамболов, той трябва да се преориентира в новата неочаквана ситуация. Това явно не е особено трудно за него, защото много бързо решава да застане на страната на новите властници.  Не изпитва никакво притеснение от това, че съвсем доскоро е подкрепял друга политическа партия. За него е важно не кой е на власт, а дали има полза от тази власт. Затова е готов да се подмазва и да се кълне във вярност, да дава подкупи на когото трябва, само за да запази богатството си и да увеличи капиталите си. Комично е поведението на Бай Ганьо и другарите му, когато разбират, че Стамболов е паднал от власт. Новината ги изненадва така, че те „ се превърнали на статуи“. Лицата им изобразяват смес от страх и учудване. Напълно неподготвени за този обрат, те изпадат в пълно вцепенение. Алеко е намерил доста забавно сравнение: „Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече…“  Започва смешно пазарене кой да погледне какво пише във вестника. Изразите, които  използват самозваните делегати, са изпълнени с турцизми, но и поведението им е типично ориенталско. Явно е, че Бай Ганьо също не се е променил, макар че е „врял и кипял из Европа“. За да стигне до желания обект- вестника, той прави цял театрален етюд- започва да свири мелодия със зъбите си, прави „орлов кръг“, преструва се, че чете етикета на бутилката и изкривява очите си така, че отстрани могат да се видят само белтъците им. Реакцията от прочетеното е толкова драматична, като че ли светът се е сринал: „сърцето на бай Ганя падна в ботушите му“. Цялата група се престрашава да прочете най- после вестника. Алеко не сдържа иронията си: „С гушене, с шепнене, кашлене иззобаха уводната статия“. Изводът на „делегатите“ е само един: „Оплескахме я ний нея! Ами сега?“

Естествено, този който дава „акъл“, е пак Бай Ганьо. Изход от конфузната ситуация е да преобърнат написаното в писмото и да го пригодят така, че да се харесат на новите управници. Няма и следа от неудобство или срам. Съвсем безочливо сменят възхвалата на предишния министър- председател с най- грозни думи и определения. Това, което ги притеснява, е, че не знаят какъв вятър ще повее и „сегашните как ще я подкарат“. Прекаленото съобразяване със силните на деня, с онези, които имат власт и влияние, доминира в поведението им. Робската психика, която незаслужено се приписва на целия ни народ, в действителност е присъща на тази прослойка, на тази част от следосвобожденското общество, която трепери да не пропаднат нечестните им сделки, да не излезе наяве престъпването на законите, да не станат явни връзките им с влиятелни лица за собственото им облагодетелстване. Тази прослойка винаги е търсила лекия, но нечестен начин да запази капиталите си.  Това са хора без ясна представа за достойнство. Те нямат собствени принципи в живота, те са политически хамелеони. Развили са умение да се приспособяват към всяка ситуация, към всяко събитие, което носи определен „келепир“. В тази приспособимост обаче се крие политическа, социална и най- вече морална опасност за  цялото общество, защото тази прослойка се е насочила да властва и управлява. Ето защо Алеко постепенно заменя комичното изображение с политическа сатира и карикатура на героите в разказа.  Бай Ганьо не е изолиран индивид, с него са хора, които споделят неговата житейска философия. Забелязваме до него адвокати, търговци, областни управители. Опасността идва и оттам, че те нагло си присвояват правото да представляват българския народ. Всъщност този народ и неговите истински интереси и потребности нямат никакво значение за тях. Те гледат на хората от народа като на стадо, което могат да направляват в желаната от тях посока. А това вече няма нищо общо с демокрацията  или с хуманното отношение към човека.

         Политическата карикатура, която се очертава чрез Бай Ганьо и съдружниците му, е ясно предупреждение, че безпринципното поведение на тази прослойка от българското общество не може да бъде приемано толерантно или със снизхождение и пренебрежение. Алеко Константинов насочва вниманието към необходимостта българският народ, в чиито здрави сили и енергия винаги е вярвал, да бъде буден и безкомпромисен към появата на Бай Ганьо и подобните на него на политическата сцена, в социалния и културния живот на България.

Пейо Яворов- „Заточеници“

Раздялата с родината

 Искреното съпричастие на Яворов със съдбата на осъдените на заточение заради участие в националноосвободителната борба е в основата на една завладяваща лирична творба като „Заточеници“. Поривът към свобода на несправедливо откъснатата част от родината България осветява пътя на нейните дръзки синове, които са осъдени да изпитат може би най- тежката участ- да бъдат далече от нейните предели, може би завинаги.

Мигът на раздялата със съкровената за сърцата им земя, на която са посветили своя млад живот, е особено драматичен. Поетът е избрал с точен усет времето на залеза като начало на лирическата изповед:

От заник слънце озарени

алеят морски ширини,

в игра стихийна уморени

почиват яростни вълни…

Картината на морската безбрежност, оцветена в алено от залязващото слънце, въздейства особено силно върху сетивата. В синхрон с душевната драма на осъдените на заточение е движението на кораба, носен с попътни ветрове в неизвестна посока, скривайки от погледа очертанията на родната земя. Сякаш за да увеличи страданието в този момент, и природата застава срещу тях- мъглите обвиват безмилостно родните брегове. Заедно с това изчезва и надеждата някога пак да ги видят отново. Изчезва надеждата и смисъла на всички усилия да видят свободна земята си. Вярата сякаш се стопява в мъглата на брега:

                   И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша- необятен,

света ще бъде сън за нас!

Тази необятност засилва безнадеждността в сърцето. Единствено съкровените очертания на родината ще продължат да греят в душата, а реалността ще се превърне в безценен спомен: “ ще греят нам- до гроб зарица“. В часа на раздялата тези храбри и всеотдайни синове съжаляват единствено за това, че не са могли да изпълнят докрай синовния си дълг пред светия олтар на родината. Предателството е причина за прекъснатата насила връзка с делото, на което са се посветили:

                   А можехме, родино свидна,

                   ний можехме с докраен жар

                   да водим бой- съдба завидна!-

                   край твое свет олтар.

Гняв и ненавист изпълват сърцата им, когато споменават подлото деяние, което довежда до трагичната им съдба:

Рушители на гнет вековен

                   продаде ни предател клет;

                   служители на дълг синовен

осъди ни врага заклет….

 Силно изразителни са по близост на звучене и смисъл думите „“продаде“ и „предател“, като напомняне за низостта на предателството- да продадеш някого и да го предадеш в ръцете на неговия враг.

Яворов отново насочва към удивителното изображение на морето, над което простира „нощта крилото си- и веч/ едва се мяркат очертани/ на тъмномодър небосклон/ замислените великани/ на чутния Атон“. Тъмнината, която се спуска, изтрива постепенно скъпата за сърцата на заточениците земя на родината, сякаш се опитва да прекъсне това, което е давало смисъл и вдъхновение за героични дела в името на нейната свобода. Раздялата се чувства все по- ясно и все по- драматично завладява съзнанието с усещането, че надеждата за „път обратен“ не съществува. Макар че „корабът се носи леко“, сякаш лети по морската повърхност, това поражда тягостна мъка: „ Но корабът, уви, не спира; все по- далеч и по- далеч/ лети, отнася ни …“,  Сякаш са листа, понесени от вятъра на жестока съдба, с най- тежката присъда- да не видят никога родната земя отново. Точно тази мисъл предизвиква силния драматизъм в последните стихове на творбата. Поетичните определения са въздействащи и изразяват точно вътрешното състояние на осъдените на заточение: „сълзи накипели“, „угаснал взор:, „горчива скръб“. Особено силно впечатлява жестът  в мига на прощаване: „простираме ръце в окови/ към нашия изгубен рай…“. Поетичното обобщение е кратко и ясно като послание за изгарящата болка на отлъчените несправедливо от родния край храбри негови синове: “Горчива скръб сърца ни трови…“. Думите, изречени през „сълзи накипели“, са израз на безсилие пред наложената им участ на заточеници, но и на върховна обич и привързаност към тази земя, на която са обрекли младия си живот като саможертва за свободата й: „Прощавай, роден край!“

         Изключително завладяваща, елегията „Заточеници“ докосва сърцето така, както някога е докоснала сърцето на Яворов, с усещането за дълбока човешка болка от една несправедлива съдба, затрогващо съпричастие и тъга.  Сякаш самият поет е там, на кораба, който се носи неспирно по вълните към чужда, далечна земя. Може би това единство, това сливане на автора и неговите лирически герои, създава неповторимото въздействие на творбата и до днес.

Йордан Йовков –„По жицата”

         Смисълът на благородната лъжа на Моканина

В своя разказ „По жицата” Йордан Йовков пресъздава мотива за необхватното човешко страдание чрез съдбата на Гунчо и неговото семейство. Именно мъката, страданието и безсилието пред коварната болест са причина тези хора да тръгнат по безкрайните добруджански пътища, водени от една надежда –да намерят бялата лястовичка. В търсенето на легендарната птица изстрадалите родители се срещат с  Моканина –човек отзивчив и с благородно сърце. При срещата си с Гунчовото семейство добруджанският овчар става съпричастен с мъката на тези дълбоко страдащи хора. Трогнат до дъното на душата си от трагичната участ на младото момиче, той импулсивно изрича лъжа, с която обаче иска да влее лъч надежда за живот и избавление от болестта. В стореното от Моканина можем да открием един благороден жест, в който се съдържа искрено съчувствие към съдбата на болното момиче и към неговите изтерзани от мъка родители. В думите му звучи и една искрена човешка молитва за спасението на Нонка.

Когато овчарят вижда бащата, спрялата на шосето каруца, майката с отпуснатия ръченик и лежащото до нея момиче, веднага разбира, че тези хора не са тръгнали на път просто така, без принуда. Досеща се, че ги гони някаква беда. Художествените детайли, които авторът е използвал в портретното описание на героите, насочва определено към израза на болката и страданието. В спрялата на шосето каруца не случайно нещо необичайно привлича вниманието на овчаря –жената, която седи в нея, е „превита”, а ръченикът й е с отпуснати краища, „за да й е по –леко”. Житейският опит на добруджанеца обаче му подсказва, че „когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго”.  Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, върху черни селски възглавници лежи друга жена, по –малка, навярно момиче”. Всичко това подсказва на овчаря, че вероятно непознатият има болно момиче. Моканина разбира, че Гунчо е сиромах, по това, че ризата му е цялата в кръпки, „едро и неумело шити”. Очите на другоселеца са изпълнени с безкрайна мъка и болка. Той поглежда към запладнелите овце, но не ги вижда, защото погледът му е „пълен с грижа”. Опитното око на добруджанеца веднага долавя тази грижа и страданието, което тя е предизвикала  у непознатия другоселец. Брадата, прошарена с цели снопчета бели косми, също издава  това страдание. Ръцете му треперят, а гласът му трепва, задавен от болезнено вълнение, когато започва да разказва за сполетялото го нещастие. Моканина ясно разбира, че съдбата е донесла на Гунчо много тежко изпитание, защото въпреки всичките си усилия, не може да намери лек за единственото си оцеляло досега дете.

Добруджанският овчар проявява искрено състрадание и човешко разбиране към това, което преживява Гунчовото семейство. Той внимателно слуша разказа на бащата за случилото се с неговата дъщеря, нарича го съчувствено „братко”. Моканина не се ръководи от грубо любопитство, когато разпитва за съдбата на болната девойка и за преживяното от нея. Съпреживява истински, когато слуша за случката със змията по време на жътвата. В думите му се долавя желание да сподели мъката на доскоро непознатия човек, да облекчи някак болката в душата му. Когато другоселецът пита за бялата лястовичка, Моканина чистосърдечно отговаря, че не я е виждал, но веднага разбира, че така може да отчая съвсем тези изстрадали хора, за които чудодейната птица е последната им надежда. От тази лястовичка може би зависи живота на младото момиче. Затова той веднага прибавя: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана –има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло…” Доброто му човешко сърце го насочва какво трябва да каже в този важен момент.

Когато Гунчо завършва своя разказ, дълбоко разчувстван и затрогнат, овчарят тръгва с него към каруцата, за да види отблизо болното момиче. В душата му прелива чуждата мъка, дълбоко го впечатлява нещастието, което е сполетяло едно бедно селско семейство, чиято единствена радост и надежда е била свързана с детето им, но сега коварната болест се опитва да им го отнеме завинаги. При приближаването им майката на момичето, “жълта и сломена от тегло жена”, се взира с тревога и очакване да разбере какво е научил мъжът й за бялата лястовичка. Сърцето й явно е раздвоено между надеждата, че съществува чудодейната бяла птица, за която разказва „многознайницата” Стоеница, и тъмното предчувствие, че едва ли ще я намерят, щом дотук никой не е чувал за такава птица. В този момент тя очаква казаното от овчаря като нещо съдбоносно, защото от това зависи дали все още има надежда за болната Нонка или единственото, което им остава, е само да чакат с примирение най –страшната присъда на съдбата за младото момиче. Ето защо тя „още отдалеч загледа мъжа си, като че искаше по лицето му да познае какво е научил”. Погледът на момичето е насочен към телеграфните жици, където то търси сред множеството черни лястовици онази единствената бяла лястовичка, нейната спасителка. Особено впечатление на Моканина прави това, че снагата на Нонка е стопена от болестта, лицето й е като восък, но очите й са „още светли, още млади и усмихнати”, пълни с жажда за живот. Именно този поглед подтиква добросърдечния овчар да изрече своята благородна лъжа. Когато болното момиче пита дали ще види жадуваната бяла лястовичка, състраданието в душата на Моканина достига своя връх. С проникновен психологизъм Йордан Йовков разкрива емоционалното състояние на своя литературен герой в този особено драматичен момент: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Съвсем по човешки и напълно естествено той изрича една лъжа, защото усеща със сърцето си, че ако каже истината, че никога не е виждал бялата птица, ще убие единствената надежда, която все още крепи живота на Нонка. Всъщност той просто потвърждава думите на бащата, който също изрича една неистина: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката”. В този момент овчарят е напълно съпричастен с Гунчо, който с думите си сякаш го подсеща какво трябва да каже на болната девойка, за да подхрани в нея вярата, че чудната птица изцелителка наистина съществува. Докато говори, речта на Моканина е емоционално напрегната от силното вълнение, което е обхванало душата му. Повтаря многократно глагола „видя”, сякаш иска да убеди и семейството на Гунчо, и себе си, че това, което казва, е истина: „Ще я видите, чедо, ще я видите –високо заговори той. –Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти”. Думите на човека с добро и състрадателно сърце съдържат и една дълбоко човешка молитва за здраве, отправена към Бога, която постепенно преминава в обещание: „Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш…я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, ще я видиш и ще оздравееш, чедо, не бой се…”.Моканина сякаш не иска да повярва, че съдбата може да бъде толкова безжалостна. В очите на болното момиче той прочита огромното желание за живот и изцеление.

Съчувствието поражда драматизъм в душата на добрия и състрадателен добруджански овчар. Не случайно мъката изпълва всичките му сетива. Израз на това авторът дава чрез експресивните глаголни форми в думите на своя герой: „Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го”. Въпросът, който сам си задава Моканина:„Бяла лястовичка. Има ли я?”, като гледа отминаващата каруца с болното момиче, с отчаяните  от непреодолимото нещастие родители, остава без отговор и като че ли прави още по –осезаема болката от това, че няма спасение за младото момиче, че няма изход от страданието. Мъката като че ли се е разпростряла по целия свят и само вярата в чудото, наречено бяла лястовичка, е останало като лъч на надеждата. Викът, който се изтръгва от изпълненото със състрадание сърце на Моканина, е вик на зов за помощ и милост от Бога, защото човешките същества са безпомощни пред страданието от сполетялото ги нещастие. Съпричастен към трагичната съдба на Гунчо и неговото семейство, той сякаш страда заедно с тях: „И като пусна шилото и погледна небето, той извика: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”.

Добрият човек не може да остане безучастен към човешката драма, на която става свидетел. Лъжата на добруджанския овчар е оправдана, защото тя цели да вдъхне толкова необходимата надежда за болното момиче. Думите му силно въздействат върху Нонка, очите й светват и тя е щастлива, че ще може да види своята жадувана спасителка –бялата лястовичка.

Разказът „По жицата” е разказ за мъката, която е постоянен спътник на човека в неговия земен живот. Но онова, което може да намали силата на страданието и мъката и да я направи поносима, е човешкото съпричастие и милосърдие. Те са изкючително необходими, както и надеждата, без която човешкият живот би бил немислим.

Йордан Йовков –“По жицата”

                            Един мълчалив диалог за вярата

          Разказът “По жицата” е изграден върху два основни мотива –за човешката мъка и надежда. Те са обвързани взаимно чрез един образен символ –бялата лястовичка, превърнала се в красива легенда за търсеното спасение.

         Преди да започне разказа си за тази чудна бяла птица, бащата замълчава отново. Ясно се долавя вътрешната борба в душата му между надеждата и вярата, че все пак има спасение от коварната болест, и страха, че думите на Сидеровите са просто шега на “охолни хора”. Гунчо не е убеден изцяло, че съществува такава чудновата птица: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са…пък чедо е, болна е…”. И той тръгва след тази надежда с вярата, че все пак може да се случи чудото.

При срещата си с Моканина, все още непознатият за него селянин заговаря най –напред за причината, която е накарала семейството му да тръгне на път, и отправя въпросите си плахо, едновременно с вяра и съмнение за съществуването на бялата лястовица:”…те казват, че в Манджилари се явила… явила се една бяла лястовичка!”. В думите на Гунчо се чувства стремеж събеседникът му да ги приеме з достоверни, а не само несериозно, като някаква измислица. Затова в разказа се подчертава народното поверие за лечебната сила на бялата лястовичка: ”…който я види, от каквато и болест да е болен, оздравява”. Макар че всичко изглежда като във вълшебните приказки, в които стават чудеса, изстрадалите родители и болното момиче нямат друг изход, освен да се заловят за вярата в изцелението от тази чудна птица, тъй като многото доктори не са могли да помогнат на Нонка.

                В диалога между Гунчо и Моканина има доста драматични моменти, в които се преплитат вярата и неверието, страданието и надеждата. “Ама истина ли е?”, пита Моканина, впечатлен от разказа за появилата се необичайна птица. –“Бяла?” В този момент като че ли изгасва слабата надежда и ще се потвърди съмнението, което измъчва Гунчо, че е само слух разказаното  от Стоеница. Думите му са изпълнени с мъка от болезнената неяснота, която терзае душата му: “Та затуй съм дошъл. Рекох да те попитам, може да си я виждал, може да си чувал”. Наистина овчарят не потвърждава слуха за лястовичка с бял цвят: “Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал”.  Старият добруджанец, който достатъчно дълго е живял, се досеща, че може съвсем да отчая измъчения от нещастието баща и търси начин да го окуражи, да му даде така жадуваната от него надежда: “Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана –има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло…” Тези думи са израз на искрено човешко милосърдие и състрадание. Така хората се опитват взаимно да си помагат и да се подкрепят –ако няма с какво друго, то поне с надежда, от която отчаяно се нуждаят.

         Когато Моканина тръгва да изпрати Гунчо да каруцата, душата му вече е изпълнена с чуждата мъка. Той е трогнат от нещастието, което е сполетяло тези изтерзани от мъка родители и тяхната единствена дъщеря. Старият добруджанец изцяло се подчинява на човешкия си дълг да помогне някак, особено когато вижда стопената снага на момичето и светлите му, жадни за живот очи. Думите на бащата: “Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката” са един мълчалив диалог между двамата мъже, свързани вече по негласен начин в желанието да дадат надежда и вяра на момичето, че ще живее, че ще се излекува. Сякаш Гунчо подсеща Моканина какво да каже в този момент. С изстрадалото си бащино сърце той моли за помощ  един доскоро непознат човек, моли за подкрепа и отзивчивост. А това е най –необходимото за човека в беда. Дори не е нужно бащата да пояснява коя и каква е тази лястовичка –тя вече е знак за човешката близост и съпричастност в изпитанието, изпратено от безмилостната съдба. Дотук тя отнема на един всеотдаен и грижовен баща всичките му деца, а сега и едничкото му останало живо дете може би няма да не оцелее.

         Когато изрича една неистина –че е видял бялата лястовичка, Моканина сякаш се опитва да убеди и себе си, че трябва да има такава спасителка за момичето, което е толкова младо и още не е изживяло своето щастие. Многократното повторение на глагола “видя” става израз на една дълбока човешка драма:”Ще я видите, чедо, ще я видите…  Аз я видях, ще я видите и вие, аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти”. Със сърцето си старият добруджанец усеща потребността да намери изход в този напрегнат момент на изпитание за вярата и надеждата. Единственото, което му подсказва сърцето, е упованието в Бога, затова думите, изречени от него, звучат не само като пожелание, но и като молитва: “Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш…” Това е съвсем искрена и изпълнена с човешка болка молитва за спасението от смъртта на едно стопено от коварната болест момиче. Когато пожелава “Хайде със здраве!”, той сякаш пожелава сполука в търсенето на бялата лястовичка, за да не изчезне надеждата, която все още свети в младите, светли очи на Нонка, жадни за живот. Пожелава това, от което най –много се нуждае дъщерята на Гунчо –да бъде отново здрава.

         Загледан след отдалечаващата се каруца, Моканина се замисля за съдбата на тези изстрадали хора, с които го среща пътят им в търсене на една необичайна бяла птица, лечителка на всички болести. Човешкото му сърце прелива от съчувствие и болка, породена от безсилието да помогне, от усещането, че страданието е толкова голямо и всеобхватно, сякаш е завладяло целия свят. Неусетно той влиза в един вътрешен диалог със себе си и с Бога, от когото човекът винаги е очаквал подкрепа в трудни моменти, както и отговор на въпросите, които го измъчват в такива моменти. Удивителната бяла лястовичка, очаквана и жадувана от болното момиче и неговите сломени от мъка родители, е може би само един мираж, едно красиво видение за възможното спасение от жестоката болест. Не случайно старият овчар си задава въпроса: “Бяла лястовичка. Има ли я?” Едновременно с надеждата, че тя съществува, се поражда и съмнението. Вярата се сблъсква с горчивата реалност, в която твърде рядко мечтите се сбъдват, а нещастието често се появява в живота на хората и ги кара да страдат. Дългият житейски опит на Моканина му подсказва, че едва ли момичето ще намери своето изцеление от търсената птица, но в същото време с цялото си сърце иска да се намери път за спасение, дори да се случи някакво чудо, колкото и  невъзможно да е то, за да живее Нонка. В изблик на състрадание и човешка болка от съпреживяването с Гунчовото семейство старият добруджанец възкликва: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”  Той вече е приел чуждата болка като своя и чувства чуждата мъка със собствените си сетива. С дълбок психологизъм авторът описва състоянието на своя литературен герой в момента, когато вижда стопената снага на момичето, покосено от неясната и нелечима болест: “Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Оттук нататък в повествованието той се опитва да даде кураж на родителите и да засили вярата у Нонка, че непременно ще се изцели. За него е естествена човешка потребност хората взаимно да се подкрепят, когато животът им е изпълнен с толкова страдание. Моканина потвърждава думите на бащата в негласния им диалог не само защото усеща неговия човешки зов за помощ, но и защото собственото му сърце го насочва да го направи, за да не угаснат вярата и надеждата, на които единствено се крепи живителната светлина в очите на обреченото от болестта младо момиче.

         Мъчителното търсене на чудната бяла птица сред множеството черни лястовици наподобява носенето на тежкия кръст на разпятието от Христос, но не със знака н смъртта, а със знака на живота. Бялата лястовичка дарява здраве и живот на онези, които я видят, и които вярват в нея. Животът на човека всъщност прилича на безкраен път към жадуваното щастие, но по този път той задължително минава през огъня на страданието. Йордан Йовков вярва обаче, че именно този огън ни пречиства, прави ни по –човечни и способни да разберем страданието на другите. Така се разпознава истински човечното в нас, хората.